Оке Едвардсон
Слънце и сянка (33)

33

Беръенхем усети главоболието, когато се събуди. Сякаш е бил готов за това още в съня си, предчувствайки болката.

Дочу слаб вик откъм краката си и видя как Ада се опитва да се покатери на двойното легло. Чуваше я как се мъчи. Чуваше как Мартина работи в кухнята, чу и крясъка на самотна морска птица, прелетяла покрай прозореца.

Мартина му хвърли поглед, когато влезе в спалнята. Тя побутна Ада малко нагоре и момиченцето се изтърколи на леглото с полукълбо, което изтръгна от него възторжен писък.

— Пак ли същото? — попита Мартина.

— Да.

— Трябва да идеш на лекар. — Тя протегна ръка към Ада, която щеше да падне от леглото. — Нали беше казал, че ще идеш, ако болката продължава. — Постави момиченцето по средата на леглото, Беръенхем се поизправи, хвана ръчичките му и го повдигна. Сякаш повдигаше възглавница. — А ето че продължава.

— Знам, знам.

— И пак зад едното око? — Тя протегна ръка и го докосна. — Лявото?

— Остави! — Той отмести ръката й, може би малко грубо. — Прощавай. Но наистина това действа ужасно раздразнително.

— Ти… си раздразнен отдавна.

— Знам, знам.

— Да не би да има друга причина?

— Каква?

— Ами нещо с… нас — промълви Мартина и той забеляза, че тя се опитва да избегне да гледа Ада.

— Не, не.

— Защо не идеш при джипито? Утре ще успееш преди девет.

— Добре. Ще отида.

Той се протегна, за да достигне Ада, вдигна я пак, а момиченцето примираше от радост. Докато гледаше дъщеричката си, пред очите му притъмня за една десета от секундата и той отново я постави на леглото, почти слепешката.

— Ларш, какво става?

— Сякаш ми се замая главата.

— Боже, сега наистина трябва да идеш на лекар.

— Сигурно е само мигрена.

— Ти никога не си имал мигрена.

— Що за коментар? Разправяй го на някой друг.

— Това не беше смешно.

— Тогава спри да опяваш.

Стана от леглото и излезе от стаята.

— Кафето е готово — провикна се тя подире му, но той не отговори.

 

 

Ангела облече палтото си, обу ботушите и излезе, а той не беше в състояние да я задържи със сила.

Вдигна проклетото писмо от пода. Сякаш беше мокро листо. Емблемата в ъгъла му се беше размазала. Също както и разговорът им се бе зацапал. По-точно свадата.

Тя се върна след седем минути, но не носеше виенски кифли в торбичка. Изу ботушите си и влезе в дневната, където той още стоеше с писмото в ръка. Тя не си бе свалила палтото, сякаш това щеше да продължи цялата вечер. Напред-назад.

— Препрочиташ ли го?

— Не…

— Но ти ми дължиш солидно обяснение. — Съблече палтото си, което също се свлече на пода.

— И то правдиво. — Приближи се до него. — Разбираш ли, Ерик? Искам да чуя истината, не някакви финтифлюшки или чисти лъжи, майната му.

— Не е нужно да ругаеш.

— Ще ругая колкото искам, МАЙНАТА МУ!

— Окей, окей! — Той огледа стаята и после постави писмото на масичката пред дивана. — Така ли ще стърчим, или ще седнем?

Тя отиде до дивана и седна. Той я последва.

— Слушай сега — каза по-скоро на профила й. Тя се взираше в неоновото небе над града. Времето беше ясно, както повечето вечери сега. Беше поруменяла от излизането, макар да бе останала навън толкова кратко време. — Тази… жена беше преводачка в полицейското управление. Срещнахме се, когато отидох да съобщя, че са ми откраднали портфейла.

— Прекрасно.

— Какво?

— Прекрасен начин за среща.

— Ще ме оставиш ли да ти обясня, Ангела?

— Да, моля. — Тя все още седеше с профил към него.

— Така… после се срещнахме пак, когато получих парите. В банката. По абсолютно чиста случайност. Сблъскахме се пред самата банка.

— Сигурно те е преследвала? Дебнела те е?

— Ангела, не ставай параноичка.

— Параноичка? Това ли е диагнозата на комисаря? — Тя извърна глава за пръв път и погледна към писмото на масата, което бе започнало да съхне и краищата му се подгъваха. Папирусен свитък, помисли си Винтер. Свитъците от Мъртво море. В които може да се прочете за миналото. А то е истина или лъжа в зависимост от това как го тълкуваш.

— И после не сте се разделяли и за минута. Чак до моето пристигане — каза тя.

— Ангела! Съвсем не е така и ти го знаеш.

— А как е тогава? Все още чакам. — Тя пак кимна към писмото. — В него не се споменава за случайна среща пред банка, нали?

Винтер притвори очи, после се загледа през прозореца, но сега виждаше само вечерта, нощта.

— В онази вечер… в нощта… когато татко умря. И после. Аз се чувствах така… отчаян. Натъжен. Прибрах се в стаята си. Това бе вечерта, преди да дойдеш. Седях на леглото, обзет от нещо… някак толкова тежко, от усещането, че съм направил грешка, която вече не може да се поправи. Или че всички сме сбъркали. Или и двете. — Той я погледна, тя го слушаше. — Не помня какво точно съм си мислел тогава. Но за мен беше абсолютно невъзможно да остана в тази стая и да зяпам изображението на Мадоната на стената, докато пия последните остатъци от уискито, купено в самолета. Може би ако имаше телевизор… не знам. Испански футбол или някакво щуро токшоу. Наистина не знам. Просто не можех да седя повече така. Излязох и се отправих към Стария град.

— Където тя седеше, очаквайки те.

— Не беше така. И това беше чиста случайност. — Тя обърна глава и той продължи в ускорен темп: — БЕШЕ случайност. Тя седеше на едно малко площадче с неколцина приятели. — Наистина беше случайност, помисли си. Когато я видя първия път на площадчето, това си бе случайност. После някой сякаш тласна краката му натам и той отново се върна. Скръбта, тъжните мисли… Може би срамът. — Поздравих, седнах при тях, хапнах нещо и пих малко вино.

— И това беше всичко?

— По принцип да.

— ПО ПРИНЦИП?

— Да. Придружих я до дома й, тя ме покани, пих още малко вино и… това беше всичко. Най-вече разкарване насам-натам с такси и после един ранен изгрев над Торемолинос.

— Торемолинос?

— Мястото, където тя живее.

— Значи си я придружил до дома й, за да се полюбуваш на изгрева? Какъв амбициозен турист си ти, Ерик. Нахълтваш в чужди квартири, само и само да се възхищаваш на изгреви.

— Ангела… зная. Не би трябвало да отивам в дома й и аз… не исках. Не бях АЗ, а… всичко друго. Но ти се заклевам, дявол го взел, че… нищо не се случи.

— Преди малко заяви, че не бива да се ругае.

— Ангела…

— И защо да ти вярвам?

— Защото е истина.

— Ха! — Тя се загледа през прозореца. — Ха-ха!

— Просто не знам как да те накарам да… Ако желаеш, можем да се свържем с нея.

— Не бъди смешен.

— Повярвай ми, сега ти говоря самата истина. Отидохме в дома й, пихме по чаша вино, аз поспах малко в… дневната. Тя не направи никакви опити, а и от моя страна… нямаше такива.

— Какво благородство и от двамата.

Той стана, усети, че гърбът му е влажен от пот. Не знаеше какво да прави сега, какво да каже повече.

— Причината е само моята… изнервеност — рече той.

— И нещо повече от нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, между другото. — И тя посочи към корема си.

— По дяволите, Ангела!

— Ето че пак ругаеш.

— Не бива да говориш така.

— Може би това е истината. Тук ще си казваме истината, нали? Ами ако си мъж, който не може да има семейство.

— Грешиш. Грешиш ужасно много. — Той пак седна, опита се да хване ръката й, но тя я отдръпна. — Така ме радва това. Така ме радва всичко. — Сега пое ръката й. — Трябва да ми вярваш, Ангела.

— За всичко, което твърдиш?

— Да.

— Защо тогава просто не изхвърли писмото?

— Добър въпрос. Мислех да го направя. Не знам. Вероятно защото изобщо не обичам да изхвърлям книжа. За мен всичко има стойността на документ. Показания. Донесения. Е, нали знаеш.

— Рапортува ли от своя страна?

— Какво?

— Отговори ли на писмото?

— Не, разбира се, че не.

— И в това ли трябва да повярвам?

— Но то е самата, самата истина.

Той се вживя в ролята. Не, не роля, а ситуация. Та това си беше разпит. Тя се намираше от другата страна, а той бе на мястото на заподозрения. Беше следствен, тя водеше дознанието и много я биваше впрочем. По-добра е от мен, помисли си.

Но така си и беше. Търсенето на истина в пролуките между думите на заподозрения. В тези пролуки се съдържаха сигурно откъслеци от факти. Той обаче й каза самата истина. Това БЕШЕ истината, във всичко важно и съществено имаше само истина и той беше длъжен да убеди един недоверчив дознател. Но сега нямаше да се получи. Щеше да продължава, още много.

 

 

Анета Джанали усещаше как слънцето свети в очите й. Лъчите му обгръщаха странично магистралата и заслепяваха водачите. Скоро ще се раздаде трясък и ние ще се окажем насред сблъсъка, помисли си тя. Усети познатото ухание на прясно изпечен хляб, когато достигна височината при „Поолс“. Халдерш гледаше в упор пред себе си, в бялото сияние, което сякаш трябваше да я насочва правилно.

Тя слезе от магистралата при Йернбротс и като че отново си възвърна зрението.

— Идвали сме тук и преди — обади се Халдерш. Посочи високите цял метър снежни насипи край пътя. — Сняг — каза той и се обърна към Анета Джанали. — Това се нарича сняг.

Били сме тук, каза си тя.

Халдерш се забавляваше да припомня на Анета Джанали нейния африкански произход. Родена съм в Източната болница в този град, но това явно не е достатъчно за Фредрик, мислеше тя и зави наляво.

— Коледна елха — обади се пак Халдерш и посочи едно украсено дърво, поставено пред входа на гараж. — Има още такива — обясни той и посочи други. — Това е северен символ за светлина и за кулминацията на радостта.

— Аха.

Минаваха с колата покрай малки къщи, паркираха пред живия плет на Елфвегренови. Вилите бяха построени през 50-те години, когато хората живеели натясно в собствените си къщи, но разполагали с големи градини.

Дворът тук бе покрит със сняг, но нямаше отпечатъци от обувки. Анета Джанали забеляза следи от заек и котка.

— Следи от рис — каза тя и кимна към дирите в снега вляво.

— Не, от лъв — поправи я Халдерш. — Тази година те идват далеч на север.

— Този тук е роден в Зоопарка на Бурос.

— Как разбра?

— Ноктите са обърнати навътре — каза тя и натисна звънеца на семейство Елфвегрен.

 

 

Лота Винтер се обади. Ангела не пожела да вдигне слушалката, макар да беше по-близо до телефона.

— Ерик е.

— Говори ли с мама?

— Да, ще я взема от „Ландветер“.

— Пристига вдругиден.

— Да.

— Три дни до Коледа. Как бързо минава времето.

— Ммм.

— Тогава ще ви очаквам с Ангела на Бъдни вечер.

— Естествено.

— Успя ли да купиш някакви подаръци?

— Само джина на мама.

— Не се шегувай.

Вингер погледна профила на Ангела. Все този профил. Който не се шегуваше.

— Пазаруването ще стане в последния момент. С изключение на едно-две неща — каза той.

— Нали получи списъците на Бим и Кристина.

— Да, по електронната поща. Доста са дълги.

— Съвсем като тях самите.

— Няколко дециметра в повече, откак се видяхме последния път.

 

 

Внезапен вятър бе заличил част от лъвските следи пред къщата на Елфвегренови. Сякаш животното се бе върнало назад по собствените си стъпки.

— Трябва да внимаваме — предупреди Халдерш, когато излязоха.

Ерика Елфвегрен затвори вратата след тях. Анета Джанали усети студа като движение вътре в кожената си яка.

— Не топлят особено — отбеляза Халдерш. — Трябваше да си тук по времето на някогашните балтони. Имаше си дрехи за зимния климат в една такава субарктическа дупка на края на света.

— Чудесно описание.

Седнаха в колата и потеглиха.

— Имаха два броя на „Актюел Рапорт“ под дивана — каза Халдерш, когато се завъртяха в кръга на кръстопътя.

— Два какво?

— „Актюел Рапорт“. Най-купуваното списание за мъже. Или, както се казва по-точно, най-продаваното.

— Аха.

— Чудя се защо. — Той повтори: — Чудя се защо.

— Значи ти позна списанието?

— Познах го по гръбчето. По него най-горе има червена ивица. А се виждаше малко и от заглавието.

— Бива те да разпознаваш списания за мъже.

— Да. Но ако си мислиш, че купувам такива гнусотии, лъжеш се.

— Нищо не си мисля.

— Обичайно ли е хората да държат у дома си порнографски цапотии? — измърмори Халдерш, но повече сякаш на себе си.

— Всъщност нямам представа — каза Анета Джанали.

— Май става все по-често. Знак на времето. На всеобщото разложение. Хората четат порнографски списания и гледат порнография по Канал плюс и ТВ 1000.

— Може би.

— Сега всяка вечер правят реклама на сексуални играчки по един от популярните кабелни канали. Всяка вечер. Всяка проклета вечер. И продължава повече от година.

— А ти откъде го знаеш?

— Кое? — Халдерш я погледна, сякаш беше сепнат от някакъв хубав сън.

— Как можеш да си сигурен? — повтори Анета Джанали с тънка усмивка.

— Защото проверявам, естествено. Винаги трябва да проверяваш фактите, нали? Проверявам по две секунди, ядосвам се и това определя какъв ще е денят ми.

— Оправи ми деня.

— С удоволствие бих ги попитал — каза Халдерш.

— Кого?

— Хубавката двойка Елфвегренови. С удоволствие бих ги подпитал за любимото им четиво.

— Сигурно ще имаш още възможности за това.