Константин Симонов
Живи и мъртви (16)

Четиринадесета глава

Втори ден, откак падна сняг. Денят беше слънчев, мразовит и ясен.

Малинин отиваше от ротата във взвода; отначало притича наведен през откритото място по бялналия се от снега ход за съобщение, а после се завъзкачва направо по малкото баирче с развалините на тухларната фабрика; в тия развалини именно се намираше взводът. Макар и да беше студено, слънцето, особено по върлото, топлеше дори през ушанката. Малинин се спря, за да си поеме дъх, обърна се и погледна назад.

Назад се разкриваше обикновен пейзаж от Подмосковието: леко хълмист, с черни петна от горички и ивици гори на кръгозора. Наблизо се чернееше като квадрат изгорелият двор на МТС — там беше щабът на батальона, по-далеч се виждаха покривите на селото — там се помещаваше щабът на полка. На снега се открояваше всяка прясно проправена пътека, всеки окоп и ход за съобщение. Колкото и да ги маскираш, сега от това мъничко възвишение те се виждаха добре. Снегът издаваше всичко.

Същия ден, когато бойците от комунистическия батальон пристигнаха с попълнението на 31-ва стрелкова дивизия, Малинин получи чин и стана политрук на рота. На тая длъжност се намираше и сега, след десетдневни сражения.

Сраженията бяха непрекъснати и кръвопролитни; дивизията бе попълнена още веднъж, вече след онова попълнение, с което бе дошъл Малинин. Наистина този път оскъдно, чувствуваше се, че не бяха додали колкото трябва, запазвайки резерви за в бъдеще.

Немците както преди имаха успехи и днес дивизията се сражаваше с гръб към Москва още на двадесет километра по на изток от позицията, на която я беше заварил Малинин.

През това време тя три пъти отстъпва от заеманите позиции. Два пъти, за да изравни фронта със съседите си, и да избегне обкръжение, а третия път, защото един от нейните полкове беше изцяло унищожен, а двата други не можаха да устоят. Едва на следния ден призори, далеко в тила, на резервните позиции, успяха да задържат немците и да ги приковат към земята пред себе си със собствения си огън и с масирания удар на действуващата от дълбочина тежка артилерия. На тези позиции, по чиято предна линия сега вървеше Малинин, се бе вкопчила дивизията и повече не отстъпваше, макар предните три денонощия да минаха в най-жестоки атаки.

Така стояха работите в участъка на дивизията, а всичко, взето заедно, в мащабите на целия фронт при Москва, беше грамадно ожесточено отбранително сражение, в което като че всеки миг щяха да се изчерпят и силите на настъпващите, и силите на отбраняващите се, но нито едните, нито другите все не се изчерпваха и не се изчерпваха. Сраженията продължаваха с предишното ожесточение и с надмощие на страната на немците, които обаче въпреки надмощието си, всеки ден и за всеки взет километър трябваше да плащат все по-скъпо и по-скъпо.

Малинин изпитваше същото чувство, което изпитваха и много хора, сражаващи се през тия дни край Москва. Немските танкови клинове вече не се забиваха в нашия фронт като нож в масло, както беше през лятото и както това почти се повтори през първите дни на пробива при Вязма и Брянск. Сега у хората постепенно възникваше друго самочувствие, самочувствие на пружина, която натискат със страшна сила до последна възможност, но както и да я натискат, почти напълно свита, тя все пак запазва в себе си способността да се изправи. Тъкмо това чувство, и физическо, и душевно тази вътрешна способност да се изправят и ударят изпитваха хората, изтиквани от немците бавно и свирепо през тия дни от позиция на позиция, все по-близо и по-близо до Москва.

Те самите напрягаха всичките си сили, те знаеха, че зад тях е Москва — не бе нужно да им се обяснява. Но освен това по пристигащите в най-критичните минути попълнения, по артилерията, която с всеки изминал ден все по-явно се увеличаваше на фронта, и по много други признаци, като се почне от подаръците и писмата, и се свърши с тона на вестниците, те чувствуваха, че цялата страна зад тях се е напрегнала, за да не даде Москва.

Ако имаше момент, когато Москва би могла да падне в ръцете на немците, този момент беше вече отминал. Победа при Москва още не очакваха, но вече не вярваха във възможността за поражение. Като че географията говореше в полза на немците: по няколко шосета те бяха се приближили до Москва на по-малко от сто километра. Ала оная първоначална аритметика на войната, по която танковете, пробили фронта, можеха за едно-две денонощия да изминат това разстояние, вече не действуваше при Москва. Танковете можеха да пробият фронта и тук-там го пробиваха, но след три, пет, седем километра така или иначе ги спираха. А без оная предишна, страшна аритметика само географията вече не можеше да сломи душите.

Днес, възползувани от затишието, донесоха писма от военната поща. Малинин получи писмо от жена си. Тя беше свикнала с него за двадесет и три години, че скъперничеството му в проявите на чувства бе станало сякаш нейна втора природа; пишеше му сдържано как през цялото време мислела за него и се безпокояла дали ще им дадат навреме зимно облекло: хората казвали, че скоро ще хванат ранни студове. Освен това му съобщаваше две новини.

Първата се отнасяше до сина им. Директорът на училището, евакуирано още през лятото в околностите на Казан, пишел, че техният син Малинин Виктор, ученик от девети клас, изчезнал, като оставил бележка, че заминава да брани Москва, и въпреки всички издирвания не бил задържан и досега.

„Че как ще го задържиш, вагабонтина!“ — с нежност помисли Малинин за сина си.

Жена му пишеше за сина им с голяма мъка, която отначало не събуди същото чувство у него. „Какво пък, момчето кара седемнадесета година“ — като си даваше кураж, помисли той, но после си спомни за снощи и за зиналата братска могила, в която лежаха седем души, убити в ротата само за един ден; спомни си и затъгува, макар гордостта за постъпката на сина му да оставаше както и по-рано в душата му.

Втората новина се отнасяше до жена му: районният жилищен отдел, дето тя беше инспекторка, отново почвал работа и нея направили завеждаща, защото техният началник, известният на Малинин Кукушкин, бил върнат от Горки, където офейкал самоволно, бил уволнен, изключен от партията, мобилизиран и изпратен войник на фронта. Тази новина зарадва Малинин. Това, че в Москва обуздаваха такива като Кукушкин, още повече засили у него убеждението, че в края на краищата всичко изобщо ще бъде в ред: не само няма да предадем Москва, но може би няма да отстъпим и до нея.

За Кукушкин, който беше според него голям мазник, Малинин със злоба помисли, че ще изклинчи. Ще го пъхнат на фронта, но той пак ще изскочи като тапа нейде в тила.

Като си поотпочина, Малинин се изкачи на самото баирче, на което се намираше взводът му. Вчера боят бе протекъл така, че той не беше тук нито през деня, нито през нощта и се чувствуваше без вина виновен. Беше свикнал поне веднъж през деня да навести всекиго от своите бойци: в ротата и без това не бяха останали много. Пък и животът е такъв — не си ли ги видял вчера, днес вече няма да можеш: вчера взводът пак понесе загуби и в него, по сутрешните сведения, бяха останали всичко на всичко единадесет бойци заедно с командира на взвода сержант Сирота. Този Сирота командуваше взвода вече от седмица, след като в един ден паднаха убити двамата лейтенанти: заранта — воювалият от началото на войната, а вечерта — изпратеният на негово място право от училището.

Развалините на тухларната фабрика всъщност не бяха развалини, защото нямаше и какво да се разваля. Фабриката бе едва почната и изоставена. Сложени бяха основите и дъната на пещите, бяха започнати стените, изкарани на различна височина, но никъде по-високо от половин прозорец. Тук, малко по-надалеч, беше започнат и бъдещият фабричен комин. Кръгъл як зид се издигаше на един метър над земята, отвътре издълбан за подземен димоход — това беше сякаш естествен кръгъл бункер, който оставаше само да се приспособи за хубаво картечно гнездо.

Още преди три дни, когато заемаха тази позиция, Малинин, като стар картечар, даде съвет да използуват по-добре комина и завчера видя как в него се настанява заедно с тежката си картечница Синцов; в началото на боевете той бе попаднал в ротата на Малинин отчасти по волята на случая, защото можеше изобщо да се окаже в друг полк и батальон, а отчасти по волята на Малинин, защото още тук, в батальона, той бе ходатайствувал за него и при разпределянето на попълнението го зачислиха в ротата му.

Синцов, както скоро се изясни, излезе действително човек опитен и умееше да борави с оръжието. Войнишките повишения, както това винаги става в дните на големи сражения, не закъсняха.

Първото утро той носеше патрони, привечер легна като помощник-мерач зад „Максим“, а на втория ден замени убития мерач. Преди четири дни, при отстъплението от предишните позиции на новите, Синцов със своя помощник чак до мръкнало бе прикривал с картечен огън оттеглянето на ротата и според мнението на нейния командир лейтенант Йонов, бе проявил смелост и самообладание.

Лейтенант Йонов дори каза, че за това мерачът трябвало бъде представен за медал „За храброст“, но Малинин помнеше миналата история на Синцов и се въздържа от прибързаност. Неговата строга душа и чувството му за лична отговорност за Синцов не му позволяваха да бърза с тази работа. В поредното си политическо донесение той спомена само с похвала, с имена и презимена действията на картечарския разчет, а на предложението да се състави списък за награждаване не отговори. И командирът на ротата, зает с други грижи, забрави за Синцов.

Сега Малинин искаше да види Синцов, но се запъти не към картечното гнездо, а отначало към развалините на самата фабрика, дето се намираше сержант Сирота.

Като всички хора и сержант Сирота не беше естествено освободен от чувството за опасност, но то не играеше особена роля в неговите разбирания за службата. Него можеха да го убият; също тъй както и всекиго другиго — с това свършваше изобщо всичко, включително и службата, но мисълта за смъртта не можеше да повлияе на строгото изпълнение на тази служба.

Щом още отдалеч зърна политрука на ротата, Сирота пристегна с колана ватенката си, провери дали звездичката на ушанката му се пада точно на средата на челото и вдигна на рамо новичкия, току-що смазан автомат „Шпагин“.

През последната седмица тия автомати почнаха да идват в дивизията; Сирота бе получил пръв в своя взвод и вече го беше изпитал в боя; макар автоматът да нямаше такава далекобойност като пушката, гъстотата на огъня беше добра и сега, на първо време, Сирота се отнасяше към своя автомат дори с преувеличено внимание.

Обрамчил автомата, той изтича през отвора на стената към политрука. Малинин в отговор на строгия, според устава поздрав на Сирота отначало допря ръка до ушанката, а после я подаде на сержанта.

— Е, как си, Сирота? — Той стисна с тежката си ръка също тъй тежката ръка на Сирота.

— Храненето куца, другарю политрук — веднага се оплака Сирота.

Той от опит във войнишката служба добре знаеше кога може и кога не бива да се оплаква на началството и когато можеше, винаги се оплакваше.

— Защо да куца? — Малинин знаеше за какво става дума, но се престори, че не се досеща.

— Ами какво е това, другарю политрук, днес на разсъмване отидохме с термосите, а получихме толкова, че можехме да го отнесем и в канчетата…

— Дали са ви колкото се полага за наличния състав — рече Малинин. — Какво има да се сърдите?

— Аз не се сърдя — рече Сирота, макар тъкмо от това да беше недоволен; той не беше посочил загубите и разчиташе днес да получи продукти по вчерашната норма.

— Още нещо лошо? — попита Малинин.

— Сам знаете. — Сирота сви рамене и на лицето му беше изписано: „Щом няма — здраве.“ — Като не са докарали, какво да се прави!

— За тютюна ли говориш, а?

— Че за какво друго, другарю политрук? Снабдяването с боеприпаси е нормално, не се оплакваме.

Малинин се усмихна, откопча походната си чанта и извади четири пакета махорка.

— На, раздай… Тъкмо днес получихме подаръци от шефовете в Москва, та аз на минаване взех махорката. Там има и цигари, но всичко това ще ви донесат после, довечера…

Сирота взе от ръцете му махорката и дори въздъхна от щастие; по лицето му личеше колко отдавна не е пушил.

— Запали — рече Малинин, като видя израза на лицето на Сирота, — и аз ще запаля. — Извади от джоба си един наченат пакет с махорка, отсипа на Сирота и на себе си и почна да свива цигара.

— Не е ли по-добре да влезем вътре — рече Сирота. — Там сме се прикътали до една стена и сме опънали платнище.

— Добре е тук на чист въздух — рече Малинин. — Времето е чудно хубаво.

— Тогава аз ей сега, другарю политрук! Ако разрешите, ще раздам махорката на войниците.

— Ама, разбира се…

Сирота се скри зад отвора, повика някого и след като заповяда навярно да се раздаде махорката, се върна.

Сирота беше попаднал в армията още по стария наборен закон — не на деветнадесет, а на двадесет и две години. Сега беше на двадесет и осем, но изглеждаше по-стар от годините си поради израза на постоянна загриженост. Ала сега, когато свиваше цигара, по лицето му блуждаеше усмивка.

— На какво се радваш? — попита го Малинин.

— Времето, другарю политрук. — Сирота запали, като затули с шепа пламъчето. — Добре ще е да застудее повече.

— Какво ще му е доброто? — попита Малинин. — При голям студ на открито е тежко.

— А аз така предвиждам: за нас ще е тежко, а за немците още по-тежко — рече Сирота и се ухили така, като че от него само зависеше да вкара в това положение немците. — Аз имам във взвода един студент, химик, четвърти курс, той каза, че смазката на тяхната авиация не издържа студа, замръзва. Вие погледнете — Сирота кимна към небето, — втори ден, откак е истинска зима и втори ден фрицовете летят по-малко. Дали пък ако стегне по-лют студ, смазката и в танковете няма да се изпорти?

— А ти от танковете не се страхувай.

— Аз не се и страхувам. Вече изгорихме два…

— Два — това още не са всички — рече Малинин.

— Ама на взвод! — докачен възрази Сирота. — Ето, пресметнете, ако вземем само стрелковите взводове: два — на взвод, шест — на рота, осемнадесет — на батальон. Петдесет и четири — на полк — като прегъваше пръсти, продължаваше той, — сто шестдесет и два — на дивизия, а на десет дивизии — вече хиляда и шестстотин… И, току-виж, при Москва и танкове няма да имат немците. Ето как би било, ако всички! А мигар у нас всички взводове са изгорили по два танка? Да вземем например нашия батальон. Не знам друг взвод освен нашия, който да е изгорил два танка! — самолюбиво завърши той.

— Значи, пресметнал си всичко, за целия фронт — усмихна се Малинин. — Ти си свършил своята работа, изгорил си своите два танка и можеш да се излежаваш на печката: нека сега другите му мислят, техен ред е, така ли?

— Защо? Аз нямам навика да разсъждавам така. Просто държа на истината, че два танка на взвод не са малко.

— Не казвам, че са малко — рече Малинин, — а казвам, че не бива да се надяваме на смазката. Ще стегне студ, смазката на немците ще се развали, оръдията ще престанат да стрелят, автоматите ще заядат и ще остане само да ги събираме от пътя и да ги трупаме на камари! Това настроение е измамливо, не бива да се успокояваме с него.

— Ама защо ще се успокояваме? — Сирота не беше свикнал да остава длъжен, когато се намираше в положение „свободно“. Той разпери ръце, после вирна глава и погледна слънцето. — Това всичко е измама — примижавайки на слънцето, рече той. — Като ни запухат, цялото това временце на пушек ще стане…

— Хайде да обиколим вашата позиция. — Малинин хвърли угарката, стъпка я и пръв се промъкна през отвора.

След десет минути той, както винаги през часовете на затишие, вече седеше и разговаряше с войниците. Около него се бяха събрали шестима души, останалите, в това число и Синцов, бяха на позициите си, но той беше вече свикнал с това, че всички не могат да се съберат отведнъж и се задоволяваше с аудиторията, която имаше.

— Ето, Михнецов — казваше той на един слаб, млад войник, който нервно посмукваше цигара, — химик, разбира се, си ти, а не аз, ти познаваш работата; ето ти казваш, че авиационното гориво на немците не е пригодено за студове, а още, че и смазката в техните танкове ще замръзне, а може би според тебе и оръдейните им системи ще откажат да работят, и автоматите ще почнат да заяждат. — Тази тема бе обезпокоила Малинин и той сега неотстъпно я обръщаше така, и инак, като възнамеряваше в края на краищата да я обърне по своему и да я постави така, както смяташе за правилно. — Може би, повтарям, и така да е: ти си химик, ти знаеш по-добре, но аз лично не се надявам на всичко това. Ти се надяваш, а аз — не. Нещо повече ще кажа: ти се надяваш, че в студа техниката на немците ще откаже да им служи, а аз никак не се надявам на това, аз се надявам изключително на тебе, на Михнецов. Надявам се на тебе, че при каквото и да е време душата ти няма да трепне и пушката, и бомбата, и всичко, което ти попадне в ръцете — нищо няма да изпорти, защото, ако душата ти не трепне, немците, дори да работи цялата им техника и в тридесетградусов студ като часовник, все пак няма да стигнат до Москва. А ако душата ти изпорти, ето тогава те при всички обстоятелства ще влязат в Москва, с техника, без техника, в студ, без студ — все едно! Е, какво ще кажеш на това, химико?

Михнецов явно не беше глупав момък: той веднага разбра накъде бие политрукът. Ала на него много, от все сърце му се искаше да се стоварят върху главите на настъпилите срещу Москва немци всички нещастия на света и той почна разгорещено да привежда разни нови съображения за нашия студ и немската техника.

— Да предположим, че е така — миролюбиво рече Малинин, като чувствуваше, че е сразил благодушието, което го беше разтревожило, — чумата дано ги тръшне! Но ти разбра ли, че не в тях е главното, а в тебе? Не в това как ще мръзне тяхната смазка, а как ще се сражаваш ти? — упорито биеше в една точка Малинин.

— Ама това е ясно, другарю политрук, разбира се — отговориха отведнъж няколко гласа.

— Я слушай, Сирота — след известно мълчание рече Малинин, — кой ден сме днес, четвъртък ли?

— Четвъртък.

— Не забравяй, че партийното бюро на полка ще има заседание в събота. Там стои и твоят въпрос, ще те приемат в партията.

— От въпросите ме е страх — рече Сирота. — С мен винаги е така: докато не ми задават въпроси, всичко знам, щом ми зададат — забравям всичко. Като напук!

— Той от сутринта чете Устава и „Краткият курс“, готви се — бащински рече един възрастен боец, същият този Трофимов, на когото преди влизането в казармата на комунистическия батальон се бяха присмивали другарите му, че се е стегнал като за риболов. Сега, с ушанка, с памуклийка, с шинел върху памуклийката, той имаше вид на истински войник и само побелялата четчица на мустаците издаваше вече напредналата му възраст. Той попадна в ротата в едно попълнение със Синцов и след всички загуби остана единственият комунист във взвода.

„Ако не се смята Синцов“ — спомни си Малинин и тозчас си помисли, че не бива да се смята Синцов: с партиен билет, изгубен при недоказуеми обстоятелства, него могат да не го възстановят в партията дори ако има бойни заслуги.

— А ти, Трофимов — рече Малинин, — помогни на Сирота да се подготви. Нищо, че е командир на взвода, а ти редник, ти си стар комунист и по тоя въпрос си за него старши.

— Че той помага — обади се Сирота — и „Краткият курс“ е негов, аз имах само Устава.

— От Москва ли го взе със себе си? — Малинин погледна Трофимов.

Трофимов кимна и каза:

— Всички момчета ме разпитват за Москва. Как е Москва, какво става с нея, казват, паника имало там… разкажи как беше. А аз им отговарям: и да е имало нещо, щукнало е вече от паметта ми. Сега аз помня как е у Лермонтов: „Москва ли е зад нас, момчета? Зарад Москва — във строй!“^[1] Още във време оно, в началото на века, в енорийското училище съм го учил, и ето че не съм го забравил.

— Добре — рече Малинин, — ако се интересувате от московски новини, мога да ви разкажа последни. Получих писмо от жена си…

И той им разказа и за своя син, който избягал на фронта, и за това, че жена му се върнала на работа в районния жилищен отдел, и за мобилизирания и изпратен на фронта Кукушкин.

Войниците слушаха съчувствено; че са мобилизирали Кукушкин — това се хареса на всички: така му се пада, дяволът му неден!

— Въдворяват, значи, ред в Москва. — Трофимов се усмихна. — Това е хубаво. А че твоят син е избягал, ако искаш, сърди се, ако не искаш, не се сърди, Алексей Денисич, но какъвто си беше хулиган, такъв, значи, си е останал. Аз живея през две улици от тебе — и зная неговите поразии…

— Нищо — рече малко засегнат от това Малинин, — и аз на неговите години бях харен хулиган…

— А как е — изведнъж попита един млад бледен войник, който бе мълчал дотогава и седеше, подпрял бузата си с ръка, — каква е все пак Москва след бомбардировките? Аз съм московчанин, живеех на Корови вал.

— Твоят Корови вал е здрав и читав — рече Малинин. — Пък и Трофимов май ви е разказвал вече десет пъти. Вие му вярвайте, той е сериозен мъж, не пие и не лъже, макар и да е рибар!

Всички се разсмяха.

— И все пак — не мирясваше московчанинът от Корови вал — толкова малко ли са разрушенията в Москва, както пишат вестниците?… Зер всяка нощ минават над главите ни, и боботят, боботят…

— Минават, ама не стигат — рече Малинин. — Не всеки куршум долита до тебе! Така е и с Москва. Тебе ти се струва оттук, че бомбардировката там е нещо страшно, а когато аз идвах тук на фронта — коленете ми трепереха. Но щом дойдох — като че няма нищо.

— Ех, и вие, другарю политрук, да казвате, че ви треперели коленете! — учтиво не повярва Сирота.

Малинин го попогледна присмехулно.

— Тъкмо така беше — трепереха. А ти какво мислиш, че не се страхувам ли? И още как се страхувам! — Малинин се приведе при изсвирването на един ниско прелетял снаряд и намери в себе си сили да се пошегува: — Виждаш ли, покланям се на снарядите…

Двама-трима се усмихнаха, лицата на другите останаха сериозни; снарядът се бе пръснал твърде близко, за да се шегуват. Втори, също тъй даден за пристрелка, се пръсна отпред. Всички се разбягаха под прикритието на стените. А немската артилерия почна да блъска снаряд след снаряд като бясна по цялото баирче с тухларната фабрика. Замириса на лютив дим.

— Те вчера, мръсниците, се пристреляха, когато отблъсквахме тяхната атака! — викаше Сирота в ухото на Малинин. — Вчера пердашиха, пердашиха — ум да ти зайде! А днес още повече… Направо с нас почнаха.

Дали немците действително се бяха пристреляли вчера, или им бе потръгнало днес, над това нямаше кой и кога да се замисли. Като пръснаха десетина снаряда наоколо, така близо, че от тежкото им дихание земята се люшна няколко пъти от една страна на друга, немците хвърлиха снаряд право вътре в недостроената сграда.

Малинин, който преди това лежеше като всички до стената, прикривайки се от шрапнелите на пръскащите се отвън снаряди, почуствува едновременно удар, грохот, тежест и задуха. Парчета от сринатата стена и изровени от снаряда замръзнали буци го затрупаха. Като се задъхваше и напрягаше всичките си сили, Малинин изпъпли изпод натрупалите се върху него тухли и буци пръст. Успя да направи това, защото в последната секунда бе закрил с ръце главата си и ръцете му се бяха случили отгоре.

Като поосвободи ръцете си и опипа окървавеното си лице, той почна яростно да разгребва всичко, което му пречеше да стане, и най-сетне замаян, но жив, се измъкна от своя каменен гроб и с олюляване се изправи на крака.

Наоколо, всичко беше свършено. Тежкият снаряд беше преобърнал всеки сантиметър от пространството. На снега, примесен с преобърната пръст и парчета от основите, се тъмнееше кръв, търкаляха се разкъсани дрехи, обезобразени части от човешко тяло, нечий ботуш с крак, откъснат над коляното.

Малинин направи няколко безцелни крачки и изтръпнал, спря. Нещо бе изпукало под ботуша му — той погледна надолу и видя очилата на Трофимов с познатата вързана с конец рамка.

Върна се в оня ъгъл, дето беше затрупан самият той, и разбра, че е останал жив тъкмо защото е бил затрупан. Тухлите бяха се сринали от удара на снаряда, попаднал отвън в основата на стената, а оня, който беше попаднал вътре, беше се пръснал няколко секунди по-късно, след като срутените тухли го бяха закрили от шрапнелите.

— Ей, няма ли някой, няма ли някой? — завика Малинин, като си спомняше кой беше с него в последния миг.

Беше Сирота, беше онзи химик Михнецов, къде са те? От тая страна в развалините не се виждаха нито техните мъртви тела, нито дори онова, което остава от човешкото тяло при пряко попадение.

„Може би ударът ги е изхвърлил?“ — помисли си Малинин и в същия миг чу слабо охкане изпод тухлите, които бяха затрупали ъгъла на сградата. Като чупеше ноктите си, той почна да ги разгребва и най-сетне измъкна изпод тухлите Сирота. Той беше жив и дори още правеше някакви движения, прилични на усилия да се надигне, с червена кървава каша вместо цялата долна половина от лицето. Стенеше не с устата, а с гърлото и дори, изглежда, не с гърлото, а с живата си утроба, която се показваше навън през обезобразената му уста.

Малинин грабна шепа сняг и изтри страшното лице на Сирота, като окървавяваше плътно снега. После измъкна от походната чанта личния си пакет, приповдигна главата му и почна да бинтова долната част на лицето. Отначало забрави, че Сирота трябва да диша, забинтова всичко, така че той започна да хърка. Трябваше отново да го превързва. След като омота лицето на сержанта с вече окървавените бинтове, Малинин го домъкна до стената така, че главата му да бъде по-високо, за да не се задави от кръвта, и чак сега видя, че там, откъдето беше домъкнал Сирота, изпод тухлите стърчи крак.

Още когато бе дошъл тук преди един час, той бе забелязал, че химикът Михнецов има вехти, но добри, подшити с двойна плъст валенки. Михнецов бе казал, че ги е намерил тия дни в една изоставена къща, и Малинин дори искаше да се пошегува, че химикът се е подготвил за зимата по-добре от всички във взвода. Искаше да се пошегува, но после бе забравил, а сега по стърчащата изпод тухлите подплатена валенка разбра, че там лежи Михнецов.

Без да губи време, той взе бързо да изравя Михнецов; захвана от краката, после се изруга на глас и като премери на око къде под тухлите може да бъде главата му, покатери се и почна да рови там. Трябваше да започне от главата, за да не се задуши човекът, ако е жив.

Като продължаваше да се ругае, задето веднага не е съобразил такава проста работа, Малинин яростно разхвърляше тухлите. Най-сетне се показаха раменете. Той докосна с ръка — под памуклийката рамото беше топло. Михнецов беше жив. Малинин започна още по-бързо, но вече по-внимателно да освобождава шията и главата му и отведнъж се спря, както държеше в ръце току-що вдигнатото откъм тила му парче тухла. Тялото беше още топло, но той беше мъртъв. Цялата горна част на черепа му беше отнесена от парчето тухла.

Малинин се изправи, запокити с яд тухлата на земята и в същия миг чу близко откъслечно тракане на картечница. На четиридесет крачки от него в основите на фабричния комин хората бяха живи и стреляха по немците. Малинин изпита облекчение — беше му се сторило, че е останал сам.

Приближи се до Сирота и още веднъж понадигна и помести тежкото му тяло така, че в случай на нови взривове то да бъде по-добре закрито от шрапнелите. Впрочем артилерийският огън на немците сега се беше изместил далече навътре. Когато Малинин го преместваше, Сирота направи под кървавата превръзка няколко слаби движения, сякаш искаше да извика нещо, после разтвори пестниците на двете си ръце, като че се учудваше на своята безпомощност, стисна ги отново и затихна. Само гърдите му тежко, с хъркане се издигаха и спадаха. Малинин още веднъж го погледна, прекрачи през стената и по прокопания към комина плитък, половин човешки бой ход за съобщение тръгна натам, откъдето продължаваше да се чува живият пукот на картечницата.

Когато започна обстрелът, Синцов заедно със своя помощник, младия боец на служба втора година Коля Баюков, седеше зад картечницата при една от двете пробити в комина амбразури. Без да стрелят, те условно насочваха картечницата към от по-рано пристреляни ориентири и се упражняваха, като си разменяха местата: Синцов — помощник-мерач, а Баюков — мерач.

Отвъд амбразурата започваше стръмен скат, една част от който не се виждаше и оставаше в мъртво пространство; после скатът ставаше полегат и преминаваше в снежна падинка. Тя се проточваше напреки на нашите позиции, а зад нея почваше ново баирче, на което край три отделни къщици се намираха останалите взводове на тяхната рота. В самата падинка нямаше окопи, тя беше добре пристреляна от двете страни и се прикриваше от огъня на две картечници. Вчера немците се опитаха да атакуват тъкмо по тази падинка, но поради кръстосания огън не се промъкнаха и дори не можаха да извлекат убитите си, макар обикновено да правеха това с риск на живота си. Вчера разправяха, че в ладийката останали тридесетина трупа, но оттук, от амбразурата, се виждаха само няколко да се чернеят долу, на снега. Докато провеждаше с Баюков условната пристрелка, Синцов взимаше сега за ориентири едно забито в снега колче и двата крайни трупа при входа и изхода на ладийката.

Баюков, с когото служеха заедно вече седмица, напомняше на Синцов с нещо оня червеноармеец, който тогава в Москва се бе съгласил да повика при него дежурния от прокуратурата. Имаше същото моминско, гладко, възрозово лице и черни вежди. Когато си сваляше ушанката, виждаше се, че поотрасналите му, щръкнали коси са съвсем ленени.

„Сигурно като цивилен си ходил с перчемче?“ — още първия ден го попита Синцов; Баюков се усмихна и рече: „Аха!“ — а Синцов си помисли, че Баюков с черните си вежди и русите коси сигурно е бил рядко хубав момък. Сега беше остриган, с твърде голяма, чужда второсрочна ушанка на главата, шинелът му се изгърбваше над памуклийката, пък и те двамата лежат тук вече трети ден под открито небе, отначало в кишата, после на студа — не им е до хубост…

Между двамата се създадоха най-добри отношения още от първия ден на запознаването им, по-точно от минутата, когато Синцов каза, че на картечницата и двамата трябва да умеят да се заместват един друг, и тутакси подкрепи думите си с дела, като още първия час на затишието се зае заедно с Баюков да изчислява ъглите и да поправя далекомера…

Баюков беше колхозник от околностите на Рязан, от горското село Солотча, отвъд реката Ока, прочуто със своите солотчински картофи и с местата си за ловене на риба в старото корито на Ока — Старица.

Както и да е, хората не се сражават непрекъснато. Баюков, който можеше да бъде и мълчалив, и разговорлив в зависимост от това дали хората му харесват, или не му харесват, успя за една седмица да разкаже на Синцов, че не завършил прогимназия по семейни причини; баща му умрял, а майка му се разболяла; че преди да отиде войник, една година бил бригадир в комсомолска бригада на картофите, а след като се уволни, иска все пак да иде да се учи за агроном.

— Само че преди това трябва да взема изпитите за седемте класа. Мислех да ги взема като войник — казваше Баюков, — но изведнъж дойде тая работа…

„Тая работа“ беше войната.

Баюков беше доверчив и любознателен момък. В тетрадката, която пазеше в раницата си, бяха записани всички прочетени от него книги. Те не бяха малко за неговата възраст — сто и четири — и повечето хубави. Вечер, ако позволяваше обстановката, той със своя провлечен рязански говор преразказваше гласно на Синцов тяхното съдържание.

През време на боя Баюков беше всецяло погълнат от своите задължения. В това те със Синцов си допаднаха и се разбраха. Душата на Синцов беше също отдадена на боя, той не проявяваше към себе си никакво снизхождение и не кроеше никакви планове; целия си бъдещ живот във войната — до победата или до смъртта — той си го представяше войнишки. И това, че Баюков през тази седмица се бе показал добър помощник, беше за него сега по-важно от всичко друго на света и той не само го ценеше за това, но и беше готов да направи за него повече, отколкото за много други хора, които познаваше от години.

 

 

Когато започна обстрелът, Синцов и Баюков поиздърпаха картечницата назад от амбразурата, към себе си, за да не би случаен шрапнел да удари цевта, и самите те приклекнаха по-ниско, на дъното на комина, иззидано с яки огнеупорни тухли. Че обстрелът бе силен и точен, те разбраха веднага. Всичко наоколо ехтеше от близките взривове, но изобщо дори при това обстрелване те се чувствуваха тук, в комина, почти в безопасност: многото редове огнеупорни тухли можеха да бъдат пробити само от попадение на тежък снаряд с право мерене от близко разстояние, и то не от косо, а под прав ъгъл. Шрапнелите трудно можеха да влязат в комина: още завчера двамата с Баюков бяха го покрили с ламаринени листове. Взводният командир Сирота казваше, че били приготвени за вратите на пещта. Ламарината беше дебела, десетмилиметрова, и два листа покриваха почти целия комин с много малка пролука. През пода минаваше димният канал и сега по него те пропълзяваха в комина отдолу.

— Същински бункер — рече вчера Сирота и точно така мислеха за своя комин Синцов и Баюков.

Да ги погуби отведнъж, можеше само едно — пряко попадение отгоре върху покриващите комина листове; тогава, разбира се, нямаше къде да се дянат, и двамата щяха да станат на пихтия. Но с такава неслука дори сега, при обстрелването, те се съобразяваха не повече, отколкото с която и да е друга възможност за смърт, каквато така или иначе винаги има на война.

Немският огън все повече се засилваше. Баюков взе да обръща един след друг джобовете си и да отърсва на длан трохичка по трохичка запряната в шевовете махорка. И вчера също нямаше махорка; той беше вече извършил веднъж тази операция, но днес пак се мъчеше да я повтори. Все пак огънят беше толкова силен, че той нервничеше.

Синцов стана, приближи се до амбразурата и погледна открилата се зад нея снежна падинка.

В падинката, на празното място, също се пръскаха снаряди, но по-рядко, затова пък на височинката с трите къщици, над позициите на съседните взводове, се стелеше гъст дим. Снарядите се пръскаха там като стена и една от трите къщички вече липсваше, сякаш никога не беше я имало.

Сърцето на Синцов се сви не защото се уплаши от продължилия обстрел, а защото неизбежно си помисли:

„Щом свърши обстрелът, ще почне атаката.“ Той седна до стената редом с Баюков и зачака да свърши стрелбата. Изведнъж го засърбя главата и той свали за минута ушанката и предпазливо поглади с ръка белега над слепоочието. Преди две седмици Золотарьов бе взел раната за смъртоносна, а сега от нея беше останал само този тесен белег с гладка и хлъзгава на пипане кожа и с щръкнала, още неизрасла коса отстрани.

В такива моменти хората не винаги мислят едно и също. Понякога за важни неща, понякога за неважни, понякога и за едните, и за другите, понякога мислят естествено, така както ги влекат мислите, понякога насила — за това, което, както им се струва, може да ги отвлече от страха за смъртта.

Синцов не се насилваше. Мислеше за онова, което му дойдеше наум, но мислите се сменяха и се изтикваха, сякаш се страхуваха, че той вече няма да успее да обхване всичко, за което още трябва да помисли.

Няколко пъти вече през тези дни го сърбеше ръката да седне и да напише писмо на Маша — къде е и какво прави. Искаше тя да знае това, но колкото по-силно желаеше, толкова по-ожесточено се питаше: „А къде да пиша? Къде е тя?“ Да, той знаеше пощенската кутия на школата, но Маша не беше вече там, тя вече отдавна беше оттатък фронта и да й пише там оттука — все едно да се опитва да продупчи с книжното триъгълниче на войнишкото си писмо каменната стена на тоя комин.

Спомни си как тя през оная нощ в Москва, приклекнала, миеше в легена краката му, отчопляше парченцата залепена кал и като се докосваше леко, промиваше ожулените места. И у него пламна такава остра нежност към ласкавите й ръце, че той, уплашен от силата на спомена, тозчас задуши това пламване, като изруга полугласно.

— Какво ти е? — попита Баюков, който бе изкопчил най-сетне няколко трошички махорка и си беше свил тъничка цигарка.

— Нищо — махна с ръка Синцов.

— А аз помислих, че си спомняш за тъщата — не на място се пошегува Баюков.

Синцов с тъпа, остра болка си спомни Гродно и всичко, което беше свързано с тая дума в неговата изранена и изтръпнала от раните памет. И несъзнателно завъртя глава като кон, ужилен от оводи^[2]. После си помисли за Малинин, когото беше видял отдалеч преди един час да се изкачва по склона, и си спомни техния разговор първия ден, когато Малинин беше назначен за политрук на ротата. За да се запознае с хората, той обикаляше оцелелите къщи на сега вече отдавна останалото в тила на немците село Клинци, дето тая нощ бе пренощувала ротата. След като поприказва с войниците, той повика Синцов навън и широко разкрачен и пъхнал в джобовете ръце — това беше негова любима поза — мрачно рече:

— Хайде пиши, обясни миналото си. Попаднахме в кадрова част, тук трябва да има пълен ред.

— Кому още да пиша? Аз вече писах… — с тъга рече Синцов.

Малинин все тъй мрачно го погледна и рече все със същия недоволен глас:

— Пиши до мене. Аз сам ще го дам на комисаря или в политотдела на дивизията. А там ще решат къде по-нататък да го препратят. Само посочи кой и какви факти може да потвърди, посочи лицата. Поискат ли да проверят, да проверят. Днес пиши, додето сме под покрив, кой знае къде ще нощуваме утре! Хайде, със здраве! — Малинин мрачно кимна, закрачи по улицата към съседната къща, но изведнъж се спря и повика: — Синцов.

Синцов се приближи до него.

— Ти там посочи, че аз знам всичко от самото начало. Така и започни: „Както ви е вече известно за мен…“ — а после пиши: „… но искам да изложа писмено, за да могат политотделът и командуването на частта…“ Разбра ли?

— Разбрах.

Нея нощ той още веднъж седна да пише своите обяснения — късо и като посочваше лицата, както му беше казал Малинин.

Но колкото и накъсо да пишеше, да пише всичко това още веднъж, след като вече го беше разказвал на Маша, на Йолкин и Малинин, след като беше вече писал всичко това в прокуратурата, след като много пъти, останал сам, си бе спомнял всичко това — да го пише още веднъж му беше тежко. В края на краищата да воюва ли е дошъл или да пише обяснения? Но все пак го написа и го даде на Малинин; това беше на другия ден през похода. Дивизията, повивайки оголения си фланг, бързо отстъпваше на резервните позиции и Малинин, който шляпаше из гъстата кал, по-мрачен от всякога, като се изравни със Синцов, мълчаливо взе от него заявлението и го мушна в джоба на шинела си. И макар Синцов после много пъти да беше виждал Малинин, те вече не приказваха за това.

Сега, като слушаше тежките удари, които разтърсваха земята, Синцов се мъчеше да си представи как и кому е дал неговото заявление Малинин, какво е казал и къде трябва да чака сега да го повикат: в политотдела или в Специалния отдел? И макар да смяташе, че след десетдневните боеве вече няма да го отзоват от предната линия, съзнанието, че съдбата му не е решена, му тежеше. Прибавяше се и друга невесела мисъл, че могат да го ранят, да го откарат в тила и тогава — сбогом и на това обяснение, и на Малинин! Ще излезе от болницата, ще попадне в друга част и ще трябва пак да пише всичко отначало…

— Слушай! — като надвикваше екота на артилерията, викна Баюков в ухото му. — Мисля, че са улучили момчетата!

Синцов се приближи до запасната амбразура и видя през разсейващия се дим, че една от недостроените стени на фабриката сякаш беше се снишила.

— Да, изглежда, са ги улучили — рече той с тревога.

Това беше приблизително в десетата минута след като немците започнаха да обстрелват. Огънят продължи още половин час и се отдалечи навътре в тила; сега вместо взривове се чуваше само честото изсвирване на профучаващите над главите им снаряди.

— Ти, Коля, гледай насам, дръж връзка, ако някой се покаже — кимна той на Баюков към амбразурата, от която се виждаше тухларната фабрика, а самият тръгна към оная, дето беше картечницата.

Оттук се виждаше добре: в тила се издигаше стена от взривове, а по снежната падинка между височината с тухларната фабрика и височината с трите къщички се движеха немски танкове. Предните вече се изкачваха по склона към онова място, дето по-рано имаше три, а сега беше останала само една климнала къщичка и дето в зимниците под къщичките и в окопите около тях, както знаеше Синцов, се намираха двата наши взвода.

Предният танк се спря, гръмна с оръдието и последната от трите, вече климнала къщичка падна настрана като картонена. Под танка блесна пламък и той се завъртя на едно място. После под него блесна още един пламък и от танка заизвира гъст черен пушек. Черни фигурки изскочиха през горния люк на снега; по тях затракаха редки пушечни изстрели. Вятърът духаше оттам, чуваше се добре и това само подчертаваше тревожната рядкост на изстрелите. Оттам, дето бяха двата наши взвода, почти не стреляха. Друг танк мина покрай горящия и като превали височината, се скри над гребена й. Танковете, които пълзяха по падинката също безпрепятствено се движеха напред.

Мина още една минута и в зрителното поле на Синцов се появи немска пехота. Тъмните фигурки вървяха във верига по снега след своите танкове.

— Баюков, зад картечницата! — викна Синцов и улови в прореза пристреляния знак, на четиридесетина метра от който бяха стигнали първите немци.

Баюков изтича, оправи лентата, погледна отначало през амбразурата, а после напрегнато, отдолу нагоре Синцов в лицето. „Защо не започваш?“ — казваше погледът му. Но Синцов изчака още минутка, ориентирът беше точно пристрелян и той искаше да се възползува от това.

Немската верига беше излязла наравно със знака. Той пусна къс откос, после дълъг и още един къс, когато залегналите до знака немци скочиха. Последният откос беше, изглежда, най-сполучлив: петима от скочилите немци отново паднаха и вече не се опитаха нито да станат, нито да пропълзят.

— Какво? — откъсна се за секунда той и припряно приближи лице до лицето на Баюков. — Как са нашите там, във фабриката?

— Никой не се вижда — рече Баюков, страхувам се да не са ги избили.

И като чу това, Синцов пусна следващия откос, по-къс, отколкото се готвеше, с онова пестене на патроните, което се поражда, когато войниците останат сами.

Около пет минути той и Баюков стреляха, като непрестанно поваляха немците на снега и задържаха тяхното придвижване. После немците се прегрупираха и почнаха да притичват по отдалечената страна на ладийката; картечницата ги достигаше и там, но силата на огъня намаляваше. Черната верига на немците прехвърли височината с трите къщички. Оттам никой не стреляше по тях. Значи, всички наши бяха вече унищожени.

Някакъв немски картечар заедно със своя помощник залегна направо върху снега, широко разкрачен — Синцов и Баюков виждаха всичко това оттук — откри в отговор огън по тяхната картечница. Куршумите зачаткаха по тухлите току до амбразурата, един звънна по ламаринения лист, който покриваше комина. Немецът стреляше точно, но беше в неизгодно положение — лежеше на открито — и Синцов след три несполучливи откоса с четвъртия умери право в него. Дори се видя как картечницата се прекатури в снега: или откосът я бе закачил, или немецът я бе дръпнал с ръка преди смъртта си. Помощник-мерачът също, изглежда, лежеше на снега мъртъв, но след няколко минути, в продължение на които Синцов и Баюков стреляха по други цели, Баюков дръпна Синцов за ръката и рече:

— Я помощник-мерачът…

Синцов погледна и видя, че на снега до картечницата лежи само една фигура.

— Избяга пълзешката… — рече Баюков. В неговите думи имаше не само яд, но и укор: той, Баюков, на мястото на немеца не би отстъпил, а би продължил да стреля сам.

Най-сетне немците, които отначало в общия жар на настъплението очевидно не бяха обърнали особено внимание на тази обезпокояваща ги картечница, решиха да се отърват от нея и се свързваха с танкистите. Танковете бяха почнали вече да излизат от зрителното поле на Синцов вдясно, но изведнъж един от тях се върна. Синцов отначало помисли, че е повреден, но танкът се движеше бързо и право към тяхната височина. Като стигна до подножието й, той забави ход и се спря.

— Ей сега ще почне да стреля по нас — рече Баюков.

Синцов кимна.

— Иди послушай какво правят там нашите.

Люкът на куполата на танка се отвори и в него се появи танкистът. Навярно искаше да огледа по-добре обстановката.

Синцов пусна откос — танкистът изчезна, люкът хлопна, а след минута един снаряд удари до амбразурата. И тозчас картечницата на Синцов, като доказателство, че той е жив, пусна лют дълъг откос по немците, които продължаваха да притичват през падинката.

„Нагъсто вървят, в няколко вериги“ — помисли си Синцов. Оттук, дето се намираше той, всичко се виждаше ясно; за пръв път в живота си той така хубаво виждаше цялото развиващо се наоколо сражение.

— Слушах, слушах, нищо не се чува, ни един изстрел, нищо… Да отида ли до нашите, а? — попита Баюков.

— Добре би било да се отиде — рече Синцов, — но се страхувам: сам тук няма да се справя…

Танкът отново удари с един снаряд близо до амбразурата, а Синцов отново пусна откос по пехотата. „Лъжеш се, жив съм!“ — като че казваше той.

— Може би ще поиска да дойде по-близо — дрезгаво рече Синцов. — Приготви бомби!

Баюков мълком вдигна от пода и показа вече свързаните с жица бомби.

Танкът даде още няколко изстрела и както беше предвидил Синцов, реши да дойде по-близо, в упор. Ръмжейки глухо на първа скорост — това ръмжене плашеше с близостта си — танкът тръгна, бавно пропълзя на верев по снежния склон, после промени посоката си, заизкачва се в зигзаг още по-нависоко и попадна в мъртвата зона. Синцов и Баюков сега чуваха неговото гръмовито запъхтяно ръмжене.

— Ако се приближи, ще стреля в амбразурата — рече Синцов.

— Ти тогава бий по наблюдателния прорез — рече Баюков, — а аз ще изпълзя и — с бомбите!

Но Синцов не отговори и пусна дълъг откос по новата група немци, която притичваше през падинката.

Невидимият танк продължаваше да ръмжи нейде отвън. На Синцов му се стори, че той стои на едно място — не се приближава и не се отдалечава. Най-сетне танкът се появи отново, но не пред комина, досам амбразурата, от което те се страхуваха, а пак долу, на предишното място.

— Не можа да изкачи стръмното по поледицата! — радостно рече Синцов и изтри с ръкав потта си.

Отново се приповдигна капакът на люка, показа се за миг главата на танкиста, после люкът се затвори и танкът се придвижи мъничко — смени позицията си. Оръдието, насочено към амбразурата, се вдигна и спусна като показалец. Синцов изпита страх. Снарядът удари досам амбразурата и орони тухлите. Отново удар — отново прах от тухли. Още едни оглушителен взрив, вече не отвън, а вътре, железен гръм на подскочили ламарини — и внезапна глухота в двете уши от удара на главата в зида. На Синцов му се стори, че снарядът е попаднал в амбразурата и се е пръснал вътре, макар че ако това беше така, от него и Баюков нямаше да остане нищо.

Всъщност снарядът бе ударил отвън в края на амбразурата и само няколко парчета заедно с взривната вълна бяха нахълтали в комина. Почувствувал тъпа болка в тила, Синцов се спусна към картечницата, видя немския танкист, който, отметнал капака на люка, спокойно стоеше изправен в куполата и засенил с козирката очите си от ослепяващата слънчева светлина, разглеждаше резултата от попадението.

Синцов премести леко цевта на картечницата, улови горния ръб на куполата с раменете на танкиста и натисна спусъка, като вложи в това слабо движение цялата сила на своята омраза към немците. Танкистът се пречупи наполовина в кръста и едва не падна от куполата, но някой отвътре го издърпа за краката — Синцов беше уверен, че е убит — вмъкна го в танка и хлопна люка. Танкът даде поред още три изстрела от оръдието, вече неточни — само един от тях улучи комина — възви и тръгна надолу.

Чак сега Синцов остави картечницата и се наведе над неподвижно лежащия Баюков. Той лежеше и тихо простенваше.

— Какво ти е, Коля! — попита Синцов, почувствувал се страшно самотен.

— Улучи ме в гърба… в кръста — тихо рече Баюков. Приповдигна се на ръце, краката не му се подчиняваха.

Синцов запретна шинела и памуклийката и видя на гърба му неголямо кърваво петно. Парчето беше мъничко, но беше ударило Баюков в гръбначния стълб и той не можеше да се движи.

— А виж, на ръцете ми няма нищо — додето Синцов го превързваше, говореше Баюков и мърдаше пръсти. — Примъкни ме, ще мога да ти подавам ленти.

Синцов го обърна и го помести. Баюков късо изстена, но все пак досегна лентата и със слабо движение я подаде в картечницата.

— Мога още. Но какво ще е това, нозете ми…

— Просто си получил шок — рече Синцов, без да вниква в смисъла на своето обяснение, просто утешаваше Баюков. — Ще ти мине…

Той погледна тревожно през амбразурата. Не му се искаше да изтърве немците, ако те отново се напъхат по падинката в зоната на обстрела, макар същевременно да чувствуваше, че колкото повече бели направят на немците, толкова по-скоро сигурно ще дойде техният край и краят на тяхната картечница.

Помисли си, че немците могат да се изкачат по другия склон, а той и Баюков сега не могат дори едновременно да защищават двете амбразури. Откъсна се от картечницата и изтича до другата амбразура. Димът над тухларната фабрика отдавна вече се беше разсеял и там всичко мълчеше: навярно всички бяха мъртви, инак как да се обясни това? Той притича назад и отново погледна през амбразурата с картечницата.

— Гледай, гледай! — викна той възторжено, макар Баюков да беше до него и да нямаше защо да вика.

Там отзад, по източния край на падинката и по-нататък, при оградата на МТС, в която вече бяха нахлули немците, и отдясно на съседната височина, дето бяха загинали двата взвода, със страшен грохот изскачаха стълбове огън и гъст черен пушек. Като че самата земя избухваше под краката на немците. Между взривовете се мятаха фигурки, падаха в снега, отново тичаха… А взривовете все продължаваха и продължаваха, обгръщаха в цяла ивица все нови и нови отрези земя.

Баюков знаеше какво е това; Синцов не знаеше, но се досещаше.

— Това са катюшите — пръв рече той. — Катюшите…

— Да, видях ги при Елня — рече Баюков.

И двамата, здравият и раненият, гледаха като омагьосани това страшно зрелище, изведнъж предизвикало бъркотия в движението на немците, което дотогава така добре се развиваше. Пехотата им взе да тъпче на едно място, заотстъпва и в това време вече не снарядите на катюшите, а обикновени артилерийски снаряди, изхвърляйки във въздуха черни фонтани, започнаха да се пръскат по цялото пространство, току-що заето от немците.

Немските танкове, възвили назад, се приближиха до височината с трите изчезнали къщички и почнаха оттам да стрелят от място. А на края на малката горичка, вдясно от оградата на МТС, изпълзяха седем наши танка и откриха огън по тях. Ето един немски танк се запали. Ето още един… Ето запали се наш, още един наш… Синцов стискаше до болка пестници, докато наблюдаваше този дуел, а нашата артилерия вършееше ли, вършееше и по цялото поле пред МТС, и по падинката, и по височината с трите къщички, и още по-далеч, оттатък височината… Снарядите се пръскаха непрестанно и немците отстъпваха, сега това беше вече ясно. Те отстъпваха под огъня от откритото място към височината с трите къщички.

После Синцов изведнъж видя как група отстъпили от МТС немци, около шестдесет души, повлекли след себе си тежка картечница, без да навлизат в обстрелваната падинка, хванаха вляво и пръснати в широка вериги, се завъзкачваха по склоновете на височината, където се намираше той. Той пусна един откос по тях, още един; те залегнаха, свиха по-наляво, после още по-наляво и най-сетне излязоха извън зрителното му поле.

Баюков, който му помагаше, на няколко пъти с несигурни движения подаде лентата. Синцов престана да стреля; сега трябваше по-бързо да примъкне картечницата до другата амбразура.

— Коля, трябва картечницата… — започна той и видя главата на Баюков, паднала безжизнено на тухлите. Ръката му още лежеше върху лентата, но самият той беше в безсъзнание.

Синцов го отмести и хвана картечницата, като мислеше трескаво как самичък, без помощника, ще води сега непрекъснат огън. И в този миг, когато му се искаше да завие от безсилие, от дупката на димния канал излезе Малинин с окървавено кално лице и пушка в ръцете.

— Отдавна ли стреляш? — попита Малинин.

— Повече от час.

— Че как тъй повече от час? — попита Малинин.

Струваше му се, че е изгубил съзнание за секунда, а беше прекарал в безсъзнание половин час; струваше му се, че е изравял Сирота и Михнецов няколко минути, а той ги беше изравял почти цял час. И когато чу откосите на Синцов, те съвсем не бяха първите откоси, а последните, които Синцов току-що бе пуснал по лазещите към височината немци.

Синцов го погледна в лицето — нямаше кога да обяснява колко време и как е стрелял.

— Хващайте картечницата! — рече той на Малинин така, сякаш той, а не Малинин беше в тази минута старши. — Към оная амбразура! Немците напират оттам!

Примъкнаха картечницата. Без да продума нито дума, Малинин залегна като помощник, а след миг в зрителното им поле се показаха немците, които бързо се катереха нагоре.

— Хайде! — тихо рече Малинин.

Но Синцов, който беше вече навлязъл в работата си, направи движение с ръка: почакай! Немците вървяха бързо, без да се крият, и — той почувствува това — се надяваха, че са минали в тил и че от тази страна не ги заплашва обстрел. Впрочем за всеки случай техните картечари бяха заели позиция отзад и бяха готови да прикриват с огън настъпващите, ако нещо шавне горе.

— Поставили са картечница да ги прикрива — тихо рече Малинин.

Синцов мълчаливо кимна: той вече беше забелязал това.

Немците се изкачваха, влизаха все по-дълбоко в зоната на действителния, убийствен огън и в същото време с всяка крачка се приближаваха към онази желана за тях черта, зад която започваше мъртвото, недосегаемо за Синцов и неговата картечница пространство. Отзад, зад гърбовете им, бухтеше артилерия.

— Нашата ли е? — само с устни попита Малинин.

Синцов кимна, макар че сега, в тая секунда, не виждаше нищо друго освен немците, които се катереха по хълма, и късче снежно поле зад тях. На немците им оставаха само двадесет крачки до мъртвата зона, когато Синцов натисна спусъка и широко и твърдо изви картечницата за ръчките отдясно наляво и отново надясно, като описваше смъртоносна оловна дъга по неуспелите да залегнат хора. Това беше оня не често срещащ се във войната случай, когато неочакваният и хладнокръвен откос в упор на по-малко от сто метра покосява отведнъж цяла верига. Веригата падна, няколко души станаха и забързаха да дотичат до мъртвото пространство. Откос!… Друг откос!… Първият от тичащите немци почти дотича до мъртвата зона. За да покоси и него. Синцов трябваше да наведе до краен предел картечницата. Картечницата на немците започна да стреля по амбразурата, но амбразурата от тази страна беше тясна и куршумите само дробяха тухлите около нея.

— Ей сега пак ще тръгнат — рече Синцов.

И наистина иззад картечницата се вдигна още една малка верига немци и тръгна напред. Синцов не стреля по тях, а съсредоточи цялото си внимание върху немската картечница. От немския откос право в лицето му, в зажумялото ляво око, пръснаха дребни парченца от тухла и той, зажумял още по-силно от болка, пусна последен откос по немската картечница и улучи двамата залегнали зад нея немци. Единият се гътна настрана, другият скочи, после се строполи възнак и се търкулна по склона. Доловила зад себе си мълчание, веригата не издържа, спря се и хукна надолу.

Синцов дори се обърка от изненада. Струваше му се, че ей така, верига след верига, немците ще прииждат към тях, докато той и Малинин не умрат зад картечницата. И изведнъж немците се обърнаха, побягнаха и той вече със закъснение пусна подире им последния откос, който не улучи, а мина над главите им. Поправи мерника, но беше вече късно. Пусна ръчките на картечницата и обърна потното си лице към Малинин.

— Я ми вижте окото, другарю Малинин… Какво става с окото ми?

— Но ти го отвори, защо си замижал?

— Не мога, боли ме…

Малинин приближи лицето си до неговото и каза, че няма нищо особено, одраскан е под веждата. Това е всичко.

Синцов отвори окото си, като разтръгна с два пръста клепачите. Окото го болеше, но той виждаше.

— Като че ги отблъснахме — рече Малинин.

Синцов нищо не отговори, той също чувствуваше: бяха ги отблъснали!

Какво ще бъде занапред, не се знаеше, но сега ги бяха отблъснали. Немците бяха намислили да превземат тая височинка на връщане, но общата обстановка на несполука, изглежда, беше ги обезкуражила и те не доведоха работата докрай.

— А твоят помощник убит ли е? — попита Малинин. — Баюков?

— Не. Изгуби съзнание.

Малинин коленичи до Баюков:

— Къде е ранен?

— В кръста.

Малинин, също както преди него Синцов, запретна шинела и памуклийката, повдигна рубашката и като подъвка с устни, дълго гледа бинтовете, по които беше избило тъмно петно в кръста.

— Ясно, работата е лоша — рече той. — Имаш ли още един пакет?

Без да се откъсва от картечницата, Синцов измъкна от джоба на шинела личния си пакет и му го хвърли. Малинин дръпна конеца, разкъса със зъби пакета и като приповдигна безчувственото тяло на Баюков, захвана още веднъж да го бинтова над старите бинтове.

Малинин бинтоваше, а Баюков, без да се свести, тихичко простенваше.

— Стене — рече Малинин. — Може и да оживее… А какво правят там немците?

— Не се виждат — рече Синцов.

— Според мен нашите ги гонят.

— Погледнете през оная амбразура.

Малинин погледна и се спусна към картечницата.

— Бутай, бутай! — дрезгаво викаше той.

Домъкнаха картечницата до голямата амбразура, но докато нагласят мерника, цяла купчинка немци, които отстъпваха през падинката, вече се скриха от зоната на обстрела. Боят затихваше, немците бяха изтикани отвсякъде освен от взетата от тях още в началото височина с трите къщички. Сега по тая, вече гола височина стреляше нашата артилерия, но немците бяха успели да домъкнат там минохвъргачки и отговаряха със силен огън.

Синцов вече беше свикнал през тези два часа с мисълта, че всички наши, които бяха на онази височина, са избити и че там в тоя момент се намират немци. Но Малинин разбра това едва сега. Повечето от онези четиридесет и двама души, които днес заранта образуваха неговата рота, бяха сега мъртви, там, на тази превзета от немците височина, и тук, в развалините на тухларната фабрика.

— Загина ротата. — Той поклати глава и додаде с несправедливо презрение към себе си: — Не опазих ротата, а аз останах жив!…

— Какво ви е прихванало, Алексей Денисич!

— Мълчи, не приказвай! Сам зная… — Разстроен до дъното на душата си, Малинин свирепо врътна глава. — Погледни през оная амбразура. Не идват ли немци?

Синцов изведнъж почувствува, че краката му се подкосяват от умора.

— Не, не идат — рече той и седна до стената.

И в този момент двамата, и Синцов, и Малинин, едновременно чуха шумолене. Малинин сграбчи окачената на колана му бомба, но веднага отпусна ръка.

През дупката се показаха главата и раменете на сержант Сирота. Взводният командир се беше свестил и беше припълзял тук по изстрелите, като мъкнеше със себе си пушката; припълзял беше, взел бог знай откъде сили, защото, след като се измъкна от дупката с помощта на Малинин, той не само не можеше да стои, но не можеше и да седи: стана нужда да го подпрат като чувал на стената. Долната половина на лицето му, омотана с бинт, беше черно-червена, а челото и бузите под очите бяха без капчица кръв — бели като книга. Той седеше, без да обръща глава, само извиваше очи ту към Малинин, ту към Синцов и се мъчеше да каже нещо. Навярно му се струваше, че говори, но изпод превръзката изскачаха само лаещи, нечленоразделни звуци.

— Ясно, взводен командир, ясно — рече Малинин, като се спря над него и успокоително му закима. — Вашата мисъл ми е ясна. Всичко е в ред, отблъснахме немците. Скоро сигурно ще дойдат нашите, ще ни докарат подкрепление…

Но Сирота все още се мъчеше да каже нещо и пак беше невъзможно да се разбере нито дума от онова, което казваше. Малинин най-сетне не издържа и прекрати това взаимно мъчение:

— Не се напрягай, Сирота, и без това не разбирам: устата ти е разбита… Само звуци, а глас няма. Ще полежиш в болницата, ще се възстановиш, а сега не се опитвай, не се мъчи…

Сирота го изгледа с широко отворени очи, сякаш не му вярваше, но Малинин отново кимна и той, като посегна към пушката и с усилие я сложи на коленете си, облегна се на стената и притвори очи.

— Нищо ли не се вижда откъм тебе? — попита Малинин, като се обърна към Синцов, който беше се изправил отново до амбразурата.

— Не се вижда — отговори като ехо Синцов.

— Ако до мръкнало не дойдат нашите, аз ще остана тук с тях — рече Малинин, като кимна към двамата ранени, — а ти ще отидеш за свръзка. Не бива да се отстъпва такава позиция. Все още можем да си върнем оттук онова баирче, ако не бъдем глупци — рече той, като погледна през амбразурата към съседната височина. — Интересно, какво е станало с Йонов? — след известно мълчание си спомни той за командира на ротата. — Не е такъв човек, че да избяга от ротата си… Какво мълчиш, Синцов? — след няколко минути тишина попита той.

— Мисля.

— За какво мислиш?… Ако не е тайна…

— За онова, което го няма тук.

— А по-ясно?

— За жена си.

— Ех, никому не се полагат тук жени — мрачно се пошегува Малинин. — Така че безполезно е да мислиш за нея. А, виж, да й пишеш след такъв ден като днешния, трябва. Че си останал жив и здрав благодарение на нейните комсомолски молитви.

Синцов нищо не отговори, замълча.

 

 

Нашите пристигнаха едва след час, тъкмо бе започнал да пада ранен здрач. Най-напред дойдоха трима разузнавачи, на които беше казано, че ако се съди по сражението, на височинката са се задържали наши, но положението е неясно, всичко може да е. Те бяха заобиколили пълзешката комина от разни страни и тъй предпазливо, че Синцов забеляза единия от тях в последния момент.

— Свои сме, хайде не се крий! — с облекчение викна той и в гласа му имаше такава радост, че разузнавачът, доверявайки се на този глас, веднага се изправи в целия си ръст.

След разузнавачите на височинката дойде взводът, а после, по тъмно, се яви командирът на батальона старши лейтенант Рябченко заедно със свързочници, които размотаваха жици. Беше му поставена задача още преди съмване да изтикат немците от съседната височина, която въпреки всичко все още продължаваше да се нарича височината с трите къщички. Рябченко преди нощния бой изнасяше своя команден пункт при тухларната фабрика, защото тук беше най-удобната изходна позиция за нощната атака.

Малинин доложи как бе минало сражението при фабриката и каза, че картечарите Синцов и Баюков са приели неравното сражение и са се били, както подобава. Повече Малинин не каза нищо, но командирът на батальона сам разбираше, че картечарите са се били, както подобава.

От своя команден пункт той бе видял как падаха немците, които се промъкваха по падинката, и как на височинката се опитваше да се изкачи един танк, и как после, вече при оттеглянето, немската пехота безуспешно се опитваше да се добере горе. Пък и загубите на немците говореха сами. И в полка, и в дивизията преценяваха тяхната днешна атака като опит да се напипа слабият участък и в случай на успех да се мине към пробив; но успех нямаше, не беше станал и пробивът.

Малинин се осведоми какво е станало с командира на ротата Йонов. Оказа се, че Йонов бил ранен още в първите минути на боя, изнесен и изпратен в санитарния батальон. Рябченко обясни бързия успех на немската атака срещу височината с трите къщички отчасти със силата на техния огън, а отчасти с това, че в момента на атаката там не се оказал нито командирът на ротата, нито политрукът. Макар че би било странно да се кори за това Малинин, който се намираше през време на атаката тук, пък и командирът на батальона съвсем не възнамеряваше да го укори, Малинин все пак прие тази забележка като укор за своя сметка и го помоли да му разреши да участвува в контраатаката „срещу бившата наша височина“. Той се изрази тъкмо така, като подчертаваше своята отговорност за нейната загуба.

Командирът на батальона погледна лицето му със спечени рани и с младежка почуда си помисли откъде се вземат сили у тоя човек, който би могъл да му бъде баща.

— Най-напред поне се превържете — забеляза той, но не отказа на молбата му.

Малинин мина в ръцете на санитаря, който дълго превръзва отначало разбитото му лице, а после ръцете му, изподрани от тухлите. Додето той правеше всичко това, Малинин продължаваше да мисли за своята погинала рота: ще я сформират ли отново, или няма да направят това и ще го преведат някъде, където има загуби в политсъстава.

Превързаха Малинин, а батальонният командир повика Синцов и му зададе няколко въпроса. Той попита: не са ли се опитвали немците от самото начало да се изкачат на височината? Не, отвърна Синцов, той и Баюков само са поддържали флангов огън по падинката. После батальонният командир попита защо танкът е възвил назад, без да стигне до комина. Синцов отвърна, че както изглежда, е забоксувал, и спомена за убития танкист.

— Трябва да е бил офицер — кимна батальонният командир, — а щом ти го покоси, те вече не се катериха!

После командирът на полка и командирът на дивизията извикаха на телефона батальонния командир и той свързано и гладко, много по-свързано, отколкото всичко това бяха разказали Малинин и Синцов, почна да докладва отначало на командира на полка, а после на командира на дивизията за боя за височината с тухларната фабрика. Боя водели политрукът Малинин и картечарите Синцов и Баюков, които бяха отбили атаката на немската пехота и танкове и бяха задържали височината до пристигането на нашите подкрепления. Синцов и Баюков не бяха вече просто стреляли по немците, а бяха водили бой; не се бяха просто били, а бяха задържали височината.

Синцов приседна уморено на тухлите — с учудване слушаше как бил водил бой и задържал височината, сякаш не се отнасяше за него, а за някого другиго.

Двамата ранени, Баюков и Сирота, бяха отдавна отнесени в тила; останали бяха само умрелите. За тях тук, зад стената на тухларната фабрика, копаеха още неуспялата да замръзне здраво земя, но решиха да ги погребат, щом съмне, защото в тъмното не можеха да съберат всичко, което беше останало от тях след преките попадения.

Синцов седеше и мислеше кой сега ще бъде негов помощник на картечницата и ще се върне ли, или няма да се върне в частта Баюков, ако оздравее. После, изглежда, за минута бе задрямал, защото, като чу над ухото си гласа на Малинин, трепна от изненада.

— Да вървим. Телефонираха от дивизията. Викат ни двамата при комисаря на дивизията.

Малинин беше недоволен, защото искаше да вземе участие в нощната атака срещу височината с трите къщички, но не изрази чувствата си: заповедта си е заповед. Върху черния фон на развалините се виждаха три бели петна — бинтованото лице на Малинин и двете му дебели бели ръце.

— Вие приличате досущ на привидение, другарю политрук — рече Синцов.

— Повиха ме като пеленаче — сърдито се обади Малинин. — Да вървим, няма защо да губим време!…

— А защо ни викат? — попита Синцов, като крачеше след него надолу по склона.

— Там ще узнаем. До щаба на полка ще отидем пеша, а до дивизията, казаха, ще ни закарат с камион. Значи, дотрябвали сме…

— Знам защо — рече Синцов след дълго мълчание, когато вече слязоха от височинката в равнината пред двора на МТС и взеха да го прекосяват по недълбокия сняг.

— Защо?

— По моето заявление — рече Синцов.

Той веднага си бе помислил за това, когато Малинин каза, че ги викат. Състоянието на физическа умора и душевна възбуда, в което беше след сражението, се смени със състояние на напрегнато очакване.

— Ами! — рече Малинин. — Гладна кокошка просо сънува! Ще вземат толкова бързо да те измъкват право от сражението!

— Та какво, че е от сражението! — рече Синцов. — Прочели са го, показали са го комуто трябва. Как тъй такъв тип — и изведнъж на предната линия! Я по-скоро го дайте насам в тила, за проверка!

Дълбоко в душата си той не беше убеден в това, но му бяха стигнали сили за всеки случай да се подготви за най-лошото.

— А мене защо? — попита Малинин.

— Ами че нали се позовавам изцяло на вас!

— Глупости! — твърдо рече Малинин.

Той знаеше, че това са действително глупости по една проста причина: не беше намерил още сгоден случай да предаде лично заявлението на Синцов в политотдела на дивизията и вече втора седмица от ден на ден все чакаше този случай, като продължаваше да мъкне писмото в джоба на шинела си. Но не искаше да му каже това: повикването в дивизията му даваше възможност не само да предаде заявлението, но и да поприказва с комисаря при най-благоприятни за Синцов обстоятелства — след днешния бой.

— Глупости — повтори Малинин и вървешком се обърна към Синцов. — Наопаки, смятам, че тебе те викат, за да ти дадат медал за това сражение!

Синцов мълчеше. Той не вярваше в това.

В действителност макар Малинин да беше по-близо до истината от Синцов, нито едното от двете предположения не беше вярно. За тяхното бързо извикване от предната линия имаше съвсем друга причина. В щаба на дивизията днес през време на сражението седеше пристигналият от един московски вестник писател, човек известен и вече на средна възраст. Него и в дивизията бяха го пуснали с мръщене: да не го убият, че после отговаряй! Но когато вечерта научи от командира на дивизията, че в някакъв батальон напред имало един политрук и един картечар, които отбили няколко немски атаки и унищожили петдесетина немци, той реши твърдо сам да отиде в батальона да поприказва с хората. Отказаха му това също тъй твърдо и не съвсем последователно, което той впрочем в яда си не забеляза, казаха му, че не може да отиде сега в батальона, но хората, с които иска да приказва, могат да бъдат извикани от батальона тук. Той се опита да възрази: защо така специално? Но му казаха онова, което обикновено се говори в подобни случаи: хората и без това трябва да бъдат извикани, ако не сега, по-късно, и за тях това е безразлично!

За да пресече по-нататъшните спорове, комисарят вдигна слушалката — макар и да не се решаваше да пусне писателя в батальона, много му се искаше той да напише за хората от тяхната дивизия.

И ето Малинин и Синцов след сражението кретаха уморени по снега от височината с тухларната фабрика към двора на МТС. Снежецът, който се сипеше през последните часове, спря. На небето се показа луната. Снегът се засребри, засвятка и изведнъж стана някак по-весело.

— Хубаво време! — рече Синцов.

— Виж, един немец лежи. — Малинин кимна към трупа с широко разперени ръце, който се чернееше до самата пътечка.

Като се изравниха с мъртвия немец, те за секунда се спряха, погледнаха го и отминаха.

— А ти, виждам, си бил неоценим мъж — изведнъж без всякакви предисловия рече Малинин.

Те мълчаливо изминаха още тридесетина крачки.

— Ако постъпваше за втори път в партията, бих ти дал без да се замисля… препоръка… — отново неочаквано рече Малинин и пак млъкна.

— Благодаря.

Те отново изминаха петдесетина крачки в мълчание.

— Скоро ще стигнем — рече Синцов.

И едва рече това, отзад удари мина, после още една…

Синцов и Малинин залегнаха един до друг на искрящия бял сняг, върху който се виждаха с шинелите си навярно от цялата верста. А мините не често, но не и рядко продължаваха да се пръскат в шахматен ред по цялото снежно поле, като издигаха черни конуси и пръскаха наоколо миризма на изгоряло.

— Не е по нас — рече Малинин, — бият с безпокоящ огън на площи.

— Аха — рече Синцов през зъби.

По тях или не по тях, но те лежаха вече пет-десет минути, а мините падаха по полето една след друга, ту отдясно, ту отляво, ту отпред, ту отзад; и чувството за опасност, което не се притъпява, а, напротив, се изостря у хората след току-що преживяно тежко сражение, владееше и Малинин, и Синцов. И двамата лежаха мълчаливо, не им се искаше да говорят, нито да мислят, нито да се успокояват, искаше им се само едно — да се свърши по-скоро, да не ги убият и те да могат да продължат по-нататък.

Нападението свърши също тъй внезапно, както бе започнало. Бялото поле, по което вечерният снежец едва-едва бе смогнал да прикрие следите от дневното сражение, пак беше обезобразено от следите на взривовете. То отново беше война и миришеше на нея.

Малинин и Синцов станаха и тръгнаха. Не им беше писано да бъдат убити в това нощно снежно поле. Писателят с бележника си, със стилото и безпомощно-виновните разпитвания на цивилен човек ги чакаше при комисаря на дивизията. Заявлението на Синцов беше в шинела на Малинин, а грамотата на Синцов за днешния бой се пишеше в щаба на полка, но и едното, и другото щяха да се срещнат едва тепърва.

Войната си вървеше по своя ред. Завършваше още един неин ден. И главното тоя ден беше не заявлението в шинела на Малинин и не грамотата, която пишеха в щаба на полка, и не припрените записки в бележника на писателя, а онова просто, но забележително обстоятелство, че още веднъж, още на един участък от фронта при Москва немците до вечерта успяха да направят само една десета част от онова, на което разчитаха сутринта.