Валери Динев
Страхът (2) (Философско антропологичен анализ)

Увод

Проблемът за страха от векове занимава човешката мисъл, тъй като много често той е бил причината, която е сковавала нашата дейност, тяло, душа. Той е вечната сянка над нашия живот, следваща ни от раждането до смъртта. Това означава, че той непрекъснато е в нас и около нас. Той не е свързан само със смъртта, страх ни обзема ежедневно по различни поводи. Така че едва ли имаме ден, в който да сме напълно свободни от чувството за страх. „Страхът се появява не само при важни и решителни събития в живота, но и при онези малки сблъсквания, които изпълват ежедневието ни; денят преминава в напрежение и борба и само една малка част от него е спокойствие, сигурност и радост. Всяка нова постъпка, всяка нова обстановка или внезапна среща, която е свързана с вероятност, опасност и отговорност се придружава от безпокойство, несигурност и страх.“^[1]

От своя страна историята на човечеството е пълна с примери за това, как най-вече да се преодолява страхът, да се намалява или пък да бъде тълкуван и разгадаван. До голяма степен религията, науката и магьосничеството са положили немалко усилия в тези насоки.^[2] Според Фритц Рийман „вглъбяването в Господа, самоотвержената любов, изследването на природните закони, аскетизмът и философските познания не могат да премахнат чувството за страх, но могат да помогнат той да се понася и да бъде полезен за нашето развитие“^[3]. Резултатът от тази наша дейност намира израз в различни качества, които да му противодействуват: смелост, доверие, познание, сила, надежда, смирение, вяра, любов и т.н. От една страна те ни помагат да възприемаме по-лесно страха, да го побеждаваме, но от друга формират една от нашите най-големи илюзии, че е възможен живот без страх. За нас това е абсолютно невъзможно, тъй като страхът е част от нашата екзистенция, която природата ни е дала. „Природата е дала — изтъква Френсис Бейкън — на всичко живо чувството за страх като средство за запазване на своя живот и съществувание, помагащо да избяга и отрази надвисналата опасност. Така обаче самата природа не успява да запази мярката и към спасителния страх, примесвайки го винаги с празния и неоснователен страх, тъй че ако се задълбочим всичко наоколо е обхванато от панически страх, особено хората, които в голяма степен са изложени на суеверието (а то не е нищо друго освен панически страх), особено в трудни, тежки, смътни времена.“^[4] Много често резултатите и последиците от страха за фатални за хората, тъй като под негово въздействие те се принудени „към отстъпване от позиции или отказване от планове, възникнали моментално или отглеждани в продължение на години в душата ни“^[5]. Именно под неговото въздействие, много хора изостават назад по отношение на мнозина, „променят своя живот и съдба, не поради болест, интелектуална недостатъчност или липса на жизнена енергия, а поради несигурност, боязън, страх, не се решават да поемат риск, да поемат отговорност“^[6]. Тази нереализираност под въздействието на страха много често довежда до различни фобии, мании, страхове, които допълнително пречат на хората в осъществяването на ежедневните им задачи. Така той се превръща в бич за едни и подтискащо средство за други.^[7]

Това, че страхът е част от нашия живот, много често не означава, че ние непрекъснато го осъзнаваме, същевременно обаче страхът може, както изтъква Фр. Рийман, във всеки момент да се появи в съзнанието ни, провокиран от някакво събитие отвън или отвътре. „Въпреки че ние притежаваме различни техники и методи да го изтласкаме или подтиснем, подобно на смъртта, която не престава да съществува, когато не мислим за нея, така и страхът продължава да го има.“^[8]

Въпреки че има много повече неща, от които реално ежедневно се страхуват, хората винаги на преден план изнасят своя страх от смъртта. Много често те не се страхуват от самото умиране, а от това какво следва след него. От друга страна ние се страхуваме пред прага на смъртта за своето тяло. На това чувство за собственост обръща внимание и Ерих Фром. Той също смята, че „човек не се страхува толкова от смъртта като непосредствена даденост, а от факта, че ние се отнасяме към живота като към собственост. В един такъв момент страхът вече престава да бъде страх от смъртта, а това е страх да загубя това, което имам — своето тяло, своето «Аз», своята собственост и своята идентичност; това — е страх «да загубиш себе си», който се сблъсква с бездната, името на която е — небитие.“^[9]

И аз съм напълно убеден, че всички ние пред смъртта се страхуваме от това, което губим, а не толкова от самата смърт.

За повечето философи, антрополози, психолози и др. страхът съществува независимо от културата и равнището на развитие на един народ или на отделни индивиди — това, което се променя, са само обектите на страха, т.е. това, което предизвиква страх, и от друга страна средствата и начините, чрез които ние се борим със страха. Самото придвижване към други страхове е ставало бавно, тъй като хората в своето развитие са формирали обичаи, които и до ден днешен ги обвързват със страха. Да вземем за пример страхът от кръвосмешението, който е вкоренен в обичаите на много древни народи, за което говорят редица факти. Например, според З. Фройд^[10] в Нови Макленбург братовчедите търпят ограничения, подобни на тези между брат и сестра. Те не могат да се доближават един до друг, не могат да се ръкуват и да си дават един на друг подаръци. Наказание за кръвосмешение със сестра е смърт чрез обесване. Фрейзър дори говори, посочва Фройд, че народи, които имат такъв страх от кръвосмешението, го наказват, дори ако това се случи сред домашните им животни.^[11]

Същевременно в своята еволюция хората са се освободили от страха на гръмотевиците, слънчевите и лунни затъмнения и др., но пък са се обвързали с нови страхове, които по-старите цивилизации не са познавали — бактерии, вируси, нови болести, пътни катастрофи, старост и самота.^[12]

Въпреки че човечеството в своето развитие е отишло твърде далече, методите му за борба със страха не са се променили толкова много. „Само на мястото на жертвоприношенията и магическите заклинания са дошли съвременните фармацевтични средства, подтискащи страха, но страхът в нас си е останал.“^[13] Ето защо методите, хората, институциите, религиите, които ни обещават свобода от страха, трябва да възприемаме скептично, тъй като те в стремежа си да ни осигурят някаква сигурност, не отразяват реалността на човешката същност и създават илюзорни очаквания, че може да живеем без страх. Ние не може да избягаме от него, защото той винаги остава в нас и с нас. Ние може само да притъпим неговата сила, но не и да го отстраним, защото човешкият живот, култура, общество, наука, морал са белязани от страха и винаги го пораждат отново. Това ме кара напълно да споделям идеята на Н. Бердяев, че страхът се явява един от главните фактори на историята.^[14] Тъй като човекът е едно страхуващо се същество, то не може като такова да не повлияе върху историята, който той създава.