Джой Филдинг
Виж Джейн бяга… (4)

Четвърта глава

— Добре, отпуснете се, няма да боли!

— Какво смятате да правите?

— Предлагам ви малко пътешествие. Лежете спокойно. Обещавам да не почувствате нищо. Ще приключим след десетина минути.

Намираше се в Бостънската градска болница — лечебно заведение с 450 легла, главно за неплатежоспособни и бедни. Полицията я доведе тук, след като се установи, че жена с нейното описание не се издирва, нито я има в списъка на изчезналите. Бяха снели отпечатъци от пръстите й — възнамеряваха да ги изпратят във Вашингтон. Снимката й смятаха да разпространят чрез средствата за масово осведомяване. Първо обаче, искаха да й направят няколко изследвания в болницата. Предпочетоха именно Бостънската, тъй като човек без самоличност естествено няма медицинска застраховка.

Полицаите я оставиха на грижите на нервен интернист, който беше по-безпомощен дори от самата нея. Той й зададе същите въпроси, като в полицията: Кога разбрахте, че сте загубила паметта си? Къде точно се намирахте? Къде отидохте? Пиете ли? Можете ли въобще да ни кажете нещо за себе си? Тя отговори на всички въпроси, с изключение на последния — най-важния.

Интернистът започна прегледа от зениците й — провери реагират ли на светлината. Реагираха. Премери кръвното налягане и пулса — бяха нормални. Направи изследване на урината. После опипа главата за външни травми. Когато приключи, извика лекарят на отделението — мрачен млад човек с брада, чието лице вероятно никога не се е озарявало от усмивка. Поне докато я преглеждаше — цял половин час — това не се случи.

Д-р Клингър, както сам се представи, натъртвайки на всяка сричка от името си, също започна от зениците, пулса и кръвното налягане. На свой ред поръча цял поменик от изследвания на кръвта. Тя го попита за какво са му. С леко раздразнение й отвърна, че се опитват чрез елиминиране да определят възможната физическа причина за амнезията й — алкохол, наркотици, СПИН, наследствен сифилис. От ужас очите й се разшириха. Никога и през ум не й бе минавало за наследствен сифилис.

— Наистина ли мислите, че може да съм сифилистичка? — не се сдържа тя, явно забавлявайки се.

— Едва ли — отвърна с нежелание лекарят. — Вероятността би била по-голяма, ако сте цветнокожа.

Небрежната жестокост скрита в думите му я обиди. Занимават се с мен, защото съм бяла. Ако бях цветнокожа, щяха да ми припишат увреждане от алкохолизъм и да ме изхвърлят на улицата. Усети как ръката й се свива в юмрук. С усилие потисна желанието да цапардоса грижовния доктор право в муцуната.

— За още какво ще ме изследвате?

Гласът му бе сух и абсолютно равнодушен:

Ще направим серия изследвания на обмяната, за да изключим заболявания на щитовидната жлеза, бъбреците и черния дроб. А също за евентуална авитаминоза или химически смущения в организма.

— Колко дълго ще продължи това?

— Резултатите трябва да пристигнат след около час. Междувременно ще направим ЕЕГ.

— Онова дето слагат жици по главата ли?

Той не си направи труд да отговори, докато не приключи с поставянето на електродите.

— Електроенцефалограмата записва мозъчните импулси. По този начин откриваме всички смущения, макар че при вас едва ли ще покаже нещо.

— Защо?

Лекарят мълчаливо вдигна рамене.

— Мислите, че съм алкохоличка, нали?

— Съществува такава вероятност.

Тя толкова се ядоса, че замалко не скочи от кушетката. Към всичките си пациенти ли се отнася с такава ненавист?

— Ако бях алкохоличка — успя все пак да се овладее, — нямаше ли да личи по тялото и поведението ми? Два дни не съм пила друго, освен минерална вода.

— Не виждам смисъл да разсъждаваме. Изследванията ще покажат.

Няма ли кой да набута в задника ти всичките епруветки с кръв, дето си изсмукал през живота си, пуяк такъв, наруга го на ум тя.

ЕЕГ-то показа, че мозъчната й дейност е напълно нормална. Д-р Клингър самодоволно сви устни.

— Сега какво? — попита, докато той драскаше няколко неразбираеми думи върху картона й.

— Ще изчакаме резултатите от кръвта. Дотогава ще се консултирам с д-р Мелоф за преглед на скенера.

Измърмори тези думи с гръб към нея, на излизане от стаята, така че тя не разбра какво смятат да правят, поне до момента, когато не чу същото от самия д-р Мелоф.

Той беше невролог. Използваха го за консултации, в случаите, когато всички останали изследвания не покажат нищо конкретно. Беше хубав мъж с тъмна коса, леко посребряла на слепоочията и вечна усмивка, подобаваща на непринуденото му държание.

— Аз съм д-р Мелоф — представи се той, прегледа картона й и едва не изцъка като видя резултатите. — И какво? Днес не сте във форма, така ли?

Тя само се изсмя.

— Така е по-добре — окуражи я д-р Мелоф.

Прегледа зениците й както двамата си предшественици, завъртя главата й в ляво и дясно и попита:

— Как ми е името?

— Д-р Мелоф — отвърна тя бързо като автомат.

— Отлично. Сега следи с очи пръста ми — той започна да движи ръката си.

В един момент пръстът му излезе от полезрението й.

— Не върти глава! Така. Отлично.

— Кое е отлично?

— Няма признаци за физически увреждания. Не си ли спомняш нещо? Да си удряла главата си, да си падала? — пръстите му опипваха темето й, масажираха вратните жили.

— Не! Поне не си спомням.

— Всъщност, какво точно си спомняш?

Тя въздъхна.

— Отново ли да повтарям всичко? Правих го пред полицията, пред другите лекари… Сигурна съм, че вече е записано в картона.

— Няма значение.

Каза го толкова мило, че не можеше да му откаже. Д-р Клингър има какво да научи от този човек, помисли си. Но той бе напуснал стаята.

— За себе си не помня абсолютно нищо — започна тъжно тя. — Знам само, че се озовах на ъгъла на Кеймбридж и Боудън без всякаква представа какво правя там. Не мога да кажа откъде съм дошла, нито коя съм. Бях без документи, съвсем сама. Не знаех какво да предприема. Няколко часа обикалях. После отидох в хотел Ленъкс.

— Под какво име се записа?

— Измислих някакво… Синди Макдоналд. Полицията вече извърши проверка. Аз не съществувам.

Докторът се усмихна.

— Съществуваш, разбира се. Малко си недохранена, но си съществуваш. Как ми е името?

— Д-р Мелоф.

— Добре. Значи прекара няколко нощи в Ленъкс и се предаде в полицията?

— Да.

— Как плати за хотела?

— Намерих пари в джобовете си — за малко не се изсмя.

— Защо не отиде веднага в полицията?

Тя пое дъх, за да се подготви за лъжата, която ще изтърси. В полицията я питаха същото. Повтори отговора си.

— Бях объркана. Мислех, че паметта ми ще се върне всеки момент. Не знам защо постъпих така.

В представата й изплуваха малките стегнати пачки с нови стодоларови банкноти и кървавата рокля. Знаеше — и то много добре!

Дори да не й вярваше, д-р Мелоф не го показа.

— Но си спомняш всичко от последните няколко дни, така ли?

— Да. Без проблеми.

— А събития от политиката? Кой е президент на Щатите?

— Това знам. Само че не помня дали съм гласувала за него.

— Стани — каза той и й помогна да се вдигне от кушетката. — Затвори очи и застани само на десния крак. Добре. Сега на другия. Как ми е името?

— Д-р Мелоф. Защо непрекъснато ме питате? Нямам проблеми. Другите помня кои са. Въпросът е, че не помня аз коя съм.

— Можеш да отвориш очи.

Когато го направи, с неудоволствие забеляза, че д-р Клингър отново е влязъл.

— Скенерът за пациентката чака — рече той, сякаш тя не присъстваше.

Лишаваше я и от последните остатъци от чувството, че все пак я има.

— Добре, докторе — каза Мелоф, улови ръката й и я поведе към стаята със скенера. — Аз ще придружа г-жа Макдоналд.

Рентгенологията се помещаваше в мазето на болницата. По дългите, сякаш уморени от времето коридори се лутаха забравени от персонала, объркани и изплашени пациенти. Те изглеждаха ужасно измъчени — явно копнееха само за едно — да бъдат някъде другаде.

В стаята, където щяха да й правят изследванията, имаше голяма, подобна на тунел машина, разположена в средата и нищо повече. Казаха й да легне върху дълга, тясна маса, която се вкарва в машината. Инструктираха я да прилепи ръцете си плътно до тялото, да не мърда. Лаборантката прегледа дали няма фиби в косата и предаде новата й чанта на сестрата.

— Какво ще ме правите сега? — почти изхленчи тя.

— Нищо. Отпусни се. Няма да боли.

— Какво смятате да ме правите?

— Ще те изпратим на малко пътешествие.

Тя се надигна, готова да се кара.

— Легни и мирувай! — успокои я д-р Мелоф. — Обещавам ти, че няма да усетиш нищо. Отпусни се. Ще свършим за десетина минути.

— А после? — попита, усещайки, че масата се плъзга към отворената паст на апарата.

— Не мърдайте! — настоя и лаборантката. — Затворете очи. Просто си почивайте.

— Ще се видим след десет минути — прозвуча гласът на д-р Мелоф.

Тъмнината я обгърна отвсякъде.

Тялото едва-едва вибрираше в синхрон с лекото бръмчене на машината. Бавно навлизаше в тунела. Искаше й се да отвори очи, да се огледа, но не смееше. Бяха ли я предупредили да не го прави? Искаха само да лежи неподвижно.

Не мърдай, прошепна сама на себе си, не върти глава, не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай…

Само десет минути, напомни си отново. Изпитваше желание да крещи. Само десет минути — проклетата измишльотина ще се отвори. Десет минути в края на краищата! Не може да не издържи. Какво са някакви си десет минути!? Всеки би ги изтраял!

Десет минути са вечност. Безкрайна поредица от секунди, които трябва да бъдат изтърпяни. Една по една. Не трябваше да се съгласява. За какво са й притрябвали тези изследвания? За кой дявол изобщо дойде тук!? Лошо ли й беше в хотела? Трябваше да стои, докато й свършат парите.

Трябваше да избяга, още щом я доведоха в болницата.

Колко са хората, които могат да започнат чисто нов живот? Малко ли са онези, дето се мъчат сами да се справят с миналото си — да изтрият дъската, да започнат отново?

Съдбата й предостави шанс, за който други са готови да убиват. Дали и тя не го е направила?

Не започвай да мислиш за това, укори сама себе си. Поне не сега! Престани да се питаш коя си, престани да се питаш какво си направила! Нали затова дойде тук? Да ти помогнат другите.

Защо държиш да разбереш коя си? Виж, хората около себе си. Те знаят кои са — и какво? По-малко нещастни ли изглеждат? Даде ти се шанс да започнеш всичко отначало. Ти го изхвърли в кофата, заедно с шлифера и бельото си! Сега те приклещиха в ужасната си машина и тя снима твоите вътрешности. Опитва се да надникне дори в душата ти. Прикована си в сърцевината на някаква странна мистерия. Не е ли по-добре въобще да не бъде разгадавана? Обречена си на един живот — защо се опитваш да го напуснеш?

Не се паникьосвай, нашепва вътрешният й глас, още няколко минути и всичко ще свърши.

Какво ще свърши, пита тя, какво точно ще свърши?

Успокой се. Вземи се в ръце. Опитай се да не се тревожиш. Знаеш, това усложнява нещата.

Какво искаш да кажеш? Какво усложнява?

Отпусни се. Стой спокойно. Няма полза от избухване — знаеш.

Откъде знам? Откъде знаеш ти? Ти кой си?

Гласът се стопява в бръмченето на апарата. Не чува нищо, освен тишината. Чувства се като в утроба. Плува в безтегловност и очаква да се роди. Зад спуснатите си клепачи вижда цветове — огромни петна от лилаво и зелено — калейдоскоп, танцуваш пред нея. Хиляди петна, които потъват в мрака и изплуват отново. Следвай ни, шепнат те, ще те водим в тъмата!

Тя ги следва, докато не изчезват в ярката слънчева светлина. Оглежда се. Намира се сред тропически лес. Екзотични дървета, големи мокри листа — поема нанякъде, спъва се непрекъснато в гъстата растителност. Лепкава кал обгръща краката й като високи зимни ботуши. Потъва ли? В тресавище ли се намира?

Вятърът се уви около врата й — истинска боа-удушвач. Бавно затихна. Стопи се в пространството. След секунди се върна отново. Вече не представляваше заплаха.

— Видя ли, не беше толкова страшно — стресна я познат глас.

Тя отвори очи.

— Д-р Мелоф?

— О, дори без да те питам! — усмихна се той.

Изправи се замаяна. Къде се намираше? По-точно откъде се завръщаше?

— Май съм заспала.

— Много добре. Значи си се нуждаела от почивка.

— Сънувах много странен сън.

— Не ме изненадваш — потупа я по ръката лекарят. — Сестрата ще те заведе горе, а аз ще прегледам резултатите. Няма да се бавя.

Наистина се появи скоро. Резултатите от скенера бяха съвсем нормални.

— И сега какво?

— И аз не знам — отвърна той.

Тя се засмя на откровеността му.

— Не отговорихте защо все ме питате за името си?

Докторът вдигна вежди и добродушно обясни.

— Проверявам за така наречения синдром на Корсаков.

— Звучи като от книга на Робърт Лъдлъм.

Той се засмя.

— Така е. Чела ли си го?

— Не знам.

— Просто проверявам.

— А този синдром на Корсаков какво представлява?

— Пациентът загубва паметта си. Не помни какво е станало преди една минута и непрекъснато съчинява.

— Искате да кажете, лъже.

Той кимна.

— Съчинява — повтори тя. — Хубава дума.

— Нали? — съгласи се д-р Мелоф. — Казваш му името си, след минута, той не го помни и измисля друго.

— Защо?

— Така болните от амнезия се опитват да се прикрият. Срамуват се. Събират информация за себе си, без да се издават.

— Никак не им е лесно.

— Никой не е казал, че загубата на паметта е удоволствие.

Тя се усмихна.

— Значи решихте, че не страдам от този… Корсаков?

— Да, можем спокойно да го забравим. Обикновено той е свързан с алкохолизъм. Тази възможност вече елиминирахме.

— Има ли нещо, което още не сте елиминирали?

— Моето най-сериозно предположение е, че твоята амнезия се дължи на психологическа травма. Това е.

— Мислите, че съм луда, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Мислите, че всичко е от главата ми? — почти гневно изрече тя… и се разсмя. — Искате да кажете, че в главата ми няма нищо, защото всичко е от главата ми?

Д-р Мелоф оцени шегата й.

— Искам да кажа, че може би страдаш от остър непсихотичен синдром.

— Бихте ли го казали на разбираем език, докторе? — нетърпеливо помоли тя.

Той започна бавно, внимателно подбирайки думите си.

— Всеки човек има граница на поносимост спрямо състоянието на депресия. Когато тази граница бъде прекрачена, някои хора несъзнателно избират бягство чрез загуба на паметта. Състоянието се нарича хистерична амнезия. Когато животът стане твърде стресов, индивидът предпочита да избяга, вместо да се бори.

— Какво говорите, д-р Мелоф? Хората живеят в такъв невероятен стрес. И то цял живот. Но не хукват да се шляят безпаметни като мен.

— Някои хукват, други получават нервни кризи, бият децата си, удрят го на секс, обират банки, дори убиват. Хистерията се проявява в много форми. В различни степени.

Тя погледна към тавана, потискайки сълзите си. Образът на кървавата рокля затанцува пред очите й.

— Искате да кажете, че съм някакъв вид истеричка?

— Има съществена разлика между истерик и страдащ от хистерична амнезия. Хистеричната амнезия е механизъм за справяне с проблема, начин за самосъхранение, ако щеш. При нея се стига до загуба на паметта в определен период от живота, когато човек изпитва непоносим страх, гняв или срам и унижение.

— Звучи като току-що прочетен урок.

Д-р Мелоф не скри усмивката си.

— Като идвах насам, поговорих с един от нашите психиатри.

— Може би не вие, а аз трябва да поговоря с психиатър.

Той кимна.

— Разбира се, но след още няколко изследвания. Трябва да сме сигурни, че не пропускаме нищо.

— Например?

— Ще те сложим на един друг скенер, с магнитен резонанс. За разлика от рентгеновия, при него картината на мозъка се получава чрез магнитни импулси. Възможен е и трети вид. Електроангиография. Използва се за компютърен анализ на мозъчната дейност. Прилича на ЕЕГ-то. Можем да помислим и за позитронна томография. С помощта на радиоактивни елементи се изследва метаболизмът на мозъка, т.е. процесите на обмяната на веществата.

— Ще ме облъчвате ли?

— Вероятно все пак ще се откажем.

— А ако всички тези изследвания не дадат нищо?

— Можем да направим пункция на гръбначния мозък, за евентуална инфекция на нервната система или артериограма на кръвоносните съдове, захранващи мозъка.

— Най-добре ме пратете при психиатъра — предложи тя.

На фона на всичко останало, този вариант й се виждаше по-поносим.

— Да, май наистина е най-добре да те изпратим при психиатъра — кимна д-р Мелоф.

— Какво би могъл да направи той? Просто не знам какво повече мога да разкажа.

А парите, а кръвта, прошепна познатият тих глас.

Тя тръсна глава и го отпъди.

— Психиатърът вероятно ще направи серия психологически тестове, както и тестове на паметта — отвърна лекарят.

— Още изследвания?! — възкликна тя.

— Ами нас за друго не ни бива.

— И колко време ще отнеме всичко това?

— Зависи как ще го организирам. Най-вероятно, поне няколко дни.

Тя ужасено изпъшка.

— Какво има? — усмихна се д-р Мелоф. — Да не би да имаш неотложна среща?

— Надявах се този кошмар да свърши дотогава.

Д-р Мелоф приближи и взе ръката й в своята.

— Нищо чудно и да свърши. В състоянието на хистерична амнезия, ако разбира се, случаят е такъв, може да настъпи неочакван обрат. Не съм чувал да е продължавала повече от няколко месеца.

— Няколко месеца!?

— Обикновено изчезва така, както се е появила. За дни или седмици. Хайде, — рече той, върна ръката й обратно в нейния скут и положи отгоре своята. — Вместо да гадаем, да се залавяме с изследванията.

Пресегна към близкия стол и взе оставено от някого списание.

— Отпусни се и почети, ако искаш да разбереш какво става със света. Може да си забравила — погледна датата върху корицата и добави: — По-точно, какво е ставало със света преди година и половина. После ще те препитам.

Д-р Мелоф напусна стаята.

Тя седеше на медицинската кушетка, облечена в новите си дрехи, стискаше новата си чанта, чувстваше как ключът, скрит в новата обувка, убива стъпалото й и разсъждаваше дали да не разкаже на д-р Мелоф цялата истина. Пари. Кръв по роклята. Не, много трудно се връзва всичко това с неговата, как беше, да — хистерична амнезия. А после? Няма ли да изтича право в полицията или лекарският морал все пак ще надделее, за да не му позволи да спекулира с признанието на своя пациент? Какво ще спечели, ако му се довери? Освен, че ще се почувства по-добре, сигурно ще си спести пункцията и артериограмата.

Бяха ли достатъчни тези причини?

Пое дълбоко дъх и реши да направи пълни признания. Междувременно — ще послуша съвета му, като попълни празнотите в своята памет, доколкото изтърканото списание можеше да свърши тази работа.

Запрелиства измачканите страници. Изцъка с език пред снимката на Дан Куейл и неговата латиноамериканска визита. Спря възхитен поглед на Том Круз, усмихна се на екстравагантните за времето си модели на Кристиян Лакроа. Внезапно видя млада жена в бяла колосана престилка, застанала в рамката на отворената врата. Списанието падна от ръцете й.

— Извинете — втурна се да го вдигне жената. — Мисля, че ви познах, когато минахте преди малко, но не бях сигурна. Вие едва ли ме помните…

— Коя сте вие? — почти извика тя.

— Д-р Айрини Боровой — отвърна без колебание непознатата. — Запознахме се в детската болница преди повече от година. Стажувах при вашия съпруг.

Тя спря изведнъж и притисна устата си с длан.

— Нали вие сте съпругата на д-р Уитакър? Джейн Уитакър, нали не бъркам? Аз съм добра физиономистка.

— Джейн Уитакър — нагаждайки езика си към непознатото име повтори тя.

— Съпругът ви е такъв прекрасен човек.

— Джейн Уитакър…

— Погрижиха ли се за вас, госпожо Уитакър? — внимателно попита д-р Боровой. — Чувствате ли се добре тук?

Тя погледна младата лекарка в сините очи и тихо произнесе:

— Джейн Уитакър.