Марион Ленокс
Болница сред пустинята (3)

Трета глава

През следващите няколко дни непрекъснато я приспиваха с лекарства. Кери виждаше загриженото лице на Блеър Кинън. Внимателните му пръсти докосваха наранените места, докато я преглеждаше. Пред погледа й се явяваха и изчезваха сестри със спринцовки, някакви други хора изричаха неразбираеми думи.

На четвъртия ден след катастрофата се събуди с далеч по-прояснена глава. Ярка слънчева светлина струеше върху бялото болнично легло. Отначало Кери не разбра къде се намира, но после споменът изплува.

Главата все още я болеше и светлината й пречеше. Помъчи се да задържи очите си отворени, за да огледа обстановката. Видя включената система. Сигурно е била силно обезводнена.

Тазът й беше счупен. Размърда пръстите на единия крак, после на другия. Зарадва се, че поне гръбнакът й е здрав. Замисли се за възможните увреждания при подобна травма. Пикочният мехур. Дали го бяха прегледали? Доктор Кинън й се стори доста опитен, но все пак едва ли можеше да очаква да срещне кой знае колко добри специалисти в Слейти Крийк. Вратата се отвори. Влезе Блеър.

— Добро утро — поздрави я той и взе табелата, закачена за леглото.

— Кой ден сме днес? — попита тя.

— Петък.

— Губят ми се цели четири дни!

— През които не се случи нищо особено — усмихна й се той. — Следващата седмица ще ви направим контролни изследвания.

— Има ли нещо сериозно? — тревожно попита Кери.

Блеър остави табелата и застана до главата й.

— Не. Досега и ние, и вие вършим всичко, както трябва.

— Като изключим това, че се натроших.

— Вие го казвате — усмихна й се Блеър.

— Не е нужно да се хилите. Смятате, че си го заслужавам.

— Е… — Усмивката не напускаше лицето му.

Красив е, когато се усмихва, помисли си Кери.

— Добре де, заслужих си го.

— Пердахът би бил по-подходящ от счупения таз и от осемнайсетчасовия престой, заклещена от волана.

— Пердахът ли? — възмути се тя. — На колко години съм според вас?

— Що се отнася до зрелостта, не са много. В шофьорската ви книжка пише, че сте на двайсет и седем. Ако наистина е така, би следвало да се държите като възрастен човек.

— Благодаря — с горчивина отвърна Кери.

— Искате ли да ви изпратим в Пърт? — изведнъж попита той.

— Защо в Пърт?

— Веднага щяхме да ви транспортираме, но бяхте загубили много кръв, бяхте в шок и доста обезводнена. Може би предпочитате да ви лекуват в по-голяма болница.

— Как ще ме превозите?

— Със самолета.

За миг Кери затвори очи. Пърт. Баща й щеше да я потърси, и то най-напред в големите градове — не като пациентка, а като лекарка. Доктор Кери Елис. Името не се срещаше често. А и с нейния късмет…

— Не, благодаря — твърдо заяви тя. — Ако нямате нищо против, ще остана тук.

— А родителите ви? Навярно ще поискат консултация.

— Вие наистина мислите, че съм разглезено дете.

— Занятие? — Блеър й показа бланката. — Мястото е оставено празно.

— Не работя. Сега доволен ли сте? Кери Елис, богата американска туристка, която върши всичко не както трябва, спасена от опитния доктор Блеър Кинън.

— Миналото ви не ме засяга — решително и спокойно заяви той. — Щом настоявате, през следващите няколко седмици ще бъдете просто моя пациентка, нищо повече.

— И никакви лекции?

— Добре — усмихна се той, а очите му останаха сериозни. — След като излезете оттук, ваше право е да продължите да се държите глупаво до края на живота си. Моя грижа е да върна тялото ви към предишното му състояние. А сега да видя какво съм направил.

След десет минути тя отново лежеше спокойно под завивките.

— Изглежда доста по-добре. — Професионалната усмивка на Блеър все още не напускаше устните му.

— Кое? — тъжно попита Кери и затвори очи. Говореше провлечено, устните й бяха разранени и подути. — Във всеки случай не и главата ми.

— Лъжете се — съчувствено отвърна той. — Когато ви открихме, приличахте на герой от филм на ужасите след посещение на вампир.

— Вампирите се възползват от кръвта далеч по-разумно. — Кери докосна превръзката и се помъчи да се усмихне.

— Ще забравите, че подобно нещо се е случило с вас. Всъщност раната на крака ви беше доста по-сериозна.

— А тазът ми?

— Ще бъдете обездвижена една седмица, а престоят ви тук ще продължи около месец — успокои я той. — Просто имахте късмет.

— Едва ли всички мислят така — безизразно се засмя момичето.

— При подобни обстоятелства много хора загиват. Ако се бяхме забавили с още едно денонощие, нямаше да сте сред живите.

— Добре, признавам, че съм имала късмет.

— Точно така — каза сестрата, която влезе в стаята. После се обърна към Блеър: — Банката на господин Сандърс свършва.

— Разбирам, Маги — отвърна той и излезе.

— Казвам се Маги Бромптън — представи се жената. — Можете да ме наричате Маги, както всички останали в болницата.

— А аз съм Кери Елис.

— Знам. Попълних картона при приемането ви. И сте американка. Какво, по дяволите, търсите тук?

— Просто пътувам.

— Съвсем сама? Вие или сте луда, или твърде смела. А може би и двете. Разбирате ли от коли?

— Не толкова, че да ги удържа на шосето.

— Имам предвид дали можете да се справите, ако нещо се повреди — ухили се Маги.

— О, да.

— А с какво се занимавате, когато не пътувате?

— С нищо. — Кери се затрудни с отговора. — Не работя.

— На някои хора им върви. Имате късмет, че Блеър се разтревожи и отклони самолета, за да ви потърси отново. Иначе щяхте да бъдете мъртва. А сега отворете уста.

Пъхна термометъра и я хвана за китката. С това разговорът приключи. Кери се опита да осмисли информацията, която току-що беше получила, но очите й се затвориха.

Когато се събуди, в стаята беше тъмно и Блеър Кинън отново стоеше до леглото й. Кери наблюдаваше острите му черти и се чудеше що за човек е. Очевидно бе сериозен и задълбочен специалист. Вярваше му инстинктивно.

Представи си каква паника би се вдигнала, ако беше катастрофирала в Америка. Баща й беше професор по хирургия. Научеше ли какво се е случило, щеше да доведе всякакви специалисти. Да пази Господ! Зарови глава във възглавницата и чу гласа на своя лекар:

— Само проверявам. Не се разсънвайте.

— А вие спите ли въобще? — попита тя и погледна часовника до главата си, който показваше дванайсет часа.

— Сега отивам да си легна — тихо каза Блеър. — Преди това обаче искам да се уверя, че пациентите ми се държат добре. Не обичам да ме викат, тъкмо когато заспивам.

— Аз се държа добре — отвърна Кери. — Пък и не мисля, че имам друг избор.

— Наистина нямате — усмихна й се той. — Костите ви са наместени добре, така че мога да ви оставя спокойно.

— Не бих искала да съм причина за поредна безсънна нощ.

Блеър дълго стоя, загледан в обезобразеното лице на момичето. Преди да тръгне, тихо изрече:

— Сигурен съм.

 

 

Измина цяла седмица, преди Кери да започне да се възстановява. Дозите на болкоуспокояващите постепенно намаляваха, раните заздравяваха, отоците спадаха и тя вече обръщаше внимание на средата и на хората около себе си.

Отношенията й с доктор Кинън останаха строги и обтегнати. Отклоняваше предложенията му да я закара в Пърт. В Слейти Крийк щеше да се скрие по-успешно от близките си. Болницата беше пълна. В стаята й имаше две легла и на тях непрекъснато настаняваха и после изписваха пациентки. Малко по малко опознаваше персонала. Веднага си допаднаха с Маги, а с доктор Род Даниълс станаха приятели. Младата жена все повече го заинтригуваше. Красотата й се възвръщаше.

— От коя част на Калифорния си?

— Предпочитам да не говоря за това. А ти защо си тук?

— За да се забавлявам. Въздушната медицинска служба винаги ме е привличала. И какво? Подписах договор за две години, а ме сложиха пред радиостанцията. Сега върша същото, както и преди. На всичко отгоре не виждам пациента, а само изслушвам симптомите му.

— В някои случаи сигурно е по-добре. — Кери се размърда, като се опита да се настани по-удобно.

— Боли ли те? — Род погледна табелата. — Да ти назнача нещо, ако смяташ, че е нужно.

— Не, благодаря. Блеър вече ми предложи, но аз отказах. Ще издържа лекото неразположение. Предпочитам главата ми да е бистра.

Род тръгна да си върши работата и Кери се помъчи да заспи. Беше ден за свиждане и другата пациентка имаше посетители. Сънят бягаше от очите й. За първи път се замисли за бъдещето си. Скоро щеше да започне да става, а след няколко седмици трябваше да напусне болницата, ако можеше да отиде някъде. Щяха да минат месеци, преди да е в състояние да шофира сама. Налагаше се да вземе самолета до Пърт.

Средствата й почти свършиха. Автомобилът беше застрахован, но едва ли щеше да си получи парите скоро. Разполагаше и с билет за Щатите, ала още не беше готова да се върне у дома и да срещне състраданието на семейството и на приятелите си.

Какво да прави? Години наред медицината и Харви бяха нейният живот.

— Сълзи ли виждам? — Беше Блеър. Движеше се безшумно като котка и тя не разбра кога е влязъл. Очите му я гледаха въпросително. — Болки ли чувствате?

— Не, всичко е наред. Благодаря, доктор Кинън.

— Ясно, потисната сте. — Блеър се взря в лицето й и попита: — Защо не ни разрешавате да се свържем със семейството ви? Сигурно някой се тревожи за вас.

Семейството й се тревожеше единствено да не опозори с още нещо името на известния професор и на преуспяващите му синове. Майка й искрено се безпокоеше за нея, но не смееше да го признае пред съпруга си. Момичето въздъхна, поклати глава и отвърна рязко:

— Сама се оправям.

— Значи сте независима жена — шеговито отбеляза Блеър.

— Действително съм независима.

— А финансово?

— Не се оплаквам.

— Наистина ли?

Кери вдигна глава и срещна очите му. Защо този мъж я караше да се държи като ученичка, която е хлътнала до уши?

— Това не ви засяга — сопна му се тя. — А сега бихте ли ме оставили на мира?

Беше неблагодарна и груба, но щом го видеше й се искаше да зарови глава във възглавницата и да плаче. И тя го направи. След пет минути отново я прекъснаха.

— Какво е това? Сълзи?

Маги носеше чаша горещ шоколад. Кери се усмихна, повдигна се в леглото и прие с благодарност напитката.

— Откога старшата сестра разнася вечерята?

— Не е вечеря. — Маги притегли стола до леглото й и седна. — Неофициално е. Всички имат гости. А и доктор Кинън смята, че не е зле да поплачеш на нечие рамо. Жената помага повече, макар и лекарят да е състрадателен.

— Блеър Кинън не е състрадателен.

— Ти си мислиш така. А сега ще си излееш ли мъката?

— Не знам…

— Къде ще отидеш, когато излезеш от болницата?

— Не съм мислила — призна Кери.

— Няма ли да заминеш за Пърт?

— Ще трябва да чакам да получа застраховката. Противно на мнението на доктор Кинън, аз съм без пари.

— А с какво се издържаше досега? — Маги се намръщи.

— Вършех разни неща, докато пътувах — обясни й Кери. — Бях сервитьорка, чистачка. Вземах толкова, колкото да преживявам.

— И защо?

— Понеже не желая да се прибирам у дома. — Думите излязоха от устата й, преди да успее да ги спре.

— По каква причина?

— Все още нямам сили да се прибера у дома.

— Заради някои хора?

— И ситуации.

— Мога да ти помогна. Джок, съпругът ми, работи в една ферма за коне на около четири километра от Слейти Крийк. Живеем в голяма разнебитена къща. Ако можеш да понесеш две малки момчета, най-различни животни и купища прах, си добре дошла.

— Аз… Много си мила, но не бих искала…

— … да те притеснявам — довърши изречението Маги. — Няма да ме притесняваш. Имам много работа в болницата, а вкъщи всеки се оправя сам. Честно казано, ще се радваме да ни погостуваш. У нас рядко идват хора.

— Щом си толкова сигурна.

— Сигурна съм. А сега знаеш ли какво. Ще ти измия косата.

— Мислех да я отрежа.

— Би било жалко. Сигурно е красива, когато е чиста.

След един час Кери беше изтощена, но златистата грива отново заобикаляше като пухкав облак лицето й.

— Готово! — възкликна Маги. — Остават ми да свърша хиляди неща, но си струваше. Не смяташ ли?

— Чудесно е. Благодаря ти. — Очите на Кери се затваряха.

— Господи, какво ли не бих дала да имам такава коса! По-скоро Джок би бил безкрайно щастлив.

— Едва ли си пада чак толкова по блондинките. Иначе не би се оженил за теб.

— Аз съм добра в леглото — ухили се Маги. — Пък и според майка му, по бедрата ми се познавало, че ще раждам лесно.

Кери се изсмя и зарови глава във възглавницата. Независимо от проблемите си и от критичното отношение на Блеър Кинън, тази нощ тя щеше да спи. Унасяше се, когато той дойде, за да я навести за последен път този ден.

Стаята тънеше в полумрак. Кери го усети, но беше прекалено уморена, за да му се обади. Очакваше да я разпитва, да провери табелата, но той само дълго стоя до леглото й и се взираше в бледото й овално лице, което плуваше в ефирната й коса.