Анри Шариер
Ва банк (3) (Втора част на Пеперудата)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Banco, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014 г.)

Издание:

Анри Шариер. Ва банк

Френска, първо издание

Преводач: Вера Джамбазова

Редактор: Камелия Янакиева

Коректор: Елисавета Павлова

Художник: Борислав Ждребев

Технически редактор: Йордан Василев

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 19

Предпечатна подготовка: Ваня Лазарова, Нина Кирчева

Печат: „Полипринт“ — Враца

ИК „Сибия“, 1994 г.

ISBN: 954-8028-25-5

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Жожо Комара

Я виж ти, някой пее на френски! Ей онова дребно старче. Заслушвам се.

Акулите се веч събраха,

надушили трупа човешки,

ръцете от трупа отпраха,

сега ще гризнат крехки плешки, тра-ла-ла,

най-едрата ще хапне най-добре —

това е справедливостта, братле!

Стоях изумен. Човекът пееше бавно, сякаш изпълняваше реквием. Тралалато звучеше иронично, а от думите „това е справедливостта!“ бликаше насмешката на парижките предградия към тази неоспорима истина. Трябваше да си минал през каторгата, за да схванеш сарказма на песента.

Вгледах се в непознатия тип. Две педи висок — по-късно узнах, че е точно метър и 55 сантима. Един от най-живописните бивши каторжници, които съм срещал. Косата му беше чисто бяла, а косо подрязаните бакенбарди по-скоро сивееха. Дънки, як и дебел кожен колан с провиснала дълга ножница, от която стърчеше извита ръкохватка, стигаща чак до слабините му. Приближих го. Седеше гологлав (захвърлил бе шапката си на земята) и успях да огледам широкото чело, осеяно с червени петна, които се открояваха въпреки общия му тен на стар, опечен от слънцето корсар. Веждите му бяха толкова гъсти и дълги, че сигурно се налагаше да ги сресва сегиз-тогиз. Подобни на свредели, стоманеносивите очи бързо ме преценяваха. Не бях направил и няколко крачки, когато го чух да казва:

— Да не ми викат Комара, ако не идваш от каторгата!

— Прав си. Наричат ме Папийон.

— А мен — Жожо Комара.

Протегна ми ръка. Ръкостискането му беше мъжко и открито — нито твърде силно като на тия, дето ти смазват пръстите, за да се изфукат, нито вяло като при лицемерите и мекеретата. Веднага му рекох:

— Ела да пием по едно. Аз черпя.

— Не, по-добре да идем у нас — в бялата къща отсреща. Наричам я Белвил — като квартала, в който навремето израснах. Там ще се наплюскахме на спокойствие.

Вътре беше прибрано и доста чисто. Явно тук царстваше жена му — много млада, на около двадесет и пет години. А той, като го гледам, имаше поне шестдесетина годинки зад гърба си. Викаха й Лола — истинска венецуелка с матова кожа.

— Добре дошъл — посрещна ме тя с мила усмивка.

— Благодаря.

— По една мастика? — запита Жожо. — Един корсиканец ми докара двеста бутилчици от Франция. Тъкмо ще се произнесеш дали ти харесва.

Лола ни поднесе чашките и Жожо гаврътна три-четвърти от съдържанието на своята на един дъх.

— И какво сега? — запита ме той, вперил очи в мен.

— Какво какво? Да не искаш да седна да ти разказвам живота си?

— По-кротко, приятел. И все пак името Жожо Комара не ти ли говори нищо?

— Не.

— Ех, колко бързо те забравят хората! А в каторгата не бях кой да е. Никой друг не умееше така да хвърля дюшеши с едва маркирани зарове — неподправени, разбира се. Оттогава мина време, но хората като мен в крайна сметка би трябвало да оставят неизличими следи, да се превръщат в легенди. А доколкото виждам, подвизите ми са били забравени само за няколко години. Кажи си правичката, наистина ли никой не ти е говорил за мен?

Беше направо скандализиран.

— Честно, не.

Погледът свредел отново ме прониза до мозъка.

— Сигурно си останал за кратко в каторгата. Мутрата ти не е като на наш човек.

— Общо тринадесет години, през което време съм посещавал и каторгата в Елдорадо — това малко ли ти се вижда?

— А стига бе! Въобще не ти личи — само един истински събрат може да се досети отде идеш. Макар че и той, ако не е добър физиономист, ще се обърка. Сигурно хубавичко си си поживял, а?

— Не беше като на курорт — островите, изолатора…

— Дрън-дрън ярина, братле! Островите?! Това си е място за почивка. Само казино им липсва. Разбрах те колко струваш, господинчо. За вас каторгата е била морски бриз, омари, риболов, никакви комари, а от време на време сте се облажвали със задника или пичката на някоя надзирателша, незадоволена от мъжа си.

— Ей, не бързай толкова…

— Хайде-хайде! Не ги знам аз тия работи. Не съм ходил на островите, но ми разказаха.

Тоя халтавият може и да е забавен, но усещам, че ако продължава в същия дух, скоро ще му се случи случка, защото кръвта ми започна да кипва. Той обаче не млъква:

— Истинската каторга беше в лагера на 24-и километър. Това нищо ли не ти говори? Нищо, разбира се. По зализаната ти мутра си личи, че не си го и помирисвал. Докато аз, братче, съм бил там. Сто мъже, всичките с проядени стомаси. Някои смогваха да се изправят, други само лежаха, а трети скимтяха като кучета. Около нас джунглата — като стена. И всички знаем, че не ние ще успеем да съборим стената — тя ще смаже нас. В този лагер не ни караха да работим. Той беше като добре прикрита в гората яма, където управата на наказателната колония хвърляше живите трупове. Хайде, Папийон, приятелю, не упорствай! С мене никой не може да се ебава. Нито гледаш като бито куче, нито страните ти са хлътнали от постоянен глад, нито приличаш на нещастна дрипа, измъкнала се по чудо от ада — като всички онези уж млади хора, чиито лица са сбръчкани и състарени сякаш с бургия. Нищо подобно! Съвсем безпогрешно съм те преценил — за теб каторгата е била като безгрижна ваканция.

Леле, колко е твърдоглав тоя хахо. Питам се, как ли ще свърши нашата среща.

— Докато аз съм видял и ямата за живи мъртъвци, и гъмжащата от бактерии мръсотия, и дезинтерията, която те кара да си изсереш и червата. Ех, горкият Папийон! Пак ти казвам — ти дори не знаеш какво означава каторгата. Даже аз не бих могъл да ти опиша положението толкова правдоподобно, ако не бях прочел Албер Лондър — той всичко това го е разказал много хубаво.

Вглеждам се внимателно в кипящия от енергия дребосък и тъкмо преценявам под какъв точно ъгъл да го цапардосам с юмрук, когато внезапно ядът ми стихва и решавам да го прикоткам. За какъв дявол да се нервирам — човечето може да ми е от полза.

— Прав си, Жожо. Не бива да се фукам с годините, прекарани в каторгата, след като съм в чудесна форма и само някой тънък познавач като тебе може да познае откъде идвам.

— Ето, виждаш ли колко е лесно да се разберем. Кажи сега какво правиш в момента?

— Работя в златната мина в Мокупия. Получавам по осемнадесет боливара на ден, но вече мога да замина закъдето си поискам. Заточението свърши.

— Хващам се на бас, че ти се ходи в Каракас. За да продължиш с приключенията.

— Прав си, голямо желание имам.

— Но Каракас е голям град и приключенията там крият рискове. Едва си се измъкнал, и искаш отново да се върнеш в пандела.

— Имам големи дългове към ония, които ме изпратиха тук. Трябва да си връщам на ченгетата, свидетелите, прокурора. Тринадесет годинки заради едно неизвършено престъпление. На островите, независимо какво мислиш ти за тях, в изолатора на Сен Жозеф изживях най-ужасните мъки, които наказателната система е в състояние да измисли. Не забравяй, че бях на двадесет и четири, когато ме тикнаха.

— Мръсници! Обрали са младостта ти. Ама наистина ли си бил невинен, или пак си измисляш?

— Невинен, Жожо, кълна се в гроба на майка ми.

— Мамка му! Разбирам, че ти е трудно да се примириш. Но щом търсиш пари, за да си оправиш сметките, не ходи в Каракас, а ела с мен.

— Къде?

— При диамантчетата, братле. При диамантчетата! Тук държавата е щедра. Единствената страна в света, която ти разрешава да си копаеш на воля и да търсиш злато и диаманти колкото ти душа иска. Само едно условие има — да не използваш механически средства.

— И къде е това елдорадо? Нали не е там, откъдето съвсем скоро излязох?

— Далеч в джунглата. Няколко дни път с мулета, после с лодка и накрая пеша, като си мъкнеш багажа на рамо.

— Не е шега работа.

— Не е, но това е единственият начин да си напълниш джобовете. Стига да откриеш жила, и вече си богат. Кеф ти жени от ония, дето пушат и пърдят в коприна, кеф ти отмъщение.

И Жожо се отприщи. Очите му светнаха и той размаха възбудено ръце. Обясни ми нещо, което вече знаех от работата си в мината — като погледнеш отгоре, жилата едва се забелязва. Тя се показва на повърхността като малко петънце — колкото носна кърпа. Но като разринеш, по необясним каприз на природата откриваш скупчени сто, двеста, петстотин, дори и хиляда карата диаманти. Щом някой открие жила, дори това да е в най-затънтеното и самотно кътче, вестта се разпространява светкавично, сякаш по свръхестествена телеграфна мрежа, и от четирите посоки на света започват да прииждат мъже. Десет, сто, хиляда. Надушват златото и диамантите така, както гладното куче усеща месото по някой захвърлен кокал. За да ги привлечеш, дори не е нужно да откриваш жила — няколко диамантени люспи в повече от обичайното са достатъчни. Идват от север, от юг, от запад, от изток. Хора от всички възможни националности. Първо венецуелците. Отчаяни мъже без занаят, на които им е писнало да копаят дупки срещу дванадесет боливара дневно. И се вслушват в песента на сирената от джунглата. Те не искат повече семействата им да живеят в кучешки колиби. Знаят, че ще трябва да работят от изгрев до залез в смазващи условия и тежък климат, че сами се осъждат на неколкогодишен ад. Но благодарение на парите, които ще изпратят вкъщи, жените им ще се настанят в светли и просторни къщурки, децата ще са облечени и нахранени, ще ходят на училище, а някои — защо не? — ще продължат обучението си и в университет.

— И всичко това само с доходите от една жилка?

— Не бъди глупак, Папийон! Ако някой успее да открие диамантен залеж, той никога вече не се връща обратно в мината — парите му стигат да живее богато до края на дните си, освен ако не полудее от радост и не започне да си пали печката с банкноти от по сто боливара. Не, типичният работник, за който ти говоря — простият човечец, намира всеки ден диамантчета — често пъти направо миниатюрни. Но и това малко е десет-петнадесет пъти повече от надницата, която е получавал в града. Не забравяй, че докато работи в джунглата, нашият човек се лишава от всичко, което не му е жизнено необходимо, тъй като там се плаща само със злато и диамантчета. Но поне близките му живеят по-охолно.

— А чужденците?

— Те са от всички раси и видове. Бразилци, работяги от Английска Гвиана, момчета от Тринидад — и те също бягат от унизителната експлоатация, на която са подложени във фабриките и памучните плантации. Срещат се, разбира се, и истински авантюристи — мъже, търсещи волност и живот без ограничения, — те залагат всичко в очакване на големия удар. Италианци, англичани, испанци, французи, португалци — какво да ти разправям! Ти изобщо не можеш да си представиш каква фауна се събира в Обетованата земя. А там Дядо Господ е пръснал не само пирани, анаконди, комари, маларии и жълта треска, а и злато, диаманти, топази, че и изумруди, колкото да не е без хич. Истински магнит за авантюристите от цял свят — пристигат тук и са готови да копаят денонощно, затънали до кръста във вода, и то с такава енергия, че престават да усещат слънцето, комарите, глада, жаждата. Те копаят, къртят, трупат лепкавата тиня, за да я мият, промиват, пресяват, докато открият някоя диамантена люспа. Пък и границите на Венецуела са дълги, а в джунглата никой няма да дойде да те пита за документите ти. Сред диамантите можеш да си сигурен, че ченгетата ще стоят надалеч. Чудно място, ако полицията е по петите ти.

Жожо млъкна, доволен, че не е пропуснал нито една подробност. Една минута размишлявах и отсякох:

— Заминавай сам, Жожо. Не се виждам да копая като Херкулес. За да издържиш в онзи ад, трябва да си обладан от идея-фикс, трябва да вярваш в жилата като в Господ! Да, върви сам. Аз ще търся своите залежи в Каракас.

Пронизващите му очи пак се забиха в мен.

— Разбирам, ти не си се променил. Искаш ли да знаеш какво мисля?

— Давай.

— Търсиш да се махнеш от Каяо, защото мисълта за незащитеното злато в Ла Мокупиа те поболява. Да, или не?

— Да.

— Оставил си го на мира, защото не желаеш да проваляш живота на останалите бивши, които са се настанили тук. Да, или не?

— Да.

— И си мислиш, че на тия залежи, за които аз ти говоря, много хора са им се заканили, но твърде малко наистина ще се облажат. Да, или не?

— Точно така.

— И предпочиташ да си намериш по-подходяща жила някъде в Каракас — готова, с изшлифовани диаманти — за предпочитане направо в бижутерски магазин или при златаря.

— Може би, но това все още не е сигурно. Ще видим.

— Ти наистина си неукротим авантюрист.

— Не знам. Не забравяй, че мисълта за отмъщение ме гризе безспир. Мисля, че съм способен на всичко, за да отмъстя.

— Авантюрист или отмъстител — и в двата случая ти трябват мангизи. Така че ела с мен в джунглата. Ще видиш, че е страхотно.

— С кирката и лопатата? Твърде мизерно е за мен.

— Треска ли имаш, Папийон? Или си откачил от радост, че вече можеш да ходиш където си щеш?

— Не мисля, че е така.

— Човече, ти така и не успя да доловиш основното: името ми е Жожо Комара.

— Добре бе, разбирам, че си професионален комарджия, но не виждам връзката с желанието ти да се бъхтиш като скот.

— Нито пък аз — изхили се той.

— Искаш да кажеш, че няма да ходим в мините, за да копаем? А откъде ще намерим тогава диаманти?

— От джоба на миньорите.

— Как така?

— Като играем всяка нощ и понякога губим, за да им замазваме очите.

— Разбрах те, друже. Кога тръгваме?

— Чакай една секунда.

Доволен от постигнатия ефект, той се надигна, домъкна масата до средата на стаята, опъна отгоре ленена покривка и извади шест чифта зарове. „Огледай ги добре.“ Проучих ги внимателно. Не бяха подправени нито с олово, нито с магнит.

— Никой не може да каже, че са фалшиви, да, или не?

— Не, никой.

От една мъхеста торбичка той извади сметачна линийка и ми я протегна.

— А сега премери.

Една от страните на всяко зарче беше изпилена и внимателно полирана, така че височината му се намаляваше с десета от милиметъра. Въобще не можеше да се забележи с просто око.

— Опитай сега да хвърлиш дюшеш.

Мятам заровете. Ядец.

— Дай сега на мен.

Жожо нарочно леко набръчка покривката, после взе зарчетата с върховете на пръстите си.

— Тази хватка се нарича пинсета — обясни ми той. — И оттук хвърлям! Ето ти дюшеш. Ако искаш единадесет! Ако искаш седем! Искаш шест? Хоп, шест. Сега как ги искаш — на четири и две или на пет и едно? Хоп! Както пожелахте, господине.

Стоях като омагьосан. Никога не бях виждал подобно нещо. Беше изключителен. Не можех да си обясня как го прави.

— Ех, братле! Откак се помня, играя комар. Бях осемгодишен, когато направих първите си стъпки в Монмартър. Знаеш ли къде си позволих да дебютирам с подобни зарове, а, приятелю? В царството на английския барбут — в едно кръчме до Гар дьо Л’Ест, и то по времето на великия измамник Роже Сол и дружината му.

— Спомням си. Странни типове се събираха там.

— Абе да не ти разправям! Там се събирахме всякакви — и престъпници, и мошеници, и дребни рибки, и големи акули. Сред клиентите на кръчмата се брояха дори някои прочути ченгета като Красивия Жожо — началника на полицейското управление при Мадлената и специалист от бригадата за борба с хазарта. И всички те се хващаха на номера като последни глупаци. Така че няма да има проблеми, ако река да го изпробвам и сред миньорите.

— Сто на сто.

— Забележи обаче, че двете места са еднакво опасни. Момчетата от Гар дьо Л’Ест стрелят също толкова бързо, колкото нашите бачкатори. Има само една разлика — в Париж стреляш и се чупиш. В джунглата стреляш и няма накъде да бягаш. Никакви ченгета — миньорите сами си раздават правосъдие.

Той млъкна, изпи бавно чашката си и отново запита:

— Е, Папийон, идваш ли с мен?

Този път не се колебах и минута. Приключението ме блазнеше. Беше без съмнение рисковано, защото ония типове далеч не бяха херувимчета. Но сигурно разиграваха големи мангизи. Хайде, Папийон, играй ва банк и тръгвай след Жожо! Затова пак рекох:

— Кога тръгваме?

— Утре следобед, щом си рекъл. Веднага след като поспадне голямата жега — значи около пет. Дотогава ще си съберем багажа. Първия етап ще го изминем през нощта. Ютия имаш ли си?

— Не.

— А хубав нож?

— Също не.

— Спокойно, аз ще ти намеря. Чао!

Прибрах се у дома и по пътя мислех за Мария. Тя, разбира се, би предпочела да ида в джунглите, а не в Каракас. Ще й оставя Пиколино. И утре — напред към диамантите! И давай, дюшеш, седем! Единадесет!… Вече си представях, че сме пристигнали и ми остава само да науча как се брои на различните езици — испански, английски, бразилски, италиански. С останалото все някак щях да се справя.

Вкъщи открих Хосе. Казах му, че съм променил намеренията си, че Каракас се отлага и че засега заминавам с един дърт белокос французин при търсачите на диаманти.

— Като какъв ще го придружаваш?

— Като съдружник, разбира се.

— Той винаги дава половината от печалбата си на своите съдружници.

— Договорили сме се. Познаваш ли момчета, които са работили с него?

— Трима.

— Успели ли бяха да натрупат мангизи?

— Не знам. Сигурно. Всеки от тях направи по три-четири експедиции.

— И после?

— После ли? Ами после не се връщаха.

— Защо? Да не би да оставаха да живеят в мините?

— Не, умираха.

— А, разболяваха се, значи.

— Не, миньорите ги убиваха.

— Ясно… Дребният е имал голям късмет, задето е успявал винаги досега да се измъкне.

— Да, но той е много хитър. Самият той никога не печели много. Всъщност печалбите прибира съдружникът му.

— Разбирам. Така другият е изложен на опасност. Добре е да се знаят тия подробности. Благодаря, Хосе.

— Сега, след като ти ги казах, няма да заминеш с него, нали?

— Последен въпрос, но ми отговори искрено. Има ли реална възможност да събереш много пари в рамките на две-три експедиции?

— Сигурно.

— Значи Жожо е богат. Тогава защо се връща там? Видях го как товари такъмите си на мулетата.

— Първо на първо, както вече ти казах, той нищо не рискува. И второ — когато си го видял, той ни най-малко не се е канел да замине. Мулетата са на тъст му. Решил е да предприеме експедиция, едва след като те е срещнал.

— Но все пак защо си товареше багажа?

— Кой ти е казал, че е бил неговият багаж?

— Виж ти! Какъв друг съвет можеш да ми дадеш?

— Не тръгвай.

— Кажи друго. Решил съм да ида. Е?

Хосе наведе глава и се отдръпна. Изтече една дълга минута. Изведнъж вдигна глава и лицето му светна. Очите му пробляснаха дяволито и той изрече бавно, накъсвайки сричките:

— Последен съвет от човек, който познава добре средата си — всеки път, когато играта стане дебела, купчината диаманти пред теб нарасне твърде много и хазартната треска е в разгара си, избирай най-неочаквания момент, за да се изправиш рязко и се омитай заедно с печалбата. Ще казваш, че си получил колики, или че ти се е допикало. После в никакъв случай не се връщай и не отивай да спиш у дома си.

— Хич не е зле, Хосе. Не се ли сещаш за още нещо?

— Въпреки че изкупвачите на диаманти в мините плащат много по-евтино, отколкото в Каяо или в Сиюдад Боливар, ти продавай спечеленото всеки ден. И не събирай парите в себе си. Карай ги да ти издават разписки на твое име, които после ще осребряваш тук или в Боливар. Ще постъпваш по същия начин и с чуждата валута. Кажи, че те е страх да не би някой път да се увлечеш в залаганията и да пропилееш наведнъж спечеленото. А ако държиш малко средства в себе си, не рискуваш нищо. Повтаряй това наляво и надясно, та всички да го знаят.

— Смяташ, че благодарение на тези мерки имам шанс да се върна?

— Да, така по̀ може да се върнеш жив, ако е рекъл Господ.

— Благодаря ти, Хосе. Лека нощ.

Изтощен от любов, лежах в обятията на Мария, допрял глава до рамото й, и чувствах как дъхът й гали лицето ми. Преди да заспя, си представих как в тъмното пред мен блещука купчина диаманти. Нежно, сякаш си играех с тях, аз ги събрах, сложих ги в една торбичка, после внезапно се изправих, огледах се светкавично наоколо и рекох на Жожо: „Пази ми мястото, отивам до клозета. Ей сегичка ще се върна.“ И потънах в сън, виждайки искрящите хитри очички на Жожо — очи, каквито имаха само истинските деца на природата.

Сутринта се изниза бързо. Всичко беше уредено. Пиколино оставаше в селото. Щяха да се грижат за него добре. Разцелувахме се. Мария сияеше. Знаеше, че щом съм се упътил към мините, все някога ще се върна, докато Каракас поглъщаше мъжете завинаги.

Тя ме придружи до мястото на срещата ни. Беше вече пет часът. Жожо беше на линия, пълен с енергия.

— Здравей, братле! Как си? Идваш навреме и това е добре. След час слънцето ще се спусне ниско. Така е по-удобно. Чувстваш се по-сигурен нощем, когато никой не може да те проследи.

След дузина страстни целувки с моята любима най-после се метнах на мулето. Жожо ми помогна да наглася стремената и тъкмо когато тръгвахме, Мария извика:

— Mi amor, и да не забравиш да ходиш редовно до клозета!

Избухнах в смях, пришпорвайки мулето с пети:

— Ах ти, хитрано, значи си подслушвала!

— Когато човек обича, се сеща за разни неща.

И така, вече бяхме на път. Жожо яздеше кон, а аз — муле.

Девствената гора също е набраздена с пътища — наричат ги просека. Просеката е нещо като коридор с минимум два метра широчина. Прокарани много трудно и бавно през растителността, тези коридори по-късно се поддържат от минаващите с помощта на мачетето. Отдясно и отляво — скали от зеленина. Над главата ти се издига истински свод от милиони преплетени клони — те обаче са толкова високо, че дори ако се изправиш върху гърба на коня, пак няма да си в състояние да ги разчистиш. Това е то селвата, както тук наричат тропическата джунгла. В нея неотделимо са се преплели два вида растителност. Единият са лиани, дървета и храсти, които не порастват повече от шест — седем метра. А над тях на двадесет — тридесет метра височина се издигат големите царствени стволове на дърветата гиганти, които протягат клони все по-нагоре в стремежа си да видят слънцето. Така върховете им се къпят в лъчи, но листакът на богатите разпилени корони създава истински покрив, допускащ в ниското само оскъдна разсеяна светлина. Тропическата гора — това фантастично чудо на природата — сега ни обгръщаше отвсякъде. За да се движиш на кон през просеката, трябва да държиш юздите с една ръка, а с другата — мачетето, и непрекъснато да сечеш клоните, които ти се пречкат и не ти позволяват да напредваш. По-често използваните просеки обикновено изглеждат като добре поддържан коридор.

Няма на света друго място като джунглата, където, ако е добре въоръжен, истинският мъж може да усети абсолютната свобода. Той се чувства част от природата, един от дивите зверове. Движи се предпазливо, но изпитва безгранична вяра в собствените си сили. Той владее цялото си съзнание, до най-потайните му кътчета, всичките му сетива са нащрек — слухът, обонянието. Очите се стремят да обгърнат всичко, да отбележат и най-малкото движение наоколо. Боиш се само от един-единствен враг — най-големия от всички зверове. Най-умния, най-жестокия, най-лошия, най-подлия, най-отблъскващия и най-прекрасния — човека.

Цяла нощ вървяхме с добро темпо. Но на сутринта, след като пийнахме кафе от термоса, проклетото муле започна да изостава понякога с по цели сто метра от коня на Жожо. Колкото и да бодях задника му с всякакви видове бодли, то не се забързваше. Сякаш за да ми облекчи живота, Жожо непрекъснато се подиграваше: „Абе, брато! Ти не знаеш да яздиш, бе! Ами то е лесна работа. Гледай мене.“ Едва докосваше хълбока на кончето с пета и то се понасяше в галоп. Жожо се изправяше на стремената и започваше да се дере: „Аз съм капитан Кук!“ или „Хайде бе, Санчо, идеш ли? Нещо не успяваш да настигнеш господаря Дон Кихот.“

Дразнех се и опитвах най-различни хватки, за да раздвижа тъпото муле. Накрая ми хрумна възхитителната идея да си тръсна огънчето от цигарата в ухото му и животното наистина се понесе като вятър. Галопираше като расов жребец и двамата тържествено профучахме покрай капитан Кук, когото успях иронично да поздравя. Мулето обаче се оказа страшно злобно и внезапно, без да ме предупреди за намерението си, ме притисна към ствола на едно дърво, като едва не ми счупи крака. Така се намерих проснат на земята, а целият ми задник — набоден с иглички и всякакви бодливи твари. Дъртият Жожо започна да се превива от смях, като че ли беше на двадесет години.

В продължение на два часа преследвах мулето — няма да ви разказвам нито за къчовете, нито за пръдните му. Най-накрая, останал без дъх, с все още толкова набоден задник, примрял от жега и умора, успях да се наместя върху гърба на твърдоглавото животно. Отсега нататък да върви както си иска. Не съм аз този, дето ще му противоречи. Първия километър изминах не седнал, а полегнал на гърба му, вирнал многострадалния си задник във въздуха в отчаян опит да се отърва от игличките, които ми пареха като огън.

На следващия ден изоставихме опърничавата твар в един хан по пътя. Два дни плавахме с лодка, след това около ден вървяхме пеша, нарамили такъмите си, и накрая се озовахме в диамантената мина.

Пуснах товара си върху един дънер, който служеше за маса в кръчмата под открито небе. Не можех да направя дори една крачка повече и чувствах, че съм в състояние ей там, на място, да удуша дъртия Жожо. А той ме наблюдаваше насмешливо, защото дори не се бе уморил.

— Как си, братле?

— Добре, братле, добре. От какво да ми е зле? Само ми кажи защо ме накара да мъкна толкова километри кирка, лопата и сито, след като няма да копаем като миньори?

Жожо, изглежда, се натъжи:

— Папийон, ти ме разочароваш. Помисли малко. Ако някой дойде тук без инструменти, ще се запитат защо е дошъл. Стотина чифта очи наблюдават как влизаш в миньорското село. Иззад стените на бараките и платнищата на палатките в момента надзъртат. Щом видят, че си екипиран, няма да се разтревожат. Разбра ли?

— Разбрах, братле.

— Сигурно продължаваш да се питаш защо тогава аз не нося нищо. Представи си, че пристигна тук с ръце в джобовете и започна да организирам хазартни игри. Какво ще си помислят миньорите и техните гълъбици, а, Папи? Ще си помислят — този мръсен французин е професионален комарджия. Само че аз няма да им дам тази възможност. Сега ще се опитам да купя на втора ръка моторна помпа. Ако не намеря, ще накарам да ми изпратят. Ще купя и двадесетина метра дебели тръби и два-три дървени сандъка с надупчени прегради. Помпата засмуква кал и я изхвърля в сандъка. С екип от седем човека така се промива петдесет пъти повече пръст, отколкото могат да промият цяла дузина по старите методи. При това методът не се брои за „механическо средство“. Като собственик на помпата ще получавам 25 процента от събрания добив и ще оправдавам присъствието си тук. Никой не може да каже, че печеля от хазарта, защото получавам доходи от помпата. Играя по цяла нощ просто защото съм и комарджия. И тъй като за разлика от другите не трябва лично да се бъхтам, това че оставам буден през нощта, е съвсем нормално. Сещаш ли се?

— Напълно.

— Направо ме радваш. Senora, две frescos!

Една твърде обемиста, но приветлива бабишкера със сравнително светла кожа ни донесе по една чаша с кафеникава течност, в която плуваха по едно ледче и парченце лимон.

— Осем боливара.

— Повече от осем долара! Мамка му, животът в тая пустош не е от най-евтините.

Жожо плати.

— Иначе как вървят нещата?

— Горе-долу.

— Има ли, няма ли?

— Хора има. Диамантите са малко. Това кътче го откриха преди три месеца и около четири хиляди души се стекоха на бърза ръка. Твърде много за толкова малко диаманти. А този — и тя ме посочи с едно кимване — немец ли е или французин?

— Французин. С мен е.

— Бедничкият!

— Защо бедничкият? — позаинтересувах се аз.

— Твърде си млад и хубав, за да умираш. Тия, дето пристигат тук с Жожо, все нямат късмет.

— Мълчи, дърто! Хайде, Папи, да вървим.

Станахме и преди да си тръгнем, дебеланата ми прошепна:

— Пази се.

Аз, разбира се, не бях казал на Жожо какво съм научил от Хосе и той много се изненада, че не го разпитвам за думите на старата. Чувствах, че очаква въпросите ми, но те не идваха. Това го обърка и той започна да ме стрелка с коси погледи.

След като поговори тук-там с някои стари познати, Жожо успя да ни намери една барачка. Три стайчета, халки, от които да си провесим хамаците, няколко картонени кашона. Върху единия се търкаляха празни бутилки от бира и ром, на другия стърчеше емайлирано канче и лейка, пълна до половината с вода. Имаше и въжета, на които да си простираме дрехите. Подът беше глинен и много чист. Дъските за вътрешните стени бяха взети от сандъци за стоки. По тях още можеше да се прочете „Сапун «Камей»“, „Мляко «Нестле»“ и прочее. Всяка от одаите имаше приблизително размери три на три. Без прозорци. Започнах да се задушавам и махнах ризата си.

Жожо се обърна и ме изгледа възмутено:

— Да не си луд! А ако влезе някой? Не само че имаш разбойническа мутра, ами се и събличаш, та да ти видят татуировките. По-добре направо се развикай, че си престъпник, братле! Моля те, дръж се прилично!

— Задушавам се, бе Жожо!

— Ще ти мине. Всичко е въпрос на навик. Пази поведение, за бога, бъди на ниво!

Едва се сдържах да не избухна в смях. Тоя Жожо наистина беше неописуем.

Бутнахме едната преграда, за да направим от двете стаи една по-голяма.

— Тук ще бъде казиното — изхили се Жожо.

Получи се помещение от шест на три метра. Пометохме, а после отидохме да намерим три дървени сандъка, ром и картонени чаши. Чаках с нетърпение да видя как ще потръгне хазартът.

Не се наложи да чакам дълго. След като пообиколихме няколко жалки кръчмета, за да „установим контакти“, както се изрази Жожо, всички научиха, че довечера от осем часа у нас ще се играе на зарове. Оставаше да посетим само последната кръчма — малка барака с две масички под открито небе, четири пейки и една бензинова лампа, провисена от сламения навес. Кръчмарят — риж гигант на неопределена възраст, ни поднесе чашите, без да пророни дума. Тъкмо се канехме да вървим, когато той се приближи до мен и ми прошепна на френски: „Нито те знам, нито искам да те знам. Само един съвет ще ти дам: ако някога ти дойде желание да преспиш тук, ела. Аз ще те пазя.“

Говореше странен френски, но по акцента го познах, че е корсиканец.

— Корсиканец ли си?

— Да. И както знаеш, корсиканците никога не стават предатели. Не са като някои, дето идват от север — добави той с многозначителна усмивка.

— Благодаря ти. Така ще съм по-спокоен.

Към седем часа Жожо запали бензиновата лампа. Опънахме две покривки на земята. Никакви столове. Играчите можеха да стоят прави или да сядат по турски на земята. Решихме, че тази вечер аз няма да играя. Щях само да наблюдавам.

И миньорите заприиждаха. Сред тях имаше наистина забележителни мутри. Тук-там се срещаше по някой дребосък, но повечето бяха едри брадати и мустакати бабаити. Лицата и ръцете им изглеждаха чисти, те самите не воняха, а дрехите им бяха целите на петна и обикновено много износени. Ризите на всички без изключение блестяха от чистота.

Насред застлания под бяхме подредили в малки кутийки осем чифта зарчета. Жожо ме подкани да предложа на всеки играч по чаша ром. Мъжете бяха двадесетина. Взеха чашите си и гаврътнаха съдържанието им наведнъж. Нито един обаче не ми подсказа с жест, че това му е достатъчно. Три бутилки отидоха за нула време.

Накрая всички утолиха жаждата си, сложиха чашките до себе си, извадиха тубите за аспирин и се настаниха. Знаех, че в тубите държат диамантите си. Никой не използваше платнени торбички. Един треперлив стар китаец извади бижутерска везна и я сложи пред себе си. Почти не се говореше. Тукашните мъже бяха подивели от тежкия труд, от яростното слънце, от дълбоките до кръста ями с вода, в които тънеха от шест сутринта чак до залез-слънце.

Ето, нещата се пораздвижиха. Един, двама, трима от играчите взеха в ръце зарчетата, поогледаха ги внимателно, долепиха ги едно до друго и ги подадоха на околните. Изглежда, решиха, че всичко е наред, защото върнаха чифтовете обратно на покривката без забележки. Жожо ги прибра по кутийките, като остави навън само последната двойка.

Някои бяха хвърлили ризите си и сега се оплакваха от рояците комари. Жожо ме помоли да запаля няколко шепи влажни треви — пушекът щеше да ги поразгони.

— Кой започва пръв? — попита едър шишко с меден индиански цвят на кожата, огромна къдрава брада и грозно цвете, изтатуирано на дясната му ръка.

— Давай ти, ако искаш — отвърна Жожо.

Тогава горилата — защото шишкото приличаше точно на горила, измъкна от обкования си със сребро колан огромна пачка боливари, захванати с ластик.

— С колко започваш залагането, Китаецо? — го запита друг.

— С 500 боло[1].

— Добре, да бъдат петстотин.

И заровете се завъртяха. Онзи хвърли осем. Жожо тръгна да хвърля също осмица, но друг от играчите го прекъсна:

— Давам 1000 боло, че не можеш да хвърлиш осмица от две по четири.

— Плащам — отвърна Жожо.

Китаеца беше хвърлил пет и три. Жожо изгуби. В продължение на пет часа играта вървеше гладко, без да се чуе нито един вик или протест. Бяха наистина страхотни играчи. Жожо загуби 7000 боло, а един куц — повече от 10000.

Бяхме решили да прекратим в полунощ, но всички мълчаливо се съгласиха да поиграят още час. В един Жожо обяви последния тур.

— Аз открих — рече Китаеца, хващайки заровете, — аз ще закрия. Залагам всичко спечелено — 9000 боливара.

Целият беше покрит с банкноти и диаманти. Няколко играчи се включиха в залагането и той от първия път успя да хвърли седмица — печелившото число.

След това толкова успешно и смело хвърляне публиката за първи път се разшумя. После мъжете се надигнаха и тръгнаха да спят.

— Видя ли сега, братле? — попита Жожо, когато останахме насаме.

— Най-вече видях какви забележителни мутри имат тия момчета. Всичките са добре въоръжени — имат и ютии, и ками. Някои даже носеха мачете — толкова добре подострени, че биха могли да ти клъцнат главата само с един удар.

— Да, така е, но нали не виждаш подобни типове за първи път?

— Виж, аз съм оглавявал игри на островите, но никога и никъде не съм изпитвал такова усещане за опасност, както тук.

— Въпрос на навик, братле. Утре ще играеш и тогава ще спечелим — в кърпа ни е вързано. Кои според теб трябва да бъдат наблюдавани по-изтънко?

— Бразилците.

— Браво! Ето как се разпознават истинските мъже — по способността им да долавят кой би могъл да ги застраши.

След като заключихме вратата с три огромни резета, двамата се хвърлихме в хамаците си и аз побързах да заспя, преди Жожо да огласи бараката с мощното си хъркане.

Следващият ден ни посрещна с прекрасно, но жарко слънце, без нито едно облаче и без дори сянка от съмнение за ветрец. Поразходих се из странното селище. Всички се държаха приветливо. Мъжете изглеждаха опасни до един, но умееха да говорят на различните си езици така, че думите им излъчваха човешка топлота. Открих рижия великан от Корсика. Викаха му Мигел. Говореше добре на венецуелски, като употребяваше от време на време английски и бразилски думи. Родният му акцент се долавяше само когато заговаряше на френски — тогава човек можеше веднага да се досети, че срещу него стои чистокръвен корсиканец. Пийнахме две чашки кафе, което млада метиска ни прецеди през чорап.

— Откъде идваш? — запита ме той между другото.

— След вчерашната ти щедра покана не мога да те излъжа. От каторгата идвам.

— Ами! Да не си беглец? Добре направи, че ми призна.

— А ти?

Той разгъна двуметровото си туловище и рижото му лице засия от гордост и благородство.

— И аз съм беглец, но не от Гвиана. Защото успях да напусна Корсика преди да са ме пипнали. Аз принадлежа към „бандитите на честта“.

Бях удивен от самочувствието на честен човек, което се излъчваше от него. Беше направо красив този „бандит на честта“.

— Корсика е земният рай — продължи той разказа си. — Единствено там мъжете са готови да жертват живота си заради честта. Не ми ли вярваш?

— Не зная дали е толкова единствена в това отношение, но вярвам, че сред преследваните от закона корсиканци има повече честни мъже, отколкото прости престъпници.

— Не обичам градските мошеници — рече замислено Мигел.

Разказах му с две думи моята история и му признах, че искам да се върна в Париж, за да си разчистя сметките.

— По принцип си прав, но отмъщението е като печено, което трябва да се яде студено. Бъди много внимателен. Ако те пипнат, преди да си отмъстил, ще бъде много жалко. Със стария Жожо ли си дошъл?

— Да.

— Той е свестен. Някои разправят, че бил прекалено ловък в хазарта, но аз вярвам, че не е мошеник. Отдавна ли го познаваш?

— Не, но това няма значение.

— Виж, Папи, ако играеш хазарт в продължение на толкова години, е естествено да си по-ловък от останалите. Но има нещо около теб, което ме тревожи.

— Казвай.

— На два-три пъти се случи да теглят ножа на съдружника му. Заради това ти направих вчерашното си предложение. Оглеждай се, ослушвай се и щом се почувстваш застрашен, ела тук и ми имай доверие.

— Благодаря ти, Мигел.

Странно село, странна сбирщина от захвърлени насред джунглата мъже, непосилно тежък живот, безмилостна природа… Всеки си има своята история. Хубаво е да ги гледа и слуша човек. Понякога бараките се състоят само от един покрив от палмови листа или незнайно как домъкната ламарина. А стените? Плетеница от парчета от картон, дъсчици, дори парцали. Легла не се виждаха — най-много някой хамак. Спяха, ядяха, миеха се, любеха се почти направо на улицата. И все пак на никой не би му хрумнало да повдига платнището или да надзърта между дъсчиците, за да види какво става вътре. Хората умееха да уважават личния живот на другите. Ако искаш да посетиш някого, заставаш на около два метра от бараката му и вместо да натискаш звънец, викаш с пълен глас: „Вкъщи ли сте си?“ Можеш да подскажеш, че си изпълнен с добри намерения, като добавиш „Gentes de paz!“, което означава „аз съм приятел“. Тогава на входа се появява някой и учтиво ти казва: „Adelante, esta casa es suga“ (влезте, чувствайте се като у дома си).

Пред една солидно построена от дънери барака имаше побита здрава маса. Върху масата — колиета и естествени перли от островите, няколко дрънкулки от необработено злато, часовници, верижки от кожа или метал, будилници. Това беше бижутерията на Мустафа.

Зад масата седеше възрастен и симпатичен на вид арабин. Поговорихме си. Оказа се мароканец и позна, че аз съм от Франция. Беше вече пет вечерта и той запита:

— Ял ли си?

— Още не.

— Аз също. Тъкмо се канех да хапна. Би ли споделил трапезата ми?

— С удоволствие.

Мустафа се оказа сърдечен, учтив, дори весел събеседник. Двамата заедно прекарахме един чудесен час. Не прояви любопитство и не ме разпита откъде идвам.

— Странно — рече ми той. — У дома не обичах французите, а тук ги обичам. Ти познаваш ли други араби?

— Много. Някои много свестни, други — кофти хора.

— С всички раси е така. Аз — Мустафа — съм от добрите. На шестдесет години съм и бих могъл да съм ти баща. Имах тридесетгодишен син, но преди две години го застреляха. Беше хубав и добър.

Очите му се изпълниха със сълзи, но той успя да се овладее.

Сложих ръка на рамото на този нещастен баща, развълнуван от спомена за сина си, и си помислих за моя собствен баща, който сега е някъде в Ардеш и сигурно също се просълзява, когато заговори за мен. Милият татко! Къде ли е сега, какво ли прави? Чувствах, че е жив, сигурен бях в това. Надявах се, че войната не го е засегнала.

Мустафа ме покани да обядвам или вечерям с него винаги, когато реша, а също и да идвам спокойно, ако се нуждая от нещо. Добави, че за него ще е удоволствие да ми услужи.

Нощта вече се спускаше и аз му поблагодарих, след което поех към нашата барака. Играта скоро щеше да започне. Срещата с Мигел и Мустафа ме изпълваше с радост.

Чувствах се много притеснен преди първата игра, но не срещнах разбиране. „Който не рискува, не печели“, отбеляза Жожо. И беше прав. Ако исках да сложа куфара с експлозив на Ке дез’ Орфевър и после да се погрижа за останалите, ми трябваха пари, много пари. Сигурен бях, че скоро ще ги спечеля.

Беше събота, а миньорите задължително си почиваха в неделя. Затова играта започна едва в девет вечерта и участниците се приготвиха да останат до изгрев-слънце. Стаята беше претъпкана. Невъзможно беше да се поберат всички желаещи и Жожо хвърли чоп между онези, които можеха да залагат на едро. Останаха двадесет и четирима. Останалите излязоха да играят навън. Отидох у Мустафа, който най-учтиво ми услужи с килим и бензинова лампа. Всеки път, когато някой „тузар“ се отказваше от играта, на негово място пускахме по един човек отвън.

Давай сега! Ва банк! Едва успявах да прибера залозите, докато Жожо хвърляше заровете: „Две на едно, че няма да хвърлиш дюбари… Хвърли сега десет от две по пет… хайде още…“ Очите на мъжете искряха. Всеки път, когато някой вдигнеше канчето си, притичваше едно единадесетгодишно хлапе и му наливаше ром. Напитките идваха от Мигел, също и цигарите. Аз накарах Жожо да ги купуваме оттам.

Играта съвсем скоро се изроди в истински ад. Реших да променя тактиката на Жожо, без да го питам. Не залагах само на него, но и на някои от останалите. Като усети това, той се намръщи. Запали пура и ми подхвърли: „Не се ебавай, човече! Дай да ги притиснем!“ Около четири сутринта вече имах струпана пред себе си доста голяма купчина боливари, американски и антилски долари, диамантчета и дори няколко зрънца злато.

Жожо хвана заровете за пореден път. Заложи 500 боло. Аз прибавих от мое име 1000.

Хоп! Хвърли очакваното число. Отново заложих, този път 2000. Жожо си прибра 500-те боливара от първия път. И… отново успя. Прибра още 500. И пак хвърли.

— Какво правиш, Енрике? — запита ме Китаеца.

— Залагам 4000.

— Искам сам да заложа срещу тях. Ва банк!

Изгледах внимателно момчето, което се обади. Дребен и набит, черен като пура, с налети от алкохол очи. Бразилец, сто на сто.

— Постави четирите хиляди на пода.

— Този камък струва повече.

И той метна на покривката един голям диамант. Седеше на земята съвсем изправен, гол до кръста, обут в кафеникави шорти. Китаеца взе камъка, сложи го на везната и отсече:

— Не струва повече от три и петстотин.

— Нека е толкова — отвърна бразилецът.

— Хвърляй, Жожо.

Жожо завъртя заровете, но бразилецът със светкавичен жест ги улови още във въздуха. Докато се питах какво ще стане оттук нататък, онзи плюна отгоре им и ги върна на моя човек с думите:

— Дай сега да видим какво ще направиш с мокри зарчета.

— Съгласен ли си, Енрике? — погледна ме втренчено Жожо.

— Както кажеш, омбре.

Жожо се направи, че приглажда покривката, но вместо това подсили гънките и после, без да избърсва зарчетата, ги метна така, че те дълго се въртяха, преди да се укротят. И отново нямаше грешка.

Бразилецът скочи като задействан от пружина и сложи ръка на патлака си. После кротко каза: „Не е дошъл още моментът да спечеля.“ И си тръгна.

Още щом се надигна като дявол, аз пипнах заредения си пистолет. Жожо обаче нито мръдна, нито направи какъвто и да било жест в самозащита. А черният се целеше именно в него. Разбрах, че трябва още много хляб да изям, докато науча кога е подходящият момент да бягаш или да стреляш.

По изгрев-слънце играта спря. Очите ми пареха и сълзяха от пушека на влажните треви и на тютюна. Едва успях да се изправя на крака, след като бях седял по турски цели девет часа. Но усещах удовлетворение поне от едно — тази нощ не се наложи да ходя да пикая. Бях се почувствал господар на нервите и живота си.

Спахме до два следобед.

Когато се събудих, Жожо вече го нямаше. Нахлузих панталона си — джобовете бяха празни. Явно той беше прибрал всичко. Мамка му! Още не бяхме пресметнали печалбите и не беше редно да постъпва така. Май дъртият твърде сериозно се възприемаше като неоспорим шеф. Самият аз никога досега не се бях подчинявал никому, но изпитвах ужас от хора със самочувствие на безнаказани висши същества.

Излязох и открих Жожо при Мигел. Тъкмо хапваше порция макарони с кайма.

— Как си, друже?

— И така, и онака.

— Защо онака?

— Не е трябвало да ми пребарваш панталона докато спя.

— Стига си се правил на глупак, млади човече. Аз съм коректен мъж и постъпих така, защото нашите отношения се градят единствено върху основата на взаимното доверие. По време на някоя от игрите ти например би могъл да скъташ печалбата и диамантите другаде, а не в джобовете си. От друга страна, само аз зная колко точно печеля. Както виждаш, няма никакво значение дали си изпразваме джобовете заедно. Всичко е въпрос на доверие.

Прав беше. Да не повдигаме повече този въпрос. Жожо плати на Мигел за рома и тютюна. Попитах го дали миньорите няма да забележат нещо нередно във факта, че той ги черпи с пиячка и цигари.

— Каква черпня, бе друже! Щом някой спечели, оставя бакшиш за покупки. Всички го знаят.

Така живеехме нощ след нощ. Бяхме изкарали вече две седмици — две седмици, през които редовно залагахме в дяволската игра не само парите, но и живота си.

Снощи валя като из ведро. Беше тъмно като в рог. Един от играчите припечели добре и се надигна да си ходи. Веднага след него тръгна друг бабаит, който от известно време не залагаше, понеже беше профукал всичко. Двадесетина минути по-късно едрият неудачник се върна и заигра с хъс. Реших, че късметлията му е дал назаем, после се изненадах, че му е дал толкова много. На сутринта намерихме късметлията заклан на петдесетина метра зад бараката. Разказах на Жожо за наблюденията си. „Това не ни влиза в работата — отсече той. — Да се научи друг път да внимава.“

— Бълнуваш, старче. Няма за кога да се научава. Мъртъв е.

— Е да, но какво можем да направим ние?

Аз от своя страна следвах съветите на Хосе. Редовно продавах чуждата валута, диамантите и златото на един ливански търговец, собственик на бижутерски магазин в Сиюдад Боливар. На бараката му висеше надпис „Изкупуваме изгодно диаманти.“ А отдолу пишеше „Моята честност е най-голямото ми богатство.“ Подреждах съвестно парите си в „сейф“ — с други думи в една непромокаема кесия. Никой друг не можеше да „внася“ или да „тегли“ от мое име. Всички местни разбойници го знаеха, а когато откриех някоя особено съмнителна мутра, която не вдява нито на френски, нито на испански, направо я водех със себе си, за да види. Така бях в опасност само по време на играта и непосредствено след края й. Понякога добрият Мигел идваше да ме придружи от мястото на залаганията до банката.

От два дни насам усещах, че в атмосферата витае напрежение, недоверие, неяснота. Бях придобил този инстинкт още в каторгата. На островите винаги надушвах кога положението се е напекло — без да знам как и защо. Може би това, че живеех непрекъснато нащрек, ми даваше допълнително сетиво за злите намерения на околните. Не знам. Но никога не съм грешил.

Вчера например четирима бразилци подпираха цяла нощ неосветените ъгли на стаята. От време на време някой от тях излизаше в осветеното пространство около играчите и залагаше смешни суми. В нито един момент не поискаха заровете. И още — по тях не се виждаше никакво оръжие. Нито мачете, нито нож, нито револвер. А мутрите им издаваха, че са си чисти мародери. Явно всичко беше премислено.

Тази вечер четиримата дойдоха пак. Ризите им висяха над панталоните — сигурно носеха затъкнат на кръста си по един револвер. Отново се свиха в сянката, но аз успях да ги позная. Не изпускаха от очи нито един от жестовете на играчите. Налагаше се да ги наблюдавам, без да се усетят — тоест не биваше да се втренчвам в тях. От време на време се правех, че избухвам в кашлица, навеждах се назад и прикривах лицето си с ръка. За жалост така успявах да разгледам само двамата пред мен. Другите двама мернах набързо, когато се обърнах назад, уж че се секна.

Жожо беше удивително хладнокръвен. Той дори не трепваше.

Все пак започна от време на време да залага на други играчи, с което оставяше съдбата си единствено в ръцете на случайността. Беше ми казал, че подобна тактика го изнервя, защото отнема повече време и е по-рискована. Колкото повече се разгаряше играта, толкова по-жаден за печалба ставаше Жожо — започваше да действа непредпазливо и връзката между нас ставаше забележима.

Знаех, че ония типове ме наблюдават и демонстративно поставях всичко спечелено пред себе си. Тази вечер нямах интерес да се правя на жива каса.

Два-три пъти предупредих Жожо на арго да не ми подава толкова големи суми. Той се правеше, че не разбира. Миналата нощ вече бях изиграл номера с клозета. Така че, ако онези главорези смятаха да действат, те нямаше да ме чакат да се върна — щяха да ме нападнат по пътя от бараката към нужника.

Забелязах, че напрежението расте, че четиримата все повече се изнервят. Особено единият от тях, който пушеше цигара от цигара.

Тогава започнах да залагам наляво и надясно въпреки гневните просъсквания на Жожо Комара. Отгоре на всичко печелех, вместо да губя, и купчинката пред мен нарастваше. В нея имаше от всичко — и най-вече банкноти от по 500 боливара. Толкова се бях напрегнал, че в един момент, посягайки към заровете, оставих цигарата си върху банкнотите и една от тях беше прогорена на две места. Заложих я и я загубих заедно с три нейни сестрички. Човекът, при когото отиде, се надигна и ни пожела „До утре!“, после си тръгна.

Увлечен в трескавата игра, аз загубих представа за времето, но изведнъж удивен забелязах въпросната банкнота да се появява отново на покривката. Добре знаех кой я беше спечелил — около четиридесетгодишен брадат дългуч, бял, с белег под лявото ухо. Той отдавна не беше сред нас. Само за две секунди успях мислено да възпроизведа цялата сцена при оттеглянето му. Тръгна си сам — в това можех да се закълна. Нито един от четиримата убийци не се помръдна. Значи излиза, че имат един или двама свои хора отвън. Съобщават им по някакъв начин, че излиза играч, спечелил голяма сума пари или диаманти.

Не можех да си припомня кои от играчите са влезли вкъщи след напускането на дългия, защото много от новодошлите оставаха прави. Седналите не бяха мръднали от местата си в продължение на часове, а мястото на брадатия с прегорената банкнота се зае веднага, щом той стана.

Кой извади тази банкнота? Искаше ми се да я вдигна пред очите на всички и да запитам. Но беше твърде опасно.

Вече не се съмнявах, че съм в опасност. Пред очите ми се размяташе доказателството че брадатият е бил „самоубит“. Все още държах под контрол опънатите си нерви — налагаше се да разсъждавам колкото мога по-бързо. Беше четири сутринта. Слънцето щеше да изгрее едва след два часа — на тропиците денят се вдига изведнъж, но след шест. Каквото имаше да се случва, щеше да стане между четири и пет. Знаех, че навън е тъмно като в рог, защото вече бях ходил „да подишам въздух“ на вратата. Бях оставил купчинката си с печалби и не забелязах нищо съмнително навън.

Седях спокоен на вид, но всичките ми сетива дебнеха внимателно. Тилът ми ми сигнализира, че два чифта очи са неотклонно втренчени в мен.

Беше ред на Жожо да хвърля и аз оставих другите да се обзалагат. Той също започна да натрупва пари пред себе си — нещо, от което по принцип се пазеше.

Температурата се покачваше. Като се постарах да не създавам впечатление на притеснен човек, се обърнах към Жожо спокойно на френски:

— Братле, напълно съм сигурен, усещам го, че във въздуха мирише на стрелба. Надигни се едновременно с мен и дай да ги изпреварим.

Той се усмихна, сякаш водим приятелски разговор, и без да се вълнува дали някой може да ни разбере, отвърна също така на френски:

— Защо, приятелю, се държиш като глупак? Кого по-точно смяташ да изпревариш?

Именно. Кого искахме да изпреварим? Под какъв предлог щяхме да извадим оръжието си? Все пак усещах със сигурност наближаващата патаклама. Онзи, дето пушеше като комин, изпи едно след друго две канчета с алкохол.

Можех да изляза навън сам, с револвер в ръка, но това нямаше да ми помогне, защото всичко тънеше в тъмнина. Ония отвън щяха да ме видят, а аз тях — не. Да се оттегля в съседната стая? Още по-лошо решение. Вероятността някой от заговорниците вече да се е промъкнал там през паянтовата стена беше твърде голяма.

Оставаше ми един-единствен изход — да прибера демонстративно печалбите си в торбичката, да я оставя пред себе си и да се упътя към клозета. Тези в бараката нямаше да сигнализират на останалите бандити, защото не носех пари. Печалбата ми възлизаше на повече от 5000 боло. По-добре да загубя тях, отколкото живота си.

Нямах избор. Това беше единственият начин да се измъкна от капана, който се готвеше да щракне всеки момент.

Обмислих нещата много бързо — вече беше пет без десет. Събрах спечеленото — банкноти, диаманти и прочее — така че всички да видят. Спокойно прибрах богатството си в платнената кесийка. С естествен жест пристегнах отвора й, оставих я на четиридесет сантиметра пред себе си и казах на испански, за да ме разберат:

— Наглеждай ми кесията, Жожо. Не ми е добре — ще се поразходя на въздух.

Жожо, който не ме бе изпускал от очи през цялото време, протегна ръка и отсече:

— Дай ми я, тук ще е на по-сигурно.

Протегнах му кесията неохотно, защото знаех, че с това го поставям в опасност — в непосредствена опасност. Но какво друго можех да сторя? Да откажа? Не, щеше да е странно.

Излязох с ръка на спусъка. Навън не забелязах никого, но въпреки това усещах присъствието на главорезите. Бързо, почти тичайки, се устремих към Мигел. Щяхме да вземем една бензинова лампа и да огледаме какво става около къщата, за да предотвратим удара на бразилците. За жалост от нас до Мигел имаше разстояние от около двеста метра. Затичах:

— Мигел! Мигел!

— Какво има?

— Ставай бързо и взимай револвера си и бензиновата лампа. Готви се сбиване!

Дум! Дум! Два изстрела прокънтяха в непрогледната нощ.

Хукнах обратно. Сбърках бараката и отвътре ме посрещнаха с ругатни и въпроси какво става. Продължих напред и когато стигнах до нашата къщурка, тя вече тънеше в тъмнина. Запалих клечка кибрит. Притекоха се съседи с лампи. Стаята беше празна. На пода лежеше Жожо, а главата му обилно кървеше. Не беше още мъртъв — беше изпаднал в кома. Забравено на земята електрическо фенерче ми помогна да си представя какво точно се бе случило. Първо са стреляли в лампата, като същевременно някой е цапнал Жожо в тила. С помощта на електрическото фенерче са прибрали всички негови печалби, заедно с моята кесия. Ризата му бе разкъсана, а дебелият колан, който винаги носеше — разсечен от удар с нож или мачете.

Останалите играчи, разбира се, бяха избягали. Вторият изстрел вероятно е целял да ги разгони по-бързо. Те така и така не бяха толкова много осем седнали, двама правостоящи, четиримата по ъглите и хлапето, което прислужваше.

Всички се надпреварваха да ми предлагат услугите си. Занесохме Жожо у Мигел, където имаше дървено легло. Той цял ден не излезе от комата. Кръвта се съсири и спря да тече. Един английски миньор ми каза, че това е и хубаво, но и лошо, защото ако има фрактура на черепа, кръвоизливът ще остане отвътре. Реших да не го местим повече. Друг миньор — стар приятел на Жожо от Каяо, тръгна да търси някакъв фелдшер, който живеел в съседното селище.

Чувствах се смазан. Разказах всичко на Мустафа и на Мигел и те се постараха да ме успокоят. Повтаряха ми, че след като ударът е бил, така да се каже, предизвестен, а Жожо предупреждаван неколкократно от мен, той е трябвало да ме послуша.

Около три следобед Жожо отвори очи. Дадохме му да пийне няколко капки ром и той с усилие прошепна: „Видяха ми сметката, братле. Не ме местете оттук. Не си виновен ти, Папи, моя беше грешката.“ Спря да си почине и продължи: „Мигел, зад яслата на прасето ти съм заровил една кутия. Занесете я на жена ми Лола.“ И отново загуби съзнание. Умря по залез-слънце.

Дебеланата от първото кръчме, в което бяхме отседнали на идване, дойде да се погрижи за Жожо. Носеше няколко диамантчета и три-четири банкноти — беше ги събрала от стаята за игра. Колко хора минаха оттам през този ден! И нито един не бе посегнал да прибере скъпоценностите в джоба си.

Почти цялата малка общност се събра на погребението. И четиримата бразилци дойдоха — ризите им все така висяха над панталоните. Единият от тях се приближи и ми протегна ръка. Аз се направих, че не съм я забелязал, и дружески го потупах по корема. Оказах се прав — в панталона му бе втъкнат револвер.

Запитах се дали не трябва да помисля за отмъщение. Сега? Или по-късно? Какво да сторя? Нищо. Твърде късно е.

Имах нужда да остана сам, но обичаят изискваше след погребението да обиколим всички кръчми, чиито собственици са присъствали. Тъкмо се бяхме събрали у доня Карменсита, и тя дойде да седне до мен с чаша абсент в ръка. Двамата вдигнахме едновременно чашите си, но вместо да отпие, тя задържа своята пред лицето си и зашепна:

— По-добре че си отиде той, а не ти. Сега можеш спокойно да вървиш накъдето ти душа иска.

— Защо спокойно?

— Защото всички знаят, че печалбите ти са у ливанеца.

— Ами ако убият ливанеца?

— Е да, и това е проблем.

Оставих приятелите си около масата и си тръгнах сам, като предупредих доня Карменсита да пише всичко на моя сметка.

Минавайки покрай пътеката за гробището — доколкото разкаляната ливада от петдесет квадратни метра изобщо можеше да се нарече гробище, — реших да поема по нея, без да знам защо. Гробовете сега-засега бяха осем — този на Жожо беше най-отзад, а пред него стоеше Мустафа. Приближих се.

— Какво правиш, Мустафа?

— Дойдох да кажа една молитва за стария си приятел, когото толкова много обичах. Донесох и кръст. Ти си забравил да му сковеш кръст.

Мамка му! Наистина не се бях сетил за кръст. Стиснах ръката на стария арабин и му поблагодарих.

— Ти не си ли християнин? — запита ме той. — Не те видях да се молиш, когато го заравяха.

— Абе знаеш ли… Добре, Мустафа, Бог сигурно има — съгласих се аз, за да му доставя удоволствие. — И аз му благодаря, задето този път се погрижи за мен, вместо да пази както обикновено Жожо. Не съм се молил за стареца, но му простих. В душата си той никога не е преставал да бъде бедното дете от мизерните квартали на Белвил. Хазартът така и си остана единственият достъпен за него занаят.

— Какви ги дрънкаш, приятелю? Не те разбирам.

— Няма значение. Важно е само, че искрено съжалявам за смъртта му. Опитах се да го спася. Но човек никога не бива да се има за по-хитър от останалите, защото все някой ден ще си намери майстора. На Жожо тук му е добре. Ще спи вечния си сън до нещата, които винаги е обожавал — природата и приключението. Бог да го прости!

— Да, Бог сигурно ще го прости, защото Жожо беше свестен човек.

— Вярно е.

Бавно се упътих към селището. Наистина не се сърдех на Жожо, макар че самият той предварително ме бе отписал. Дързостта му, желязната му воля, младостта му, непокътната от шестдесетте лазарника, царственото му държане на „барон“ от предградията („Дръж се на положение, моля те!“) — всичко това му даваше неподражаемо обаяние… Освен това аз бях предварително предупреден. Трябваше да поблагодаря стократно на Хосе за съветите му. Без тях и аз щях да лежа в гробището.

Да видим сега как стоят нещата. Няколко месеца след освобождаването ми вече притежавах десетина хиляди долара. И в Каяо, и тук се запознах с хора от различни раси и с различен произход, но всички те ми засвидетелстваха изключителната си човечност и добронамереност. Благодарение на тях, както и благодарение на живота си сред природата, усетих колко прекрасна е така дълго преследваната от мен свобода. От друга страна, благодарение на Шарло и на световните пожарникари — американчетата, войната беше свършила. Сред обърканите съдби на милиони хора един каторжник действително не значеше нищо. Толкова по-добре, можех да се възползвам от това: властите си имаха сега достатъчно главоболия, за да се занимават с мен.

Бях на тридесет и седем години. Тринадесет от тях бях прекарал в каторгата. Петдесет и три месеца пълна изолация в изолатора на островите, в Санте, Консиержерията и затвора в Больо. Не подлежах на просто класифициране. Не бях някой нещастник, чиято единствена възможност е да хване мотиката и да копае, но не владеех и никакъв занаят. От мен не ставаше работник — например механик или електротехник, който да може да си изкарва хляба навсякъде под слънцето. Поради липса на системно образование и опит бях неспособен да осъзнавам и да поемам големи отговорности. Човек трябва винаги да усвоява и занаят заедно с науките. Ако пропадне в едното, да може да се захване с другото. С други думи, бях твърде образован и в същото време ми липсваше образование. Е, стигнах до брилянтно заключение, няма що!

Друг въпрос — как би могъл един обикновен човек да овладява най-дълбоките си подтици? Аз трябваше да се стремя към спокойствие, да се установя както останалите бегълци в Каяо, но дълбоко в себе си чувствах, че мога да експлодирам от желание за живот. Пътят на авантюриста ме влечеше така властно, че не знаех дали някога изобщо ще успея да уседна.

Трябваше и да отмъщавам — не бях в състояние да простя причиненото на мен и на близките ми зло. Спокойствие, Папи! Имаш достатъчно време. Изграждай доверие в бъдещето си. Защото се закле, че ще спазваш законите на тази страна, а пък ето те вече затънал в приключения.

Колко трудно е да живееш като всички останали, да навеждаш глава както всички останали, да крачиш както всички останали, да спазваш тяхното темпо и задължителната дистанция.

Имаш две възможности пред себе си, Папи. Или ще уважаваш тази благословена страна и ще забравиш за отмъщението си, или ще продължиш да кроиш старите планове и тогава в стремежа си да намериш много пари, ще престъпваш закона, защото с честен труд богатство няма да натрупаш.

Ако си говорим сериозно, можех да събера необходимите пари извън границите на Венецуела. Имаше хляб в тази идея. Ще видим. Трябва да я обмисля по-подробно. А сега лека нощ!

Но преди да заспя, дълго стоях на прага и гледах с възхищение звездите, луната, вслушвах се в хилядите шумове и крясъци на джунглата, обвила селището като мистериозен обръч, открояващ се на фона на светлото звездно небе с непрогледната си тъмнота.

И после спах, и спах, потънал в леко полюляващия се хамак, и чувствах с всяка частица от тялото си, че съм щастлив и свободен, свободен, свободен… Господар на съдбата си.

Бележки

[1] Съкращение от боливар.