Анри Шариер
Ва банк (4) (Втора част на Пеперудата)

Четвърта глава
Сбогом на Каяо

Около десет часа на следващата сутрин отидох да потърся ливанеца.

— Значи щом пристигна в Каяо или в Сиюдад Боливар, мога да отида на адресите, които си ми дал, и там ще ми изплатят чековете, така ли?

— Точно така, бъдете спокоен.

— А ако те убият и тебе?

— Това не ви засяга, дори да ме убият, чековете ви ще бъдат осребрени. В Каяо ли отивате?

— Да.

— От коя част на Франция сте?

— От едно градче до Авиньон — не е далеч от Марсилия.

— Виж ти! Имам един приятел марсилец, но той сега е далеч оттук. Казва се Александър Гиг.

— Невероятно! Той ми е много близък.

— И на мен също. Радвам се, че се познавате.

— Къде живее, как мога да се свържа с него?

— Сега е в Бразилия, в Бона Виста. Трудно е да се отиде дотам.

— И с какво се занимава там?

— Бръснар е. Лесно можеш да го откриеш — достатъчно е да попиташ за френския бръснар и зъболекар.

— Ама той и зъби ли лекува? — попитах аз, като не успях да сдържа смеха си.

Добре познавах странния екземпляр Александър Гиг. И той като мен беше пристигнал в каторгата през 1933 г. По време на пътуването беше успял да ми разкаже своя случай с най-големи подробности.

През 1929 или 1930 година в една съботна нощ Александър и неговият приятел се вмъкнали преспокойно в най-големия бижутериен магазин на Лисабон. Първо проникнали чрез взлом в апартамента над него, който принадлежал на някакъв зъболекар. Знаели със сигурност, че зъболекарят пътува всеки уикенд със семейството си, били изучили предварително обстановката и разполагали с ключове от входната врата и от кабинета. Но за да се доберат до цялата тази информация, наложило им се на няколко пъти да ходят при него за пломби.

— Между другото, отлична работа свърши — пломбите още се държат. Както и да е, разполагахме с цели две нощи, за да приберем бижутата и да отворим чистичко и безшумно два сейфа и една стоманена каса. По онова време нямаше практика да се правят портрети-роботи, но зъболекарят явно е умеел твърде добре да описва хората, защото ченгетата ни спипаха на гарата в Лисабон тъкмо когато се опитвахме да се измъкнем. Португалският съд ни лепна съответно десет и дванадесет години каторга. И така ние се озовахме в тяхната каторга, която се намира в Ангола — южно от Белгийско и Френско Конго. Нямахме никакви проблеми с бягството — всъщност съучастниците ни дойдоха да ни вземат от пандиза с такси. Като последен глупак обаче аз заминах оттам за Бразилия, а другарчето ми — за Леополдвил. Да не ти разправям какви ги върших в Конго, но само след няколко месеца отново ме сгащиха. Впрочем и другарчето също. Французите отказаха да ме предадат на португалските власти и ме пратиха у дома, където ми лепнаха двадесет години каторга вместо десетте, получени в Португалия.

Беше успял да се измъкне от Гвиана. Знаех, че е стигнал до Джорджтаун и оттам се е запътил през джунглата за Бразилия.

Дали да не го потърся? Да, ще ида в Бона Виста. Е, на това му викам аз хубава идея!

Тръгнах на път с двама араби, които твърдяха, че знаят как да стигнат до Бразилия и че ще ми помогнат в пренасянето на багажа. В продължение на повече от десет дни бродихме из джунглата, без дори да успеем да достигнем Санта Елена — последното миньорско селище преди границата. След петнадесет дни безплодно лутане се озовахме почти в Английска Гвиана. Спряхме се в златната мина Аминос. Благодарение на индианците се добрахме до Рио Куюни и така по реката успяхме да открием малкото венецуелско село Кастелйехо. От него купих мачете и ножове, които да подаря на индианците в знак на благодарност. Най-после се разделих с двамата мошеници, като едва се въздържах да не им поукрася мутрите за довиждане. В крайна сметка се оказа, че познават околността толкова, колкото и аз.

Открих в селото човек, който да ме заведе обратно до Каяо, и пет дни по-късно си бях вкъщи.

Вече се свечеряваше, когато изтощен, изкльощавял и полумъртъв от умора, почуках на вратата на Мария.

— Той си дойде! Той си дойде! — развика се с пълно гърло Есмералда.

— Кой „той“? — обади се Мария от дъното на стаята си. — Защо крещиш така?

След всичко, което бях преживял през последните седмици, това сърдечно посрещане силно ме развълнува. Прегърнах Есмералда и й запуших устата, за да не може да отговори на сестра си.

— Кой гостенин е заслужил толкова много шум? — запита Мария и влезе в стаята. След което с радостен вик, избликващ сякаш от дъното на сърцето й, се хвърли в обятията ми. Прегърнах Пиколино, целунах останалите момичета (Хосе отсъстваше) и после дълго, много дълго лежах в постелята с Мария. Тя ми задаваше непрекъснато едни и същи въпроси — не можеше да повярва, че съм отишъл директно у тях, без да се отбивам при Дългия Шарло или в някоя от селските кръчми.

— Кажи, нали ще поостанеш в Каяо?

— Да, ще уредя нещата така, че да остана за известно време.

— Трябва да си починеш, да напълнееш. Аз ще те глезя, ще ти приготвям лакомства. Искам когато си тръгнеш оттук, да се чувстваш достатъчно силен, за да се пребориш с клопките и трудностите на големия град. Ах, аз ще страдам за теб до края на живота си, но не те виня за това — ти ме беше предупредил, че ще си идеш един ден.

Ел Каяо, Уасипата, Упата, Тумеремо — малки селца със странни за ухото на европееца имена, миниатюрни точици върху картата на огромна страна, три пъти по-голяма от Франция, захвърлени в един затънтен край на света, където думата прогрес не значи нищо, но природата е приказно красива… Тук жени и мъже, млади и стари живеят така, както са живели хората в Европа преди половин век — радват се на слънцето, потапят се в истински страсти, излъчват щедрост и човеколюбие. Тези от тях, които са над четиридесет години, добре помнят страшното управление на диктатора Гомес. За едното нищо човек можел да бъде гонен, пребиван, шибан с камшик от всеки представител на властта. В периода от 1925 до 1935 година младите момчета между петнадесет и двадесет години били преследвани като диви зверове от полицията на тиранина. Впримчени веднъж в мрежите на комисиите за набиране на войници, те не можели по никакъв начин да избягат от казармата. А в същото време високопоставените чиновници си позволявали да отвличат хубавици, да се гаврят с тях и да ги захвърлят на улицата, когато им омръзнат. Семействата не смеели да се противопоставят, защото рискували да бъдат унищожени.

Народът се опитвал да се бунтува, но всяко въстание се превръщало в колективно самоубийство на мъже и жени, решени в един момент да отмъстят дори с цената на живота си — такъв е бил случаят с полковник Запата. Войската светкавично смазвала бунта, а онези, които успявали да отърват кожата, били след това осакатявани от изтезания.

И въпреки всичко полуграмотните селяни от тези изостанали краища са успели да опазят човеколюбието си и своята доверчивост. Техният пример дълбоко ме развълнува.

Мислех за всичко това, докато лежах до Мария. Истина е, че бях страдал, че бях несправедливо осъден, че френските мръсни надзиратели не отстъпваха на полицаите и войниците на тиранина нито по жестокост, нито по злоба. Но ето ме все пак тук — жив и здрав след една опасна, но страхотно вълнуваща авантюра. Истина е, че бях обикалял джунглата до изнемога, че бях вървял пеша и гребал в пирога, но всеки мой ден се равняваше на година — толкова наситен е животът на човека, неподчинен на законите, освободен от задръжките, от моралните табута, от господството на чуждите заповеди.

Питах се дали постъпвам добре, като заминавам за Каракас и изоставям зад гърба си това райско кътче. Все още не бях сигурен.

 

 

Новият ден ме посрещна с лоша новина. Тукашният представител на ливанеца — дребен бижутер, специалист по изработването на малки и много оригинални бижута от злато и перли — ми каза, че не може да ми изплати чековете, защото банкерът му дължал много пари. Само това ми липсваше! Добре, ще ида да си получа парите на другия адрес — в Сиюдад Боливар. Там на въпроса „Познавате ли този и този господин?“ ми отговориха:

— Твърде добре, за съжаление. Той е мошеник и неотдавна изчезна, отнасяйки всичко, дори няколко монети с историческа ценност, които му бях поверил.

Е, сега вече чашата наистина преля. Бях дори по-беден, отколкото преди да срещна Жожо. И на това здраве му кажи! Съдбата ми е твърде капризна. Подобна издънка може да ми се случи само на мен. Да ме излъже някакъв ливанец!

Едва се довлякох до вкъщи. Десет, не, двадесет пъти бях залагал живота си заради проклетите десет хиляди долара, а сега не ми бе останал дори цент. А на ливанеца не му се е налагало да препикава заровете, за да спечели на барбут. Даже не му се е налагало да си помръдва задника — чакал е вкъщи да му носят мангизите на ръка.

Но желанието ми за живот беше толкова силно, че сам се скастрих: „Ти си свободен, свободен, а се цупиш на съдбата! Сигурно е на майтап — не може да говориш сериозно. Този път загубихме залагането, но авантюрата си струваше риска: «Хайде залагайте!», «Банката фалира!», «След няколко седмици ще бъда богат или мъртъв».“ Изживяването бе толкова наситено с напрежение — сякаш седях през цялото време върху вулкан, дебнейки го да не изригне, докато в същото време околните кратери вече пушеха. Трябваше да съм непрекъснато нащрек, да предвиждам откъде ще дойде следващата експлозия — нима цялото това удоволствие не струваше поне десет хиляди долара?

Успях да се поокопитя и да обмисля ситуацията. Налагаше се спешно да се върна в мината, преди ливанецът да е успял да се чупи. В случая времето наистина значеше пари, затова тръгнах веднага. Осигурих си муле и провизии, пистолетът и ножът все още бяха в мен. Оставаше един последен въпрос — ще успея ли да намеря пътя през джунглата.

Мария каза, че конят ще ми свърши повече работа от мулето и аз го смених. Все още се боях да не би да свърна в погрешна посока, защото на места пътеката се разклоняваше на няколко лъча.

— Познавам добре пътя, искаш ли да те придружа? — предложи Мария. — Хайде, знаеш ли колко ще ми бъде приятно? Ще дойда само до мястото, където мъжете оставят конете си, преди да продължат напред с пироги.

— Твърде опасно е за теб, Мария. Как ще се връщаш сама?

— Ще причакам някой познат от селото да ме доведе обратно. Така ще бъда спокойна. Кажи да, mi amor!

Поговорих с Хосе и той се съгласи: „Ще й дам пищова си. Тя умее да си служи с него.“

И ето как след пет часа езда (бях наел кон и за Мария) двамата се озовахме сами насред джунглата. Поседнахме за малко на пътеката. Мария и аз. Тя беше обута в панталон за езда — подарък от приятелка llanera. Във Венецуела llana наричат една огромна равнинна местност, където жените са смели, неукротими, стрелят с пушка и револвер като мъжете, служат си с мачете като с рапира и яздят като истински амазонки. Уж приличат по всичко на мъжете, но умеят и да обичат до смърт.

Мария беше пълната противоположност на този тип жени. Нежна, чувствена, същинско дете на природата. И все пак тя знаеше как да се брани със или без оръжие, защото отгоре на всичко беше и смелчага.

Никога, никога няма да забравя нашето пътешествие към реката. Това бяха несравними нощи и дни, когато сърцата ни пееха и туптяха от радост. Никога не бих могъл да опиша щастието на онези фантастични мигове, когато се гмуркахме в хладината на кристално чистата вода и после още мокри и голи се любехме върху тревата, а около нас прехвърчаха многоцветни птички, пеперуди, водни кончета, сякаш искат да участват в забавата ни.

После отново поемахме на път, преситени от ласки, обзети от такова опиянение, че понякога опипвах тялото си, за да проверя дали съм все още цял. Колкото повече се приближавахме към реката, толкова повече се вслушвах в звънкия глас на Мария, в нейните любовни песни. Колкото повече се скъсяваше разстоянието до нашата раздяла, толкова повече се стараех да забавя коня си и толкова по-често предлагах да спрем.

— Знаеш ли, Мария, мисля, че трябва да оставим конете да си поемат дъх.

— При този ритъм, с който се придвижваме, Папи, накрая ние ще се изтощим, не те — подхвърли тя и избухна в смях, откривайки перлените си зъби.

Успяхме да изгубим цели шест дни за път. Когато най-после се добрахме до пристана, ме обзе непреодолимо желание да преспим там и на другия ден да поемем обратно пътя към Каяо. Възможността да преживея още шест дни, изпълнени със страст, ми се стори стотици пъти по-привлекателна от десетте хиляди долара. Толкова силен бе подтикът ми, че целият се разтреперих. Но още по-силен от него се оказа вътрешният глас, който ми каза: „Не бъди глупак, Папи. Десет хиляди са истинско състояние — това е първата вноска от сумата, която ти трябва, за да изпълниш плановете си. Не бива да ги зарязваш просто така!“

— Ето го пристана — промълви Мария.

И пряко волята си, въпреки мислите и чувствата си, казах на Мария точно обратното на онова, което исках да й кажа:

— Да, ето го пристана. Пътешествието ни свърши. Утре ще се разделим.

Наех четирима добри гребци и пирогата полетя по реката срещу течението. Всеки удар с веслата ме отдалечаваше от Мария. Застанала сама на брега, тя гледаше как изчезвам от живота й.

Къде е островът на спокойствието, къде е любовта, къде е онази, предназначена само за мен, жена, с която ще изградим семейство и дом? Не си позволявах да погледна назад, за да не би да променя решението си и да викна на гребците: „Хайде, връщаме се обратно!“. Трябваше да стигна до мината, да си прибера парите и да се впусна колкото мога по-скоро в нови авантюри. Само така щях да си осигуря достатъчно средства за голямото пътешествие до Париж и обратно. Ако изобщо има обратно.

Бях си обещал да не нападам ливанеца. Ще си взема онова, което ми принадлежи — нито повече, нито по-малко. Мислех да му простя заради шестте дни, прекарани в рая заедно с най-прекрасното момиче на света — малката фея на Каяо Мария.

— Ливанецът ли? Ами че той си замина — ми каза Мигел, след като почти ме смаза в прегръдките си.

Наистина бараката беше затворена, но странният надпис „Честността е най-голямото ми богатство“ продължаваше да виси на нея.

— Мислиш, че си е вдигнал чуковете? Ах, мръсният му измамник.

— Спокойно, Папи, сега ще разберем как стоят нещата.

Не се наложи да се лутам дълго в съмнения. Нито в надежди. Мустафа потвърди, че онзи си е заминал. Но закъде? Чак след двудневни разследвания един миньор ми каза, че ливанецът наел трима бодигарда и се упътил към Бразилия: „Всички тукашни хора твърдят, че е честен човек. Убедени сме в това!“ Разправих им какво съм чул за него в Каяо и в Сиюдад Боливар. Четирима-петима италианци се развикаха, че ако казвам истината, значи са ги обрали до шушка. Само един стар каторжник от Гвиана отказваше да приеме очевидното. Според него мошеник беше банкерът от Сиюдад Боливар, а не нашият човек. Можехме да спорим безкрай кой е прав и кой крив, но дълбоко в себе си аз знаех, че съм изгубил всичко. И сега накъде?

Да взема все пак да потърся Александър Гиг в Бона Виста? Бразилия е толкова далече. Бона Виста е сигурно на петстотин километра път през джунглата. Последният ми опит да я прекося се оказа доста опасен. За малко не оставих костите си сред горите. Не, по-добре да запазя връзка с миньорите и да се върна тук веднага щом надуша, че ливанецът се е появил отново на хоризонта. Реших да тръгна към Каракас, като преди това се отбия в Каяо, за да прибера Пиколино. Това е най-мъдрото решение. Още утре ще поема на път.

Осем дни по-късно седях в дома на Хосе и Мария. Разказах им всичко. Нежна и внимателна, Мария се опита да ми възвърне куража. Баща й настояваше да ме задържи у тях: „Само кажи, и ще идем да ограбим мините на Каратал.“ Подсмихнах се и го потупах по рамото.

Предложението му изобщо не ме развълнува — знаех, че не бива да оставам тук. Единственото, което можеше да ме задържи, беше любовта на Мария. Бях се привързал към нея повече, отколкото мислех, и повече, отколкото исках. Любовта ни беше искрена и силна, но дори тя не можеше да победи страстната ми жажда за отмъщение.

И така, разчистих всички сметки и се уговорих с един шофьор на камион да тръгнем в пет часа на другата сутрин.

Докато се бръснех, Мария излезе от стаята ни и се скри при сестрите си. Някаква необяснима женска интуиция й казваше, че е настъпил моментът на окончателната ни раздяла. Чистичък и пригладен, Пиколино седеше в трапезарията. Есмералда беше сложила ръка на рамото му. Опитах се да вляза при Мария, но Есмералда ме спря:

— Недей, Енрике — след което внезапно се обърна и също се скри в стаята.

Хосе ни придружи до камиона. През целия път не си казахме нито дума.

Да вървим, да вървим колкото може по-бързо към Каракас.

Сбогом, Мария, крехко цвете от Каяо, твоята любов и нежност значеха за мен повече от цялото злато на тукашните мини.