Джой Филдинг
Виж Джейн бяга… (17)

Седемнайсета глава

— Да ви донеса ли нещо? — попита Паула.

— Какво?

Джейн вече не бе сигурна дали чува или й се причува.

— Казах, не искате ли да ви донеса нещо? Още портокалов сок? Препечена филийка?

— Не може ли кафе?

— Разбира се.

— Но истинско. Не тези лайна без кофеин.

— Джейн!?

— Паула!

— Ако смятате да създавате пак проблеми, ще ви отведа в спалнята!

— Остави ме още малко тук! Обичам тази стая — Джейн отвори очи, за да се увери, че зимната градина е на мястото си.

— Щом искате да ви поощряват, трябва да се държите добре.

— Поощрения се дават на децата.

— След като вършите детинщини, естествено ще се държат с вас като с дете — поясни Паула.

— Не го правя нарочно. Просто се чувствам ужасно. Толкова съм объркана!

— Трябва да следвате наставленията на лекаря.

— Опитвам се.

— Трябва да се опитвате по-упорито!

— Благодаря, че ми позволи да сляза тук.

— Д-р Уитакър предложи да ви доведа в зимната градина.

— Благодарна съм му — каза Джейн, наистина бе така.

— Искате ли още кафе?

— Не.

— Както желаете.

 

 

— Как е дъщеря ти? — попита Джейн.

Паула имаше наистина изморен вид.

— Добре е. Нищо й няма.

— Как се казваше? Каролайн ли?

— Кристин.

— Майка ти ли я гледа?

— Да. Временно.

— Обзалагам се, че не очакваше да се задържиш тук толкова дълго?

— Краят му се вижда.

— Защо? Защо мислиш така? — Джейн се надигна в люлката.

— Не се вълнувайте. Казах го просто така.

— Прозвуча ми, сякаш знаеш нещо?

— Знам онова, което ми казва д-р Уитакър.

— И какво ти казва той? — продължи с въпросите Джейн.

— Че краят му се вижда — повтори Паула.

 

 

— Майкъл говорил ли е с Емили?

— Не знам — Паула поливаше цветята.

— Сигурно му липсва.

— Сигурно.

— Говори ли ти за нея?

— Не.

— А за какво ти говори?

— Не говори много-много.

— Чувам ви като разговаряте — настоя Джейн. — Понякога, когато съм в леглото нощем, чувам как си говорите в кухнята.

— Питам го как е минал денят. Разправя ми, ако се е случило нещо по-интересно.

— Тези неща би трябвало да споделя с мен!

— Да, така е.

— Говори ли за мен?

— Понякога.

— И какво точно?

— Че ви обича. Че много иска да ви помогне. Понякога плаче.

— Време е за хапчетата — Паула протегна ръка и й ги подаде.

— Наистина ли трябва?

— Не ми правете номера, Джейн!

— Просто мисля, че е безсмислено.

— Д-р Уитакър смята тъкмо обратното. Казва, че ви помагат.

— По цял ден седя тук като зомби.

— Точно това се иска от вас. Да дадете възможност на вашето подсъзнание да си свърши работата — Паула пристъпи от единия на другия крак.

— Но аз не мога да мисля ясно! Непрекъснато ми се вие свят. Едва се движа…

— Никой не иска от вас да се движите.

— Колко време продължава това?

— Кое по-точно?

— Преди колко време се прибрах от болницата?

— Преди малко повече от три седмици.

— И просто седя по цял ден? — Джейн долови учудване в гласа си.

— Възстановявате силите си.

— Но аз не съм си загубила силите!

— Нека да не спорим излишно, Джейн.

— Аз не споря. Искам да разбера…

— Разберете, че ако не си вземате хапчетата, д-р Уитакър ще продължи да ви слага инжекции.

— Той каза, че повече не се нуждая от тях.

— Да, но трябва да гълтате таблетките си. Е, кое предпочитате?

 

 

— Може би няма да е зле днес да се поразходим? — каза Джейн.

— Може би.

— Все така казваш.

— Така ли?

— Да. Но никога не излизаме.

— Днес може и да излезем — Паула раздвижи рамене и продължи да бърше прах.

— Страхуваш се да не избягам, така ли?

— Не.

— Нямам сили да го направя, не бой се.

— Не се боя.

— Не си въобразявай, че ме заблуждаваш — натърти Джейн.

— Не ви заблуждавам.

— Знам защо ми позволи да стоя в зимната градина.

— Защо?

— За да съм ти под око.

 

 

— Не ти допадам много, нали? — подхвърли Джейн.

— Грешите.

— Тогава?

— Не ме питайте — Паула приближи задния прозорец и се загледа навън.

— Мислиш ли, че съм изневерявала на Майкъл?

— Не знам.

— Че съм му изневерявала с мъжа на съседката?

— Не знам.

— Тя е убедена в това.

— Да, така е.

— Мислиш ли, че тогава лъжеше?

— Не.

— Ще ми позволиш ли да се обадя на Даниел?

— Какво! — Паула не скри удивлението си.

— Така ще мога да го попитам.

— Искате да се обадите на бившия съпруг на съседката си и да го попитате дали сте спала с него? Джейн, помислете как ще прозвучи това?

Джейн затвори очи, сякаш да се защити. Паула бе права.

— Просто искам да разбера истината — прошепна тя.

— Сигурна ли сте? — попита прислужницата.

* * *

— Кой беше на телефона? — попита Джейн, когато Паула се върна.

— Някакъв тип искаше да ни абонира за списание „Бостън попе“.

— Лъжеш!

— Джейн.

— Винаги познавам кога лъжеш. По лицето ти се изписва такава физиономия, сякаш устата ти е пълна с камъчета и не можеш да ги изплюеш.

— Глупости! — възпротиви се Паула.

— Чух да казваш, че още съм в Сан Диего.

— Никой ли не ви е споменавал, че да се подслушва е невъзпитано?

— Не знам. Не си спомням.

— Това не е смешно, Джейн.

— Искам да знам още колко смяташ да ми пречиш да говоря с приятелите си?

— Надявам се, докато си спомните кои са вашите приятели.

— Какво лошо има да поговоря с тях сега? — попита Джейн.

— Това по всяка вероятност ще разстрои вас, за тях е абсолютно сигурно.

— Защо да ги разстрои?

— Защото говорите доста неясно. Провлачвате думите — отвърна Паула и оправи възглавницата зад гърба й.

— Така ли? Не знаех…

— Ще се разтревожат и ще поискат да ви видят.

— Е, и?

— Поглеждали ли сте се напоследък в огледало?

 

 

— Мислиш, че съм ужасна, нали? — Джейн втренчи очи в Паула, без да е сигурна, че иска да получи отговор.

— Мисля, че имате тежък характер…

— Чудиш се как мъж като Майкъл може да търпи жена като мене?

— Когато мъж като д-р Уитакър поеме ангажимент, никога не се отмята — поясни Паула.

— Каквото и да става…

— В добър и страшен час…

— В позор или във слава…

— До гроб ще бъда с вас — усмихна се на последния стих Паула.

 

 

— Какво печеш? — Джейн се подпря на вратата между кухнята и зимната градина.

Паула се обърна.

— Какво търсите тук?

— Това е моята кухня.

Паула вдигна рамене.

— Тогава си вземете стол и седнете.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Стойте тихо и не ме разсейвайте. Не ми се ще да си отрежа пръста, докато бърборя с вас.

— Какво режеш?

— Ябълки.

— Щрудел ли ще правиш?

— Мисля, че на Майкъл ще му дойде добре нещо такова.

— А, значи вече сме на Майкъл — отбеляза Джейн.

Телефонът иззвъня.

Тя обърна глава към него — виенето на свят продължаваше. Хвана се за ръба за масата. Погледът й се насочи към малката ваза с летни цветя в средата.

— По дяволите, защо телефонът винаги звъни, когато съм с мръсни ръце? — Паула взе една кърпа от закачените до мивката.

Без да се замисля Джейн стана и се насочи към апарата на стената.

— Не се обаждайте!

— Защо? Телефонът е мой! — тя грабна слушалката. — Ало?

Паула захвърли кърпата, хвана шнура и почти го издърпа от ръцете й. Джейн се завъртя като голямо кълбо и го уви около тялото си. Само ръцете й останаха свободни — колкото да държи побеснялата Паула на разстояние.

— Не се приближавай! — изсъска й тя.

— Ало? Ало? Джейн, ти ли си?

— Здрасти — извика Джейн в слушалката.

— Джейн, ти ли си?

— Да, аз съм.

— Чудесно. Чудех се какво става? Сюзън се обаждала онзи ден и говорила с новата ви домашна помощница или каквато и да е там… Отговорила й, че още си в Сан Диего и не знае кога ще се върнеш.

— Върнах се снощи — едва не се изсмя Джейн.

— Ако моментът не е подходящ, мога да звънна по-късно.

— Напротив, много е подходящ. Липсваше ми.

С кого по дяволите говори?

— И ти на мен. Не мога да повярвам, че си прекарала близо месец с Гаргамела!

— С кого?

— Със снаха си.

— Гаргамела? — … не се ли казваше Елинър?

— Нали ти я беше кръстила така! Напомняла ти за злия магьосник Гаргамел, дето преследва смърфовете. Какво ли ти обяснявам? Нали сама си ми го казвала?

— Тя лоша ли е?

— Е, не, но… разправяше, че не си падаш по нея. Джейн, случило ли се е нещо? Разговорът ни е доста странен, ако не ти е направило впечатление.

— Не, всичко е наред. Ти как си? — Джейн наблюдаваше как Паула бавно стеснява дистанцията помежду им. — Не се приближавай!

— Какво?

— Не говорех на теб.

— Какво искаш да кажеш с това „не се приближавай!“?

— В кухнята има голям паяк — по-добра метафора за Паула не можеше да измисли. — Нали знаеш как ги мразя?

— Не, не знаех.

Паула започна да се поклаща напред-назад. Вероятно се надяваше на Джейн да й се завие свят.

— Стой мирно, дявол да те вземе!

— Джейн, не му обръщай внимание. Сигурно е по-уплашен и от теб!

— Дайте ми слушалката, Джейн! — гласът на Паула бе тих, успокояващ, почти хипнотичен.

— Не се приближавай!

— Джейн, защо не ми звъннеш ти?

— Не!

Паула скочи към нея и протегна ръка към слушалката. Джейн се дръпна, омота се още повече в шнура. Притисна слушалката с рамо към ухото си. Отблъсна Паула със свободната си ръка. Грабна ножа от кухненския плот и го размаха към прислужницата. Тя замръзна за момент. После се стовари в един от столовете, за да покаже, че се признава за победена.

— Господи, Джейн, този паяк май си го бива! Какво става там?

Джейн не изпускаше от око Паула. Прислужницата леко се размърда. Джейн размаха заканително ножа. Дишаше тежко. Погледът й бе като на див звяр. Какво да направи? Да каже или да не каже какво става?

Какво точно ще каже? Помощ! Държат ме затворена в собствената ми кухня! Мъжът ми и прислужницата ме тъпчат с лекарства! Не ми позволяват да се срещам с приятелките си, които и без друго не помня, тъй като съм си изгубила паметта! По-скоро ще помисли, че съм си изгубила разсъдъка. Пък е и доста близо до истината.

Освен, ако не я уговоря да дойде тук. Да ме види лично. Да поговорим спокойно. Да й обясня какво става…

— Ще се радвам да те видя — произнесе Джейн. Паула стисна зъби. — Кога ще се видим?

— Точно за това се обаждам, да разбера дали уговорката ни за довечера е в сила.

— За довечера?

— Знаех си, че си забравила. Преди минута казах на Питър… Обзалагам се, че й е изхвърчало от главата! Така де, уговорката беше толкова отдавна.

— Не съм забравила, разбира се.

— Значи вечерята остава, така ли?

— Естествено.

— Сигурна ли си? Все пак, току-що пристигаш от Калифорния? Не се съмнявам, че имаш цял куп неща за вършене.

— А защо, мислиш, съм се върнала?

— Наистина ли? Ласкаеш ме. Сигурна ли си, че ще се подготвиш? Не е ли по-добре да отидем на ресторант?

— Дума да не става!

Какво правеше всъщност?! Трябваше светкавично да съобразява. Не беше лесно — световъртежът не спираше, сърцето й биеше като полудяло, ръката й заплашително стискаше ножа. Само една секунда… да прецени всичко. С кого говори? Кой е този Питър? Очевидно съпругът й. Ще дойдат на вечеря. Още довечера. Питър… повтори на ум, стискайки още по-здраво ножа, за да охлади желанието на Паула да предприеме нещо. Прислужницата обаче само преметна крак върху крак. Може би се бе примирила с обстоятелствата. Чака… дебне като котка пред мишата дупка, рече си Джейн. При първа възможност ще ме нападне. Междувременно трябва да преценя чий е гласът от другата страна на линията.

Разбира се, мога да попитам… С усилие потисна смеха си. Да, заповядай, чакам те в седем… между другото, ти коя беше? Не прави глупости! Разсъждавай! Не се дръж лекомислено. Тя е твоя приятелка. Вероятно много близка. Подсказа ти коя е. Името на съпруга й е Питър.

Питър кой? Питър Котънгейл. Питър Рабит. Питър Финч. Съставът „Питър, Пол и Мери“… Питър, Питър — лош и хитър! Свети Петър… Петър плет плете, по три пъти преплита… Ако си приятел… името ти трябва да е било в тефтерчето ми!?

Опита се да прелисти мислено страниците. Една, втора, трета… Лорейн Апълбай, Даян Брюстър, Дейвид и Сюзън Карни, Джанет и Иън Харт, Ийв и Рос Макдърмот, Хауърд и Пеги Роуз, Сара и Питър Таненбаум… Да! Кой друг би могъл да бъде? Колко приятелки имаше с мъж на име Питър? Жената отсреща, бе Сара Таненбаум. Джейн стисна устни, за да не извика името й на глас.

— В колко ни искаш, значи?

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Сигурно трябва да си легнеш по-рано.

— Напротив. Ще ми се да говоря с теб.

— На мен също. Пак имах скандал с онзи от Гестапо.

— Какво?

— С моя съсед. Ще ти разкажа като се видим. Можеш да се гордееш с мен. Значи, в колко? В седем?

— Чудесно.

— Да донеса ли нещо? Например десерт?

— Не, недей — по устните й се плъзна усмивка. — Точно правя щрудел.

Паула заби поглед в тавана — ако може, ще ме убие с очи, даде си сметка Джейн.

— Звучи примамливо. Нямам търпение да го опитам.

— Аз също. И ако някой ти се обади — добави Джейн, — за да отложи вечерята, не го слушай! Елате при всяко положение! Обещаваш ли?

— Че кой може да се обади?

— Не знам. Някой. На майтап. Може и Майкъл…

— Майкъл?

— На шега.

— Джейн, какво става? Има ли нещо, което не знам?

— Ще се изненадаш.

— Не виждам точно ти с какво можеш да ме изненадаш.

— Обещай, че ще дойдеш! На всяка цена.

— Джейн, започваш да ме притесняваш.

— Обещай!

— Добре де, обещавам. Сега ще ми кажеш ли какво става?

— Довечера. И не закъснявайте.

Линията прекъсна. Джейн свали слушалката до гърдите си и усмихната остави ножа върху дървения плот. Паула рязко скочи и го разкара по-далеч от Джейн.

— Вие сте луда! Знаете ли това? Можехте да се нараните.

Джейн спокойно се зае да размотава телефонния кабел от себе си. Чувстваше се с повишен тонус и приповдигнато настроение. Най-сетне — жива! Всичките лекарства в организма й не бяха в състояние да потиснат радостта и възбудата. Овеси слушалката на стената и седна на масата. Усмивката не слизаше от лицето й.

— Познай кой ще дойде на вечеря?! — каза тя.