Оке Едвардсон
Слънце и сянка (38)

38

Край портата бяха поставени две факли. Те просъскваха от влагата на примесения с дъжд сняг, но не гаснеха. Къщата на Лота в Хаген искреше в тъмния следобед. Слънцето не светеше и това будеше чувство за необичайност. Небето се проявяваше по обратен начин тази зима. Винтер се позабави на хлъзгавата каменна пътечка и вдигна поглед към втория етаж. Като единайсетгодишно момче той беше стоял на прозореца там, вперил поглед към параклиса на Хаген и към Берълеркан от другата страна на равнината.

Ангела се подхлъзна и се подпря на него. Пакетите в хартиените торби, които свалиха от мерцедеса, паркиран на улицата долу, прошумоляха.

Бим и Кристина отвориха входната врата още преди те да бяха успели да се изкачат по стълбите. Дъщерите на Лота бяха подрастващи и на път да станат големи момичета, но не точно днес. Днес беше специален ден. Винтер се опита да прегърне девойчетата с ръце, пълни с подаръци.

Още в антрето нахлуваха ароматите на Коледа: печени ребърца, подправки, тънкият солен мирис на аншоата в „Изкушението на Янсон“^[1]. Зюмбюли. Особеното сияние на стеариновите свещи и от елхата, която проблясваше в дълбочината на хола; изключителното сияние на празник насред ден, който не беше вече бял, а изместен от мрака навън. Винтер усети острия мирис на игличките на елхата, докато разтоварваше пакетите си в антрето, и се сети за пиниевата горичка, която образуваше венец край гроба на баща му над Нуева Андалусия, та видя още по-отчетливо как майка му идва откъм кухнята с поднос, на който димяха чаши с глинтвайн.

— Добре дошли, деца мои — приветства ги тя.

— Заради това, което носиш, не мога да те прегърна — каза й Ангела.

— Дай го на мен. — Лота също беше излязла от кухнята, избърсвайки ръцете си в кърпа, и пое подноса.

Бикът Фердинанд^[2] беше пуснат на свобода при своя дъб. Пейзажът на андалуския Дисниленд възвърна спокойствието си.

— Гледала ли си корида, бабо? — попита Бим от пода, където бе полулегнала върху голям пакет, направо чувал.

— Не, миличка — баба й отмести поглед от телевизионния екран към момичето. — Има една малка арена в Пуерто Банюс и дядо ти беше ходил там няколко пъти, но това не е зрелище за мен.

Бяха говорили за дядо им и преди. Не много, но момичетата не задаваха кой знае колко въпроси. Винтер също беше пестелив, но бе там. Не странеше от темата.

Не бе извън.

— Струва ми се ужасно — обади се Кристина. — И защо им е да убиват бика? Не може ли да има корида без това?

— Може — поясни Винтер. — Например в Португалия, доколкото си спомням. И в Южна Франция.

— А дядо какво казваше? — попита Бим. — След като беше гледал корида?

— Това си е чисто и просто зрелище — каза Сив Винтер. — Преди всичко зрелище… като на театър. Арената е и така изградена — с различни отделения и прочее… в зависимост от това каква част от нея зрителите искат да видят или могат да гледат. — Тя взе орехотрошачката и един орех. — Цял следобед да висиш там на слънце не е лесна работа. — Пропука тънката черупка и извади от парчетата й ядката във форма на човешки мозък. — Има обаче и седалки на сянка.

Винтер беше Дядо Коледа и това се прие от всички, макар никой в дома да не вярваше в добрия старец. Докато се преобличаше, той си мислеше за думите на майка си за смъртта като зрелище на арена, край която зрителите се прикриват частично едни от други, частично от онези, които загиват или оцеляват на червения й пясъчен терен.

Беше си сложил маска, която бе поне трийсетгодишна. Може би трябваше да я употребява по-често. Той се затътри към хола в дирене на послушните деца.

Иначе не участваше в раздаването на подаръците. Излезе да купи вечерен вестник, както съобщи на останалите Бим. Пакетите, предназначени за него, попаднаха в отделна купчинка до елхата.

Момичетата настояваха всички да отворят своите пакети, и то поред, един подир друг. Винтер се върна, когато всички бяха получили подаръците си.

— Нима Дядо Коледа вече е бил тук?

— Твоите подаръци са при елхата — каза Ангела. — Къде изчезна?

— Ходих да купя вестник.

— Е, къде е?

Всички се разсмяха, Винтер отиде при своята купчинка и когато дойде неговият ред да отваря пакетите си, един от тях, на вид твърд, се оказа мек. Кожена шапка, от онези, каквито носят в Русия.

— За да ти е топло на главата — рече Лота.

 

 

Баща му захърка, когато започна „Патока Доналд“. Ула беше излязла преди около час, защото я беше хванало яд на нещо. И така затръшна вратата след себе си, че от нея изпопадаха боядисани тресчици.

Някога майка му украсяваше елхата. Сега нямаше нужда от никаква елха. Виж какво стана с онази. Патрик чуваше хъркането откъм предишната си стая. Усили звука на телевизора. Фердинанд седеше под своя дъб и миришеше цветята. Патрик долови уханието на зюмбюла, който бе купил предишния ден от един продавач на площад „Линей“. Баща му не каза нищо, когато го видя, а Ула я нямаше.

Майка му винаги купуваше зюмбюл за елхата. Ароматът му бе свързан с празника, помисли момчето и затвори вратата, за да чува тътрузенето на каруцата, когато Фердинанд биваше пуснат у дома от арената за корида.

После и „Патока Доналд“ свърши. Той изключи телевизора и отиде до хладилника, за да извади наденичките и кюфтетата, които бе купил от „Майорен“. Бяха в добро състояние. Той не обичаше херинга и затова фактът, че нямаше такава, не го притесняваше. Можеше да си чукне яйца и да си направи омлет. Това бе хубаво ястие, особено с плънка от гъби, но за нея бяха нужни гъби, които струваха доста, също и сметана, а и нещо друго, пък и не знаеше как точно да я приготви.

Изпържи си няколко наденички. Миризмата бе апетитна. Потърси горчица, но беше забравил да купи. Имаше кетчуп. Баща му бе набавил и буркан с червено зеле. „Няма Коледа без червено зеле“, бе казал той, но сега си беше добре и без него там в стаята му. И без Коледа му е гот на татенцето. Както и на мене.

Коледа е за любители, също както и Нова година.

Чу някой да се кикоти навън на площадката, после външната врата се отвори и Ула, подвиквайки на някого, влезе в кухнята, както си беше с яке и обуща, придружена от двама мъжаги. Патрик се отдръпна от печката и от тигана, отиде в антрето, а що се отнася до наденичките, нека се препекат до овъгляване, да станат на черна пепел, та тези нахалници да не могат да ги изядат, макар че все пак щяха да ги лапнат, ако не сега, то по-късно през нощта.

Нахлузи ботушите си стоешком и облече якето си по стълбите.

На улицата усети, че вали дъжд, примесен със сняг, както беше видял и през прозореца на кухнята. Нахлузи на главата си плетената шапка и пое към града. Край църквата в Хага видя, че са монтирали прожектори, но с каква цел?

Беше почти съвсем тъмно, по Алеята се движеше кола, после още една. Първата беше такси, втората мина на червено. Усещаше главата си мокра въпреки шапката. Сега дъждът надвиваше снега.

Той се движеше по Алеята към „Авеню“, булевардът сега беше пуст и смълчан. По него се зададе такси и той видя една полицейска кола да завива горе край площад „Йота“ и после да се връща. Пресече „Авеню“, когато полицейската кола минаваше покрай него, и пак помисли за онова. Беше проблеснало като метална плочка или нещо от този род.

В колата седяха двама полицаи. Те продължиха надолу към Копармера. Дойде петица, той беше стигнал до Валанд и когато трамваят спря, Патрик се качи. Седна във вагона и имаше намерение да си продупчи билет, но тъкмо на Бъдни вечер контрольорите надали бяха излезли на лов за нередовни пътници.

Слезе на площад „Санкт Сигфрид“ и застана пред дома на Мария, без да знае как се е озовал там, след като скочи от трамвая. Видя как майка й преминава от една стая в друга с нещо в ръце. Зърна и стара лелка, това беше бабата на Мария.

Всички къщи бяха празнично осветени, с изключение на една. Или обитателите й са заминали, или са се тръшнали да нанкат, помисли той. Някои вече си бяха легнали и захъркали, какво лошо. Още не беше дал на баща си коледния подарък, но пък можеше и да не е точно днес, нали? Коледа продължаваше.

Краката му го понесоха отново, без да може да се възпротиви. Застана на стълбата до къщата и трябваше да се стегне вътрешно, за да не иде до вратата и да звънне направо… нещо, което би искал да стори. Обърна се и после пак се обърна. Обърна се. И тъкмо си тръгваше, правейки няколко крачки, когато дочу:

— Патрик.

Отново се обърна. На вратата беше застанала Хане Йостергорд.

— Но, моля, Патрик, заповядай.

— Не, не. Ще си вървя.

Тя слезе по няколко стъпала и остави вратата отворена зад себе си. Сега той видя на прага й Мария.

— Добре дошъл, Патрик. — Тя почти го докосна. — Ял ли си?

— Ъъъ… Разбира се.

— Ела да хапнеш още малко. Тук обядваме късно преди Бъдни вечер.

— Ъъъ… имам си ра…

— Хайде, стига и влизай, защото студът нахълтва в къщата — подкани го Мария.

 

 

Този път Бартрам беше на волана.

— Сега пък дъжд — отбеляза Иваршон.

— Земята обаче е суха — отвърна Бартрам и сви при площад „Йота“.

— Преди тук заграждахме улицата вечер — каза Иваршон.

— Заграждахте?

— Преди не толкова отдавна от органите за опазване на обществения ред идвахме всяка вечер тук и заграждахме площад „Йота“ с верига, която махахме сутринта. Ти не беше ли тогава на работа при нас?

— Не, не бях на служба тук.

— Аха.

— И защо заграждахте?

— Заради хулиганите.

— Хулиганите?

— Да, заради хулиганите. Ръководството не желаеше да дава възможност за събирания на хулигани там във вечерните часове.

Бяха поели на север, към Копармера.

— Ето го там един изоставен несретник. — Иваршон посочи младежа, който се шляеше по „Авеню“ с нахлупена ниско вълнена шапка, с приведено напред тяло за защита срещу дъждовно-снежната буря.

— Да.

— Или отива от един гуляй на друг.

— Може би.

— Също както и ние.

— И все пак още е спокойно.

— Не са запразнували сериозно — изтъкна Иваршон.

— А като започнат, ние ще им се натрапим.

— Така ли го схващаш? Като натрапване от наша страна?

— Само да се намирам на приказка.

— Сигурно не е лесно да седиш тук и да обикаляш града тъкмо на Бъдни вечер. — Иваршон хвърли поглед към Бартрам. — Другите си седят вкъщи, празнуват, но без един член на семейството. Тъжно е.

— Да.

— После обаче ще си го наваксаме.

— Наистина.

 

 

Над Кунгсбака сякаш бяха пуснали неутронна бомба. Къщите си бяха по местата, но от обитателите им нямаше и помен. Морелиус се придвижваше през града с кола, преди да се стъмни дотолкова, че да се вижда дали прозорците светят.

— Можеше да си дойдеш още вчера — бе първото, което каза майка му.

— Нали знаеш как е. Работа.

— Май още не сте открили оня, който затри нашата съгражданка Луиз? — попита майка му.

Той едва-що си бе съблякъл палтото.

— Не. Още не.

— Да, тя беше оттук, клетата.

— Да.

— Може и той да е оттук. Оня, дето го е извършил. — Майка му вървеше пред него към кухнята, той я следваше. Шунката беше поднесена, миришеше на „Янсонс“ и на подправки. В голям котел още киснеше рибата^[3]. — Дали са взели предвид това? — Отвори вратичката на фурната и погледна нещо вътре. „Янсонс“. — Би трябвало да са се досетили — каза тя като че на тавичката.

— Кога ще ядем? — попита той.

— След около час. Сякаш нещо бързаш?

— Просто питам, за да знам мога ли с нещо да помогна.

— Не е нужно.

— Тогава ще се поразходя.

— Сега?

— Ами трябва ми малко въздух, преди да ям. В колата беше задушно.

— Добре. Скоро обаче ще слагам масата.

— Ще ида само до центъра.

Той излезе, но свърна в обратната посока след стотина метра и застана пред училището, което беше боядисано в същия цвят както някога.

Тогава минаваха през подлеза, който си беше същият, само драсканиците при входа му бяха различни. Погледнат от там, където бе застанал, тунелът приличаше на черна дупка.

И тичаха. Понякога тичаха. Виковете и смехът се усилваха с хиляди децибели в подлеза, удряха се в твърдите му стени и отскачаха от тях.

— Срещнали някакви хора, докато беше навън? — попита го майка му, когато той се прибра.

— Само един човек — отговори й.