Анри Шариер
Ва банк (16) (Втора част на Пеперудата)

Шестнадесета глава
Горилата

На вратата се почука (звънецът не работеше) и аз отидох да отворя с надеждата, че е дошъл някой от многобройните продавачи на медни отпадъци, които се храниха цяла година безплатно на трапезата ми, за да мога да излея яда си поне върху един от тях и евентуално да му разбия мутрата. Оказа се обаче моят приятел полковник Болгано. Той и семейството му открай време ме знаеха като Папийон. Май бяха единствените в цяла Венецуела, които ме наричаха така. Всички останали ми викаха Енрике или дон Енрике в зависимост от общественото ми положение в момента. Венецуелците имат страшен нюх за тези неща — от пръв поглед могат да преценят дали бизнесът ти процъфтява, или е в упадък.

— Е, Папийон? От три години не си се обаждал.

— Какво да правим, Франсиско, така се получи.

— Защо не дойде поне да видиш новата ми къща?

— Не си ме канил.

— Приятелите не се канят — те идват, когато имат желание. Моят дом е и твой. Ако те поканя, това ще означава, че те слагам в групата на хората, които не могат да идват вкъщи по всяко време.

Замълчах си, защото беше прав. Болгано прегърна Рита и седна на масата. Изглеждаше угрижен. Докато чакахме Рита да направи кафе, го попитах:

— Как откри адреса?

— Това ми е работата. Защо не ми писа, че си се преместил?

— Много работа, много грижи.

— Проблеми ли имаш?

— Колкото искаш.

— Значи съм избрал неподходящ момент.

— Защо?

— Дойдох да те помоля да ми дадеш пет хиляди боливара назаем. Закъсал съм с парите.

— Не мога, Франсиско.

— Разорени сме — допълни Рита.

— Разорени? Истина ли е това, Папийон? И имаш наглостта да го кажеш така, между другото! Заради това ли се криете от мен? Заради това ли не си ми се обаждал досега?

— Да.

— Не съм очаквал подобна обида от теб. За какво са приятелите, ако крием от тях проблемите си? Нали точно приятелите ще ни помогнат в тежките моменти? Как може да не си се сетил за мен, да не си дошъл досега да ми разкажеш всичко? Та трябваше да научавам за трудностите ти от странични хора и да разигравам сценки, за да чуя истината и от твоята уста?

Двамата с Рита не знаехме накъде да погледнем и не можехме да продумаме от вълнение. Вярно е, че не бяхме молили никого за помощ. Но много хора, на които бяхме оказвали огромни услуги, прекрасно знаеха, че сме разорени, а не дойдоха да ни предложат дори съчувствие. Повечето от тях бяха французи — някои почтени хора, други — мошеници.

— Какво да направя за теб, Папийон?

— За да завъртим ново заведение, ще са ни нужни прекалено много пари. Ако изобщо притежаваш такава сума, едва ли можеш да я дадеш назаем. Пък и изобщо не вярвам да имаш толкова пари.

— Обличай се, Рита! Тримата отиваме да обядваме в най-хубавия френски ресторант.

Когато стигнахме до десерта, вече се бяхме разбрали, че ще потърся подходящо заведение и ще кажа на Болгано колко нари са ми нужни, за да го купя.

— Ако разполагам с необходимата сума, веднага ще ти я дам. Ако ли не, ще взема назаем от братята и зет ми. Но ти давам дума, че ще купиш заведението си — каза в заключение Болгано.

Двамата с Рита дълго си говорихме за него, за благородството му.

— Знаеш ли, навремето този човек ми даде единствения си цивилен костюм, за да изляза от каторгата в Елдорадо прилично облечен, а днес ще ни помогне да се изправим на крака и да започнем отначало.

 

 

Платихме си наема със закъснение и се преместихме да живеем над едно приятно ресторантче, разположено на много удобно място, и то пак в шикозния квартал. Наричаше се „Бар-ресторант Габ“ и пристигането на Дългия Шарло ме завари като негов собственик.

Шарл дьо Гол, тогава президент на републиката, дойде на официално посещение по покана на венецуелския президент Раул Леони. Каракас и цяла Венецуела бяха празнично настроени. Не само висшата класа, повтарям — цяла Венецуела. Обикновените хора от този щедър народ очакваха с нетърпение Шарл дьо Гол, за да го приветстват.

В „Габ“ имаше чудна покрита тераса и аз тъкмо се бях разположил на нея, за да обсъдя с един французин тънкостите около производството на някакъв особен вид рибено брашно. Французинът ми обясняваше шепнешком, че е открил метод, който ще му донесе милиони. Това, разбира се, бяха чисти брътвежи, но аз кротко слушах как сънародникът ми ме кандърдисва да вложа пари в начинанието. Мошеникът не беше съвсем глупав — употребяваше едни изрази, като че ли е учил в университет. Винаги е забавно да наблюдаваш как някой иска да те изработи, а този тук беше истински артист. Очарован от умението, с което лъжеше, дори не си дадох сметка, че човекът на съседната маса се е навел напред, за да ни чува по-добре. В един момент обаче келнерчето ми подаде скришом бележка от Рита: „Не знам какво обсъждаш с онзи негодяй, но съседът ви изглежда твърде заинтригуван. Прилича на ченге.“

Бързо приключих дискусията с изобретателя и го посъветвах да продължи с изследователската си работа. Казах, че много ме е заинтригувал и че моментално бих се включил в начинанието, но за жалост не разполагам с пари. Той най-после си тръгна, а аз завъртях стола си и се оказах лице в лице с човека от съседната маса. Той беше як, някак прекалено як, а също и прекалено добре облечен. На масата пред него имаше чаша мастика и пакет цигари „Голоаз“. Нямаше нужда да го питам нито какво работи, нито откъде идва.

— Perdone usted, fuma cigarillos franceses? (Извинете, вие френски цигари ли пушите?)

— Да, французин съм.

— Я, колко странно. Не съм ви виждал досега тъдява. Да не сте от горилите на Дългия Шарло?

Канарата се надигна и се представи:

— Аз съм комисарят Белион и отговарям за сигурността на генерала.

— Очарован съм.

— И вие ли сте французин?

— Хайде стига, господин комисар. Явно знаете твърде добре кой съм и затова сте дошли в нашето кафене.

— Ама чакайте…

— Не го усуквайте. Едно нещо във вас ми хареса — сложили сте нарочно цигарите върху масата, за да ви заговоря. Нали така?

— Точно така.

— Ще пиете ли още една мастика?

— Окей. Дойдох да се запозная с вас, защото в качеството си на отговорник по сигурността имам задължението да съставя списък на лицата от френски произход, които трябва да напуснат Каракас по време на посещението на генерала. Този списък ще бъде връчен на министъра на вътрешните работи, който ще предприеме необходимите стъпки.

— Аз в списъка ли съм?

— Все още не.

— Какво знаете за мен?

— Че имате дом, семейство и водите почтен живот.

— И какво друго?

— Че сестра ви се нарича госпожа X… и живее там и там в Париж, а другата — госпожа Y… понастоящем е в Гренобъл.

— По-нататък?

— Че присъдата ви ще бъде отменена идната година — през юни 1967.

— Кой ви го каза?

— Знаех го, още когато тръгвах от Париж, но тук консулът ми го потвърди.

— Защо консулът не ме е известил?

— Официално той не би трябвало да знае адреса ви.

— Но се сеща къде живея, когато ми изпраща изпаднали в беда французи, за да им помогна.

— Хората пристигат при вас по линията на Алианс Франсез — това е друга организация.

— Щом казвате… Все пак благодаря ви за добрата новина. Мога ли да отида в консулството, за да получа официалното известие?

— Винаги, когато поискате.

— Кажете, господин комисар, кой вятър ви довея тази сутрин на моята тераса? Не сте дошли, за да ми кажете, че ще бъда помилван, нито за да потвърдите, че сестрите ми си живеят на старите адреси.

— Така е. Дойдох, за да ви видя лично, Папийон.

— Вие познавате само един Папийон — човека от полицейското досие в Париж, а то е пълно с лъжи, преувеличения и фалшифицирани доказателства. Досие, което никога не е съдържало и една истина за мен.

— Вярвам ви и най-искрено ви поздравявам.

— Сега, след като ме видяхте, ще ме сложите ли в списъка за експулсиране?

— Не.

— А искате ли, господин комисар, аз да ви кажа какво търсите тук?

— Би било забавно.

— Казали сте си — авантюристът винаги би се хванал да свърши някоя работа за пари. Въпреки почтения си живот, Папийон си е останал авантюрист. Колкото и голям хонорар да му предложат, той сигурно би отказал да подготви лично атентат срещу Дьо Гол, но нищо не му коства да помогне в организирането на атентата, ако друг поеме големия риск.

— Продължавайте.

— Много сте сбъркали, драги ми комисарю. Първо на първо, никакви пари не могат да ме накарат да се забъркам с политиката, а още по-малко — да застана срещу Дьо Гол. И второ, кой би имал интерес да го застреля баш във Венецуела?

— OAS^[1].

— Виж, това е не само възможно, но и твърде вероятно. След като толкова пъти се издъниха във Франция, във Венецуела може да им се усмихне късметът.

— Да им се усмихне късметът, защо?

— Хората от OAS имат такава организация, че не е необходимо да влизат в страната по легален път. Земните граници на Венецуела са почти неохранявани. Терористите могат да проникнат на наша територия посред бял ден съвсем спокойно и никой няма да научи. Това е първата грешка, която допускате, господин комисар. Но има и втора.

— Да чуем — подсмихна се Белион.

— Ако онези типове от OAS са толкова ловки, колкото ги мислят, те много ще внимават да не влязат в контакт с някой от живеещите тук французи. Те не могат да не знаят, че полицията ще отиде първо при французите, затова ще правят всичко възможно да ни избягват. Не забравяйте, че ако човек има престъпни намерения, той никога не би отседнал в хотел. В този град стотици хазаи дават стаи под наем, без да регистрират гостите си. С други думи, ако някой подготвя атентат срещу Дьо Гол, не го търсете сред французите. Независимо дали са престъпници, или не.

Стори ми се, че след тези думи Белион загуби желанието си да се усмихва. Тръгна си угрижен и ми каза да го посетя, когато ми разрешат да се върна в Париж. Даде ми служебния си адрес. Аз наистина отидох след няколко години. Отговориха ми, че не познават такъв човек. Жалко, щеше да е забавно да го срещна отново. Той постъпи коректно с мен, защото, за разлика от много други, не бях експулсиран по време на посещението. Впрочем опити за атентати също нямаше.

И така, аз отидох да посрещна Дьо Гол, развълнуван като последния глупак. И като глупак дори се просълзих, защото това беше президентът на родината ми, човекът, който спаси честта й пред света. Докато ръкоплясках заедно с останалите посрещачи, дори за миг забравих, че именно тази родина ме изпрати на доживотна каторга. Господи, какъв глупак! Да не говорим, че бях готов да изгубя още един пръст, само и само да мога да се ръкувам с него или да присъствам на приема, който посолството даде в негова чест. Разбира се, такива като мен не бяха поканени. Все пак нашите хора — имам предвид представителите на така наречения престъпен свят, бяха възмездени за пренебрежението. Защото на приема успяха да се промъкнат няколко пенсионирани курви, които междувременно се бяха пооженили и сега живееха като почтени матрони. Представям си как са поднасяли букетите си на очарователната булка на Дьо Гол — леля Ивон.

 

 

Отидох във френското консулство и оттам потвърдиха, че присъдата ми ще бъде отменена догодина. Още една година, и щях да видя Франция. Тук му е мястото да отбележа, че нито веднъж по време на живота ми като свободен човек във Венецуела не съм бил притесняван от френското посолство или от консулствата. Не бях и стъпвал в тези учреждения, но за сметка на това работещите там чиновници често посещаваха ресторантите и заведенията ми.

Положението ни бързо се подобри и аз отново се впуснах в бизнеса с нощните барове. Купих „Скоч клуб“ — един бар, разположен в самия център на Каракас. В продължение на няколко години се върнах към навика си да живея през нощта. Но нощите в Каракас вече не бяха същите — атмосферата беше станала доста вулгарна, липсваше бохемският дух, който й придаваше очарование. И нощните птици се бяха променили. На новите клиенти им липсваше културата и финесът на висшите класи. Гледах да стоя в самия бар колкото мога по-малко. Предпочитах да се шляя из квартала и практически прекарвах времето си по улиците. Така опознах чудесните улични хлапета на Каракас, които обикаляха по цели нощи с надеждата да припечелят няколко стотинки. Бяха невероятно изобретателни — живееха в кучешки колиби, но имаха поне въображението си. Често пъти притиснатите от мизерията родители ги експлоатираха безчовечно. И смелите хлапета излизаха на улицата, за да могат призори да донесат в бараката си сумата, която искат от тях. На възраст бяха между пет– и дванайсетгодишни. Лъскаха обувки, миеха колите на баровците или тичаха с всички сили да изпреварят портиерите на заведенията и да отворят вратата на някой богаташ, за да получат бакшиша му. Хиляди професии, хиляди мъки, хиляди хитрости, за да съберат боливар по боливар някаква сумица и да я занесат вкъщи на сутринта.

Имах сред тях няколко добри приятелчета, които вече осъзнаваха значението на думите достойнство и дружба. Никога не ме молеха да им помогна, когато изнемогваха. Идваха при мен само в случай на крайно отчаяние — ако не бяха успели да припечелят нищо през цялата нощ и се страхуваха да се приберат с празни джобове. Бяхме почти съучастници. Често подканях клиентите да проявят щедрост към тях, преди да потънат в луксозните си коли: „Хайде, направете един жест! Помислете колко пари пръснахте току-що в бара. А тези деца ще се зарадват дори на няколко стотинки.“ В девет от десетте случая моят призив имаше успех и щедрият богаташ се бръкваше за десетина боливара.

Най-добрият ми приятел се наричаше Паблито. Тъничък, дребен и смел, той се биеше като лъв с по-големите и по-яките от него момчета. Това беше истинска борба за живот и за да оцелеят, хлапетата трябваше да са бързи и ловки. Налагаше им се да защитават яростно своя периметър и ежечасно да доказват на останалите, че трябва да се съобразяват с тях. Моят малък приятел беше и много умен — беше се научил сам да чете от вестниците, които понякога продаваше. Хвърляше се като мълния към всяка кола, паркираща пред бара, и тичаше като вятър, за да изпълнява някои дребни поръчки на клиентите. Деветгодишният Паблито издържаше сам старата си баба, която имала бели коси, бледи сини очи и такъв ужасен ревматизъм, че вече не можела да върши нищо сама. Майка му била в затвора, задето ударила с бутилка по главата, един съсед, който се опитвал да им открадне радиото. Имал братче и сестричка и не искал и те да се бъхтят из улиците като него. Чувстваше се глава на семейство и беше готов да защитава близките си.

Често помагах на Паблито, когато не беше спечелил нищо през нощта или когато му трябваха пари за лекарството на баба му.

— Баба получава астматични пристъпи, Енрике. Ако знаеш само до колко разходи води това!

Всяка нощ Паблито ми даваше отчет за здравословното състояние на баба му. Веднъж дойде при мен със специална молба — трябваха му четирийсет боливара, за да купи матрак. Заради астмата баба му вече не можела да спи в хамак — лекарят казал, че така допълнително притиска дробовете си.

Паблито често се настаняваше в колата ми и въртеше кормилото. Един ден кварталният полицай се заговорил с него и както си въртял пистолета в ръцете, без да иска го прострелял в рамото. Откарахме го спешно в болницата, където го оперираха. Исках веднага да го видя, но лекарят каза, че състоянието му не позволява посещения. През нощта тръгнах да търся приятелите му, за да ме заведат при баба му, но в солидарността си един към друг уличните деца отказаха да ми дадат адреса. Всички твърдяха, че не знаели къде живее. Знаех, че ме лъжат, защото на разсъмване често се изчакваха, за да се приберат заедно. Тази тайнственост ме заинтригува и помолих медицинската сестра в болницата да ме повика веднага щом се появи някой от роднините или съседите на Паблито. Дадох й телефонния си номер и след два дни тя ми звънна.

— Е, Паблито, как си? Много си намусен.

— Не, Енрике. Гърбът ме боли.

— Ами само допреди минута се смееше — намеси се посетителката.

— Роднина ли сте му, госпожо?

— Не, съседка съм.

— Как са баба му и другите две деца?

— За каква баба говорите?

— За бабата на Паблито.

— Той изобщо няма баба!

— Я виж ти!

Дръпнах жената настрани. Да, Паблито имал сестричка, а също братче, но не и баба. Майка му не била в затвора. Майка му била една нещастна луда — безопасна за околните, но неспособна да отговаря за постъпките си.

Милото момче от улиците на Каракас! То не искаше приятелят му Енрике да разбере, че майка му е малоумна. Предпочиташе да твърди, че е в затвора, но е красива и затова беше измислило историята с астматичната баба. Взимаше от мен пари уж за нея и така помагаше на нещастната си майка.

Върнах се при леглото на малкия си приятел, който не смееше да ме погледне в очите. Внимателно повдигнах лицето му. Той стискаше здраво очи, но накрая ги отвори.

— Паблито, ти си страхотно смел мъж.

Дадох му една банкнота от сто боливара за семейството му и си тръгнах горд от това, че го познавам.