Оке Едвардсон
Слънце и сянка (12)

12

Мария и Патрик обикаляха из центъра. Беше се застудило. Откъм север задуха вятър. Мария пъхна ръцете си в джобовете.

— Не си ли взе ръкавиците?

— Не успях. По-скоро мислех, че са в джоба ми.

— Студено е.

— По-добре така, отколкото да вали. Имаш ли цигари? — попита тя и спря пред „Макдоналдс“. Магазините в „Нурдстан“^[1] бяха затворени, но вратите към топлите им преддверия бяха все още отворени.

— Мислех да спра да пуша.

— Да спреш? Та ти едва-що започна.

— Не ми харесва.

— Че на кого харесва? — тросна се тя и влезе в търговския център. Усещаха топлия лъх на климатиците. Неколцина възрастни след тях ги задминаха и сякаш всички примираха от смях. Мария долови мирис на алкохол, парфюм и тоалетна вода за бръснене. Групата застана пред „Кинг Креол“ и влезе вътре в същия момент, в който Мария и Патрик минаваха оттам.

— Танцбанд — изсмя се той.

— Те поне имат къде да идат.

— В такъв случай предпочитам да съм навън.

— И все пак.

На площад „Феман“ хората висяха на гроздове. Двама полицаи минаха през откритото му пространство и застанаха пред музикант, който дрънкаше на китара. Той обаче не преустанови изпълнението си заради тях, а подхвана и песен. Единият от полицаите, по-възрастният, изглежда, влезе в ритъма й. Певецът повиши глас.

— Май се е ударил — отбеляза Патрик.

— Така трябва да звучи — посочи Мария, — това е нещо испанско. Нещо от типа на фламенкото.

— Фламенко, казва се фламенко.

— Не знаех, че си наясно.

— Звучи обаче така, сякаш го боли.

— Представи си само, да можехме да заминем там.

— Пътуване за отдих на Канарските острови.

— Не си ли бил там?

— Бяхме, цялото семейство, преди маман да ни напусне.

— Е, и как беше?

— Когато тя ни напусна? Зарежи го.

— Имам предвид Канарските острови.

Патрик не помръдваше, загледан в уличния китарист, който започна ново парче, но и то звучеше като предишното.

Можеше да й каже, че си спомня един басейн, как е скачал в него от малка каменна скамейка, до която растяла палма, и че басейнът се намирал само на една стълба разстояние под балкона на апартамента, където били отседнали. Сестричката му имала спасителен пояс във формата на възглавничка, а майка му пристъпвала край тях в синята вода и се смеела. Гмуркал се в басейна по цели дни, а следобед отивали да играят бинго. Топвал се във водата и вечер, когато настъпвал мракът, за да покаже някое ново умение на родителите и на сестра си, седнали край маса до басейна. „Ето, вижте сега това“, подвиквал им той, а те му аплодирали. Вечер било почти толкова горещо, както денем, а у дома валяло сняг. Много пъти държал баща си за ръка.

Но всъщност нямаше никаква сестричка, никаква мама, никакво пътешествие до Канарските острови, никакъв басейн, никаква палма, никакво бинго. Изобщо не ги бе имало. Понякога се размечтаваше на висок глас. Мария не знаеше за това. Тя можеше да пътува до всички острови на света.

— Нищо особено нямаше на Канарските острови — отрони той.

 

 

Морелиус стоеше пред „Харли“ и чакаше Бартрам, който бе влязъл вътре, за да поговори със собственика. Пристъпваше от крак на крак. Застудяваше, само за два-три часа студът бе изтласкал влагата.

— Утре ще е — каза Бартрам, когато излезе. — Не са и мислили да го местят.

— Аха.

— Може би и така е добре.

— Има ли някакво значение кога клуб „ХоДе“ ще празнува?

— Не, разбира се, че не.

— Същата врява.

— Но мадамите си ги бива — отбеляза Бартрам.

— Онези винаги идват с готини мадами.

— Ти не си ли сред членовете?

— Те са готини — продължи Бартрам. — Много готини. — Той тъпчеше на място. — Точно сега не би било зле да се посгрееш с някоя от тези мадами.

— Ама че го рече.

— И да се вмъкнеш в онази кожа. — Бартрам поглади собственото си кожено яке. — Да стигнеш до същественото. Чуваш ли ме, Симон? До същественото.

— Хайде стига.

— Какво ти става?

— Писна ми от дърдоренето ти.

— Отпусни се, дявол го взел. Това си е… — Бартрам обаче замлъкна, когато видя двама младежи да се задават по „Авеню“. Вече бяха на два метра от тях. — Я, виждам познати. Добър вечер, добър вечер.

— Добър вечер — отвърна Патрик.

— Пак сте излезли на разходка, а? — обади се Морелиус.

— Не живеем ли в свободна страна — тросна се Мария.

— Вярно е — съгласи се Бартрам. — Но не ви ли е студеничко?

— Не — отсече Мария, а Морелиус можеше да види побелелия й нос и оголените китки на ръцете, които се подаваха от джобовете. И челото, и месестата част на ушите също бяха побелели от студ.

— Прибирате ли се? — поинтересува се Морелиус.

— Да се прибираме при кого? — отговори с въпрос Патрик.

— По ваш избор — каза Морелиус. — Все едно сме дошли да ви вземем с кола.

— Вечерта е само детето — заяви Патрик. Беше чул тази фраза от някого и мислеше, че е достатъчно многозначително да я вметне и сега. Морелиус хвърли поглед на Бартрам, но не каза нищо.

— Така е, наистина — съгласи се Бартрам. — Някакви планове?

— Мислехме да влезем в някоя кръчма — отвърна Мария.

— Твърде млади сте за заведение.

— Именно. Точно това е номерът.

— Какъв именно?

— Че няма да идем никъде.

— В кръчми обаче не можете да седите.

— Нямам предвид кръчми в момента. А определено място. Тип място. За младежи и където човек може да повиси.

— Да повиси?

— Да повиси. С хора.

— Окей — съгласи се Морелиус.

— Но такова няма — рече Патрик. — Нищо няма.

— Напълно сме съгласни — каза Морелиус.

— Къде ще карате Нова година? — поинтересува се Бартрам.

— Какво?

— Къде ще посрещнете новия век? Новото хилядолетие? Ще се видим ли в „Скансен Лейонет“?

— Ъъъ.

— Няма ли да сте там? Ние обаче ще бъдем.

— Работите ли и на Нова година?

— Отговорът е „да“. И аз, и Симон сме на служба и ще бъдем горе на Скансен, когато настъпи големият час.

— Хайде бе. На работа в новогодишната нощ.

— Каква е разликата? Половината град все едно ще дойде на хълма тогава. Поне по-младата му половина. Пък и ще ни платят за това. — Той се обърна към Морелиус: — Не сме ли късметлии, Симон?

— Разбира се.

Патрик погледна към Мария и поклати глава.

— Трябва да вървим — рече.

— Приберете се у дома и се сгрейте — посъветва ги Морелиус.

— Това е свободна страна! — тросна се и Патрик. Обичаше да го казва, защото и то беше многозначително. Всмукващо. It sucks.^[2]

Вечерното дежурство на Беръенхем бе свършило, но той не се отправи веднага към къщи. Подкара колата в южна посока и си пусна четвъртия диск от колекцията „Следи“ на Спрингстийн, happy with you in my arms, happy with you in my heart, вчера Мартина му бе прошепнала нещо и го бе погладила по ръката, но той се престори, че спи. Тя се обърна на другата страна и той също на края потъна в сън. Беше се опитал да не мисли.

Морският залив блестеше отдясно, когато мина през Аским. Продължи нататък. Движението се упокои, когато къщите на големия град станаха по-ниски и по-нарядко. По-заможни. Вилите примигваха като оазиси отвъд асфалта на шосето, по което той се носеше с просвирващи гуми. Последните автобуси спираха край спирки, които в тъмнината изглеждаха безлюдни, happy darling come the dark, happy when I taste your kiss, I am happy in love like this, слушаше Беръенхем, докато караше, сякаш до него долиташе език, който не разбираше, но при все това всяка дума му беше ясна.

Размисли се за детето си. И за жена си. При кръстовището Билдалсмутет свърна от шосето и продължи по тесните улици до брега на морето, там спря и излезе от колата, фенерът на рибарски кораб примигваше на височината на островите в южната част на архипелага. Наоколо тъмнееха силуетите на изтеглените от водата платноходки. Навътре в морето пак примига светлина, по-надалеч проблесна по-ярка, вероятно от среднощния ферибот до Фредериксхаун.

Този ферибот не след дълго щеше да пори водата с пътници, които щяха да посрещнат Новата година на борда му. Ново хилядолетие в международна морска зона, помисли си Беръенхем. Море. Той приклекна и потопи длан във водата, която сякаш я обгърна с ръкавица от лед. Надълбоко съм, помисли си той. Трябва да се справя с това.

На магистралата по-нататък видя радиокола, паркирана край козирката на спирка. Шофьорът бе застанал до нея. Беръенхем не зърна никого другиго нито на предната, нито на задната седалка, когато мина оттам. В огледалото за обратно виждане видя полицая да стои с поглед, зареян над къщите и дърветата. Може би държеше в ръка цигара. Всички имаме нужда от някаква пауза в ежедневието, помисли си Беръенхем. Отначало му се стори, че разпознава колегата си, но впоследствие не беше вече толкова сигурен. Във всеки случай не беше някой от участъка във Фрьолунда.

По стъклата на колата внезапно се затропа — градушка, която миг по-късно премина в сняг, първия за сезона. Почти ноември. Спрингстийн продължаваше да пее: and honey I just wanna be back in your arms, back in your arms again… Беръенхем се отправи към дома, където се пъхна между студените завивки, Мартина спеше и той се престори, че също спи.

 

 

Винтер пак наклони глава към рамото си и с ново потръпване се изтръгна от моментната дрямка.

— Подремни си в леглото за гости — предложи майка му.

— Добре съм така.

— Той си почива сега.

Винтер се вгледа в лицето на баща си, загубило и последните останки от цвета, който имаше, когато го видя предишния път на болничния одър. Преди три дни или четири, пресметна той мислено.

Странно бе, че все още диша. Винтер стана и пристъпи към леглото. Баща му лежеше с глава, извърната към прозореца, очите му бяха затворени. Силуетът на планинския връх се открояваше на фона на небето. Самолет се канеше да кацне в Малага. Винтер тъкмо мислеше за Швеция и телефонът в джоба му иззвъня. Той бързо излезе в коридора, за да отговори на обаждането.

— Как е положението?

— Не е добре. По-зле е.

— Ще се опитам да пристигна утре. — Сестра му се прокашля, прошепна нещо, но не успя и опита отново. — Тази сутрин имах само 38,9 градуса.

— Направо си за болница. С такава висока температура… за възрастен човек е опасно, докторке.

— Ами защото то е…

— Какво? Не чувам какво ми говориш, Лота.

— Толкова е гадно, че ме пипна грипът на века… на хилядолетието впрочем, грипът на хилядолетието, точно когато стана това с татко.

Винтер не знаеше какво да каже. Светлината бе синкава и слаба в коридора, но толкова по-ярка в стаята на баща му. Напомняше за тунел, прокопан в лед.

— Трябва обаче да смъкнеш температурата — каза той и чу как две медицински сестри разговарят тихо до регистрацията, осветена от друга, по-ярка лампа.

— Мисля, че ще мога да взема някое и друго хапче от черния списък — каза тя. — Аф или даф.

— Ти знаеш най-добре.

— По дяволите. Но не става дума за мен сега. — Тя започна да кашля, да се дави и тресе, сякаш не й достигаше въздух. Опита се пак да каже нещо, но кашлицата не й позволи. — Може би ще бъда в състояние да разменя няколко думи с мама.

— Отивам в стаята — каза Винтер, влезе вътре и даде телефона на майка си, която излезе в коридора.

Баща му измърмори нещо и обърна глава. Винтер видя, че се е събудил.