Константин Симонов
Живи и мъртви (12)

Десета глава

Синцов не знаеше колко време е лежал в безсъзнание, пет минути или час. Но първото чувство, което изпита, когато се свести, беше чувството за тишина.

Вдигна глава, подпря се на ръце и седна, като бършеше с длани залепилата очите му кръв. После се озърна. Наоколо нямаше никой.

— Золотарьов! — слабо викна той и повтори по-силно: — Золотарьов!

Той помисли, че Золотарьов е убит, седна на земята и почна да го търси с очи. Но нийде наоколо не се виждаше Золотарьов, ни жив, ни мъртъв.

Попипа главата си. Тя беше цялата в кръв, но го болеше само от едната страна, над слепоочието. Непредпазливо закачи с пръсти одраната кожа и извика. По челото му потече струйка кръв.

Надигна се и стана. Кой знае защо, се олюляваше, но чувствуваше, че не е чак толкова слаб и може да върви. Като притисна инстинктивно длани към гърдите си и уплашено ги отдръпна, той отначало видя два кървави печата на мръсната си риза и едва след това съобрази, че му няма рубашката.

Не му дойде наум онова, което беше станало в действителност. Помисли друго: че сам в безсъзнание е смъкнал рубашката си и я е тикнал нейде заедно с документите. Той много пъти беше мислил, че щом смъртта стане избежна, ще трябва да успее да разкъса или да скрие документите си. Може би такова нещо му се е привидяло в безсъзнание.

Той се отпусна на земята, зашари наоколо си с ръце и видя една диря от черни петна, която се точеше по повехналата трева. Това беше кръв. Без да става от земята, като разгръщаше с ръце дребния храсталак наоколо, той тръгна по дирята на собствената си кръв. Но в храстите нямаше нито рубашка, нито изхвърлени документи — нищо.

Най-сетне се домъкна до бора, който позна, позна безспорно: ето тук падна той, когато се пръсна снарядът.

Ето същото място! И голямото, вече просмукало се в пръстта петно кръв. Отново притисна ръце до гърдите си, сякаш само му се бе сторило, че е по риза. Но рубашката я нямаше.

„Може би Золотарьов е решил, че съм убит, и я е свалил от мен…“ — за пръв път неуверено помисли той.

Надалеч се чуваха звуците на боя. Там още стреляха. Трябваше да върви натам! Отново се ослуша, изправи се на крака с олюляване и видя двама идещи насреща му немци. Единият с пушка беше на тридесетина крачки от него, а другият, с насочен към него автомат, съвсем близо:

— Халт!^[1]

Синцов видя яростната, до уши раззината уста на немеца, готов да го застреля в корема, равнодушно си помисли за намиращия се в панталоните му, отдавна празен наган, и вдигна ръце, защото чувствуваше, че ако го накарат да стои дълго така, ще падне.

Откак бе зашеметен и ранен, беше минало повече от час и немците методично претърсваха гората след прогърмелия тук и отминал на изток бой.

Немецът с пушката и другите немци, които се виждаха още по-нататък, продължиха да се движат през гората, а немецът с автомата посочи с дулото накъде да върви и го поведе назад, натам, откъдето сутринта бяха дошли двамата със Золотарьов.

Синцов вървеше бавно, макар немецът недоволно да му подвикваше и дори веднъж слабо го мушна в кръста с автомата.

Главата му се маеше вече по-слабо и той би могъл да върви малко по-бързо, но не вървеше, защото не се страхуваше от немеца, който го следваше.

„Дявол да го вземе, нека ме застреля“ — почти равнодушно си мислеше той, като се ослушваше във все по-отдалечаващите се звуци на боя.

Немецът с автомата докара Синцов до група други пленници, които седяха в края на гората под охраната на двама по-възрастни немци с пушки, и им каза нещо, като го сочеше. Един от двамата извади тетрадка и най-напред постави там кръстче, а после записа нещо, може би името на тоя, който го беше довел — и тоя немец си отиде, като се озърна доволно още веднъж. А възрастният немец с тетрадката погледна окървавената глава на Синцов и му рече:

— Зетц дих!^[2]

И Синцов седна до другите четирима пленници: единият бе ранен в ръката, на другия бе бинтована шията, бузата и устата на третия бяха разкъсани от куршум и той през цялото време храчеше кръв.

Лицето на ранения в ръката войник се стори познато на Синцов; така и беше.

— Другарю политрук — като се приближи до него, шепнешком рече войникът, — ето къде ни било писано да се видим! Добре, че сте успели да свалите поне рубашката!

— Сам не помня как съм я свалил.

— Чудо голямо, като сте я свалили — все със същия съчувствен шепот рече войникът. — Защо напразно да отивате на разстрел!

По-късно Синцов още много пъти трябваше да си спомня тия думи.

— А ние вече мечтаехме, че съвсем сме се спасили! — като помълча, продължи войникът. — И ето ти на!

Излезе, че тогава на шосето той се върнал с Хоришев при танкистите и девет дни излизал от обкръжение заедно с тях. А днес в боя, поради раната, додето я превързвал, изостанал и попаднал при немците…

— Далече ли оттук?

— На три-четири километра.

„Значи, все пак Климович е извел своите танкисти от Елня“ — с уважение и горчива завист си помисли Синцов.

— Аз вече няма да ви викам по чин! — отново зашепна войникът. — Че те се ослушват!

Немците наистина се ослушваха, макар да не разбираха, изглежда, нищо.

— Швайген! Швайген!^[3] — като се стараеше да изглежда страшен, викна един от тях.

Те не искаха пленниците да разговарят помежду си.

След три часа в края на гората събраха всички заловени в нея пленници след пробива на русите и ги подкараха в колона отначало по горския път, а после по шосето към Боровск.

В колоната имаше към четиридесет души, от тях половината леко ранени. Такива, които би се наложило да се носят, нямаше нито един. Както си шушнеха помежду си пленниците, немците застрелвали намясто в гората всички тежко ранени. Ако не се смята това, конвойните не проявяваха особено жестокост, само подканяха колоната и подвикваха: „Швайген! Швайген!“ — щом забележеха, че някой разговаря.

Вероятно тук вече беше почнала да играе роля съпроводителната тетрадка с кръстчетата, а главно с общата цифра на пленниците. Тази тетрадка премина сега от възрастния немски войник у съпровождащия колоната и също възрастен немски лейтенант, който вървеше по края на пътя с дълги като на жерав крака, клюмнал, без да гледа нито конвойните, нито пленниците.

— Така ще ни тирят до вечерта, чак до техния разпределителен пункт! — като накуцваше до Синцов, шепнеше един войник с обвито с мръсен бинт гърло. — А после ще ни строят и ще почнат: „Нихт официр? Нихт политрук? Нихт юде?…“ — евреин по тяхному.

— А ти откъде знаеш? — попита Синцов.

— Бях вече веднъж при тях. Избягах, но пак попаднах! И докато не разпитат всички, няма да ни дадат да ядем нищо.

Този войник с превързана шия беше един от четиримата, при които бяха довели Синцов в гората. Докато седяха там, Синцов бе успял незабелязано да измъкне от джоба си и да пъхне под коренището на бора своя празен наган, който ведно със свалената рубашка би могъл да го издаде.

Но нямаше ли да го издаде някой от тия четирима души? Единият от тях знаеше, че е политрук, а другите трима можеше да са чули как той се бе обръщал към него по чин в гората.

Синцов помисли за това едва сега, когато войникът с превързаната шия изведнъж заприказва за разпределителния пункт; помисли и тозчас отпъди от себе си тази мисъл: „Няма да кажат, и този с превързаната шия също няма да каже. Той спомена за разпределителния пункт не за това, а, наопаки, предупреждава ме, за да бъда нащрек…“

След два часа колоната сви от шосето по един страничен път, а после свиха и от него. Пътят беше пресечен от наш противотанков ров. И сега цяла тълпа жени под конвой затрупваха този ров с лопати и ръце.

— Да, не жалят хорския труд! — извика някой в колоната.

— Наказват! — също високо се обади друг. — Сами, санким сте го копали против нас, а сега с ръцете си го заравяйте!

— Швайген!

Като се откъсваха от своята принудителна работа, жените през рамо поглеждаха пленниците, а техните конвойни им викаха нещо с груб, прегракнал глас, щом забележеха това.

— Псуват, навярно, на своя език — рече на Синцов войникът с превързаната шия.

Един километър след противотанковия ров конвойните спряха колоната до едно много разрушено от артилерията пусто село, в края на което се издигаше почти незасегнато каменно здание с надпис: „Родилен дом“.

Въпреки войната и всички разрушения наоколо в него все още имаше нещо неуловимо ново. Сигурно беше завършено през пролетта или в началото на лятото, току преди войната.

Излезе, че бяха спрели колоната пред този дом, за да нахранят и да превържат ранените. И едното, и другото се вършеше от руски ръце. В кухнята на родилния дом, върху пода, бяха струпани купища картофи и кръмно цвекло. Две жени варяха на печката чорба в кофа и голям емайлиран леген. В кухнята миришеше на люспи, на пръст и пушек. Тук готвеха не за пленниците, а за населението, докарано на изкопите: но лейтенантът, който съпровождаше колоната, беше явно осведомен и беше дошъл с дългите си крака заедно с колоната право тук.

В кухнята имаше само десет алуминиеви чинии; строиха пленниците в редица и готвачката почна да сипва по един черпак мъток с недоварени, полусурови картофи и цвекло във всяка чиния, а когато видеше между приближаващите хора особено изнурени, всеки път високо, с цели гърди изхлипваше от жалост.

Чорбата беше гореща като огън, но всички ядяха бързо и се пареха, стараейки се да не бавят другарите си. А немецът стоеше до готвачката и следеше да не налива повече и никой от пленниците да не дохожда за втори път.

Като се пареше, Синцов изсърба своята чиния супа и едва не повърна. Запуши устата си с ръка, с мъка преглътна надигналата се към гърлото му погнуса и отиде в съседната на кухнята стая, дето превързваха ранените.

Навярно това е било по-рано стая за родилките, но сега там имаше само една маса и две столчета. До една от стените върху постлано с мръсни чаршафи сено лежаха няколко покрити с каквото попадне тела. Някой проточено охкаше. Изглежда, беше жена.

Двама души превързваха ранените; една стара, изкривена сестра-инвалид и един лекар, грамаден старец с лъвско лице и още силни и умели ръце, които непрекъснато потреперваха може би от старост, а може би и затова, че и тук, както в кухнята, над главата му стоеше немец. Само че оня немец казваше: „Генуг! Генуг!“^[4], а този повтаряше „Шнелер! Шнелер!“^[5]

— Потърпи — рече докторът на Синцов, когато той седна на столчето и подложи глава.

Като заля раната с щипеща кислородна вода, той грубо, закачайки парчета кожа, с няколко щраквания на ножиците острига косите му по краищата, после го намаза с йод така, че Синцов зави от болка, сложи нещо отгоре, още веднъж силно натисна с пръсти раната и като го побутна да се премести на другото столче, рече на сестрата:

— Бинтовай!

А на мястото на Синцов вече сядаше следващият, с раздробени пръсти на ръката.

Сестрата, като се накланяше на късия си крак и подмяташе рамо нагоре, почна да превръзва главата на Синцов и едновременно сърдито бъбреше нещо шепнешком. Отначало той не можа да разбере, а после разбра, че тя псува немците, задето висят над главата на Николай Николаевич и не го оставят да работи спокойно. Навярно двамата старци — лекарят и сестрата — бяха работили, цяла вечност заедно и тя сега жалеше своя хирург повече, отколкото ранените.

Сега той видя лицето на хирурга, което не можеше да вижда, додето седеше на столчето му, и разбра каква мъка преживява този човек, принуден да постъпва като конски доктор. Немецът нямаше да чака, а той искаше да обслужи повече ранени със своите по неволя жестоки, но умели ръце. Неговото лъвско лице с побелели вежди, с широк сплескан нос и корави като на котка щръкнали мустаци беше запотено от напрежение, нещастно и свирепо. Ако имаше възможност, той навярно би забил своя скалпел в гърлото на този проклет немец, който му повтаряше като автомат: „Шнелер! Шнелер!“…

Точно след час отново строиха колоната. Част от ранените не бяха успели да превържат, но лейтенантът с дългите като на жерав крака погледна часовника си и след това всичко останало вече нямаше значение. Конвойните бързаха да доведат пленниците до определеното място; те все по-злобно подвикваха и ускоряваха крачките си.

Но внезапно всичко това отведнъж свърши и колоната спря за дълго. Пътят пред тях беше задръстен от немски камиони и оттук изглеждаше, че това задръстване няма да има край. Колоната пленници, разбира се, можеше да избиколи, но на това място гората и от двете страни минаваше близко до пътя и лейтенантът с дългите крака, изглежда, не беше склонен да заобикаля през гората.

— Ето че спряхме! — рече на Синцов войникът с превързаната шия; те пак вървяха един до друг.

— А тебе не са те превързали, не успяха ли? — попита Синцов.

— Аз нямам рана, имам цирей… Сега има да стоим — продължи той. — Мислиш, че има ред у тях?! Никакъв ред няма у тях, същото безредие. Когато миналия път ни караха към лагера, през двата дни, докато да избягам, се нагледах на такива задръствания у тях и всеки път си мислех: къде ли е нашата авиация? — Той помълча и рече мечтателно: — Ех, да бяхме запалили сега по една цигара от мъка!

Синцов не отговори нищо, но на неговия съсед не му се мълчеше.

— Когато те превързваха, видя ли, че лежаха хора на пода?

— Видях — рече Синцов. — Едната, мисля, беше жена.

— Не едната, а всички! Мен готвачката, когато сипваше супа, ми каза. Всичките са жени и всички са с откъснати ръце. Нашите успели да минират едно място край противотанковия ров, затова те накарали жените да изкопават мините с ръце. В родилния дом лежат само някои от тях. Ония, които са убити… още там в рова ги закопавали.

— „Какво злодейство! — помисли Синцов. — Само като си представи човек какво злодейство!“

Целия ден, още от първите минути на пленничеството си, той се намираше в крайно потиснато състояние, но сега изведнъж пак му стана не безразлично дали немците ще го разстрелят, или няма да го разстрелят, дали ще стигне, или ще падне по пътя и ще бъде разстрелян… Отново му се поиска да се спаси на всяка цена, и то не просто да се спаси, а да се спаси, за да убива после немците за този противотанков ров, който жените засипваха с ръце, за тези откъснати женски ръце.

Когато първите два Ил-а с рев прелетяха над пътя, нито Синцов, нито другите пленници бяха още разбрали какво е станало. Разбраха това следната секунда по немците: немците почнаха да скачат в канавките право от канатите на колите, конвойните се хвърлиха на земята, а над шосето прелитаха все нови и нови самолети…

Някой пронизително закрещя предсмъртно, част от пленниците изполягаха на пътя, а неколцина други продължаваха да стоят и да гледат небето като омагьосани.

— Нидер! Цу боден! Легт ойх!… — викаше на пленниците немският лейтенант, проснат на земята.

Напуснало го беше цялото му хладнокръвие, той крещеше и трескаво дърпаше от кобура закачилия се парабел. Навярно му беше страшно и позорно да лежи като червей на шосето, докато тия пленници стояха изправени над главата му. Но самолетите продължаваха да прелитат, да стрелят с картечници и той нямаше сили нито да си наложи да стане, нито да накара тези пленници да легнат. Не, той ще ги накара да легнат!

— Цу боден!… — извика той и почна да стреля с парабела по купчината все още стоящи на шосето пленници.

— Другари, да бягаме! — неочаквано за самия себе си викна Синцов, като видя как, хванал се за главата, падна в краката му войникът с превързаната шия. — Да бягаме! — викна той още веднъж, прескочи през канавката и като кършеше храстите, спусна се през гората, чувайки как още няколко души също тичат и кършат клоните. Над главата му се носеше пукот от картечници, а отзад се чуваха взривове и автоматни откоси.

Синцов изобщо не узна колцина от тях успяха да се спасят тогава: те се разбягаха из гората в разни посоки и вече не се срещнаха. Той вървеше, вървеше почти без да спира, само сегиз-тогиз сядаше за няколко минути, колкото да си отдъхне, вървеше през цялото останало време от този къс октомврийски ден, докато се стъмни напълно, и вървя цялата нощ. Той вървя през гората, през някакво до основи изгорено село и отново през гората, промъкна се през два противотанкови рова и изоставени окопи. В един от тях се натъкна на трупове и това го спаси: иначе щеше да замръзне. Свали от един мъртвец рубашката му и почти новата ватенка, зацапана само по края с малко кръв, а край един друг взе паднала ушанка и със стиснати зъби я нахлупи на главата си над бинтовете. Искаше да вземе търкалящата се наблизо пушка, но тя се оказа без затвор и той, колкото и да тършува наоколо, не можа да го намери. После прекоси два пътя, единият беше пуст, а по другия точно минута след него премина колона немски мотоциклетисти.

Усещаше мирис на пожарища, виждаше зарево и чуваше стрелба ту отляво, ту отдясно. В един момент тя сякаш се водеше от всички страни. Тогава му се стори, че минава през фронта и това беше действително така…

Но когато на разсъмване, изнемощял, се строполи на земята в гъстака на гората, отново чу грохот от взривове не отдясно и не отляво, и не отзад, а далеч напред. От умора не можеше да съобразява добре и не му дойде на ум, че тези далечни взривове могат да бъдат немска бомбардировка в нашия тил. Наопаки, той мислеше, че по-рано му се е сторило, че е преминал фронта, а в същност линията на фронта е както преди напред.

Решил да се спаси на всяка цена и като не желаеше да рискува, той изпи няколко шепи блатна вода и пропълзя в храсталака. По-добре да дочака здрача и да се опита да мине фронта през нощта; възлагаше повече надежда на нощта, отколкото на деня. Решил така, заспа за няколко часа като мъртъв и се събуди, когато въздухът вече започваше едва-едва да посивява.

Той стана и отново тръгна и вървя още пет-шест километра из все още несвършващата гора. Веднъж му се счуха гласове и дори изтрещя близък изстрел, който го накара да трепне. Ако беше тръгнал към тези гласове и към този изстрел, щеше да попадне право в разположението на намиращия се тук санитарен батальон. Но той все още смяташе, че не е преминал фронта и че тези гласове и този изстрел са немски и трябва да върши по-нататък.

Най-сетне, когато почти съвсем се стъмни, излезе от гората на едно прорязано от противотанков ров поле. Прехвърли се през рова и стигна до някакви колиби — три къщурки с разтеглени плетища зад тях.

Изкачи се на рида и се приближи до крайната къща. Наоколо беше тихо. Къщицата му се стори необитаема, но когато дойде по-близо, насреща му иззад ъгъла излезе възрастен войник с кофа в ръка.

И тъкмо това беше като чудо! Тъкмо това, че войникът вършеше тъй просто с кофа в ръка към кладенеца, не оставяше съмнения: беше излязъл при своите.

Синцов гледаше войника, а войникът гледаше него. Той беше по-млад от войника с кофата — войникът имаше наглед четиридесет, но Синцов нямаше представа как той самият изглежда сега. Затова се учуди, когато войникът с кофата го гледа още две-три минути втренчено и попита:

— Какво търсиш, дядка?

Синцов знаеше, че през тия дванадесет дни е брадясал, но не бе помислял, че брадата му е наполовина побеляла.

Мълком направи две крачки към войника с кофата, така че той дори се стъписа и го попита:

— Ти при кого отиваш?

Но Синцов все още мълком протегна двете си ръце и почна да друса ръката на войника заедно с дрънкащата в нея кофа.

— Излязох!… — едва можа да каже той накрая.

— Че си излязъл, излязъл си — рече войникът, в чиято ръка все още се клатеше кофата, защото Синцов продължаваше да я друса. — Но си сбъркал здравата! От нас до предната линия има още двадесетина километра. Ама ти никого ли не си срещал преди мене?

— Не. Аз вървях нощем, а денем лежах в гората. Мислех да вървя още една нощ…

— А вие какъв сте по чин? — изведнъж, преминал на „вие“, попита войникът, като се вгледа по-внимателно в прошарената брада на Синцов. — Да не сте полковник? Или вдигай по-нагоре?

В очите му даже пламна искрица задоволство: дали наистина генерал не е излязъл от обкръжение лично при него?… Въпреки тежкото положение такава история би го зарадвала доста.

Но Синцов го разочарова.

— Аз съм политрук.

— Та вие, другарю политрук, или почакайте, аз ей сега ще отида до кладенеца, или ме придружете, а после ще ви заведа при нашия старши политрук. Вие сте излезли точно до неговата къща!

Синцов отиде с него до кладенеца, почака, докато той нагребе вода, и като все още не вярваше съвсем в щастието си, тръгна назад към къщата.

— Да… пуснали сте порядъчна брада. — Войникът въведе Синцов в пруста, после остави кофата и отвори една от двете водещи към пруста врати: — Другарю старши политрук, разрешете да доложа! Доведох при вас един другар политрук, току-що излязъл от обкръжение!

Зад масата седеше човек на средна възраст и сърбаше супа от поставено върху вестник канче. Човекът беше навярно връстник на войника, когото бе срещнал Синцов, също на около четиридесет. Седеше и сърбаше супата някак угрижен, подпрял като жените бузата си с ръка, и така, както продължаваше да подпира бузата си, се обърна към вратата. Лицето му беше добро, меко, малко женско, а петлиците, само с една черта, бяха сини, авиационни, от което Синцов заключи, че е попаднал във въздушна част.

Единият крак на старши политрука беше в ботуш, другият във вълнен чорап. Ботушът лежеше на пода, а до масата беше опряна саморъчно направено, изкусно издялано бастунче.

„Сигурно му го е издялал този войник“ — кой знае защо, помисли Синцов, макар да имаше хиляди други много по-важни неща, за които би могъл да си помисли сега.

— Добре, влезте — рече старши политрукът и като се понадигна малко, подаде ръка. — Ама сте се наредили! — рече той съчувствено. — Гладен ли сте?

— Главното е да има чай! — рече Синцов, макар да не беше ял вече два дни, искаше му се преди всичко да се стопли.

— Чай и така, и така ще има — като кимна към поставения на масата чайник, рече старши политрукът. — А ето, сръбнете супа засега. — И като изтри с хляб лъжицата, побутна по масата канчето заедно с вестника.

Синцов взе лъжицата и почна да яде, а старши политрукът седеше насреща му и гледаше не как яде той, а него самия.

Като останаха няколко лъжици, Синцов улови този поглед и се сети, че седи с калпак. Тогава се откъсна с мъка от лъжицата и канчето, с две ръце хвана калпака и като охна от болка, го свали. На едно място се беше залепил малко за бинтовете.

— Ранен ли сте? — Старши политрукът видя бинтовете и тъмното петно кръв.

Но Синцов досърба последните две лъжици и чак след това отговори:

— Слаба работа. Зашемети ме така, че едва се свестих; а раната — само кожата с космите е одрана…

— А къде сте се превързвали? — Старши политрукът наля и му подаде чаша чай.

Въпросът беше естествен: Синцов бе вървял, без да сваля калпака, и бинтовете бяха останали почти чисти. Разказа къде и как са го превързвали и щом почна с това, разказа и всичко останало.

Седналият пред него старши политрук през юни и юли също беше излязъл от обкръжение още от границата после лежа в болница, беше изписан предсрочно и само преди три дни отново попадна на фронта. Той съчувствено слушаше Синцов и не намираше в неговия разказ нищо чудно освен факта, че човекът, с когото се е случило всичко това, седи сега пред него жив и, общо взето, здрав.

— Е, не съм и мислил, че с двадесет километра ще задмина фронта и ще изляза право при летците! — Синцов отмести празната чаша.

На този старши политрук, види се, не за пръв път му се случваше да разяснява такова недоразумение; той се усмихна.

— Не ми гледайте петлиците. Аз бях в началото на войната комисар на БАО^[6]. Ние не сме летци, а сме строителен батальон. Немците претрепали с една бомба предишния командир и комисаря. Мен ме пратиха направо от болницата, а новия командир — от районното военно окръжие. Трети ден копаем денонощно. Едната позиция, дето я копахме първия ден, вече оставихме. — Той сърдито поклати глава. — Според мен вместо да копаем така и да оставяме копаното, по-добре би било да ни хвърлят като пехота в боя за Москва! Наистина, казват, пушките не стигали. Киснат нейде, а ние плачем за тях!

— Значи, тежко е при Москва? — със страдание в гласа попита Синцов.

Колко пъти вече през тази война си бе мислил, че най-тежкото е останало назад, а то отново се оказваше отпреде му. Пък и самите думи, които сега за първи път изрече гласно „при Москва“ — изведнъж го потресоха, макар и да бяха казани от собствения му глас. При Москва!… Какво по-страшно от това!

— Ние, разбира се, сме къртици, нашата работа е да копаем земята, но, види се, е тежко — като помълча, неохотно продума старши политрукът. — Моят комбат чул тая заран, че в Москва събирали ново опълчение. Не гледат кой какъв е бил в цивилния живот, всички подред отиват прости войници. — Той погледна бледото лице на Синцов, после превръзката, додаде: — Санитарният батальон не е далеч.

Синцов поклати глава.

— Не, аз искам да се бия, щом работата е такава! Ако разрешите, ще преспя нейде при вас, а сутринта ще тръгна.

— Къде?

— На фронта, с кое да е попълнение. На повече без документи засега не разчитам, но войник, мисля, ще ме вземат!

Старши политрукът не се зачуди: от средата на Синцовия разказ той вече чакаше това признание, защото ония, които излизаха от обкръжение с документи, обикновено първата им работа беше да ги покажат с гордост. Синцов разказа как точно бе останал без документи. Разказа — и изведнъж почувствува, че неговият събеседник за първи път през цялото време го гледа с недоверие, сякаш казва: „Ех, какви ги плещиш? Скъсал си ги или си ги заровил, когато немците са дошли… Ясно!… И така става. Но защо да се лъжем?“

— Добре — рече старши политрукът гласно, — щом с така, нощувайте тук с войника, който ви посрещна, с Ефремов, а аз отивам. Камионетката, както чувам, вече е дошла за мен.

Навън действително преди няколко минути бе забумтяла и стихнала кола.

— Имаме работа до гуша: тук ровове, там насипи… Пък и как иначе… — Той искаше да продължи, но се спря: след като Синцов му бе казал нещо, на което той не повярва, не го теглеше вече към откровеност. — Поспете — повтори тон. — А утре заран ние с батальонния командир ще ви препратим по-нататък… Ефремов, ей, Ефремов!…

— Слушам, другарю старши политрук! — рече той като израсна на прага.

— Помогни ми, моля ти се, Ефремов, да си обуя ботушите… След раняването, това е цяла история. — Този израз беше отправен вече към Синцов. Старши политрукът се стесняваше, че трябва да търси чужда помощ.

Ефремов се наведе, подложи ботуша и старши политрукът мушна там крака си, като се кривеше от болка. После взе опряното до масата бастунче и излезе, понакуцвайки.

Синцов тръгна след него, но старши политрукът каза пътем само няколко думи на Ефремов и без да се обръща вече, се качи в кабината на камионетката.

— С бръснач бръснете ли се? — попита Ефремов, след като изпрати с поглед колата.

— Бръсна се — рече Синцов.

— Тогава може ли да ви обръсна?

Синцов нямаше нито сили, нито желание да отказва. Странно чувство е да седиш на столчето, отметнал назад глава, и да усещаш, че те бръснат!

Ефремов го бръснеше, а него все повече го оборваше дрямка и като схващаше, с мъка, през сън чуваше, че батальонът строи вече трета позиция, а ние все се отдръпваме и отдръпваме и че добре е, дето той, Синцов, е попаднал на комисаря, а не на батальонния командир и че през деня немците бомбардирали противотанковия ров и осакатили там двадесетина души, макар и ограничено годни: бомбата не подбира, за нея всички са годни…

После Синцов съвсем заспа, дръпна главата си и усети как силно го рязнаха по скулата.

— Ето на! Не бива да заспивате, така мога да ви заколя — с укор рече Ефремов и като откъсна парченце от вестника под канчето, залепи го на порязаното.

Той го дообръсна, излезе на двора и там му поля на ръцете няколко чаши вода. Синцов се миеше, като се стараеше да не измокри превръзката.

— Да ви превържа ли наново, а? — попита Ефремов.

Но Синцов отказа:

— Страх ме е да я сваля. — И уморено се прозина.

Те влязоха в килерчето, дето бяха скътани някакъв инвентар и припаси, чували с картофи и зеле, а на тесния миндер беше постлан повиснал надолу дюшек.

— Легнете — рече Ефремов, като му посочи миндера.

— А вие?

— Моята работа е войнишка, може батальонният командир да дойде.

Синцов заспа, преди да допре главата си до миндера, и се събуди късно през нощта.

— Ставай, хайде ставай де! — буташе го Ефремов, без да смята за необходимо да се обръща на „вие“ към още несъбудил се човек. — Ставайте! — изведнъж премина той на „вие“, щом Синцов спусна от миндера крака. — Батальонният ви вика при себе си!

Синцов почна да обува ботушите си, а Ефремов влезе в съседната стая.

— Вашата заповед е изпълнена! — стигна до Синцов, когато вече минаваше през пруста.

— Добре. Нека влезе — чу се млад, недоволен глас. — И без това съм уморен като куче, а сега и…

Зад масата до газената лампа седеше дребен, набит старши лейтенант с околчесто бледо лице, с красиви, сякаш рисувани вежди и малко изпулени очи. На раменете си беше зиморничаво наметнал шинел, опръскан до яката с кал. На другото столче отсреща бе сложена фуражка, също опръскана с кал.

— Разрешавате ли да вляза? — попита Синцов, като се размина на вратата с Ефремов, комуто старши лейтенантът веднага каза: „Свободен сте.“ — Здравейте!

— Обърнете се, както е редно! — бързо и сърдито рече старши лейтенантът.

Синцов мълчаливо го погледна, свали от столчето фуражката му, премести я на масата и седна.

— Стани! — извика старши лейтенантът.

Синцов седеше и мълчаливо продължаваше да го гледа.

— Стани! — отново изкрещя старши лейтенантът.

Синцов продължаваше да седи.

Старши лейтенантът хвана с ръка кобура с пистолета си.

— Не ме плашете, плашен съм — без да мръдне, рече Синцов. — Аз съм политрук, по чин съм равен на вас, а ми е трудно да стоя. Затова седнах. Още повече, че и вие седите.

— Къде са вашите документи?

— Нямам документи.

— А докато нямате документи, вие за мене не сте политрук! Стани!

Така започна техният разговор, който не предвещаваше нищо добро. Те дълго се гледаха един друг и, изглежда, старши лейтенантът разбра, че ако иска, може да стреля в този човек, но е безсилен да го накара да стане.

— Аз срещнах тук своя комисар — като извърна най-сетне пръв очи, небрежно, сякаш говореше за подчинен, рече старши лейтенантът. — Но за разлика от него аз съм неверния Тома. Повторете ми своите басни!

Това беше тъй неочаквано, че Синцов дори не го разбра веднага.

— Добре, ще ви повторя своите басни — след дълга пауза рече той с тиха ярост.

Той навреме се опомни, че каквото и да е, те двамата са военнослужещи, а той е излязъл в разположението на част, която се намира под командата тъкмо на този старши лейтенант, и макар да беше разказал вече всичко на комисаря на частта, нейният командир също имаше право да поиска да му повторят това. И като направи над себе си усилие, добросъвестно повтори всичко от начало до край.

Синцов говореше, а старши лейтенантът седеше и не вярваше. Той беше млад, недружелюбен и объркан. И както това често става със слабите и самолюбиви хора, злобното нежелание да вярва на другите идеше от измъчващото го срамно чувство за собствената му обърканост. Той сам бе пожелал да отиде на фронта, но попадна в тази страшна каша край Москва и още първия ден под бомбардировката в открито поле изпита такова чувство на ужас, от което не можеше да се отърве вече три дни и три нощи. С всички сили се стараеше да се държи така, както го задължаваше облечената от него военна униформа, и като криеше собствения си страх, грубо викаше и обвиняваше в страхливост своите подчинени. Но себе си не можеше да излъже. И сега, седнал пред Синцов, той чувствуваше дълбоко в душата си, че никога не би издържал всичко онова, за което му разправяше този човек: не би понесъл три месеца обкръжение, не би ходил до последния си час в комисарска униформа, не би побягнал от пленничество ранен, под изстрелите. И като знаеше, че не би направил това сам, от чувство на самозащита не искаше да вярва, че други са способни на такова нещо.

Старши лейтенантът слушаше и не вярваше не защото не биваше да се вярва на Синцов, а защото, наопаки, много му се искаше да се увери, че тоя седнал пред него човек лъже, нещо повече, че той е може би немски диверсант и че тоя диверсант ще бъде задържан не от някой друг, а тъкмо от него, старши лейтенант Крутиков, който само преди три дни е попаднал на фронта, но вече умее да се ориентира в обстановката по-добре от някои други, които са били и на фронта, и в болницата. Той вече неведнъж през тези дни, обхванат от вътрешен трепет, бе настръхвал под добродушния, но всичко разбиращ поглед на своя комисар и се радваше на случая да вземе връх над него, па макар тук, ей сега, със своята проницателност, строгост, с онова безпощадно служебно усърдие, на което са особено щедри хора от такъв сорт в минути, когато не са обременени от страх за своя собствен живот.

Няколко пъти той пресече Синцов с явно недоверчиви въпроси.

— Че как тъй, без нито един документ?… Добре, де, вървели сте толкова време, а памуклийката ви е почти новичка!

Синцов и този път се сдържа и търпеливо обясни, че я е свалил от един убит.

Но когато старши лейтенантът внезапно каза:

— Странна история: ранен сте в главата, паднали сте в безсъзнание, а после сте изминали едва ли не четиридесет километра! — Синцов не издържа, стана в целия си ръст, бавно смъкна памуклийката и запретна рубашката и ризата си.

— Виждате ли? — посочи с пръст двойния белег на хълбока си. — Това специално за вас съм пробил с гвоздей. А това — той показа бинтованата си глава — е също за маскировка. Там няма нищо. Да го развържа ли?

— Аз не съм доктор, не се правете на глупак! — смутено рече старши лейтенантът първото, което му дойде на езика.

Синцов го гледа още няколко секунди очаквателно, рече: „Ех, вие!“ — и като спусна рубашката си, почна да облича памуклийката също така полека, както я беше свалил.

Старши лейтенантът отпъди не без мъка изведнъж появилата се у него честна мисъл, че всичко, което досега му беше казал този човек, е чиста истина. Отпъди я, защото тази мисъл му беше неприятна. Той не желаеше да вярва и Синцов чувствуваше това.

— Добре, вървете да спите. Утре ще се оправим с вас! — най-сетне многозначително му рече старши лейтенантът.

Синцов стана мълчаливо, изгледа го от височината на своя ръст и без да се сбогува, излезе навън.

Щом остана сам, старши лейтенант Крутиков се изправи, около минута постоя в тишината, като слушаше как Синцов се нагласява там, зад стената, и закрачи из стаята, обмисляйки какво да прави по-нататък.

Трябваше още сега да прати Ефремов с бележка в съседното село, дето тъкмо днес, постеснил строителния батальон, в двете крайни къщи беше се настанил Специалният отдел на дивизията, която беше почнала да заема тази позиция. Трябва да прати Ефремов там още сега, за да дойдат хората от отдела още тая нощ да приберат този тип!

Разбира се, всичко това спокойно можеше да се отложи и до сутринта, но бесът на тщеславието, съединен с все същата тая проклета неувереност в себе си, тласкаше старши лейтенант Крутиков: много му се искаше да се убеди колкото се може по-скоро в правилността на своите предположения. Той взе от масата планшета си, извади бележника, написа бележка до Специалния отдел и като сгъна листчето, повика Ефремов.

Ефремов, който се беше сгушил на столчето в пруста, влезе сънлив и недоволен. Още преди да задреме, той бе почувствувал, че старши лейтенантът не се щура за добро от единия ъгъл на стаята до другия.

Като изслуша заповедта и взе бележката, Ефремов въздъхна, рече „Слушам!“ и понеже смяташе цялата тая история за празна работа, погледна неодобрително старши лейтенанта; после метна на рамо пушката, хлопна сърдито вратата и излезе на улицата.

А старши лейтенантът, след като поснова из стаята, седна на масата и обори върху планшета уморената си глава.

Вече почти три денонощия той не бе спал и изнемогвайки в борбата с чувството на страх, все пак ревностно бе издигал насипи и копал окопи и ровове, и поставял противотанкови заграждения, и се бе уморил, както се уморяват всички хора, и щом затвори очи за минутка, веднага заспа дълбок, младежки сън.

И в ума му, в уморените му сънища нямаше ни окопи, ни заграждения, ни пръскащи се пред очите му бомби, ни мършав политрук със зло лице, предлагащ да смъкне от главата си бинтовете. В сънищата му се мяркаше все едно и също миловидно и жалко, изплашено от внезапната раздяла женско лице и той мърмореше нещо с непослушни в съня си устни. Той виждаше насъне това лице и като притискаше до масата пухкавата си буза, усмихваше се и неговото собствено лице съвсем не беше такова, каквото го беше видял Синцов.

— Разрешете да доложа, другарю старши лейтенант…

Пред трепналия сънен старши лейтенант стоеше Ефремов с допряна до ушанката ръка и с пушка на рамо. Той стоеше мирно, но в добрите му очи пробягваха насмешливи искрици.

— Разрешете да доложа. Та те казаха, че щом сам е дошъл, надали ще избяга, затуй да остане при нас до заранта. И после казаха, че имат много своя работа. Ако искаме да го заведем утре, а ако не искаме нека бъде, както искаме. „Вие — казват — си имате началство, към него се обръщайте!“ И още казаха: „Предайте на своя другар старши лейтенант — тук насмешливите искрици в очите на Ефремов затрептяха вече съвсем открито, — че този случай не изглежда на диверсантски, нека спи спокойно, да не се страхува!“

— Можете да си вървите! — сърдито рече старши лейтенантът.

Но Ефремов все още не си отиваше. Без да бърза, той свали калпака си, извади оттам същото листче от бележника, което му беше дал старши лейтенантът, и го сложи на масата.

— Заповядаха ми да върна бележката. Казват: „Нека вашата канцелария ги подшива, нашите ни стигат!“

— Вървете си, казах ви! — като почувствува в думите му подигравка, но нямаше възможност да го изобличи, викна старши лейтенант Крутиков.

Ефремов излезе на пруста, ухили се в тъмното и си отиде в своето килерче.

„Да можех да разкажа на политрука! Комедия! — мислеше си той, като продължаваше да се хили. — Жалко, че спи.“ Но Синцов не спеше. И когато Ефремов му разказа как старши лейтенантът го е пратил в специалния отдел, това на Синцов съвсем не му се стори комедия.

Ръката на червеноармееца Ефремов не би трепнала да изпрати на оня свят човека, когото би сметнал за диверсант. Но на този политрук той вярваше, не разбираше защо не иска да му вярва старши лейтенант Крутиков и се радваше на отговора, който бяха дали на старши лейтенанта в специалния отдел.

Ефремов не поиска политрукът да му отстъпи миндера и като се нагласи до него на пода, оттам, отдолу, със задавен от смях шепот му съобщи подробностите за своето ходене в специалния отдел и за своя доклад пред старши лейтенанта, когото беше вече успял да намрази през тия три дни, откак служеше под негово началство. Собствено казано, той се смяташе повече под началството не на командира, а на комисаря, с когото заедно беше служил в БАО, заедно беше излизал от обкръжение, беше лежал в една болница и в един ден с него предсрочно се изписа оттам, за да воюва при Москва.

— Такива ми ти работи, другарю политрук — рече той, като наместваше по-удобно главата си върху един чувал с картофи — рече и като заспиваше, още веднъж се усмихна на веселия спомен за това как се намери в небрано лозе старши лейтенантът.

Но всичко това ни най-малко не развеселяваше Синцов. Въпреки умората си, той лежеше и не спеше от минутата, когато се бе върнал от старши лейтенант Крутиков.

Колко много болка може да причини на един човек друг, довчера неизвестен и чужд за него! Старши лейтенантът не бе повярвал на Синцов и той се чувствуваше нещастен, въпреки че не обичаше и не уважаваше този старши лейтенант и не се чувствуваше виновен пред никого, а още по-малко пред него!

Лежейки с отворени очи, Синцов си мислеше за Золотарьов: „Жив ли е, или убит — само той може да каже какво е станало там в гората, когато съм загубил съзнание. Той ли се е погрижил за мене, или сам съм направил това в безсъзнание — свалил, заровил, а после не намерих. Или е имало още нещо, което не знам и за което дори не мога да се досетя?… Но какво да кажа тогава на хората, които не ми вярват?… Да кажа онова, което знам, или да измисля нещо, което не знам?…“

Той се питаше, а дълбоко в паметта му се въртеше все един и същ, навярно завинаги врязан в нея, израз на Серпилин след преминаването на реката през първия ден на обкръжението: че е по-лесно да отидеш на разстрел, отколкото сам да си откъснеш комисарските звезди.

Той си спомни войника — там, през първите часове на пленничеството, и думите му: „Успели сте да я свалите, а?…“ После си спомни как изведнъж станаха недоверчиви очите на старши политрука, после с още непреминала ярост си спомни въпросите на старши лейтенанта и с внезапно изникнала дълбоко от душата му спокойна решителност да върви, без да отстъпва, помисли, че Специалният отдел е тъкмо мястото, където трябва да се яви, щом не му вярват. Разговорът със старши лейтенанта така го бе плеснал по лицето, мяркаха му се други лица, други недоверчиви въпроси, други глупаво тържествуващи очи: „Аха! Ей сега ще те хвана.“ Не, той ще отиде тъкмо там, дето служебно са длъжни да проверят всичко от начало до край, и ще отиде още сега, без да отлага! Нека проверят! Ако могат. А ако не могат, нека го пратят в строя и го проверят в сражение!

Той спусна крака от миндера, сложи си ботушите, памуклийката и калпака и като прекрачи през кротко подсвиркващия насъне Ефремов, излезе на пруста. От другата врата на пода падаше слаба ивичка светлина. Синцов отвори вратата и влезе в съседната стая. Старши лейтенантът спеше ничком, заврял лице във възглавницата, сложил калните си ботуши върху парче вестник. Коланът с кобура бе сложен до него на столчето, а офицерският планшет на масата. Лампата още гореше, цялото стъкло бе опушено.

— Старши лейтенант! — повика го Синцов и без да снишава глас, повтори: — Старши лейтенант!

Но старши лейтенантът спеше като убит.

Отначало Синцов искаше да го събуди и да му каже, че сам възнамерява още сега, без да се бави, да отиде в Специалния отдел, с конвой или без конвой, както другарят старши лейтенант намери за благоразумно. Но като го повика два пъти и не го събуди, размисли. Приближи се до масата, без да бърза отвори планшета, откъсна едно листче от сложения в него бележник, извади от гайката пак оттам грижливо подострен молив, написа няколко думи и като взе от столчето същия пистолет, за който в разговора си с него се хващаше старши лейтенантът, сложи го върху бележката. Когато вече наближаваше вратата, той още веднъж обгърна с насмешлив поглед цялата тази картина: заспалия, преуморен старши лейтенант, догарящата лампа, бележката със сложения върху нея пистолет…

„Ех, да беше попаднал при тебе истински диверсант, зле щеше да патиш!“

Навън вече се развиделяваше. Пътят се възземаше от колибите нагоре по склона и там след около две версти се сивееха крайните къщи на селото. Ефремов му беше разказвал точно как в тъмното кретал по тоя баир; нямаше защо да се колебае къде да върви.

Като измина около километър, Синцов се отдръпна да даде път на една летяща насреща му камионетка.

„Може би тъкмо отиват за старши лейтенанта“ — усмихна се той, като си представи каква бъркотия ще настъпи, когато старши лейтенантът се събуди, и тръгна по-нататък.

Ефремов се събуди, когато чу, че пред къщата изсвири автомобил. Скочи, отметна чувала, с който беше завесен прозорецът — навън вече светлееше — и като се обърна, видя, че политрука го няма на мястото му. Надникна в съседната стая: не е ли отишъл при старши лейтенанта? Но старши лейтенантът, който също беше чул свирката, лежеше в стаята сам, мучеше още през сън и с два пестника си търкаше очите.

Ефремов изскочи на улицата, като помисли, че политрукът е излязъл по нужда, обиколи къщата, дори повика няколко пъти: „Другарю политрук, другарю политрук!“ — но никой не му отговори.

Тогава, като се позабави малко в пруста, но не прекалено, защото трябваше неизбежно да докладва, той влезе в стаята.

Старши лейтенантът седеше на леглото и все още търкаше очите си.

— Е какво, камионът ли дойде? Да не съм чул погрешно?

— Политрука го няма — застанал мирно, рече Ефремов.

— Как така го няма?

— Няма го! И вън го няма, нийде го няма — рече Ефремов.

— Ето на! А пък се наричат Специален отдел! Избягал! Избягал, мръсникът му диверсант!… — с тържествуващ от чувство за своята правота глас извика старши лейтенант Крутиков и лицето му в тази секунда беше толкова щастливо, колкото нещастно изглеждаше лицето на Ефремов…

До тоя миг те и двамата още не бяха забелязали бележката на Синцов.

Бележката беше открита, когато жестоко наруганият Ефремов вече бе излязъл от стаята, а старши лейтенант Крутиков посегна за пистолета си. Отмести го смутено настрана и няколко пъти поред прочете бележката, като се радваше само на едно: че Ефремов, слава богу, беше вече излязъл. В бележката имаше само четири думи: „Отивам в Специалния отдел“, но сложеният отгоре пистолет на Крутиков беше такава злъчна добавка към тази бележка, че старши лейтенантът едва не заплака от унижение.

А Синцов вървеше ли, вървеше по пътя. Въпреки ранния час той срещна неколцина военни, но никой не му обърна особено внимание, защото беше обръснат и облечен също като другите. Той имаше ушанка със звездичка, изпод която отстрани само едва-едва белееше ивица бинт, памуклийка и много протрити ботуши, но не всички пък имаха нови ботуши. Беше без пушка, но не всички имаха пушки. С една дума, той малко се отличаваше от другите военни, които вървяха пеша или с кола в този час по пътя.

Велико нещо е да вземеш твърдо решение. Дори вървежът въпреки умората става от това друг… Селото, където отиваше Синцов, погледнато от махалата, като че ли беше разположено право на пътя, а всъщност беше мъничко настрана. Отпред имаше разрушено от бомба мостче и завой. След завоя пътят продължаваше по-нататък направо, а към селото трябваше да се свие вдясно.

Синцов приближи до завоя, когато там в изровения от камионите дълбок коловоз беше заседнала неотдавна изпреварилата го емочка. Шофьорът и един командир я измъкваха: шофьорът — отворил вратата, с една ръка въртеше кормилото, а командирът — хванал задната броня.

— Хей, войник! — като се възви и зърна Синцов, извика командирът. — Елате тук! Помогнете ни да я измъкнем! Хайде, по-бързо!

Синцов неволно се подчини на този повелителен вик, приближи се, хвана се за задната броня. Те натиснаха заедно и колата излезе от трапа.

— Добре, благодаря — рече командирът, като се изправяше и отърсваше от калта пешовете на шинела си.

Синцов също се изправи и очите им се срещнаха.

Пред него стоеше Люсин, жив, здрав, точно такъв, какъвто си беше по-рано, Люсин, но само че не с две, а с три ромбчета на петлиците на шинела!

Двамата бяха учудени и Люсин май че дори по-силно от него.

— Люсин! Здрасти!

Те си стиснаха ръцете, като продължаваха все още да се чудят.

— А ние вече те отписахме като безследно изчезнал…

— И на жена ми ли са съобщили?

— Виж, това вече не знам… Къде беше?

— Едва вчера излязох от обкръжение… Къде отиваш? В редакцията ли? Къде е тя сега?

Люсин най-сетне пусна ръката на Синцов. Следата от първото вълнение изчезна от лицето му и се замени с чувство на превъзходство.

— Когато заминавах за предната линия, тя беше в Перхушково.

— Та това е досами Москва! — възкликна Синцов, който и сега все още не осъзнаваше напълно колко се е приближил фронтът до Москва.

— Ами да!… Че къде другаде да е? Ето прекарах пет дни на предната линия и нощес в политотдела на армията ми казаха, че редакцията не е вече в Перхушково. Нейде в Москва, в „Гудок“ или отвъд Москва, по Горковското шосе. Ние напоследък бяхме във влак, така че възможно е да са преместили влака. А може и да е в Москва. Такива ми ти работи — бодро рече Люсин.

Тази бодрост идеше от това, че той няколко дни поред беше стоял на предната линия и сега, като си отдъхваше от чувството за опасност, разтърсил перца като врабец, се връщаше в редакцията с планшет, пълен с материали.

— А ти къде отиваше сега? — попита Люсин и като се вгледа в изпитото лице на Синцов, додаде: — Да, може да се каже, че си се стопил на половина!

— Къде ли? — попита Синцов. — Сега, щом те срещнах, отивам там, където и ти — в редакцията. Ще ме закараш ли?

Само до преди пет минути беше напълно уверен, че неговият път е ей към тези две вече виждащи се крайни къщи на селото и никъде другаде, а сега би му се сторило странно всяко друго намерение освен намерението да отиде в собствената си редакция заедно с този паднал от небето Люсин. Срещата с Люсин беше самата съдба, и то, разбира се, щастлива съдба. Кой на негово място в тая минута би се усъмнил, че е така?

— Разбира се. Седни — като се запъна само за една мъничка секунда, рече Люсин. — Наистина емката не е моя, от политотдела на армията, но ще те закара… Наистина тия дни излезе драконовска заповед за шофьорите: никого да не качват — но аз мисля, няма нищо, нали?… — обърна се той към шофьора, който стоеше до него и си изтриваше с парцал ръцете.

— Ами че добре! — като се радваше на щастието на този неочаквано срещнат човек, се усмихна шофьорът. — Още повече, ако стане нещо, вие ще поемете отговорност! — додаде той и като отвори вратата на колата, освободи за Синцов място до пътния багаж, който заемаше половината от задната седалка.

Шофьорът седна на кормилото. Люсин до него, а Синцов, като повъртя рамене, се промъкна на задната седалка; от камарата покрити с платнище неща на коленете му издрънча канче с останки от загоряла каша, лъжица и автомобилен фар.

— Мушнете ги под краката си — като се обърна при шума, рече шофьорът. — Тук бомба беше разрушила една кола, та аз прибрах от нея едно-друго.

Пътуваха доста бързо. И Синцов помисли, че ако карат така, след три часа ще могат да стигнат Москва. Почти неправдоподобно му се струваше, че само преди две денонощия сутринта, тъкмо по това време, бе в плен… А след три часа ще бъде в Москва… Това беше почти невероятно, също както и това, че пред него седеше Люсин и че колата ги кара в тяхната редакция.

У него дори се породи навярно неосъществима и все пак като в треска залюляла го надежда: ами ако Маша не е заминала нийде и след няколко часа я види?

— Слушай! — обърна се Синцов към Люсин. Макар всъщност по-рано да се познаваха едва едно непълно денонощие, всичко преживяно оттогава през войната бе добавило към това денонощие такава сила на давност, че тя от първата още минута ги накара да си приказват на „ти“. — Слушай! — Синцов в тия неща беше праволинеен. — Ти нали не ми се разсърди тогава при Бобруйск?

Самият той беше преживял твърде много нещастия оттогава, за да се чувствува със задна дата виновен пред Люсин, но сега по-добре, отколкото тогава, разбираше колко мъчно му е било на Люсин при Бобруйск и не искаше да оставя между себе си и него дори сянка от обида.

Люсин се разкиска, без да се обръща към него; той се киска май че по-дълго, отколкото се полага на човек, който наистина никак не е обиден.

— Намери за какво да приказваш! — рече той през смях. — Първо, аз съм забравил отдавна; в толкова трудни положения съм изпадал оттогава! И второ, наопаки, благодарение на тебе получих бойно кръщение.

Тези думички — „благодарение на тебе“ — тъкмо бяха признак на незабравената обида, но Синцов в тая минута не обърна внимание на тях.

— А знаеш ли, аз срещнах после оня капитан танкист и той…

— Смел човек, ама драка! — пресече го Люсин.

— Не, чуй! Той дори каза, че те били представили за орден, но после, когато си се върнал в редакцията, те зачеркнали.

— Плюя на тях! — рече Люсин, макар изобщо да нямаше защо да плюе. И като се обърна към Синцов, разтвори шинела. — Виждаш ли?

На гърдите му имаше новичък орден „За храброст“.

— И без тяхна помощ го получих!

— За какво?

— За Елнинските боеве. От начало до край останах в една дивизия. И случих: тъкмо тя превзе Елня. На командира на дивизията дадоха „герой“, а на мене — орден!

Той неволно каза за командира на дивизията и за себе си така, като че само за тях двамата заслужаваше да се говори.

— Значи, не ме псуваха танкистите! — Люсин не се сдържа и се върна към приятната за него тема.

— Не.

— А какво още казаха?

— Ами че нищо повече. Разговорът за тебе стана така, пътем — рече Синцов, без да забележи как с това „пътем“ докачи Люсин. — Не успяхме да поприказваме, след два часа пак попаднахме в обкръжение.

И почна разбъркано да разправя за двете си обкръжения — за първото и за второто.

Люсин няколко пъти го прекъсва през рамо с въпроси и забележки и чак когато Синцов спомена за писмата, изпратени с Мишка Вайнщайн, пак се обърна с цели гърди.

— Така ли? Ето къде бил, значи! А ние после го търсихме, търсихме… Никакви следи! Изчезнал!

— Изчезнал… — глухо като ехо повтори Синцов и за секунда видя пред себе си ясно като жив Мишка, който грижливо пъха в джоба на рубашката си листчетата на онова, недостигнало, значи, писмо. Изчезнал… А тогава изглеждаше, че ще стане тъкмо обратното…

— Изчезна! — повтори Люсин. — А ти какво, не знаеш ли?

— Че откъде ще знам?…

— Е да, разбира се.

— Е добре, стига с моите басни! — изведнъж по средата прекъсна разказа си Синцов, като си спомни думите на старши лейтенанта и с облекчение помисли за промяната, която бе станала в положението на оня Синцов, който седеше през нощта в стаята и слушаше недоверчивите въпроси на старши лейтенанта, и на тоя Синцов, който пътуваше сега заедно с Люсин за Москва. — Разкажи какво става в редакцията, а, главно, какво става на фронта и в Москва, и изобщо…

— На фронта, доколкото разбирам, се бият — рече Люсин. — Немците натискат, а ние се бием. Какво друго да правим?

Макар че положението в армията, от която се връщаше, действително беше тежко и тя отстъпваше под ударите на немците, Люсин, прекарал последните дни на предната линия, въпреки всичко се връщаше в редакцията в по-добро настроение, отколкото беше заминал. Тогава заминаваше в неизвестност, в бездна от слухове за станалата катастрофа, но дори най-тежката действителност на отстъплението все пак излезе отблизо по-добра, отколкото си я представяше отдалеч. Освен това той се връщаше жив и здрав… Каза на Синцов истината, макар и да я изрази с известна безцеремонност на човек, който бърза да подчертае своята опитност.

— А какво има в Москва, не зная. Възможно е някой и друг да е напълнил гащите, имаше такива настроения, когато заминавах. Когато пристигнем, ще видим — добави той с тон на ревизор.

През това време те минаха един мост, от двете страни на който вкопаваха в земята бетонните кутии на бункери, после преминаха един противотанков ров и губеща се чак до хоризонта ивица от споени от релси рогатки, после няколко реда колове, приготвени за бодлива тел, и пак още невкопани бетонни бункери.

— Навсякъде строят. И аз вчера излязох от обкръжението право при един батальон строители — рече Синцов.

Неизвестно какъв обрат би взела работата, ако той не беше почнал този разговор, но той го започна и веднъж започнал, неизбежно стигна до онова място, от което на Люсин му стана окончателно ясно, че кара със себе си в Москва човек без документи.

Разбира се, за Люсин, който беше попаднал на фронта от първите дни на войната, тия случаи не бяха нещо ново, но затова пък ново беше за него, че тъкмо той, Люсин, а не някой друг, и тъкмо сега, когато немците са пред Москва, кара на своя отговорност в Москва човек, излязъл от обкръжение без всякакви документи. Собствено казано, мисълта за тази възможност изникна у него веднага, още в първата секунда, когато Синцов попита: „Ще ме закараш ли?“ — и от тази мисъл беше предизвикана оная мъничка пауза, която Люсин направи, преди да каже: „Разбира се!“ Но тогава, когато се качваха в колата, той нема смелост да попита за това: в държането на Синцов имаше нещо толкова уверено, че езикът му не се обърна. А сега Синцов сам простичко разправяше, че няма никакви документи. Пък и отгоре на това ругаеше оня старши лейтенант, който според Люсин може и да е бил глупавичък, но изобщо е действувал напълно правилно.

Синцов продължаваше да разправя, без да забележи как вратът на Люсин пред него изведнъж стана неподвижен, дървен. Люсин престана да обръща глава, а в паузите вместо предишните възклицания и въпроси с мъка процеждаше късички „да-да“.

А Синцов все още не забелязваше това и продължаваше да говори. Обстоятелството, че няма документи, особено след вчерашната история със старши лейтенанта, му се струваше голямо нещастие, което тепърва ще изпита върху себе си. Но самият факт, че сега пътува с Люсин, който за разлика от старши лейтенанта знае кой е той и откъде е, пътува за редакцията, дето също го знаят и дето вероятно би служил и досега, ако не бяха го забравили в болницата в Могильов — всичко това, взето заедно, за известно време сподавяше в него чувството за действителните размери на сполетялата го беда.

Той все още приказваше, и приказваше увлечен, без да забелязва ни най-малко, че Люсин е престанал да реагира. И наум не можеше да му дойде онова, за което мислеше сега Люсин, а между това Люсин мислеше за неща, които имаха отношение към цялата бъдеща съдба на Синцов.

Те отминаха един контролно-пропускателен пункт още преди да почнат разговора за документите, отминаха го без подробна проверка. Войникът с флагчетата само надникна в поспрелия автомобил, видя, че в него всички са военни, и го пусна.

Но сега напред, на деветнадесетия километър, им предстоеше да спрат фактически на първия вече Московски КПП, който се отличаваше с особена строгост. Люсин помнеше това още от своето излизане от Москва и сега жестоко се кореше за лекомислието, с което беше прибрал в колата Синцов.

„Ама че глупак! Трябваше веднага да го попитам — измъчваше се той, готов да се удари с пестник по челото. — Да го попитам и да не го вземам, да го посъветвам къде да се яви и да му обещая, че ще съобщя в редакцията! А сега какво?…“

— Другарю политрук — сякаш отговаряше на мислите му, рече шофьорът, обезпокоен и от разказа на Синцов, и още повече от мрачната физиономия на Люсин. — Отминахме двадесет и втория, сега ще минем двадесет и първия, а после на деветнадесетия е КПП…

Люсин не отговори нищо, мълча още половин километър, като се бореше със себе си, и изведнъж строго рече:

— Спрете колата! Хайде да слезем за минута — обърна се той към Синцов.

Синцов слезе, недоумявайки защо спират точно тук.

Тъкмо на това място на шосето нямаше никого. Отдясно се виждаше гора, отляво — ниви и летни вилички. Той се силеше да си спомни как се нарича това място край Москва, но не можа.

— Да се дръпнем ей там, малко по-далеч. — Люсин го хвана под ръка и го отведе на няколко крачки от колата. Той не искаше да разговаря пред шофьора, защото макар и да се смяташе за прав, се срамуваше от предстоящия разговор.

— Слушай! — със стеснение започна той. — Положението при Москва е напрегнато, ей сега ще стигнем КПП, а ти нямаш документи.

Но Синцов разбра всичко, преди още Люсин да довърши изречението си.

Люсин очакваше той да отговори, поне нещо, но Синцов само го гледаше в очите със своя тежък поглед, като му предоставяше възможност, ако поиска, да говори по-нататък, а ако не поиска — да спре на казаното.

— Е, какво мълчиш? — рече най-сетне Люсин.

— А какво да говоря?

— Ако беше ми казал поне веднага, когато се качваше в колата, че нямаш документи…

Синцов мълчеше и лицето му беше такова, че на Люсин му се стори: ей сега ще замахне и ще го удари!

Люсин дори едва-едва се поотдръпна, пристъпи от крак на крак и чак след това попита:

— Е какво?

— Добре — глухо рече Синцов. — Закарай ме до КПП и аз ще сляза.

— То е тук наблизо — със запъване рече Люсин. — Аз, разбира се, мога да те закарам още малко, но пред самия КПП не може, трябва поне половин километър преди това…

— А защо половин километър преди това, защо не на КПП? — Синцов вече разбираше защо не на КПП, но нямаше основания да щади Люсин.

— Защото… — Люсин се запъна. Предстоеше най-мъчното. — Защото строго е забранено да се карат външни лица, още повече без документи. Сам помисли, подвеждаме и шофьора, и аз ще имам безсмислени неприятности. А тебе и без това ще те задържат, с мене или без мене, непременно ще те спрат на този КПП… А аз карам материали. Не за себе си, а за тях трябва да бързам! А мен още тук, на място, могат да ми хързулнат пет дни арест, задето те карам ей тъй, без документи… Те имат такива права! А за тебе — дали ще се возиш, или ще отидеш пеша — има ли разлика?…

— Представи си каква била работата — пет дни арест! — Синцов се усмихна въпреки тежкото си положение. — Според тебе няма разлика, а според мене има голяма разлика: с тебе ли ще пристигна на КПП, ти ли ще ме предадеш, или аз сам, пеша, ще дойда от обкръжението! Дявол знае как изведнъж съм пропаднал тук, до самата Москва! Откъде съм дошъл? Защо? Иди обяснявай, че не си дезертьор!

— Нищо! — рече Люсин. — Докато те задържат и почнат да изясняват работата, аз ще бъда вече в редакцията, ние ще се свържем по телефона направо с този КПП…

— Ами, ще се свържеш ти! — презрително рече Синцов. — Хубаво, заминавай! — отсече той. И без да го погледне, заби поглед в земята.

— Но защо се сърдиш наистина? — опита се да смекчи положението Люсин.

— Не биваше да ме взимаш — все така, без да го гледа, с мъка процеди Синцов. — А щом си ме взел, карай ме. Не се страхувай от петте дни арест. А щом се страхуваш, не е трябвало да ме взимаш…

Сега Люсин не мислеше, че Синцов ще го удари. Но Синцов тъкмо сега беше близко до това.

— Мръсник си ти! Оня старши лейтенант поне не ме познаваше, а ти… Просто жалък мръсник! Подлец!

Той за секунда вдигна изпълнения си с омраза поглед към Люсин, обърна се гърбом и като изви ръце зад гърба си, ги стисна до изпукване.

— Както искаш! — ненамерил какво да отговори, с жалка сприхавост викна Люсин, викна така, като че му предлагаше някакъв избор, а Синцов не се съгласяваше с него.

Люсин се качи в колата, затръшна вратата и тя потегли. Застанал гърбом, Синцов чу как тя замина.

Никога досега в живота му не бяха рухвали за една минута толкова надежди!

Той се обърна и като продължаваше да държи ръцете си зад гърба, дълго гледа подир колата, докато тя се скри от очите му.