Анри Шариер
Ва банк (8) (Втора част на Пеперудата)

Осма глава
Бомбата

И ето ме отново в Каракас. С огромно удоволствие се потопих отново в този огромен и изпълнен с живот град.

Вече бяха изминали двайсет месеца от освобождаването ми, а аз все още не успявах да намеря мястото си в обществото. Лесно е да се каже: „Трябва просто да се хванеш на работа.“ Но приемлива работа не се предлагаше под път и над път, да не говорим, че много врати се затваряха под носа ми, защото не владеех испански достатъчно добре. Купих си учебник по граматика и се затворих в стаята си с решението да прекарам над него толкова часове, колкото ще са ми необходими, за да науча езика както трябва. Само че всичко това бързо ме изнерви. Все не успявах да уловя тънкостите и накрая запратих учебника по стената и отново поех по стария си маршрут из уличките и кафенетата, дирейки някой познат, който да ми предложи нещичко.

Междувременно към Латинска Америка се стичаха все повече французи, отвратени от войните и политическите сътресения в Европа. Едни от тях бягаха от непостоянното и произволно правосъдие, чиито везни се накланяха в зависимост от моментните политически настроения. Други търсеха спокойствието, райското кътче, където ще дишат на воля, без някой да дебне ритъма на сърцето им или посоката на настроенията им.

Срещах французи, които по нищо не приличаха на татко Шариер, нито на който и да било от старите ми познати. Понякога се включвах в подобни компании, но те ме объркваха със своите възгледи, несравнимо по-различни и непонятни от онова, с което бях привикнал в младостта си. Не ги разбирах. Често ми се случваше да казвам:

— Смятам, че трябва да забравите миналото или поне да не говорите повече за него. Хитлер, нацистите, евреите, червените, белите, Дьо Гол, левицата и какво още друго се опитвате да изкорените или да посадите в сърцата си? Възможно ли е дори след края на войната сред вас все още да се намират защитници на нацизма, на германското или на френското гестапо? Ще ви кажа направо: когато заговорите за евреите, имам чувството, че една раса е решила да излее цялата си омраза срещу друга раса.

Живеете във Венецуела, сред народа на Венецуела, но не сте в състояние да приемете тукашните схващания. Тук няма нито расова, нито религиозна дискриминация. Най-бедните, които живеят при почти нечовешки условия, би трябвало според вашата логика да носят бацила на класовата омраза срещу богатите. Но този бацил тук просто не съществува. Дори не сте способни да заживеете нормално заради самия живот. Нима животът се състои единствено от класови и идеологически борби?

Мълчете, моля ви! Не си мислете, че като идвате от Европа, значи сте по-висша раса. Истина е, че имате, общо взето, по-високо образование от повечето местни хора. И какво от това? В крайна сметка се оказвате по-глупави. За вас образованието не означава интелигентност, щедрост, доброта, разбирателство, а само назубрени познания. Щом като душите ви са останали сухи, егоистични, отмъстителни, изпълнени с омраза, познанията ви не струват нищо. Да, Господ е създал слънцето, морето, огромните степи, джунглата, но можете ли да кажете за кого по-точно ги е предназначил? Мигар за вас? Нима се считате за представители на избрана раса, която ще ръководи света? Когато ви гледам и слушам, аз като едно просто момче си мисля, че ако ви оставят на вас, ще залеете света само с войни и революции. Защото хората от вашия тип могат да живеят в спокойствие само при едно условие — ако всички са съгласни с тях.

Всеки от тях вадеше от джобовете си готови списъци на хора за убиване, осъждане, арестуване и въпреки объркването си не можех да не се посмея на тази гледка: група нещастници, седнали в долнопробно кафене или хотелско фоайе, критикуват целия свят и накрая стигат до извода, че те единствени са в състояние да го ръководят. Но в същото време изпитвах страх, защото предусещах опасността, която новодошлите носеха със себе си — бацила на идейните страсти, превърнали стария континент в минно поле.

Междувременно настъпи 1947 г. Запознах се с един бивш каторжник, Пиер-Рьоне Дьолофър, за който не съществуваше друг бог освен генерал Ангарита Медина, бивш президент на Венецуела, свален от власт при последния държавен преврат от 1945 г. Тоя Дърлофър си заслужаваше да го познава човек. Беше истински бунтар, страстен и щедър. И вложи цялата си страст в това да ме убеди, че взелите властта превратаджии не струват дори колкото пръстта под краката на Медина. Искрено казано, не успя да ме убеди, но тъй като се намирах в затруднено положение, реших да не му противореча.

Запозна ме с една изключителна личност — финансист на име Алехандро, който ми намери работа. Алехандро произхождаше от известно венецуелско семейство и беше благороден, щедър, фин, образован, духовен човек. При това притежаваше изключителна смелост. Имаше само един недостатък — завистлив, глупав и неспособен брат. Напоследък отново ми се случи да чуя това-онова за него и се убедих, че за двайсет и пет години не се е променил ни най-малко. Дьолофър ме представи без увъртания:

— Приятелят ми Папийон, избягал от френската каторга. Папийон, запознай се с човека, за когото съм ти говорил.

Алехандро веднага ме хареса и с непосредствеността на истински благородник ме запита дали се нуждая от пари.

— Не, господин Алехандро, нуждая се от работа.

Предпочитах да видя първо как ще се развият събитията — човек не бива веднага да поставя въпроса за парите. Освен това точно в този момент джобовете ми не бяха съвсем празни.

— Елате утре в девет часа.

На следващия ден той ме заведе в един гараж — „При френския венецуелец“, и там ме представи на съдружниците си. Оказаха се трима жизнерадостни младежи, готови във всеки миг да отпуснат юздите и да се понесат нанякъде без задръжки, без спирачки. Двама от тях бяха женени. Единият за Симон — двадесет и пет годишна прекрасна парижанка, а другият — за Деде, двайсетгодишна синеока бретонка, изящна като виолетка и майка на едно малко момченце — Крикри.

Бяха красиви, открити, без задни мисли. Приеха ме с разтворени обятия, сякаш ме познаваха от години. Веднага ми помогнаха да си подредя легло в дъното на огромния гараж. Само едно перде го отделяше от останалото помещение — добре поне, че беше близо до душовете. Няма да ви излъжа, ако кажа, че за първи път от седемнайсет години насам се почувствах като че имам семейство. Цялата тази младежка компания ме обичаше, тачеше, уважаваше. Макар да бях с няколко години по-възрастен, изпитвах същата любов към живота, същото удоволствие от препускането над граници и закони.

Нямах желание да задавам въпроси. И все пак твърде бързо разбрах, че нито един от тях не е истински механик. Имаха съвсем повърхностни, да не речем бегли познания за това що е мотор, особено ако ставаше дума за мотора на американските коли, които бяха основните или по-точно единствените им клиенти. Едното от момчетата се представяше за стругар и това оправдаваше наличието на струг в гаража. Съвсем скоро научих, че всъщност стругът се използва за обработката на газови бутилки, към които се закрепват детонатори и бикфордови фитили.

В очите на повечето новопристигнали французи гаражът „При френския венецуелец“ беше място, където криво-ляво пооправяха колите им. За венецуелския финансист обаче това бе мястото, където се подготвяха бомби за бъдещия държавен преврат. Подобно положение съвсем не ми допадаше.

— По дяволите! За кого и срещу кого сте вие в тази история? Обяснете ми.

Седнахме една вечер с тримата французи под светлината на лампата, изпратихме жените и децата да спят и си поговорихме сериозно.

— На нас не ни е работа да знаем за кого и срещу кого. Правим бомбите, които Алехандро иска от нас, и баста!

— Баста може би за вас. Но аз имам нужда да съм наясно.

— Защо ти е? Печелиш повече от добре, пък се и забавляваме. Нали така?

— За забавление, забавляваме си, но аз не съм като вас. Тази страна ми е дала убежище. Тук ми се довериха и ми върнаха свободата.

Момчетата бяха изумени, че чуват такива думи от мен. Бях им разказал за моята фиксидея — отмъщението. Но бях премълчал за удара със заложната къща. Затова сега в един глас започнаха да ме убеждават:

— Ако успеем, ще спечелиш парите, които ти трябват, за да си изпълниш плановете. Дори ще ти останат. Ние нямаме намерение да стоим в този гараж до края на живота си. Вярно е, че си правим кефа, но когато тръгнахме за Южна Америка, мечтаехме да постигнем много повече.

— А жените ви, а детето?

— Жените са в течение: Месец преди преврата ще заминат за Богота.

— А, ясно. Те били в течение. И аз забелязах, че не се учудват особено на някои странни неща тук.

Същата вечер отидох да се видя с Дьолофър и Алехандро и доста си поприказвахме. Алехандро се опита да ми обясни:

— Нашата страна се ръководи от Бетанкур и Галегос, които действат под прикритието на псевдодемократичната партия Аксион демократика. Властта им бе дадена в ръцете от ограничените военни, които така и не знаят защо се надигнаха срещу друг военен, при това с по-либерални схващания. Медина ръководеше страната с по-хуманни средства от сегашните цивилни управници. Стоя и нямо наблюдавам как преследват привържениците на бившия режим. Хората, които направиха революция, призовавайки за „социална справедливост и равноправие“, станаха далеч по-лоши от предшествениците си веднага щом се качиха на върха. Затова искам да помогна на Медина да се върне на поста си.

— Добре, Алехандро. Приемам, че целта ти е да сложиш край на преследванията от страна на властващата партия. За теб, Дьолофър, Медина е бог, закрилник и приятел. Но чуйте ме добре — мен, Папийон, сегашният режим ме освободи от каторгата в Елдорадо. На следващия ден след революцията в лагера пристигна нов директор — адвокатът и известният писател Дон Хулио Рамос, който, надявам се, и днес продължава да работи там, и който ме пусна да си вървя и сложи край на варварското отношение към затворниците. Вие искате от мен да участвам в преврат срещу хора като него? Не, по-добре да се разделим. Знаете, че можете да разчитате на мълчанието ми.

Благородният Алехандро, който знаеше в какво положение се намирам, каза:

— Енрике, ти не правиш бомби. Не работиш на струга. Занимаваш се с колите и подаваш инструментите, когато майсторът ти ги поиска. Затова остани още малко. Аз те моля за това и ти обещавам, че ще те предупредим месец преди удара.

Така аз останах при трите момчета — няма да казвам целите им имена, а само инициалите — П. Л., Б. Л. и Ж. Ж. Те продължават да живеят заедно и могат да бъдат лесно разпознати. Бяхме страхотен екип, движехме се само заедно и вършехме толкова дивотии, че французите от Каракас започнаха да ни наричат тримата мускетари — както знаете, те всъщност са били четирима. Месеците с тях си останаха най-хубавият, най-веселият и лудешки период от живота ми в Каракас.

Всичко се сливаше в една непрекъсната забава. За събота си избирахме някоя от хубавите лимузини, казвахме на клиента, че не е готова, и поемахме към чудните плажове, опасани с цъфнали храсти и кокосови палми. Къпехме се, правехме хиляди лудории. Понякога се случваше да се сблъскаме със собственика, който потресен виждаше как колата му разкарва из града група откачени циркаджии, вместо да си стои в гаража. Тогава много внимателно и нежно му обяснявахме, че вършим това за негово добро и че тъй като не искаме да му върнем колата недовършена, сме принудени сами да изпробваме как работи. Благодарение на чаровните усмивки на двете жени номерът минаваше.

Имаше и една-две по-драматични случки. Резервоарът на лимузината на швейцарския посланик започнал да изпуска бензин. Той ни я докара, за да заварим пукнатината. Най-отговорно изпразних резервоара с каучукова тръбичка — изсмуках чак до последната капчица бензин. Явно не е било достатъчно, защото в мига, в който доближих до него пламъка на горелката, мръсният му резервоар избухна и колата изгоря напълно. Потънали целите в сажди, двамата с работника започнахме да се оглеждахме дали не сме ранени, осъзнавайки постепенно, че сме избягнали на косъм смъртта. В този миг над главите ни прозвуча ведрият глас на Б. Л.:

— Не смятате ли, че трябва да уведомим съдружниците си за тази дребна неприятност?

И той се обади на Алехандро, но попадна на щастливия идиот Висенте.

— Висенте, дали можете да ми кажете номера на осигуровката на гаража?

— …

— Няма, така ли? Но това е направо несериозно! Нали вие се занимавахте с административните въпроси?

— …

— Защо питам ли? А, да, за малко да забравя — лимузината на швейцарския посланик се подпали. В момента от нея е останала само купчинка пепел.

Сами се сещате, че само пет минути по-късно Висенте дотича, размахвайки ръце към небето. Беше бесен, защото гаражът наистина нямаше застраховка. Нужни бяха три добре напълнени чаши с уиски и цялото въздействие на разголените Симонини крака, за да го поуспокоим. Хладнокръвният Алехандро дойде чак на следващия ден. Държа се много мило и ни каза: „Само безделниците никога не грешат. Да не говорим повече за случилото се, ние с посланика се разбрахме.“

Посланикът получи нова кола и повече не го видяхме.

От време на време, докато течеше този веселяшки живот, се сещах за малкото си съкровище, скрито в корените на едно дърво в една страна, където хората се славеха с умението си да замразяват месо. Не забравях, че трябва да спестявам за двупосочен билет до там. Мисълта, че разполагам с достатъчно средства — или почти достатъчно, — за да изпълня отмъщението си, напълно ме промени. Станах безгрижен, спечелването на много пари вече не ме вълнуваше и затова се отдадох на безкрайни забавления заедно с тримата други мускетари. Така през един неделен следобед в три часа посред бял ден четиримата се озовахме по долни гащи насред шадраванчето на площада. Поне в този случай Висенте се държа на висота и помогна на братовите си съдружници да излязат от ареста, където бяха задържани за действия, противоречащи на общоприетия морал.

Изминаха няколко месеца и аз вече можех да се върна, за да потърся съкровището си без никакъв риск. Хайде сбогом, приятели, благодаря ви за добрината! И ето ме на път към летището.

Пристигнах в града в шест сутринта и в девет вече обикалях местността с взета под наем кола. Ето го мостчето… Господи, какво се е случило! Полудявам ли, или виждам миражи? Преминах моста, но дървото го няма. И не само мойто, изчезнали са сума ти дървета. Самият мост е променен, пътят е къде-къде по-широк. Ако се ориентирам по моста, бих могъл само приблизително да определя мястото на дървото и съкровището. Не мога да повярвам, не мога дори да си поема дъх. Вече не притежавам нищо!

В тоя миг почувствах как ме обзема луда ярост. Започнах да ритам по асфалта, като че ли той можеше да почувства болка. Заслепен от невероятния гняв, започнах да търся наоколо нещо, което да разруша, но пред очите ми се изпречиха само белите линии по шосето и затова се нахвърлих върху тях, сякаш тънките люспи боя, които се разхвърчаха от ритниците ми, биха могли да причинят катастрофа.

Върнах се при моста и пресметнах, че за да разширят пътя, сигурно са копали на около четири метра дълбочина. Моето съкровище беше заровено само на метър — не е останало за дълго скрито, горкото!

Опрях се на перилата и дълго гледах как водата тече. Лека-полека започнах да се успокоявам, но мислите продължаваха да се блъскат из главата ми. Винаги ли ще се провалям така? Дали не е по-добре да се откажа от бурния си живот? Какво да правя оттук нататък? Краката ми се подгъваха. И все пак успях да се взема в ръце и да си кажа: „А помниш ли колко пъти се провали, преди да извършиш успешното си бягство? Седем-осем пъти, нали? И в живота е същото. Залагаш ва банк и веднъж губиш, друг път печелиш. Такъв е животът, ако наистина го обичаш!“

Не останах дълго в тази страна, която имаше навика да преустройва толкова често пътищата си. Мисълта, че един цивилизован народ — защото тая пустош отгоре на всичко се броеше за цивилизована — не умее поне малко да уважава столетните си дървета, ме изпълваше с отвращение към човешкия род. И защо, продължавам да се питам, им беше притрябвало да разширяват едно достатъчно широко шосе?

В самолета за Каракас се присмивах мислено на хората, които си въобразяват, че са господари на живота си, които си казват, че могат да подредят бъдещето си, да предвидят какво ще им се случи една-две години по-късно. Глупости, Папи! Най-умният, най-пресметливият, най-гениалният организатор на собствената си съдба винаги ще си остане играчка пред неизвестностите на, съдбата. Само настоящето е ясно, всичко останало е една голяма въпросителна, която наричаме шанс, лош късмет, съдба или тайнствената и неразгадаема Божия воля.

Единственото, което има значение в живота, е да не се признаваш за победен и след всеки провал да започваш отначало. Точно това и смятах да направя.

 

 

Преди да замина, бях се сбогувал тържествено с приятелите си. Намеренията ми бяха да прибера съкровището и да се скрия за известно време в някоя трета страна, където да продам бижутата и да замина за Испания. Оттам вече щеше да ми е лесно да направя посещение на прокурора и ченгетата. Така че представете си каква олелия се вдигна, когато мускетарите ме видяха да прекрачвам прага на гаража им. В моя чест беше устроена вечеря с празнична торта, а Андрея беше сложила цветя на масата. Вдигнахме чаши за събралия се отново отбор и животът си продължи по стария начин. Но аз вече не бях толкова безгрижен.

Усещах, че Алехандро и Дьолофър кроят за мен някакъв план, но все още предпочитат да мълчат. Сигурно беше нещо свързано с държавния преврат, въпреки че им бях казал какво е мнението ми по този въпрос. Често ме канеха на вечеря или просто на чашка у Дьолофър. Изтънчени угощения без свидетели. Дьолофър сам приготвяше ястията, а Виктор — неговият верен шофьор, обслужваше масата. Говорехме за хиляди неща и накрая се връщахме към същия лайтмотив — генерал Медина, най-либералния от всички венецуелски президенти. Нито един политически затворник не е имало по негово време; никой не е бил преследван заради идеите си; мир — и добросъседство със съседните страни и дружба с всички държави и режими (дори установил дипломатически отношения със Съветския съюз); бил добър, бил благороден, и народът толкова се прехласвал по него заради простотата му, че веднъж по време на празника в Параисо тълпата ги вдигнала него и жена му и ги носила триумфално по улиците, сякаш са прочути тореадори.

Алехандро и Дьолофър ми говореха отново и отново за този прекрасен Медина, който се разхождал из Каракас само с един бодигард и ходел на кино като обикновен гражданин, и почти ме убедиха, че дълг на всеки сърцат мъж е да направи каквото му е по силите, за да го върне на власт. Несправедливостите и отмъстителността на чиновниците от сегашното правителство ми бяха описани с най-черните краски. За да ме накара съвсем да обикна този изключителен президент, Дьолофър ми разказа, че освен всичките си останали качества Медина бил първокласен гуляйджия и се отнасял към него като към приятел, знаейки много добре, че е избягал каторжник. Аз от своя страна помнех, че по време на последната революция Дьолофър беше изгубил цялото си имущество. Някакви мистериозни „отмъстители“ му бяха секвестирали чудния ресторант-кабаре, където се отбивали Медина и цялото висше общество на Каракас.

Накрая, почти убеден — по-късно разбрах каква грешка е това, — започнах да обмислям възможността да се включа в преврата. Колебанията ми окончателно рухнаха (трябва да си призная и това, ако искам да бъда откровен), когато ми обещаха в замяна да получа тлъста сума, напълно достатъчна за покриването на разходите по отмъщението ми.

И така една нощ се събрахме в дома на Дьолофър, готови за действие. Аз бях дегизиран като капитан, а той — като полковник. Нещата потръгнаха зле от самото начало. За да се разпознават помежду си, цивилните съзаклятници щяха да носят на ръката си зелена лента, а за парола си бяха избрали думата Aragua. В два часа след полунощ трябваше всички да се явим на уреченото място, готови за действие. А в единайсет вечерта на площада пред дома на Дьолофър се появиха четирима пияни до козирката веселяци, накачулени върху единствения файтон в Каракас. Пееха с пълно гърло и отгоре на всичко си акомпанираха с китара. Спряха пред къщата и когато чух думите на песента им, се смразих от ужас — идиотите редяха съвсем явни намеци за предстоящия преврат. Единият от тях направо изкрещя към Дьолофър:

— Пиер! Тази нощ най-после ще настъпи краят на кошмара! Кураж и достойнство, амиго! Трябва да върнем на власт татко Медина!

Кретени с кретени! Повече от това не можеха да направят. Сега вече беше достатъчно някой доносник да свирне на ченгетата и оттук нататък им бяхме в кърпа вързани. Побеснях от гняв и имаше защо — в колата държахме три бомби. Двете в багажника и третата на задната седалка, покрита с одеяло.

— Абе страхотни са ти съзаклятниците! Ако всички останали са като тях, няма що да се мотаем, ами направо да вървим към затвора!

Дьолофър в това време се превиваше от смях, спокоен като че ще ходи на бал. Страшно беше щастлив от униформата си на полковник и само се въртеше пред огледалото.

— Хич да не ти пука, Папи. Да не би да сме тръгнали да причиняваме някому зло? Както знаеш, трите бомбончета в колата съдържат само барут. Просто ще вдигнем малко шум — това е всичко.

— И за какво ще послужи този шум?

— Ще даде сигнал на конспираторите, които са разпръснати из целия град. Нищо повече. Нали виждаш — не сме тръгнали да причиняваме някому зло. Просто искаме да ги накараме да си идат — това е всичко.

Хубаво. Искам или не искам, вече съм се хванал на хорото, така че толкова по-зле за мен. Няма какво да треперя или тепърва да съжалявам, ще седя и ще си чакам реда.

Отказах чашата с порто, която Дьолофър ми предложи. Той само порто пиеше — по две бутилки на ден най-малко. Сега гаврътна няколко чашки. Тримата мускетари пристигнаха с камион, пригоден като багер. С него щяха да вдигнат две каси — на една самолетна компания и на затвора Модело, чийто директор (или началникът на гарнизона, не си спомням вече) беше съзаклятник. Аз трябваше да получа половината от съдържанието на касите и затова настоях да присъствам на акцията в затвора. Щеше да е нещо като отмъщение към всички затвори на света. Много държах на тази част от събитието.

Куриер донесе последните заповеди — нито един от враговете да не се арестува, да ги оставим да избягат. Гражданското летище в самия център на града — Калота, вече било освободено, така че основните членове на кабинета и по-важните държавни чиновници да можели да избягат по въздух без никакви усложнения.

Тогава разбрах къде се предвижда да избухне първата бомба. Тоя Дьолофър наистина не се шегуваше! Ставаше дума ни повече, ни по-малко за портата на президентския дворец в Мирафлорес! Все едно да взривиш вратите на Елисейския дворец. Другите два взрива щяхме да разположим в западната и източната част на Каракас, за да създадем впечатлението, че целият град се вдига на бунт. Подсмихнах се при мисълта за паниката, която щеше да настъпи в двореца.

Голямата дървена порта все пак не беше официалният вход към сградата. Тя беше разположена откъм задния двор и през нея влизаха главно военните камиони, а понякога я използваше и президентът, когато искаше да се измъкне незабелязано.

Часовниците на всички ни бяха синхронизирани. По план трябваше да се озовем пред портата три минути преди да удари два часът. Вътрешен човек щеше да я открехне за секунди — в този миг шофьорът имаше за задача да сигнализира присъствието ни, като натисне една детска играчка, надаваща писък на градинска жаба. Така останалите щяха да разберат, че сме на линия. За какъв дявол беше всичко това? Не знаех, защото нищо не ми казваха. Дали охраната на президента Галегос участваше в заговора? Тя ли щеше да го арестува? Или пък наши хора в двореца се канеха да я обезоръжат? Не знам.

Само едно нещо ми беше известно със сигурност — че точно в два часа трябва да запаля фитила на детонатора и да хвърля бомбата, която до този момент държа между краката си, като се постарая тя да падне точно пред портата. Фитилът изгаряше точно за минута и трийсет секунди. Така че имах време да запаля фитила с цигарата си, да освободя десния си крак, да отворя вратата на колата и да преброя през това време до трийсет. На трийстата секунда трябваше да търкулна бомбончето по шосето. Бяхме пресметнали, че насрещният вятър и съпротивлението при триенето й със земята ще ускорят горенето и тя ще избухне след не повече от четирийсет секунди.

Вярно е, че бомбичката съдържаше само барут, но въпреки това си беше опасна, така че за да се опазим, трябваше веднага да потеглим на задна скорост и да се прикрием. Тая задача беше в ръцете на шофьора Виктор.

Накарах Дьолофър да ми обещае, че ако наоколо се появи ченге или войник, той ще се възползва от униформата си и ще му заповяда да изтърчи до противоположния край на улицата.

Добре… Точно три минути преди два часа пристигнахме пред фамозната порта. Залепихме се за отсрещния тротоар и зачакахме. Наоколо не се мяркаше нито ченге, нито часовой. Дотук чудесно. Два без две минути… Два без една… Два часът… Вратата така и не се открехна.

Започнах да изтръпвам. Рекох на Дьолофър:

— Пиер, два часът е.

— Знам, и аз имам часовник.

— Ами нещо не е наред.

— Не разбирам какво става. Да почакаме още пет минути.

— Окей.

Два часът и две минути… Изведнъж вратата се разтвори с гръм и трясък и от двора започнаха да изскачат войници, готови за стрелба.

— Да бягаме, Пиер, предадени сме!

Дьолофър обаче беше на друго мнение:

— Какви ги дрънкаш? Военните са с нас!

Извадих 45-калибровата си ютия и я опрях в тила на Виктор:

— Тръгвай, или ще те застрелям на място!

Бях убеден, че след този аргумент Виктор направо ще скочи върху газта, но вместо да почувствам как колата излита напред, ушите ми чуват следната невероятна дивотия:

— Hombre, не ти командваш тук, а шефът. Ще правя, каквото шефът каже.

Мамка му! Виждал бях железни пичове, но този дребен метис ги надмина всичките!

Нищо не можех да направя — на три метра от нас имаше войници. Те забелязаха звездите по пагоните на Дьолофър, подпрян небрежно на отворения прозорец, и се приближиха към колата.

— Пиер, ако не наредиш на Виктор да тръгва, ще застрелям теб вместо него.

— Спокойно, бе малкият! Казвам ти, че са с нас. Да изчакаме още малко — отвърна Пиер, обръщайки се към мен.

И тогава забелязах, че зениците на Дьолофър са се свили като топлийки. Мръсникът се беше дрогирал! Страхът ме обля на студени вълни и аз опрях дулото в слепоочието му, но той продължи съвсем спокойно:

— Сега е два часът и шест минути, Папи. Ще потеглим след още две минути. Да, сигурно са ни предали.

Тия сто и двайсет секунди се точиха безкрайно дълго. Държех под око войниците, които ни наблюдаваха, но засега не предприемаха нищо. Най-после Дьолофър каза:

— Vamos, Виктор, да вървим. Бавничко, кротко, само не бързай.

И така по чудо успяхме да се измъкнем живи от капана. Ох! Няколко години по-късно по екраните се появи „Най-дългият ден“. Можеха вместо това да направят филма „Осемте най-дълги минути“.

Дьолофър заповяда на шофьора да завие към моста, който съединяваше Параисо с авеню „Сен Мартен“. Беше решил да възпламени бомбата насред моста. По пътя срещнахме два камиона, натоварени със съзаклятници, които се лутаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят, защото не бяха чули експлозията в два часа. Докато им обяснявахме, че са ни предали, Дьолофър си промени намерението и даде заповед да се прибираме бързо у тях. Това беше огромна грешка, защото имаше вероятност ченгетата вече да са в дома му. Въпреки всичко се върнахме и докато помагах на Виктор да скрием бомбата в багажника, забелязах, че върху нея са изрисувани три букви: П. Р. Д. Докато сваляхме униформите си, Пиер-Рьоне Дьолофър ми обясни смехотворната причина да държи там инициалите си:

— Не забравяй, Папи, че човек трябва да умее да прибавя нотка артистизъм към всяка опасна афера, с която се захване. Тези инициали бяха визитната картичка, която исках да връча на неприятелите на моя приятел.

Виктор отиде да остави колата „забравена“ на един паркинг. Бомбите бяха открити три месеца по-късно.

Оттук нататък не можеше и дума да става да живеем у Дьолофър. Той пое своя си път, аз — моя. Не се чухме повече и с Алехандро. Аз отидох в гаража, където помогнах на момчетата да разглобим струга и да скрием пет-шестте туби от газ, които все още се намираха там. Беше шест вечерта, телефонът иззвъня и някакъв тайнствен глас нареди:

— Французино, тръгвайте си всички в различни посоки. Само Б. Л. да остане в гаража. Ясно ли е?

— Кой си ти?

Затвориха.

И така, успях да се измъкна от Каракас, преоблечен като жена, и да стигна с джип до Рио Чико, на около двеста километра надолу по брега на морето. Помогна ми бивш френски офицер от Съпротивата, комуто бях оказал немалко услуги до този момент. Двамата с него, жена му и едно приятелско семейство от Бордо останахме там цели два месеца.

Б. Л. го арестуваха. После се разбра, че не са го изтезавали — разпитвали го строго, но коректно. Когато научих тази подробност, си казах, че режимът на Калегос и Бетанкур не ще да е толкова престъпен, колкото ми го бяха описали. Поне що се отнася до този конкретен случай.

Дьолофър още същата нощ поискал убежище в никарагуанското посолство.

А пък аз от своя страна продължавах да вярвам в щастливата си звезда и седмица след проваления опит за преврат вече карах заедно с бившия капитан общински камион, който обслужваше строителството на пътищата в Рио Чико. Благодарение на едно старо приятелче успяхме да се уредим на работа към кметството. Така печелехме общо двадесет и един боливара, с които се изхранвахме и петимата.

Живяхме в кабината на камиона два месеца — достатъчно, за да стихне развихрилата се в Каракас буря. Полицията скоро получи сигнали, че се подготвя нов антиправителствен заговор и това отклони вниманието й от нашия опит за преврат. В тази страна полицаите много разумно се занимаваха само с настоящето и обръщаха гръб на миналото. За мен това беше добре дошло, защото никак не ми се искаше да ме спипат като съучастник в подобен удар. Сега-засега най-добре беше да си живея тук тихо, кротко и незабележимо.

За да разнообразя всекидневието си, в късния следобед ходех често на риболов. Тази вечер успях да уловя един огромен robalo — вид едър лаврак. Седнах на плажа и безгрижно забравих за всичко, погълнат единствено от великолепния залез. Пурпурна надвечер значи надежда, Папи! И въпреки всички провали, които бях изживял от освобождението си до днес, избухнах в смях. Да, именно надеждата трябва да ми помогне и ще ми помогне да победя и да живея. Но кога ще дойде успехът? Хайде, Папи, да направим равносметка на двете години, прекарани на свобода.

Не съм последен бедняк, но не може да се каже и че притежавам кой знае какво — най-много три хиляди боливара, цялото богатство, натрупано за две години приключенски живот. Какво се случи през това време?

— Първо. Планината злато в Каяо. Да не го обсъждаме — това не беше провал, сам се отказах от парите, за да могат старите ми приятели каторжници да продължат да живеят спокойно. Съжаляваш ли? Не. Добре тогава, забравяме златото.

— Второ. Комарът в диамантените мини. Двайсетина пъти за малко да те убият заради десет хиляди долара, които дори не успя да помиришеш. Жожо умря вместо теб, ти се измъкна. Вярно, без стотинка в джоба, но за сметка на това какво страхотно приключение! Никога няма да забравиш онези наситени с напрежение нощи, мутрите на играчите, осветени от бензиновата лампа, невъзмутимия, но прекалено самоуверен Жожо. Значи и тук няма за какво да се съжалява.

— Трето. Тунелът под банката. Случаят е по-различен. От онзи удар наистина нямаше печалба. И все пак три месеца живя на пълна скорост двайсет и четири часа в денонощието. Всеки нов час ти носеше нови вълнения. Дори само това да беше, пак няма от какво да се оплакваш. Даваш ли си сметка, че в продължение на три месеца дори в сънищата си се виждаше милионер и дори не се съмняваше, че всички тези долари ще бъдат твои! Струва си да поживееш така, нали? Разбира се, ако имаше малко повече късмет, можеше да пипнеш богатството, но пък, от друга страна, съдбата не се показа съвсем неблагосклонна. Ами ако тунелът се беше срутил върху главата ти? Щеше да умреш от задушаване като плъх или като къртица в дупката си.

— Четвърто. Заложната къща и замразителите. Тук няма на кого да се сърдя, освен на строителите на пътища и мостове. Да опустеят дано!

— Пето. Заговорът. Искрено казано, ти така и не прие цялата работа присърце. Политическите скандали, бомбите, които могат да убият случайни минувачи, не са по твоята част. Нави се заради двамата симпатяги и заради мангизите. Но до последния момент не мислеше, че е редно да сваляш с преврат правителството, което те освободи. Все пак спечели четири щури месеца с мускетарите, жените им и детето и никога няма да забравиш онези щастливи дни на втората си младост!

Да не говорим за всичко останало — самолета на Карот и така нататък.

Какво е заключението? В продължение на тринайсет години бях несправедливо затворен, откраднаха ми почти цялата младост и дори докато спя, докато се храня, пия или се забавлявам, не бива да забравям, че един ден ще си отмъстя. Това е.

Накратко — свободен си от две години насам. За тези две години изживя хиляди неща, изкара невероятни приключения, едва смогваше да се съвземеш от един удар, за да се включиш в друг. Нещо повече — нямаше нужда да търсиш авантюрите, те сами те намираха. Беше обичан както малко мъже са били обичани, опозна хора от различни класи, които те дариха с приятелството си и с които рамо до рамо рискува живота си. И продължаваш да се оплакваш след всичко това? Много си се разглезил. Ако целият ти проблем е в бедността, няма страшно — тази болест се лекува лесно.

Кажи слава тебе, Господи, Папи. Слава на приключението, слава на риска, благодарение на който живеем наситено всеки ден и всяка минута! От него ти можа да пиеш на големи глътки, да заситиш душата си. А което е най-важно, продължаваш да си здрав!

Хайде, господа, да теглим чертата и да започваме наново. Приключвайте със залаганията! Rien ne va plus! Ва банк — и губиш; ва банк — и продължаваш… И пак, и пак… Важното е цялата ти душа да вибрира и да тръпне от надежда, че един ден ще чуеш: „Вашето число, господин Папийон! Събирайте, спечелихте!“

Слънцето почти потъна зад хоризонта. Пурпурна привечер — надежда. Истина е, аз съм преизпълнен с надежда и доверие в бъдещето. Вятърът захладня и освежен, щастлив, че се усещам толкова жив, бос в мокрия пясък и свободен, тръгнах към къщи, където нетърпеливо очакваха улова ми. Но всички тези цветове, всичките хиляди нюанси, получени от играта между сянката и светлината, които се гонеха по бялата пяна на вълните, преди да отплуват към безкрая, ме развълнуваха дълбоко. Припомняйки си преживените опасности, не можах да не се преклоня пред създателя на всичко това, пред Господ-Бог: „Добър вечер, велики приятелю, и лека нощ! Въпреки всички провали аз все пак ти благодаря, че ми подари този красив ден, изпълнен със слънце и свобода, и че накрая за десерт ми сервира този тропически залез!“