Морис Уест
Арлекин (2)

Глава втора

В Ню Йорк се чувствам като у дома си, безсрамен капиталист, оял се от плячката от свободното предприемачество. Имам апартамент на „Ийст Сисктис“, прислужник японец и най-различни приятели и от двата пола. Обичам този град с цялото му безумие и щуротия. Наслаждавам се на дребнавата му суетня, лаконичния цинизъм и безцеремонните му обноски. Той е място, където животът е пълен с рискове, а да умреш, е много лесно, но тук аз се чувствам по-щастлив, отколкото в който и да било друг град по света.

Освен това съм безкрайно доволен, че личният ми живот е неприкосновен, тъй като телефонният ми номер не е обявен в указателя, на табелката на вратата пише чуждо име, а когато трябва да забавлявам досадници, използвам апартамента на банката в хотел „Салвадор“, така че не се налага да прекрачват прага ми. Това положение на нещата има и дипломатически предимства. „Салвадор“ е доста оживено място, където се провеждат делови срещи. Така че удобството на двойствения живот си заслужава: издаваш едното леговище и си почиваш в другото.

В осем сутринта, разчорлен и сънлив, се регистрирах в „Салвадор“. В девет бях в собствения си апартамент. До десет благодарение на помощта на Такеши се бях избръснал, изкъпал, закусил и възвърнал човешкия си вид. В десет и половина вече крачех по Трето авеню, за да се свържи с Арон Богданович, който продавал терор и много скъпи цветя.

Търговията с цветя процъфтяваше. Две момичета, въоръжени с ножици и тел, подреждаха една маса. Пътничка госпожа със златни очила, лимоненожълта престилка и хищна усмивка ме попита какво желая и преди още да си отворя устата, започна шумно да разгръща каталог с пролетни цветя. Когато поисках да видя собственика, усмивката й изчезна, тя изгуби всякакъв интерес към желанията ми и попита за името и професията ми.

Не остана особено доволна от информацията, която й дадох. Когато представих писмото на Карл Крюгер, тя го пое внимателно, сякаш бе експлозив, постави го на една табличка и го отнесе в задната стая. След няколко минути се върна и ми каза да прекося авенюто, да отида в „Таверната на Джинти“ и да почакам, докато ми се обадят по обществения телефон. Оттеглих се с поклон, чувствайки се нежелан и прокажен.

В „Джинти“ пих доматен сок и броих бутилките по рафтовете, докато най-после телефонът иззвъня и нечий глас ми нареди да отида до катедралата „Сейнт Патрик“ и да седна в първата изповедалня отдясно. Всичко това ми се стори страшно глупаво и му го казах. Гласът ме смъмри грубо:

— Когато стане въпрос за банков бизнес, ще се обърнем към вас. В нашата работа ние сме специалистите… Окей?

След като поставяше така нещата, окей. „Сейнт Патрик“ бе наблизо, малко молитви нямаше да ми навредят — при положение, че си спомнех думите. Изповедалнята бе мрачна и пропита със стари грехове. Решетката, която разделяше каещия се от изповедника, бе покрита с непроницаема мрежа. През нея ме заговори непознат, успокоителен шепот.

— Вие ли сте Пол Дезмънд?

— Да.

— Аз съм Арон Богданович. В състояние съм да запомня всяка ваша дума. Ще ми кажете каква услуга искате. Ще ви отговоря дали и при какви условия можем да я извършим. Започнете, моля.

Разказах му всичко с монотонния глас на изповядващ се. За мен това бе интересно упражнение, защото ме накара да осъзная в какво неопределено положение се бях поставил и колко прав бе Арлекин да се съмнява и колебае. Арон Богданович бе добър слушател и изключително опитен следовател. Зададе ми неудобни въпроси.

— Как ще подредите нуждите си по степен на важност?

— Да се предотврати поглъщането на банката. Да се разследват подправените операции и да се прочисти мрежата: Да се докаже, че Базил Янко е участвал в престъпен заговор.

— Първите две са защитни. Третата е нападателна. Защо?

— Ако поведем отбранителна война сме обречени да загубим.

— Изчислил ли сте евентуалната цена?

— В пари? Не. Разбираме, че би могло да излезе скъпо.

— Парите не са най-важното.

— А кое?

— Животът и смъртта. Когато се обаждате на полицията или се обръщате към известна агенция за разследвания и охрана, вие наемате човек с оръжие, който да защити живота и имуществото ви. Техните правомощия са ограничени. Те са отговорни за действията си пред закона. Ние не отговаряме пред него, защото действаме извън рамките на закона. Въпреки това ние имаме известни скрупули и не сме наемни убийци. Тях можете да намерите много лесно; цената на контракта е около и над двайсет хиляди за едно убийство.

— Ние не искаме наемни убийци.

— Но може да се стигне до насилие, а смъртта е последица от насилието. Така че трябва първо вие да решите, а след това и ние, дали случаят е достатъчно сериозен, за да оправдае смъртен риск.

— Можем ли да обсъдим това?

— Не сега. Бих желал да изясните позицията си пред самия себе си, за ваше собствено добро. Тогава пак ще се срещнем.

— Лице в лице? — Защо питате?

— Споменахте скрупули. Трябва да знаем тези, които са общи и за двама ни. Никога досега не съм сключвал сделка с човек, когото не познавам. Никога не съм подписвал договор без предварителни условия. Така че или ще се срещнем лице в лице, или приключваме дотук.

— Съгласен.

— Предлагам в апартамента ми. Вие определете часа.

— Довечера в единадесет и половина. Носите ли документи, които да мога да проуча?

— Да, в куфарчето ми са.

— Оставете го отключено с адреса и телефонния ви номер в него. Ще го взема, след като си тръгнете. Още нещо.

— Да?

— Служа първо на страната си. Служа на нейните приятели и след това на моите. Не мога да изложа работата си на риск. Така че трябва да поемете задължение да пазите абсолютна тайна.

— Съгласен.

— Трябва да знаете и какво е наказанието, ако не го спазите.

— Какво е то?

— Смърт, мистър Дезмънд, и второ предупреждение няма да има.

Удивително колко ясно разсъждава човек, когато става въпрос за собствената му смърт. Докато вървях по Пето авеню и си пробивах път сред обедната блъсканица, сравних собственото си положение с това на моя зловещ изповедник. Арон Богданович имаше приемлива причина за занаята си. Една смърт, стотици смърти бяха нищо в сравнение с шестте милиона убити по време на големия кошмар. Ничий живот не бе по-важен от оцеляването на един обсаден народ… А една банка? Акционерно дружество, посветило се единствено на грижата за парите. Заслужава ли то да бъде пожертван човешки живот, за да се спасят активите му? Кой определя жертвата и по какъв критерий? И какво право има Пол Дезмънд, уверен във високата си нравственост, да се самоопредели едновременно за съдия и съдебни заседатели и да замести палача?

Когато спрях, за да се възхитя на диамантите, изложени във витрината на „Картие“, един слепец с табелка на врата издрънча под носа ми с тенекиеното си канче. Не открих монети в джоба си и извадих смачкана банкнота. Едва когато я пуснах в канчето, видях, че са десет долара, но бе прекалено късно. Беше глупаво, но ми досвидя, защото тя не ми купи никакво опрощение.

 

 

Имах уговорка да обядвам в „Салвадор“ с нашия нюйоркски директор Лари Оливър, който е роден в Бостън, има приятни светски обноски и педантично уважение към традициите. Ако можеше да обзаведе канцелариите с бюра на подиуми, перодръжки и приведени над тях чиновници, щеше да бъде най-щастливият човек на света. Веднъж Арлекин го изпрати за шест месеца в Лондон и той се върна потресен и наранен от моралния упадък в английската банкова система. Варварите от „Уол Стрийт“ му се подиграваха, но именно той ни бе извел от кризата през 1970 без нито един пробив в портфейла ни. Не можеше да търпи и най-малката неточност. Фалшифициране на сметките за него би било неописуем ужас, така че очаквах обядът да протече трудно; всъщност той се оказа пълен провал.

Оливър ровеше с мрачно изражение на лицето в чинията си, докато аз му обясних накратко това, което трябваше да знае, и го осведомих за подробностите, отнасящи се до Ню Йорк. Той остави кафето си недокоснато и започна да се разхожда из стаята като адвокат, който мъмри труден клиент.

— … Пол, разбирам, повярвай ми, наистина разбирам сериозността на положението. Но защо не бях информиран досега?

— За Бога, Лари! Та ние в Женева разбрахме едва преди четири дни. Веднага изпратих съобщение на теб и останалите директори. Прекарах два дни в разговори с Джордж Арлекин, а през останалата част от времето си пътувах. Бъди разумен, човече!

— Опитвам се, Пол. Но става въпрос за репутацията ми, за името на семейството ми.

— Що се отнася до Арлекин и мен, репутацията ти никога не е била подлагана на съмнение.

— Но когато се разчуе…

— Не трябва да се разчуе, Лари. Там е цялата работа. Дефицитът е покрит. Аз съм тук, в Ню Йорк, за да организирам цялостно разследване.

— Но чрез частна агенция.

— Вероятно няколко.

Той замълча и насочи укорително пръст към мен.

— Боя се, че това не е достатъчно, Пол, дори наполовина.

— Какво искаш да кажеш?

— Освен ако не съм разбрал погрешно законите, ние сме жертва на широкомащабна фалшификация. Така ли е?

— Очевидно.

— Тогава това е работа на ФБР. Защо те не са били уведомени?

— Защото, въпреки че подозираме измама, нямахме време да проучим и сравним всички факти. Освен това действаме под юрисдикцията на различни държави. Може да се окаже, че ФБР не е основната агенция, която трябва да се намеси. Както и да е, имам среща в „Криейтив Системс Инкорпорейтид“, по време на която ще прегледаме доклада заедно. После ще съобщя резултатите на мистър Арлекин и ще решим дали да повикаме или не федералните агенти.

— А дотогава целият ни персонал и самият аз ще бъдем смятани за заподозрени. Намирам го за непоносимо!

— Естествено. Мога единствено да те помоля за търпение. Трябва да координираме действията си с всички останали клонове.

— Съгласен съм, разбира се, но се чудя колко информация е изтекла вече.

— Надявам се, никаква.

— Не съм толкова сигурен. Вчера обядвах в клуба с трима приятели. Зададоха ми някой странни въпроси.

— Като например?

— Дали Арлекин ще бъде в състояние отново да се заеме активно с работа.

— Да, много скоро.

— Дали не съм почувствал някакви слабости в операциите ни в Женева.

— И ти ги увери, че няма такива.

— Доколкото зная… Никога не правя прибързани изказвания.

— Знам, Лари, знам. Какви бяха останалите въпроси?

— Дали желаем да продадем банката и дали ни е било направено такова предложение. Отрекох и двете.

— Отново, доколкото знаеш?

— Да… След което ме попитаха дали не възнамерявам да сменя работата си. Отговорих, че съм много доволен от „Арлекин и Сие“ и особено от отношенията си с президента. Знаеш, че имаме много общо — интереса към картините и класическата музика, и ако мога да се изразя така — добър произход.

— Радвам се да го чуя, Лари. Арлекин разчита на подкрепата ти.

— Увери го, моля те, че я има. Но за да бъда съвсем честен, трябва да заявя, че всяко петно върху репутацията на банката или върху моята собствена ще ме накара да преразгледам позицията си.

— Благодаря ти. Знам, че Арлекин ще поиска да те види веднага щом пристигне в Ню Йорк. А дотогава ще поддържаме ежедневен контакт. И още нещо, Лари…

— Да, Пол?

— Дошло е време за изпитания… Разбираш ли?

— Да, Пол. Много добре. Благодаря ти за доверието. Сега е по-добре да се върна и да дам нареждания.

Той излезе с високо вдигната глава и пламнали от набожност бузи — истински бостънец, в който, както казваше Том Епълтън, източният вятър се е превърнал в плът. Сведенията, които ми даде, бяха обезпокоителни. Бе се разчуло за нашите неприятности. Кръчмарските клюки щяха да ги разнесат из града и скоро, много скоро, една оферта от сто долара на акция щеше да ни изглежда като извор в пустинята. Нуждаех се от голямо силно бренди. Отхвърлих идеята, тъй като в три и половина имах среща с Валери Халстрьом и трябваше да бъда във форма, когато седна да разисквам доклада с нея.

Валери Адел Халстрьом — цитирам визитната й картичка — бе изключителна. Висока и руса. Притежаваше едно от онези открити скандинавски лица, които туристическите агенти използват, за да ви подмамят да участвате в пътуване по Балтийско море посред зима, а фигурата й разпалваше въображението. Не че тя я показваше — о, Боже, не! Костюмът й бе шедьовър на благоприличието. Жестовете й бяха сдържани, а гласът спокоен контраалт. Тя знаеше цената си и не го криеше. Отначало се разсейвах. Когато започнахме да работим ред по ред по доклада, реших, че в действителност тя е една много опасна жена.

— Разбирате ли, мистър Дезмънд, ако започнете съдебна процедура, този доклад ще трябва да бъде представен в съда. В момента, в който съм го подписала, аз съм заложила репутацията си, както и тази на своята компания.

— Значи вие заключавате, а и докладът го казва съвсем ясно, че измамите произлизат от собствената ни организация?

— Убедена съм, че е така.

— Кажете ми как според вас са били извършени?

— Да вземем например централата ви в Женева. Компютърният център се намира в Цюрих. Вие наемате потребителско време четири часа на ден, пет дни в седмицата. Разполагате с две линии към централния компютър и се включвате с помощта на специален код. Всеки, който знае този код, може да използва вашите линии или нечии други, за да подаде на компютъра данни и команди или да черпи информация от него.

— Това е така. Но отваря вратички. Измамата е извършена или от нашите оператори, или от външен човек, който е проникнал, като е използвал кодовата ни дума.

— Която е трябвало да научи от вътрешен човек, нали?

— Вероятно… Доколкото разбирам, след като командата се подаде веднъж на компютъра, тя се съхранява в паметта и се изпълнява автоматично.

— Точно така.

— И никой не знае за съществуването й, освен човека, който я е вкарал в паметта.

— Правилно. И това е в основата на всички класически измами. Например, ако имате таван за превишаване на кредита от две хиляди долара, можете да го увеличите на двеста хиляди, като добавите в програмата само две нули. Те се записват и можете да оперирате с фалшивия таван, без някой да ви пита каквото и да било — освен ако и докато някой не се върне да провери първоначалната инструкция. Друг пример. Можете да наредите на компютъра в определен ден да преведе по сметката ви сто хиляди долара и на другия ден да изтрие трансакцията от паметта. Изтегляте парите и закривате сметката с чек и изчезвате от страната. Много е трудно да ви осъдят за криминално престъпление, освен ако не докажат, че именно вие сте наредил на компютъра да извърши измамата. Вие не сте теглил от сметка, за която не сте упълномощен. Грешката е била на компютъра на банката.

— И така, мис Халстрьом, нека видим какво точно се е случило в централата ни в Женева. Страница седемдесет и трета от доклада. Някой, който се е представил за Джордж Арлекин, открил кодирана сметка в „Юниън Бенк“. Сметката била открита по пощата, като са използвани документи, подписани или поне така е изглеждало, от Джордж Арлекин. Подписите съвпадат. Арлекин твърди, че няма представа за това. Следователно подписите са фалшифицирани. Второ, някой е използвал паролата ни и е проникнал в компютъра, като му е наредил да удържа по един процент от всяка трета трансакция и всяка седмица да превежда сумите по сметката на Арлекин в „Юниън Бенк“. Тъй като банковите комисионни стават все по-сложни, поради това че банкерите стават все по-алчни, тази „такса“ би могла да се разкрие едва при ревизията. Така ли е?

— Да. Но по време на ревизията тя ще бъде обяснена с помощта на подадената инструкция.

— И ако се докаже, че този, който я е подал, е Арлекин, срещу него вероятно веднага ще започне разследване.

— Съгласна съм.

— Но той не е глупав и не се нуждае от пари. Така че какво можете да заключите, мис Халстрьом?

— Че не мога да изкажа мнение, мистър Дезмънд. Според договора ни с вас трябва да откриваме нарушенията и злоупотребите. Ние сме си свършили работата. За вас остава да направите изводите и да предприемете съответните действия.

— Много добре. Много разумно. Нека се изразя по друг начин. Ние сме сами в хотелска стая. Няма свидетели. Надявам се да няма и подслушвателно устройство, освен ако вие не носите. В състояние ли сте да изкажете непредубедено, лично мнение?

— Не, мистър Дезмънд, не бих го изразила.

— Но имате такова?

— Да. И то е, че съм длъжна да се основавам единствено на доклада, които съм подписала.

— Но това е въпрос, който произтича от вашия доклад.

— Но е въпрос на мнение, а не на факти. Ако смятате, че имате претенции към „Криейтив Системс Инкорпорейтид“, е по-добре да ги отнесете към мистър Янко, под чието ръководство работя… А сега искате ли да обсъдим какво се е случило в останалите клонове?

— Не. Трансакциите са различни. Резултатът е еднакъв. Джордж Арлекин е попаднал в клопка.

— Може ли да попитам какви действия сте предприели, за да предотвратите повторна измама?

— Анулирахме всички компютърни инструкции, посочени в доклада.

— Добре.

— И се заехме с проследяването на извършителя на измамата. Според доклада ви това трябва да е някой, който работи в или е свързан с „Арлекин и Сие“. Искам да отбележа, че не сте упоменали хората от „Криейтив Системс Инкорпорейтид“.

— Напротив, мистър Дезмънд. Споменаваме ги изрично на страница четиридесет и осма, параграф трети и ще го цитирам: „Всички служители на «Криейтив Системс Инкорпорейтид», свързани с тези операции, бяха проверени и препроверени и ние сме доволни, че нито един от тях не се оказа свързан по какъвто и да било начин с престъпните действия.“

— И вие очаквате да приемем това?

— Да, при липсата на доказателства в полза на противното.

— Мис Халстрьом, бих желал да ви направя комплимент.

— Моля, мистър Дезмънд.

— Вие сте много красива жена.

— Благодаря ви.

— Иска ми се да работехте за нас.

— Но аз го правя, мистър Дезмънд. Почакайте, докато получите сметката. Моите услуги струват много скъпо.

— Разполагате ли понякога със свободно време?

— Често.

— Искате ли да ми направите комплимент и да вечеряте с мен някой път, ако обещая да не говоря за работа?

— С удоволствие.

— Как мога да ви намеря?

— Ще ви дам визитната си картичка. Можете да ми се обадите всяка вечер около седем.

— Благодаря ви.

— Между другото, мистър Янко ме помоли да ви съобщя, че утре ще бъде на ваше разположение между десет и дванадесет.

— Предайте му да ме очаква в единадесет.

— Au revoir, мистър Дезмънд. За мен бе удоволствие, че се запознахме.

— Удоволствието бе изцяло мое, мис Халстрьом.

Мое, глупости! Под блестящата й външност се криеше истинска мръсница, но поне взех адреса и телефонния й номер и получих нещо като покана в личния й живот.

Това бе малък успех, но не непременно незначителен. Когато имате работа с големи корпорации, ви трябват приятели вътре в системата. Някои компании са по-богати от държавите, с които търгуват. Те се простират навсякъде и стоят над местното правосъдие. Те сключват сделки с най-големите мозъци, купуват най-добрите адвокати във всяка страна. Техните служители насочват вниманието на дипломати и политици в една или друга посока… Но ако искате ясен отговор на ясен въпрос, може да минат две години, докато го получите, и ще имате нужда от цяла библиотека, за да поберете кореспонденцията, която междувременно ще натрупате. Така че вечерята с Валери Халстрьом можеше да се окаже чиста загуба. Но от друга страна, би могла да се превърне в ключа към тайната, защото колкото по-голяма е една корпорация, толкова по-слабо е чувството за лоялност и толкова по-жестока е войната между групировките във висшия ешелон.

Беше шест часа. Изведнъж се почувствах уморен, жалък и стар. Излязох от „Салвадор“, изминах десетте преки до собствения си апартамент и спах до единадесет, когато Такеши ме събуди.

В единадесет и половина пристигна Арон Богданович, точен като Страшния съд. Той бе висок, строен, мускулест, с бронзов загар. Изглеждаше четиридесет годишен. Може да бе и на петдесет. Нямаше как да преценя без свидетелство за раждане. Дрехите му бяха всекидневни, но превъзходно ушити. Здрависваше се мъжки. След като хвърли бърз преценяващ поглед на апартамента ми, каза:

— Оставил съм един човек да наблюдава входа откъм улицата. Пред вратата има друг. Бих желал да влезе и да провери за подслушвателни устройства. Надявам се, че нямате нищо против?

— Съвсем не.

Мъжът влезе — младолико привидение, което обиколи стаите с детектор, кимна доволно и излезе, без да промълви дума.

Богданович се отпусна:

— Сега вече можем да говорим.

— Едно питие?

— Плодов сок, моля.

Такеши ни поднесе чашите и ни остави сами. Арон Богданович се усмихна.

— Е, мистър Дезмънд, какво решихте?

— Ние сме нападнати. Трябва да се бием. Приемаме, че последиците биха могли да бъдат драстични.

— А вашият президент съгласен ли е?

— Дал ми е картбланш.

— Цената е следната. Незабавно ще осигурите двеста и петдесет хиляди долара в брой. Ще осигурите подобна сума до поискване в каквато валута посочим, в която столица изберем. Общо половин милион с максимално превишаване от десет процента.

— Независимо от резултата?

— Такава е сделката. Въпрос на доверие. Другата част от сделката е, че поемаме всички рискове върху себе си и никога, при никакви условия те няма да преминат върху клиента. Ако килимът се изцапа с кръв, ние го чистим. Можете ли да гарантирате необходимите суми?

— Да.

— L’chaim^[1], мистър Дезмънд!

— Наздраве!

Изпихме тоста и сключихме сделката. Заехме се с вечерята и Богданович започна да ми обяснява плана за действие като генерал на щабен офицер.

— Прочетох документите. Съгласен съм с вашите изводи. Измамата е свързана с предложението за поемане на контрол. Вероятният подбудител е Янко. За да го докажем, трябва да проникнем в неговата организация, както и във вашата.

— Можем ли да го направим?

— Да. Все пак трябва да организираме и защитна операция за отвличане на вниманието.

— Как ще стане това?

— Ще се обърнете за помощ към обикновена агенция за сигурност и разследвания. Предлагам ви да използвате „Лихтман Уелс“. Ще настоявате операцията да се ръководи лично от мистър Саул Уелс. Той ще приеме.

— Защо?

— Бъдете сигурен, че ще приеме и ще назначи подходящи детективи.

— Ваши хора, всъщност.

— Не съм казвал такова нещо. Нито пък би трябвало да ме питате… Разбирате ли, мистър Дезмънд, не е напълно изключено някой ден да ви окажат натиск, за да разкриете всичко, което знаете за тази операция. Като се има предвид санкцията, която обсъдихме, е по-добре да нямате какво да им кажете, нали? Женен ли сте?

— Не.

— Имате ли някакви връзки, чрез които биха могли да ви шантажират? Любовница, например? Дете?

— Не. Но Арлекин има жена и дете.

— Тогава и той трябва да знае какъв е рискът.

— Ще се погрижа за това.

— Бих желал да се срещна с него лично.

— Тази сутрин бе изписан от болницата. Възнамеряваше да отлети за Акапулко, където да прекара уикенда с жена си. В действителност ще пристигне в Ню Йорк… Ще използва апартамента на банката в „Салвадор“, където по време на възстановяването ще му бъде осигурен лекарски надзор.

— Това е разумно. Скоро и на двама ви може да се наложи да пътувате интензивно.

— Моля?

— Банката ви е в криза. Очевидно ще бъде необходимо да посетите всички клонове. Също така може да се наложи за вашата собствена сигурност, както и за тази на операцията, да пътувате непрекъснато.

— Идеята ви ме плаши.

— Да. Но помислете върху нея, мистър Дезмънд. Компанията ви струва много, а големите корпорации нямат скрупули. Катастрофите се уреждат много лесно. Висши чиновници и дипломати биват отвличани за откуп. Мъченията днес са цяла наука. Прочетете който и да е вестник и ще се убедите, че не преувеличавам. В момента в Ийст ривър^[2] плава тялото на един наемник, който тази вечер в осем и половина трябваше да убие арабски представител в ООН, щом дипломатът излезе от колата си, за да присъства на коктейл… Надявам се, че бях ясен?

— Прекалено ясен, за да бъда спокоен.

— Парите са власт, мистър Дезмънд. Нито едното, нито другото предполагат спокойствие.

— И така… двамата с Арлекин може би ще пътуваме. Какво още?

— Ще се държите както обикновено. Янко очаква да преговаряте с него относно акциите. Преговаряйте. Ще очаква разследване. Осигурете му го. Вашите директори и висши служители ще останат в неведение относно дейността ми и ще продължат да вършат обичайната си работа. Ще ни предавате всички сведения, които съберете.

— Как?

— Тук, в Ню Йорк, по телефона, но от кабина. Ще ви дам два номера, които ще запомните. Ще се представяте като Вайцман. Когато заминавате извън Ню Йорк, ще правите резервации чрез агенция, която аз ще ви препоръчам. Вашите контакти в другите градове ще ви бъдат съобщавани, след като купите билетите.

— Имам някои новини. Днес следобед говорих с една жена — Валери Халстрьом. Тя работи за Янко и е човекът, изготвил доклада.

— Каза ли ви нещо полезно?

— Точно обратното. Отказа да се отклони и на йота от инструкциите си. Както и да е, поканих я на вечеря. Тя не прояви нежелание и ми даде визитката си.

— Мога ли да я видя, моля?

Погледна я за момент и ми я върна. Не се стърпях и попитах:

— Наистина ли сте в състояние да възстановите и най-дребната подробност?

— Да.

— Да се срещна ли с тази жена?

— Привлекателна ли е?

— Много.

— Податлива?

— Бих желал да узная.

— Уведомявайте ме за уговорките си.

— Което повдига друг въпрос. Как ще се свързвате с мен? Постоянно ще бъда в движение.

— Където и да се намирате, мистър Дезмънд, аз ще знам. Хонорарът ми е висок, но услугите ми са двадесет и четири часа в денонощието… Между другото, този прислужник откога е с вас?

— От шест години.

— Очевидно му имате доверие. Но какво знаете за миналото му?

— Почти нищо. В продължение на пет години служеше при мой приятел. Когато той напусна Ню Йорк, аз купих апартамента, а Такеши вървеше заедно с него. Тук има много ценни неща. Такеши поддържа домакинството. Досега не съм имал оплаквания.

— Добра характеристика, но въпреки това ще го проверя. Имате ли пороци, мистър Дезмънд?

— Трудно е да се отговори на такъв въпрос.

— Трябва да знам.

— Добре, нека ви кажа какви нямам. Не играя комар. Обичам да пия, но не съм се напивал от двадесет години. Не си плащам секса. Вкусът ми е насочен единствено към жени и съм много дискретен.

— Някакви престъпни тайни?

— Неуспешен брак.

— Дългове?

— Никакви.

— Благодаря ви, мистър Дезмънд. Това е всичко засега.

— Още кафе?

— Не, благодаря.

— Един въпрос, мистър Богданович.

— Да?

— Защо се съгласихте да поемете този ангажимент?

— Това, което в действителност искате да знаете, мистър Дезмънд, е защо не потърсих двоен хонорар другаде.

— Не. Исках да кажа точно това, което попитах.

— Отговорите са два, мистър Дезмънд. Първият е лесен. Бяхте препоръчан от моя добър приятел Карл Крюгер и можете да си позволите услугите ми. Вторият е малко по-сложен. Не вярвам във високата нравственост на човека. Знам, че всеки си има цена и ще умре честен само ако никой не му я предложи. Знам, че всеки се страхува от нещо, което може да го унищожи. Престанах да вярвам в Господ, защото светът около мен е основан на разрушителната борба за съществуване. Във всеки случай знам, че е необходим ред, за да остане животът поне отчасти поносим. Ако някой сравнително честен човек бъде нападнат, това засяга всички нас. Единственият начин да спреш разбойника е да го удариш по зъбите. Ако си прекалено дребен, наемаш мен…

Той ме дари с ведрата си дежурна усмивка и сви рамене.

— Това е един благовиден претекст, разбира се. Трябва да сте глупак, за да го приемете изцяло. Но дори в нашата джунгла се нуждаем от капка разум, за да оправдаем това, което вършим. Сега позволете да ви оставя телефонните номера и името на нашата пътническа агенция.

Когато той си отиде, Такеши го охарактеризира с едно-единствено изречение, което остана в съзнанието ми:

— Този човек, сър, той спи в гроб.

Централата на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“ заемаше шест етажа от стъклено-алуминиев небостъргач на Парк авеню. Три етажа, охранявани от въоръжени пазачи, бяха пълни с лъскава електронноизчислителна техника, а два — с редици от бели стаи, където сериозни млади мъже се движеха сред тълпи от секретарки. Шестият етаж бе лично владение на Базил Янко — свещено място, облицовано с ламперия от екзотична дървесина, с меки килими, в които стъпките заглъхваха, скъпи картини и предмети на изкуството. В приемната се разпореждаха важна дама на средна възраст и двама души от охраната: единият съпровождаше посетителите през потъналите в тишина коридори, докато другият стоеше нащрек, готов да прогони всеки натрапник.

Когато пристигнах, беше единадесет без две. Охраната провери името ми в напечатан на машина списък; дамата съобщи за мен по интеркома и ме помоли да седна. Точно в единадесет на таблото светна червена лампичка; дамата даде знак на единия от охраната, който ме съпроводи до светая светих — продълговата стая, в която зад огромно бюро в стил „Бул“^[3], на което нямаше и лист хартия, седеше Базил Янко. Охраната се оттегли, вратата се затвори и аз прекосих огромния килим, за да поема студената ръка на собственика на кабинета.

Той беше рязък, както обикновено, но ме възнагради с усмивка и се поинтересува как съм.

— Надявам се, че си отпочинахте, мистър Дезмънд.

— Да, благодаря.

— А Джордж Арлекин?

— Изписан е от болницата. Днес го очаквам да пристигне в Ню Йорк. Бях против, но той настоя. Но ще остане под лекарски контрол за известно време.

— Съжалявам, че чувам това. Взе ли някакво решение относно моето предложение?

— Да. Помоли ме да ви предам, че е готов да започна преговори веднага щом състоянието му позволи да се ангажира в делови разговори.

— И кога би могло да стане това?

— Скоро, надявам се. Това е въпрос, който лекарите тук, в Ню Йорк, ще решат.

— Разбира се. А дотогава предполагам, че вие и аз ще можем да подготвим основата за преговорите.

— Арлекин ми даде указания.

— Които са?

— Той не е готов да се ангажира в каквито и да било преговори, докато върху репутацията му е хвърлена сянка. Нареди ми да организирам пълно разследване на компютърните престъпления, като използвам независима организация.

— Избрахте ли някоя?

— „Лихтман Уелс“. Първата ми среща с тях ще се състои днес следобед.

— Те са добри. Служителите им са опитни.

— Такива са и моите сведения.

— Ние, разбира се, сме готови да им помогнем с каквото можем.

— Благодаря.

— Разбираме това.

— Смятам, че трябва да бъдем много точни в това отношение, мистър Дезмънд.

— В какъв смисъл?

— Нашата оферта за сто долара на акция важи от днешна дата. Все пак трябва да определим някакъв срок на валидност. Финансовият пазар, както добре знаете, е непостоянен. Не можем да поддържаме такава висока цена за неопределено време.

— Какъв срок предлагате?

— Тридесет дни, считано от днес.

— Прекалено кратък е, мистър Янко. Това означава само двадесет и два работни дни. За такъв период е невъзможно да се приключи едно международно разследване. Нуждаем се най-малко от деветдесет дни.

— При сегашното състояние на пазара? Изключено!

— Според вашия телекс офертата е била направена на базата на, цитирам: „преценка на бъдещите възможности в тригодишен план“.

— Става въпрос за оценка, а не за премия.

— Нека не спорим за някакви си три месеца.

— Шейсет дни. Не повече.

— Това е извън пълномощията ми. Ще трябва да се допитам до Арлекин.

— Направете го, моля. Кога мога да очаквам отговора му?

— Зависи от него. Той няма да прояви неучтивост.

— Както аз понякога правя. Знам, мистър Дезмънд. Да се разберем така. Ако Арлекин реши да забави отговора си, ще се почувствам свободен да намаля уговорения срок със съответния брой дни. Справедливо ли е?

— Трудно е да се нарече така. Ще му го предам.

— Самият вие сте труден човек, мистър Дезмънд. Но аз уважавам това. Ако някога решите да смените натоварването или обстановката, ще бъда щастлив да обсъдим условията ми… щедрите ми условия.

И така, заплахата бе произнесена в спокойния, общоприет начин на водене на преговори. Ако не успеят да ни измамят или купят, ще ни смажат. Бях изправен срещу сардоничната ловкост на хищника. Искаше ми се да се изплюя в лицето му. Вместо това му благодарих за любезността и излязох сред по-човечната лудница на Парк авеню.

В три следобед отидох в „Лихтман Уелс“. Това, което знаех, не ме успокои, защото хората от тези агенции, също както и застрахователните агенти, изкарват прехраната си, като експлоатират вероятността от нещастие. Старшият съдружник — побелял бивш полковник от военната полиция, ми прочете ужасяващ списък от случаи от своята картотека, всеки един от които би могъл да бъде предотвратен, ако жертвите били ползвали услугите на „Лихтман Уелс“. Саул Уелс, младшият съдружник, седеше търпеливо, докато траеше представлението, и едва когато подписахме договора, ме ободри с чаша кафе в собствения си кабинет. Той бе дребен, с жълтеникавочервена коса, непрекъснато дъвчеше незапалената си пура и придружаваше думите си с намигвания и жестове.

— Не се оставяйте старецът да ви притесни, мистър Дезмънд. Той е търговецът в нашата агенция, така че трябва да разкаже някоя и друга история. С работата се заемам аз… Как работим? Ами, отвътре — истинско разследване. Нашите агенти действат открито — никакви тайни, никакви фалшиви носове — проучват начина на действие, взимат показания, търсят пропуски и противоречия. Отвън? Ровим се навсякъде, откриваме кой къде спи, кой харчи повече, отколкото са му доходите, кой играе сексуални игри… такива неща. Това е като мозайка, разбирате ли? Накрая всички парчета трябва да съвпаднат. Ако липсва дори едно, то някой трябва да го е скрил или унищожил. Спомням си веднъж…

Той започна да си спомня и пак да си спомня, пресъздавайки всяка случка като беден комедиант. Но някак си ми стана симпатичен и след като изминаха два часа, осъзнах, че циркаджийският му метод е измъкнал от мен куп подробности, които иначе не бих се досетил да му съобщя. Накрая той загаси пурата си и весело заяви:

— Така! Вие ме познавате и аз ви познавам. Мисля, че ще се разбираме добре. Сега да прекратим комедията. Уведомете директорите си, че ще бъдем в движение непрекъснато. Езиците не са проблем. При мен има дори момиче, което говори ескимоски. Все пак имайте предвид нещо, мистър Дезмънд. Отсега нататък участваме в игра без правила. Ако някой ви заплаши, обадете се на нашия взаимен приятел.

Дотук добре. От едната страна беше Янко, който бе съвсем наясно какво иска и как да го постигне. От другата страна бяхме получили обещания и пак обещания, високи цени и куп оплаквания колко опасно било всичко и каква голяма нужда от закрила сме имали.

Прекосих града и се насочих към Първо авеню, където приятелят ми Гъли Гордън държеше спокоен, тих бар за самотни хора и свиреше на пианото. Гъли е от Ямайка, единственият цветнокож с шотландски акцент, когото познавам. Той може да говори и с ирландски, креолски, небраски, италиански, защото е бил актьор, докато, както сам казваше „поумнях, момче и си намерих зрители по неволя“.

Крачех бързо от лявата страна на улицата, когато бях блъснат грубо и залитнах към един мъж, който стоеше пред някаква врата. Паднах на коляно и когато се опитах да стана, бях ударен силно по врата. Трябва да съм загубил съзнание, защото следващото нещо, което си спомням, бе как стоя облегнат на стената и някакъв дрипльо с износен пуловер и сини джинси ме изтупва от праха. Инстинктивно докоснах вътрешния си джоб.

Той се ухили и поклати глава.

— Не, не го взеха.

Попитах с треперещ глас, кои са те.

— Хулигани. Единият блъска, а другият посяга към портфейла. Добре, че бях точно зад вас. Добре ли сте сега?

— Така мисля. Благодаря! Мога ли да ви почерпя едно питие?

— Някой друг път. Пазете се, мистър Дезмънд. Той ме остави и изчезна в гъстата тълпа. Все още бях замаян и разтреперан и дори, през ум не ми мина да го попитам откъде знае името ми. Бях погълнат от една-единствена страшна мисъл — какво просто нещо бе насилието, неочаквано и бързо, и как никой минувач не му обърна внимание.

Втората мисъл се оформи бавно, докато се бях подпрял на пианото, отпивах от чашата си и слушах прекрасната музика на Гъли: принадлежах към онази част от света, към която спадаха самотните пътешественици и родените авантюристи. Няма значение, че се бях измъкнал оттам преди години и се бях разделил с нея с помощта на парите и удобствата. Познавах я отвътре: неспокойния ритъм, дъха на проститутките, противния вкус на кръвта, предпазливото докосване, опростения жаргон на пазара. Понякога, отчаян и самотен, се връщах там и потъвах в миналото, сякаш обличах старо палто, проядено от молци, но удобно.

Приятелят ми Арлекин принадлежеше на друг свят. Той беше образован и джентълмен, откърмен с всички стари европейски добродетели. Естествено, той можеше да изиграе моята роля, както и двадесет други, но си оставаше Schauspieler^[4] — актьорът, който играеше по свой собствен начин, без друга цел, освен да достави удоволствие на себе си и публиката. Почудих се как ли би се справил без сценарий, без суфльор, когато предпазителите на рапирите са махнати и след сцената с дуела само победителят ще се върне вкъщи.

Гъли Гордън вдигна поглед от клавишите и каза тихо:

— Тази вечер си тъжен, момче. Имаш неприятности.

— Да, имам неприятности, Гъли.

— Трябва ти някоя красива жена.

— Да.

— На бара има една.

Погледнах натам и видях Валери Халстрьом, сама, с чаша в ръка, да бъбри с бармана. Извърнах се, преди тя да ме забележи.

— Познавам я, Гъли. Кажи ми нещо повече за нея.

— Знам, че не е омъжена. Изпива две чаши в продължение на час, така че не е пияница. След това се прибира вкъщи, поне така мисля.

— Сама?

— Знаеш как стоят нещата, момче. Това е бар за самотни хора. Идваш тук, за да търсиш. Когато намериш, оставаш у дома.

— Тя отдавна ли търси?

— Около шест месеца. Но ти каза, че я познаваш.

— Имам делови отношения с шефа й. Чудех се дали това не е нагласено.

— Няма начин. Тя е редовен клиент.

Той засвири нежна каденца и след това започна да импровизира, като си тананикаше и ми смигаше между думите.

— Мелодията й харесва, момчето ми… Хайде, момиче. Хайде… Ако я изпуснеш, Пол, никога няма да ти го простя… Добър вечер, мис Халстрьом. Имате ли някакви желания?

Тя застана до мен, чашите ни се докоснаха и едва тогава ме позна. Остана изненадана, но не неприятно.

— А, мистър Дезмънд! Колко малък е светът! Благодарих на Бога заради Гъли Гордън. Винаги подаваше най-подходящата реплика.

— Той е стар приятел, мис Халстрьом. Само че не го виждаме често — прекалено зает е да трупа пари.

— Става все по-трудно, Гъли. Остарявам. Често ли се отбивате тук, мис Халстрьом?

— И тя ми е приятелка — каза Гъли. — Какво искаш да изсвиря за теб, момичето ми?

— Това ми харесва, Гъли. Продължавай да го свириш. Успешен ли бе денят, мистър Дезмънд?

— Пол… а денят беше дълъг и ужасен.

— Това важи и за мен.

— Моят още не е свършил. В противен случай щях да те поканя на вечеря.

— Нямахме уговорка.

— Искаш ли да се уговорим за утре?

— Ако ти желаеш.

— Кога да те взема?

— В седем и половина от апартамента ми.

— Значи решено.

— Знаеш ли, много си мил.

— Знам. Близнакът ми е отвратителен. Но тази вечер почива.

Шегата бе стара, но въпреки това тя се усмихна, а Гъли ми смигна и ни отведе до едно сепаре, където се отпуснахме с чаши в ръце, а музиката се носеше около нас. След малко тя каза:

— Барът на Гъли е много специално място за мен.

— За мен също. Бях тук в нощта, когато го откри. Всичко, което притежавах, бяха куп дългове и парите в джоба ми.

— И?

— Трябва да ми е донесъл късмет. На другия ден цените на борсата скочиха и направих малък удар.

— Може би пак ще имаш късмет.

— Аз го имам. Виж какво намерих.

— Сега ще попиташ: „Какво прави момиче като теб в бар за самотни хора?“

— Не, няма. Ще кажа, че това е самотен град и е хубаво, че има място, където си добре дошъл и никой не те пита кой си или какво работиш. Така е по-добре, отколкото да бъдеш число в паметта на компютър.

— Ти си бил и философ!

— Не. Мъж на средна възраст, който е живял доста.

— Мисля, че не си остарял много.

— А ти, Валери, изглеждаш съвсем млада.

— Вчера не мислеше така.

— Днес съм по-стар.

— Съжалявам, че вчера се държах така.

— Навик?

— Не. Заповед. И получавам седемстотин и петдесет на седмица плюс допълнителни служебни облаги, за да изпълнявам нарежданията.

Ако това беше стръв, нямаше да се хвана. Ако беше проява на недискретност, щяха да последват и други. Реших, че е време да тръгвам.

— Разбери, Валери, неприятно ми е, но трябва да тръгвам. Моят президент пристигна днес следобед. Трябва да се преоблека и да вечерям с него в осем. Което все пак ми позволява да те изпратя до вас, ако желаеш.

— Благодаря, но ще остана още малко.

— До утре тогава.

— Ще те чакам. Приятна вечер, Пол!

Завърши с усмивка и докосване с ръка. Платих сметката и отнесох едно на Гъли, който беше на пианото. Той още свиреше с лявата си ръка, когато вдигна чашата за поздрав.

— Наздраве, приятел! Ще останеш още малко, нали?

— Ще поостана, Гъли. Грижи се за дамата вместо мен.

— Кълна се в честта си, сър! Приятна вечер!

Когато пристигнах за вечерята в „Салвадор“, заварих Арлекин и Джули весели и отпочинали. Арлекин проспал по-голямата част от пътуването. Бузите му бяха порозовели. Беше неспокоен и нетърпелив да чуе доклада ми, но Джули бе категорична, че докато се храним, няма да говорим за работа, а след това ще ни остави сами — при положение, че изпратя Арлекин да си легне преди полунощ. Намерих уговорката за чудесна. Нямах желание да представям Арон Богданович по време на котлетите по френски, а имаше и деликатни въпроси, които исках да уредя лично с Арлекин. Докладвах му, докато пиехме кафето. Той ме изслуша мълчаливо, след което ме заразпитва подробно.

— Значи имаме две успоредни разследвания: едното от „Лихтман Уелс“, което ще следва обичайната линия, и другото от Арон Богданович, което би могло да включи незаконни действия и насилие. Така ли?

— Да.

— А междувременно ще имаме нещастен персонал, който трябва да бъде успокоен и да остане лоялен?

— Това е твоя работа, Джордж. Тя не може да бъде свършена от заместник.

— А отвън е Янко, който ни притиска да вземем решение в срок от шейсет дни?

— Вероятно по-малко. Очаква да говори с теб веднага щом състоянието позволи.

— Вече съм добре. Ще му се обадя след един-два дни.

— Защо не го накараш да се поизпоти малко?

— Защото не той се поти, Пол, а ние. Това не ми харесва. Сега каква е останалата част от стратегията?

— Нека изясним какво ни предстои най-напред.

„Лихтман Уелс“ проучват компютърните измами. Това е защита, за да оневини теб и банката. Арон Богданович проучва Янко. Това е нападение, за да свърже него и компанията му с измамите и да го дискредитира.

— Но това не е достатъчно, нали?

— Да. Толкова успях да свърша за четиридесет и осем часа; но аз съм само пълномощник, а не принципал^[5].

— Тогава още един въпрос. Янко иска да купи банка. Защо е избрал нашата? Защо не Херман Волф или Ласло Хорват, при положение, че и двамата са готови да продават?

— „Арлекин и Сие“ е по-стара и по-консервативна институция. Имаме повече филиали — Лондон, Париж, Хамбург, Ню Йорк, Буенос Айрес, Рио, Лисабон, Мексико Сити.

— Разумни причини, но недостатъчни.

— Използваме неговите системи, следователно сме по-уязвими.

— Продължавай.

— Това е всичко, за което се сещам.

— Ще ти кажа още две. Като поръчители ние все още държим големи пакети акции от „Криейтив Системс“ и асоциираните с нея компании в чужбина. Следователно представляваме глас против в делата на корпорацията.

— Не знаех, че между нас съществува несъгласие.

— Така е, повярвай ми. Макар и все още да не е официално, то е дълбоко и лично. Най-големите проекти на „Криейтив Системс“, тези, от които Янко е най-силно заинтересуван, са в две взаимно свързани области: полицейската документация и това, което благовидно наричат управление на града. Всъщност става въпрос за наблюдение, документиране, стратегически контрол и манипулиране на огромни маси от хора по всички континенти на земното кълбо. Инструментариумът вече е създаден, персоналът вече се обучава, съществуващите системи са разширени и подобрени. Те се използват не само срещу криминални престъпници, но и срещу политически противници, и нещо повече — да определят съдбите на обикновените хора. Това води до терор, репресии, контратерор и камери за изтезания. Компанията, която разработи такива системи, придобива неограничена власт и привилегии при всяко законодателство, дори при съперничещи си строеве и режими. Ако такава компания проникне на международния финансов пазар, тя ще може да влияе върху парите в обръщение и кредита, и се получава империя, която прекрачва всички граници… Отдавна наблюдавам това развитие на нещата. Говорих за него миналата година на една вечеря на банкери в Лондон. Опитах се да разгранича законното използване на компютърните услуги и това, което представлява заплаха за личните свободи. Речта, както се надявам, получи широк отзвук. Разпратих текста й на приятели. Не всички я приеха добре. Янко се е сдобил с копие, но никога не го призна. Сега вярвам, че това е определило днешната му стратегия срещу мен и компанията.

— Признавам, че е много вероятно, Джордж. Янко е сардонично копеле. Точно такива шеги му доставят удоволствие. Не, не виждам как това променя сегашната ситуация.

— Не я променя. Просто ми показва какво да правя.

— Нека подчертая, Джордж, че не можем да предприемем нищо, без да имаме доказателства. Доказателства, които да те оправдаят и да уличат Янко.

— Не съм съгласен, Пол. Трябва да поема контрол. Трябва да се справя открито със ситуация, която ще стане известна на обществеността. Не мога да позволя нито Янко, нито някой друг да определя каква роля да играя.

— Но ние наехме Богданович. Ти си съгласен, че се нуждаем от него. Смятам, че трябва да се срещнем с него, най-малкото за да съгласуваме ходовете си.

Той се замисли за миг, след което се усмихна дяволито и подкупващо.

— Значи къртиците ровят дупки под стените, докато Арлекин играе на градския площад, за да отвлече вниманието на хората. Уреди срещата, колкото се може по-скоро.

След като си тръгнах, влязох в телефонната кабина във фоайето и се обадих на Богданович. Не знам защо, може би защото бях уморен и склонен към приказки, но цитирах думите за къртиците и комедиантите. Богданович се засмя.

— Комедианти, а? И така всички умираме от смях! Ще се срещнем в десет пред клетката на маймуните в Сентръл Парк.

Много странно, но срещата на тези две коренно различни личности се оказа успешна. В продължение на няколко секунди те се измерваха един друг с поглед, после се усмихнаха, здрависаха се и излязоха на пролетното слънце, а отзад вървяхме аз — на половин крачка зад тях, и телохранителите — двама небръснати млади мъже, на по десет крачки от двете им страни. Арлекин и Богданович вървяха бавно, сякаш не се интересуваха от времето. Отначало говореха предпазливо, а после свободно, но винаги с уважение, сякаш всеки един от тях се нуждаеше от съгласието на другия. Арлекин, сладкодумният, бе спокоен и критичен; Богданович, човекът на насилието, трябваше да оправдава себе си и професията си.

— … Разбирате ли, мистър Арлекин, насилието започва, когато разумният разговор стане невъзможен.

— Знам. Но има и нещо друго. Мога да се напия до смърт с коняк, докато вие умирате пред вратата ми за чаша вода. А между нас да стои икономът, който ви оставя да умрете, за да ми угоди. Как ще разрешим това?

— Разрешил съм го чрез една стара формула: зъб за зъб, око за око. Без въпроси, без жалост, без угризения.

— От друга страна, искам опрощение за всичко, което върша. Ще ви доверя една тайна. Намирам убежище в името си: Арлекин, палячото. Всички прощават на палячото, защото дори злобата му предизвиква смях.

— Докато палачът е човек без име, живеещ зад маска. Как смятате, можете ли да убиете човек, Арлекин?

— Бих могъл да бъда предизвикан. Да.

— Но актът, заключителният, необратим акт — показалецът, който натиска спусъка, палецът, обхванал острието, и ръката, която удря нагоре — да или не?

— Как мога да знам, преди да настъпи моментът?

— Не можете. Впоследствие, да. След това е лесно: подбуда, отговор, осмисляне, сън. Убийците, както и прелюбодейците, винаги спят добре, но изпадат в истерия от троха в леглото.

— Мистър Богданович, какво смятате, че трябва да направя?

— Вашият приятел мистър Дезмънд ми каза, че се виждате в ролята на комедиант. Вие забавлявате града, докато ние подкопаваме крепостните стени.

— Това беше образно сравнение. Но да, в него има истина. Имам задължения, отговорности, роля, която трябва да играя. Ролята е отговорност, отговорността я създава. Базил Янко е в същото положение. Той е гений. Веднъж оценен, трябва да доказва правотата си всеки ден, всеки час.

— И как възнамерявате да действате спрямо него, мистър Арлекин?

— Да преговарям, ако мога, за да спечеля време за вашето разследване. Ако не успея, ще го предизвикам и ще направя всичко възможно да надхвърля офертата му.

— Мистър Арлекин, знаете, че вършим опасни неща.

— Пол ми обясни.

— Имате жена и дете. Разбирате, че можете да ги изложите на риск?

— Жена ми го приема… иска го.

— Защо?

— Защото е нещо, което може да сподели изцяло с мен.

— Беше ли й трудно да признае това?

— Знаете, че да. Има ли нещо, което да ви е трудно, мистър Богданович?

— О, да.

— Кое?

— Това: да вървя под слънцето и да гледам момичетата, да ги желая, да знам, че когато спя с тях, ще се събудя с вик, защото съм спал със смъртта; да гледам децата, да копнея те да са мои и да знам, че не мога да рискувам да имам деца, защото накрая чудовищата ще ги изядат. Не трябва да се срещаме прекалено често, мистър Арлекин.

— Да. Разбирам.

— Мистър Дезмънд ще поддържа връзката.

— Да.

— Когато имате работа с Базил Янко, запомнете едно нещо. Той не разбира клоуните. Бои се от тях.

— Защо?

— Защото не се е наумил да се присмива на себе си. Той ще убие всеки, който му се присмее.

— Това ме кара да го съжалявам.

— Той ще ви убие и за това. Радвам се, че се запознахме, мистър Арлекин. Съжалявам, че цената е толкова висока.

— Това са само пари.

— Това е лошото, мистър Арлекин. В нашия свят парите са мерило за човека. Успех!

— Благодаря ти, приятелю!

— Благодаря. Ще поддържаме връзка, мистър Дезмънд.

Той си тръгна, стройна тъмна фигура, която вървеше през тревата с големи крачки, следвана от охраната си. Джордж Арлекин стоеше и го наблюдаваше, без да проговори, докато той изчезна зад хълма. После се обърна към мен и попита само:

— Пол, как ще кажем на Джули?

— А трябва ли?

— Да. Мисля, че трябва.

Бях там, когато й го каза. Не исках да присъствам, но и двамата настояха, като че ли бях речник, към който можеха да се обърнат, за да се изяснят по-добре. Жулиет зададе няколко въпроса и не възрази за нищо. Сякаш разбираше за първи път значението на своето собствено агресивно поведение. Арлекин, на свой ред, бе разпален и възбуден, като че бе преживял някакво лично откровение.

— … Джули, това беше, като да говориш с човек, завърнал се от отвъдното; някой, който е разбрал кръговрата на нещата — ужасяващото повторение на човешката злонамереност и трагедия. Досега ние с теб не се бяхме изправяли срещу тях. Днес трябва. И то заради нещо, от което нямам нужда — една банка, хранилище на пари: гулдени, франкове, долари. Това е, което не ценя — нетрайното. Идваш без него. Отиваш си без него. Но осъзнах, че в него има и магия. Държиш ли го в ръката си, на теб ти се подчинява някой зъл дух. Това искат хората като Янко: злият дух, който чрез магия може да създаде от зъбите на дракона цели армии. А ние казваме не! Ние сме добрите магьосници. Ние ще създадем цветя вместо мечове. Ще го направим ли? Ще успеем ли? Не мога да се закълна. Но и не мога просто да продам лампата, да застана отстрани и да наблюдавам как от праха изникват еничари. Защо не, Джули? Еничарите ще пазят теб, мен, детето. Защо да ни е грижа за останалите, за които никога преди това не ни е било грижа? Защо, Пол?

Вече бях уморен. Исках да сложа край на разговора и да си тръгна.

— Защо? Не знам. Защо?… Да, за Бога! Знам! Защото един ден, преди слънцето да изгрее, на вратата ще се позвъни, копелетата ще са на прага, ще ме отведат, защото няма да харесат носа или кожата ми, или защото ще съм в черния списък и никой няма да ми каже кой ме е вписал там. Тогава ще ми липсват приятелите. Ще ми липсват братята и сестрите, ще се нуждая от тях, когато изпадна в затруднение!… Оставям ви, деца! Имам работа. Ще се видим следобед в банката, Джордж. Момченцето от Бостън има нужда да го подържиш за ръката.

Когато прекосявах фоайето на „Салвадор“, спрях пред телекса, за да проверя състоянието на пазара. Сред котировките имаше и едно съобщение:

„Янко иска да купи европейска банка. Мистър Базил Янко, президент на «Криейтив Системс Инкорпорейтид», съобщи тази сутрин, че е предложил по сто долара на акция за целия пакет акции на «Арлекин и Сие», швейцарска търговска банка. Офертата, която включва значителна премия, е с валидност шестдесет дни. Мистър Янко изтъкна, че структурата на неговата корпорация й позволява да спази изискванията на швейцарското законодателство относно местните корпорации. Мистър Джордж Арлекин, президент на «Арлекин и Сие», който току-що е бил изписан от болницата след прекарана тежка болест, не е направил изявление. Останалите акционери са получили офертата, но отказват да изразят мнение на този етап.“

Откъснах листа, сгънах го и го подадох на един пиколо, за да го отнесе на Джордж Арлекин. Услугата ми струваше цял долар, но нищо! Какво беше един долар срещу тези еничари, които изникваха отвсякъде?

Беше дванадесет и половина в прекрасен пролетен ден. Стегнах се, повдигнах брадичката, изправих рамене и се отправих с бърза крачка към срещата с колегите в клуба.

През първите десет минути, след като бях пристигнал, ми бе предложен достатъчно алкохол, за да балсамира фараон. В следващите двадесет бях обсаден от приятели, познати и непознати. Всички задаваха едни и същи въпроси: „Продавате ли? Искате да кажете, че премията е действителна?… Не и на Янко?… За Бога, Пол, преди да направиш каквото и да било, защо не дойдеш при нас?… Арлекин на крака ли е?… Чухме…“

Те чули, досетили се, фантазирали и щяха да направят същото при всяка нова клюка. Като знаех, че няма да ми повярват, им казах самата истина:

— Да, офертата е действителна. Да, има премия. Не, не я приемаме и смятаме, че е непочтено тя да се публикува, преди дори да е била обсъдена от двете страни. Арлекин е на крака и готов за бой. Ако не ми вярвате, го поканете да говори на следващата сбирка на членовете.

Не знам какво ме накара да добавя последното, но Хърбърт Бахман го чу, издърпа ме от навалицата и ме накара да обядвам на неговата маса. Хърбърт бе дебел стар пуяк, чийто прадеди ходели по улиците със скрити в шапките си банкноти. Бе осъществил няколко много трудни сделки, но не си спомням някога да бе изиграл мръсен номер и предпочитах неговото ръкостискане пред дузина нотариално заверени подписа от по-младшите колеги. Въпросите му бяха язвителни, но грижата неподправена и вече бях готов да бъда толкова откровен с него, колкото мога.

— Какво мислиш за този Базил Янко, Пол?

— Той е гений — опасен е и сякаш се е учил на обноски в някоя кочина.

— Но може поне майка му да вижда нещо хубаво в него. Значи той е свиня, но Арлекин му е поръчител и използва неговите системи. Защо?

— Защото, ако не беше той, ти и останалите щяхте да извлечете изгода.

— Което прави Арлекин същата курва като нас.

— Освен че той се носи по-добре.

— А-а! Швейцарското лустро, страстта към акуратност: тик-так, като някой, от техните глупави часовници с кукувица. Чух нещо за липси.

— Не знам. Какво си чул, Хърбърт? — Наели сте детективи, нали?

— Къде чу това?

— Тук, наоколо… Не се ядосвай, Пол. Знаеш как стоят нещата в този град. Целият свят ще научи, ако ощипеш секретарката си по задника. Колко зле е положението?

— Хърбърт, този обяд делови ли е или за удоволствие?

— За теб, Пол, е за удоволствие. За мен — делови. Аз живея тук. Участвам в комитети, които се опитват да запазят занаята ни почтен. През по-голямата част от времето това е много трудно, но след „Веско“ и „Корнфелд“ за нас Базил Янко стана по-опасен от чума. Ако Арлекин има нужда от помощ, ще се погрижа да я получи.

— Нуждаем се от спазване на пълна тайна и дискретност, Хърбърт.

— От мен го имате. Досега трябваше да си научил това.

— Добре. Липсата е петнайсет милиона.

— Бива си я, за Бога!

— Можем да се справим. Няма проблеми. Истинският проблем е в това, че сме убедени, че са проникнали в компютрите ни и са фалшифицирали данни.

— Очевидно, но кой?

— Според документите самият Арлекин. Убедени сме, че е Янко.

— Това е клевета, Пол, докато не го докажете.

— Знам. Но в деня, в който Янко ми предаде доклада, той заяви, че иска да купи „Арлекин и Сие“. Сега направи твърда оферта — по сто долара на акция.

— А каква е истинската й стойност?

— Осемдесет и пет… деветдесет, ако си оптимист.

— Не е зле. Нашите специалисти ги оцениха между осемдесет и три и осемдесет и седем. Арлекин ще приеме ли?

— Не.

— А по-дребните акционери?

— Някои ще продадат заради премията. Други ще продадат заради слуха, че някой е бръкнал в касата.

— Защо Арлекин не купи техните акции?

— Ще трябва да заложи всичко, за да го направи. Не може да си позволи да плати по сто долара на акция и едновременно с това да покрие недостига от петнайсет милиона.

— Значи Янко ще влезе в съвета на директорите?

— Само през труповете ни.

— Дори и така… Какво прави Арлекин по въпроса?

— Съжалявам, Хърбърт, но ще трябва сам да го попиташ.

— Ще го направя. Кажи му да ми се обади довечера вкъщи. Ето номера ми.

— Благодаря, Хърбърт.

— Не ми благодари. Аз съм заинтересована страна. Когато виждам цялата тази сила, цялото това знание, затворени в една машина, ме побиват тръпки. Срещу компютъра не можеш да организираш стачка. Не можеш да го поставиш на подсъдимата скамейка. Но някой, когото никога не си виждал, може да разбере какво ще обядваш и как се любиш с жена си. Понякога изпитвам задоволство, че съм стар и мога да се измъкна от последствията. Да поръчам бренди? Ставам отвратителен.

Пристигнах в банката малко след три. Арлекин вече бе там, омайваше и успокояваше обидения Лари Оливър. Беше виртуозен номер, изпълнен с едва доловими ласкателства и позовавания на традицията и кодекса на джентълмена, и необходимостта да устоим срещу посегателствата на простаците. В края му Лари мъркаше като котенце, мустаците на което са потопени в сметана.

Оттатък в заседателната зала Саул Уелс ръководеше усилията на двама млади гении, които сверяваха компютърните разпечатки с доклада. Той ме отведе до прозореца и с тъжно възхищение ми каза:

— Толкова е просто, че ме е срам да ви взема парите. Три кодирани инструкции: първата — за да се правят удръжките; втората — за да се превеждат приходите в междинна сметка; третата — за да се прехвърлят парите всеки понеделник чрез телекс в Цюрих. Инструкциите са били вкарани в компютъра на първи ноември миналата година. Проверихме дневника на директора. Мистър Оливър е бил в отпуск. Бил е заместван от мистър Стендиш, който не споменава нищо за инструкциите. Както и да е, мистър Арлекин е бил в Ню Йорк през тези дни. Това е едното. Второто е, че операторката е напуснала през януари по здравословни причини. Разполагаме с името й — Ела Дийн, номера на социалната й осигуровка и последния й известен адрес в Куинз^[6]. Веднага ще я проверим. Сега, ако можем да поговорим с мистър Арлекин…?

Разговорът бързо се превърна в скорострелен разпит, който озадачи дори мен. Арлекин обаче го прие с невъзмутима усмивка. Наистина е бил в Ню Йорк по времето, за което става въпрос. Наистина е писал меморандуми и е диктувал писма по различни поводи. Всички те са в архива, който е заключен в един шкаф в трезора. Би ли ги донесъл? С удоволствие. Папката бе донесена. Провериха документите заедно, като Арлекин удостоверяваше всеки от тях със съответна цифра. Те се отнасяха до въпроси, засягащи политиката на банката. Никой не можеше да бъде определен или дори свързан с нареждане да се въведат някакви инструкции в компютъра.

После Саул Уелс помоли Арлекин да напише инициалите и подписа си половин дузина пъти бързо един след друг. Дори тогава почеркът оставаше уверен и открит, с предизвикателно малка заврънкулка на опашката на последната буква. Уелс въздъхна недоволно.

— Като да стреляш по мишена, голяма колкото хамбар. Мога да го фалшифицирам след петминутна тренировка. Гледайте!

В продължение на пет минути по часовник той драска настрани и накрая ни показа едно наистина забележително копие. Поиска чековата книжка на Арлекин и написа чек за хиляда долара. Занесох го на Лари Оливър и го помолих да го парафира за осребряване. Педантичен както винаги, той провери, датата, числото, сумата с думи, подписа. После парафира чека и повика главния касиер.

Взех чека от ръката му.

— Съжалявам, Лари, беше проверка. Чекът е фалшив.

Повторихме номера и с касиера. Резултатът бе същият. Не се стърпях да не отбележа, че репутацията на най-порядъчните хора може бъде опетнена без тяхното знание. Оливър поне прояви благоприличието да се смути. Арлекин бе много нещастен.

— Но това може да се случи по всяко време. Хиляди мои подписи се носят наоколо по писма, чекове, ваучери на кредитни карти. Това е кошмар!

— Но поучителен — Саул Уелс внезапно стана мрачен. — Подписът се подправя много лесно. Защо не са сложили в папката бележка, която да допълни картината?

— Ще ви кажа — Арлекин говореше уверено. — Не е в стила ми да подписвам такива бележки. Така не бих зачел директора, което никога не правя. Освен това измамата е повторена и в другите клонове. Не би могло да има гаранция, че ще бъда и в Буенос Айрес, да речем. По-добре да има объркване в източника, но пълна сигурност относно мястото, където, да се получат парите — „Юниън Бенк“, Цюрих.

Саул Уелс пъхна нова пура в ъгъла на устата си и потъна в облак от дим.

— Да! Вярвам, че е така! Това дава повече тежест на обвинението. Трябва да мислим и за него, мистър Арлекин. Дотук сме проследили около шест милиона, изчезнали от Ню Йорк. Всеки ваш клиент е пострадал от нелегалните комисионни. Всеки един от тях може да заведе дело тук, в Ню Йорк. Може и да го загуби, но със сигурност ще причини много неприятности.