Оке Едвардсон
Слънце и сянка (37)

37

Когато Ангела затвори външната врата и той чу как ботушите й един подир друг тропват на пода, отвори вратичката на печката и извади оттам двата пълнени бекаса, които трябваше да постоят малко в тавичката. Часът бе девет и половина.

— Какво е това? — попита Ангела, която се отправи директно към кухнята, може би примамена от уханието. — Гълъби на мира?

— Само малко храна за вечеря.

— Не се старай толкова.

Винтер тъкмо правеше соса за салатата и разбъркваше лъжичка френска горчица със зехтин и три капки оцет с мед.

— Усещам нещо в тези приготовления — продължи Ангела. — Скрит умисъл.

— Гадай тогава — каза той и накъса разноцветни листа салата върху соса в купата, кимайки към бекасите, сякаш всичко, за което говореха, бяха те.

Тя отиде към плота и подуши. Външно птиците изглеждаха прекрасно.

— Яребици?

— Не.

— Предавам се.

— Вече?

— Изморена съм.

Тя седна на стола и започна да масажира пръстите на левия си крак. Коремът й бе доста наедрял и истински закръглен. На едната пета на чорапогащника си имаше малка дупка. На светлината на лампата на печката и от двете свещи на масата той забеляза, че под очите й има сенки, но че лицето все още е заруменено от зимата вън. Косата изглеждаше сплескана, като изсушена след някой следобед или вечер в клиниката, където въздухът е лош.

Ангела вдигна очи към него, косата й падна встрани и сенките изчезнаха. Лицето й отново бе младо.

— Нищо ново. Изморена съм. Това е още по-неприятно и заради киселините. — Тя внимателно прокара длан над пламъка на едната свещ. — Днес в клиниката се разрази скандал. Истински скандал. — Продължаваше да държи ръката си над пламъка на свещта, без да го гледа. — Шефът напусна. С гръм и трясък. — Пак вдигна очи към него. — Просто стана от бюрото и си тръгна. — Усмихна се. — Скъпият директор на болницата беше при Улсен с най-новите си предложения за съкращения… не, с най-новото решение. Аз бях с пациент и не чух, но други ми разказаха, че откъм кабинета на Улсен се чуло ръмжене, после той излязъл оттам без палто, а Буершма го следвал с крайно смутен вид.

— Крайно време беше.

— Кое?

— Директорът да се смути.

— То е като вода, която се оттича по него, без да го намокри, като па… — Тя погледна дребната птица, която бе най-близо и още ухаеше, от нея се издигаше лека пара. — Това да не е патица?

— Не знаеш ли колко големи са патиците?

Тя обаче сякаш беше забравила въпроса си, отдръпна ръка от свещта и се зае да масажира дясното си стъпало.

— Улсен така и не се върна. Половин час по-късно се обадил и казал, че няма да идва на работа до края на деня. Не, съвсем. Така и си отишъл изобщо.

— Сега ще бъдете още по-малко тези, които трябва да работите.

— Така е. Но пък може и да е за… добро.

— Аз донесох нещо хубаво — каза Винтер с жест към бекасите, като същевременно отвори вратичката на печката, за да види как се пекат картофите.

— Лекарите трябва да държат сметка за респекта, който вдъхват — заяви Ангела и продължи хода на своите мисли: — Когато крещят здравата, това доста те разтърсва.

Забелязах го, помисли той, но не каза нищо.

— Имам предвид в администрацията — уточни тя, стана и отново отиде към плота. Той я прегърна и усети мириса на зима, който все още се излъчваше от косата и дрехите й. Както я обгръщаше с ръце, усети корема й. Тя се попритисна към него.

— Изгори ли писмото? — попита едва чуто, сякаш не него, а шията му или птиците в тавичката на плота.

— Всичко е унищожено — увери я той. — Всичко, което не съществуваше, е унищожено.

— Добре — каза тя и се освободи. — Добре, добре. — Погледна към масата, която още не беше сложена за вечеря. — Да не би идеята е да се вземе душ, преди да хапнем?

— Имаш пет минути — каза й той. — Максимално. Аз ще увия тези тук в станиол и сосът е почти готов.

— Но какво е това де? И все пак да не би да са яребици? Но сега не им е сезонът, нали?

Сети се за френската дума, докато се обливаше с вода под душа. Becasse. Знаеше я, защото бе работила при един производител на грозде във франция в продължение на две лета и една късна есен, докато учеше или, по-точно, докато не учеше, и селянинът ходеше на лов за бекаси. Един току-що отстрелян бекас. Висящ във вестибюла, когато тя ставаше сутрин, за да поеме към засадените в редици лозя.

 

 

Седяха в стаята, която Хане обикновено използваше в полицейското управление. Приятно, спокойно помещение, добре осветено.

Тя винаги поставяше свежи цветя на масичката край столовете, които изпълняваха функцията на кресла. Като мен са, мислеше си често Хане: недостатъчни, нещо друго вместо онова, което би трябвало да е на тяхно място, при различни обстоятелства.

— Тези сънища не ме оставят — сподели Морелиус. — Ето и тази нощ не ми дадоха мира.

— Защо не ми разкажеш по-подробно?

— Беше както предишната нощ, и по-предишната. Някой, който се кикотеше, докато стоях там, и аз не знаех… кой от тях.

— Пак ли по време на автомобилната катастрофа?

— Винаги е тогава — отговори той. — Сега например блесна нещо като светкавица, докато аз седях в колата. И все е в службата.

— Как именно?

— Като… спомен. Появява се и изчезва.

— Кое? — попита тя. — Как изглежда споменът?

— Същият образ. От… катастрофата.

— Така ли?

— Като че ли ме… преследва — каза той. — И то не само когато работя.

Тя го слушаше. Изчакваше.

— Мисля за това дори когато всичко е наред, ако разбираш какво имам предвид.

— Да.

— И тогава идва сънят. — Той завъртя глава, опитвайки се сякаш да раздвижи скования си врат. — И ме връхлита най-лошото. — Сега пак завъртя глава, в противоположна посока. — Защото човек има нужда от сън. Иначе не може да се работи. — После каза нещо, което Хане не разбра докрай и по което щеше да размишлява впоследствие. Много по-късно. — Нали все пак трябва да покажеш кой си — заяви Морелиус.

 

 

Патрик и Мария обикаляха из отворените до късна вечер универсални магазини в центъра, разглеждаха компактдисковете, подредени на специални стойки, ровеха в купчини книги, докосваха дрехи, закачени на дълги редици. Улични музиканти с гугли на Дядо Коледа изпълняваха коледни песни на английски и шведски.

В югоизточния ъгъл на огромния универсален магазин „Феман“ бе застанал перуански оркестър: дребни мургави мъже, облечени в пончо със землисти тонове, които пееха песни, наситени с мъка и силен вятър. Патрик и Мария постояха сред около двайсет други слушатели, застанали в полукръг, като леко се движеха в ритъма на мелодиите. Пред музикантите имаше изтъркан куфар, пълен с компактдискове.

— Може да купя един за мама — каза Мария. — Не съм й намерила още подходящ подарък за Коледа. — Направи с глава движение към дисковете. — Един такъв и после ще й купя и нещо друго.

— Малко black metal — каза Патрик.

— Не, мерси. — Тя го погледна. — А май и ти не си намерил нещо подходящо, нали?

— За татенцето ли? Ъхъ.

— А на… нея ще купиш ли нещо?

— На Ула ли? Как пък не.

— Стори ми се, че я видях в трамвая пред църквата в Хага онзи ден. Или предишната вечер.

— Фиркана ли беше?

— Ако изобщо беше тя. Не, не си личеше да е. Но носеше торба от „Системата“.

— Пътувала е от Мастхюгет? Доста тежък товар, майната му.

— Никога вече не искам да бъда така фиркана — каза Мария.

— Като кого? Като Ула?

— Знаеш какво имам предвид, Патрик.

— Добре де.

— Нали?

— Straight edge?^[1] — отговори той. — Единственото, което е важно сега. — Патрик хвърли поглед към музикантите, които сякаш свиреха вкупом на окарина, като в същото време изтръгваха бурни акорди от китарите си. Звучеше така, сякаш ято птици пърхат над планински върхове. — Да се махаме оттук. Ще купуваш ли музика от Андите?

— Трябва да си помисля още малко.

— Вдругиден е Бъдни вечер.

— Не ми го припомняй.

— Че нали няма за какво да се безпокоиш?

— Можеш да прекараш празника у нас.

Патрик не отговори. Извърна глава и видя Винтер да се задава от горната част на Брунспаркен, в периферията на множеството, което пъплеше надолу към града. Не ги беше забелязал. На лов за коледни подаръци. Още не носеше никакъв пакет, но, изглежда, беше съвсем наясно накъде е тръгнал или просто се бе оставил на тълпата да го тласка със себе си.

Патрик обърна глава, ала беше късно. Градът е малък.

— Е, как е?

Той стоеше до него, но не прекалено близко. Мария вдигна очи.

— Предполагам, че е наред.

Винтер погледна към оркестъра. Мелодията беше секнала и се разнесоха слаби аплодисменти. Той погледна отново към двамата млади. Бузата на Патрик бе придобила почти нормален телесен цвят. Винтер нямаше представа дали разследването беше започнало и не искаше да пита, но момчето бе бито за последен път.

— Нещо ново от банката на паметта? — Той веднага усети как идиотски прозвуча. Corny^[2], както му викаше едно друго поколение с други представи.

— Не.

— Нали още пазиш всички телефонни номера?

— Естествено.

— Добре, трябва да вървя. Подаръци за Коледа, и то както винаги в последната минута. — Той се огледа. — Така е май с повечето.

— И с нас — каза Мария.

— Ще се видим. — Винтер тръгна, но още не бе изминал два метра и се обърна, усмихвайки се сякаш на навалицата наоколо, а Патрик забеляза как светлото му палто малко се повдигна и отдолу се подадоха тъмносиви панталони, които можеха да са… можеха да са същият тип, както… онези, дето ги беше видял, докато стоеше на стълбите, а оня слезе с асансьора и мина през входната врата. Какво беше това? За тези панталони ли беше ровил в… „банката на паметта“, както се беше изразил криминалистът?

Мария каза нещо, но той не я чу.

Сега стоеше на стълбите. Беше видял половината лице или по-малка част от него, палтото се бе придърпало нагоре и имаше нещо с панталоните. Върху тях имаше още нещо. Нещо, което бе проблеснало. Беше проблеснало и долу по крачолите им, подобно на светоотражател. Може и да беше такъв, прикрепен към тях, или отражение от светлината. И като препаска през гърдите.

Патрик още виждаше пред себе си криминалиста, но сега като глава, която се поклащаше над главите на множеството.

Онзи, който беше излязъл от сградата, бе в униформа или нещо подобно под обикновеното си палто. Патрик се обърна към Мария, която пак каза нещо.

— Какво? — попита я.

— Да не би да спиш, стоейки?

— Да се махаме оттук — дръпна я Патрик.

 

 

Бартрам се прибираше вкъщи с две видеокасети под мишница. Беше започнало да снежи отново, но слънцето продължаваше да грее. Може би снеговалежът бе дотам ограничен по място, че само той и онази част от улицата, по която се движеше, бяха побелели. Още не бе я опознал както трябва. Отначало му се струваше само дълга, но сега бе разделена на сектори, които имаха определен облик. Рекламната фирма, която явно не можеше да направи кой знае каква реклама, ако се съдеше по нейната собствена такава.

Детската площадка.

Бутикът за дамско облекло, а може би там продаваха и шапки.

Жилищните сгради, които меняха цвета си от пресечка на пресечка, но от него не бе останало кой знае колко поради дъждовете, вятъра и слънчевия пек. Тук духаше особено силно. Може би заради планината. Вятърът идваше отдолу на платото и биваше възпиран от планината, обръщаше посоката си и така се образуваше кръг от вихри. В най-лошите случаи този кръг беше омагьосан. Добър израз: омагьосан кръг. Може би го бе чувал преди.

Престана да вали, сякаш той бе минал през него с гръм и трясък. Също както вятъра, който можеше да направи завой при планината, слънчевата омара се бе обърнала, за да се завърне пак, по-плътна.

 

 

Влезе у дома. От зюмбюла^[3] се разнасяше слабо ухание. Такова му допадаше. Беше си купил готови кюфтета и вероятно щеше да замирише и на Коледа. Снабдил се бе и с бутилка глинтвайн от нова марка. Какво значение имаше впрочем. Шунка нямаше, пък и той едва ли бе помислил за това.

Постави видеокасетите на стола в антрето. В кухнята беше оставил сухарите неприбрани. Беше забравил да пъхне в хладилника и пакета „Лета“, та маргаринът жълтееше в различни нюанси, които до един напомняха урина. Урина. Той взе пакета, пълен почти три четвърти, подържа го в протегнатата си длан и го пусна в коритото за миене на чинии. Уцели го при първия опит. Вдигна ръка и прие ликуването. Този, който уцелва в сърцевината, вдига ръка и той го стори, единствен, доколкото можеше да забележи.

През нощта той държа Ангела в ръце. Тя се движеше бавно в ритъм с неговия, с движенията му, обърната с гръб. Тялото му бе част от нея. След няколко минути предпазливостта му отстъпи. Повдигна я и тя сякаш заплува отгоре. Извика нещо с друг глас, но той не я чу, защото навлизаше в същото дълбоко изживяване като нея, едновременно с нея. То бе изпълнено със светлина.

После, когато слушаха нейния компактдиск, the boatman calls from the lake, a loon dives upon water, лежейки смълчани и неподвижни, той се размисли за името на детето, но не смееше да се задълбочи. И Ангела бе станала по-предпазлива.

Това се дължеше на наближаването на събитието. Януари, февруари, март, април. Може би и преди това. Значи по-малко от три месеца. Дали беше разбрал добре? Майната му. А тя? Разбира се, че не. Кой би могъл. Все едно да напишеш книга, преди да си я написал.

Страдание винаги ще има, то преминава през живота като вода. Беше тъжна и категорична музика, хубава, не особено подходяща за следобед, изпълнен с ярка светлина, но тук, на път към малките часове, тя се лееше, както двамата току-що сякаш се рееха в прегръдките си.

Бертил бе цитирал една арабска поговорка. Мъжът не става мъж, преди да е написал книга, посадил дърво и направил дете.

Той бе направил най-голямото откритие. Почти. Ангела вече не говореше за къща, но той знаеше. Дворно място с дупка, изкопана от него, едно дърво, сто дървета.

Би могъл да напише книга или да я измисли, да я съхрани в чекмедже в скрина, страници, изпълнени с мислите му. Но животът му… нима привършваше? По такъв начин? Пенсия след трийсет години професионално служене, последвани неизменно от кротко съществуване. Дали изобщо беше вървял в живота?

Или и той носеше в себе си нещо друго? Мили боже. Да напише книга, която да не е наръчник по водене на разпит или чиято тема да не е значението на интуицията при разследване на престъпленията.

За да пишеш добре, трябва и да мислиш добре, разсъждаваше той. А дали сам мислеше добре? В това отношение винаги бе разчитал на себе си, на това, че мисълта му рано или късно ще го изведе по-надалеч. Сега не беше съвсем сигурен. Толкова много се бе случило в живота му през тази зима, а също и през есента. Онова, което той беше, това, което бе станал. Баща му… и детето, всичко в едно гигантско движение, по-голямо от всичко онова, което той можеше да обхване.

Нестабилната му концентрация в дадения случай, по убийството. Да. Нестабилна концентрация. Трябва да го признае пред самия себе си. Той продължаваше да е професионалист, но се случваше мисълта му да се отклонява в погрешна посока. Преди не бе ставало така, поне не по този начин. Случило ли се беше нещо с него? Само… детето ли беше причината, и смъртта на баща му… и Ангела, тяхната нова… сериозна връзка.

— Чувам, че мислиш — каза тя и тежко се обърна. — Надявам се, за… нас.

— Да.

— И не толкова за работата, нали?

— Не както друг път.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам… Имам чувството, че сякаш… сякаш ми е станало по-трудно да прикова вниманието си върху това, което върша. Този случай например. Не знам… — Той я целуна.

Може би знаеше причината. Едва бе дръзнал да даде ход на тази мисъл. Може би беше уплашен. Уплашен за… тях. Имаше нещо, което го плашеше.

Той седна, после стана от леглото, за да иде до тоалетната. Изпитваше жажда и точно в този момент тя го попита дали не би искал да пийне нещо.

— Да.

— За тебе вино.

— Би било чудесно. — Той се протегна да я хване, преди да е станала от леглото. — Ангела…

— Да?

— Имаше ли още обаждания на непознат?

— По погрешка, искаш да кажеш? Нали така се изразяваше по този повод?

— Имаше ли нови?

Ангела видя сериозното му лице. Защо й ги напомняше? Дали въпреки всичко не се страхуваше?

Тя не се вълнуваше повече от това. Сега не се боеше. Те не се страхуваха. Онова беше друго време, сега бе друго. Всичко беше светло и тя най-сетне изпитваше оптимизъм, радост. Проклетото писмо и адската неприятност с него беше недоразумение. Няма да има повече недоразумения.

— Не — излъга тя.

 

 

Самолетът от Малага кацна в северния здрач. Винтер видя как докосва земята, докато маневрираше с колата на малкия паркинг източно от терминала за външни линии.

Майка му бе сред първите, които излязоха от митницата. Тя силно го прегърна. От нея лъхаше на пясък и на друго слънце. Не на джин. Количката за багаж беше препълнена, направо се огъваше под товара.

— Не знаех, че си решила да се преместиш да живееш тук.

— Само малко коледни подаръци, Ерик.

В колата тя се сви, после пак се отпусна, подуха в дланите си.

— По-студено е, отколкото предполагах.

— Тази зима е една от най-студените през цялото столетие.

— А утре е Бъдни вечер.

— Точно така.

— Кога ще дойдете у Лота?

— При всички положения ще ядем в един и половина.

— С нетърпение ще чакам. — Тя впери очи в тъмната вечер и в белия сняг, който осветяваше терена.

— Как е Ангела?

— По-добре от когато и да било.

— Едреели, както би следвало?

— Напълно според плановете.

— Ти нали ще бъдеш свободен от работа за Коледа, Ерик?

— Разбира се.