Оке Едвардсон
Слънце и сянка (15)

15

Свечерило се бе и семейството се събра в интензивното отделение. Преди час доктор Алкорта бе взел решение да премести отново тук шведския пациент. Преместване номер шейсет и едно, помисли си Винтер.

Сега стаята беше друга, с прозорец към запад. Винтер просто не можеше да откъсне очи от планината. Мислеше за бялата къща в Нуева Андалусия. Баща му също гледаше навън, може би към белия връх. Планината бе като сцена, а небето — като кулиси. Всичко синьо ставаше по-дълбоко на този фон, почти чернееше.

— На какво мирише там вън? — попита бащата и обърна глава, вгледан в членовете на своето семейство, наобиколили леглото му в полукръг. — Дойде ми наум, че тук вътре нищо не усещам.

Необходима му бе помощ с маркуча, който бе пъхнат в носа и притискаше брадичката. Лота стана и го оправи.

— Не това е причината — продължи той, когато тя отново седна. — Не е заради маркуча.

— Мирише на слънце и борови клонки — обясни Лота. — На елова гора. На пинии.

— На бор? Наистина ли?

— Да.

— Значи както у дома? — Той отново изви глава към прозореца и планината. Известно време никой не продума. Внезапно бащата се закашля, сякаш да прочисти гърлото си. Лявата му ръка потръпна в гърч. Като че той искаше да се изправи. Една болногледачка бързо се приближи до леглото и извика нещо на испански. Винтер погледна апарата, който очевидно показваше сърдечната дейност и бялата линия се изопваше с метален звук. Винтер видя как майка му и сестра му скочиха и се втренчиха в него. Хора, облечени в бяло, се втурнаха в стаята и се засуетиха край леглото.

Когато Винтер най-сетне можа да разговаря с Алкорта, вече бе станало твърде късно и нямаше какво толкова да обсъждат. Все още бе в състояние на някакъв шок. Майка му се държеше по-спокойно, отколкото бе предполагал. Тя се бе подготвила, поне частично. Сестра му сякаш се бе затворила в себе си, замръзнала на един от зелените столове в приемната.

— Трябваше да си седя у дома — бе казала току-що, но надали съзнаваше какво говори.

— Този последен път просто нямаше какво да направим повече — рече Алкорта.

— No. I understand.^[1]

— I am sorry.^[2]

— Yes. Thank you.^[3]

— Сега какво става?

Бяха седнали в кафенето. Миришеше на олио и риба. Група лекари и медицински сестри обядваха по-нататък, край южния прозорец. Винтер пиеше кафе, което бе силно. Чашките на майка му и сестра му останаха недокоснати.

— Какво ще правим сега? — повтори въпроса Лота.

— Болницата има договор с няколко погребални фирми в града — отговори майката. — В Марбея.

— Никога не съм мислила за това — каза Лота, — но от думите ти излиза, че татко ще бъде погребан тук?

— Той така искаше. Преди много време го заяви за пръв път.

— А ти какво мислиш?

Тя сви рамене.

— Такава бе волята му. А и… моята също.

Тя погледна децата си.

— Тук е нашият дом.

— Ти ще останеш ли?

— Не зная, Лота. Имам тук свои… приятели, немалко. Не знам.

— Погребалната фирма поема всичко, така ли?

— Да. Когато доктор Алкорта установи… причината за смъртта и прочее, фирмата поема всички формалности за документи и тъй нататък. Както и по съдебната процедура. В Испания формално трябва да се вземе решение и на съда.

Децата й кимнаха.

— Нека сега отново се качим при баща ви — каза тя.

Винтер вървеше по „Рикардо Сориано“. Отново бе вечер. Влезе в Cervezerfa Monte Carlo и си поръча една наливна бира на бара. Заведението бе препълнено с мъже, които гледаха мач на голям екран. „Реал Мадрид“ играеше срещу „Валядолид“. Той изпи бирата и усети сигурност да се влива в жилите му. Вътре изобщо нямаше жени. Те седяха край масички на тротоара, очаквайки мачът да свърши и вечерта да започне.

Той прекоси главната улица и навлезе сред тесните улички на Стария град. Пласа де ла Иглесия бе изпълнена с хора — мъже, жени и деца. Всички викаха и ръкопляскаха и Винтер видя младоженци да излизат от Nuestra Senora de la Encarnacion. Църквата се извисяваше над всички, затулваше небето. Младоженците минаха бавно пред него, пристъпвайки по камъните. Две деца ръкопляскаха неудържимо. Булката беше красива, от нея се излъчваше сияние, тя светеше. Трима млади мъже във фракове й подсвирнаха и тя направи знак на приятелчетата си от друг период на живота й. Един вид „Гледайте си работата“.

Две статуи, една до друга, нямаха глави. Сватбената двойка мина покрай тях, спогледаха се и сетне изчезнаха, невидими в голямото множество.

На Портокаловия площад мнозина вече се бяха настанили на масичките пред заведенията под портокаловите дървета и си бяха поръчали кани със sangria^[4]. Винтер ги чуваше да разговарят на норвежки, шведски, немски. Черен мъж в бял костюм, с перли в косата си, свиреше „Лили Марлен“ на акордеон. Винтер бързо премина покрай масичките и продължи на запад към Пласа Виктория. Там седна на пейка точно срещу заведение, в което сервираха тапас.

 

 

Баща му лежеше в хладилно помещение в едно гробище с название Cementerio Virgen del Carmen. Едно от трите в Марбея.

— Старото гробище няма хладилник — бе казала майка му с тон, сякаш обсъждаше подробност от ваканционно естество. Това бе привидно, разбира се, начин за защита. Той бе доволен, че тя се държи така.

— Сан Бернабе има красиво местоположение, но същото може да се каже и за Вирхен дел Кармен. В пиниева горичка северно от града. Не е много по-отдалечено от другото впрочем.

Винтер бе кимнал. Майка му избърса сълзите си, но гласът й продължаваше да звучи сухо, делово:

— Не сме определили още мястото, но всъщност ходихме там, за да го видим. Баща ви и аз.

— Да.

— Там има и малка църквица.

— Ммм.

— Опелото ще се извърши в нея. От шведски пастор, разбира се. Преди протестантите трябваше да използват в такива случаи старата църква в Марбея, но мисля, че на католическите свещеници това не им допадаше.

— Значи ще стане на самото гробище.

— Вдругиден. Съобщиха ми преди половин час.

— Твърде… бързо.

— Не знам.

Той стана от пейката и пое обратно в източна посока през тесни улички и площадчета с ресторанти. На едно от тях, малко, с калдъръм, се намираше бар „Алтамирано“, чиито маси отвън бяха заети до една от клиенти, които похапваха пържена риба и морски дарове. Винтер се отби покрай тях и му се стори, че зърна Алисия с компания, седнала край една от масите и с ръка, полувдигната за поздрав, когато той минаваше.

Той бързо свърна в малката уличка от другата страна, без да се обръща.

В стаята си видя нейната визитка върху масата.

Взе студен душ, изпи чаша уиски. Лота му се обади от дома на родителите им в Нуева Андалусия.

— Мама няма да може да излезе тази вечер.

— Разбирам. А ти самата?

— Ако трябва да съм искрена, направо съм гроги.

— Ще дойда утре сутринта.

— Да, може би така ще е по-добре.

Той остана да седи по боксерки в мрака, доизпи уискито, заслушан в нещо вътре в главата си. После отново се облече и се отправи пак към Bar Altamirano.

Гробището се намираше на „Каретера а Охен“, на достатъчно голямо разстояние от новия търговски център „Ла Каняда“.

Урната с прах бе всичко, което остана от баща му. Всичко, което остава, мислеше Винтер. Ще говорим за това някой друг път.

Слънцето се бе издигнало точно над тях. Почти бе стигнало планинския връх. Гробището се намираше съвсем близо до бялата планина. Линията на хоризонта описваше полукръг далеч надолу. Морето сякаш не помръдваше.

Ухаеше на слънце и бор извън църквицата, а и вътре в нея. Той не познаваше мнозина от събралите се на опелото. Някои бяха дошли от Швеция със същия самолет, както Ангела. Стари приятели. Ангела изглеждаше спокойна, когато я срещна на летището извън Малага.

Планината хвърляше сянка върху гроба. Ангела пое ръката му. Мъж, когото той досега изобщо не бе срещал, изпя една песен на шведски и една на испански.

После пиха кафе в кафене в Пуерто Банюс, близо до брега.

— Това беше любимото място на баща ви — каза майката.

— Що за статуя е тази? — попита Винтер, сочейки с глава ангела, обърнат към водата и поставен върху висок пиедестал.

— Un Canto de la Libertad.

— Моля?

— Символизира песен за свободата. — Тя също кимна към статуята, която се издигаше на стотина метра от тях. — Любимата статуя на баща ви.

На Винтер се стори, че майка му слабо се усмихна.

Имаше чувството за някаква вътрешна лекота. Беше потискал голяма част от мислите си и сега усещаше, че ще му е по-лесно, поне за известно време. Може би шансът да се предизвика усмивката на майка му някак помогна. Сигурно после щеше да си позволи доста мисли.

Искаше да покаже нещо сам, да направи нещо. Ангела го погледна. Лота се взираше в морето в една платноходка, която се отдалечаваше от брега.

— Хайде да се приберем и да пийнем по нещо — предложи той. — Tanqueray and Tonic. Любимото питие на татко.