Анри Шариер
Ва банк (12) (Втора част на Пеперудата)

Дванадесета глава
Как станах венецуелец

Зная, че читателят очаква да научи от тази книга преди всичко за приключенията, които лично аз съм преживял, а не подробности от историята на Венецуела. Затова нека ми прости отклонението, но държа да разкажа за някои важни политически събития, които се случиха по време на описвания от мен период. Правя го по две причини. Първо, защото въпросните събития промениха хода на моя живот и повлияха на някои решения, които се наложи да взимам, и, второ, защото по време на срещите ми с читателите на „Папийон“ в няколко различни държави открих, че хората твърде малко познават Венецуела.

Повечето европейци знаят, че Венецуела се намира в Южна Америка (но не им е ясно в коя точно част на континента), че има петролни залежи и че е експлоатирана от североамериканците — нещо като колония на САЩ. А това далеч не е вярно.

Наистина, властта на петролните компании в миналото е била много голяма, но постепенно венецуелските интелектуалци успяха почти изцяло да освободят страната си от американското влияние. Понастоящем спокойно можем да говорим за пълна политическа независимост на Венецуела и това се доказва от достойното й място в ООН и други международни организации. Всички политически партии в еднаква степен милеят за правото на Венецуела сама да ръководи съдбините си независимо от волята на чужди държави. Затова след идването на власт на Калдера ние установихме дипломатически отношения с всички страни по света независимо от политическите им режими.

Истина е, че в политическо отношение Венецуела продължава да зависи от своя петрол, но поне съумява да го продава скъпо. А чуждите петролни компании са принудени да оставят на държавата до осемдесет и пет процента от печалбата си.

Венецуела обаче притежава и други богатства освен петрола, желязото и различните полезни изкопаеми. Венецуела има своите граждани — богат резерв от мъже и жени, чиято основна цел е да освободят изцяло страната си от чуждия икономически натиск, независимо кой го упражнява. Мъже и жени, които започнаха да доказват и ще доказват все по-убедително, че Венецуела може да утвърди, да уважава и развива демокрацията не по-зле от която и да било държава.

В университетите — истински средища за новаторство в политиката и политическата култура, младите мечтаят за социална справедливост и радикално преобразяване на родината им. Те вярват, убедени са, че ще успеят да постигнат идеалите си, без да нарушават основните принципи на свободата на личността, и че ще донесат щастие на народа си, без да попадат в клопките на крайно дясна или крайно лява диктатура. Разбира се, всички тези вълнения не могат да минат без някои прояви на насилие. Информационните агенции бързат да разпространяват новините за тези прояви по целия свят, без да обясняват причините, които са ги породили — а именно жаждата за социална справедливост и свобода. Аз вярвам в младежта на тази страна, вярвам, че тя ще допринесе за изграждането на едно общество — пример за останалите заради демократичността си, но също и заради солидната икономика. Защото не бива да забравяме, че огромните залежи в най-близко бъдеще ще бъдат напълно индустриализирани. Тогава Венецуела ще е спечелила голямата си битка. Знам, че ще я спечели.

Освен възможностите за бурно развитие на индустрията и богатствата на земните си недра Венецуела е идеална страна за развитието на туризма. Тя притежава всички условия, които могат да я превърнат в рай за туристите — пясъчните плажове, обрамчени с кокосови палми, слънчевия климат, възможностите за риболов в топлите води, летищата, способни да приемат и най-големите самолети, евтинията, островите, симпатичното местно население, неговата гостоприемност, липсата на намек за расова сегрегация. Достатъчно е да пътуваш един час със самолет от Каракас, и можеш да се озовеш сред индианците, потъналите в нега села около Маракаибо или вечните снегове на Андите.

Съвсем скоро Венецуела ще бъде в състояние да посреща огромни контингенти от туристи, които никога няма да съжаляват, че са дошли — толкова много са възможностите на страната да задоволи всички вкусове, и капризи. Народът е политизиран наистина, но само по отношение на вътрешните си проблеми. За сметка на това не му липсва мъдрост и той никога не си позволява да съди за чужденците по това какъв режим властва в тяхната страна.

Винаги съм си мечтал да видя един ден как с помощта на големите синдикални централи семействата ще могат да се събират по време на ваканциите си не в големите хотели, а в кокетни бунгала, където ще се чувстват свободни и независими от разни графици. Самолетите са толкова бърз транспорт, а чартърните полети позволяват да се намали много цената на билета. Тогава защо синдикатите по цял свят да не се обединят и да построят във Венецуела евтини ваканционни селища за членовете си?

Накратко, Венецуела е толкова щедро надарена от природата страна, че не се нуждае от политик за държавен глава, а по-скоро от един добър счетоводител, заобиколен от активен екип, който с печалбите от петрола ще построи фабрики за преработка на полезните изкопаеми и ще отвори нови работни места.

Една революция трябва да протече от горе на долу. Така тя ще постигне много по-добри резултати от революциите, които тръгват по обратния път. А захранената с нови политически идеи младеж може да се надигне, ако не осъзнае, че върховете активно действат за дълбоки промени в обществото. Аз лично съм убеден, че Венецуела ще спечели тази битка и ще успее благодарение на богатствата си да осигури и на най-скромния си гражданин добър стандарт на живот.

 

 

1951… Стигам в спомените си до тази година и ме обзема чувството, че просто няма какво повече да разказвам. Лесно е да разказваш истории за бури, главоломни падания и изкачвания обратно до върха, но когато повърхността е гладка и спокойна, ти се иска просто да се отпуснеш в тихите бистри води и да се унесеш мълчаливо в миналото. Ето обаче, че дъждът отново завалява, тихите води се надигат, вихърът ви понася и въпреки желанието ви да живеете спокойно, настрани от вълненията, външните събития така нахлуват в личния ви свят, че се налага отново да побегнете, за да спасите черупката си. И вие хуквате през пороя с надеждата, че ще намерите някое друго закътано пристанище.

След мистериозното убийство на Чалбаот в края на 50-те Перес Хименес взе властта в свои ръце, макар и прикрит зад „сламения човек“ на хунтата Фламерих. Възцари се диктатурата. Първата й проява — премахната беше свободата на словото. Над печата и радиото беше наложена цензура. Опозицията излезе в нелегалност и кошмарната Seguridad Nacional — политическата полиция — излезе на сцената. Най-преследвани бяха комунистите и членовете на Action Democratica (партията на Бетанкур).

На няколко пъти се наложи да укриваме нелегални във „Вера Крус“. Никога не хлопвахме вратата пред хората, имащи нужда от помощ. Никога не им искахме документи за самоличност. С радост давах лептата си на привържениците на Бетанкур — човека, чийто режим ме освободи и ми даде подслон. Рискувахме да загубим всичко, но Рита разбираше, че не можем да постъпваме другояче. От друга страна, хотелът се беше превърнал в убежище на изпадналите в беда французи — като например сънародниците, които идваха във Венецуела с мизерни средства и не знаеха къде да отседнат. Ние им давахме възможност да спят и да се хранят безплатно при нас докато си намерят работа. В Маракаибо бяха започнали да ми викат „френския консул“. Между хората, на които помогнахме, беше и Жорж Арно. Настанихме го, хранихме го и му осигурихме необходимото, за да се прехвърли в Колумбия. По-късно той си присвои авторските права над една история, която аз му разказах, и я нарече „Възнаграждение за страха“. Вероятно за да ни се отблагодари, той съвсем безплатно ни опозори в една от последните си книги.

През тези години се случи едно особено важно за мен събитие — почти толкова важно, колкото срещата ми с Рита: възобнових връзките със семейството си. Веднага щом Рита тръгнала обратно за насам, леля Жу писала на сестрите ми. И сега изведнъж получих три писма — от леля Жу и от двете ми сестри. Бяха минали двайсет години. Най-после край на мълчанието. Треперех от страх, преди да отворя първото писмо. Какво ли съдържаше то? Не смеех да го прочета. Дали се отказваха от мен завинаги, или…

Ура! И в трите писма тържествуваше радостта, че съм жив, че съм станал почтен гражданин, че съм се оженил за такава прекрасна жена (леля Жу им беше наговорила най-хубавите неща на света за Рита). Преоткрих сестрите си, но преоткрих също техните семейства, които приех като част от моето голямо семейство. По-възрастната ми сестра се радваше на четири хубави деца — три момичета и едно момче. Мъжът й също беше хванал писалката, за да ми каже лично, че храни най-искрено приятелство към мен, че е щастлив, задето съм на свобода и се чувствам добре. Снимки, още снимки, ситно изписани страници със спомени, разкази за сегашния им живот, за преживяното през войната, за децата. Прочетох всяко изречение, всяка дума по няколко пъти, за да разбера, да вникна във всекидневието им, да усетя очарованието му.

И някъде от пещерата на времето, след черната дупка на затворите и каторгата, пред мен изплува детството ми: „Скъпи мой Рири…“, ми пишеше сестра ми. Тя смяташе, че на снимката, която им изпратих, изглеждам като точно копие на баща ни. Щом му приличам толкова на външен вид, значи му приличам и по сърце, пишеше тя. Двамата с мъжа й изобщо не се бояха от възможността да се появя отново в живота им. Полицията беше научила за посещението на Рита в Ардеш и ги беше посетила, за да измъкне някаква информация. Зет ми им отвърнал: „Да, можем да ви дадем информация за него. Той се чувства добре и е много щастлив. Благодаря, че се заинтересувахте.“

Другата ми сестра живееше в Париж и се беше омъжила за адвокат корсиканец. Имаха двама сина и една дъщеря и се радваха на добро положение в обществото. От нейното писмо бликаше същата радост: „Ти си свободен, обичан, имаш собствен дом, изградил си си положение, живееш като нормален човек! Браво, скъпото ми братче! Децата ми, съпругът ми и аз благославяме Господ, задето ти е помогнал да излезеш като победител от онази ужасна каторга, където те беше захвърлила съдбата.“

По-голямата ми сестра предлагаше да вземе при себе си дъщеря ни, за да й осигури по-добро образование. Ние с Рита приехме. Но това, което стопли най-много сърцето ми, е, че нито една от тях дори не намекваше да се срамува от брат си — избягалия каторжник. Отгоре на всичко, насред този порой от прекрасни новини успях да открия адреса на моя приятел д-р Гибер Жермен — бившия лекар в каторгата, който на Роаял се грижеше за мен като за член на семейството си, канеше ме в дома си и ме закриляше. Двамата с жена му укрепиха вярата ми, че и аз имам достойнство като всяко нормално човешко същество. Благодарение на този изключителен човек беше премахната пълната изолация в затвора на Сен Жозеф; благодарение на него успях да се прехвърля на Дяволския остров, откъдето избягах. Писах му и бях изключително щастлив, когато една сутрин получих следното писмо:

Лион, 21 февруари 1952. Скъпи Папийон, много сме щастливи, че най-после имаме новини от теб. От доста време предполагах, че търсиш начин да се свържеш с мен. По време на престоя ми в Джибути мама ми каза, че при нея се е получило писмо от Венецуела, но не знаеше кой е подателят му. Най-накрая тя ми прехвърли твоето писмо. И така след доста перипетии ние се срещаме отново. От септември 1945 г. насам — датата, когато напуснах остров Роаял, с мен се случиха доста неща.

(…) Най-после през октомври 1951 г. получих назначението си в Индокитай и на 6 март ще трябва да замина за две години. Този път тръгвам сам. Там на място, ако преценя, ще направя необходимите постъпки, за да взема и жена си. Както виждаш, доста километри съм изминал от последния ни разговор насам. Запазил съм някои добри спомени от онова време, но — уви! — така и не успях да открия никой от гвианските си приятели. Дълго получавах писма от готвача ми Рюш, който се премести в Сен Лоран, но след като заминах за Джибути, кореспонденцията ни се прекъсна. Много се радваме да научим, че си здрав, щастлив и че си си намерил място под слънцето. Странно нещо е животът, но поне, доколкото аз си спомням, ти никога не си бил склонен да се поддаваш на отчаяние. Ето че си бил прав. Снимката с жена ти също ни зарадва и още веднъж ни доказа, че си постигнал много. Може пък един, ден да намерим начин да ти дойдем на гости. Кой знае! Човек предполага, Господ разполага. От снимката си личи, че имаш добър вкус. Госпожата изглежда очарователна, а хотелът ти ни се стори доста приятен. Скъпи Папийон, прости ми, че те наричам с този прякор, но той ми навява толкова спомени!

(…) Ето, приятелю, и някои подробности около нашия живот. Честно казано, често пъти сме намирали повод да си говорим за теб и да си припомняме разни неща. Особено случая, когато онзи доносник си пъхна носа където не трябваше.^[1] Скъпи Папийон, изпращам ти една снимка, на която сме двамата с жена ми. Снимката е съвсем прясна — правена е преди около два месеца в Марсилия. Сега-засега ти казвам довиждане и се надявам, че ще продължа да получавам новини от теб. С жена ми те поздравяваме, предай нашите най-добри чувства на жена ти.

А. Гибер Жермен

Отдолу госпожа Гибер Жермен също беше драснала няколко реда: „Поздравления за успеха ви и най-добри пожелания за новата година. Продължавам да пазя прекрасни спомени за моето «протеже» — М. Гибер Жермен.“

Госпожа Гибер Жермен така и не можа да се присъедини към мъжа си в Индокитай. Той беше убит и аз никога повече не видях онзи скромен доктор, който има куража да защитава убежденията си на истински хуманист в каторгата и успя да постигне някои немаловажни резултати в полза на каторжниците. Липсват ми думи, за да изкажа огромното си уважение към този човек и жена му. Противопоставяйки се на всички, без да мисли за кариерата си, той никога не се умори да твърди, че човекът си остава човешко същество, че има надежда за спасението му, колкото и тежко престъпление да е извършил в миналото.

Идваха писма и от леля Жу. Това не бяха писма на мащеха, която никога не ти е виждала очите, а истински майчини послания, изпълнени с думи, които само майчиното сърце може да роди. Тя ми разказваше за живота на баща ми, за последните му дни. Този скромен учител цял живот беше уважавал закона, но въпреки това повтарял до края: „Детето ми беше невинно, чувствам това, а онези мръсници го осъдиха! Къде ли е той сега, след като е избягал? Дали е още жив?“ Всеки път, когато дейците на Съпротивата успявали да осъществят някоя успешна акция в Ардеш, татко казвал: „Ако Анри беше тук, щеше сега да е с тях.“ Имало и дълги периоди, когато изобщо не произнасял моето име. Тогава сякаш прехвърлял нежността, която изпитвал към мен, на внуците си. Глезел ги с неизчерпаемо търпение.

Поглъщах новините като прегладнял. Тези безценни писма възобновяваха прекъснатите връзки със семейството ми. Двамата с Рита ги четяхме и препрочитахме, пазехме ги като истински реликви. Това наистина беше Божия благословия — всичките ми близки без изключение носеха в сърцата си толкова обич към мен, но и толкова смелост, че пренебрегваха условностите на буржоазната си среда, за да изразят свободно радостта си от това, че съм жив и щастлив. Наистина им трябваше смелост, защото обществото не прощава лесно роднинските връзки с престъпници. Междувременно се бяха намерили дори хора, които да им подхвърлят: „А, този род ли, нали знаете, в тях има каторжническа жилка.“

 

 

През 1953 г. решихме да продадем хотела. Лека-полека смазващата жега на Маракаибо беше започнала да ни изсмуква силите. Пък и двамата с Рита имахме вкус към приключенията и не възнамерявахме да живеем тук до края на дните си. Още повече чухме да се говори за истински бум във Венецуелска Гвиана, където били открили цели планини почти чисто желязо. Това беше на другия край на страната, затова решихме да отидем в Каракас и там да научим повече подробности. Натоварихме багажа си в зеления „Де Сото“ и една хубава утрин потеглихме, оставяйки зад гърба си пет години спокойно щастие и много приятели.

И ето ме отново в Каракас. Но това Каракас ли е? Да не би да сме сбъркали града? Проклетият Перес Хименес, който се беше провъзгласил за президент, след като известно време действа чрез подставеното лице Фламерих, се беше заел да превърне Каракас от колониален град в ултрамодерна столица. Преустройството протичаше във време на нечувано насилие и жестокост както от страна на правителството, така и от страна на нелегалната опозиция. Така например Калдера — сегашният президент на републиката, който беше избран през 1970 г., едва избягна един ужасен атентат. Мощна бомба беше хвърлена в стаята, където спял спокойно с жена си и детето си. Истинско чудо бе, че нямаше убити. Със завидно хладнокръвие двамата с жена му вместо да вдигнат шум около случая, бяха коленичили да благодарят на Господ, че ги е спасил. Това се случи през 1951 г. Искам да подчертая, че по това време той вече беше от социалхристиянската партия, защото някои твърдят, че станал християнин едва след атентата.

И все пак въпреки злините, които извърши по време на диктатурата си, Перес Хименес тотално преобрази Каракас, а също и много други неща. Старият път, който свързва Каракас с летището в Maiquetia и с пристанището La Guaira, все още съществува. Но Перес построи прекрасна автомагистрала, забележителна от техническа гледна точка, която позволява да се стигне от града до морето за четвърт час, докато по стария път това отнемаше два часа. В квартал Silencio, застроен по времето на Медина, Хименес пося небостъргачи, огромни като нюйоркските. Освен това разсече центъра на града с разкошна магистрала, свързваща крайните квартали. И прочее. Да не говорим за осъвременяването на пътната мрежа, за новите жилищни квартали за работници и хора от средната класа и други нововъведения. Сега в заспалия от векове град се вихреше истински валс на милиони долари, а от недрата му сякаш бликаше сила и енергия. Останалите държави започнаха да гледат на Каракас с друго око и чуждите капитали потекоха насам, както й специалисти във всички области. Животът тръгна с нов ритъм, вратите за емигрантите се разтвориха широко и свежата кръв на хора, свикнали с модерния начин на живот, помогна на страната да тръгне по новия си път. Единствената грешка, която правителството допусна в този период, според мен беше, че не се възползва от нахлуването на чуждестранни специалисти, за да подготви собствени кадри и да даде техническо образование на хилядите младежи, които така щяха да получат нови възможности за работа.

Възползвах се от пребиваването ни в Каракас, за да възобновя връзката си с някои стари приятели и да науча какво е станало междувременно с Пиколино. През последните години редовно бях изпращал при него познати, които да го навестяват и да му предават от мен дребни суми. През 1952 г. му пратих по негова молба пари, достатъчни, за да се установи да живее в La Guaira, близо до пристанището. Няколко пъти го каних да се пресели при нас в Маракаибо, но той всеки път отговаряше, че само в Каракас има достатъчно добри лекари. Изглежда почти беше възстановил способността си да говори и можеше да използва криво-ляво дясната си ръка. Никой не знаеше какво е станало с него. Бяха го виждали да се влачи из пристанището. После изведнъж беше изчезнал вдън земя. Може би се беше качил на някой кораб за Франция? Така и не разбрах. Често съжалявам, че не отидох още на времето да го доведа лично в Маракаибо.

 

 

Положението беше от ясно по-ясно: отиваме във Венецуелска Гвиана, където е прочутият бум с желязото и където един архитект — генерал Равар, се опитва да докаже, че въпреки невероятното си диво могъщество девствените гори и огромни реки могат да бъдат опитомени. Ако не ни хареса, се връщаме и се настаняваме в Каракас.

И така, отново натоварени в десотото, двамата с Рита плюс целият ни багаж поехме към столицата на Венецуелска Гвиана Сиюдад Боливар, разположена на брега на Ориноко. След цели осем години аз преоткрих този очарователен провинциален град и неговите внимателни, гостоприемни жители.

Прекарахме първата нощ в едно хотелче и на сутринта отидохме да пием кафе на терасата. Едва се бяхме настанили, когато пред нас се изпречи висок, кльощав и изгорял от слънцето човек. Беше около петдесетгодишен, носеше малка сламена шапка и мигаше с малките си очички толкова усърдно, че те почти изчезваха в бръчките около клепачите му.

— Да пукна, ако ти не си онзи французин, дето му викат Папийон! — обърна се той към мен.

— Е, приятелю, не може да се каже, че си особено дискретен. Ами ако дамата с мен не беше в течение?

— Прости ми. Толкова се шашнах, че те виждам, та не забелязах какви глупости дрънкам.

— Добре де, все едно нищо не се е случило. Седни до нас.

Оказа се, че това е стар мой приятел — Марсел Б. Разприказвахме се. Той беше доста изненадан, задето изглеждам толкова добре — явно веднага схвана, че съм успял да постигна нещо в живота. Обясних му, че съм имал късмет. Горкият, нямаше нужда да ми казва, че живее в нищета — дрехите му говореха вместо него. Поканих го на обяд. След няколко чаши чилийско вино езикът му съвсем се развърза:

— Е, да, госпожо, няма да повярвате, като ме гледате такъв, но на младини бях храбър и хубав. След първото си бягство от каторгата успях да стигна чак до Канада и знаете ли къде постъпих на работа? В конната полиция, ни повече, ни по-малко! Можех да си остана там цял живот, но веднъж се напих и се сджавках с един тип. И той, моля ви, да вземе да падне върху ножа ми! Честна дума, госпожо Папийон, падна сам върху ножа ми. Не ми ли вярвате? Е, тъй като знаех, че и канадската полиция няма да ми повярва, избягах. Минах през Съединените щати и накрая стигнах до Париж. Там някакъв доносник ме предал, и хоп! — отново ме пратиха в каторгата. Тогава се срещнахме с мъжа ви. Бяхме добри приятели.

— А с какво се занимаваш сега, Марсел?

— Имам зеленчукова градина в Моричалес.

— Върви ли ти бизнесът?

— Не особено. Понякога по няколко пласта облаци се натрупват и не оставят слънцето да огрее както си му е редът. Знаеш, че слънцето е там горе, но не го виждаш. Само пуска едни такива странни лъчи, които за няколко часа ти убиват доматите.

— Стига бе! И защо се получава така?

— Тайна на природата, приятелю! Не знам причината, но познавам резултата.

— Много ли бивши каторжници има тук?

— Двайсетина.

— Доволни ли сте?

— Кажи-речи.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Честно, Папи, ако не ме беше попитал, нямаше да си поискам сам. Но виждам, че положението ти е доста добро и затова с позволението на госпожата ще те помоля за нещо.

„Само да не е много скъпо!“ — ми мина за секунда през ума.

— От какво се нуждаеш? Кажи, Марсел.

— От един панталон, чифт обувки, риза и вратовръзка.

— Давай, качвай се в колата!

— Ама тя твоя ли е? Ей, гълъбче, наистина ти е провървяло!

— Да, провървя ми!

— Кога ще тръгваш?

— Довечера.

— Жалко, иначе можеше да закараш младоженците до църквата.

— Какви младоженци?

— Ей, вярно, бе. Забравих да ти кажа, че искам нови дрехи заради сватбата на един бивш каторжник.

— Познавам ли го?

— Не знам. Вика се Матюрет.

— Какво каза? Матюрет?

— Ами да, какво странно има в това? Да не ти е неприятел?

— Напротив, много добър приятел ми е.

Не можех да се съвзема. Матюрет! Малкото педерастче, което не само ни помогна да избягаме от болницата в Сен Лоран дьо Марони, но и пропътува с нас две хиляди морски мили в люшканата от океана черупка.

Вече не можеше и дума да става да заминем същия ден. Отидохме на сватбата на Матюрет с едно нежно дребно момиче с цвят на кафе с мляко. Най-малкото, което можахме да направим за тях, бе да платим цялото ядене и пиене и да накупим дрешки за трите деца, които младоженците бяха успели да изфабрикуват, преди да застанат пред олтара. Това беше един от малкото случаи, когато съжалих, задето не съм кръстен — не можах да му стана кум.

Матюрет живееше в беден квартал, където моята Де Сото направи истинска сензация, но все пак той поне притежаваше тухлена собствена къщурка — чиста, с кухня, баня и трапезария. Той не ми разказа как е успял да избяга, нито пък аз му говорих за премеждията си. Единственият намек за миналото, който допуснахме, бяха тези няколко думи:

— Ако имахме повече късмет, щяхме да излезем на свобода десет години по-рано.

— Да, но съдбите ни щяха да се стекат различно. Аз съм щастлив, Матюрет, а ти също изглеждаш доволен от живота.

Разделихме се развълнувани от срещата и си казахме по сто пъти „довиждане“ и „до скоро“!

Продължихме по пътя си към Сиюдад Пиар — града, разположен в най-голяма близост до железните находища. По-късно, докато го разглеждахме, аз разказах на Рита за Матюрет и за това колко странно се променят понякога нещата в живота. Двамата с него двайсетина пъти се бяхме оказвали на косъм от смъртта в океана; бяхме рискували всичко; бяхме заловени повторно и изпратени обратно в каторгата. И той като мен гни две години в изолатора и ето сега — точно когато съм тръгнал към поредното приключение, го срещам най-случайно. При това го срещам в навечерието на сватбата му, намирам го установен, със скромно положение, но щастлив. И двамата с Рита едновременно помислихме едно и също: „Миналото няма значение. Важно е какво си успял да постигнеш в настоящето.“

В Сиюдад Пиар не открихме нищо, което да ни заинтригува, и накрая се върнахме в Каракас с идеята да закупим някое заведение с добро име и клиентела. Бързо намерихме точно това, което най-добре подхождаше на вкуса и финансовите ни възможности — малко ресторантче, наречено „Арагон“ и разположено на чудно място — пред входа на парка „Карбобо“.

„Арагон“ тъкмо си търсеше нов собственик. Офертата веднага ни пасна. Началото беше тежичко, тъй като бившите собственици бяха дошли от Канарските острови и ни се налагаше да променяме всичко в ход. Променихме менюто и започнахме да предлагаме френска и венецуелска кухня. Клиентелата нарастваше ден след ден. Сред редовните ни гости имаше лекари, зъболекари, химици, адвокати. А също и индустриалци. Месеците се заизнизваха, всичко вървеше чудесно.

 

 

Беше понеделник, 6 юни 1956 г., девет часът сутринта, когато получихме прекрасната новина: Министерството на вътрешните работи ме уведомяваше, че молбата ми за получаване на венецуелско гражданство е удовлетворена.

Това беше голям ден за мен — възнаграждение за повече от десет примерни години, прекарани на тази земя, без властите да имат повод да ме критикуват за което и да било действие, извършено на територията й. И така, дойде 5 юли 1956 г. — националният празник на страната. Отивах да се закълна във вярност пред знамето на новата ми родина, която ме прие, без да се интересува от миналото ми. Триста души застанахме пред знамето. Рита и Клотилд бяха сред публиката. Трудно ми е да обясня онова, което изпитвах — из главата ми се блъскаха толкова мисли, толкова чувства се бяха насъбрали в сърцето ми. Мислех за онова, което ми е дал венецуелският народ — материална помощ, морална подкрепа… Без нито веднъж да заговори за миналото ми. Мислех и за индианската легенда, според която местните хора били синове на Перибо — Луната. Перибо бил велик воин. Веднъж, за да се спаси от стрелите на враговете, той подскочил толкова високо, че се издигнал над облаците, ранен на няколко места. Докато се издигал в небето, от раните му падали капки кръв. В мига, в който докоснели земята, те се превръщали в хора — родоначалниците на този народ. Мислех за легендата и се питах дали Симон Боливар, освободителят на Венецуела, не е пръснал също част от кръвта си по тази земя, за да се роди от нея расата на щедрите, човеколюбиви хора наследили най-доброто от него.

Засвири националният химн. Всички станаха на крака. Гледах втренчено обсипаното със звезди знаме, което плющеше във въздуха, и сълзите ми течаха. С пълен глас запях заедно с останалите. Аз, който мислех, че никога повече през живота си няма да пея националния химн на която и да било страна, сега изричах думите от химна на новата ми родина:

Abajo cadenas…^[2]

Да, именно на този ден завинаги се разделих с оковите си.

— Закълнете се във вярност пред това знаме, което отсега нататък е ваше знаме.

Тържествено всички ние се заклехме, но си мисля, че от тристата души най-искрен беше Папийон. Този, когото родината осъди на доживотна каторга. Да, Франция беше моята земя. Венецуела е моят рай.