Константин Симонов
Живи и мъртви (17)

Петнадесета глава

Ешелоните, с които танковата бригада на Климович беше прехвърлена от Горки в Москва, през нощта на 6 срещу 7 ноември се разтоварваха на Курската сточна гара. Климович не бе получил маршрут за по-нататъшното си движение и недоумяваше какво ще става: ще ги оставят в Москва или ще ги хвърлят на фронта, без да спират?

Към два часа през нощта на мястото на разтоварването пристигна генерал от Московското комендантство.

Той повика Климович настрана и му каза, че на бригадата се дава маршрут за Подолск, но преди това, преминавайки през Москва, може би ще вземе участие в парада на Червения площад.

Обстановката при Москва все още оставаше страшна и на Климович досега не му бе идвала наум дори мисълта, че може да има парад. Ала той каза „слушам“, абсолютно с нищо не изрази своето вълнение и като задържа ръката си до каската, поиска разрешение да зададе въпрос.

— Засега парадът само се подготвя — рече генералът, като смяташе, че изпреварва с това въпроса на бригадния командир. — Точно в шест бъдете с челото на колоната пред Централната телеграфна станция и там ще чакате заповед за преминаване. Окончателното решение ще зависи от времето: благоприятно ли ще е, или няма да е благоприятно за излитане — додаде той и посочи с ръкавицата си ясното мразовито небе.

Той каза всичко това снишил глас, макар че можеше свободно да вика: последните танкове слизаха от платформите и гърмоляха по дъските на настилката.

Но Климович възнамеряваше да зададе съвсем друг въпрос. И той го зададе, продължавайки да държи ръка до каската.

— Не може ли предварително да се отиде на Червения площад, да се види на място градусът на изкачването и градусът на наклона при спускането към Москва река? Никога не съм минавал през Червения площад. — Климович имаше пред вид не себе си, а своите танкове.

Генералът разреши и си замина, като остави при него един капитан от комендантството.

Климович и капитанът седнаха на ледените възглавки на току-що разтоварената от платформата емочка, минаха по Садовое колцо и свиха по улица Горки. Москва беше съвсем пуста. Витрините на магазините бяха заковани с дъски и шперплат и затрупани с чували пясък. Войските, които трябваше да участвуват в парада, още не бяха потеглили към центъра, пешеходци нямаше; само понякога профучаваха самотни автомобили с пропуски от комендантството.

На няколко пъти спираха и пущаха Климович и капитана, но най-сетне ги спряха съвсем: през улица Горки минаваше кордонът — по-нататък трябваше да вървят пешком.

Почти цялото пространство на Червения площад беше покрито с равен, недосегнат пласт сняг. По сивите ивици на трибуните лежаха големи снежни преспи.

Климович мина през площада и се спусна надолу, покрай Спаската кула, досам Москва-река. Под снега нямаше поледица и танковете можеха без мъчнотии да минат с каквато и да е скорост през площада, особено ако бъдат дадени малко по-големи интервали.

Той каза това на капитана от комендантството, когато се заизкачваха обратно. Капитанът сви рамене и отвърна, че не е страшно да се увеличат интервалите: никой никого няма да настъпи по петите, тъй като чувал, че щяло да има малко техника. После, като прекъсна на половин дума, вдигна глава и се спря: небето, което до преди половин час беше съвсем ясно, явно потъмня.

— Сега ще има парад — рече той.

Те отново минаха през Червения площад, покрай боядисаното в разноцветни маскировъчни кубове и квадрати здание на ГУМ, покрай закрития със защитен дъсчен калъф Мавзолей, с едва видими в дъното часови. Но тишината и безлюдието на Червения площад вече не направиха на Климович онова тревожно впечатление, което той, без да дава воля на чувствата си, все пак бе изпитал, когато минаваха през него на отиване. Небето все по-гъсто се застилаше с облаци: още няколко часа и тия покрити със сняг камъни щяха да оживеят: по тях щяха да застанат в квадрати войски и на Мавзолея ще се изкачи Сталин — иначе какъв парад ще бъде без него?

На 17 октомври сутринта, когато целият оцелял след обкръжението и тридневните боеве край Москва личен състав на бригадата бе изтеглен от фронта и с двадесет камиона прехвърлен без спиране през Москва да получава танкове в Горки, Климович излезе от своята челна кола на ъгъла на Садовое колцо, до една хлебарница със строшена витрина, за да постави сигналист. И едва излязъл, към него неочаквано се приближиха две жени; едната стара, другата млада, с хубаво, но изпито лице. Те се спряха пред него и младата, като го гледаше в очите открито и злобно, високо, да я чуят по цялата улица попита:

— Е какво, танкисти, навоювахте ли се?

И в този миг, като гледаше тия безпощадни женски лица, Климович отново преживя целия си мъченически път, започнал със загубата на семейството. Всички горчилки, изпити от първия ден на войната, всички кървави пътища, всички загуби, всички унищожени от немците и запалени от собствената му ръка танкове — всичко това се събра в един пестник и с този пестник го удариха право в сърцето: „Е какво, танкисти, навоювахте ли се?“

Той не отговори нищо.

А после дойде Шосето на ентусиастите. Първите часове колоната на Климович се движеше сред непрекъснат поток от хора. Подир час те вече бяха накачили в кабините и в каросериите на своите камиони толкова жени и деца, колкото колите можеха да поемат. А хората все вървяха, вървяха и там, дето движението се забавяше, канатите на камионите се търкаха о раменете на стълпените край тях хора.

Най-голямата мъка за танкистите беше тая, че те със своите камиони, военни, въоръжени хора, се бяха оказали сред този беззащитен поток и се движеха натам, накъдето се движеше и този поток: на изток, към Волга. Гледаха ги с подозрение, с почуда, с възмущение, с въпрос в очите: „Къде отивате и защо?“ И колкото и сражения да имаха те зад гърба си, все пак им беше непоносимо да пътуват по това задръстено от хора шосе, без да обясняват никому защо и по каква причина отиват на изток, защото нямаха право да обясняват това.

Така беше на 17 октомври. А днес, двадесет дни по-късно, той ще мине със своите осемдесет танка през Червения площад. Шестдесет „Т-34“ — машини, за които всеки танкист може само да мечтае, и двадесет „КВ“ — тежки, не така маневрени, но затова пък практически непробиваеми от малокалибрена артилерия.

Ех, да ги имаха в бригадата през първите дни на войната!

Осемдесет танка… В деня, когато излизаше от своето второ, Вяземско обкръжение, след като отчаяно, направо по шосето се беше промъкнал на стика между две немски дивизии, той, без да спре, бе пристигнал с камиона си на командния пункт на една наша дивизия. Насреща му се бе изправил иззад картата млад небръснат генерал, комуто се бе паднала тежката участ да командува набързо сформираната войскова група.

— Другарю генерал, командирът на седемнадесета танкова бригада подполковник Климович се явява на ваше разпореждане.

Макар Климович да се бе измъквал от обкръжението дванадесет денонощия, всички копчета на кожената му куртка бяха закопчани, петлиците и нашивките бяха на мястото си; навикът да изглежда така, а не иначе, беше в него по-силен от всички обстоятелства и навярно затова генералът го бе посрещнал с учудване:

— Най-сетне танкистите се явиха! Уморихме се да ви чакаме! Колко танкове си докарал?…

Щастливият генерал си беше въобразил, че на неговия участък, който беше залят с кръв и всеки момент се късаше като пробито решето, са докарали от тила танкова бригада и този закопчан с всички копчета подполковник е ангел-спасител.

Климович помисли, че му се надсмиват, но в следващата секунда разбра всичко и горчиво доложи, че генералът греши: той се е промъкнал през немците и от цялата си техника е извел само десет камиона и един повреден танк.

— Пусто да опустее! А аз мислех… — Генералът се запъна, спря се, пристъпи към Климович и го прегърна. — Прощавай, брат, не се сърди! Колко души си извел?

— Около петстотин — рече Климович. — След един час ще уточня.

— Могат ли да се бият?

— Могат. Но боеприпасите са на свършване.

— Боеприпаси ще ти дам. А танкът един ли е?

— Един.

— Все пак си го извел. Заради принципа, а?

— Заради принципа — рече Климович.

Същата вечер немците изгориха този последен танк на улицата на същото село, до къщата, дето Климович срещна генерала. Така загина последният танк.

А днес той ще мине с осемдесет танка през Червения площад и ще излезе на Подолското шосе, почти в същото направление, дето беше тогава.

„Не са напреднали много немците от онова време. Излиза, че не се дава тя, нашата Москва!…“

Когато минаваше обратно край Мавзолея, Климович се спря. На входа както преди стояха часовите, а там зад тях, няколко стъпала по-надолу, вътре, лежеше Ленин. Ако в ума на Климович и по-рано не се бе промъквала мисълта, че Москва може да бъде взета от немците, сега, пред Мавзолея, това му се струваше двойно немислимо. Да си представиш, че тук, на Червения площад, край Мавзолея, сме не ние, а фашистите с тяхната униформа, с техните фуражки, с техните пречупени кръстове на ръкавите… не, това не можеше да бъде!…

 

 

Тази сутрин Серпилин, още преди разсъмване бе събуден от своя съсед по легло в болницата, полкови комисар Максимов.

— Фьодор Фьодорович, ставай! Ще ходим на парад — буташе го той по рамото.

Серпилин скочи отведнъж и бързо попита:

— Какво?… Какъв парад? Кога? Къде ще ходим?…

Той още не се бе събудил, но си даваше вид, че е буден, и като гледаше полковия комисар в очите, съобразяваше в просъница какво се е случило: защо Максимов, когато вчера през деня, преди да е изписан окончателно, бяха пуснали в Москва, сега през нощта стои пред него точно в същия вид, в който бе излязъл, в пълно снаряжение, стои и се смее?…

— Ставай, ставай! — повтаряше през това време Максимов, като сядаше до него на леглото. — Днес е седми ноември. Парад. Каня те, да вървим!

— Какъв парад? — попита Серпилин, като все още не вярваше, че това е сериозно. — Немците са край Москва! Какъв парад?

— Парад! — повтори Максимов и се усмихна с веселата си ослепителна усмивка. — Другарят Сталин нареди. Вчера говори в метрото на Маяковска, аз бях там, само че се върнах късно, дожаля ми да те будя… Вчера говори, а днес нареди да има парад!

— Наистина ли? Не се ли шегуваш? — Серпилин предпазливо спусна от леглото своите вече оздравели, но непослушни крака, с които все още трябваше да се отнася като със стъклени.

— Какви ти шеги! — Максимов отново се усмихна. — Още повече, че времето не е за летене. Аз вече излизах, гледах: небето е здравата забулено, в наша полза.

— Ако се шегуваш, няма да ти простя — рече Серпилин, като гледаше отдолу нагоре засмяното лице на Максимов.

— Не се заканвай? Аз вече и емка изпросих.

— Но ще ме пуснат ли?

— Нали завчера те пуснаха!

Действително на Серпилин, който вече бе почнал да се разхожда с бастун из болничната градина, завчера бяха разрешили да отиде да си получи партийния билет, ордените и новото си генералско свидетелство. Затова отиване именно загатваше Максимов.

— Ама то беше до Народния комисариат…

— А сега на парад — продължаваше да се усмихва Максимов. — Ти вече не си лежащ, а ходещ генерал.

— Само че ще трябва да обуя валенките, не мога да нахлузя ботуши — рече Серпилин, като се изправяше не съвсем сигурно на краката си.

Навиците се загнездват за цял живот и думата „валенки“ му се струваше нелепа наред с думата „парад“.

— Та нас ни викат не да маршируваме, а на трибуната, на гости.

— Ама викат ли ни? — недоверчиво попита Серпилин.

— Викат ни, викат ни! — разсмя се Максимов и се потупа по джоба на рубашката. — Ето ги тук поканите! Приятели ми са половин Москва, а главно — половината ПУР!

— Щом е тъй, обличам се — рече Серпилин, като също се усмихваше неволно и гледаше с удоволствие Максимов.

Полковият комисар Максимов беше от онези хора, в които се заглеждат не само жените, но и мъжете: млад, висок, широкоплещест, с лице, привличащо вниманието не толкова с красотата, колкото със силата си. И приятели действително му бяха половината Москва. Серпилин вече беше успял да се убеди в това, макар че още не бе разбрал съвсем какъв беше неговият съсед: просто щастливец ли или човек с рядко весело мъжество, което те кара да мислиш, че всичко му се удава леко. А най-вероятно полковият комисар Максимов беше и едното, и другото едновременно. На тридесетгодишна възраст той имаше вече три бойни ордена и зад всеки от тях стоеше онова особено стечение на обстоятелствата, за което после, ако човек остане жив, се казва, че му е потръгнало. Два пъти — на Халхин-Гол и във Финландската война — той бе започвал като инспектор на ПУР, а свършваше с това, че се сражаваше като комисар на полк. Юни четиридесет и първа година го свари пак в инспекторска обиколка по Специалния западен окръг. Този път още първия ден на войната замени убития комисар на една дивизия, вървя месец с боеве през немците и беше тежко ранен в корема вече на излизане от обкръжението. Опериран няколко пъти, подложен на свирепа диета, над която се смееше, той лежеше в болницата до Серпилин — като някакъв жив призрак, който не се отчайва сам и не дава на другите да се отчайват.

Обещали бяха да го изпишат след седмица с ограничена годност, но той се смееше и над това, както над всичко останало, и със смях казваше на Серпилин, че не само ще отиде на фронта, но и ще се изхитри да попадне пак в своята си дивизия.

Само нощем — и това не знаеше никой друг освен Серпилин — неотчайващият се полкови комисар Максимов, когато никой не го виждаше и не го чуваше, сядаше свит на леглото и по цели часове не спеше от болка.

Дрехите на Серпилин, като на оздравяващ, висяха тук, в болничната стая, в гардероба. Като си сложи брича и новата рубашка с генералски петлици и двата закачени на нея ордена „Червено знаме“ — стария и получения завчера — той се приближи до огледалото и приглади с ръце редките си жълтеникавобели коси. После приседна на стола, предпазливо пъхна крака във валенките, поизгледа ги с неодобрителна усмивка и рече на Максимов:

— Ако не се шегуваш, готов съм!

До Централната телеграфна станция, където стоеше кордонът, който не пропускаше по-нататък нито една кола, те стигнаха в седем и половина.

По цялата улица Горки, от площад Маяковски чак до станцията, стояха в два реда танкове. Те не бяха повече от бригада, но техният вид зарадва Серпилин, всички бяха сериозни машини — „Т-34“ и „КВ“, а не „Т-26“, които немците горяха както им дойде в началото на войната.

— По-нататък не пущат. Тук моите познанства свършват — рече Максимов, когато двамата слязоха от емката. — Ще се домъкнем ли?

— Щом сме дошли, ще се домъкнем — рече Серпилин и погледна танковете.

До челния, от люка на който се подаваше свито в калъф знаме, стоеше командирът — танкист с пристегната с ремъци черна полушубка. Лицето му се стори познато на Серпилин; той имаше такава памет за лица, че ги помнеше дори когато искаше да ги забрави. Но се зарадва, щом си спомни това лице. Като продължаваше да се вглежда, но вече твърдо знаейки кой е, той пристъпи към танкиста, който още отдалеч козирува пред неговия генералски калпак.

— Здравейте, подполковник — Серпилин допря ръка до калпака си. — През нощта на първи октомври аз излязох от обкръжение при вас. Не греша ли?

— Съвсем не, другарю генерал, не грешите — отговори Климович, макар че отначало, при козируването, не беше познал още в този висок понакуцващ генерал с бастун оня ранен бригаден командир, за когото командуващият бе питал по телефона: „Как изглежда този Серпилин?…“ Тогава на Климович му се струваше, че докато е жив, няма да забрави този бригаден командир. Но ето че не се минаха два месеца — и го забрави! Много неща бяха станали оттогава.

„Значи, вдигнал се е вече — продължавайки да гледа генерала, помисли Климович. — А тогава изглеждаше едва ли не на умиране…“

И като помисли това, спомни си за червеноармееца Золотарьов, който му беше дал документите на изчезналия безследно, а просто казано, загинал политрук Синцов. Тогава при Елня Синцов се безпокоеше: няма ли да умре неговият бригаден командир? И ето бригадният командир е жив и здрав, стои с генералски калпак пред него, пред Климович, а костите на Синцов гният нейде в гората зад Верея…

— Благодаря за помощта, подполковник. Още ли не сте полковник?

— Съвсем не — отвърна Климович.

— Радвам се, че се срещнахме! Исках да ви пиша благодарствено писмо, но фронтът е голям…

Той му стисна ръка и Климович остана учуден от силата, която се криеше в тази едра костелива ръка.

— Наистина после ми писаха — помръкнал от спомена, рече Серпилин, — че мнозина от моите изобщо не са се измъкнали. По пътя са попаднали под танкове!

— Някои, другарю генерал, се върнаха в бригадата ми.

— Мнозина ли?

— Около двадесет души.

— И къде са те?

— Някои загинаха в сраженията, други след обкръжението предадох в пехотата, а един е и сега при мене.

— Кой е той?

— Золотарьов, шофьорът. Сега кара една „тридесет и четворка“.

— Познавам го — рече Серпилин. Впрочем той можеше със сигурност да каже това почти за всеки. — Не мога ли да го видя?

— Далеч е. В опашката на колоната.

— Тогава вие му предайте моята благодарност за службата от бившия командир на дивизията. А от командния състав някой дошъл ли е при вас?

— Лейтенант Хоришев — рече Климович.

— Жив ли е?

— Беше жив, но сега не зная. Предадох го в пехотата.

Серпилин забеляза с края на окото си, че до Климович се е приближил един капитан танкист и чака да свършат разговора, за да му съобщи нещо по служба.

Но Климович, след като спомена Золотарьов и Хоришев, отново си спомни за Синцов.

— А вашият адютант, другарю генерал, изчезна безследно, по-точно — загина.

Серпилин нищо не отговори. Само наведе глава и гледа мълчаливо няколко секунди пред краката си. После още веднъж попогледна приближилия се танкист и подаде ръка на Климович.

— Бих желал да действуваме заедно в боя, а сега ще погледаме как ще минете. — Той допря ръка до калпака си, обърна се и като накуцваше и предпазливо пристъпваше с валенките, тръгна надолу по улица Горки.

След като изпрати с поглед Серпилин, Климович недоволно се обърна към танкиста:

— Какво има, Иванов, какво още не ти е ясно? В боевете не се объркваше, а в Москва питаш на всеки кръстопът!

 

 

Когато Серпилин, подпирайки се с бастун, докуца до трибуните, те бяха вече почти пълни.

Той много пъти бе минавал в строй с академията „Фрунзе“ през Червения площад. Но тогава трибуните бяха съвсем други: весели, цивилни, с деца, вдигнати на раменете, с цветни балончета над главите, с приветствено пърхащи във въздуха кърпички и забрадки…

Сега по трибуните на всеки цивилен се падаха двама — трима военни. Мнозина бяха пристигнали направо от предните линии като представители на сражаващите се в различните направления около Москва полкове, бригади и дивизии. Те бяха с износени ушанки, с брезентови ръкавици, с шинели и полушубки, кръстосани с ремъци.

На площада бяха строени в квадрати няколко полка пехота. На трибуните също стоеше отбраняващата се от немците Москва — военна и гражданска.

В това, че сега, когато Хитлер беше само на няколко десетки километри от нея, всички тези останали да я отбраняват военни и цивилни хора се бяха събрали както винаги на този ден заедно, имаше и чувство за собствена сила, и мълчаливо предизвикателство; и силата на своето предизвикателство несъмнено чувствуваха самите хора, събрани тук.

Чувствуваше това и Серпилин. И предишните години, когато минаваше в строя на академията покрай Мавзолея, той изпитваше познатото на всеки участвувал в парадите чувство на щастлива възбуда, но сега това чувство беше по-дълбоко и по-силно. Дори можеше да се каже, че застанал тук, на трибуната, се чувствуваше щастлив, макар обзелите го мисли да противоречеха на това чувство за щастие.

Той си спомняше с остра жалост за Синцов, с когото се беше случило онова, от което самият той, Серпилин, най-много се страхуваше, когато мислеше за себе си: изчезнал безследно… А уж беше изкарал всичко, оживял и се измъкнал… Ето ти тебе измъкване! И много други също мислеха, че са се измъкнали… С яд си спомни за пратеното му от фронта писмо, в което Шмаков му съобщаваше, че нищо не се знае за всички, които са пътували с последните осем камиона на колоната. Забавили се на моста, а после, види се, немците ги отрязали…

„Види се!“ — сърдито прошепна той и мислено изруга Шмаков.

Той така се ядоса тогава на това „види се“, че дори не отговори на писмото.

Спохождаха го и тежки мисли за него самия: за завчерашния му разговор със заместник-началника на Генералния щаб, стар другар, един от онези, които го бяха избавили от бедата. Този човек съвсем не можеше да бъде заподозрян в липса на добри чувства и доверие и тъкмо затова по-тежък излезе техният разговор.

„Тук аз поисках за тебе медицинско заключение — рече старият му другар, след като му честити получения чин и изобщо всичко, което можеше да се честити на Серпилин. — От една страна ти поправиха анкетния лист, а от друга — го развалиха, този път лекарите. Строго казано, засега е рано да мислиш за фронта; със здравето не си добре. И изобщо се е разбутало, пък и обкръжението е допринесло…“

„Това «изобщо» аз не помня и от другите, дори от тебе, не желая да ми се напомня — с избухнало душевно ожесточение рече Серпилин. — А за обкръжението — десетки генерали са излизали от него със сражения и на собствен гръб са придобивали боен опит не за да седят в тила! Щом стана годен за строя, или ме изпращайте на фронта, или ще отида до Сталин, да имаш това пред вид!“

„Виж как почна да говориш сега!“ — рече старият му другар, като дори се понамръщи от тона на Серпилин.

„Да, така почнах да говоря сега!“ — отсече Серпилин.

Той няколко пъти си спомни този разговор, докато куцаше със своите валенки от телеграфната станция до трибуните. И колкото по-трудно му се удаваше това, толкова по-тежък му се струваше тогавашният разговор.

„Може би наистина ще бъде по-полезно за делото, ако те изпратят нейде отвъд Волга да сформираш части? Също нещо необходимо…“ — дразнеше той сам себе си.

Спохождаха го и други невесели мисли. И все пак напук на тях той стоеше сега на трибуната на Червения площад и се чувствуваше щастлив. Изглежда, че в това снежно утро, в тия квадрати от войски, застинали на площада, дори в самия факт, който не се побираше отведнъж в съзнанието, че днес ще се състои парад, имаше нещо такова, което правеше събраните тук хора щастливи: това беше първото през войната осезателно предчувствие за още неимоверно далечната победа, изпитано нея сутрин на Червения площад отведнъж и заедно от няколко хиляди души…

— Слушай какво е станало!… — развълнувано заприказва на самото ухо на Серпилин изчезналият нейде Максимов. — Място не мога да си намеря… Един полк от моята дивизия е тук… Ето, стои при ГУМ. — Максимов показа с ръка квадратите, които тъмнееха в десния далечен край на площада. — Казваха ми, че дивизията се сражава, а излиза, че са я изтеглили преди пет дни, попълнили я и тая нощ я прехвърлили през Москва на ново направление. И този полк също ще го изпратят направо от площада. А аз да не зная, виж ти, какво нещо!

Максимов беше едновременно и въодушевен, и опечален.

— Няма винаги да бъдеш щастливец я! — пошегува се Серпилин. — Един път не ти провървяло, проспал си! Може би след парада…

— Какво след парада? — пресече го Максимов. — Да искам да ме назначат втори свръхщатен комисар? Ех, по-добре да не знаех! — Той с яд махна ръка, но не издържа и почна жадно да се взира в колоните на своя полк, застанал до ГУМ.

Серпилин също погледна натам и със завист си помисли, че дори и да не попадне в своята дивизия, Максимов сигурно ще издействува да го назначат в някоя друга и така или иначе, скоро ще бъде на фронта.

Както гледаше към този полк, ако можеше на такова разстояние да вижда лицата на войниците, той би открил в първата редица на деснофланговия батальон познатата дълга фигура на своя някогашен адютант със стар, изцапан калпак и ново късичко кожухче, с автомат на гърдите.

На дивизията, в която някога, в началото на войната, беше комисар Максимов и в която сега служеше Синцов, на другия ден след сраженията при тухларната фабрика се бе паднал жребият, който рядко се падаше някому край Москва през тия месеци. Вместо да я попълнят както обикновено направо на предната линия, нея я бяха сменили и отвели във фронтовия тил. Наистина въпреки тежките, достигнали до две трети от състава загуби, попълването й в тила не трая дълго, само пет дни, а на шестия тя бе вече вдигната по тревога.

Щабът на дивизията, както и артилерийският и двата стрелкови полка бяха прехвърлени веднага, още през нощта, през Москва оттатък Подолск, дето отново заплашително се бяха придвижили напред немците, и само един полк бе задържан за един ден в Москва да участвува в парада.

Команда „мирно“ още не беше подадена. В строя си приказваха как ще ги изпратят след парада на фронта: пеша, с камиони или в ешелон? Втората и главна тема на разговорите беше парадът и ще дойде ли на парада Сталин. Повечето смятаха, че ще дойде, но имаше и такива, които се съмняваха.

— На, ще видиш, младши сержанте, няма да дойде — казваше на Синцов автоматчикът, който стоеше до него.

— Защо?

— Ами затова, че аз даже съвсем не бих му разрешил да се явява тук, на площада. Малко ли неща могат да станат! — кимна автоматчикът към сиво-бялото, мъгливо, надвиснало небе. — Бих се поболял за него!

— А за себе си не се ли боиш? — попита Синцов, като също погледна небето.

— За себе си не се боя: за мене немците няма да се главоболят. А за него ще се главоболят. Макар и да се е забулило, като хвърлят през облаците!… Какво ще правиш тогава?… — И автоматчикът упорито повтори още веднъж, че ако зависи от него, не би разрешил на другаря Сталин да се явява на парада.

В този момент до Синцов се приближиха батальонният командир Рябченко и Малинин, комуто тия дни бяха дали вместо три кубчета една черта и го бяха назначили комисар на батальона.

— Здравей — рече Малинин на Синцов със своя обикновено невесел глас и както винаги мрачно, сякаш той беше в нещо виновен пред него, го погледна изпод вежди. — Командирът на полка казал на батальонния командир, че в щаба на дивизията е получена заповед. Награждават тебе и Баюков със „Звезда“ за тухларната фабрика — така че честито!

Малинин имаше чуден навик: колкото повече душа влагаше в някои думи, толкова по-мрачно и неприветливо ги казваше. Отстрани, ако някой чуеше само звука на гласа му, можеше да си помисли, че той не честити на Синцов ордена, а го мъмри.

— Да-да — радостно потвърди батальонният командир Рябченко, — аз също чух! Честито ви, другарю Синцов!

Синцов рече: „Служа на Съветския съюз“ — но за свое учудване комай не изпита радост: навярно после щеше да дойде тя, тази радост, но засега не я почувствува. Спомни си тухларната фабрика, спомни си осакатения Сирота и тежко ранения Коля Баюков, спомни си как сутринта погребваха онова, което беше останало от всички други, и радостта заседна нейде насред пътя като сухар в гърлото му.

— А на вас, другарю старши политрук, можем ли да честитим? — попита той, като видя, че Малинин все още не си отива.

— Моята е малка — рече Малинин с все същия мрачен тон и Синцов изобщо не разбра награден ли е той, или не е награден.

Всъщност Малинин не беше награден, защото бяха решили да го представят не за „Червена звезда“, а за „Червено знаме“, а „Червено знаме“ се даваше от фронта, а на фронта някой, съкращавайки, без да влиза в подробности, бе зачеркнал между другите и политрука Малинин. Но Малинин се отнасяше към това, че не бяха го наградили, с рядко дори за един неславолюбив човек равнодушие. Причина за равнодушието беше неговото действително убеждение, че работата му е мъничка, че работата съвсем не е в него, Малинин, а в това какви са делата на хората, които са му поверени. Той беше напълно задоволен, че останалият в строя Синцов и намиращият се на лечение Баюков, които той бе представил за награда, и двамата бяха наградени тъкмо така, както беше поискал. Когато се застъпваше за някого, той винаги правеше това сякаш без желание, но после вече държеше на своето и болезнено преживяваше отказите.

— Слушай, Синцов! — рече той, след като помълча. — Чин младши сержант ти дадоха, наградиха те с орден, писаха за тебе в дивизионния вестник. Смятам, че трябва преди бъдещите боеве да подадеш молба за възстановяване членството ти в партията. Как гледаш на това?

Как гледаше на това Синцов?! Малинин по-добре от всеки друг знаеше как гледа той на това.

— Днес според мен е подходящ ден да напишеш заявление. — Малинин погледна косо небето, от което почна да се сипе сняг.

В гласа му прозвуча непривична отсянка на тържественост. И той като всички беше развълнуван от онова, което трябваше да стане на Червения площад.

Синцов погледна Малинин право в очите: „Не заприказва ли рано за това? Тогава защо заприказва, без да си помислил? А ако не е рано, тогава поддържай ме докрай. Защото, ако ти не ме поддържаш, кой друг ще ме поддържа?“

Малинин срещна погледа му и също няколко секунди мълчаливо го гледа в очите. През тия дни, докато дивизията се попълваше край Москва, Малинин, без да каже нищо на Синцов, бе издействувал чрез политотдела на дивизията съответното формално запитване и бе получил отговор. Да, отчетният картон на комуниста Синцов И. П. се пази там, дето трябваше да се пази. Неговата принадлежност към партията се потвърждаваше документално, без което никой не би почнал дори и да разглежда въпроса за възстановяването. Това беше първата и важна крачка и тъкмо за нея мислеше сега Малинин. Но по очите му беше трудно да се каже за какво мисли в тази минута: изразът на лицето му беше такъв, сякаш не мислеше за нищо особено, а просто беше решил още веднъж внимателно да го погледне: „Ето, значи, какъв си ти, Иван Синцов! Така-така…“

Изведнъж отдясно екна команда:

— Ми-рир-р-но!

Рябченко като на пружини изскочи напред. Малинин тромаво тръгна след него, редиците почнаха да се равняват…

— Гледай, гледай… ама гледай де! — като се равняваше до Синцов, в самото му ухо зашушна автоматчикът, който казваше, че не би разрешил на Сталин да присъствува на парада. — Ама гледай де!

Синцов погледна напред и надясно. И също като хилядите хора, строени заедно с него на площада, видя през бялата мрежа на все по-гъсто падащия сняг Сталин с войнишкия му шинел на неговото обикновено място на Мавзолея…

— Да — рече Серпилин, когато той и Максимов след парада наближаваха Тимирязевската академия, в чиито сгради сега се помещаваше болницата, — ако се преценява трезво обстановката на фронтовете, днес е още трудно да си представим, че се връщаме дори към онова, от което почнахме: да водим бой на държавната граница. Но една мисъл днес ме утешава.

— А именно?

— А именно, когато преминавах с остатъците от полка през Днепър при Могильов, трудно можех да си представя, че на седми ноември както винаги ще има парад на Червения площад и аз ще бъда на този парад. Не се побираше в ума ми. Макар и да се стараех да се владея, дълбоко в душата ми се таяха твърде мрачни мисли. Спомняш си всичко това и ти се струва, че в тебе живеят двама различни човека. Единият казва: „Рано е да се радваш, рано е!“ А другият казва: „Рано ли? Но трябва!“ Как да ти кажа? Въпреки всичките им успехи аз чувствувам разлика между нас и тях в наша полза и не само изобщо, а дори в чисто военен смисъл. Не вярвам те да направеха в Берлин парад, ако ние бяхме на шестдесет километра от него. На, не вярвам, и туйто! Макар че изобщо работите се решават не на парадите, а на фронтовете… Тебе са ти обещали да те изпишат идния петък, а?

Максимов, кой знае защо, не отговори. Той седеше до Серпилин и мълчаливо гледаше в една точка. После, когато автомобилът спря и Серпилин пръв предпазливо слезе от него, Максимов, без да слиза, му подаде ръка.

— Всичко хубаво, Фьодор Фьодорович. Желая ти по-скоро да те изпишат.

— А ти какво?

— А аз — нека смятаме, че съм избягал. Ще искам да ме пратят на фронта. Между нас казано, никога вече няма да бъда съвсем здрав, а една седмица не решава работата. Или ще ме върнат позорно, или още утре ще ме пратят нейде.

Когато влезе в болничната стая, Серпилин завари там жена си.

Валентина Егоровна беше по случай празника с черна копринена рокля, стара, той я помнеше отдавна, и щом тя мълчаливо, свила устни, стана да го посрещне, той разбра, че е дошла отдавна и че от няколко часа вече му е сърдита.

— И все тоя твой Максимов, знам — рече Валентина Егоровна, като тръгна насреща му. — Гузен негонен бяга! Къде е той? Страхува се да се покаже пред очите ми?

Тя беше вече разбрала, че поради празника все пак ще трябва да прости на мъжа си и само затова заприказва първа.

— Върви го гони, ако си нямаш работа! — рече Серпилин. — Възви през двора и замина за фронта.

— Че кой ще го пусне? Нали ще го изписват едва идния петък?

— Казва, че щели да го пуснат.

— Може би и ти се каниш така?

— Ще видим!…

— Слушах предаването — рече Валентина Егоровна, — само не разбрах веднага, че Сталин говори. Не знам защо — радиото беше през цялото време включено, а предаването започна от средата на речта…

Серпилин учудено сви рамене. И двамата не знаеха и не можеха да знаят, че отначало поради опасения от нападение на немската авиация беше решено да не се предава нищо по етера до края на парада. И едва в последния момент, вече приближавайки се до микрофона, Сталин погледна небето, от което гъсто заваля сняг, и даде заповед да се включат всички радиостанции. Но докато тази заповед бъде предадена и изпълнена, минаха още няколко минути…

— А когато разбрах, че е той, дори заплаках…

— Защо?

— Не знам защо. Взех, та заплаках… Ще си легнеш ли?

— Не — рече Серпилин.

Той беше възбуден и не му се лежеше. Валентина Егоровна разбра и не настояваше.

— Добре. Само си свали валенките.

— Те са широки.

— Нищо, че са широки. Болят ли те краката?

— Мъничко.

Серпилин събу валенките си, постави ги до гардероба и само по чорапи мина през стаята и седна в креслото срещу жена си.

Валентина Егоровна не беше заминавала нийде извън Москва. От началото на войната работеше като медицинска сестра в болницата до тяхната къща, там на Пироговска, и когато докараха Серпилин в „Тимирязевка“, през тия пет седмици всеки ден дохождаше при него ту сутрин, ту вечер, в зависимост от дежурствата си.

Кой знае защо, впрочем ясно беше защо: защото след няколкогодишна раздяла най-сетне беше видяла мъжа си — Валентина Егоровна през тия пет седмици се поправи и разцъфтя и от оная измъчена от тревоги, поразила го със своя вид старица, каквато я видя, когато се върна от лагера първия ден от войната, се превърна отново в немлада, но хубава жена, каквато беше преди няколко години. През годините на раздялата с него косите й бяха почнали да побеляват, особено на слепоочията, но един ден тя изведнъж реши да ги боядиса и дойде в болницата без бял косъм. А когато Серпилин почна да се шегува с нея, каза му без обида, но с укор, който го бодна в сърцето:

„Какво! Искаш да кажеш, че напразно съм се старала, че и така ме обичаш? Знам. Опитай се да не ме обичаш! — И като помълча, додаде: — Е, какво, зачеркна ли ония години?… Или само се преструваш?“

„Зачеркнах ги“ — каза Серпилин — и каза истината.

„И аз ги зачеркнах — рече тя и не много весело се усмихна. — Нали не са ми от възрастта — докосна тя косите си. — Да ми бяха от възрастта, нямаше да ги почерням.“

— Как беше на парада? — попита Валентина Егоровна, когато Серпилин седна в креслото.

И той й разправи отначало за парада, а после за завчерашния си разговор в Народния комисариат. Беше се виждал с жена си и тогава, завчера. Но тя тогава страшно се бе разсърдила, че е излязъл преди време, и не искаше да слуша нищо. Беше й се сторило по неговия вид, че след това предивременно излизане той отново се е почувствувал зле, а в такива случаи никакви съображения не й действуваха.

„Нищо, и документите, и ордените си можеше да получиш една седмица по-късно! Нищо не би станало нито с тебе, нито с тях!“ — непримиримо повтаряше тя и не желаеше да слуша оправданията му. И вчера като протест дори беше пропуснала деня, не бе дошла.

Но сега, след парада, тя нямаше вече сили да му се кара нито за завчерашното, нито за днешното.

Като започна да разказва, Серпилин не премълча за онова, за което друг на негово място, разговаряйки с друг човек, а не с Валентина Егоровна, навярно би премълчал: той й разказа и за мръсното медицинско заключение, и за това как Иван Алексеевич (така наричаха неговия стар другар) се заканвал след болницата да го изпрати не на фронта, а в тила да формира части.

Той разправяше всичко това без страх, защото знаеше, че въпреки безпокойствието й за неговото здраве жена му го разбира: да не отиде след болницата на фронта, ще е за него нещастие, а нещастие тя не му желаеше. Напротив, искаше всичко да бъде така, както той желае, макар и с цената на нови тревоги за нея. Затова именно я обичаше той с оная голяма, нестарееща любов, която съдбата дарява на хората не всеки ден и не под всеки покрив.

Преразказа й той с всички подробности и останалата част от своя разговор, която също, макар и другояче, беше го огорчила.

Ставаше дума за 176-а дивизия, чиито останки той бе командувал след Зайчиков, за нейния номер и за нейното знаме, предадено от Шмаков в щаба на фронта.

Сега след болницата, а най-важното след всичко станало оттогава при Вязма и при Москва, Серпилин, разбира се, вече не заговорваше за онова, за което някога се канеше да настоява: за запазването на дивизията. Той не беше фантазьор, знаеше, че това е невъзможно, но тъкмо тази невъзможност оставяше у него чувство на горчивина и той, донякъде дори въпреки здравия смисъл, почна да пита Иван Алексеевич къде е сега знамето на дивизията и да казва, че би било добре, макар да не можеш да събереш вече хората, все пак да се сформира отново дивизия въз основа на това знаме и номер.

„Е, добре де, сигурно ще се сформира и дивизия с този номер“ — равнодушно бе отвърнал Иван Алексеевич, без да крие, че придава малко значение на тази работа.

„Важното е да има традиция в дивизията“ — бе рекъл Серпилин.

„А бе за важно, важно е, но кой сега ще се занимава с това? Да пратят тебе — ти не желаеш да сформираш нова дивизия, искаш да получиш готова, да приемеш командуването вместо някой убит или неоправдал доверието — и право в сражението! Пък и подозирам, че ако те назначат, няма да питаш какво е било и как е било там, а ще попиташ колко хора има, колко оръжие, къде е, и ще заминеш да приемаш. Или себе си мериш с един аршин, а другите — с друг?“

„Да предположим, че е така. Но история на частите ще има ли, или няма да има, как мислиш?“

„Ще има — рече Иван Алексеевич. — Но, правичката да си кажа, днес не ни се иска да я почваме от Адам и Ева, от времето, когато сме бягали…“

„Не сме бягали!“ — с повишен глас отсече Серпилин.

„Ценя твоите преживявания — рече Иван Алексеевич. — Пък и не само твоите… Но фактът си остава факт: история как сме настъпвали до Кьонигсберг или, в най-лошия случай, до Варшава засега няма нито една дивизия. Има история как сме отстъпвали до Москва. Трябва да гледаме истината в очите. И докато трае войната — рече той твърдо, и Серпилин почувствува, че е прав, — и докато трае войната — повтори той, — историята ще водим от победите! От първите настъпателни операции. Трябва да помним това, докато трае войната. И да учим хората на това. А спомени за всичко поред, от самото начало, ще напишем после. Още повече, че много нещо не ни се иска да си спомняме.“

„Слушай — рече Серпилин, като се наведе през масата и го гледаше право в очите. — Ти на същото това място седеше в навечерието на войната. Кажи ми: как стана така, че не знаехме? А ако сте знаели, защо не сте доложили? А ако той не е слушал, защо не сте настоявали? Кажи ми. Не мога да се успокоя, мисля за това от първия си ден на фронта. Никого не съм питал, тебе питам…“

„Попитай нещо по-леко!“ — удари с пестник по масата Иван Алексеевич и очите му станаха зли и нещастни.

Серпилин не се уплаши от тези очи, искаше да пита още, но Иван Алексеевич го спря, притисна ръката му към масата и рече решително, почти страшно:

„Мълчи! Не искам да лъжа, а не мога да отговоря! — И като преглътна така, сякаш не му достигаше въздух, попита със съвсем друг глас: — Как е твоята Валентина Егоровна? Как е със здравето? Как изглежда? Когато ти беше в обкръжение, тя идва при мене. Душа нямаше у нея…“

Серпилин предаде целия този разговор на жена си, с всички подробности, които караха него да побледнява, докато разказваше, и нея да побледнява, докато го слушаше.

— Не разбирам — тихо рече Серпилин, като се наведе близо до жена си и гледаше в печалните й очи, — не разбирам, готов съм да се удрям в гърдите — не разбирам: как такъв човек като Сталин можеше да не предвиди онова, което се готви?! Че не са му докладвали, не вярвам.

— А как изглежда Сталин? — попита Валентина Егоровна дали защото желаеше да прехвърли на друга тема този тежък разговор, или защото беше се отдала на собствените си мисли.

Серпилин се замисли.

— Как изглежда? Според мене обикновено. — Там на площада той дори някак не се вслушваше много във възглухия, уморен глас на Сталин, а просто го гледаше.

Сталин стоеше и говореше. Немците бяха край Москва, а той стоеше на Мавзолея и говореше. И пред Мавзолея стояха войски, и това беше ноемврийският парад в Москва, и тъкмо в това се състоеше главното, което чувствуваше в ония минути Серпилин. „Пък навярно и всички други“ — помисли си той.

— Тежко е преживявал той всичко това! — рече Валентина Егоровна.

Серпилин я погледна и си спомни, че между тях съществува стар спор. Всеки оставаше на своето мнение и най-често, без да си кажат нито дума, те спореха за това мълчаливо, било заедно, било разделени, спореха вече не първа година.

Жена му — Серпилин знаеше това — дълбоко вярваше, че всичко, което е било и е лошо, се върши без Сталин, само защото той не знае или защото са му казали нещо невярно, нещо, което го е накарало да постъпи не както трябва; така мислеше тя дори и през ония години, през които й бяха отнели мъжа.

А Серпилин мислеше другояче.

Той познаваше Сталин отдавна, още от Царицин, и не можеше без насилие над себе си да си представи как са могли да излъжат такъв човек, да го омотаят, да го накарат против волята си да направи нещо, което той самият не е искал да направи. Серпилин, който, както му се струваше, разбираше какво представлява Сталин, добре знаеше и цялата оная цена, която Сталин, придаваше на армията, и всичко, което правеше за нея, беше безсилен да побере в ума си как е могло да се случи онова, което се случи с армията през тридесет и седма и тридесет и осма година. Кому беше потребно то? И как е могъл Сталин да го допусне?…

А началото на войната? И то след като Сталин предвидя Мюнхен, след като в тридесет и девета година подписа пакт с немците и не даде на англичаните и французите още веднъж да направят от нас руско пушечно месо!… И изведнъж след всичко това така да посрещне тази война! Как е могло да се случи това?

— Да — след като помълча, рече Серпилин. — Той не изглежда лошо… Не изглежда лошо… — още веднъж повтори той гласно. — Само малко е поостарял… — Каза това и си помисли, че никога и към никого не е изпитвал и навярно няма да изпитва такива раздиращи душата противоречиви чувства, както към Сталин, който днес отново направи онова, на което едва ли някой щеше да се реши на негово място: проведе този парад въпреки осемдесетте немски дивизии край Москва…

Точно дванадесет часа след като парадът свърши и Червеният площад опустя, 93-ти полк от 31-ва стрелкова дивизия, в която служеше младши сержант Синцов, вече участвуваше с един батальон в нощния бой за село Кузково. То се намираше, ако мислено тръгнем по права линия на югозапад, точно на осемдесет километра от Червения площад. Според предварителния план щабът на полка трябваше да се разположи тъкмо в това Кузково, в тила, във втори ешелон, но в действителност всичко стана по-другояче.

Още сутринта, когато на Червения площад ставаше парадът, немците внезапно на няколко места удариха по тънката верига на прикриващата това направление дивизия, обезкръвена от дълги боеве. Отначало нямаха никакъв успех: спряха ги с огън, но те докараха подкрепления, помушкаха още, пробиха фронта и изминаха пет километра, като превзеха три села, между които и Кузково. На полка, още по тъмно прехвърлен от Москва и подпрял отзад отстъпилите части, беше заповядано да възстанови през нощта положението. Другите две села не бяха отнети, но Кузково към дванадесет часа през нощта беше в изпълнение на заповедта отнето от немците от един батальон на 93-ти стрелкови полк и една рота танкове от 17-та танкова бригада на подполковник Климович.

Кузково беше крайната точка на немското придвижване през деня. Немците го бяха заели едва привечер и не бяха успели да се укрепят. Заповедта на немското командуване да не се отстъпва нито крачка беше също тъй категорична, както заповедта на нашето командуване да се завземе Кузково на всяка цена, но едната от тях, както това става, щом две такива заповеди са издадени едновременно и се пресрещнат в една точка на фронта, се оказа изпълнена, а другата — не. За да бъде завзето Кузково без големи загуби, главна роля изиграха танковете със своето неочаквано появяване. Немците смятаха, че в този участък на фронта няма танкове, пък и наистина до сутринта още ги нямаше. След попълването на дивизията във всеки батальон бе сформиран по един взвод автоматчици. Синцов бе зачислен в такъв взвод за командир на отделение и той заедно с другите автоматчици влезе в Кузково веднага подир танковете.

Танкистите нахълтаха в селото, без да спират; нощта беше лунна, а навеяната със сняг селска улица беше съвсем бяла и когато немците наизскачаха от къщите и взеха да притичват, повечето бяха изпозастреляни.

Батальонът бързо се укрепяваше пред Кузково, щабът се разположи в селото, а на автоматчиците дадоха две къщи до командния пункт. Днес те бяха свършили работата си и заедно с танкистите се чувствуваха герои на деня, а че им бяха дали почивка и не ги накараха като другите веднага още през нощта да се окопават на снега в полето, също допринасяше за доброто им настроение.

До двете къщи, дето се бяха разположили за нощуване автоматчиците, имаше една изгорена още докато немците заемаха селото. Под обгорелите греди лежаха няколко трупа. Отпърво, когато се натъкнаха на пепелището, автоматчиците помислиха, че немците са изгорили наши пленници. Но после изпод гредите измъкнаха три обгорели пушки и един автомат с овъглена ложа.

Жители в селото нямаше; какво бе станало тука през деня, можеше само да се гадае.

— Навярно са стреляли, не са искали да се предадат, а немците са запалили къщата — рече някой.

— Да, щом са имали оръжие, значи, че не са били пленници.

Един от автоматчиците дълго чисти измъкнатия от пепелището автомат; чисти го, чисти, и в края на краищата плю и сърдито го тури настрана.

— Какво? — попитаха другите.

— Та може ли веднага да го почистиш? Виж как е обгоряло желязото. Навярно е било бая горещо.

— Да, горещо им се е видяло! — опита се да се пошегува някой, но шегата увисна във въздуха.

Въпреки леката нощна победа това съседство с пепелището и изгорелите живи хора навя тъга в душите на всички, на кого по-малко, на кого повече, в зависимост от характера му. Такава незнайна съдба можеше да очаква в друг бой и тях самите: също можеше да се случи така, че да останат само мъртвите тела и обгореното оръжие и никой да не може да обади никому как е станало това…

Бледият пламък на суровите дърва, които горяха със съскане и пращене в печката, осветяваше необитаваната, навярно вече отдавна напусната от стопаните къща. Няколко души спяха, изтегнати край стената, и се притискаха за по-топло един до друг. Останалите, между тях и Синцов, седяха около огъня. Спомняха си утрото, Червения площад, трибуните, изпълнени с хора, Сталин с шинел, както говореше от Мавзолея… И макар всичко това да беше станало, почти не им се вярваше, че е било тая сутрин.

— Жалко, не хванахме нито един фриц — рече автоматчикът на име Комаров, който стоеше на парада до Синцов, а сега седеше също рамо до рамо с него.

— А какво би направил ти с него, ако го беше уловил? А, Комар? — обади се боецът, който чистеше обгорелия автомат.

Той беше сух, дълъг, жилест, с голяма физическа сила човек; изглеждаше на повече от тридесет години. Името му беше красиво: Леонидов. Когато преди пет дни Синцов се запозна с него, той сам се представи така: „А името ми е красиво: Леонидов“ — и се ухили така, че не се разбираше сериозно ли говори, или се шегува.

— Хайде, Комар, защо замълча? Та какво би направил с фрица, ако го беше уловил?

— Бих му разправил за парада: че ние днес сме били на парад и че Сталин е говорил.

— И как би му разправил това? Да не би да знаеш немски?

— С преводач.

— Добре. Щяха да ти дадат преводач, щеше да му разправиш. А по-нататък?

— Щях да го пусна.

— Какво, какво? Щеше да го пуснеш ли?

— Ами да. Нека си иде при своите, да им разкаже.

— Така, жив щеше да го пуснеш?

— То се знае, не мъртъв.

— Ама ти, младши сержанте, майсторски повали ония двама немци при черквата. Тъкмо ми се беше свършил пълнителят, ей сега, мисля си, ще избягат зад могилката, а ти в тоя миг ги повали — като прекъсна спора, обърна се към Синцов третият автоматчик, ефрейторът на име Пудалов.

Синцов познаваше и него вече три дни, дори четири дни и успя да забележи за себе си, че този Пудалов, макар и да бе много усърден боец, кой знае защо, току гледаше да се докара дори на такова малко началство като командира на отделението. Синцов наистина беше покосил там при черквата с откос един бягащ немец, но един, а не двама; вторият успя да пребяга. И Пудалов знаеше това, но, изглежда, не смяташе за грях да поласкае командира на отделението.

— Вторият избяга — рече Синцов. — Беше ми останало само част от пълнителя.

— Между другото немците здравата бягат от танковете — рече Леонидов. И на неговото сухо, тясно лице се мярна жестока усмивка. — Ех, да можеше да се направят толкова танкове, че всички до един отведнъж да седнем и ка-ато ги натиснем, да ги подплашим като кокошки! Пестрак, хе, Пестрак! — почна да бута той с лакът седналия до него едър войник, който спеше, опрял уморена глава до стената.

Лицето на войника беше младо, чисто, хубаво. Но дори и насън то имаше израз на такава умора, че на Синцов му дожаля за Пестрак — защо да го будят!

— Нека спи — рече той.

— Не-е, нека разкаже как се изплаши от наш танк. Танкът минаваше край нас, а той ка-ато се хвърли право в пряспата, и лежи по корем, не мърда… Пестрак, ей, Пестрак!

Но Пестрак спеше, а изразът на смъртна умора върху лицето му не беше от това, че се бе уморил повече от другите, напротив, той беше по-млад и по-силен от мнозина — изразът на умора върху лицето му беше от всичко, преживяно тоя ден.

Макар във взвода на автоматчиците да взимаха предимно хора, които са вече участвували в боеве, Пестрак както днес бе разбрал Синцов, участвуваше в бой за първи път, макар и да беше попаднал в частта след раняване. Впрочем какво чудно има тук? Мигар рядко раняват човека, преди още сам да е видял за първи път в очите врага или поне отдалеч да стреля по него?

Синцов седеше до печката, гледаше хората от своето отделение, заспали и насядали до него около огъня, и мислеше, че най-отдавна познава сега Леонидов: от цели пет дни, а най-отскоро Пестрак: само от два дни. Гледаше ги и си мислеше, че през целия си живот не е имал толкова мимолетни срещи, неразлъчни другарства и безвъзвратни разлъки с толкова хора, както през тези пет месеца от войната: и капитанът от артилерията в гората при Борисов, и батальонният комисар — граничар, който бе убит от бомба, и полковникът, с когото в Орша търсеха влака за Могильов, и летецът от бомбардировача, и капитанът танкист, когото срещна за втори път отново при Елня и пак изгуби из очи, и Хоришев, в чиято рота беше политрук и Золотарьов, с когото отиваха при своите и който, ако беше жив, едничък в целия свят можеше да потвърди, че Синцов говори за себе си само истината от първата до последната дума…

А Коля Баюков? Жив ли е, оздравял ли е, или завинаги си е останал сакат? И къде е той, къде да му пише за неговия орден?

Какво да се прави? През цялото време около тебе изчезват едни и дохождат други хора, иначе не може и да бъде на предната линия. Така е било и така ще бъде.

— Е, какво, момчета, ще спим ли, а? — рече Синцов, като пъдеше от главата си всички тия ненавреме дошли мисли.

Автоматчиците почнаха да се нагласяват. Синцов също се накани да си ляга, когато изведнъж вратата се отвори и влезе Малинин.

— Как сте с продуктите?

Синцов каза, че за утре още има суха храна…

— Утре заранта ще докараме кухнята — рече Малинин. — Почивайте. Бихте се добре, съвестта ви е чиста, може да спите.

Той откопча горното телено копче на полушубката, бръкна в пазвата си, измъкна сгънато на четири, разчертано на квадратчета листче от тетрадка и го подаде на Синцов.

— Помниш ли за какво говорихме на Червения площад?

— Помня.

— На, написах ти тук. Приложи я към заявлението.

— Благодаря — рече Синцов.

— Давам ти я не за да ми благодариш — рече Малинин, — а защото ти вярвам. От нашата рота останахме двамата. Ти и аз. Кой би могъл да си представи такава съдба!

И в очите му имаше нещо такова, което накара Синцов да разбере: „Всички искат да живеят. И Малинин също.“

— Хайде, със здраве…

Синцов искаше да го изпроводи, но Малинин с досада махна ръка и излезе.

Синцов седна до печката и като разгъна листчето от тетрадката, при слабата догаряща светлина прочете първите редове: „Аз, Малинин, Алексей Денисович, член на ВКП (б) от 1919 година, с настоящето съобщавам мнението си…“

Синцов дочете до края, до думите, които в мирно време трудно можеха да се очакват от Малинин: „Мога лично да потвърдя неговото минало само от октомври тази година насам, но гарантирам за него, както за себе си.“ — отново сгъна листчето на четири, пъхна го в джоба на рубашката и като зачу, че по улицата изтрополя танк, излезе навън.

Улицата беше ярко осветена от луната. До къщата спря „Т-34“; в отворения люк стоеше танкист.

— Хей, пехотинка! Нямаш ли цигари?

— Имам. — Синцов се приближи до танка, измъкна от джоба на полушубката си половин пакет „Беломор“, останал му още от московската празнична дажба.

— Трябва да черпите: без танкистите май фрицовете щяха да ви покажат в това Кузково Кузковата майка! По една на човек. Не възразяваш ли?

— Добре — рече Синцов.

Танкистът се скри в люка — навярно даваше на водача да запали. После отново се появи на куполата и върна пакета на Синцов.

— Благодаря.

— Заминавате ли си, а? — попита Синцов.

— Заминаваме си. Няма да дадете селото без нас, нали?

— Ще се постараем — рече Синцов.

— Ако почнете да издишате, качете се на камбанарията и ударете камбаната! Ще чуем и ще дойдем. — И викна високо навътре в танка: — Хей, Петя, давай, тръгваме!

Танкът изрева и като оставяше подире си две ивици накълцан сняг, потегли надолу по лунната улица.

Синцов стоеше облегнат на стената на къщата и гледаше подир танка, додето той не се скри зад завоя, без да знае, че жестоката и капризна военна съдба насмалко не го събра с човека, с когото му беше крайно необходимо да се срещне — с водача на танка Золотарьов, същия, комуто преди минута бяха викнали: „Хей, Петя, давай, тръгваме!“