Морис Уест
Арлекин (1)

Глава първа

С Арлекин бяхме приятели от двадесет години. Въпреки това трябва да призная, че той бе единственият човек, комуто съм завиждал с цялата си душа. По едно време дори бях убеден, че го мразя и от това ме излекуваха единствено неговите благородство и здрав разум.

Той е всичко, което аз не съм. Аз съм едро на ръст, широкоплещесто, не особено сполучливо творение на природата. Той е строен, изискан, първокласен ездач; истинско удоволствие е да го наблюдаваш как играе тенис. Знам само един език. Арлекин е полиглот, владеещ отлично половин дузина. Нещо повече, той излага изумителните си познания с надменната лекота и очарование на придворен от епохата на Ренесанса. Аз съм негов антипод — нетърпелив, импулсивен, избухлив и склонен да опростявам нещата. Арлекин е европеец, хладнокръвен, склонен към компромиси, проницателен, търпелив дори с идиоти.

Родил се бе сред богатство. Дядо му основал търговската банка „Арлекин и Сие“, Женева. Баща му сключил няколко международни споразумения и открил клонове в Париж, Лондон и Ню Йорк. Арлекин разшири територията, после наследи президентския пост и най-големия пакет акции с право на глас. Традицията на дома бе свещена за него: доброто име на клиента бе по-важно от гаранциите; веднъж поето, задължението никога не можеше да бъде отменено; никога не се измъкваше от някой договор чрез правни трикове; ръкостискането бе също така обвързващо, както и официалният документ; ако клиентът или семейството му изпаднеха в затруднено положение, се придържаше към девиза на банката: „Amicus certus in re incerta“ (Сигурен приятел в несигурен бизнес).

Аз започнах просто като дребен търговец. Със зъби и нокти си проправих път в пазарите на метали, спечелих пари и ги загубих. В последвалите гладни години бях покорен от грижите, които Арлекин полагаше за мен и учуден от сумите, които той рискуваше единствено заради думата ми. Когато възстанових състоянието си, предоставих му парите, за да ги инвестира, докато аз се подложих на продължително лечение от пептична язва и се научих, да се задоволявам с по-малко.

Рано сключих брак, който се оказа истински провал. Арлекин се пази до тридесет и петата си година. Тогава се ожени за Жулиет Жерар, която бе срещнал на яхтата ми, докато я увещавах да се омъжи за мен. След този случай не се видяхме цели три години. Отношенията ни на банкер и клиент се запазиха, но станаха по-хладни и резервирани, докато се роди синът им. Нарекоха, го на мен Пол и аз го кръстих в църквата. Същия ден Арлекин ми предложи място в съвета на директорите. Приех в изблик на сантименталност и станах представител на „Арлекин и Сие“ с неограничени пълномощия и кръстник, сляпо привързан към русокосото дребосъче, което толкова много приличаше на майка си.

Ще го кажа направо. Бяхме истински приятели, но все още завиждах на Арлекин. Той бе истински образец на елегантност и в същото време толкова благоразумен, че дори ветераните от света на парите му засвидетелстваха уважение като на по-старши. Бе прекалено голям късметлия, притежаваше прекалено много дарби. Предполагам, че бихте го нарекли очебийно щастлив. Той яздеше, управляваше яхта, отглеждаше расови коне, колекционираше картини и порцелан. Бе обграден от красиви жени, но се бе посветил на съпругата си. Излъчваше такова достойнство, че потискаше по-обикновените хора. В редките моменти на униние се питах защо си губи времето с недодялан тип като мен. Чувствах се като придворен шут; който се пречка в краката на най-изтънчения от принцовете.

Не пиша тези редове с неодобрение към него — Бог ми е свидетел! Трябва да ви е ясно, че шутът обичаше принца и грях му на душата, все още бе влюбен в принцесата. Искам да ви покажа колко високо стоеше Арлекин, колко ясно забележим и уязвим бе той, как не съзнаваше опасността да бъде самият себе си. Дори аз не я виждах много ясно. Жулиет можеше единствено да се досеща за нея и тъй като бе истинска жена, я нарече с друго име.

— … Чувствам се толкова излишна, Пол. Не мога да му дам нищо, освен тялото си в леглото и още едно дете, когато той поиска. Има двадесет жени, които още утре могат да заемат мястото ми. Няма знамение, че Джордж не вижда това. Аз го виждам. Не съм му необходима и един ден той ще го осъзнае…

Не съм Яго, макар че понякога ми се искаше да бъда. Казах й това, което знаех, че е самата истина.

— Джули, ти си омъжена за щастлив човек. Бъди щастлива с него. Всяко нещо му доставя радост, но ти си най-голямата. Приеми това, а последствията да вървят по дяволите.

Тогава Арлекин влезе шумно, като говореше възбудено, с ново платно под мишница, нов клиент в регистъра и планове за уикенд в Гщаад, където снегът бил дълбок, а времето обещавало да бъде ясно и слънчево.

Скоро след това, през април, двамата с Арлекин заминахме за Пекин, тъй като китайците се бяха заели да развиват търговията си с Европа, а Арлекин искаше дял за себе си и своите клиенти. Почудих се как той, мандаринът на мандарините ще изглежда на фона на спартанските стандарти на народната република. Подцених го, както обикновено. Веднага се почувства свободно като у дома си. Отлично говореше езика и умело владееше калиграфията им. Проявяваше изключителна вежливост и безкрайно търпение. В разстояние на един месец се сприятели с висшия ешелон на властта, уважаван и от политиците, и от технократите. Купуваше антики, нефрит и килими в големи количества. Обсъждаше проекти за производството на антибиотици и прецизни прибори. Създаде си приятели сред учените и антикварите. Проникваше до същността и на най-изтънчените ориенталски вицове и никога не губеше чувството си за хумор. Изигра ролята си безпогрешно и нашите домакини не скриха одобрението си.

Но не всичко бе само обаяние и вещина. Арлекин се опираше на опита си. Нещата, които ме потискаха — необятната земя, размахът на племенното предприемачество, събудиха в него поета и мечтателя. Той можеше да стои захласнат в продължение на цял час и да наблюдава епическите форми на пейзажа: самотен лодкар, който се връща у дома на фона на залязващото слънце; жена, която напоява оризищата с помощта на допотопен механизъм. После ще започне да коментира възбудено, но несвързано.

— … Има някаква лудост в нашето съществуване, Пол… Живеем с илюзии и отломъци. Разрушили сме племената и сме се осъдили на самотата на градовете. Стремим се към излишни неща и после водим кървави битки, за да защитим това, което не ни трябва. Пилеем пари и намаляваме стойността им. Отвърнали сме лица от Бога на предците си и посещаваме приемните на магьосници и шарлатани… Знаеш ли, понякога се страхувам много. Живея в градина, обградена със стена и пълна с прелестни поляни и цветя. В кошмарите си се чудя дали това не е долината на убийците…

След Пекин заминахме за Хонконг и Токио, а оттам — за Хавайските острови и Лос Анжелос, където Арлекин внезапно се разболя. Лекарят незабавно го настани в болница и рентгенът разкри тежка инфекция на белите дробове. Отначало се усъмниха за туберкулоза, но след като тестовете дадоха отрицателен резултат, започна нова серия от изследвания. Жулиет долетя от Женева, а аз се върнах в Европа. Арлекин се съживи за няколко дни, но след това състоянието му отново се влоши. Изследваха го за ку-треска и пситакоза и други още по-екзотични болести. Един ден Жулиет ми се обади с тревожни новини. Лекарите подозирали рак на кръвта. Препоръчали биопсия. Арлекин отказал.

— Но защо, Джули… защо?

— Казва, че е възмутен от идеята. Предпочитал да изчака присъдата на природата, както я нарича. Това е негово право. Не искам да го увещавам.

— Потиснат ли е?

— Странно, но не. Много е спокоен. Казва, че се е примирил.

— А ти?

— Аз съм ужасно притеснена. Но той се нуждае от мен, Пол. Поне от това съм доволна.

— Осланяй се на тази мисъл, момичето ми. Предай му, че го обичам. Кажи му, че момчето е здраво и когато се върне, все още ще сме в бизнеса…

Обещанието ми не прозвуча особено убедително. Не можех да обещая да се справим с лешоядите, които вече започваха да кръжат над главите ни. Всеки ден по телефона или телекса някой загрижен колега се интересуваше за здравето на Арлекин. Задаваха въпроси относно промяна в политиката ни, подхвърляха предложения за сливане в случай на смърт или неспособност на Арлекин да се справи. Внезапно бях затрупан от покани за обеди, вечери, коктейли и малки частни сбирки в половин дузина столици. Няколко отдавна забравени приятели се обадиха с ценни съвети относно състоянието на пазара или пакет акции на изгодна цена. Най-важен от всички бе мистър Базил Янко, президент на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. Неговият телекс от Ню Йорк бе кратък и ясен:

„Утре в Женева. Настоявам за лична среща с вас в 10:00. Моля потвърдете.

Янко.“

Разбира се, че потвърдих. „Арлекин и Сие“ бе гарантирала всички акции на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“ и асоциираните с нея компании. Инвестицията ни в техни акции бе като разрешително за печатане на пари. Благодарение на препоръката им при нас бяха прехвърлени редица големи сметки. Базил Янко можеше да поиска от мен да танцувам танго по опънато въже и аз щях да го направя.

Не че го харесвах. Напротив, дори външно ми бе противен. Той бе висок, длъгнест скелет с миши цвят на лицето, тънки, стиснати устни и черни, малки очи без никакво чувство за хумор в тях. Бе арогантен, властен и лишен от добри обноски. От друга страна, бе признат за най-оригиналния интелект в света на компютърните технологии. Започнал като конструктор в „Хъниуел“, после основал „Криейтив Системс Инкорпорейтид“ и започнал да разработва програми за по-важните институции — правителствени агенции, транснационални корпорации, банки, авиолинии, полицията. Неговите компании действаха във всички европейски страни, в Южна Америка, Австралия, Япония и Великобритания. Богатството му бе легендарно. Системите му бяха конците, които дърпаха живота на милиони кукли. Самите ние ги използвахме. Базил Янко не криеше, че всъщност системите използват нас. Едва бяхме седнали на заседателната маса, когато той ми тикна под носа един плик.

— Прочетете това. Медицинските изследвания на Джордж Арлекин.

Ядосах се и не го скрих.

— Това са лични документи. Как, по дяволите, ги взехте?

— Лесно. Болницата е изследователски институт, който наема компютърно време от нас.

— Страшно неетично е!

— Прочетете ги все пак. Разкриват две възможности. Арлекин е болен от рак на кръвта или от рядка вирусна инфекция. Ако оздравее, ще се възстановява продължително време и за известен период ще намали дейността си.

— И…?

— Ако умре, негови преки наследници са съпругата му и малкият му син. Управлението на „Арлекин и Сие“ ще премине в ръцете на досегашните директори и на всеки нов талант, когото успеят да открият. Добрите банкери са рядкост. Логичното следствие ще бъде намаляване стойността на акциите и на бъдещата печалба.

— Това е вашата логика, мистър Янко.

— Готов съм да се обзаложа. Ако Арлекин умре, искам да купя неговия дял. Ще предложа повече от всеки друг на пазара.

— Това е проблем на изпълнителите на завещанието.

— От които вие сте главният.

— Не го знаех.

— Но е истина.

— А ако Арлекин оживее, в което не се съмнявам?

— Предложението остава. Моля ви да му го предадете, когато бъде в състояние да го обмисли.

— Уверен съм, че ще откаже.

— Като резервен вариант съм готов да купя акциите на неговите съдружници, някои от които имат желание да продават.

— Според учредителния договор Джордж Арлекин има първа опция^[2] за покупка.

— Знам. Но може да реши да се откаже или да продаде опцията.

— Много се съмнявам.

— Прекалено уверен сте, мистър Дезмънд. Позволете да ви кажа, че поведението на психически уравновесения обект може да бъде изчислено с вероятност до седемдесет и пет процента.

— И Арлекин е един от вашите обекти?

— И то от най-важните.

— Ще остане поласкан, когато го узнае.

— Не го надценявайте, Дезмънд, и не подценявайте мен. Обикновено получавам това, което искам.

— Защо искате „Арлекин и Сие“? Стиснатите му устни се отпуснаха в усмивка.

— Знаете ли откъде Арлекин е получил името си? Неговият прапрадядо е бил актьор, който играел Арлекин в комедия дел’арте. О, да, вярно е. Знам семейната история наизуст. За четири поколения са били извършени големи промени. Но това е традиционна роля, нали? Арлекин променя света с едно замахване на пръчката на шута… и след това се смее тихичко на неговото объркване. Между другото… — Той бръкна в чантата си и извади обемиста папка. — Плащате ни, за да проверяваме сигурността на вашите счетоводни системи. Това е докладът за последните шест месеца. Компютърът е показал сериозни аномалии. Ще видите, че някои от тях заслужават незабавни мерки. Ако са ви необходими пояснения или помощ, моите хора са на ваше разположение.

Той стана. Ръката, която ми подаде, бе студена и мека като умряла риба.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Моля, предайте поздравите ми на мисис Арлекин, а на съпруга й — пожеланията ми за бързо оздравяване. Приятен ден, мистър Дезмънд.

Когато го изпратих до асансьора, внезапно ми стана студено и ме побиха тръпки. Първите банкери са били жреците, а парите все още бяха езика на ритуалите. Така че, когато кажете на някой банкер, че в сметките му нещо не е наред, то е все едно да му направите магия или да изречете смъртоносна клетва над главата му. Компютърът е могъщ мозък, който може да побере цялото познание от вековете, да създаде математически чудеса само за миг и да даде верни отговори на най-трудните уравнения. Всъщност той подмамва човека към сляпа вяра и после го изоставя на собствената му глупост.

Не можехме да купим мозъка. Наемахме времето му. Ползвахме чужди експерти, за да му обясняват нуждите ни. Назначавахме програмисти, за да го захранват с точни данни. Основавахме моментните си решения на отговорите, които той ни даваше. Но тъй като се страхувахме, че програмистите могат да сгрешат или злоупотребят със служебното си положение, използвахме системи за контрол, за да следим всеки признак за грешка или измама. Така че вярвахме, както правят религиозните хора, че системата е сигурна и неприкосновена, защитена от глупци и мошеници.

Имаше само един проблем: и мозъкът, и програмистите, и системите за контрол бяха членове на едно и също семейство — „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. Главата на семейството бе Базил Янко, който копнееше да ни завладее. Щем — не щем, бяхме затворени в омагьосан кръг, описан от съвременен магьосник. Докладът, който стоеше на бюрото ми все още неотворен, бе неразгадаемо писание, пълно със заклинания и опасни загадки. Трябваше да събера кураж, за да го отворя. Нуждаех се от тишина и спокойствие, за да го проуча. Казах на Сюзън да не ме свързва с никого, заключих вратата и се съсредоточих в четене. Два часа по-късно бях изправен пред жестоката истина: „Арлекин и Сие“ издоена с петнадесет милиона долара. Установена бе и самоличността на дояча — самият Джордж Арлекин.

А сега един лесен въпрос: подобно на равина, който се измъкнал от синагогата в събота, играл голф и вкарал топката с първия удар, се питам на кого да кажа. Престъпникът — или жертвата — лежеше в болница на седем хиляди мили оттук и очакваше някой мъж в бяла престилка да му съобщи дали ще живее или не. Трябваше да намеря петнадесет милиона, преди да дойдат финансовите ревизори. Ако се наложеше да рискувам личните си авоари, това щеше да ми осигури пет милиона, но оставаха още десет. На кого можех да обясня нуждата си? Кой би ми помогнал с толкова голяма сума? Там, където играят пари, героите са много малко. Банкерите са чувствителни като актинии. Бутнете ги с пръст и те ще се свият на мека топка, трепереща от страх и възмущение.

Трябваше да проверя доклада, независимо дали е верен или не. Но на кого да се доверя? Компютърните специалисти също се държат един за друг. Освен това компютърната информация е като секса. Можете да я продадете на двадесет души и пак да я притежавате. И кой го е грижа, при условие че не я продавате под носа на минаващия полицай? Ако не ми вярвате, мога да ви го докажа. Един от клиентите ни похарчи двадесет милиона за проучване на крайбрежни петролни залежи и откри, че конкурентите му вече сондирали на неговия участък, далече преди той да направи последните си изчисления.

Бе един часът. В един и половина трябваше да обядвам и говоря пред „Клуб Комерсиал дьо Женев“. Знаех, че ако изтърва дори половин дума на съмнение или обезсърчение, тя ще обиколи света, още преди борсата в Ню Йорк да отвори врати. Заключих доклада в куфарчето си, освежих се в банята на Арлекин, отключих вратата, свързах телефона и повиках Сюзън. Тъй като и без друго щях да й го кажа, по-добре беше да го направя веднага.

Сюзън е секретарката на Арлекин. Тя е на четиридесет години плюс-минус една и бе влюбена в него от деня, в който прекрачи прага на кабинета му. Макар и леко прошарена, все още е много хубава жена, със стегнато тяло и остър ум и трезво отношение към секса и приятелството. За известно време бяхме любовници по погрешка. Сега сме приятели по свое желание. Бих поверил живота си в ръцете й, но нямах право да постъпя по същия начин и с този на Арлекин. Така че не й казах цялата истина. Това, че я прие, без да ме разпитва или да изрази възмущение, доказва цената й.

— Сюзи, загазили сме много.

— Базил Янко?

— Да.

— Мразя този човек.

— И аз. Но трябва да преговарям с него. Трябва да действам бързо. Никой не трябва да знае къде отивам и с кого се срещам. Ясно ли е?

— Напълно.

— Телефонирай и поръчай самолет за три часа следобед. Свържи ме с Карл Крюгер в Хамбург. Обади се в клуба и им кажи, че ще закъснея за обяда, но ще пристигна навреме за речта. После отиди в апартамента ми, събери багаж в една чанта, вземи ме след обяда и ме откарай на летището. Искам да продиктувам телеграма, която да се кодира и изпрати до всички директори на клонове. Някой е проникнал в компютрите ни. Изцедили са ни с петнадесет милиона.

— Мили Боже! Джордж знае ли?

— Не.

— Ще му кажеш ли?

— Не и докато лекарите не се произнесат.

— Той замесен ли е?

— До ушите. Сюзи, трябва, да ми имаш доверие.

— Вярвам ти, Пол. Но и ти трябва да ми се довериш.

— Това, което не знаеш, ще ни помогне. Да го оставим така за момента.

— Имай предвид едно нещо, Пол. Арлекин е по-силен, отколкото си мислиш.

— Трябва да бъде такъв, Сюзи… Бъди добро момиче и проведи разговорите.

Карл Крюгер, президент на „Крюгер & Ко“ АД, седеше на бюрото си и се тъпчеше с кренвирши и бира, докато младшите му служители обядваха с клиентите си в „Четирите сезона“. Можех да си го представя — шестдесет и пет годишен, посивял като прибалтийска мечка, мърморещ недоволно против това, че го прекъсвам.

— Виж какво! Вие в Женева си играете с парите. Ние тук трябва да работим, за да ги спечелим. Какво, по дяволите, искаш?

— Вечеря, легло и разговор довечера.

— Никакъв шанс! Хилде е в града. Знаеш какво означава това. Тя е единствената жена, с която мога да се справям тези дни.

— Тогава ще поговорим набързо и ще я заведем на вечеря. Моля те, Карл!

— Изглеждаш разтревожен, Пол. Нещо не е ли наред?

— Нищо не е наред. Арлекин е в една болница в Калифорния. В чинията си имам обяд, достоен за куче. Нуждая се от теб, стари приятелю.

— Шест часа у нас. И ако закъснея заради теб, ти ще спиш с Хилде. Wiedersehen!

— Wiedersehen, Карл. И благодаря.

Пристигнах навреме за обяда. Отделих двадесет минути за изпълнени с оптимизъм празни приказки, на които сутрешните вестници щяха да посветят по половин колона. Самолетът излетя в три и петнадесет, а в шест без петнадесет вече чуках на вратата на крепостта на Крюгер на „Алстер Парк“.

Ако срещнете Карл Крюгер, няма да ви допадне. Англичаните ще ви кажат, че той е тесногръд юнкер, който помагал на Хитлер, а после подкупил американците, за да получи добра характеристика, и се заел да възстанови състоянието си във Федералната република. Може и така да е било, а може и да не е; не знам. Това, което знам, е, че Хели Анспахер се кълне, че той е дал милиони, за да спаси съпруга й от главорезите след заговора на Щауфенберг, че Хаим Херцел дължи живота си на него, а Джим Брандс се е крил в къщата му в продължение на три седмици, след като е бил ранен при полицейска хайка в Любек. Но всичко това е минало, прекалено сложно, за да го разберем.

Той е толкова широк, колкото и висок, с къдрава стоманеносива коса, огромни месести ръце и лице, нашарено с червеникави белези по рождение и кафеникави петна. На вид е очукан като стар боксьор, но мисълта му е ясна и два пъти по-бърза от вашата или моята. Той ме посрещна, сякаш бях изгубеният брат, прегърна ме през рамо и ме побутна, олюлявайки се, към камината.

— Мили Боже! Пребледнял си като калугерка! Нека налея малко огън в стомаха ти. Съобщих на Хилде, че ще дойдеш. Каза, че ще те поздрави лично… Скоч, нали… Знаеш ли, Пол, когато срещнах Хилде за първи път, тя се снимаше в долнопробни филми за Грегъри в Мюнхен. Това беше преди двадесет години, а днес тя все още е красива. И така, първо работата. За какво искаш да говорим?

— Петнадесет милиона долара.

— Какво продаваш?

— Нищо. Това е липсата по нашите сметки. Изиграли са ни, Карл.

— Кой го е извършил?

— Според доклада — Джордж Арлекин. — А според теб?

— Не е той.

— Попита ли го?

— Ще го направя, когато разбера дали ще живее, или ще умре.

— Значи не е Джордж. Тогава кой?

— Някой, който има достъп до компютърната ни мрежа.

— Име?

— Според мен Базил Янко.

— Защо? Той е тъпкан с пари.

— Иска да ни завладее. Каза ми го днес, когато ми предаде доклада относно сигурността на системата.

— И какво искаш от мен, Пол?

— Да ме прикриеш с десет милиона, за да останем чисти, докато аз оправя счетоводните книги и извърша необходимите преводи.

— Откъде ще дойдат останалите пет?

— От мен. Това е всичко, което имам.

— Ти си сантиментален глупак. Ще спасиш Арлекин, но Янко пак ще има доказателства за злоупотребата.

— Ако я прикрием, ще му бъде по-трудно да ги използва. А ако опита, това може да насочи следите и към съучастие. Може въобще да не се наложи да посегна на резервния капитал, Карл. За Бога, стабилни сме като Гибралтар. Но трябва да спечеля време, докато получа пълномощия от Арлекин и организирам независимо разследване.

— Защо се обръщаш към мен, а не към акционерите ви?

— Според Янко той ги е сложил в джоба си. Ти си единственият, на когото вярвам, че няма да каже и дума — без значение дали ще помогнеш или не.

— И кой ще извърши разследването?

— Това е другият проблем. Нуждая се от международен експерт или добре известна фирма за сигурност и разследвания. Те са много малко и в момента, в който се обърна към някоя от тях, Янко ще научи.

— И ще подкупи твоя човек под носа ти.

— Или по-лошо. В тази игра загиват хора, Карл.

— Кой е казал, че парите не миришат? Ти си в тежко положение, млади ми Пол. Налей си още уиски. Трябва да помисля.

Мислещият Карл Крюгер приличаше на каменотрошачка, която смила чакъл. Той се разхождаше напред-назад из просторната стая, пуфтеше, оригваше се и мърмореше под носа си. Дръпна пердетата, разположи едрото си тяло на перваза и се загледа в светлините на стария ханзейски град, издигнат с парите на бюргерите и пуснал корени толкова дълбоко в балтийската кал, че бе оцелял дори при катаклизмите на масираните бомбардировки и следвоенното разделяне на Райха. Неговите жители са банкери, търговци, корабостроители, моряци-гуляйджии, влюбени в родния си град и неговите исторически привилегии. Те са хитри и упорити, бързо се сприятеляват, но са трудни противници. Ако Карл Крюгер реши да ме подкрепи, ще започна да се боря. Без него оставам беззащитен срещу бурята. Най-накрая той се обърна към мен със строго изражение на лицето и въпросителен поглед.

— Срещал съм се с Базил Янко. Мисля, че го разбирам. Той е гений, който играе големи игри. Кой е твоят Джордж Арлекин? Плейбой, палячо, аматьор? Парите са работа за мъже. Този град е доказателство за това. Твоят Арлекин пилее времето си, сякаш това е детска игра.

— И ти ли му завиждаш, Карл?

— Да му завиждам? Боже мой! Да завиждам на някого, който се нуждае от петнадесет милиона, защото не е в състояние да контролира собствените си сметки!

— Престани, Карл! Много добре знаеш, че може да се проникне във всяка система. В Лондон има човек, чиито клиенти искат от него точно това. Ако получи гаранции, той ще те обере до шушка и ще внесе парите в лична сметка. Всъщност ти ме питаш дали Арлекин заслужава да бъде спасен. Според мен, да. Не е необходимо да живееш като отшелник, за да докажеш, че си добър банкер. Живееш също така добре, както и той. На времето ти беше същият. Ще го унищожиш само защото не харесваш начина му на живот?

— Не това е същността на въпроса. Защо Янко е избрал него? Защо не мен? Защо не половин дузина други, чиито имена и двамата можем да назовем? Избрал е Арлекин, защото в него, както и в цялата ви система, има някаква слабост. Искам да знам каква е тя.

— Не трябва да питаш мен, Карл.

— Защо?

— Защото той ми е добър приятел, аз съм кръстник на сина му и съм влюбен в жена му.

— Всемогъщи Боже! Значи вместо да му я отнемеш, ти се превръщаш в мъченик заради приятелството ви! По-голям глупак си, отколкото те мислех!

— Какъв е отговорът ти, Карл, след като вече знаеш?

— Ще ти помогна… при едно условие.

— Какво е то?

— Независимо дали умира или не, Арлекин трябва да знае. Искам първа опция върху неговите акции и правата му върху останалите дялове. Ако не се съгласи, аз се оттеглям.

— Жестоки условия, Карл!

— Това е Хамбург, братле! Нищо не се върши даром. Никога не отпускай примката, ако не искаш плячката да избяга!

— Ще предам условията ти на Арлекин.

— Непременно. Сега, за твоя детектив… Не можеш да наемеш компютърен специалист, защото Янко ще знае всеки твой ход. Съгласен ли си?

— Да.

— Можеш да се обърнеш към полицията.

— Работим под юрисдикцията на много държави. Ще предизвикаме скандал във всяка една от тях.

— Можеш да използваш частен детектив.

— Но пак ще имам нужда от компютърен специалист, който да провери системата.

— Според мен ще имаш нужда от нещо повече.

— Не те разбирам.

— Янко разполага с всичко — пари, информация, световно влияние. Той има неограничена власт. Може да създаде една лъжа и мигновено да я продаде на половината свят. Захванеш ли се веднъж с него, трябва да се стремиш да го унищожиш, преди той да те разори. Ето защо питам дали Джордж Арлекин има куража да се заеме с това. Ако не, по-добре да продаде дела си още сега, докато има кой да го купи.

— Ще му кажа и това, Карл.

— Ако той е готов да се бори, в Ню Йорк живее един мъж, който може да му помогне. Използва няколко имена, но истинското му е Арон Богданович. Той също е гений в своята област, но най-голямото му достойнство е, че не може да бъде купен.

— С какво се занимава?…

— Терор.

Само за един миг се отдалечихме на цели две хиляди години от старата къща на „Алстер Парк“. Върнахме се в мрачните гори, наречени Хамма, със запалените огньове, пияните войни и похотливите им страсти след победата. В този призрачен миг прозрях истинското име на нашия занаят — кървава битка за пари и власт, а вълците стояха в очакване да изядат това, което остане след войните.

Карл Крюгер се отпусна тежко на стола, наля алкохол в чашата си и го изпи на един дъх. Впери в мен язвителен поглед и се подсмихна.

— Мислиш, че се шегувам, а?

— Не.

— Искаш ли да попиташ нещо?

— Да. Откъде познаваш Арон Богданович?

— Аз съм негов банков агент.

— За кого работи?

— Държавата Израел.

— Защо ще се заеме с услуга на частни лица?

— Задължен ми е лично. Измъкнах от Латвия брат му и сестра му.

— И с какво може да ни помогне?

— С почти всичко. Терорът е многостранна дейност. Обществеността вижда само най-грубите й прояви — убийството на някой агент или отвличането на самолет. Спекуланти понижават стойността на валутата ни; араби прекратяват петролните доставки. В този смисъл докладът на Янко до теб е терористичен акт.

— Как да се свържа с твоя Арон Богданович?

— Собственик е на магазин за цветя на Трето авеню, между Четиридесет и девета и Петдесета улица. Ще влезеш и ще покажеш бележка от мен. По-добре да я напиша още сега. Скоро ще пристигне Хилде и ни предстои бурна нощ.

Бях ерген, симпатичен при това и отдавна бях навършил пълнолетие. Ако Карл и Хилде искаха да прекараме нощта в града, бях готов да им правя компания. Вечеряхме в къщата, тъй като Карл разполагаше с най-добрия готвач в цял Шлезвиг-Холщайн. Хилде, която е закръглена, приятна и жизнерадостна, като младо момиче, бе поела ролята на домакиня. После Карл, зачервен и възбуден, реши да нахлуе в Санкт Паули. Не можах да го спра, а и на Хилде й се ходеше там. И така, между полунощ и четири сутринта пребродихме Reeperbahn: барове, заведения със секспрограми, лесбийски вертепи, клубове на хомосексуалисти и моряшки кръчми, където Карл свири на акордеон и игра клог^[3] по постлания със стърготини под. Очаквах всеки момент да получи удар, но вместо това той завърши изпълнението си с актьорски замах. Докато Хилде разкопчаваше ризата, а аз събувах обувките му, той отвори едното си око и произнесе с патос:

— Разбираш ли, млади ми Пол, ако не можеш да се биеш с тях, остава ти само едно нещо. Ако не можеш да направиш и него, лягаш долу и умираш.

Беше добър, запомнящ се финал на тази пиянска вечер. Съмнявах се дали щях да успея да го поднеса според вкуса на Джордж Арлекин — най-миролюбивия, най-любезния човек.

Тридесет и шест часа по-късно бях вече в Лос Анжелис, разхождах се с Жулиет в градината на хотел „Бел Еър“ и споделях възторга й от новините: Джордж отървал смъртната присъда, до една седмица щял да излезе от болницата, а след месец щял да бъде готов да започне работа без големи натоварвания.

Жулиет беше пълна с планове.

— Решихме да отидем в Акапулко. Лола Франк ни дава вилата си под наем. Там има прислуга, която да се грижи за нас. Има лодка и… О, Пол, това ще е като втори меден месец! Нямам търпение да отидем там. Ще подскачам при всяко иззвъняване на телефона. Джордж е сякаш друг човек, толкова спокоен и сдържан. Сякаш е трябвало да съхрани всяка частица от силата си за критичния ден. Не се оплака нито веднъж. Винаги е бил внимателен с мен, но живееше в свой собствен, потънал в здрач свят. Дори когато му съобщиха добрите новини, той бе неестествено спокоен. Усмихна се и благодари на лекаря за грижите му. Когато останахме сами, ме прегърна силно и се разплака за малко. После каза нещо много странно: „Сега знам името на ангела.“ Попитах го какво има предвид, но той ми отвърна, че било нещо, което не искал да обяснява… — Кога мога да го посетя?

Днес следобед: Защо не отидеш сам и не го изненадаш?

Ако си сигурна, че…

— Разбира се. Това ще ми даде възможност да отида на фризьор и да обиколя магазините. Но няма да му позволиш да говори за работа, нали?

— Само за малко, обещавам.

— Ще ти се зарадва много. О, Пол! Днес е прекрасен, прекрасен ден.

Според мен денят беше отвратителен. Разбирах защо в далечното минало прерязвали гърлата на тези, които донасяли лоши вести. Докато карах към болницата, за да се срещна с Арлекин, се чувствах така, сякаш сам прерязвах своето. Мина ми през ум да премълча за неприятностите, но не можех да го направя. Нямах правата да действам без съгласието на Арлекин.

Когато го видях, сърцето ми се сви. Той седеше в един фотьойл, облечен в копринена пижама и халат и бе толкова блед, че изглеждаше прозрачен. Ръката, която поех, бе суха и слаба. Само усмивката бе същата: лъчезарна, малко тъжна, но дяволита, както преди. Не претендираше за внимание, както, обичат да правят болните. Избегна да отговори на въпросите ми с вдигане на рамене.

— Всичко свърши, Пол. Много съм щастлив. Радвам се и за Джули. Искам да изляза по-скоро оттук. Казват ми, че възстановяването щяло да протече бавно. Ще можеш ли да се справиш още малко?

— Разбира се. Но трябва да поговорим по работа. В състояние ли си?

— Естествено. Давай.

— Новините са лоши, Джордж. Той се засмя и сви рамене.

— И най-лошите да са, аз пак ще остана щастлив. Съобщих му ги. Изслуша ме със затворени очи, без да ме прекъсва, с глава, отпусната на гърдите, и ръце, кротко положени в скута. Когато свърших, попита:

— Как е било извършено, Пол?

— Всичко е в доклада. Нуждаем се от експерт, който да провери детайлите, защото става въпрос за множество трансакции, но по същество методът е прост. Подкупваш програмиста, за да подаде на компютъра неверни инструкции. Ако не бъдат отменени, компютърът ще ги изпълнява до второ пришествие… Знаеш как действаме на борсата. Купуваме и продаваме за цели групи клиенти и чак след това разпределяме ценните книжа, приходите и разходите. Компютърът ни е бил програмиран да отбелязва неверни разходи при трансакции и да превежда приходите по кодирана сметка в „Юниън Бенк“ в Цюрих. Титуляр на сметката си ти.

— Никога през живота си не съм имал сметка в „Юниън Бенк“.

— Според доклада подписите на документите за откриването й и на чековете са твои.

— Искаш да кажеш, че са оперирали със сметката?

— От нея е било изтеглено всичко.

— Чрез фалшификация!

— Ще трябва да го докажем и да посочим фалшификатора. Освен това ще трябва да открием кой е проникнал в компютрите на клоновете ни и кой е платил всичко това.

— Защо самите ние не сме разкрили несъответствията?

— Защото се доверяваме на компютрите. И ако трансакциите за деня съвпаднат, не ги поставяме под съмнение. И тъй като операциите, които извършваме, са толкова много, единствено счетоводителите и ревизорите обръщат внимание на крайния резултат.

— Пол, това е лудост! Да обера собствената си компания… Не мога да го проумея!

— Някой е искал да те превърне в мишена. И мисля, че това е Базил Янко.

— Ако е вярно, ние можем да се отървем от него и да наемем друг.

— Не, по дяволите! Забрави ли колко време изисква инсталирането на една система и обучаването на операторите? Нещо повече, смятам, че това е само предупреждение — начало на шантаж.

— То пак е криминално престъпление.

— Ако успеем да го докажем. Трябва да възстановим също така липсващите средства в банката. Необходими са ми твоите указания. За момента двамата с Карл Крюгер сме ги гарантирали, но Карл иска своя дял от плячката.

— Нека го получи, Пол.

— В такъв случай ще ми бъде необходимо пълномощно, за да оперирам с активите, поне докато не си в състояние да пътуваш и действаш сам.

— Трябва да се доверя някому, Пол. На кого друг, ако не на теб?

— Значи ще се борим с Базил Янко.

— Не съм казал това.

Не можах да повярвам на ушите си. На устните му се появи едва забележима тъжна усмивка.

— Не се изненадвай чак толкова, Пол. Току-що се върнах от границата с отвъдното. Знам от колко малко багаж има нужда човек. Трябва да ти кажа, че не съм сигурен дали искам да запазя „Арлекин и Сие“. Не бих искал да стане собственост на Базил Янко, но не бих попречил на Карл Крюгер да я купи. Това е приемливо разрешение. Джули и момчето са осигурени. А аз излизам от безумната надпревара.

— Ако продадеш при тези обстоятелства, това означава, че действаш по принуда.

— Това е едната страна на монетата.

— Тогава ще ти покажа и другата. Ако ти отстъпиш, онези копелета печелят. И понеже са спечелили, те ще опитат отново и не всяка жертва ще се измъкне така щастливо като Джордж Арлекин.

Той пребледня внезапно и започна да се поти. Почувствах се като престъпник за това, че го притиснах толкова силно. Помогнах му да си легне, измих лицето му и изчаках, докато на хлътналите, му бузи се появи малко цвят. Единствените думи, които успях да намеря, бяха изтъркани и състрадателни.

— Събра ти се прекалено много. Извинявай, Джордж. Оставаме приятели, каквото и да решиш.

Той сграбчи китката ми с измършавялата си ръка и се обърна към мен с молба.

— Ще ти открия една тайна, Пол. Трудно е да се сражаваш с ангела на злото, защото той не иска ти да се бориш. Той иска единствено да почиваш и да спиш. Много е съблазнително да затвориш очи и да се отпуснеш. Не ме съди сега. Дай ми малко време.

— Нямаме никакво, Джордж.

— Знам.

— Да кажа ли на Джули?

— Още не. Напоследък имахме лични проблеми.

— Да остана ли още малко.

— Не, благодаря. Изтощен съм. Елате утре с Джули. Все още беше рано. Не ми се искаше да се прибирам в хотела с неговите помръкнали звезди и посивели служители. Желаех да остана сам, свободен да побъбря за най-обикновени неща: цената на бифтека, коликите на таксиметровия шофьор или как момичетата не били това, което трябвало. Обикновеният живот ми допада. Той е по-лесен и човек го прекарва сред повече приятели. Влязох в един мрачен, полупразен бар. Поръчах бърбън, настаних се край бармана и в продължение на половин час се оплаквахме един на друг.

Току-що бяхме оправили Близкия изток и се заемахме със скандалите в американската администрация, когато телефонът иззвъня. Барманът вдигна слушалката и след това се обърна към мен.

— Вие ли сте Пол Дезмънд?

— Да.

— На телефона е Ню Йорк.

— Ню Йорк?

— Така казаха. Ще приемете ли разговора? Той ми подаде слушалката и аз смутено казах:

— Ало.

— Мистър Дезмънд? Тук е Базил Янко. Обаждам се, за да ви поздравя с добре дошъл в Съединените щати.

— Как ме открихте?

— Нашата организация е изключително ефикасна, мистър Дезмънд. Имате ли някакви новини за мен?

— Един съвет, мистър Янко. Не нахлувайте в личния ми живот.

Той се разсмя мрачно.

— Можем ли да ви помогнем с нещо по време на престоя ви?

— Не.

— Добре тогава, приятен ден. Ще поддържаме връзка. Au revoir, мистър Дезмънд.

Затворих телефона и се върнах към бърбъна си. Барманът ме изгледа проницателно. — Лоши новини?

Заложих на губеща карта.

— Много лошо. Не можем винаги да печелим. Още едно?

— Благодаря.

Загледах се мрачно в чашата си, докато той ми разказваше надълго и нашироко как през нощта, след като се развел, спечелил джакпот в Лас Вегас и спал — о, Господи! — с най-готината мацка, която бил срещал през последните двайсет години — танцьорка във вариете.

Неговият късмет ми вдъхна кураж дотолкова, че реших да се обадя на своя приятел и клиент Франсис Ксавиер Мендоса, който живееше в Брентууд. Той е малко чудо — кастилски джентълмен, непокварен от простащината на Западното крайбрежие. Има трима сина и една дъщеря. Всяка неделя и през светите празници отива на литургия, отглежда едно от най-добрите вина в Напа вели, а през свободното си време превежда на английски стиховете на Антонио Мачадо. Що се отнася до калифорнийската политика, той е нещо като хамелеон — винаги има власт и влияние, но не можеш да кажеш нищо по-конкретно.

Когато му съобщих, че трябва да го видя, той ме покани по съвсем старомоден начин.

— Моят дом е и твой. Идвай веднага.

След четиридесет минути, когато вече се бяхме разположили в градината му, го попитах:

— Какво можеш да ми кажеш за Базил Янко и „Криейтив Системс Инкорпорейтид“?

Орловият му нос се сбърчи от отвращение.

— За този ли? Животно, но животно с власт. Половината от големите предприятия по Крайбрежието ползват услугите му и му лижат подметките, когато плащат сметката. Не бих искал да имам нещо общо с него.

— Какво не му е наред?

— Официално нищо. Трябва да го призная. Осигурява най-доброто компютърно обслужване в страната — системи, програми, сигурност и всичко останало. Върши чудеса. Но станеш ли му веднъж клиент, няма отърваване. Той контролира системите ти и узнава всеки твой ход. Една-единствена грешка и Янко вече се е настанил в кабинета на президента. Направи го с трима мои приятели и един враг, за когото това бе най-лошото, което можеше да му се случи. Защо питаш, Пол?

— Ние също го използваме. Смятаме, че е подправял данни.

— Ay de mi!^[4] Много лошо.

— Вършил го е и тук?

— Според слуховете да, но няма доказателства.

— Можем ли да намерим, ако се разровим?

— В Калифорния! Никакъв шанс! За Бога! Президентът е компрометиран, Конгресът — уплашен, а хората — покварени. Съмнявам се дали мога да ти посоча двадесет души в този град, които да не са били подкупвани от някого. Не мога да посоча дори десет, които да посрещнат спокойно една финансова ревизия.

— Тъжна присъда.

— Тъжна и злокобна. По-лесно мога да ти намеря убиец, отколкото честен или смел човек. Знам — той разпери ръце в жест на отчаяние, — че както винаги преувеличавам. Аз съм като Диоген, който се мръщи в бъчвата си. Но такива са времената. Когато живееш на кредит, както правим ние, американците, винаги можеш да бъдеш изнуден. Когато правиш кариера в някоя корпорация, ти се боиш от човека над теб и от този под теб. В това е силата на Янко. Той знае тайните на всеки. А това, което не знае, си го измисля, за да го вкара в документите, и когато си поиска да го представи за най-чиста истина.

— Тогава как може да бъде победен?

— Само по един начин. Да проникнеш в неговия свят. Да го следиш, оставайки на сянка — може би в продължение на години — докато някой ден го подмамиш на светлото и го разгромиш. Във всеки случай ще се нуждаеш от здрави нерви за тази игра. А когато обядваш, трябва винаги да сядаш с лице към вратата и с гръб, опрян на дебела тухлена стена… Това е добър съвет. Запомни го. Ще се поинтересувам. Ако открия нещо полезно, веднага ще те уведомя.

— Ти си свестен човек, Франсис.

— Заслугата не е моя. Майка ми, Бог да я прости, ми дърпаше ушите и ме възпита така. А сега позволи ми да ти предложа шери. Най-доброто и много се гордея с него.

Той наля гордо течността и вдигна тост — за здраве, пари, любов и време, за да се насладим и на трите. Докато го пиех, изпитвах зловещото чувство, че Базил Янко наднича зад рамото ми и се хили злокобно и иронично.

Преди години, когато бях в Токио, продавах желязна руда, която все още лежеше в земята, и харчех комисионната си, преди още да я бях спечелил, се сприятелих с Киоши Кавай, старейшината на японските гравьори. Още тогава той бе възрастен, но много жизнен и проницателен. Когато и да се почувствах зле — което се случваше често — отивах в работилницата и го наблюдавах с часове наред как дълбае плочката, смесва цветовете и мъмри чираците, ако очертанията не ставаха съвършени.

Когато Киоши се почувстваше зле — което се случваше рядко, но водеше до катаклизми — той ме замъкваше в един клуб на травестити в Шиюку, където мъжете бяха облечени като гейши, а малкото момичета — като седемте самураи. Те се суетяха край майстора, докато той ги рисуваше. Непрекъснато му поднасяха саке, а той импровизираше някое хайку^[5] и го изписваше с няколко красиви замаха на четката. Тези случки ме разстройваха, защото след безкрайния низ от саке и киринска^[6] бира бе трудно да различиш момичетата от момчетата и трябваше да отведа стареца вкъщи, преди да започне да се подписва на банкнотите и да ги раздава като сувенири.

По време на една от тези екскурзии той сподели рецептата си за добър живот. Когато изтрезня, го накарах да ми я изпише в стил „Канджи^[7]“, и там, където окачвах свитъка, бе моят дом. Надписът гласеше: „Никога не смесвай боите, когато духа западен вятър, и никога не прави любов с жена с лице на лисица.“ Това е поговорка, трудна за обясняване посред нощ, така че я използвам за пролог към историята на един много тежък ден.

Той започна със серия от нещастия. Събудих се рано и отидох да поплувам в басейна, подхлъзнах се и си изкълчих глезена. После падна смог и в продължение на пет минути кихах със зачервени очи. Сюзън се обади от Женева в осем часа. Съобщих й добрите новини за оздравяването на Арлекин, а тя отвърна с комюнике от тамошния фронт. Управителите на клонове били разтревожени от съобщението ми. Изведнъж се обезпокоили за авоарите на клиентите и за собствените си кожи и настояли да изясня указанията си. Тъй като не можех да направя нищо, преди да получа пълномощия от Арлекин, продиктувах едно успокоително съобщение, с което ги уведомих, че техният президент е жив и здрав и скоро отново ще се здрависа с тях. В разстояние на четиридесет и осем часа ще последват нови инструкции — така поне се надявах. Като капак на всичко се обади Жулиет и ме помоли да закусим заедно. Тя бе разстроена, защото малкият Пол бил болен от варицела, а глупавата бавачка ознаменувала събитието с многословна телеграма, написана на швейцарски немски, и докато пристигне, текстът бил изопачен. И други неща й тежаха, така че бях избран за изповедник.

— Пол, ние сме стари приятели. Нямаме тайни един от друг.

— Напротив, моето момиче, имаме, защото не можем да живеем без тях. Започни отначало.

— Ти си в лошо настроение.

— Да, ядосан съм, отвратителен съм и днес имам ужасен ден. Нещо друго?

— Безпокоя се за Джордж.

— За Джордж и теб или само за Джордж?

— Само за Джордж.

— Вчера ми говореше за втори меден месец. Какво се е променило?

— Снощи ми съобщи, че обмислял дали да не продаде „Арлекин и Сие“.

— Каза ли ти защо или на кого?

— Не… Мислех, че ти знаеш.

— Чуй ме добре, Джули, нека не си играем игрички. Обичам много и двама ви, но със съпруга ти работим заедно, а аз не издавам чужди тайни.

— Значи сте говорили за това.

— Не съм казал такова нещо.

— Върви по дяволите и ти, Пол Дезмънд!

— Тръгвам си, скъпа.

— Не, моля те! Почакай! Извинявай. Държа се ужасно. Но наистина се безпокоя. Джордж се е променил. Нямаш представа до каква степен. — За Бога! Той прекара продължително боледуване. Отслабнал е, потиснат е. Това е естествено. Не очакваш от него да танцува фанданго^[8], нали?

— Защо иска да продаде банката?

— Може би желае да получи печалбата си, да вложи парите някъде и да направи околосветско пътешествие. Защо не?

— И на какво ще заприлича без нея?

— На щастлив човек.

— Или на поредния богат безделник.

— През всичките години на нашето приятелство нито веднъж не е проявил леност.

— Тогава ще се превърна в дилетант, който не се е посветил на нищо.

— Той се е посветил на теб.

— Така ли? Съмнявам се.

— Не знам, Джули. Аз съм само един стар ерген.

— Пол, мразя, когато се хилиш и отклоняваш от темата.

— Какво искаш да направя? Ти си голямо, омъжено момиче. Знаеш и думите, и мелодията. Изпей ги на Джордж.

— Ще прозвучи фалшиво.

— Не ти вярвам. Просто не искаш да вземеш решение.

— Относно какво?

— Дали да му смачкаш фасона като на малко момче или да се издигнеш до истинска жена.

— Знаеш ли защо?

— Не искам да знам. Това е твоя работа, не моя… Арлекин иска от нас да отидем следобед в болницата. Ще те взема в три.

Оставих я с изстиналото й кафе и излязох да се поразходя в градината. Бях ядосан на нея, на себе си, на Арлекин и на целия свят. Съпружеската криза ми бе също толкова необходима, колкото и трети крак. Ако до четиридесет и осем часа не изработим някаква стратегия за действие, бихме могли да се озовем пред заплахата от дворцов преврат. Най-лошото бе, че Арлекин, който се бе справял с всякакви ситуации, изглежда се разлагаше. Трима души бяха почувствали неговата слабост и бяха решили да се възползват от нея — Базил Янко, Карл Крюгер и собствената му жена. Аз бях единственият, който не я бе видял. Аз, еднооко чудо, крал в страната на слепците ли бях или глупавия Пол, малоумен и заслепен от фалшивия блясък на лъжливия принц? Трябваше да узная, дори само за да възвърна собственото си уважение.

После, тъй като бях ядосан и защото, когато съм ядосан, върша глупости, реших да започна своя лична война. Телефонирах в нюйоркската централа на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“ и помолих да ме свържат с Базил Янко. Трябваше да се представя на четирима души, преди да се обади той, любезен и мазен като масло.

— Мистър Дезмънд, за мен е удоволствие. Какво мога да направя за вас?

— Утре пристигам в Ню Йорк. Бих желал да се срещна със служителя, който е изготвил нашия доклад.

— Не е мъж, а жена. Казва се Халстрьом… Валери Халстрьом.

— Бих желал все пак да се срещна с нея. След това бих искал да поговоря с вас.

— Отлично. Ще ви затрудни ли, ако предложите час?

— Все още не съм направил резервация. Защо да не ви се обадя, когато пристигна?

— Направете го на всяка цена. Предадохте ли моето предложение на мистър Арлекин?

— Да. В момента го обмисля. Очаквам да вземе решение по-късно днес.

— Добре. Как е той?

— Изтощен е, но се възстановява.

— Радвам се. Предайте му моите най-добри пожелания.

— Непременно. До утре.

Нямах представа какво щях да му кажа тогава или който и да е друг ден, но най-малкото му бях сложил бодил под опашката и се надявах поне за известно време да му отвлече вниманието. Върнах се в стаята си и повиках стенографката на хотела. Когато тя пристигна, седнахме край басейна и се заехме с прехвърлянето на пълномощията, което трябваше да бъде извършено от Джордж Арлекин. Това беше досадна, съпроводена с чести спирания работа, но тя ме ангажира до обяд, когато се разходих до бара за предобеден коктейл.

Барманът ме поздрави по име и ми посочи един мъж, който се бе усамотил в ъгъла до прозореца.

— Онзи господин, сър. Току-що дойде и попита за вас.

Той беше млад, на не повече от тридесет години, облечен в костюм от трико с италианска кройка. Когато го приближих, мъжът стана и се представи почтително.

— Мистър Дезмънд? Радвам се да се запозная с вас, сър. Аз съм Алекс Дагън от „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. От бюрото ни в Ню Йорк ме помолиха да ви предам спешно съобщение. Телефонирах в апартамента ви. Бяхте излязъл. Реших да проверя в бара. Защо не седнете?

Седнах. Барманът ми поднесе питието.

— Значи имате съобщение за мен?

— Да, сър. Телекс от кабинета на президента. Ако последва отговор, за мен ще бъде удоволствие да го предам вместо вас.

Съобщението бе многозначително, формално и точно: „Според сегашните консолидирани данни и преценката на бъдещите възможности в тригодишен план оценяваме стойността на акциите на «Арлекин и Сие» на осемдесет и пет долара всяка. Това съобщение представлява твърда оферта^[9] за плащане в брой по сто долара за акция срещу целия пакет акции. Молим веднага да го предадете на мистър Джордж Арлекин и да го уведомите, че сме готови да предложим щедри условия за продажбата или отказването му от съществуващите опции. Останалите акционери са уведомени… Базил Янко, президент на «Криейтив Системс Инкорпорейтид».“

Пъхнах съобщението във вътрешния си джоб и надрасках отговора на плика: „Съобщението прието и потвърдено… Пол Дезмънд.“

Младият мъж грижливо сгъна плика в портфейла си.

— Ще го изпратя веднага щом се върна в офиса.

— Мога ли да ви почерпя, мистър Дагън?

— Не, благодаря ви, сър. Никога не пия по време на работа. Такива са правилата на компанията.

— Откога работите за „Криейтив Системс Инкорпорейтид“, мистър Дагън?

— Вече три години.

— И с какво се занимавате?

— Връзки с клиентите.

— А това какво означава?

— Отговарям за определен район. Веднъж в месеца посещавам всичките ни клиенти. Проверявам оплакванията, предлагам подобрения, изработвам проекти за разширяване сферата на услугите ни, които, разбира се, са замислени да се разрастват заедно с фирмата на клиента.

— Добре ли ви плащат?

— Много. Имаме система за премиране, опции върху акции и т.н. Работата е хубава и перспективна.

— Виждате ли понякога мистър Базил Янко?

— Рядко. Но ние знаем, че той е там… и още как, сър! Той знае какво прави всеки един от нас, включително и чистачките. Ако не се справяш, не оставаш дълго в „Криейтив Системс“.

Значи има голямо текучество на персонала?

— Не особено. Но достатъчно, за да ни държи нащрек предполагам. Все пак казват, че дори тези, които при нас отпадат, са по-добри от повечето в другите компании. Обикновено си намират работа без никакви трудности.

— Интересно. Къде подават молби?

— Повечето добри компютърни специалисти се обръщат към три големи агенции в Ню Йорк и две тук, на Крайбрежието.

— А вашата компания няма ли собствена агенция за наемане на служители?

— Не, сър. Ние обучаваме и набираме персонал единствено за самите нас и за нашите клиенти. Такава е политиката. Мистър Янко е категоричен.

— Добре, благодаря ви, мистър Дагън. Не искам да ви задържам повече.

— За мен беше удоволствие, сър. А съобщението ви ще пристигне в Ню Йорк до половин час.

Той беше приятен млад мъж, достатъчно наивен, за да бъде откровен. Стиснахме си ръцете, изпратих го до вратата и се върнах, замислен и недоволен, да довърша питието си. Сега бодилът бе под моята опашка. Янко знаеше всичко за вероятното поведение на психически уравновесения субект — да, братя и сестри, знаеше! Неясната оферта прави човек неспокоен, твърдата — алчен, а при осемнадесет процента над пазарната цена той се втурва да подпише, преди Дядо Коледа да е излетял обратно през комина.

Арлекин би могъл да откаже да продава, но беше божа истина, че не може да купи всички акции по сто долара едната и да посрещне дефицита от петнадесет милиона. Карл Крюгер би могъл да плати по деветдесет, но не би дал нито цент повече и аз нямах право да го обвинявам за това. Арлекин би могъл да опита да поведе битка на пълномощията и тогава Янко ще изиграе своя коз: документите, доказващи фалшификации и злоупотреби. След което нашите приятели, клиенти и съюзници щяха да ни изоставят на тълпи.

Новините бяха много ободряващи и подходящи да бъдат предадени в болнична стая. Арлекин ги прие с мрачен хумор.

— Хванати сме в щипките на рака. Само едно нещо ме утешава — цената е точна.

Жулиет го предизвика, стиснала ядосано устни.

— „Арлекин и Сие“ ти беше поднесена на златна тепсия, а ти я продаваш без капка срам само защото цената била точна. Срамувам се от теб, Джордж!

Лицето му пламна от гняв и той се обърна към мен.

— Какво ще ме посъветваш, Пол?

— Разумът ми казва да продаваш. Инстинктът — да се бориш.

— Можем ли да спечелим?

— Бихме могли.

— Но биха могли и да ни смачкат. Нали?

— За Бога, Джордж! — отново го нападна Жулиет, студена и изпълнена с презрение. — Престани да увърташ и си признай! Никога през живота ти не ти се е налагало да се бориш за нещо. Всичко си получил даром — дори таланта си! Сега ти предлагат още един дар. Премия от петнадесет долара на акция, за да се оттеглиш от компанията, която дядо ти е основал и която би трябвало да премине по право на сина ти.

Арлекин я гледаше, без да мигне, сякаш бе от камък. Мъчно ми бе за него и се срамувах от нас. Накрая той каза грубо:

— Седни, Джули. И ти, Пол.

Седнахме. Арлекин стоеше облегнат с гръб на прозореца, лицето му бе в сянка и ни гледаше с чувство на превъзходство. После започна да говори бавно, с нежелание, сякаш трябваше да изтръгва всяка дума от някакво скрито място в душата си.

— Изглежда, съм те разочаровал, Джули. Не го съзнавах. Извинявай. Знам, че и ти изпитваш съмнения, Пол. Но си имах причини. Ще се опитам да ги обясня. От много отдавна съм разочарован от професията ни, при която отглеждаме пари, както се отглеждат зелки, и ги продаваме на международния пазар като амбулантни търговци. Гледам средствата, които минават през ръцете ни, и се питам все по-често откъде идват: преводите от Флорида, за които знаем, че са мръсни пари, но никога не го признаваме; петродоларите от шейхствата, където все още търгуват с роби и режат ръце за кражбата на кошница фурми; авоарите, изтекли от потиснатите страни; плячката на диктатори и местни тирани. О, знам! Когато стигнат до нас, те всички са чисти, дезинфекцирани и миришат на розова вода, а с печалбата живеем като крале. Не се гордея с това. С всеки изминал ден изпитвам все по-малко гордост… Докато лежах тук и чаках лекарите да пристигнат със смъртната присъда, се чудех как ли бих отговарял за живота си, ако в отвъдния свят бъда изправен пред някакъв съд… Тогава, когато се случи всичко това, сякаш бях намерил изход: продавам, оттеглям се и си купувам свободно време, за да разкрия загадката на този свят и мястото ми в него. От друга страна, знам, че съм добър банкер и че честните хора се доверяват на името и традициите на „Арлекин и Сие“. Но въпросът е — и ти ми, го постави, Пол — че ако се боря с Янко, ще се боря в неговия свят, при неговите условия и с неговите оръжия. От това, а не от нещо друго се страхувам, Джули. Разбери, искам да се боря: харесвам риска, жестокостта и грубото беззаконие на неговия свят. Вярвам, че бих могъл да стана най-големият пират сред тях и да се усмихвам, когато избърсвам кръвта от сабята си. Но същността на въпроса е дали бих могъл да се понасям след това. Ще ти изглеждам ли по-мъжествен, Джули? Ще можем ли ти, аз и Пол пак да плаваме заедно, да се смеем и да пием вино на палубата?

Той се усмихна иронично и сви рамене.

— Е, това беше защитната ми реч. И тя е последната, която някога произнасям.

Джули го гледаше с пребледняло лице.

— Но все пак продаваш, нали?

— Не, скъпа. Ти отлично знаеш как да ме убедиш. Ще се боря. Само така ще мога да разбера дали играта си струва труда.

Нямаше ефекта на острия рязък вик на „На оръжие!“ Не беше подходящо и като музикална тема за втори меден месец. Дори когато планирахме действията си, това приличаше повече на заговор, отколкото на битка между добрите и лошите.

По обратния път към хотела духаше вятър откъм Санта Ана, а Жулиет седеше до мен, мълчалива и затворена в себе си. Копнеех да я прегърна и да я накарам да се усмихне, но тя бе далеч оттук, в страната на лисиците, където жените-призраци оплакват любовниците, които са загубили. Отделих четири часа и цяло състояние за телефонни разговори, след което взех среднощния полет за Ню Йорк.