Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
See Jane Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Виж Джейн бяга…

Американска Първо издание

Редактор Вихра Манова

Художник: Росица Крамен, 1994

Печатни коли 21,5

формат 84×108/32

Издателство Весела Люцканова София, 1994

Предпечатна подготовка: Компютър Арт — Бояджиев

Печат: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–8453–05–3

 

Книгата се издава с подкрепата на Стефан Кънев, ЕТ и на Нели Даскалова, на които издателят изказва сърдечна благодарност.

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Майкъл я поведе по стълбите към спалнята. Джейн спря под големия еркерен прозорец и се загледа във все още светлото небе, после хвърли поглед на часовника си. Беше почти осем. Бавно започваше да се стъмва. Луната — едва видима върху синеещото още небе, скоро щеше да се налее като голям, царствен плод, пръскащ ярката си светлина над смълчания нощен свят. Къде се беше изгубило времето?

— Насам — подкани я Майкъл.

Водеше я към спалнята от ляво на коридора.

— А другите стаи?

Джейн спря пред първата врата от дясната страна.

— Не е ли по-добре да отложим разглеждането за утре? — сериозно попита той.

Очевидно смяташе, че ако продължат, ще се наруши деликатното равновесие в душата й.

— Предпочитам сега — настоя тя. — Моля те!

— Както искаш — нежно отвърна Майкъл.

Влязоха в средно голяма стая за гости в жълто и зелено. Широко двойно легло, насреща му — старинен скрин, над него огледало в резбована рамка, закупено вероятно от някой антиквариат. Джейн поглади красивата, несъмнено скъпа кувертюра на леглото, избегна огледалото, подпря се на стария стол и пристъпи към прозореца със стъклопис. На фона на зелени и червени тонове, изобразяващи поляна, бял еднорог се изправяше на задните си крака. Еднорогът е животно от митовете, даде си сметка Джейн. Дали същото не можеше да се каже за нея? Джейн Уитакър е животно от митологията, повтори на ум. Метафората й хареса.

От размислите й я извадиха силни крясъци. Погледна през съседния прозорец. Две възбудени хлапета нахлуваха в двора на Карол Бишъп с шум и ръкомахане. Джейн възприе тази сцена почти като инсценирана.

— Ендрю и Силайн — обясни Майкъл, приближавайки прозореца. — Ендрю е на четиринайсет. Силайн през есента ще навърши шестнайсет. Когато Емили беше малка, идваха да ни помагат.

— Идваха?

— Все по-трудно е да ги хванеш. Пубертетът… Не дават на никой да се бърка, в личния им живот.

Тя се усмихна, облегна чело на стъклото. По кожата й полази хлад. В този миг някакъв възрастен мъж със смачкана пижама на райета, излезе на двора, следван от голямо лаещо куче. Двамата се намъкнаха право в лехата с цъфнали петунии. Карол Бишъп се завтече след тях, хвана кучето за каишката, с другата ръка сграбчи пижамата на стареца и започна да ги дърпа назад.

— Прибирай се в къщи, татко! — опитваше се да надвика силния кучешки лай тя.

Пубертетите гледаха от края на алеята и се превиваха от смях.

— Съвсем като затворник, който се опитва да избяга — изкоментира състрадателно Джейн.

— Едва ли се чувства иначе — добави Майкъл. — Тъжна работа. Карол прави всичко възможно, но колкото и да се стараеш, понякога…

За Карол ли говори или за себе си, недоумяваше Джейн.

— Прибирай се в къщи, татко! — продължаваше да моли жената. — Хайде! Съсипваш цветята, правиш сцени… Целият квартал ли трябва да те види!?

Карол, интуитивно усети присъствието на Джейн и вдигна очи към техния прозорец. Джейн рязко се дръпна, настъпи Майкъл и се опря на гърдите му.

— Извинявай — каза тя.

До слуха й достигнаха ударите на неговото сърце. За кратко изпита желание да се изгуби в него, да остане така, без да се отдръпва.

— Няма защо да се извиняваш.

Тя тръгна обратно към вратата, стараейки се да избегне срещата със собственото си отражение в огледалото.

— Не бива да се боиш от това, Джейн! — не пропусна да я окуражи Майкъл. — Ти съществуваш. Не си вампир.

Джейн влезе в стаята отсреща. Представи си как впива огромни, остри зъби в гърлото на безпомощна жертва, докато кръвта се стича по роклята й.

— Това твоят кабинет ли е? — попита тя.

Стараеше се да се отърве от кошмара, като съсредоточи мисълта си над голямото дъбово писалище до прозореца, коженият фотьойл и библиотечните лавици, отрупани с медицински книги.

— Моят втори кабинет.

Тя погали с длан финото, красиво обработено дърво. На единия му край се мъдреше компютър — последна дума на техниката. Тъмният екран я гледаше като лице, още неоформило чертите си. Клавиатурата се губеше под купища листове. От една разтворена книга стърчеше елегантна сребърна химикалка.

— Работиш ли над нещо?

— Ще изнасям доклад на един конгрес през есента. Опитвам се да подредя мислите си.

— И аз ти помагам с рухването си.

— Ти ми помагаш с присъствието си.

Джейн се опита да разгледа отражението му в екрана на монитора.

— Винаги ли си толкова мил?

Образът му изчезна от полезрението й. Почувства ръката му да се допира до нея. Той стоеше редом, загледан към градината на семейство Бишъп.

— Виж ти, все пак успя да го прибере! — възкликна Майкъл.

Джейн отправи поглед навън. Карол Бишъп натика кучето и баща си през вратата и я захлопна. Пуберите останаха на алеята, продължавайки кръшния си смях.

— Попитах те наистина — каза Джейн.

Той се обърна към нея недоумяващо.

— Какво точно?

— Винаги ли си толкова мил? — повтори тя и зачака отговор.

На лицето му грейна усмивка.

— Понякога имам такива изблици.

— Май са доста често?

— С теб не е трудно човек да бъде мил — простичко рече той.

— Дано да е вярно.

— А защо не?

Джейн се престори, че гледа към Ендрю и Силайн. Те бяха започнали да се гонят по улицата.

— Къде е стаята на Емили? — попита след малко, изчаквайки хлапетата да се скрият зад ъгъла.

— До нашата спалня.

Тя го последва по коридора, покрай банята в жълто и бяло, към още две стаи на ляво от стълбите.

— Специалист по вътрешна архитектура ли е правил обзавеждането? — не скри възхищението си Джейн.

— Да. Един много голям специалист — потвърди Майкъл. — Казва се Джейн Уитакър.

Тя се усмихна. Изпитваше глупава гордост заради добре свършената работа, макар да нямаше никакъв спомен.

Това е стаята на Емили — каза той и застана до вратата.

— Страхотно! — възкликна Джейн. — Прекрасна стая за момиче. Надявам се, че и на нея й харесва.

Джейн бавно оглеждаше подробностите. Нови бели тапети на синьо-зелени цветчета, месингово легло с бяла, плетена кувертюра, кош за бельо във формата на голямо кенгуру, плюшени играчки и кукли, разпиляни навсякъде, масичка и столчета до единия прозорец към задния двор, витраж на другия… Подът бе покрит с бледозелен килим, както останалата част на къщата. По стените висяха копия от картини на импресионистите — Моне, Реноар, Дега.

— А това е нашата стая — каза Майкъл.

Без Джейн да усети, той я бе въвел през друга, свързваща двете помещения врата.

Тя плахо пристъпи, стараейки се да спазва някаква дистанция между себе си и мъжа, с когото цели единайсет години бе споделяла едно легло. Стаята беше в успокояващо бледолилаво и зелено, с голямо легло, разположено в средата. Едната страна бе цялата в прозорци, другата — вграден гардероб с огледални врати, в които се отразяваше пищната зеленина на задния двор. Човек добиваше усещането, че помещението няма граници и се слива с околността.

Джейн нямаше никакъв шанс да избяга от собственото си отражение. Опита се да отклони поглед към литографиите на Шагал, подредени над леглото, но очите й постоянно, някак инстинктивно се връщаха към стената от огледала.

— Какво виждаш? — изненада я гласът на Майкъл.

Отражението й подскочи в сребристата повърхност.

— Едно изплашено, малко момиче — отвърна тя.

Опитваше се да възприеме собствения си образ — напразно. Започна да отваря вратите на гардероба една след друга, само и само той да не бъде пред очите й.

Намираше се лице с лице срещу дрехите от своя предишен живот. Разглеждаше ги като безценен музеен реквизит от някаква далечна епоха. Ръцете й възбудено опипваха платовете, търсеха следи от нея самата. В гардероба висяха около половин дузина рокли, още толкова блузи, поли, панталони… Някои от тоалетите бяха много стилни, други изглеждаха по-подходящи за съвсем младо момиче — не и за жена над трийсетте. Очевидно невинаги изборът й е бил добър. Редица вградени чекмеджета разделяше нейните дрехи от неговите. Започна да ги отваря едно по едно. Очите й поглъщаха финото, копринено бельо, украсените с нежна дантела комбинезони. Смутено мушна някакъв черен колан за жартиери в дъното. Не искаше Майкъл да го види. Нима е носила и такива неща? Почувства, че се изчервява. Добре си спомняше, че в хотелската стая съблече от тялото си най-обикновен чорапогащник. А може би предпочиташе такъв тип бельо само в интимната обстановка на своята спалня? Най-вероятно това бяха предпочитанията на Майкъл.

Сведе поглед към пода и преброи точно дванайсет чифта обувки.

— Имам доста хубави неща — отбеляза с тих глас.

— Така е — кимна той, — макар че облеклото, в което си сега виждам за първи път.

Джейн хвърли поглед на дрехите, които си бе купила тази сутрин и каза:

— Аз също.

Той се изсмя.

— Уморена ли си?

Тя кимна. Изпитваше неистово желание да се отпусне в леглото. Само не беше сигурна иска или не в него да се намира и Майкъл.

— Не се притеснявай, Джейн — сякаш прочете мислите й той. — Ще се преселя в стаята за гости, докато ти сама не ме повикаш.

— Не ти, аз ще отида там — отсече тя.

— В никакъв случай — настоя Майкъл. — Това е твоята стая.

— Това е нашата стая — коригира го Джейн.

— Пак ще бъде наша, сигурен съм — той извади една дълга бяла нощница от гардероба и внимателно я сложи на леглото. — Тази е любимата ти. Облечи я. Ето там е банята.

Майкъл посочи с ръка вратата до гардероба.

— В това време аз ще направя чай.

Той излезе преди да е успяла да му поблагодари.

Джейн бавно отпусна тяло върху леглото. Протегна ръка към бялата памучна нощница и внимателно я огледа. Как би могла жена, която се кипри с черен колан за жартиери, да харесва толкова стерилна вещ — броня за девственици? Била любимата й нощница!?

— Е — изрече на глас, — все е по-добре, отколкото да спиш в шлифер.

Съблече се и надяна дългата до земята, памучна броня. Събу новите обувки, провери подложката на дясната — ключът от багажната клетка беше на място. Подреди новите си дрехи в гардероба и изтича в банята.

Не беше трудно да си представи коя е нейната зъбна четка. Майкъл едва ли би си служил с розовата. Джейн енергично изми зъбите си, дълго плиска лицето си, докато се зачерви. Взе една четка за коса от масичката до двойната мивка и дълго се сресва, разглеждайки голямата, удобна вана, кабинката с душа, бидето. Всички удобства са налице, заключи тя. Наистина ли това място й принадлежеше, както и тя на него?

Върна се в спалнята, приседна на леглото, искаше да се мушне под завивката, но ръцете й трескаво, неконтролируемо се заловиха със съвсем други неща. Приглаждаха колосаната нощница, посягаха към будилника, избутваха белия, със златни орнаменти телефон към края на нощното шкафче, а после го връщаха обратно, търкаха порцелана на малката нощна лампа, сякаш от нея трябваше да изскочи духът, като от приказката за Аладин. Стори й се, че чу Майкъл по стълбите, но когато погледна, на вратата нямаше никой. Изправи се, после пак легна, насочвайки отново вниманието си към нощното шкафче. Помисли дали не трябва да нагласи будилника, да светне лампата, да позвъни по телефона… Реши да отвори чекмеджето — не, че търсеше нещо, просто ръцете сами й заповядваха.

Видя го веднага, без никакво колебание за какво служи — всички тефтерчета с телефони си приличат. Това беше средно голямо, с подходяща обложка. Предпазливо го вдигна, като гост, който наднича там, където не му е работата. Подържа го няколко секунди в скута си. Хайде, рече си нетърпеливо, тефтерчето е твое. Отвори го. От какво се боиш? За Бога! Та там има само един азбучник — букви и списък от имена. Те не означават абсолютно нищо! Най-сетне отгърна на А. Лорейн Апълби, прочете тя. Спомни си думите на Майкъл. Според тях, това бе стара нейна приятелка. Арлингтън — частно училище… Арлингтън — частно училище? Естествено! Училището на Емили. Виждаш ли? Не е трудно, рече си Джейн и събрала смелост, прелисти на Б. Спря се на името Даян Брюстър — може би това беше онази приятелка, на която Майкъл не помнеше фамилията. Бързо откри останалите имена, които той бе споменал — Дейвид и Сюзън Карни, Джанет и Иън Харт, Ийв и Рос Макдърмот, Хауърд и Пеги Роуз, Сара и Питър Таненбаум. Всички ги имаше черно на бяло и по азбучен ред.

Откри и името на брат си — Томи Лорънс от улица Монтгомери в Сан Диего, после с разтреперани ръце се върна на Р.

Когато провери за първи път, не го беше видяла. Защо очакваше да го открие сега? Въпреки всичко, очите й внимателно изчетоха страницата отгоре до долу. Отмина Хауърд и Пеги Рос, защото помнеше, че са в Южна Франция на почивка. Нямаше представа чии са останалите половин дузина имена. Прегледа отново написаното на буквите К и С да се увери, че не е записала името погрешно. Напразно. Никъде нямаше Пат Ръдърфорд. Който и да беше — той или тя — в най-добрия случай бе само случаен познат. Дори не заслужаваше номерът на телефона му да бъде отбелязан в личното й тефтерче.

Още ровеше из страниците, когато се появи Майкъл.

— Откри ли нещо интересно? — попита той, докато слагаше таблата с чашите чай и сладкишът на малката кръгла маса до прозореца.

Джейн прибра тефтерчето и отиде при него. Отпусна се на една табуретка.

— Може би трябва да се обадя на брат си тя пое от Майкъл чашата чай и отпи от горещото питие. — Сигурно се тревожи.

— Вече свърших това. Уверих го, че всичко е наред. По-добре изчакай до утре.

Джейн се усмихна с благодарност — още не се чувстваше готова да говори с когото и да било. Не познаваше този човек — нейният брат от другия край на страната. Какво би могла да му каже? „Ние сме добре, жалко, че не си с нас!“ Жалко, че не те познавам — ето какъв бе истинският отговор! Нямаше ли да го разтревожи допълнително? Явно и досега не му е било малко. Не, по-добре да изчака, да се обади, когато си спомни кой е! Ако той позвъни междувременно, ще се преструва, че го познава. Ще изфабрикува цял куп лъжи.

— Хубав чай! — отбеляза тя.

Майкъл се засмя и Джейн си даде сметка, че е нужно съвсем малко, за да го направи щастлив.

— Специалитетът на заведението. Ето, вземи — той сложи в дланта й няколко малки бели таблетки.

— Какво е това?

Успокоително. Възможно най-безобидното.

— Успокоително? Нямам проблеми със съня.

— Малко за отпускане.

Джейн се загледа в дланта си. Хапчетата й се сториха тежки.

— Д-р Мелоф не спомена за успокоителни.

— Тъкмо той ги предписа — търпеливо обясни Майкъл. — Само ще те отпуснат. Наистина са съвсем слаби. Няма да ти навредят.

— Имам фобия към таблетки.

Той се засмя.

— Това го повтаряш от край време. Виждаш ли, започваш да се поправяш.

На свой ред се засмя и Джейн. Защо го измъчвам, помисли си.

— Страхувам се да не изгубя контрол над себе си — опита се да обясни поведението си тя.

— Какъв контрол? — вдигна ръце Майкъл.

За какво ставаше дума наистина? Как би могъл човек, който няма и хабер за себе си, да дрънка подобни работи? Джейн нагълта таблетките и отпи от чая.

— Вземи си сладкиш — подкани я той. — Много е вкусен. Направи го Паула в петък.

— Паула?

— Паула Маринели. Идва няколко пъти седмично. Чисти, оправя прането и приготвя по нещо. Помолих я да ни посещава всеки ден, докато се почувстваш добре.

— Искаш да кажеш, докато си спомня коя съм.

Майкъл оцени шегата и повтори през смях.

— Докато си спомниш коя си.

Джейн взе парче сладкиш. В краката й, върху килима се изсипа цял рояк трохи.

— Господи, толкова ли съм несръчна!?

Наведе се да ги събере, но й се зави свят. Спалнята се завъртя като виенско колело пред очите й.

— О-у!

Той се втурна да й помогне и я отведе до леглото.

— Сигурно си ужасно уморена — чу го да казва, докато вдигаше завивката и я полагаше върху постелята. — Не може тези хапчета да са подействали така бързо.

— Наистина — прошепна тя и затвори очи.

Умората я беше победила. Трябваше да си даде сметка, че твърде отдавна се бореше с нея.

— Почини си — тихо прошепна Майкъл и я целуна по челото, сякаш бе дете. — Искаш ли да остана, докато заспиш?

Тя се усмихна — чувстваше се като малко, глезено момиченце.

— Не се притеснявай! Сигурно имаш достатъчно работа.

— Работата може да почака.

— Тръгвай — с натежали клепачи, едва отрони Джейн. — Добре ми е.

Той стана.

— Ако ти потрябва нещо, само викни. Ще дойда веднага.

Знам, помисли си тя в полусън. Опита се да се усмихне, но нямаше сили дори за това. От крайниците към мозъка пълзеше приятна отмала. Смътно долови как Майкъл оправи завивката й и изчезна. Премигна с клепачи и отново ги затвори. Само след миг Джейн спеше.

 

 

Сънува, че стои насред пусто поле. Зад гърба й се намира ниска сграда, нещо като мотел, но без табела. Безименен мотел, мисли си тя. От отворения прозорец на една от стаите долита музика. Изведнъж до нея се появява Майкъл. Ръцете му нежно докосват нейните.

— Искаш ли да се поразходим? — пита той.

Тя кимва и се притисва в гърдите му.

— О, не! — чува се глас зад тях. — Не бива да се разхождате.

— Разбира се, че ще се разходим — отвръща Джейн троснато, опитвайки се да разпознае гласа.

— Не бива!

— Защо? — вбесена пита тя. — Защо да не бива?

Настава Тишина. После отново се обажда гласът:

— Полето е пълно с кобри.

Обръща се. Майкъл го няма. Гигантска змия, изправена като за атака, се надига пред голите й крака. Джейн отстъпва назад и пада в покритото с кобри поле. Чувства как телата им се надигат едновременно сред жълтите стръкове трева. Как се плъзват към нея. Змийските им езици заплющяват по краката й. Гледа като втрещена. Гигантската змия се изправя в цял ръст и се хвърля към нея. Джейн изкрещява.

 

 

Тя крещеше.

— Джейн! — чу гласа на Майкъл.

От страх не смееше да отвори очи.

— Джейн! Добре ли си? Джейн, събуди се! Това е сън. Имаш кошмари. Събуди се, Джейн!

С усилие отвори очи. Ръцете й се размахваха на всички страни, за да попречат на Майкъл да я докосне.

— Аз съм, Майкъл. При теб съм. Всичко е наред.

Беше й необходима цяла минута да се успокои, да прогони кобрите на долната земя, където беше мястото им, да осъзнае, че не е в никакъв безименен хотел, а у дома — жива и здрава в собственото си легло.

— Сънувах ужасен сън — простена тя. — Навсякъде пълзяха змии.

— Всичко свърши — прегърна я успокояващо той. — Прогоних ги до една.

Тя се притисна към него.

— Беше като наяве.

Почувства, че е плувнала в пот и се дръпна.

— Цялата съм мокра.

— Отивам за кърпа и идвам веднага.

Приседна в леглото, тръпнеща от треска и страх. Докато Майкъл се върне, подробностите от съня започнаха да избледняват. Джейн не се опитваше да ги задържи — напротив, искаше да се освободи от тях, колкото може по-бързо. Чувството на ужас обаче не я напускаше — беше проникнало във всяка нейна пора, заедно с вледеняващото усещане, че пада назад в гнездо на отровни змии. От отвращение й се повдигаше.

— Дишай дълбоко — нареждаше Майкъл и бършеше с хладна кърпа челото й. — Точно така. Продължавай. Отпусни се. Вече всичко е наред.

— Беше ужасно.

— Знам — той й говореше, сякаш беше една от неговите малки пациентки. — Вече свърши. Вече си добре.

Забеляза, че е само по джинси — нахлузил ги е, когато е чул виковете й. Какво ли е сънувал той, мислеше тя. Майкъл подпря гърба й с нова, чиста възглавница. Хладната материя се докосна успокояващо до ръцете й.

Изведнъж нещо леко я прободе. Нима кобрите все още бяха в леглото? Пое глътка въздух и вдигна очи — една тънка змия се отдалечаваше с бързо пълзене.

— Инжекцията ще ти помогне да не сънуваш кошмари — успокои я Майкъл.

Остави спринцовката и отново я прегърна.

— Трябва да спиш, Джейн — целуна я по челото той. — Това е най-доброто за теб.

Тя само кимна. Той я сложи да легне и оправи възглавницата й. Видя лицето му съвсем отблизо — по него се четяха прикрит страх и дълбока самота. Искаше да протегне ръце, да го погали. Да притисне тялото му до себе си, да го задържи цялата нощ. Ръцете й не я слушаха — клепачите бавно се затваряха. Знаеше, че Майкъл няма да си тръгне, докато тя не заспи напълно. Опита да победи съня. Полуотвори очи. Видя го как вдига ръка и приглажда назад косата си. Над челото му се откри линия от шевове, прикривани досега от падащия надолу перчем.

Какво е това, опита се да попита тя. Устните й бяха пресъхнали. Какво е станало с главата ти? Тъмнината я обгърна и тя потъна в дълбок, спокоен сън — точно както й беше обещал Майкъл.