Морис Уест
Арлекин (9)

Глава девета

Джордж Арлекин се върна в Ню Йорк след десет дни. Пристигна с цяла свита: родителите на Джули, нова гувернантка, малкия Пол и трима млади мъже, всичките швейцарци, много тихи, много бдителни и много необщителни. Апартаментът в „Салвадор“ не можеше да ги побере, така че ангажирахме и съседните апартаменти и наехме чрез Саул Уелс още един екип от телохранители, който да охранява подстъпите и да проверява персонала и всички посетители. Сюзън се изнесе от моя апартамент и се настани до семейството. Арлекин настоя и аз да се преместя. Отвърнах му, че няма нужда, а освен това държах на своята независимост. Поиска да му докладвам за всичко, което се бе случило в негово отсъствие. Изслуша ме внимателно, отбеляза си някои неща, похвали ме и приключи темата. Моментът не бе подходящ да го притискам за решение. Когато го вземеше, щях да бъда на негово разположение.

Бе се променил напълно. Слепоочията му посивяваха. Кожата на лицето му се бе опънала по скулите. Погледът му бе по монашески замислен. Говореше малко и тихо, като обмисляше всяка дума, сякаш дълго време е бил изолиран от хора. Движенията му бяха станали по-различни — не гъвкави и енергични, както преди, а пресметнати, целеустремени, предпазливи.

Отказа всякакви социални контакти. През деня работеше в „Салвадор“, като настояваше другите да идват при него, което те, разбира се, правеха от уважение към току-що отминалите го неприятности. Вечерно време той се хранеше с родителите на Джули и играеше с малкия Пол. Това бе единственият път, когато го видях да се усмихне и усмивката му бе нежна, но страшно тъжна, сякаш се срамуваше, че бе довел детето в един толкова жесток свят. Виждах го ядосан единствено когато откриеше някакъв пропуск в сложната система за сигурност. Тогава той укоряваше виновника със студени, остри думи. Със Сюзън се отнасяше внимателно, но официално. С мен не можеше да бъде официален, но бе очевидно, че иска да действа самостоятелно. Изминаха три дни, преди да телефонира и да ме помоли да се срещнем за разговор по „лични въпроси“, както се изрази. Когато пристигнах, той ме помоли да го изслушам, без да коментирам:

— … Пол, ти направи достатъчно за мен — повече, отколкото един мъж би могъл да иска от друг. Знам, че обичаше Джули и я подкрепяше в моментите, когато тя се нуждаеше от моята подкрепа. Не изпитвам ревност. Благодарен съм ти за това. Радвам се, че момчето ми има своя чичо Пол. Радвам се, че имам теб, един истински приятел… Искам да запазя нашето приятелство. При сегашното състояние на нещата се боя, че мога да го загубя. Затова бих желал да се оттеглиш като директор на „Арлекин и Сие“.

— Когато кажеш, Джордж. Още днес, ако желаеш.

— Тогава днес. Ще накарам Сюзи да напише писмото. Можеш да го подпишеш, преди да си тръгнеш. Оттеглям и пълномощията ти и те освобождавам напълно от отговорност за този период. Двамата с Карл Крюгер ме прикрихте с петнадесет милиона. Върнах ви парите плюс лихвата за този срок.

— В моя случай това не беше необходимо.

— Редно беше, Пол. Освен това възстанових загубите ти на борсата от акциите ти в „Криейтив Системс“.

— За Бога, Джордж!

— Моля те, Пол! Обеща да ме изслушаш. Приготвил съм изявление за пресата по повод твоята оставка. Бих желал да го прочетеш, да го коригираш, ако пожелаеш, и да го оповестя днес. Веднага щом приключим в Ню Йорк, ще уволня Сюзън с щедра според мен компенсация. Мисля, че тя има нужда от свобода. Тя трябва да вземе решения…

— А ти какво ще правиш?

— Каквото трябва — ще се грижа за детето и ще възстановя бизнеса.

— Мога ли да те попитам как възнамеряваш да постигнеш това?

— Разбира се. Ще се споразумея с Базил Янко.

— Искаш да кажеш, че продаваш?

— Не, ще се споразумея с него. Ти и Карл Крюгер сте обсъдили най-важните условия. В лични преговори вероятно ще успея да ги направя още по-изгодни. Това зависи до известна степен от успеха на Майло Фром в Лондон и от вида на компромиса, който ще постигне между администрацията и агенцията. По този въпрос не мога да направя нищо.

Той бе преднамерено неясен, но нямах настроение да го притискам. И без това исках да се оттегля. Даваше ми възможност да го направя с достойнство. Можехме да останем приятели; но приятелството ни нямаше да бъде същото, защото той се промени, а аз не можах. Все пак беше по-добре да си изясним нещата.

— Предполагам знаеш, че помолих Сюзи да се омъжи за мен?

— Не, не знаех. Но се радвам. Мисля, че идеята е чудесна.

— Тя още не е дала съгласието си.

— Защо?

— Още е влюбена в теб. Винаги е била.

Той ме погледна леко изненадан, сякаш говорех за цената на доматите.

— Но аз не съм влюбен в нея.

— Това ме интересуваше. Благодаря ти, Джордж. Ще изчакам в Ню Йорк, докато тя приключи. После ще заминем… Сега нека уредим тези документи, а?

През следващите няколко дни се чувствах странно потиснат и излишен. Бе настъпил краят на една епоха в моя живот. Стоях настрана от борсата и клуба, защото не исках да отговарям на въпроси относно моите планове или да се присъединя към клюките за Арлекин. Не четох вестници, защото всички новини бяха лоши, индексът падаше и колкото по-малко играех на борсата, толкова по-добре.

За да запълвам свободното време, посещавах корабни инженери и корабостроители и разговарях с тях за една моя стара мечта — моторна яхта, с която да прекося Пасифика. Обикалях хелингите^[1] в търсене на забравени или изоставени яхти. Вечерно време се отбивах в „Салвадор“, пийвах по чашка с Арлекин, играех малко с кръщелника си, а после отвеждах Сюзън при Гъли Гордън и след това обратно в апартамента.

Тя също бе объркана и разтревожена. Работата й вече бе временна. Не можехме да я споделяме. Благоприличието изискваше да не засягам поверителни теми, от участие в които бях официално лишен. Отношенията ни станаха обтегнати и неискрени. Разменяхме си остри думи. Чувствах, че тя ме отдалечава от себе си. Обвини ме, че я притискам прекалено силно и я лишавам от времето за взимане на решение, което й бях обещал. След една малко шумна вечеря с Карл Крюгер и Хилде тя избухна в плач и каза, че предпочита да не се виждаме няколко дни. Посетих няколко приема с Мендй Дюкейн и приятелите й, след което се почувствах, изтощен, кисел и по-самотен от всякога. Една сутрин, когато се връщах в три часа сутринта, открих бележка, пъхната под вратата: „Cheri, съжалявам. Трябва да те видя. Сюзи.“ Обадих й се по време на закуска, поговорихме половин час и се разбрахме да се срещнем на вечеря вкъщи.

Същата сутрин, като нямах какво да правя, се разходих до магазина за цветя на Трето авеню и поисках да видя Арон Богданович. Този път бях поканен в разхвърляна задна стаичка, където майсторът на терора бе зает с прозаичното изчисляване на сметки.

Покани ме да седна, надраска няколко числа, след което се облегна назад и ме изгледа със сардонично удоволствие.

— Е, мистър Дезмънд, как се чувства човек без работа?

— Свиквам. Вие как сте?

— Гробарите и цветарите са винаги заети. А и продължавам да се числя във ведомостите на „Арлекин и Сие“.

— Това е ново за мен.

— Така си и мислех. Защо напуснахте?

— Бях помолен да се оттегля.

— Знаете ли защо?

— Бяха изтъкнати някои причини.

— Те задоволиха ли ви?

— Не.

— Защо киснете в Ню Йорк?

— Очаквам да се оженя за Сюзън… надявам се.

— Тя е подходяща за вас.

— Благодаря.

— Защо дойдохте тук?

— Искам да ви поканя на обяд.

— Благодаря. Аз никога не обядвам, но след като сте тук, ще ви дам един съвет.

— Моля…?

— Аз нямам приятели, мистър Дезмънд. Не мога да си ги позволя. Има няколко човека, които уважавам. Арлекин е един от тях. Той е човекът, който бих искал да бъда при друго стечение на обстоятелствата. От друга страна, той няма необходимите знания и умения да бъде това, което съм аз…

— Продължавайте.

— Помоли ви да се оттеглите, за да не бъдете обвинен в съучастничество в неговия план.

— Който е…?

— Същият, както и преди — да убие Базил Янко.

— Не вярвам. Не мога! Той ми каза…

— Че ще се споразумее с Базил Янко. Да. После ще го убие. И естествено, ще открие, че това не е решило нещата. Помоли ме да му помогна. Ще го направя, защото моите хора искат Янко да бъде премахнат. Сега, за разлика от преди, вече виждам как да стане това. Няма да го спрете. Бзсмислено е да опитвате. Предполагам, че бихте могъл да останете, за да помогнете на Джордж Арлекин да се изправи на крака или поне да се погрижите за сина му.

— Щяхте ли да ми го кажете, ако не бях дошъл тази сутрин?

— Да… но едва снощи научих какво е решил.

— Това е абсурдно! Това наистина е абсурдно!

— Кое, мистър Дезмънд?

— Арлекин ме освобождава, вие ме замесвате отново.

— А вие не сте го искал никога, мистър Дезмънд. Искате и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. Искате почтеност без сила, владение без заплаха, удоволствие без заплащане. Искате наемници, които да убиват вместо вас, и слепци, които да погребват вашите мъртъвци. Няма начин! Вече няма никакъв начин! Мъченик или убиец — това е изборът! Освен ако не искате да се присъедините към върволицата каторжници, оковани с обща верига, плачещи за Месията, който никога няма да дойде!

Ако той не бе толкова разпален, щях да го пропусна. Ако той не бе толкова уверен, нямаше да обърна внимание на дребното мъчително съмнение, което от дълго време бях захвърлил в дълбините на мозъка си. То бе толкова неясно, че се наложи да потърся думи, за да го изразя.

— Мисля… мисля, мистър Богданович, че вие ни манипулирате — Арлекин и мен, и двамата.

Навъсеното му лице не трепна. Очите му бяха пусти прозорци към пуста душа.

— Какво точно искате да кажете, мистър Дезмънд?

— Валери Халстрьом…

— Какво тя?

— Да се върнем на реда на събитията. Претърсвате апартамента й. Напускате го. Виждате да влиза един мъж. Виждате я да се прибира вкъщи. Виждате мъжът да си тръгва. Връщате се и я намирате мъртва. Така ми казахте.

— Да.

— Но тя беше ваш агент. Чакал сте отвън, докато са я убивали…

— И?

— Знаел сте какво става. Позволил сте то да се случи.

— Точно така.

— Защо, мистър Богданович?

— Валери си бе изпяла песента. Тя флиртуваше в бара на Гъли Гордън и приказваше прекалено много — както в случая с вас, мистър Дезмънд. Прикритието й бе разрушено. Янко нареди да я убият. Позволих това да се случи, както се изразихте. Сега си разчиствам сметките. Янко ще умре много скоро. Двамата с Арлекин сме уредили подробностите. Ще се съгласите, че сме си заслужили хонорара.

— Продължавам да твърдя, че ни манипулирате.

— Обиждате ме, мистър Дезмънд. Забравил сте споразумението ни: ако килимът се изцапа с кръв, аз го чистя, а вие от своя страна обещахте да мълчите. Ако играта не ви понася, оттеглете се и се приберете вкъщи. Все още имате това право.

— Ще говоря с Арлекин.

— Направете го на всяка цена. Не вашата жена е била убита в Мексико Сити. Не вашето дете увисна от прозорец на петия етаж в Женева.

Той не бе ядосан. Дори не бе категоричен. Сигурно бе чел мислите ми като детски буквар. Когато станах, за да си тръгна, ме спря с ръка и със странна, снизходителна насмешка ми каза:

— Уверен съм в това, което казах. Детето ще има нужда от вас. А може да се наложи и да помогнете на вашия приятел да се изправи на крака. Стойте наоколо. Няма да бъде толкова лошо, колкото си мислите. Смъртта винаги е нещо банално.

Оставих го да пресмята приходите и разходите от цветята и се разходих за около час сред обедната блъсканица на Ню Йорк. Не бързах. Никой не се нуждаеше от компанията ми, никъде нямаше да почувстват отсъствието ми. Зяпах витрините на магазините и виждах бъркотия от безсмислени неща. Вглеждах се в лицата и виждах само маски на актьори. Усетих мириса на храна, но не ми хареса. Облизах устните си и изпитах желание да пия нещо, но знаех, че ще ми се повдигне от първата глътка. Исках да поговоря с някого, но щях да побягна при първите думи за поздрав. В душата ми бе пусто и бях опозорен. Моята крехка философска система бе разбита на пух и прах, моят морален кодекс бе пълен с дупки като швейцарско сирене. Арон Богданович ме бе разтърсил до дъното на душата, но аз не можех да го поместя на милиметър от твърдото му убеждение, че животът е една нелогичност, на която е по-лесно да сложиш край, отколкото да я поправиш.

След малко започнаха да ме болят главата и краката и се прибрах вкъщи. Такеши ми направи кафе. Не исках да мисля повече. Избрах наслуки една книга от библиотеката и без дори да погледна заглавието, се зачетох в първата страница, на която отворих:

„… Не знам кой — или какво — постави въпроса. Не знам и кога е бил поставен. Дори не помня да съм отговорил. В един момент аз отвърнах «да» на някого — или нещо — и от този час вече бях уверен, че съществуването има смисъл и следователно саможертвата ми… е подчинена на определена цел…“

Погледнах за първи път заглавната страница. Книгата се наричаше „Бележки“ — личните записки на онзи странен, объркан човек Даг Хамарскьолд. Продължих да чета.

„… В този момент, разбрах какво означава «да не се обръщам назад» и «да не мисля за утрешния ден». Преведен… през лабиринта на живота, аз стигнах до време и място, където осъзнах, че Пътят води до триумф, който е катастрофа, че цената на убийството е позор и че единственото възможно издигане е в дълбините на унижението…“

Не го разбрах, но ме развълнува по особен начин. Почувствах внезапно желание да то препиша на последния лист на бележника си, където нямаше да пропусна да го поглеждам всеки ден. Току-що бях свършил, когато влезе Такеши, изкашля се, изсъска, поклони се и помоли да му отделя минутка от изключително ценното си време.

— Да, Такеши. Какво има?

— Има нещо, сър, което трябва да ви кажа. Не е лесно.

— Седни тогава, не се притеснявай.

— Не, сър, благодаря ви. Нещата, които се случеха с вас, с вашите приятели…

— Нещата, които се случиха… да?

— По телевизията. Деня, в който провесиха детето през прозореца…

— Продължавай…

— Човекът, който го държеше, бе моят племенник — онзи, на когото винаги изпращах вашите пощенски марки.

— Знаеше ли, че той е член на „Ренго Секигун“?

— Разбрах, когато дойдоха от ФБР и ми зададоха въпроси. Преди това не бях сигурен.

— Защо не ми каза?

— Имам роднини в Калифорния и на Хаваите. Те са добри хора. Добри японци, добри американци. По време на войната бяха затворени в лагери, сякаш бяха врагове.

— Защо не каза на мен?

— Вие бяхте в Мексико.

— Но след това? Тези хора можеха да дойдат за мен, за мис Сюзън… Предупредиха ни за тази възможност.

— Ако племенникът ми беше дошъл тук, щях да го убия.

— Той щеше да убие първо теб, Такеши.

— Човек знае подобни неща, сър. Човек не им вярва. Сега, когато е твърде късно, вярвам.

— Трябваше да ми кажеш преди това.

— Трябваше. Но се срамувах. Ако нямате нищо против, сър, ще напусна сутринта.

— Такеши…

— Сър?

— Защо искаш да си отидеш?

— Моят племенник ме опозори, аз опозорих вас.

— Достойнството е като тръстика, Такеши. То се огъва при натиск.

— На какво тогава да се осланяме, сър?

— Такеши, седни, за Бога! Изморяваш ме да те гледам прав… Помниш ли човека, който спи в гроб…?

— Да, сър.

— Днес той ми каза, че няма среден път. Или трябва да умреш заради своята истина, или да убиеш заради нея. Трябва ли да му повярвам?

— Същото казва и племенникът ми.

— А какво казваш ти, Такеши?

— Ако искате едно цвете да разцъфти, не го режете.

Каква полза има мъртвецът от истината… Вие срамувате ли се, защото не спите в гроб?

— Не, понеже нямам смелостта…

— По време на войната, когато четяхме за атаките на нож с виковете „Банзай!“ и пилотите камикадзе, баща ми поклащаше глава и казваше, че умният страхливец е за предпочитане пред храбрия глупак. Мисля, че беше прав.

— Такеши, наистина ли трябва да напуснеш? Имаш ли по-добра работа?

— Не, сър.

— Защо тогава не останеш за малко и да продължим да разчитаме един на друг.

Той не се унижи да покаже задоволство, но го изрази с трикратен поклон и се съгласи. После попита дали не съм изгубил вяра в кулинарните му способности или грижите му — и ако не — защо тогава мис Сюзън не стои тук, а в онзи голям претъпкан хотел?… Което не бе лишено от смисъл, стига да можех да я накарам да го проумее.

В пет сутринта пристигна Саул Уелс. Докладвал редовно на Джордж Арлекин. Останал с чувството, че услугите му вече не са особено ценени. Чудеше се защо бях подал оставка. Парите — добре, но не разбирал създалата се ситуация. Не искал той да бъде виновен. Надявал се да го осведомя по въпроса.

Казах му част от истината: Арлекин беше преживял много. Трябваше да работи усилено. Трябва да контролира абсолютно всичко. Не исках приятелството ни да бъде помрачено от конфликти по въпроса за линията на действие. Саул прие думите ми с известни резерви. После го попитах за Бърни Куниг. Той веднага се оживи.

— Куниг е странен случай. Той е дребен наемен убиец и наема горили за комарджиите и лихварите. Това, което не знаехме и което ми отне толкова време, за да открия, е, че той е работил за Базил Янко в Калифорния, който тогава е бил женен за втори път — за онази, която хвръкнала във въздуха със скутера. Куниг е вършел същата работа като Лемиц в Ню Йорк — шофьор, телохранител, момче за всичко. След злополуката той напуснал Калифорния и дошъл на изток. Тогава разполагал с пари — много пари — но ги профукал и започнал да работи за мафията. След като Лемиц умрял, той се уплашил…

— Говори ли с него?

— Не. Богданович е говорил.

— Тази сутрин го видях. Не ми каза.

Саул Уелс ми хвърли странен кос поглед и разви нова пура. Доста време му бе необходимо, докато отреже края й и я запали. Накрая каза смутено:

— Вижте! Аз съм едно обикновено еврейче. Изпращам пари в Израел и ходя на синагога. Арон не е обикновен и върши други неща. Никога не го питам защо ги прави, как ги прави. А дори и да ми каже, ще знам, че съм получил само част от отговора. Той е като вълшебник, който слага куп пари в устата ти и източва лимонада от лакътя ти. Това е трик. Вие очаквате да откриете връзка между две събития и се оказва, че такава няма. При Арон винаги има връзка. Например, някакво момиче ляга с някого в Париж, а друг човек купува самолетен билет до Лима, Перу и след четири дни в Делъуер плува тяло… Значи Богданович е разговарял с Бърни Куниг и не ви е казал нищо?

— Какво друго можеш да ми кажеш, Саул?

— Базил Янко се свърза с мен.

— По дяволите! За какво?

— Иска „Лихтман Уелс“ да поеме грижата за сигурността на „Криейтив Системс“. Това е голяма сделка.

— Ще постъпиш глупаво, ако я отхвърлиш, Саул.

— Така ли? Предложи ми също и лично възнаграждение от сто хиляди.

— За какво?

— Копие от докладите ми до „Арлекин и Сие“ и всички други документи, които успея да намеря. Отговорих му, че ще си помисля. После разговарях с Арон.

— И той какво каза?

— Реши, че идеята е добра — при положение че той подправи документите, преди да ги предам на Янко.

— Арлекин знае ли?

— Естествено. Нямаше нищо против. След като Арон го предложи, той се съгласи.

— Защо ми го казваш, Саул?

— Защото смятам, че и двамата се намираме в една и съща лодка, мистър Дезмънд — без гребла срещу течението. Арлекин ви изолира. Арон направи същото с мен. Те са опасна двойка. Не искам да попадна в месомелачката. Когато разговарях с Арон, той каза: „Вземи си парите в брой, Саул. В затвора не издават чекове, а в случай на смърт банката не ги осребрява.“

— Попита ли го какво иска да каже?

— Вие не ме слушате, мистър Дезмънд — каза тъжно Саул Уелс. — Който не разбира думите на Арон, не заслужава да ги чуе.

Все още се опитвах да преглътна този горчив хап, когато пристигнаха Карл Крюгер и Хилде, задъхани от лудо харчене на пари по Пето авеню. Краката на Хилде бяха отекли, но се бе сдобила с три нови рокли и диамантена брошка. Портфейлът на Карл бе олекнал доста и той изпитваше силна жажда. Саул Уелс гледаше опулен обилния сексапил на Хилде. Когато тя се сви на канапето, той седна колкото се може по-близо и започна да говори бързо, докато Хилде отпиваше от чашата си и се усмихваше замечтано по време на монолога. Да пукна, ако разбираше една дума от десет, но Саул беше мъж и Хилде не би могла да иска нещо повече, преди той да го направи — и тогава той щеше да има нужда от всеки цент от стоте си хиляди.

Карл Крюгер разположи едрото си туловище в един фотьойл, погълна за рекордно време пинта^[2] светла бира, оригна се доволно и поиска уиски за успокоение на нервите. Жените, заяви той, били най-прекрасните божи създания, стига да си нямаш нищо общо с тях, преди да се стъмни. Пазаруването било забавление за кретени, от които той бил най-големият. Когато го попитах как се развиват нещата между Арлекин и Базил Янко, той изсумтя гневно:

— … И защо трябва ти да питаш мен, а? Казах на Джордж, че е глупак, защото ти е позволил да се оттеглиш… Нещата напредват. И двамата са одобрили предварителното споразумение, което адвокатите са готови да препоръчат. Говоря с Джордж; говоря с Янко. През цялото време се питам как е възможно полицията или ФБР да не се намесят. Той е престъпник.

— Не и преди да го докажат, Карл.

— Но дали искат, а? Никога през живота си не съм чувал за по-сложен закон. В тази страна, ако си богат, можеш едва ли не да пренапишеш законите и властите ще ти помогнат да го направиш.

— Само ако ги устройва, Карл, а в момента това е точно така. Как намираш Джордж?

Той млъкна изведнъж и се намръщи.

— Веднъж ти бях казал, че в него има някаква слабост. Вече не! Той е твърд като гранит. Той изслушва, взима решение. След това нищо не е в състояние да го разколебае. Янко съжалява, че му се е изпречил на пътя.

— Но ще се споразумеят ли?

— О, да! Но трябва да го направят с достойнство. Арлекин има нужда от това, ако иска да възстанови позициите си на пазара. Не е достатъчно просто да спечели. Трябва да спечели с благородство. Казах му го. Хърбърт Бахман — също.

— Арлекин съгласи ли се?

— О, да. Той каза: „Карл, аз съм много добър актьор. Хората ще повярват на това, което искат да видят. Всички ще останат доволни, освен мен.“

Хилде стана от канапето, прекоси стаята боса, обви ръце около врата ми и прошепна:

— Пол, за Бога, отърви ме от тоя klumpen^[3]!

Саул Уелс я последва, за да бъде спрян от Карл Крюгер, който го хвана с голямата си ръка за китката и го задържа.

— Искам да говоря с вас, мистър Уелс! Чух, че сте специалист по въпросите на сигурността. Какво е това, приятел? Сигурност за какво и срещу кого…?

Хилде ме притисна в ъгъла на бара, хвана ме за ръка и настоя да научи:

— Пол, какво ще правите със Сюзън. Тя е затворена като калугерка в онзи проклет хотел. По цял ден чука на пишещата машина. Гледа Джордж Арлекин с онези големи очи на кошута и казва: „Да, сър“, „Не, сър“, а той въобще не я чува, сякаш говори санскритски! Боже милостиви! Толкова изгубено време! Не харесвам жените, но тя е свястна. Чуй ме, schatz! Ние всички остаряваме и се сбръчкваме! Не пропилявай хубавите си години. Не пропилявай и нейните!

— Хилде, скъпа, вече я помолих да се омъжи за мен. Отвърна, че й трябвало време.

— Пол, ти си по-голям klumpen от онзи там! На жената не й трябва време. Без мъж тя не знае как да си прекарва времето. Погледни Карл. Той е много дебел, много стар и някой ден ще се строполи мъртъв, докато отива на работа — но аз го обичам. Когато замине, се свивам като зимна ябълка.

— Хилде, обичам те, но ти си пияна.

— И аз те обичам, scliatz, но ти си по-трезвен, отколкото е полезно. Кога ще видиш Сюзи?

— Довечера, ако успея да ви изхвърля оттук.

— Кажи й тогава! Не я моли! Кажи й просто: „Сега или никога.“ Ако тя започне да спори, изпрати я вкъщи и ми се обади. Карл! Ставай! Пол очаква гости. Вие също, мистър Уелс. Вън… вън…! А ти, Пол, ми се обади, когато се разберете, дай ми портфейла си и ще ти доведа най-хубавата булка, която някога си виждал… Боже! Колко глупави са мъжете! Мистър Уелс, донесете ми обувките. Карл, глупако, тръгваме си… веднага!

Отидоха си след водопад от сбогувания в облак от тютюнев дим и алкохолни пари. Побързах да се обръсна, изкъпя и облека, докато Такеши, който мърмореше заплашително, проветряваше и разтребваше стаята. Четиридесет минути по-късно въздухът бе чист и в нея бе спокойно като в градината на някой храм. Масата бе подредена, коктейлите — смесени, свещите блещукаха, а Ойстрах изпълняваше Бетховен, но Сюзън все още не бе пристигнала.

Закъсня с един час, дойде раздърпана и готова да заплаче. Не се бе преоблякла. Косата й бе в безпорядък. Бе донесла дрехи и грим в една чанта. Трябваше й още един час, за да се изкъпе и преоблече. Такеши, този благороден син на самураите, я увери, че вечерята ще бъде поднесена и в полунощ, ако тя пожелае. Налях й две чаши и злорадствах тайничко, докато тя изливаше мъките си от този ужасен, ужасен ден.

Сутринта била изпълнена с делата, на банката — напускането на Лари Оливър, продължителен разговор със Стендиш, телеграми от Женева и клоновете в чужбина, доклади за състоянието на пазара, проблеми на клиентите, движението на парите, нервни обаждания от Европа за даване на поръчки и получаване на комисионни. Следобед дошъл Майло Фром, току-що пристигнал от Лондон. Това означавало, че тя трябвало да бездейства, докато той и Джордж Арлекин се били заключили в продължение на два часа. Малкият Пол имал колики, което означавало търсене на лекар и успокояване на френските дядо и баба. После, в пет и половина — това трябва да е най-нецивилизованата страна в света — се състояла среща между Арлекин и Янко в присъствието на техните адвокати и тя трябвало да изчака, докато изявленията станат готови, докато ги стенографира, напечата на чернова и после да ги напечата отново след поправките, продължили половин час… И след всичко това Джордж си тръгнал без нито една дума на благодарност или извинение. Това било прекалено. Нямала търпение да… да…

Не я попитах какво ще стане тогава. Изпратих я в спалнята и я оставих да се съвземе, а през това време прочетох още малко от Даг Хамарскьолд, а Такеши си тананикаше фалшиво над тенджерите и тиганите.

Вечерта мина добре. Ядене, пиене, слушане на музика и комплименти за Такеши всеки път, когато се покажеше на вратата. Не говорихме много, защото думите нарушават хармонията. Просто се усмихвахме, докосвахме си ръцете, гледахме се, отново се усмихвахме, вдигахме чаши и отпивахме от сухото вино на краткотрайното щастие. После, когато Такеши си отиде, се сгушихме като котки в сумрака и аз я попитах:

— Ще останеш ли тази нощ?

— Подготвила съм се за това — ако нямаш нищо против.

— Това е въпросът, скъпа — няма да се прибираш обратно.

— Причинявам ти болка, cheri. Съжалявам.

— А аз съм объркан. И аз съжалявам.

— Пол, мислил ли си някога за Джули?

— През деня — не. Понякога сънувам кошмари, виждам я на алеята, в болницата, а аз съм вързан и не мога да стигна до нея. Защо питаш?

— Нощта, когато бяхме при Франсис Мендоса, се любихме и ти заспа. Дълго не можах да затворя очи. Ти говореше насън. Викаше нейното име, не моето. Това не ми даваше покой… После, когато Джордж ме помоли да остана в „Салвадор“, изпитах задоволство. Въобразявах си най-различни неща, като малко момиче: че той ще се събуди сам през нощта, ще дойде при мен; аз ще го чуя неспокоен и бълнуващ в мрака и ще отида при него… Нищо не се случи. Затова се скарах с теб. Следващата нощ го сънувах, както ти трябва да си сънувал Джули. Той беше там, но не можех да го достигна. После бях свободна, но него вече го нямаше… Когато се събудих, всичко бе свършило — край. Следващата вечер дойдох тук много късно. Ти беше излязъл. Пъхнах ти бележката под вратата. Глупаво, нали? Сънуваме други хора, а не можем да понесем раздялата между нас!

— Скъпа, преживели сме доста особено аз. Не можем да го заличим. Не би трябвало да опитваме. Това ни обогатява. Кой обръща внимание на книга, пълна с празни страници? Всички сме влюбени във фантоми. Всички имаме златни сънища — както и кошмари — но в сънищата си сме сенки, преследващи други сенки. Когато се събудим…

— Точно това ме безпокои, cheri. Как става, когато се събудим?

— Търсим познатото лице, приятелската усмивка. Докосваме познатото тяло, вдишваме аромата му, изпитваме удоволствие от него, притискаме се към него за успокоение. За да обичаш, трябва да познаваш. В Противен случай не сме сигурни дори дали сме самите ние. Сънуваме несбъднати неща, но се събуждаме благодарни за това, което е, и този, който е. Не можем да живеем с призраци. Те са безплътни и студени… По дяволите! Говоря като някой евтин философ.

— Иска ми се да го бе казал отдавна.

— Тогава не го знаех… Или може би го знаех, но бях прекалено горд, за да го кажа. Сюзи, скъпа, да не отлагаме повече. Кажи „да“ и да заживеем наистина заедно. Времето лети и ние остаряваме.

— Един въпрос, Пол — обещавам да бъде последен. Можем ли да останем до Джордж, докато всичко свърши?

— Можем и ще го направим.

— Тогава, да, скъпи… Да! О, cheri, толкова е хубаво да си бъдеш у дома.

Беше странно: мигът бе съвсем обикновен. Беше тих и спокоен, като плаване от подветрената страна, далеч от вятъра, далеч от бурното море. Продължавахме да чуваме бурята, да виждаме черните облаци, струпани над планинските върхове, но се намирахме на сигурно място в пристанището и можехме най-после да се помолим за останалите бедни моряци.

На сутринта отидохме заедно в „Салвадор“ и казахме на Джордж Арлекин. Той отвърна, че се радва и за двама ни и че е доволен от решението на Сюзън да изчака, докато уреди нещата в Ню Йорк. Попита къде и кога ще се оженим. Казахме му, че ще изчакаме, докато се върнем всички в Женева, за да отпразнуваме събитието заедно. Той не бе сигурен в тава. Плановете му били неопределени. Трябвало да направим приготовленията, без да се съобразяваме с него. Ако имал възможност да бъде с нас, щял да се радва, разбира се.

Когато го попитах кога смята да приключи с Янко, той започна, да увърта: много скоро, след седмица или малко повече. Имало още въпроси, които трябвало да бъдат уредени с Майло Фром. Не спомена какви. Реших, че имам право да попитам Майло Фром. Позвъних му от телефона във фоайето. Каза, че може да ми отдели един час преди обяд и ще бъде готов, ако не и щастлив, да се срещнем в моя апартамент. Предисловието се оказа по-трудно, отколкото бях очаквал.

— … Мистър Фром, озовах се в трудно положение. Както знаете, не заемам никакъв официален пост в компанията на Арлекин. Личното ми положение също се промени. Той бе категоричен в нежеланието си да участвам в делата й за в бъдеще. Все пак аз си оставам негов приятел и се безпокоя за него. Бих желал да разговаряме неофициално. Имате ли нещо против?

— Не. Но разбирате, че не мога да ви кажа всичко.

— Разбирам. Приемам го.

— Какъв е вашият проблем, мистър Дезмънд?

— Ако се опитам да го формулирам, няма да успея да го направя както трябва. Да започнем с обстоятелството, че Джордж изгуби жена си и бе подложен на тежко изпитание с детето. Той се е затворил в някакъв негов собствен ад…

— И вие искате да го измъкнете оттам?

— Боя се от това, което може да извърши, докато е там.

— Продължавайте, мистър Дезмънд.

— Знам, че се подготвя споразумение с Янко, Аз бях този, който уговори първите условия.

— Да?

— Сега не виждам как то ще даде резултат. Страхувам се да не се окаже прелюдия към трагедия, по-тежка от тази, на която бяхме свидетели.

Майло Фром се замисли върху думите ми, но не ги отхвърли. Той се впусна във внимателно боязливо обяснение.

— … Да поговорим за споразумението, което всъщност не е споразумение, а много деликатна сделка… Не го харесвам. Подложен съм на натиск да го приема. Арлекин също не го харесва, но той е подложен на още по-силен натиск… Никой от нас не се съмнява, че Янко е в основата на всичко, което се случи. Някои неща можем да докажем, други — не. Някои бихме могли да докажем само след продължително разследване и вероятно неуспешен съдебен процес. Всяко наше действие има силно политическо отражение… Правосъдието е най-малката ми грижа, защото то не може да възтържествува. Не можем да върнем мъртвите. Следователно това, което се опитваме да постигнем, е илюзията, че правосъдието може да възтържествува чрез взаимен компромис извън съдебната зала. Сега смятам, че това не е правилно. То дискредитира закона. То отслабва обществения ред, който от този момент лежи на плещите на много крехък апарат, зает с поддържането му. Както и да е, аз съм човек, който изпълнява заповеди. Разследвам, докладвам и съветвам. Не мога да разреша действия. На практика съм принуден да приема противоположното мнение, според което, ако не можете да повдигнете добре подплатено обвинение — по-добре въобще да не го повдигате. По-добре е да си затваряме очите пред високопоставен престъпник, отколкото да заявим публично, че сме безсилни срещу него. Теорията гласи, че трябва да подриваме властта му, но не и да го предизвикваме открито… Последствията от този курс са задълбочаване на пропастта между политика и морал — за което накрая се плаща страшна цена.

— Вие не изопачавате ли също закона, мистър Фром?

— Това не е съвсем точно, мистър Дезмънд. По-правилно ще бъде да кажем, че вие използвате закона изопачено. Пример: признанието на Педро Галвес. То е автентичен документ. Представете го пред съда и защитата, при това доста здраво, ще атакува неговата достоверност. В нашето положение трябва да признаем, че то няма да издържи пред съда. Нищо нередно няма в това. Арлекин и републиката са ищци. Те имат право свободно да изберат доказателствата, които да представят — дори в случай на убийство. Не казваме, че сега или за в бъдеще Янко има имунитет срещу правосъдието. Ние просто преоценяваме стойността на нашите доказателства…

— Срещу щедро финансово споразумение с Янко. Което е подкуп.

— Щеше да бъде, ако ставаше въпрос, за възнаграждение. В действителност става въпрос за доброволни репарации за щети…

— Нанесени от престъпен заговор…

— … От страна на служители, срещу които мистър Арлекин великодушно отказва да повдигне обвинение.

— И с това всичко приключва?

— Знаете, че не, мистър Дезмънд. Споразумението зависи от цяла комбинация от политически позиции, пазарен натиск и законови действия, които да го направят жизнеспособно. За да бъде стабилно, е необходимо пълно мълчание.

— По-точно укриване на углавно престъпление.

— Което е адски трудно за доказване. Опитах веднъж и ме разбиха на пух и прах… Не, мистър Дезмънд, ако сключим споразумение, то трябва да бъде стабилно.

— Няма да бъде. То е уязвимо отвсякъде. Янко постига оттегляне на заплахата, но не и пълен имунитет. А, Джордж Арлекин получава пари срещу мъртвата си жена. Не мога да повярвам, че някой мъж може или ще бъде доволен от това.

— Янко няма избор. Той ще приеме.

— И Джордж Арлекин ще приеме, но…

— Но какво, мистър Дезмънд?

И двамата знаехме, че оттук нататък започвах да вървя по ръба на пропастта. Казах внимателно:

— Предвиждам или фантазирам, или измислям следващата стъпка — нова сделка, при която Янко е елиминиран, а Джордж Арлекин получава имунитет.

Думите ми отново не го изненадаха. Този път той ги заобиколи.

— И това ви безпокои, мистър Дезмънд?

— Това ще унищожи човека, който е мой приятел от двайсет години.

— Но според вашето предположение той ще получи имунитет.

— Но не и срещу самия себе си, мистър Фром. Сами сме и разговаряме неофициално. Според вас възможно ли е фантазиите ми да се сбъднат?

— Да.

— А вие като служител на закона ще го одобрите ли?

— Не. Казах само, че би могло да се случи.

— Ако Арлекин беше ваш приятел…

— Той е, мистър Дезмънд. Станахме много близки. Уважавам го много.

— Опитахте ли се да го разубедите от тази следваща стъпка?

— Изтъкнах опасностите, които тя крие.

— И…?

— Споразумяхме се относно един принцип. Бил е изложен от Джордж Мейсън, делегат от Вирджиния, при изработването на конституцията на Съединените щати: „Може ли някой човек да застане над правосъдието? Най-вече може ли този човек, бидейки над него, да извърши най-голямата несправедливост…?“

— Джордж Арлекин говори за убийство.

— Не пред мен — отговори спокойно Майло Фром, а пред вас, и то, ако сте го разбрал правилно. Разговорът е бил поверителен и той е бил разпален от страст… Бяхте много откровен. Приемам го като комплимент. Ще се опитам да го върна. Ще предам вашата загриженост на Джордж Арлекин.

— Това е много предпазлива фраза, мистър Фром.

— Аз съм предпазлив човек отвърна с усмивка Майло Фром. Трябва да бъда. Вървя по опънато въже. Бих желал да бъда оръдие на правосъдието. Работя като служител на закона, което въобще не е същото, въобще…

Остави ме да се чудя върху зловеща загадка и напразно да търся ключове към отговора й. В Ню Йорк бе дванадесет. В Калифорния бе девет сутринта. Обадих се на Франсис Ксавиер Мендоса и му съобщих добрите новини за Сюзън и мен. Зарадва се неописуемо. Щял да пристигне в Ню Йорк в събота и да даде вечеря, с която да отпразнува нашия годеж. Изсмях се на старомодната дума. Той отвърна, че я харесва още повече на испански — espohsales. Той дори можел да се разчувства толкова, че да напише песен, която да изпее на вечерята. Щял да се обади на своя нюйоркски дистрибутор, за да запази вина. Менюто щял да подбере лично той, и то с голямо удоволствие.

… А как бил моят приятел? Проследил целия ужас на отвличането. Всяка нощ се молел за благоприятен край. Разбирал сегашните ми страхове. Може би, като пристигне в Ню Йорк, би могъл да се срещне с Джордж Арлекин. Реших, че идеята може да се окаже плодотворна… Самият аз нямах стратегия и се намирах в безизходица. Мендоса ме смъмри и каза, че съм най-щастливият човек. Трябвало да остана близо до Арлекин и да продължа да му задавам въпроси. Трябвало да се отнасям със Сюзън като със скъпоценност и въобще да не й задавам въпроси… Бе сигурен, че скоро ще си разделим онази ценна бутилка.

Още същата седмица, в сряда, Базил Янко направи изявление, което бе публикувано дословно от финансовия печат.

„… Предложението на «Криейтив Системс Инкорпорейтид» за купуване «Арлекин и Сие» е оттеглено. Неотдавнашните статии в пресата и поредицата трагични събития, сполетели мистър Джордж Арлекин и неговото семейство, създадоха обстановка, която не благоприятства планираното сливане и вреди на интересите и на двете страни. Разследванията, извършени от упълномощени от закона агенции в различни страни, разкриха сериозни недостатъци в сигурността на компютърните услуги, извършвани от «Криейтив Системс» за «Арлекин и Сие». Недостатъците вече са отстранени и «Криейтив Системс» пое отговорност за загубите и вредите, понесени от нейните уважавани клиенти. В края на седмицата мистър Базил Янко и мистър Джордж Арлекин ще подпишат споразумение, което ликвидира тази отговорност срещу изплащането на значителна сума в брой. Споразумението ще сложи край на всички съдебни спорове между двете страни.“

Изявлението бе последвано от предпазлив редакторски коментар. Той възхваляваше здравия разум на двамата и самообладанието, с което са водили трудните преговори. Превъзнасяше „откровеността, с която са били признати грешките, и бързината, с която са били уредени законните претенции“. Наблягаше се на важността на „сътрудничеството между упълномощените от закона агенции и всички, които били загрижени за почтеността в деловата практика“. Предсказваше „незабавно покачване цената на акциите на «Криейтив Системс» и нарастване на уважението към «Арлекин и Сие» в областта на международните инвестиции“. Като се махнеха празните приказки, оставаше дълбока въздишка на облекчение и молба да не се обърква пазар, който и без това е изпаднал в адска бъркотия.

Същата вечер се отбих за малко в клуба и бях приветстван като отдавна изгубения брат. Всички бяха прочели изявлението. Повечето се съгласиха, че то е разумен начин за уреждане на въпроса. Никой не съжаляваше, че е настъпил краят на една мръсна история. Бяха доволни, че Базил Янко отпи от чашата на унижението, за разнообразие. Още по-доволни бяха онези, които, закупили акции на „Криейтив Системс“ след падането им, същия ден ги бяха продали и спечелили доста пари на борсата. Никой не искаше да говори за убийство, отвличане или измама. Съществуваше всеобщо споразумение, че в наши дни си струва да стоиш в сянка и да запазваш политическите си убеждения за себе си. Арлекин се бе справил отлично. Висока класа! Европейски стил, а! Защо не го доведа на коктейл някоя вечер…? Тръгнах си след час, окъпан в славата, отразена от един изпечен хитрец, който бе разгромил борсата.

По пътя за вкъщи се отбих в „Салвадор“, за да взема. Сюзън. Тя още работеше и Джордж Арлекин поиска да говори с мен.

— Утре ще видим края, Пол. Янко вече депозира средствата у трето лице. Те ще ни бъдат предадени веднага след като разменим документите утре в пет часа. Ще ти бъда благодарен, ако дойдеш. Ще присъстват Карл Крюгер и Хърбърт Бахман.

— Базил Янко?

— Естествено.

— Защо е този прием?

— Не е прием. Това е условие на сделката. Янко се съгласи да даде изявлението за пресата. Ние обещахме да осигурим доказателство за помирението. Карл Крюгер представя европейците. Хърбърт — „Уол Стрийт“. Ти си плаващият свят. Наех фотограф. Знам, че това е безсмислена отстъпка, но бе най-малката, която Янко щеше да приеме, и най-голямата, на която можех да се съглася.

— Много добре. Ще дойда. Колко плаща Янко?

— Общо двадесет и пет милиона.

— Колко печелим?

— След компенсиране на загубите от дъмпинга на акции, около два милиона.

— Значи случаят е приключен и можем да се върнем у дома.

— Да. Заминавам в понеделник с кораб. Родителите на Джули се страхуват да пътуват със самолет. О, между другото, обади се приятелят ти Мендоса. Покани ме на вечеря с теб и Сюзън в събота, за да отпразнуваме годежа ви. Казах му, че ще дойда с удоволствие. Иска ми се аз да бях дал вечерята, но сега не е възможно.

— Но ще присъстваш на сватбата в Женева?

— Да… да. Надявам се.

— Джордж, Майло Фром спомена ли ти за разговора ни?

— Да. Благодаря за твоята загриженост, но нямаш основания да се притесняваш.

— Щастлив съм да го чуя, Джордж. Безпокои ме и нещо друго. Арон Богданович каза…

— … Дължим му пари. Въпросът е уреден. Не се притеснявай.

— Нямах предвид парите, Джордж. Каза ми, че двамата сте се подготвили да убиете Базил Янко.

— Да, Пол.

Втренчих се в него с отворена уста. Той се усмихна снизходително.

— Не мислиш, че съм забравил, нали?

— Джордж, това е лудост! Това няма да ти върне Джули. Няма да промени случилото се. Това е абсолютна лудост.

— О, това е нещо повече, много повече!

— Изслушай ме, за Бога! Аз те поведох по този път. Нося отговорност за всичко, което се случи. Няма да го забравя до последния си дъх. Но ти казвам, умолявам те, това е ужасна безсмислица: зъб за зъб за… за какво? Джордж, аз те уважавам, обичам те като брат от двадесет години. С удоволствие бих пожертвал живота си, ако това можеше да върне Джули. Но не може, не могат и сто, и милион живота. Единственото, което мога да направя…

— Аз решавам — отвърна студено Арлекин. Аз определям условията. Утре в пет. След това всички дългове се анулират.

Бях победен и го съзнавах. Не можех да го спра, защото той бе прекалено хитър, а Арон Богданович познаваше занаята си прекалено добре. Не можех да го убедя, защото бе прекрачил от системата на човешките ценности в хаоса на унищожителите. Собственият или нечий друг живот за него вече нямаха стойност. Оставих го, застанал по средата на стаята, глух и сляп, загубил последната капка жалост.

Същата вечер спорих цял час със Сюзън. Вече не можех да имам нищо общо с Джордж Арлекин. Сюзън — също. Тя трябваше незабавно да подаде оставка. Не се нуждаеше от заплата или пенсия или някакви други прокълнати пари, изцапани с кръв. Този човек бе недостижим за всякакво съчувствие, довод или разум. Той бе изпълнил собственото си пророчество, както бе убеден — и обеща — от самото начало. Той обичаше да заговорничи. Присъедини се с радост към убийците. Е, тогава да прави каквото ще!

Сюзън оспорваше всяка моя дума. Добре! Заклел се да го убие. Може да се откаже. Може да бъде спрян в последния момент. Той бил прекалено необикновен, за да можем с лека ръка да го причислим към безумците. Тя била работила с него от години. Да, той може би заговорничел, но не мисля ли, че за това е допринесло и рязкото ми осъждане…? Каквото и да смятал той, тя не вярвала, че е способен да убие. Въпреки всичко тя щяла да продължи да работи до последния ден на уговорката. Аз трябвало да платя дълга си, както той настоява, и да присъствам на срещата. Мисля ли, че ще се опита да ме замеси? Не, никога не съм казвал подобно нещо. Тогава трябвало да бъда там. Ако не отида, никога вече нямало да вярва на обещанията ми. Отвърнах й, че съм изпълнил всичките си обещания. Не, не било вярно. Двамата сме били обещали да извървим и последната крачка от последната миля заедно с Джордж, а тази последна крачка още не била направена… И така нататък, и така нататък, докато оглупяхме и озлобяхме и всеки от нас чакаше другият да отстъпи. Както обикновено Сюзън имаше последната дума.

— Пол, нищо не може да се случи на срещата. Стаята ще бъде пълна със свидетели. Ти ще бъдеш един от тях. Когато срещата приключи, ще помолиш Янко да почака в моята стая. Тогава ще говориш насаме с Джордж. Ще му кажеш, че ако не ти обещае тържествено да не посяга на Янко, ти ще го предупредиш, преди да напусне хотела. С това ще се освободиш от отговорност. Аз — също. Звучи ли ти разумно?

— В разсъжденията ти има пропуск. Ако Джордж е готов да убие, той е готов и да излъже.

— Тогава и при най-малкото съмнение ти ще предупредиш Янко и ще кажеш на Джордж, че ще го направиш.

— Ако някога се изправя пред съда, скъпа, се надявам ти да ме защитаваш.

— След като веднъж стана твоя, cheri, аз съм твоя завинаги. Така че, ако искаш да избягаш, сега е моментът.

Легнахме си миролюбиво; но някъде между полунощ и зазоряване се събудих с нова и ужасяваща мисъл. Ами ако срещата въобще не се състои. Документите бяха подготвени, вестниците щяха да отразят намеренията ни. Ако Янко не пристигнеше, ако смъртта го настигнеше по пътя, споразумението можеше и вероятно щеше да бъде подписано от новия президент на „Криейтив Системс“. Янко щеше да бъде мъртъв, а парите — на сигурно място в джоба на Арлекин. И Арон Богданович, и Джордж Арлекин имаха чувство за хумор, а точно този случай бе едно предизвикателство за изтънчения им вкус.