Валери Динев
Страхът (3) (Философско антропологичен анализ)

1.
Аристотел

Стpax от заплашващо зло

От какво се страхуваме? От кого се страхуваме? В какво състояние се страхуваме? Страх за героя, който гледаме на сцената. Страх за зрителя, който наблюдава страшни сцени.

В анализа си на страха Аристотел се опитва да отговори на няколко въпроса: от какво, от кого и в какво състояние се страхуваме? Във връзка с първия въпрос Аристотел е убеден, че в определена степен страхът се свързва с очакваното зло, което може да ни сполети. „Това, което може да причини големи болки или пагуби, и то ако изглежда не далечно, а близко и предстоящо. От много далечното не се боим: всички знаем, че ще умрем, но понеже това не е близко, не се безпокоим.“^[1]

Аристотел също смята, че не само близкото зло поражда в нас страх, но и „страшни са такива неща, които изглежда имат голяма сила да разрушават или да нанасят вреди, водещи към голяма болка. Затова и признаците на подобни неща са страшни, тъй като страшното изглежда близо“^[2]. С една дума страхът се поражда от близостта на нещо страшно. А то може да бъде породено от „омразата и гнева на тези, които могат да сторят нещо: защото явно е, че желаят това, та предстои да го извършат. Също — не е справедливостта, която има сила: защото несправедливият е несправедлив чрез волята си. Също — оскърбената добродетел, която има сила: защото явно е, че винаги, когато е оскърбена, тя има воля да отмъсти, но възможност да го стори има сега. Също — страх от хора, които могат да ни сторят нещо лошо: защото подобен човек по необходимост е в готовност да действува“^[3].

За Аристотел страхът в нас се подсилва и от факта, че „повечето хора са лоши и слаби поради стремеж към облага и страхливи в опасност, страшно е в повечето случаи да зависим от другиго; съучастниците в едно наше злодеяние са страшни с възможността и да ни издадат, и да ни изоставят. Също — тези, които могат да вършат неправда, са страшни за тези, които могат да бъдат онеправдани: защото обикновено хората вършат неправда, когато могат. Също — онеправданите или смятащите, че ги онеправдават: защото те винаги дебнат удобния случай. Също — нанеслите неправда, които, ако имат сила, са страшни поради страха си от отплата …Също нашите съперници в това, което не може едновременно да принадлежи на двамина. С такива ние винаги воюваме. Също — тези, които са страшни за по-силните от нас: защото на нас могат да навредят повече, щом навреждат на по-силните от нас. Също — тези от които се боят по-силните от нас, по същата причина. Също — тези, които са погубили хора, по-силни от нас. Също — тези, които нападат хора, по-слаби от нас: защото те или вече са страшни, или ще израснат като такива. Също — онези, измежду онеправданите, враговете или съперниците ни, които не са избухливи и волноречиви, а кротките, насмешливите и хитрите: при тях не личи, дали се готвят за нападение, та и никога не се вижда, дали са далече от него“^[4].

Според Аристотел страхът може да нараства и да става по-страшно, когато не е вероятно сгрешилите да изправят грешката си, тъй като това е или изобщо невъзможно, или зависи не от нас, а от противниците ни. Страшно е също това, при което или не може, или не е лесно да се помогне. Изобщо, „страшно е това, което, като се случва или предстои на други, буди състрадание у нас“^[5].

За Аристотел това са най-важните сред страшните неща и сред тези, от които се страхуваме. С това той отговаря на втория поставен от него въпрос. Освен този въпрос, Аристотел търси отговор и на третия си въпрос, в какво състояние се страхуваме. „Ако страхът е свързан с някакво очакване на пагубно страдание, явно е, че не се страхува никой измежду хората, които смятат, че не могат да пострадат от нищо — нито от това, което по тяхна преценка не ще претърпят, нито от хора, които по тяхна преценка не ще им причинят страдание, нито това, когато по тяхна преценка то не ги заплашва. Следователно страхуват се тези, които преценяват, че ще пострадат, и то от определени хора, от определени предмети и в определено време. Не смятат, че ще пострадат, нито тези, които са или си мислят, че са в голямо щастие, поради което са надменни, пренебрежителни и дръзки (такива ги прави богатството, телесната сила, приятелските връзки), нито тези, които решават, че вече са изпатили всичко лошо, и са безчувствени пред бъдещето, както пребитите от бой: винаги трябва да има някаква надежда за спасението на тоя, за когото се тревожим. Доказателство: страхът ни води към размисъл, а никой не размишлява по безнадеждното.“^[6]

Аристотел определено смята, че трябва „да доведем слушателите до подобно състояние, когато за нас е по-добре да се страхуват, като им внушаваме, че са изложени на страдания, защото и други, по-големи от тях са страдали; да им покажем, че хора, подобни на тях, страдат или са пострадали, и то от такива, от които не са очаквали, тогава и така, когато и както не са очаквали.“^[7]

Върху състоянията, при които се страхуваме, Аристотел се спира и в произведението си „Поетика“. Според него при наблюдаването на определено трагично действие зрителят го обхваща страх (fobos), породен от представата, че подобен нему страда.^[8] В този момент зрителят изпитва страх за героя, но и за себе си. Тук неминуемо може да се зададе въпросът, от какво още се поражда страхът в зрителя (в случая неговият древен предшественик). „От убеждението, че страда невинен, незаслужаващ да страда човек. И понеже страданията са обусловени от божествена воля, не друг, а именно боговете, в чиято справедливост зрителят е склонен да се усъмни, причиняват неговия страх. Зрителят се бои, той изпитва страх при мисълта, че боговете упражняват произвол спрямо смъртните.“^[9]

С тези свои разсъждения за страха Аристотел не е предполагал, че ще повлияе върху следващите поколения философи, сред които почти няма такъв, който да не се е спирал по един или друг повод върху него, да не е обогатил познанията ни за страха.