Джой Филдинг
Виж Джейн бяга… (5)

Пета глава

Очакваше мъжа, който твърдеше, че е неин съпруг да приключи разговора с лекарите и полицията, за да се срещнат.

— Джейн Уитакър — повтори за кой ли път с надеждата, че името ще измъкне от главата й спомена за собствената й идентичност.

Напразно. То отекваше кухо и безследно изчезваше в нищото. Нямаше емоции, нямаше възкресяване на видения от миналото — само странно, почти болезнено безразличие.

— Джейн Уитакър — прошепна, удължавайки всяка от сричките. — Джейн Уитакър.

Стори й се, че е просто смешно да се казва така. Не наричаха ли с това име всеки неопознат женски труп, изхвърлен от вълните в Бостънския залив? Или пък открит в някоя тясна, смърдяща улица?

— Джейн Доу… — промърмори едва чуто тя.

Или Джейн Еър, която очаква да се появи мистериозният господин Рочестър? Дали мъжът, обявил се за неин съпруг, няма да се появи по същия славен начин — на кон. Няма ли подобно на него да падне от седлото му и да изкълчи крака си пред своята любима? И той ли ще е такъв тъмнокос, силен и суров? И тя ли като Джейн Еър няма да познае веднага голямата любов на своя живот?

И още една Джейн. Лейди Грей — невръстната претендентка за английския трон, обезглавена, когато се е правила на онова, което не е. Или Джейн — скитницата, тръгнала из джунглата да намери своя Тарзан. „Аз — Тарзан, ти — Джейн“… Дали това не обясняваше странния й сън в тунела на скенера? Дали подсъзнанието не използваше виденията на джунглата, за да събуди собственото аз? „Ти — Джейн…“ Толкова просто ли беше наистина?

Ти — Джейн… Просто — Джейн… Виж Джейн… Виж Джейн бяга.

Потисна внезапното желание да скочи от стола, да избяга от болницата. Щеше да потърси спокойната анонимност на хотела, да поръча храна в стаята, да се мушне под завивките, скрита от целия свят. Щеше да живее с „Младите и неспокойните“, а нощите да прекарва в компанията на Джони Карсън и Дейвид Летърман. Не искаше да се среща с мъжа, представящ се за нейния господин Рочестър. Майкъл Уитакър — така й бяха казали. Лекар, явно заслужаващ уважение. И то детски хирург. Голяма късметлийка беше!

С усилие се задържа на стола. Къде може да избяга в последна сметка? Полицията, лекарите и мъжът й са се събрали в съседната стая, за да разнищят миналото й, да вземат решение за нейното бъдеще. Защо трябва да очаква, че ще й позволят и тя да участва, след като толкова категорично бе отхвърлила отговорността за собствения си живот? Не се ли е отказала от реалната действителност, за да предпочете бягство в хистеричната амнезия?

— Стига толкова! — извика тя.

Огледа се виновно. Дали я бяха чули? В стаята нямаше никой. Лекарите излязоха, след като полицаят съобщи, че д-р Уитакър чака във фоайето. Тя отново не съществуваше. Ако едно дърво, хрумна й внезапно, падне в гората и няма кой да го чуе, трясък имало ли е наистина? Ако този човек не ме познае, ще бъда ли по-малко реална?

Как ли изглеждаше този д-р Майкъл Уитакър? Този известен детски хирург, познат на всички и предизвикващ постоянно възхищение? Медицинският персонал изричаше името му с респект, почти го боготвореше. Дори по безизразното лице на д-р Клингър се появи одобрение, граничещо с усмивка. Д-р Мелоф веднага реши да задържи изследванията, докато не поговори с уважавания си колега.

— Вашият съпруг е чудесен човек — бе възкликнала д-р Айрини Боровой.

После хукна да извика д-р Мелоф. По въпроса единодушието бе пълно. Безспорно качествата на съпруга й не подлежаха на съмнение. Страхотен късмет!

Защо обаче, не носеше неговата халка?

Логично е, реши тя, ако наистина е жена на известния Майкъл Уитакър да носи някакво доказателство върху безименния пръст на лявата си ръка. Но то липсваше. Освен часовника, нямаше други бижута. Следователно, д-р Уитакър едва ли й е съпруг. Пък и когато му се обадиха преди няколко часа, самият той бе казал, че жена му е на гости при своя брат в Сан Диего.

Брат в Сан Диего, замисли се тя. Нима е възможно? Не беше ли нападната и обрана тъкмо на път за Сан Диего? Нищо чудно. Но това не обяснява нито пачките долари в джобовете й, нито чуждата кръв по роклята.

Брат! Брат и съпруг! Двама срещу един… На каква цена, недоумяваше тя.

Вратата се отвори, влезе д-р Мелоф, последван от няколко полицаи. Усмихваха се, но изглеждаха напрегнати. Тя също им се усмихна. В главата й нахлуха безброй въпроси. Когато се опита да ги зададе, от устата й не излезе нито звук.

— Името ти е Джейн Уитакър — нежно изрече д-р Мелоф.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Съпругът ти чака в съседната стая, изгаря от нетърпение да те види. Искаш ли да го повикам?

Напрегна се до краен предел — въпреки това д-р Мелоф трябваше да се наведе, за да не пропусне отговора й.

— Сигурна ли си? Защо мислиш така? Носи снимки, паспорта ти, брачното ви свидетелство. На тях си ти, Джейн, няма грешка…

— Чух, че жената на д-р Уитакър е на гости при своя брат в Сан Диего.

— И той мислел същото, но ти не си стигнала до там.

— Защо брат ми не се е обадил да пита къде съм? Нали е трябвало да пристигна още преди няколко дни?

Един от полицаите не можа да сдържи смеха си.

— Ставаш за детектив — рече д-р Мелоф. — Офицер Емерсън му зададе същия въпрос.

— И той очевидно намери задоволителен отговор — отсече Джейн.

— Без съмнение! Посещението е трябвало да изненада брат ти. Затова не е знаел нищо до позвъняването на съпруга ти.

Настъпи тишина.

— Значи аз наистина съм Джейн Уитакър — с хладно примирение произнесе тя.

Да, наистина си Джейн Уитакър.

— И мъжът ми ме чака в съседната стая.

— Няма търпение да те види.

— Така ли?

— Естествено, той се притеснява за твоето състояние.

Тя почти се усмихна.

— Беше толкова сигурен, че си в Сан Диего…

— А сега е сигурен, че съм тук. Ами ако бърка отново?

— Не бърка.

— Какво каза за мен? — опитваше се да отложи неизбежната среща Джейн и същевременно да се въоръжи с факти.

— Защо не изслушаш него самия? — д-р Мелоф пое към вратата.

— Моля ви! — категоричността в гласа й го спря. — Не съм готова.

Д-р Мелоф се върна, приклекна до нея и впери поглед в очите й.

— Няма от какво да се плашиш, Джейн. Той е твой съпруг и много те обича.

— А ако не го позная? Какво ще стане, когато го погледна и лицето му ми се стори по-непознато, дори от вашето?! Ужасно! Непоносимо!

— Нима е по-непоносимо от това да не познаеш себе си в огледалото?

Тя нямаше отговор.

— Вече готова ли си, Джейн? Мисля, че не е честно да чака повече.

— Ще останете ли с мен? Не ни оставяйте сами! — молбата й звучеше почти заповедно.

— Добре. Надявам се, сама да ме помолите да изляза — той се изправи.

— Д-р Мелоф! — този път гласът й го спря с ръка върху дръжката на вратата. — Искам да ви благодаря!

— За мен беше удоволствие! — той замълча, премисляйки следващите си думи. — Ако имате нужда, ще съм на ваше разположение.

Отвори вратата и излезе. Тя затаи дъх, заслушана в приближаващите се гласове. Стана. Седна отново. Внезапно скочи на крака и застана до отсрещния прозорец. От другия край на стаята, полицаите я гледаха с нескрито любопитство.

— Всичко ще се оправи, г-жо Уитакър — каза Емерсън. — Той изглежда наистина мил човек.

— Но ако не го позная? — повтори напрегнато Джейн. — Какво ще стане, ако не го позная?

Тя не го позна.

Мъжът, който влезе в стаята с д-р Мелоф, можеше да бъде всеки. Беше около четирийсет годишен, висок, слаб, с дълга светла коса, която вероятно е била руса в детството му. Макар и напрегнато, лицето му определено бе красиво със светлозелените си очи и чувствени устни. Единственият минус, в тази перфектна картина, бе леко удълженият нос — точно това обаче, го правеше симпатичен. След като той, не е абсолютно съвършен, помисли си тя, значи и от мен няма да се изисква да бъда кукла Барби.

Той инстинктивно се втурна към нея. Тя инстинктивно се дръпна. Двамата се заковаха на място.

— Извинявай — промълви съпругът й.

Гласът му бе нежен и властен.

— Толкова съм щастлив, че те виждам — после замълча и я огледа, потискайки сълзите си. — Не ме позна, нали?

Беше неин ред да изръси някакво извинение.

— Но бих искала… — едва промълви тя.

— Оставяме ви — каза офицер Емерсън и се отправи заедно с колегите си към изхода.

— Благодаря ви за всичко! — провикна се след тях Джейн.

Погледът й умоляваше д-р Мелоф да остане.

— Ако не възразявате, ще поседя още малко — каза той.

— Мисля, че така ще е по-добре за Джейн — пое дъх Майкъл Уитакър и почти успя да се усмихне. — А и за мен. Изглежда съм доста напрегнат.

— Ти? Защо? — мисълта, че Уитакър може да се чувства като нея й се струваше странна.

— Имам усещането, че съм на първа среща — отвърна откровено той. — И държа да направя добро впечатление. Мислех, че съм подготвен за всичко. Трябва да призная обаче… в момента просто не знам какво да правя.

Уитакър вдигна очи от пода и отново се загледа в притесненото лице на жена си.

— Не знам как да постъпя.

— Значи не ми се е случвало преди — констатира Джейн.

— Не, слава Богу!

— Защо според теб стана именно сега?

Той поклати глава — нямаше отговор.

Беше във всекидневно облекло — сиви панталони и синя риза без вратовръзка. Направи й впечатление, че е леко прегърбен, вероятно поради безчетните часове, прекарани над операционната. Дългите му ръце висяха непохватно отстрани на тялото. Тънките пръсти неловко се свиваха — сякаш се опитваха да уловят онова, което става с живота им — да го направят по-разбираемо и ясно. Има ръце на хирург, помисли тя. Добре поддържаните нокти правеха веднага впечатление. Представи си как с виртуозна прецизност оперира някое малко дете. Нежни ръце, силни пръсти, рече си на ум. Върху безименния на лявата ръка се забелязваше тънка златна халка.

— Защо аз не нося такава? — попита неочаквано.

Въпросът й изненада всички, включително и нея самата.

— Ти носиш, а аз не. Странно, нали… — гласът й потъна в неловка тишина.

Мина една тягостна минута, докато той отговори…

— От известно време я беше свалила — тя го погледна въпросително. — Заради алергия към златото. Кожата на пръста ти се зачервяваше. Един ден я свали и повече не я сложи. Смятахме да я сменим, да купим нещо с диаманти. Но така и не го направихме. Откровено казано, съвсем бях забравил.

Съпругът й поклати недоумяващо глава, сякаш не можеше да проумее как не е свършил толкова важно нещо!

— Какво ли само не забравя човек — окуражи го тя.

Д-р Уитакър се засмя. Джейн — също, колкото и изненадващо да й се струваше това.

— Мисля, че е време да си тръгвам — обади се д-р Мелоф и тя му кимна. — Обади се на сестрата преди да те изпишат. Искам да те видя.

— Изглежда много симпатичен човек — отбеляза Майкъл Уитакър, когато лекарят излезе.

— Така говорят и за теб — усмихна се тя.

Той въздъхна.

— Какво мога да направя, за да ти вдъхна увереност? Как да ти помогна?

Тя леко пристъпи към него, внимавайки да не скъсява разстоянието твърде много.

— От колко време сме женени? — попита неловко.

— От единайсет години — отвърна Уитакър, без да се впуска в подробности.

Това й хареса.

— Кога точно се оженихме? На каква възраст бях?

— Оженихме се на 17-ти април, 1979 година. Ти беше на двайсет и три.

— Сега на трийсет и четири ли съм? — попита въпреки очевидността на отговора.

— Ще станеш на тринайсети август. Искаш ли да видиш копието на брачното ни свидетелство?

Тя кимна и приближи, докато той изваждаше от джоба си документа.

— Пише, че сме се оженили в Кънектикът — кимна тя, долавяйки топлината на тялото му.

— Ти си родена там. Майка ти живееше в Кънектикът.

— А баща ми?

— Починал е, когато си била тринайсетгодишна.

Внезапно я обзе тъга — не защото рано бе загубила баща си. Защото изобщо не го помнеше. Чувстваше се двойно по-ощетена.

— Как съм дошла в Бостън?

Майкъл се засмя.

— С мен, след сватбата ни.

Тя прехапа устни. Беше й рано да обсъжда съвместния им живот. Трябваше да асимилира първо себе си, чак тогава ще стигне до брака им.

— Това е копие на паспорта ти — подаде й го той, сякаш ставаше дума за веществено доказателство от съдебен процес.

Очите й бързо огледаха малката книжка. Моминското й име бе Лорънс. Външното описание съвпадаше напълно с образа, който сама бе открила в огледалото. На снимката несъмнено бе тя, макар да изглеждаше като изплашена от фаровете на автомобил сърна.

— Имаш ли още снимки? — каза Джейн. От д-р Мелоф знаеше, че носи.

Уитакър измъкна няколко от джоба на панталона си. Когато й ги предаваше, ръцете им се докоснаха. На първата фотография се виждаха те двамата на морския бряг. Той имаше отличен тен. Тя бе по-бяла. Бяха облечени в семпли черни бански — личеше, че едва сдържат желанието си да се хвърлят един към друг.

— Това къде е? — попита Джейн.

— На носа… При вилата на родителите ми, преди пет години — изпревари следващите й въпроси Майкъл. — Тогава още вярвахме, че слънцето не може да бъде вредно. Косата ти беше малко по-дълга, а аз — с няколко килограма по-слаб.

— Не изглеждаш по-пълен — Джейн усети, че навлиза в интимна територия и побърза да премине на следващата снимка.

И на нея бяха двамата — плътно прегърнати през кръста, сияещи пред фотообектива. Облеклото им бе значително по-официално — Майкъл носеше смокинг й черна вратовръзка, тя — розова вечерна рокля.

— Тази е по-нова — отбеляза Джейн, докато умът й отчиташе хода на годините.

— Правена е преди Коледа, на бала на болницата.

— Изглеждаме много щастливи — с удивление каза тя.

— Ние бяхме щастливи — потвърди той и меко допълни. — И смятам, че отново ще бъдем.

Джейн прихлупи с другата ръка снимките и му ги подаде. Върна се при прозореца, хвърли поглед към улицата. После се обърна към този съвършено непознат човек, за когото бе щастливо омъжена от цели единайсет години.

— Значи съм израсла в Кънектикът — след дълга пауза продължи тя.

— Да. Там си живяла до постъпването в колежа.

— Какво съм завършила, можеш ли да ми кажеш?

Съпругът й не скри усмивката си.

— Естествено! Английска филология. Завърши първа по успех.

— А после?

— После реши, че нямаш кой знае какъв избор. Не ти се ставаше учителка и си намери работа в издателство Харвард прес.

— В Бостън?

— В Кеймбридж.

— Защо не се върнах в Кънектикът? Защо не избрах Ню Йорк?

— Е, мисля, че и аз имам известен принос за това.

Тя се обърна към прозореца. Боеше се да обсъжда общия им живот.

— А брат ми?

Въпросът й сякаш го стресна.

— Томи ли? Какво да ти кажа?

— На колко години е? С какво се занимава? Защо е в Сан Диего?

— На трийсет и шест — търпеливо заизрежда отговорите Майкъл. — Има яхтклуб. Живее там от десет години.

— Женен ли е?

— Да. Всъщност, това е вторият му брак. Жена му се казва Елинър, но от колко години са заедно, не съм сигурен…

— Имат ли деца?

— Две момченца. И пак се боя да не сбъркам възрастта им.

— Значи съм леля?

— Точно така.

— Още какво съм? — сякаш изтърва въпроса Джейн.

— Не разбирам…

Тя преглътна, като че ли искаше да върне думите си обратно.

— Леля съм — промълви след пауза, концентрирайки всичките си сили. — Не съм ли и майка?

— Да — кимна той, готов да продължи по темата.

— О, Боже! — изстена Джейн.

Как бе могла да забрави, че има дете?! Що за майка е?

— О, Боже! — почувства как тялото й се свива като хармоника. Обгърна с ръце треперещите си рамене, главата й се отпусна пред гърдите.

— Няма нищо, няма нищо! — шепнеше развълнувано Майкъл.

Тихият му глас и действаше успокояващо. Джейн опря глава върху гърдите му. Почувства неговата топлина, усети ударите на сърцето му и разбра колко силна е уплахата му за нея.

Майкъл я остави да поплаче няколко минути, галейки я по гърба, сякаш е дете. Хлиповете й постепенно утихнаха.

— Колко деца имаме? — почти без глас попита Джейн.

— Само едно. Момиченце. Казва се Емили.

— Емили — повтори бавно тя, сякаш дегустираше скъпо вино. — На колко години е?

— На седем.

— На седем — недоумяващо повтори Джейн. — На седем…

— В момента е при родителите ми — уточни Майкъл. — Реших, че е по-разумно да остане там, докато нещата се огладят.

— Благодаря ти! — сълзите от срам се превърнаха в сълзи на облекчение. — Не би било добре да ме види в това състояние. Нито пък аз нея.

— Разбирам.

— Би било ужасно да види как майка й я гледа като непозната! Едва ли има нещо по-кошмарно за едно дете.

— Погрижили сме се за всичко — увери я той. — Заведоха я на вилата. Може да остане там цялото лято.

Джейн избърса сълзите си.

— Кога успя да свършиш толкова работи?

Майкъл вдигна рамене.

— Някак се подредиха от само себе си — призна той. — Бяхме планирали, докато ти си в Сан Диего, Емили да е при родителите ми.

Думите му замряха като цветни балони, губещи постепенно въздуха си.

— Разкажи ми още нещо за мен — подкани го тя.

— Какво би искала да знаеш?

— Нещо хубаво — отвърна Джейн.

— Чакай да видим — каза той и без колебание продължи: — Ти си умна, целенасочена, весела…

— Весела ли?

— Да, имаш чудесно чувство за хумор.

Тя се усмихна с благодарност.

— Готвиш страхотно, умееш да бъдеш истински приятел, бива те за компания.

— Звучи прекалено хубаво, за да е вярно.

— Обаче пееш ужасно фалшиво. Колкото и да се напъваш нищо не излиза — захили се Майкъл. — Въпреки това, не спираш.

— Това ли е най-големият ми недостатък?

— Когато те прихванат, ставаш истинска вещица.

— Избухвам ли?

Той се усмихна добродушно.

— Скромно казано… Да, избухваш!

Джейн преглътна думите му и продължи.

— Кой е любимият ми цвят? Любимото ми ядене?

— Синият — отвърна бързо той — И всичко италианско.

— Как вървят служебните ми неща? Каза, че работя в издателство — въпросите й следваха един след друг.

— От както се роди Емили си на половин работен ден. Когато тръгна на училище, успях да те убедя да работиш по няколко дни в седмицата при мен.

— Работя при теб?

— Да. Само вторник и четвъртък. Отговаряш на телефонните обаждания, занимаваш се с кореспонденцията, подреждаш документацията.

— Звучи невероятно удовлетворяващо.

Не искаше да бъде саркастична. Добре, че Майкъл се направи, че не чува.

— Всъщност, ти прие тази работа, само за да бъдем по-дълго заедно. Аз съм ужасно зает. Невинаги мога да разчитам дори на почивните дни. Просто не искахме да губим близостта помежду си. Така поне вторник и четвъртък са наши. През останалите дни не излизам от операционната.

— Значи имаме идеално семейство?

— Е, няма идеални неща — настъпи кратка пауза. — И ние сме се карали, като всички останали, но струва ми се, отношенията ни са изключителни.

Джейн почувства силно желание да повярва в думите му.

— Къде живеем? На Бийкън хил ли?

— Не — усмихна се той. — Решихме, че градът не е най-подходящото място за семейство с дете. Имаме чудесна къща в Нютън.

Тя си припомни, че Нютън е луксозно предградие на Бостън — двайсет минути по магистралата.

— Искаш ли да се приберем в къщи? — попита той.

— Сега?

Майкъл нежно обгърна раменете й. По кожата й, чак до мозъка пробяга ток.

— Довери ми се, Джейн — прошепнаха устните му. — Обичам те.

Тя погледна добродушното му, изпълнено с преданост лице и изпита желание да му каже, че също го обича. Но как можеше да обича човек, когото абсолютно не познава? Джейн нежно докосна устните му. Усети как те целуват върховете на нейните пръсти.

— Вярвам ти — промълви тя.