Джой Филдинг
Виж Джейн бяга… (3)

Трета глава

Първият час беше най-труден. На сутринта тя отвори очи и осъзна, че пречистващата сила на съня не е успяла да възвърне паметта й. Втурна се, превивайки се към банята, за да повърне остатъците от насила погълнатата вечеря. Когато донесоха закуската — пресен портокалов сок, кроасани и кафе — поръчани от нея в пристъп на глад, тя забеляза, че на таблата има и сутрешен вестник. Докато се хранеше, очите й се лутаха между него и телевизора като се бояха да се съсредоточат и над едното, и над другото.

От какво се страхуваше? Наистина ли очакваше да види снимката си на първа страница? Или да чуе, че е новина номер едно в информационните емисии?

С усилие пръстите й включиха телевизора. Вместо нея, на екрана се появи красива, млада блондинка, която четеше новините с такъв жизнерадостен глас, че й се прищя отново да й прилошее, само и само да не слуша за изчезналата трийсетгодишна брюнетка. Разбира се, говорителката смени бързо темата и разказа, как същата сутрин им се обадил някакъв мъж, за да съобщи, че е видял Елвис, докато хвърлял боклука си. В сутрешния вестник също нямаше нищо за нея. Не пишеха нито за избягал затворник, нито за пациент на психиатрията. Не се търсеше жена за разпит във връзка с някакъв инцидент. Не се споменаваше някой да е изчезнал от местопрестъплението или местопроизшествието. Хрумна й, че щом не е жителка на Бостън и е дошла от друга част на страната, просто е безсмислено да гледа тукашния вестник. Това обаче, не зачеркваше факта, че върху роклята й, кръвта до снощи бе все още влажна. Нещо се бе случило — скоро и недалеч.

Спомни си за листчето намерено в джоба на шлифера — „Пат Ръдърфорд, ст. 31, 12:30.“ Споменаваше ли се това име във вестника? Отново го прелисти. Не откри нищо. Ако кръвта е от Пат Ръдърфорд, лицето или незабелязано се е оправило, или все още лежи неоткрито. Реши, че повече няма какво да търси в колонките. Загледа се в телевизора — започна да превключва от канал на канал, от „Добро утро, Америка!“ до рубриката „Днес“, заедно с всичките им достопочтени водещи. Научи, че съществуват специалисти по проблемите на лесбийството, травеститството и клептоманията, че има цяла армия от млади момичета, родили не по едно, а по няколко деца, още преди да са навършили тринайсет години. Че е пълно със съпрузи, които отказват да правят любов със законните си съпруги. Узна всичко това, защото тези хора говореха и изливаха сърцата си пред цялата сюрия телевизионни водещи. Тайни повече не съществуваха. Както и интимни неща…

Хрумна й да позвъни в телевизията. Можеше да им каже, че има страхотна идея за предаване — разговор с жени, които не знаят дали са лесбийки, травестити, клептоманки, дали са родили преди да навършат тринайсет години, както и по-късно. Нито пък имат представа спят ли с тях мъжете им повече от два пъти в годината — изобщо предаване за жените, които не знаят кои са. О, оставете това, щяха да й отвърнат отегчено, — такива с лопата да ги ринеш.

Може би, съгласи се тя. Но колко от тях имат почти десет хиляди долара в джобовете на шлифера си, а роклите им са подгизнали от кръв?

Това променя нещата, чу във въображението си възбудения хор на телевизионните водещи. „Богати, подгизнали от кръв жени — не помнят кои са“ — не звучи зле, нали? Идеята идва точно навреме!

Разговори в студиото, весели състезания, сапунени опери — екранът се изпълваше с образи на красавци. Плътен мъжки глас обяви поредният епизод на „Младите и неспокойните“. „Младите и ненужните“ — в главата на Джейн прозвуча отново гласът на продавача от вчерашния магазин. Нагласи се да погледа. Кои са тези угрижени и прекрасни същества? Защо са така наконтени още от следобед?

С неохота извади роклята си от гардероба. Огледа кървавото петно, сякаш беше платно на самия Джексън Полак. Но и то като абстрактното изкуство, не й говореше нищо. Сви дрехата в плътна топка и я запокити към стената. Проследи как тя се разгъна и падна на пода, сякаш й се подиграваше. Върна се обратно на кревата. Впери невиждащ поглед напред. Седя така, докато косите лъчи на слънцето не й подсказаха, че наближава вечерта.

Новините в шест и трийсет бяха все така пълни със събития и проблеми, но за самотна жена с кръв по роклята и натъпкани с долари джобове, не обелваха и дума. Никой от водещите нямаше дори най-малка представа за нейното съществуване.

— Коя съм аз? — изкрещя тя и ядосано щракна копчето на телевизора.

Поръча вечеря, учудена от нарастващия си апетит.

— Какво се е случило с мен? Какво съм направила с живота си?

Знаеше, че до сутринта трябва да намери отговора.

* * *

Квартал Копли съчетава внушителни сгради с офиси и магазини по едноименния площад в сърцето на Бек Бей. Тук се извисява огромен хотел, има няколко ресторанта и стотици магазини, разположени на две нива, всяко — с дължина на улица. Наистина смайваща гледка.

Тя не бе смаяна. Само — изплашена.

Под шлифера нямаше нищо друго, освен бельо. Обувките стискаха босите й крака. Бързаше към ултрамодерния универсален магазин „Ниймън Маркъс“ в далечния край на площада. В ръцете си стискаше найлоновата торба за пране от хотелската стая, в която бе сложила стегнатите пачки стодоларови банкноти. Под парите се намираше друг плик. Там бе изцапаната с кръв рокля.

— С какво мога да ви помогна?

Огледа се. Някак бе стигнала до етажа за дамски облекла. Кимна на дребната като врабче продавачка — ако сега има нужда от нещо, то наистина е нейната помощ.

— Трябват ми нови дрехи — гласът й прозвуча престорено спокоен. — Нямам какво да облека.

Продавачката се приближи.

— Искате да кажете, че се нуждаете от цялостна смяна на гардероба си? — попита тя, опитвайки да прикрие своето задоволство.

— Не. Искам нещо за днес.

Надеждата за солидна комисионна се стопи върху лицето на жената.

— Желаете ли да разгледате роклите или предпочитате нещо по-непретенциозно? — не можеше да разбере, дали клиентката просто не я пързаля.

— Нещо по-непретенциозно — отвърна неочаквано. — Може би панталони и някаква блуза.

— Насам — поведе я жената към щанда с красиви летни облекла. — Какъв размер носите?

Замълча за миг, докато си спомни какво пишеше върху марката на роклята й.

— Осми.

— Наистина ли? — продавачката огледа недоверчиво шлифера, сякаш искаше да проникне под него. — Аз бих казала, че сте шести размер.

— Може и да сте права. Сигурно съм отслабнала последните няколко дни.

— Браво на вас! Това не е лесна работа. Аз лично никога не съм била пълна, но горката ми дъщеря, нали се е метнала на бащиния си род, все е на диета. Браво на вас!

От комплиментите се почувства глупашки горда.

— Искате да си направите хубав подарък — продължи жената. — Заслужавате си го! Макар, че на ваше място, повече не бих отслабвала. След една възраст жените са по-красиви, ако имат по някое и друго кило в повече.

Тя извади чифт светлокафяви, памучни панталони и бежова памучна блуза с къси ръкави и кафява шарка в долния край.

— Това харесва ли ви?

Харесваше ли й наистина?

— Защо не ги премерите? После ще знаем какво търсим.

Кимна, пое дрехите и последва продавачката до пробната. — Ще съм отвън, ако ви потрябвам.

Влезе в малката кабинка, внимателно затвори завесата и свали шлифера. Обу панталоните, облече блузата — панталоните й бяха точно по мярка. Блузата легна удобно на раменете й. Тя отстъпи крачка назад и се огледа доволна в огледалото. Никак не беше зле! Продавачката имаше набито око.

— Как е там вътре? — прозвуча гласът й отвъд завесата.

— Повече от добре! — отвърна и излезе в новите дрехи. — Ще ги купя. Бихте ли отрязали етикетите им?

— А, искате да излезете с тях от магазина?

Тя кимна.

— Да, ако не възразявате…

Жената повдигна рамене.

— Малко е странно, но се е случвало. Как ще стане плащането?

— В брой.

— Така и предполагах.

Продавачката я отведе до касата.

Толкова отдавна никой не е плащал в брой, дано не съм забравила как става — огледа се притеснено и добави: — О, мила, ама вие май си забравихте чантичката в пробната?

— Без чанта съм.

Дъхът на продавачката секна.

— Имам пари — тя потупа найлоновия плик, който носеше, за да я успокои. — Просто съм без чанта. Трябва да си купя нова.

Жената с голямо усилие отклони поглед от плика.

— Изглежда се нуждаете от доста неща?

— Да, така е.

— Дошла сте тъкмо, където трябва. Щандът за чантите е на партера, точно до козметиката. Сметката ви е двеста трийсет и седем долара и двайсет и осем цента.

Бръкна в плика и извади три банкноти. Продавачката опули очи, бързо върна рестото и проследи с поглед как клиентката й небрежно пусна монетите в найлоновия плик. После мълчаливо отряза етикетите на новозакупените дрехи. Очевидно предпочиташе да не узнава повече нищо, колкото и необичайно да й изглеждаше то.

— Чантите са на партера, до козметиката — напомни й на тръгване.

Следващият час премина в пазаруване. Без бавене тя смени убиващите я обувки. Новите бяха ниски, отворени на пръстите, от ленена материя. Купи си бельо — бледо розово на цвят, стилна, кожена чанта — слонова кост, тъмносин портфейл и слънчеви очила с кокалена рамка. Заплащането в брой я бавеше доста — и клиенти и продавачи отдавна бяха скъсали с тази практика. Отби се в отдела за козметика. Там младата продавачка я убеди да вземе руж с цвят на праскова, червило в същия тон и черна спирала за мигли.

Занесе всичко това в тоалетната, смени бельото си с новозакупеното, облече се, премести няколкостотин долара от найлоновия плик в кожения портфейл и заедно с очилата ги постави в чантата. После уви старото бельо в шлифера и излезе от кабинката. Усмихна се самоуверено на някаква синекоса, възрастна дама, която съсредоточено нагласяваше изкуственото си чене пред огледалото. Хвърли вързопа стари дрехи в кофата за боклук. Застана пред огледалото, почти до възрастната жена и се зае с грима си.

— Какъв хубав цвят е червилото ви — възкликна синекосата, наместила най-сетне своята протеза. — Как се нарича точно?

Погледна марковия надпис и отвърна:

— Праскова.

— Просто праскова? — учуди се възрастната и излезе.

— Просто праскова — механично повтори тя, замислена за своите проблеми.

Продължаваше да се изненадва, че познава толкова добре града. Знаеше точно къде отива, дали може да стигне до там пеша, с превозно средство или се налага да вземе такси. Чувстваше се напълно в свои води. Но нито веднъж не видя познато лице. Никой не я спря на улицата. Нищо не предизвика каквато и да било реакция. Чувстваше се анонимна и сама, като загубено дете, очакващо небрежните си родители.

Премина покрай вестникарска будка, но вече знаеше, че в днешния брой не пише нищо за нея. Не само не я търсеха — никой не знаеше, че е изчезнала.

— Просто праскова — измърмори отново. Беше се озовала на оживената, начална спирка на автобусната компания „Грейхаунд“.

Влезе в сградата и се отправи към дъното на салона, където се намираха багажните клетки. Трябваше да заключи в някоя от тях найлоновия плик с парите и окървавената рокля. В момента, когато се готвеше да пусне нужната монета, прочете надпис, че клетките се изпразват на всеки двайсет и четири часа. Налагаше се да потърси друго решение.

— Извинете — обърна се тя към възрастен служител с бели бакенбарди и изрядно изгладена синя униформа, — къде бих могла да оставя нещо за повече от двайсет и четири часа?

— Завийте надясно — отвърна той делово. — В дъното на коридора.

Тя последва напътствията на служебното лице и пое нататък, придържайки найлоновия плик така, сякаш бе пълен с кървави късове човешко месо.

— Искам да оставя това на багаж — каза на отегчената жена зад гишето.

Служителката едва повдигна очи от списанието пред себе си.

— Депозит двайсет долара.

Подаде исканата банкнота. Жената кисело затвори списанието, написа бележка, излезе от гишето и пусна ключовете в ръката й.

— Става с два ключа — механично обясняваше служителката, докато вървяха към клетките, — вие взимате единия, другият остава при нас. За да можете да отворите, трябват и двата. Затова не го губете! Таксата се плаща, когато си прибирате багажа.

Кимна разбиращо и бързо мушна найлоновия плик в отворения сейф, давайки си сметка, че не може да овладее треперенето на ръцете си. Дали и жената не го забелязва? Нямаше ли да я обади в полицията, веднага щом си отиде? Подозрителна жена с треперещи ръце заключи подозрителен плик в сейф № 362. Бъдете внимателни! Сигурно е извършила нещо!

Много важно! Смяташе сама да се предаде. Реши го още сутринта. Бе проумяла, че това състояние може да се окаже по-продължително, отколкото си представя. Нямаше сили да прекара още цял ден в самозабрава. Щом не може сама да разбере коя е, трябва да остави другите да й помогнат. Независимо какво я е довело до това състояние. Независимо от какво роклята й е цялата в кръв. Независимо, кой е натъпкал в джобовете й пачките със стодоларови банкноти. Каквото и да се е случило, каквато и да е вината й — нищо не може да е по-мъчително от тази пълна неизвестност.

Беше решила, че преди да се предаде на властите и разбере какво е извършила, не бива сама да разкрива онова, което знае. Полицията щеше да се хване за голямата сума и кръвта — не без основание. Нали и тя направи същото!?

Преди да обърка случая с уликите за своята вина, трябва да разбере какво се е случило. Ако отиде в полицията с парите и кървавата рокля, те ще се паникьосат също като нея. Трябваше поне известно време да премълчава. Както се казва, всичко по реда си! Първо да научи коя, по дяволите, е тя!

Изчака жената да се върне зад гишето и да отвори отново списанието. Свали едната си обувка. Отлепи подложката и сложи под нея ключа от клетката. После върна подложката обратно и мушна крак в обувката. Ключът леко я убиваше, както става обикновено с тайните. Помисли си, че щом свикне, ще бъде по-добре — дотогава може би ще претръпне и към лъжата.

Хвърли бележката в близкото кошче и бързо напусна сградата. Поколеба се, дали първо да не хапне. Апетитът й не спираше да я учудва. В този миг видя един съвсем млад полицай на ъгъла на Стюарт и Бъркли и желанието да яде мигом изчезна.

— Извинете — поде тя колебливо. — Мога ли да ви помоля за помощ?