Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harlequin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Никита (2013)

Издание:

Морис Уест. Арлекин

Американска. Първо издание

ИК „Ведрина“, София, 1993

ISBN: 954-404-035-8

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Във Вашингтон открих, че мургавата красавица е била мила с мен. Арлекин и Жулиет бяха настанени в обширен апартамент на петия етаж, където можеха да дадат прием на цял полк, ако пожелаят. За мен и Сюзън имаше две спални с обща дневна на долния етаж. Разположението бе важно. Бяхме далеч от семейните кавги. Сюзън имаше къде да работи. Можехме да се усамотим или съберем на приказка, ако пожелаехме. Управата на хотела ни бе изпратила шоколадени бонбони и цветя, а аз бях получил и екзотичен букет от „Бърнардз Блумз“. На бележката пишеше: „Добре дошъл във Вашингтон. Поздрави от Арон.“ Едва бях приключил с разопаковането на багажа, когато ми се обадиха по телефона с още един поздрав.

— Мистър Дезмънд? Тук е Арнолд, заместник-шефът на пиколата. Обаждам се да проверя дали сте получил цветята и съобщението?

— Да, благодаря.

— Това беше всичко, сър. Работим много с Бърнард. Искаме клиентите му да остават доволни. Ако се нуждаете от нещо, не се колебайте да ме потърсите лично. Приятно прекарване.

Надявах се да бъде такова, но бях склонен да се съмнявам. Секунда по-късно влезе Сюзън, зачервена и ядосана. Била уморена от пътуването, а Арлекин искал да напечата кореспонденцията и да я подготви за подпис, преди да тръгне за посолството в десет сутринта. Нямала нищо против работата, но защо трябвало да бъде толкова хладен? Никога преди не се бил държал така, а и сега нямало причини да го прави. Накарах я да седне, налях й скоч и я успокоих. Тогава, сякаш между другото, тя ми каза, че Арлекин възнамерявал да хвърли на пазара всички ценни книжа на „Криейтив Системс“ и асоциираните с нея компании, които банката притежава. Единствените съображения, които го задържали, били интересите на клиентите му и обстоятелството, че и аз държа значителен пакет акции.

Побеснях, защото не го бе обсъдил с мен и защото в подобна операция на дъмпинг има също толкова морал, колкото и в едно убийство, а често пъти е и по-жестока. Принципът е един и същ, въпреки че за да извършите убийство, са необходими много пари и здрави нерви. Ако продадете голям брой акции на дадена компания, вие снижавате пазарната цена. Ако продължите да продавате, предизвиквате паника сред останалите акционери, които се втурват да се отърват от акциите си. Цената спада, докато стане изключително ниска. Вие изкупувате обратно и ако разчетът ви е бил правилен и разполагате с пари в брой, за да извършите сделката, можете да приключите ако не с контролния пакет, то поне със значителна печалба и вероятно с достатъчно гласове, за да си осигурите място в съвета на директорите. Което е добре за вас, но може да е разорило други хора с по-малко късмет от вас, които да видят как спестяванията на целия им живот изчезват за една нощ или пределната сума за кредит намалява рязко с едно драсване на химикалката на банковия директор.

Разбирах доводите на Арлекин. Банката притежаваше много голям брой акции от „Криейтив Системс“. Немалка част от клиентите ни — също. Някои от клиентите ни бяха предоставили на банката правото да оперира с инвестициите им, така че Арлекин можеше да продава, без да се допита до тях. Ако хвърлехме на борсата всички акции, щеше да настъпи паника. Базил Янко щеше да обеднее с милиони, и за да я спре, ще трябваше да купува и купува, докато пазарът отново се стабилизира. Прибавете това към останалите му неприятности — федерално разследване, списък от клиенти, които се съмняват в него, политически проблеми във Вашингтон — и ще получите ясния отговор на заплахата му към Арлекин — криза на доверието от глобален мащаб.

И преди съм бил свидетел на подобно нещо. Чувал съм да го оправдават с цинизма на сводници, че било нормална борсова операция. Виждал съм някои от последиците й: приятел, който скочи от прозорец на десетия етаж, друг, който изпадна в тиха лудост, и няколко забележителни мръсника, които оттогава заживяха богати като Крез. Фактът, че Арлекин можеше да планира подобна тактика, ме изпълни с възмущение и разочарование. Бях готов да нахлуя в апартамента му и да го предизвикам, но Сюзън ме възпря.

— Моля те, Пол! Ако разбере, че съм ти казала, никога няма да ми има доверие. Освен това съм сигурна, че няма да го направи, без да се допита до теб. Знам, че говори с Хърбърт Бахман и го помоли да направи някои изчисления относно ефекта върху пазара. Все още не ги е получил и не е дал нареждания на директорите. Това е голяма операция. Той трябва да я подготви.

— Ако той го направи, Сюзи, аз съм свършен. Завинаги! Не знам какво му става.

Тя ме изгледа изпитателно и каза уверено:

— По-различно ли е от това, което ти вършиш, Пол, освен че използваш посредник — Арон Богданович? По-различно ли е от това, което Базил Янко върши, освен че той желае да повиши цената на борсата, а не да я понижи?

— Да, Сюзи, различно е. Нашето е уреждане на лични сметки. Янко ни нападна, ние му отвръщаме с неговите оръжия. Но ако Джордж постъпи така, ще засегне много невинни хора, които нямат нищо общо с това.

— След като играят на борсата, те поемат този риск.

— Това е чисто пиратство. Джордж го знае. Внезапно тя избухна в справедлив гняв.

— Защо ти се правиш на Саймън Пюър[1], докато Джордж изведнъж се превърна в чудовище? Ще ти кажа защо! Защото ти искаш той да стои там, горе, кацнал на пиедестала като защитник на праведните! Той те кара да се чувстваш добър, дори когато не си. Той е нещо, с което едновременно се гордееш и на което завиждаш. Ти си като Джули. Не искаш да приемеш, че той е човек. Ти искаш, като поглеждаш през прозореца, да го виждаш да стои отвън всеки ден, в пек и мраз, с гълъби, накацали по главата му. Той е като бронзовия конник на Капитолия. Докато е там, Рим е в безопасност. Но Джордж не е нито от бронз, нито от мрамор. Той е от плът и кръв, и то по-гореща, отколкото си смятал. След като иска да се бори, остави го да се бори! Не му връзвай ръцете. Не искам да стане за посмешище на онова свърталище на разбойници, което наричате борса! Не ме интересува дали е прав или не. Аз го обичам, не разбираш ли? Обичам го…

Ай-ай-ай! От всички говеда на света аз бях най-тъпото. От всички влюбени на света аз бях най-слепият. Бях държал тази жена в ръцете си нощ след нощ, месец след месец и не бях успял да открия талисмана, който да отвори пещерата със съкровища, където бе скрита обичта й. Е, вече го бях открил, но въпреки всичкото добро, което ми бе донесъл, можех да го хвърля в Потомак[2]. Налях на двама ни по още едно и вдигнах изтъркан тост.

— Е, да пием за престъплението!… Чудя се докъде ще стигне?

— Докъде ще стигнеш ти, Пол?

— Или съвестта.

— Смяташ ли, че имам?

— Да, гузна.

— Това какво означава?

— Тя пречи на отношенията ти с Джордж, на отношенията ти с Джули… Не се ядосвай, cheri! Дълго време бяхме заедно. Беше, хубаво, но не бе най-доброто и двамата знаем защо. И двамата знаем какво не е наред в този брак. Ако той се разпадне, ти вероятно ще получиш Джули. Аз няма да получа Джордж. Аз съм просто част от мебелировката, която той вече не забелязва, а и освен това съм прекалено стара за любовна игра. Така че предпочитам да го виждам щастлив, отколкото нещастен.

— Предпочитам да виждам щастливи и двамата. Джули говори с мен във влака. Тя знае, че е извършила много глупости. Не знае как да поправи станалото. Мисля, че можеш да й помогнеш.

Тя поклати глава и каза спокойно:

— Не, Пол! Аз съм добрата мила Сюзи, но не съм чак толкова добра. Ако искаш да бъдеш верният рицар на Джули, аз ще ти ръкопляскам, ще те насърчавам и ще ти помогна да оседлаеш коня си. За останалото — не! Не! Не!… Поне съм местна мръсница. Имаш ли нещо против да ме заведеш на вечеря?

Джордж Арлекин ми се обади в осем сутринта. В девет и четиридесет и пет щял да излезе, за да посети посланика рано-рано. Би желал да се срещнем за обяд. Надявал се, че съм си отпочинал. Отпочинал си бях. Имал ли съм някакви новини от Ню Йорк? Никакви. Сутринта ще излизам и ще му докладвам в дванадесет и половина. Утрото не е ли прекрасно? Още не бях поглеждал навън, но бях радостен да узная, че в живота ми ще има и слънчев лъч. Добре тогава, до обяд… И да върви по дяволите, ако това бе всичко, което искаше да ми каже.

В съседната стая Сюзън печаташе писма с равномерния ритъм на добре смазана швейцарска машина. Надникнах зад вратата, за да й кажа „добро утро“. Тя ме поздрави вяло и продължи да пише. Почувствах се като последния оръженосец в процесията, който се влачи най-отзад, отритнат от останалите. Слязох долу във фоайето с надеждата да се запозная с Арнолд — помощник-шефа на пиколата. Заварих лудница, създадена от напускащи гости, всеки от които настойчиво искаше да получи сметката, да му вземат багажа и да му повикат такси. Излязох навън на слънце, взех такси до Тайдъл Бейсин, без да бързам, като всеки провинциален турист да побеседвам със стария Томас Джеферсън в неговата гробница сред черешовите дървета.

Ще ви открия една сантиментална тайна. Това е единственото място в Америка, което обичам истински. Това е единственият човек в цялата й бурна история, който предизвиква моето възхищение и макар и много рядко ме подтиква към размисъл. Откъси от неговия мъдър и либерален кодекс звучат в паметта ми по-дълго от острите звуци на моето собствено време. Той мразел „опасната лудост на спора“. „Ако за да попадна в рая, трябва да гласувам за някоя партия, по-добре въобще да не отивам там… Някои хора се отнасят към законите с лицемерна почит и ги смятат, също като свещения кивот на завета, за прекалено святи, че да имат нещо общо с тях…“ Предполагам, че като по-млад и по-непредубеден бях видял в него това, което открих — и загубих — в Джордж Арлекин: широта на възгледите, ум, чувство за хумор и дух, готов да приеме всички знания на човечеството.

Въпреки ранния час, по поляните имаше любовни двойки и аз им завидях. Бях благодарен, че гробницата бе празна, така че можех да размишлявам в пречистващата и изцеряваща самота на миналото. Жалко, че миналото принадлежеше единствено на онези, които са живели в него. Джеферсън е знаел и това: „Познавах добре тази епоха; принадлежах към нея и страдах за благото й. Родината й дължи много…“ Аз, Пол Дезмънд, принадлежах на моята епоха, възползвах се от нея и не заслужавах никаква награда. Щях да напусна това място и да отида на друго, където продаваха цветя, изпращаха поздравителни телеграми и устройваха убийствата на разни хора, когато те отваряха вратите, за да ги получат. Други времена, други нрави! Том Джеферсън е щастлив, че не бе доживял да ги види; в противен случай щеше да изгуби огромна част от благородните си илюзии.

Мистър Курт Заперщайн от „Бърнардз Блумз“ не приличаше ни най-малко на Томас Джеферсън от графство Албърмарл. Той беше нисък, закръглен и мазен. Плешивото му теме бе оградено от венец черна коса. Бе облечен в тъмносин костюм с папийонка и носеше очила против късогледство с дебели стъкла. Пълничката му ръка бе влажна, а усмивката — широка като резен диня. Говореше със силно подчертан ритъм, сякаш рецитираше стихове.

— Скъпи ми господине…! Добре дошъл, добре дошъл! Надявам се, че обичате цветя. Едно от най-големите ни постижения, ако мога така се изразя. Едно от най-големите. Арнолд обади ли ви се? Радвам се. Много добър човек, много добър. Сега, сър, мога ли да ви предложа да се разходим? Денят е прекрасен…

В секундата, в която стъпи на улицата, той се промени неузнаваемо. Крачеше бодро, говореше спокойно и въпреки странния си външен вид бе незабележим като гущер на скала. Наставленията му бяха кратки и ясни.

— Първо инструкциите, мистър Дезмънд. Никакви по-нататъшни контакти между мен и вас. Видях ви. Познавам ви. Арнолд ми носи съобщенията ви. Изпращам своите чрез цветята. В състояние сме да осигурим повечето неща, които искате — кола под наем, надежден ескорт, телохранител, ако се наложи. Имаме приятели на много места — Пентагона, Агенцията за национална сигурност, посолствата. Добре се справяме и с документите, но имайте предвид, че те отнемат време… Имам някои новини за вас. Арон пътува, но Тони Тезориеро е под непрестанно наблюдение в Маями. Не може да се изхрачи, без да попадне на нечия сянка. От ФБР са разговаряли със Саул Уелс. Той е сигурен, че ще посетят и вас. Освен това той е провел разговорите, които е обещал, и сега котката е излязла на лов сред гълъбите. Смята, че на президента ви биха могли да телефонират разтревожени други президенти. Това е всичко засега. Нуждаете ли се от нещо в момента…?

— Познавате ли някой добър журналист, който да разгласи историята, но да забрави откъде е получил сведенията?

Разбира се. Този град е пълен с журналисти, добри и лоши. Оставете ме да помисля. Кога искате да се срещнете с него?

— Тази вечер, ако е възможно, но тайно и далеч от хотела.

— Ще се погрижа за това. Арнолд ще ви уведоми.

— Имам нужда от човек, който да не се разприказва след това.

Забележката ми го обиди. Измина десет крачки, преди да се успокои. После ме смъмри рязко:

— Посещавал ли сте някога Яд Вашем, мистър Дезмънд?

— Дори не знам какво е това.

— Намира се в Израел. Паметник на шест милиона мъртви. Не желаем да построим още един.

— Извинявайте.

— Откъде да знаете? Откъде да знае някой, който не е помирисвал дима на пепелищата? Трябва да се връщам при красивите ми цветя и скъпите ми клиенти… Странни хора, мистър Дезмънд! Светът се сгромолясва, а те не чуват й звук!… Шалом!

Имах още време за губене, затова си тръгнах пеша и се присъединих към малка група туристи и безделници край оградата на Белия дом, където живееше президентът, обграден от руините на собствената си репутация и надеждите на велики хора. Нямах право да го съдя; аз бях чужденец, пират от далече, но не можех да избягам от натрапчивата мисъл, че той също се бе опитал да изгради апарат на терор. Той бе наел шайка доносници, шпиони, изнудвачи, крадци и лъжесвидетели и ги бе поставил под закрилата на властта, която собствените му граждани благоговейно бяха положили на плещите му в деня на встъпването му в длъжност.

В края на краищата апаратът се бе разпаднал, слугите му го бяха изоставили, но терорът все още се ширеше. Щом президентът пренебрегваше законите, какви нареждания можеше да дава и какви договори да спазва? Ако властта бе дискредитирана, центурионите[3] държаха крепостта, а анархистите владееха улиците. Ако човек не можеше да води личен живот, да се разхожда спокойно из града, да умре от естествена смърт, тогава престъпникът ставаше крал и земята щеше да бъде опустошена… Беше почти обяд. Все още изпитвах неприятно чувство на морално падение. Обърнах се и закрачих бързо към хотела.

Трябваше да се представя на Арнолд, но щом пристъпих, за да взема ключа си, бях поздравен от мистър Филип Линдън, току-що пристигнал от Ню Йорк и в момента, както изглеждаше, поверен на грижите на гувернантка — мистър Майло Фром. Мистър Фром се надяваше да им отделя малко време. Отвърнах му, че съм свободен до дванадесет и тридесет, когато трябва да обядвам с мистър Арлекин. Къде бих желал да поговорим? В бара? Те предпочитали нещо по-спокойно. В апартамента ми тогава? Да, биха били благодарни. Докато се качвахме с асансьора, им разказах за сутрешното си посещение при Томас Джеферсън, когото мистър Фром уважаваше, колкото и аз. Радвах се да открия сродна душа, която знаеше всичко за живота, свободата и търсенето на щастие, и нравствени устои на държавата.

Сюзи все още работеше в апартамента, но се съгласи да направи услуга на закона и да го освободи. Попитах я многозначително дали Арлекин се е върнал от срещата с посланика. Тя разбра намека и отговори, че не е — щяла да продължи дълго. И между другото, трябвало да се обадя в моето посолство. Попита ни дали желаем кафе или предобеден коктейл. Мистър Фром и мистър Линдън избраха доматен сок. Аз се спрях на бърбън и минерална вода. Мистър Фром похвали предпочитанието ми към доброто южняшко питие. Мистър Линдън се усмихна и замълча.

— Първо, мистър Дезмънд, позволете да отбележа, че оценяваме вашата искреност в предишния ви разговор с мистър Линдън. Съжалявам, че задаването на някои въпроси неволно е обидило вашия шеф. В работата ни се срещаме с толкова много хора, че известни отклонения от такта са неизбежни. Надявам се, че разбирате?

— Да, мистър Фром. Нито мистър Арлекин, нито аз изпитваме лоши чувства към мистър Линдън. Но като чужденци понякога сме шокирани от американските методи. Както и да е… Какво мога да направя за вас?

— Боя се, че да отговорите на още въпроси, мистър Дезмънд.

— Мога ли първо аз да задам един?

— Разбира се.

— Мистър Линдън, проверихте ли отговорите, които ви дадох при първия ни разговор?

— Да, мистър Дезмънд.

— И открихте ли, че са точни?

Този път мистър Фром отговори вместо него:

— Абсолютно, мистър Дезмънд. Разказът ви все пак е оставил някои бели петна. Бихме желали да ги запълним, ако можем. Да се върнем на вечерята ви с Валери Халстрьом. Това напълно светска среща ли беше?

— Да.

— Можете ли да ни кажете за какво говорихте?

— Обичайните баналности. Разказах й историята на моя живот. Тя не ми разказа нейната — освен че баща й отглеждал коне за езда във Вирджиния и че се чудела дали за седемстотин и петдесет на седмица си заслужава да понася напрежението и трудностите в Ню Йорк.

— Тя е споменала за пари, така ли?

— Седемстотин и петдесет на седмица — о! — и допълнителните служебни облаги. Точно това бяха думите й.

— Тя уточни ли какво разбира под „напрежението и трудностите“?

— Ами… Първо каза, че ако работодателят й научел, че вечеря с мен, щяла да изгуби работата си и никога нямало да успее да си намери нова.

— Това не ви ли се стори странно?

— Много. Казах й, че това е шантаж, тирания и робство.

— Защо шантаж, мистър Дезмънд?

— Тя ми обясни, че някога била влюбена в своя работодател, но не се получило нищо. Нарече го — чакайте да се сетя — жаба със златна коронка на главата. Предупреди ме, че би могъл да стане опасен.

— Друго?

— Още едно нещо. Когато излезе от колата, за да се прибере пеша вкъщи, тя каза: „Понякога Бог иска да знае какво правят децата му вечер.“

— Това са странни изрази.

— Да, нали?

— Защо тогава не сте ги повторил при първия ви разпит от полицията и след това пред мистър Линдън?

— Ще ви кажа защо, мистър Фром. Полицията разследва убийство. Тези изрази бяха приказки, които макар и неприемливи като доказателство, биха могли да хвърлят подозрение върху един невинен човек. Забележката за Бог предполага, че Базил Янко е бил този, който е чакал в апартамента й. Действията му като бизнесмен не ми допадат, но нямам право да намеквам, че би могъл да извърши убийство. Питате защо не съм го споменал пред мистър Линдън. Много просто. Последният му въпрос — този, след който се разделихме — внушаваше, че бихме могли да купим бележника на Валери Халстрьом, за да дискредитираме своя конкурент в бизнеса…

Мистър Фром обмисли думите ми продължително време, но накрая, изглежда, че ги прие.

— Печелите, мистър Дезмънд. Нека сега поговорим за бележника. Приемаме вашето обяснение за това как се е озовал в ръцете ви. При липсата на доказателства в полза на противното трябва да приемем, че нямате представа и кой ви го е изпратил. Обаче… — Той направи пауза, за да даде възможност на предчувствието да ме измъчи. — Обаче факт е, че вие или вашите детективи, които действат от ваше име… в момента извличат капитал от него.

— Капитал в какъв смисъл, мистър Фром?

— Мистър Саул Уелс разпространява съдържанието му сред заинтересованите страни. До днес сутринта вече пет големи компании ни се обадиха, за да съобщят, че някой е проникнал в системите им. Уверен съм, че ще последват и други. В контекста на отношенията ви с „Криейтив Системс“ и Базил Янко това не означава ли опит да си осигурите тактическо преимущество?

— Това е опит, доброволен и безкористен, да спасим други почтени компании от съдбата, която ни сполетя.

— Не би ли било по-правилно да оставите на мистър Янко да направи това или дори да помолите нас?

— Имаме резерви към деловата етика на Базил Янко.

— Бихте ли ги конкретизирал?

— Засега не.

— Остава вторият въпрос, мистър Дезмънд. Защо не ние?

— Аз съм гост в страната ви, мистър Фром. Не бих желал да ви затрудня.

— Не можете да ни затрудните, мистър Дезмънд. Моля, бъдете откровен, доколкото можете.

— Добре тогава, ще го кажа колкото се може по-любезно: вие сте местна американска агенция, която се занимава с много въпроси, политически и криминални. Ние сме европейска организация, чиито интереси в определени области биха могли да влязат в противоречие с вашите. Решихме, че е по-добре да се придържаме към законното си право на свободно общуване, отколкото да потърсим вашата помощ. Такова е мнението на моя принципал. А също и моето.

— С други думи, вие не ни вярвате, мистър Дезмънд?

— Според доказателствата, приведени пред вашите собствени комитети и съдилища, мистър Фром, вие самите не си вярвате.

За моя изненада той се усмихна и кимна неохотно в знак на съгласие.

— Сам си го изпросих, нали? Вие сте добър свидетел, мистър Дезмънд.

— Имам богат опит. Кемпетай[4] ме обработваше в продължение на един месец в Сингапур.

— Надявам се, че ни намирате по-цивилизовани.

— Да.

— Благодаря. Сега нека се заемем с едно друго бяло петно в показанията ви: бил сте нападнат пред апартамента си. Пред полицията сте заявил, че не можете да идентифицирате нападателите. Вярно ли е?

— Тогава беше вярно. По-късно бях информиран, че са били наети от мъж на име Бърни Куниг, който на свой ред бил нает от някой си Франк Лемиц.

— Кой ви информира, мистър Дезмънд?

— Нашите детективи. Предполагам, че вече сте обсъдил въпроса с мистър Саул Уелс.

— Да, така е.

— Следователно знаете толкова, колкото и аз, а вероятно и повече.

— Какво знаете вие, мистър Дезмънд?

— Казаха ми, че Франк Лемиц, шофьорът на мистър Янко, наел Бърни Куниг, за да ме следи; че нашите детективи изразили несъгласието си пред мистър Куниг и че Куниг накарал да ме пребият, за да си отмъсти.

— Споменахте ли това пред мистър Янко?

— Въпросът бе повдигнат на срещата ни с него в „Салвадор“.

— Какво каза той?

— Изрази съжаление, че съм пострадал и заяви, че нямал нищо общо с побоя.

— Но призна, че е наредил да ви следят?

— Да кажем, че не отговори.

— Защо не го притиснахте?

— Нямаше нужда. Той бе уведомен, че запазвам правото си да повдигна обвинение срещу замесените лица.

— Но не сте го направил. Защо?

— Предпочитам да не споделям причините.

— Мистър Дезмънд, защо Базил Янко е наредил да ви следят?

— Не знам. Като погледнем назад, изглежда, че е подозирал възможна връзка с Валери Халстрьом.

— И защо би подозрял това?

— Мистър Линдън ми подхвърли идеята. Той призна, че Валери Халстрьом би могла да продава информация от банката данни. Това е истина, нали, мистър Линдън?

Мистър Линдън се смути, но си призна като добро момче.

— Бихте могъл да интерпретирате забележката ми и в този смисъл.

Мистър Фром се усмихна леко, след което се обърна към мен.

— Значи Базил Янко е решил, че вие сте потенциален купувач?

— Би могъл.

— Но вие не сте бил такъв.

— Нито направих предложение, нито пък бях насърчен да направя.

— Което ни води до една голяма дупка в стената. Кой ви изпрати бележника и защо? Какво ще кажете за това? Валери Халстрьом ви казва, че се страхува от Базил Янко. Тя се държи така, сякаш знае, че някой я чака в апартамента. Дава ви бележника, за да го пазите на сигурно място. Знаете, че е опасно да го държите в себе си. Изигравате малка комедия, като го изпращате на самия себе си, за да можете да използвате информацията му съвсем законно… Е, мистър Дезмънд?

— Мога да ви отговоря само едно нещо, мистър Фром. Глупости! И след като говорим за дупки в стената, вие пропускате най-голямата. Кой уби Валери Халстрьом и защо?

— Работим върху това. Дупката се смалява. Знаем, че същата вечер в апартамента й са влезли двама мъже. Единият очевидно е бил убиецът. Другият е мъжът, който е телефонирал на полицията. Вероятно той ви е изпратил бележника… Ако се сетите нещо друго, моля да ни уведомите.

— Непременно, мистър Фром. Още един доматен сок?

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме. Помогнахте ни много, мистър Дезмънд… Между другото, тези цветя са много красиви. Откъде ги купихте?

— Това, мистър Фром, е нещо, което дори вие не би трябвало да питате.

— Така ли? Обикновено мъжът е този, който ги купува. Може би движението за еманципация все пак означава нещо. Хайде, Линдън, сега не сме на служба. Ще ти купя нещо за пиене и един хамбургер.

Това беше намек, но не го подех. Затворих вратата след тях и се облегнах на рамката. Започнах да се потя целият. Майло Фром не беше новак; имаше опит в разпитите, бе хитър и умен и никога не позволяваше да го объркат. Не се нуждаех от кристално кълбо, за да разбера, че ще ме потърси отново. Това не ме притесняваше особено. Намирах го за приятен тип. И двамата използвахме един и същ речник и един и същ учебник по елементарна логика. Проблемът бе там, че логиката вече не вършеше работа. Не знаех как или защо, но чувствах, че главната ни конструкция е пълна с дупки, а по-малката е изчезнала без следа. Което, разбира се, не бе никаква логика, а същински груб инстинкт.

Арлекин закъсня за обяд. В дванадесет и четиридесет и пет почерпих момичетата по едно питие и ги заведох в грил ресторанта. Арлекин позвъни в един и петнадесет и ми нареди да взема такси и да се срещна с него в една тратория във Фоги Ботъм. Когато го попитах защо, той ми отвърна, че умирал за spaghetti alla carbonara и cervelli al buro[5], което ме наведе на мисълта, че неговият мозък е заприличал на масло. Точно в един и четиридесет седнахме в един ъгъл на това, което би трябвало, да бъде най-мрачното и най-слабо посещавано бистро в окръг Колумбия. Спагетите бяха загорели, а виното бе чист оцет. От момента, в който Арлекин започна да говори, изгубих всякакъв апетит.

— Преди да напуснем Ню Йорк, се обадих на Хърбърт Бахман и го помолих да ме посъветва какво би станало, ако започнем да продаваме масово акциите си в „Криейтив Системс“. Обади ми се в седем сутринта. Всеки брокер в града имал списък с поръчки за купуване, дълъг колкото ръката ти — големи поръчки, Пол — за над десет милиона по изчисленията на Хърбърт.

Не можах да се въздържа. Казах му направо какво мисля за дъмпинга на акции и за него, след като е разглеждал възможността. Той ме изслуша в мълчание, след което продължи невъзмутимо:

— … Този резерв от поръчки е много важен. Сега ще ти обясня защо. Тази сутрин прекарах три часа в посолството. Ерих Райман е стар мой приятел. Отнесе се с разбиране, но не бе много услужлив. Едва когато му показах фотостатите на бележника, отношението му се промени — напълно, Пол, на сто и осемдесет градуса! Пожела да научи всичко…

— … Моля се на Бога да не си му го казал!

— Не всичко, но повече, отколкото би одобрил.

— О, Боже!

— Търгувах с него, Пол, налагаше се, по всички точки.

— Търгувал си с живота ми, Джордж.

— Знаех това. Сега и Ерих го знае.

— И като всеки добър дипломат ще го забрави в момента, в който му стане изгодно. Аз дори не съм швейцарец. Аз съм никой… Добре, кажи ми за тридесетте сребърника.

Поне този удар попадна в целта. Столчето на чашата за вино се пречупи в ръката му и течността се разля като кръв по бялата покривка. Секунда по-късно той започна да ме укорява със силни и строги думи:

— … Първо ще ме изслушаш, Пол, после ще ме съдиш! След това, ако искаш да си тръгнеш, си тръгни. Това, което чух тази сутрин, превръща всичките ни доводи в безсмислица. Ние сме пионки в глобална игра, която аз например все още не проумявам. Тази сутрин ми я обясни един мой приятел — не толкова близък, колкото теб, но все пак приятел — на когото вярвам, защото му се плаща, за да знае, и той стои тук, където от всички градове по света… Келнер! — Той щракна властно с пръсти и сервитьорът пристигна тичешком. — Почистете, моля и донесете друга чаша.

Очаквах сервитьорът да се ядоса и щях да наблюдавам с удоволствие. Вместо това той се втурна да донесе чисти салфетки и ги наложи една върху друга, докато петното се скри. Донесе нова чаша и гарафа с вино, което наля по-почтително, отколкото трябваше. Сигурно бе пристигнал скоро от родината си, защото се поклони и извини, преди да се оттегли. Арлекин изпи виното на един дъх и изтри утайката от устните си. Сега бе по-спокоен, но не по-малко настоятелен.

— Тази година бяхме свидетели — повечето от нас не го вярват — на края на хилядолетието. То свърши там, където е започнало — в Средиземноморския басейн… О, не! Това не е политическа лекция. Това е установен факт. Принцовете на пустинята откриха, че могат да спрат света, като завъртят кранчето с петрол. Отрепките на исляма откриха, че могат да тероризират света с пистолет, гранати и пластичен експлозив. Така е! Ти го знаеш! Всяко летище по света е заприличало на военен лагер. Трябва да те претърсят, преди да посетиш умиращата си майка!… Друго — този митичен звяр, наречен „енергийна криза“. Какво означава? Това, че ако британските миньори прекратят работа, нацията ще замръзне от студ. Това, че ако японците не преклонят глава пред шейхствата, промишлеността им ще замре и ужасът ще се настани по улиците на стотици градове. В Африка и Южна Америка прогресът, макар и бавен и мъчителен, ще спре за едно или повече десетилетия. Тогава какво ще последва? Онези, които владеят терора, ще бъдат готови да всеят паника и хаос. Онези, които имат власт, ще се опитат да върнат духа в бутилката — а това ще бъде друг вид терор. Частните армии ще дадат утрешните блокфюрери и forces de frappe[6] Знаеш ли как са нарекли в разузнаването следващата година? Година на убийците! И така, Пол, приятелю, къде се намираме ние — ти и аз и търговска банка „Арлекин и Сие“?

Не знаех, и не можех да му отговоря. Неговото сладкодумие бе усмирило грубата ми реч. Неговата искреност и убеденост разгромиха съпротивата ми:

— Кажи ми. Слушам те.

— Цената на петрола се удвои и утрои. Какво става с тези пари? Принцовете на пустинята не са глупаци. Те знаят, че парите са блян за лудите, кошмар от хартия. Какво още могат да искат, когато арсеналите им са пълни с оръжие, военните пътища са изградени, а изтребителите по летищата са наредени плътно един до друг? Собствена индустрия? Собствени технологии? Да, но само някои. Защото промишлеността ражда пролетариат и поражда една сила от работници-емигранти, които бързо ще изучат тактиката на терор. Така че принцовете искат да се застраховат — дял от Европа, дял от Америка. Не просто акции и облигации — пак хартия — а контрол! Доказателства? Саудитците лишиха холандците от петрол. Сега преговарят за изграждане на саудитска рафинерия на холандска земя. Това, което се обсъжда под строга тайна, има далеч по-голямо значение. Италианците предлагат една четвърт от своята национална петролна компания срещу гарантирани доставки на суров нефт. Можеш да създадеш каквито искаш закони, за да изключиш възможността от чужд контрол над местни предприятия, но законите са хартиени дракони, които танцуват по улиците, направлявани от невидими продажни лица. И така, стигаме до Базил Янко… Той знае, Пол! Той вижда! Целият свят е заключен в неговата банка данни. Той ще ме купи срещу премия и ще ме продаде на арабите на двойна цена, като използва техни пари. Той ще продаде и част от себе си. Хърбърт Бахман е разкрил някои от тези поръчки за купуване. Те идват по заобиколни пътища от Близкия изток. Янко отива по-далече. Той може да балансира между убийците и принцовете, защото Либия също участва на всички пазари… Приятелят ми Ерих ми обясни схемата; подробностите изникнаха сами. Карл Крюгер например. Защо е толкова близък с израелците? Не е заради банката, а сантименталността е една малка частица. Хамбург живее от корабите, корабите — от товари. Европа в депресия означава смърт за Хамбург. Израел е последният форпост на Европа в Леванта[7]. Те не крият намеренията си да отвръщат на терора с терор. Защо Арон Богданович прояви такава готовност да ни помогне? От приятелство? Не! Ние му плащаме. Той твърди, че работи за нас, но в същото време работи и за себе си. — Едва доловима усмивка заигра в ъгълчетата на устните му. — Това е един мръсен свят, Пол. Единствената стабилна валута е политическата лъжа. Ако от това ще ти стане по-добре, помни, че не си единственият. Аз също се почувствах глупак, защото ФБР се е свързало с Ерих Райман много преди мен. Чудели се колко знам. Убедил ги, че е много малко, но дори той остана поразен, когато разбра, че знам още по-малко. Знаеш ли какво ми каза? „Джордж, сбъркал си театъра. Това не е комедия дел’арте. Това е драма от висша класа. Нямаш много време, за да научиш сценария.“

— Защо да продължим да четем репликите на другите? Нека се сдобием с нов сценарий за нас.

— И как според теб ще го направим, Пол?

— Ще оставим пресата да го напише вместо нас. Убедих го след половинчасов спор и накрая той отстъпи. Може би копаехме собствените си гробове, но поне щяхме да си осигурим много пищно погребение.

Когато се върнах в хотела, се срещнах за първи път с Арнолд, заместник-шефа на пикалата. Той бе висок, меланхоличен, с конска физиономия и приличаше на привидно сериозен комик от немите филми. Имаше да ми предаде две съобщения. Първото бе покана за коктейл в седем часа на някакъв адрес в Арлингтън. Подписана бе от Л. Клайн. Не познавах никакъв Клайн; Арнолд — също, но поканата била предадена чрез „Бърнардз Блумз“ и било разумно да я приема. Второто съобщение бе лист, откъснат от телекса. На него пишеше: „ЮПИ, Лондон, вторник.“ Текстът бе кратък, но съдържателен:

„Американски турист, идентифициран като Франк Лемиц от Ню Йорк, бе открит тази сутрин застрелян в апартамента си в скъп хотел в Уест Енд. Лондонската полиция търси за разпит млада жена, която е придружавала Лемиц в два известни игрални клуба и която вероятно се е върнала в хотела заедно с него. Още…“

Поне този път Арон Богданович бе казал истината. Накъсах съобщението на парченца и го изхвърлих в тоалетната. Почувствах се като самотен ученик, който съчинява шпионски истории в амбулаторията. Влезе Жулиет. Арлекин диктувал писма, тя имала нужда от компания. Защо не? И аз имах нужда от същото. Тя събу обувките си и се сви на канапето. Пуснах някаква програма със стари песни по радиото и се настаних в един фотьойл, с вдигнати крака, готов да си почина. Музиката бе приятна, без сълзи, без страст, без дълбочина; разходка по алеята на спомените с някой и друг пристъп на мъка на най-нежните места. Днес Жулиет изглеждаше по-добре, малко по-спокойна и не толкова объркана. Почувствах се остарял и трябва да ми бе проличало, защото в един момент тя се намръщи и каза:

— Изглеждащ уморен, Пол. Нещо не е ли наред? Не, всичко беше наред. Ребрата ме наболяваха от време на време. Все още не можех да дъвча бифтек, но както казваше дядо ми, бях достатъчно здрав, за да се оженя за вдовицата Макганигъл. Джордж също изглеждаше добре. Не бе за вярване, че само преди две седмици…

— Пол!

— Какво, скъпа?

— Мисля, че скоро ще се прибера вкъщи.

— Какво мисли Джордж?

— Остави аз да решавам. Предпочитам да не го бе правил.

— Съвет от чичо Пол. Остани още малко.

— Някакви специални причини?

— Да. Днешната прогноза е за много лошо време.

— Не знаех. Веднага щом се върна, Джордж извика Сюзън и започна да й диктува писма. Когато го попитах какво е станало в посолството, той отвърна, че ще ми обясни по-късно. Засегнах се, но не исках да ми проличи. Затова слязох тук.

— Учиш се, нали, скъпа?

— Не го увъртай, Пол, моля те.

— Не увъртам, честна дума. Джордж ще ти съобщи новините, но това е дълга история и ще отнеме време.

— Но ти знаеш.

— Да… И му казах, че ме е продал за парите на Юда.

— О, Пол, не!

— Не бях прав, но го казах. Така че не го укорявай за лошото му настроение… и не бързай да се прибираш вкъщи.

— Пол, трябва да мисля и за детето и…

— Животът е пред него, а има и кръстник, който е видял много и който ще му помага. Чуй ме, скъпа. Ако се окажеш вън на дъжда и няма кой да те отведе вкъщи, аз ще дойда. Но ако Коломбина обича Арлекин, е по-добре да се облече и гримира за представлението. Ако не…

— Ролята ще бъде поета от дубльорка, така ли?

— Да, Джули, и има много момичета, които умират да преуспеят в шоубизнеса. Сега защо не се качиш горе, не поръчаш кафе за двама ви и не кажеш на Арлекин да ми отстъпи Сюзън за половин час? Той не може да обсебва персонала, нищо че е президент.

Тя не се подчини веднага. Дойде до мен, седна на страничната облегалка на фотьойла, взе лицето ми в ръце, целуна ме по челото и ми каза колко мил, нежен и сладък съм бил и че съм най-добрият от всички възможни приятели. Още две думи и щяхме да се търколим на килима. Не съм светец. Бог ми е свидетел! Но това — не, благодаря, скъпа! Бях благодарен за целувката; за комплиментите — също. Изпратих я спокойно до вратата. Опитвах се да се почувствам добродетелен, но не можах.

Когато Сюзън слезе, тя застана с ръце на кръста и ме огледа от глава до пети, сякаш бях някаква много рядка и много низша форма на живот. Усмихна ми се бавно със своята нежна, многозначителна усмивка и каза с очарователен глас:

— Трудно е, нали, cheri?

— Не питай, щом знаеш.

— Знам, скъпи. Знам. Колкото по-скоро се върнем всички вкъщи, толкова по-добре.

— Може да стане след цели шейсет дни.

— Ще успееш ли да издържиш толкова дълго?

— Съмнявам се. А ти?

— Не… Кажи ми нещо мило, Пол.

— Сюзън, скъпа, защо не се влюбим?

— Ще опитам, ако и ти опиташ.

— Как ще започнем?

— Целуни ме.

После правилата изчезнаха; и макар че и двамата не бяхме във форма, играта бе приятна за един топъл следобед във Вашингтон, окръг Колумбия. Ако искате да се усмихнете на двама души, с отдавна отминала младост, които играят любовни игри в „Ембъси Роу“, тогава на всяка цена се насладете на комедията — и вижте дали ще можете да я изиграете по-добре, когато ви обземе самота.

Точно в седем натиснах звънеца на скромна, но доста красива стара къща в Арлингтън. Вратата бе отворена от едра, бледа жена, чиито очила с рогови рамки й придаваха вид на зъл бухал. Представих се и казах, че имам среща с мистър Клайн. Тя отвърна, че уговорката ми била с мисис Клайн и че въпросната дама била тя. Отведе ме в малка стая, отрупана с книги, списания и разхвърляни купища вестникарски изрезки. В единия от ъглите имаше бюро, което бе в безпорядък, в друг — бюфет с коктейли. Имаше два фотьойла, единият от които бе зает от голяма жълто-кафява котка. Не видях метла с дълга дръжка, но мисис Лия Клайн приличаше на вещица — едра и пълна, с дебели, изцапани с катран пръсти и силен, дрезгав глас. Коктейлите й се оказаха водна чаша бърбън за мен и евтин ром с кока-кола за нея. След първата дълга глътка тя се зае направо с работата.

— Курт Заперщайн ми каза, че искате да раздухате някаква история?

— Да.

— Факт или слух.

— Донякъде факти, донякъде изводи. Искам, ако е възможно, да произлиза от Лондон.

— Защо?

— Съображения.

— Можете ли да я продиктувате?

— В груб, вид, да.

— Това ми трябва.

— Тя се настани зад пишещата машина, постави лист хартия, запали цигара, пъхна я в единия ъгъл на устата си и каза:

— Без коментари, само факти. Окей?

— Окей!… ЮПИ-Лондон разпространи днес по телеграфа историята на някой си Франк Лемиц, американски турист, намерен мъртъв в хотел в Уест Енд. Полицията търси момичето, с което са го видели в два игрални клуба. Това е краят на тяхната история. Ето моята. Франк Лемиц беше шофьор на Базил Янко, президент на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. За него се знае, че има връзки с престъпния свят, особено с един гангстер на име Бърни Куниг. Базил Янко е във Франкфурт, където участва в конференция на международни банкери. Следвате ли ме?

— Дори ви изпреварвам. Продължавайте да говорите.

— Една служителка на „Криейтив Системс“, мис Валери Халстрьом, бе убита в апартамента й преди три дни. Случаят е в новините. Следните факти не са: ФБР разследва изтичане на информация от банката данни на „Криейтив Системс“; няколко големи американски компании…

— Кажете ми имената им буква по буква, моля. Казах й ги едно по едно, включително и нашата. Тя удряше по машината, сякаш й бе смъртен враг.

— „Арлекин и Сие“ са били измамени с голяма сума пари чрез злоупотреби с компютърното обслужване, което е поето изцяло от „Криейтив Системс“ и нейните филиали в други страни. Извършителят на измамата в Ню Йорк е известен. Нейното име е Ела Дийн. Умряла е преди две седмици, блъсната от кола, като шофьорът избягал. Тя оставила голяма сума пари, всеки цент от която е бил внесен в банка през последните й три месеца работа. Франк Лемиц е бил един от приятелите й. По стечение на обстоятелствата Базил Янко предлага да изкупи „Арлекин и Сие“. Предложението е публично. Основният акционер отказва да продава. По-дребните все още не са решили. Всичко казано дотук са документирани факти. Можете да ги проверите. Това, което следва, са донякъде факти, донякъде изводи.

— И какви са фактите?

— Всеки по-голям брокер в Ню Йорк е затрупан с поръчки за купуване на акции на „Криейтив Системс“. Някои от най-крупните поръчки идват от клиенти от Близкия изток…

— Петродолари?

— Част от парите са либийски.

— А сега догадките?

— Арабите искат дял от банковата система и промишлеността на САЩ и Европа. Това е известно. Имат парите и силата, за да го получат. Убедени сме, че Базил Янко им помага. Проектът е законен, средствата — съмнителни, а в нашия случай — престъпни. Донесъл съм ви копие от досието, което имаме за неговото минало. Трябва да включите и него в статиите… Край на историята.

— Сега ми кажете защо искате историята да се разчуе?

— Искаме да отслабим натиска върху нас и да увеличим този върху Янко. Искаме пълното му дискредитиране.

— Това желаят и много други хора.

— Данните достатъчни ли са за целта?

— Не, но със сигурност ще разбунят мравуняка. Можете ли да кажете нещо повече за Валери Халстрьом?

— Мога, но няма да го направя. Ако искате да разберете защо, попитайте Курт Заперщайн.

Тя се извърна, за да ме погледне. Всмукна силно от цигарата си. Пепелта падна в скута й и тя я изчисти разсеяно. Попита ме:

— Евреин ли сте?

— Не.

— Това, мистър Дезмънд, е доста опасна история. Може да стане още по-опасна… за вас.

— Знам. Кога ще излезе?

— Днес е петък. Ако имам късмет, в неделя ще бъде готова за Англия. Те ще я разпространят. Ние ще я получим обратно по телеграфа навреме за изданията в понеделник. Също и в Европа. Ще се разхвърчи помия. Може би ще е по-разумно да заминете на един дълъг уикенд.

— Благодаря за съвета. Ще го обмисля.

— Още едно питие?

— Не, благодаря. Изпивам това и си тръгвам. Мога ли да ви попитам нещо?

— Какво?

— Изглежда, че приемате страшно много неща на доверие. Защо?

Тя отметна глава назад и се разсмя — силен и дрезгав мъжки смях, подигравателен и без чувство за хумор.

— Доверие! Не бих се доверила, и на собствената си сестра дори за часа… Ако не ви бяха проверили, нямаше да се доближите и на десет преки от това място! Преди да отпечатам историята ви, тя ще бъде прочетена от експерти. Ако фактите не са верни, с вас е свършено. Ако не ни е изгодно, няма да я публикуваме.

— Тогава ще отида на друго място.

— Където и да отидете, ще ви трябва добър стилист и доброжелателно настроен редактор. В мое лице имате и двете. Не насилвайте късмета си.

— Не искам и аз да бъда насилван.

— Ако ви е страх от мечки, не ходете в гората…

L’chaim!

 

 

В хотела бяха оставили съобщение за мен: Саул Уелс пристигнал току-що от Ню Йорк и се забавлявал в бара. Кацнал на един висок стол, прегърбен над чашата си, той приличаше повече от всякога на ченге, мрачен, неспокоен и войнствен. Засия, когато ме видя, и седнахме заедно в един тъмен ъгъл, далеч от ушите на последните клиенти. Той свали целофана на една нова пура, пъхна я в устата си и започна да разказва новините между облаците дим.

— … Първи доклади от вашите клонове. Методът е същият с малки различия по места. Там, където има забрана за износ на местна валута, са били засегнати само сметки в чужда. В три от случаите, Мексико Сити например, операторите са подали оставка, но все още не сме успели да ги открием. В два те още са на работа — което може да повдигне въпроса, че измамата е била заложена в системата. В Англия имахме късмет. Операторът е жена на име Бевърли Менърз. Напуснала, за да се омъжи — голямо празненство в службата, премия от директора. Жива е и е добре, живее в имение в Съри. Според доклада е бременна в петия месец.

— Това какво значение има, Саул?

— Мисля, че има. Не можем да подложим на тормоз една бременна дама. По-важното е, че съпругът й работи за „Криейтив Системс“ — Великобритания.

— Любопитно.

— Става още по-любопитно. Дамата и съпругът й са съседи и голф партньори на вашия лондонски директор — а мошеническите трансакции са били обяснени с нареждане, дошло по телекса от Женева и подписано от Джордж Арлекин.

— Проверихте ли архива с телексите в Женева?

— Да. Никаква следа. Телексът е бил изпратен от друг терминал.

— Ама че заговор.

— Ако искате да го разплетете, ще трябва да се обърнете към британската полиция.

— Още не. Продължете без тях, докъдето можете.

Не можем да си позволим да отделяме повече хора или да вдигаме повече шум. Как се справихте с ФБР?

— Притиснаха ме здраво. Вие?

— Също.

— Нещо ново?

Разказах му за разговора си с мис Лия Клайн. Той захапа здраво пурата си и се вторачи в мен с неприкрито учудване.

— Браво! Наел сте тежка артилерия. Във Вашингтон я наричат „Гробокопачката“, защото е погребала много големи имена и е написала няколко елегантни некролога. Имате късмет, ако тя е на ваша страна. Ако ли не, време е да напуснете града.

— Тя и без това иска да замина, Саул.

Той мигновено застана нащрек и стана много сериозен.

— Щом тя го е казала, мистър Дезмънд, веднага купете билети. Когато Лия започне да стреля от бедро, дори служителите на Белия дом се втурват да търсят прикритие. Тя предупреждава само веднъж — за пръв и последен път.

— Ще говоря с Арлекин.

— Едно предложение, мистър Дезмънд: въздушните връзки с Мексико Сити са добри. Разполагам с доклад за клона ви там. Това е извинение, ако се нуждаете от такова.

— Ще го използвам, ако се наложи. Ако това е всичко, да се срещнем в апартамента ми за закуска. Ще прегледаме докладите заедно.

— Нека се срещнем в кафенето.

— Някакви причини?

— Най-важната. Мис Сюзън ми позволи да огледам стаите ви. В тях е толкова опасно, колкото и във вътрешността на ядрен реактор. Апартаментът на Арлекин е чист, което е странно.

— Не чак толкова. Там непрекъснато има някой. Саул се засмя и направи комични движения с пурата си.

— Ако сте играли там някои игрички, те са ги записали и са се позабавлявали доста.

— Кои са те, Саул?

— Вариантите са два, мистър Дезмънд — ФБР или хората на Базил Янко.

— Кой от тях, Саул?

— Според мен — Янко. Причина: ФБР знае, че Арлекин ще се срещне с посланика си и че вие би трябвало да се срещнете със своя. Така че според мен те ще играят по правилата.

— ФБР ме разпитва в стаята ми тази сутрин.

— Ако се върнат, което вероятно ще направят, кажете им за подслушвателните устройства. Има едно в телефона и друго под масата до канапето.

— Защо не ги махнем?

— Така ще изглеждате невинен, мистър Дезмънд — дори да не сте. Покрай Арон Богданович и Лия Клайн вие играете опасна игра. Това е още една причина, поради която бих желал да заминете за Мексико.

След тази успокоителна забележка се разделихме: Саул — за да прекара вечерта сред приятели, а аз — за да представя отчет за действията си и да убедя Арлекин, че климатът в Мексико Сити е по-здравословен от този във Вашингтон, окръг Колумбия. Не беше лесно. Той се съгласи със сценария, но не желаеше да бъде променян от Лия Клайн или някой друг. Освен това трябвало да поддържа връзка с борсата в Ню Йорк. Можело да се наложи отново да разговаря с Хърбърт Бахман. Не искал в никакъв случай Янко да остане с впечатлението, че бяга. Възразих, че така или иначе трябва да посетим Мексико; защо тогава да не го направим през двата почивни дни на уикенда? Плащаме за съвети на специалист; защо да не го послушаме? Към което Джули добави, че би могла да отлети до Акапулко и да отиде на гости на Лола Франк. В такъв случай, ако ни се наложело да се върнем спешно в Ню Йорк, нямало да се притесняваме за нея. Арлекин се съгласи и аз отново слязох долу, за да уредя резервациите с Арнолд. Когато му предадох молбата си, продълговатото му мрачно лице живна и той попита:

— Как научихте, мистър Дезмънд?

— Какво да науча? Това е делово пътуване. Имаме офис в Мексико Сити.

— О!

— Някакви проблеми, Арнолд?

— Никакви. Съвпадение, предполагам. Току-що научих, че един ваш приятел е тръгнал насам и иска да се свържете с него. Ето телефона му. — Той ми подаде картичката и започна да разлиства разписанието на полетите, като в същото време говореше монотонно, без да промени гласа си:

— Предполагам, че ще желаете „Камино Реал“. Същото разположение както тук, нали? Ще им се обадя веднага щом потвърдя полета. А, ето! „Браниф“ излита в 15:15, каца в Далас и Сан Антонио и пристига в 21:30. Първа класа и лимузина на летището? Не, предполагам, че вашите хора ще ви посрещнат. Колко време ще останете? Четири, пет дни? Да кажем седмица. Можете да си тръгнете, когато пожелаете. Адрес за съобщения? Вашата банка, окей? Ще уведомя приятеля ви за приготовленията. Смешно как стана така, нали?

Колкото повече се замислях, толкова по-смешно ми ставаше — мрачен хумор, който опъва нервите и кара кожата да настръхне. Отново бяхме изправени пред това, което Джордж Арлекин наричаше игри на привидения: шепот в тъмнината, скърцане в ламперията, цяла кабала от знаци и символи, които да объркат непосветения. Бях се насочил към асансьора, когато ме повика един познат глас. Обърнах се и видях на две крачки зад мен мистър Майло Фром. Той протегна ръка за поздрав. Здрависах се разсеяно.

Каза:

— Качвах се, за да се срещна с мистър Арлекин.

— Аз също.

— Надявам се, че не е прекалено късно.

— Достатъчно късно е. А и утре заминаваме за Мексико Сити.

— Доста внезапно, нали?

— Не съвсем.

Асансьорът пристигна и ние провлачихме крачки като двама китайски мандарини, за да видим кой ще влезе пръв. Майло Фром бе много любезен; той спести остатъка от въпросите си за Джордж Арлекин, който си почиваше с кафе и бренди и му отговори с познатата си обезоръжаваща прямота:

— … Няма нищо чудно, мистър Фром. Мистър Уелс току-що представи доклада си за клона ни в Мексико Сити. Трябва да поговорим с директора и местните акционери. Докато ние работим, съпругата ми ще посети приятели в Акапулко. Някакви проблеми?

— Никакви, мистър Арлекин, просто съм загрижен.

— Радвам се да го чуя. След разговора ми с посланика тази сутрин разбрах, че сме, как да кажа, на вражеска територия. В момента вашият Държавен департамент не гледа с добро око на европейците… О, Джули! Това е мистър Фром от Федералното бюро за разследване. Мистър Фром, съпругата ми.

— Щастлив съм да се запозная с вас, мадам. Извинете, че ви безпокоя в такъв късен час.

— Нещо не е ли наред, Джордж? — Очите й гледаха невинно.

— Напротив, скъпа. Седни при нас. Моля, продължете, мистър Фром.

— Мистър Арлекин, разбирам, че посланикът ви е обяснил политическата обстановка?

— Той, без съмнение, е засегнал и известни елементи на насилие в ситуацията.

— Да.

— Мистър Арлекин… — Той се изкашля свенливо и разигра малка сценка на търсене на подходящата фраза. — Аз… как да кажа, ние… смятаме… можете дори да го наречете наша позиция, която нямам право да разгласявам. Както и да е, вие не се намирате, както се изразихте, на вражеска територия. Може би смятате не без основание, че в лицето на Базил Янко имате личен враг. Ние също смятаме — не мога да заявя официално, че е така — неговата тактика в бизнеса е груба или дори осъдителна, но не можем да се намесим, докато не бъде доказано, че е престъпна. Имаме две убийства и изключително напрегната политическа обстановка у дома и в чужбина. Насилието в нашето общество е ендемично и може да стане епидемично. То може да връхлети и вас. Трябва да ви предупредя, че невинаги ще можем да ви защитаваме. Добре е, че мадам Арлекин също разбира това.

За момент Арлекин остана безмълвен, загледан в дългите си фини пръсти. След което каза с дрезгав глас:

— Не е ли прекалено общо, мистър Фром? От кого сме заплашени?

— Задайте си въпроса, мистър Арлекин, кой ще спечели най-много от смъртта ви. После помислете върху следното: ако вие и вашият екип се превърнете в партизанска група, рискът, който поемате, става двойно по-голям. Знаете ли, че Франк Лемиц е бил убит в Лондон?

— Чухме. Кой го е убил?

— Вие, мистър Арлекин. Вие го убихте с една прибързана дума. — Той се намръщи и разпери ръце в знак на съжаление. — Това се опитвам да ви кажа. Вие сте чужд човек в града. Не разбирате как стоят нещата. Вие сте швейцарец. Идвате от малка, порядъчна страна, където ви трябва разрешително, за да се изкашляте — макар че вие сте толкова добре възпитан, че никога няма да го използвате… Мога ли попитам дали сте осигурил закрила за детето си?

— Поисках полицейска охрана. Получих уверения, че молбата ми е била удовлетворена.

— Надявам се. Простете, мистър Арлекин, но това е Америка от последния филм за американската мечта, който се оказа кошмар в техниколор[8]. Не ми е приятно да стоя тук и да се извинявам заради страната си — дори за себе си! — но съм готов да го направя, за да ви накарам да видите истината.

— И каква е истината, мистър Фром?

— Законите са безсилни. Силите на реда са още по-безсилни. Някои от тях са корумпирани, но не всички. Корупцията се разпростира, когато доверието изчезва. Умолявам ви да ми се доверите, мистър Арлекин. Вие също, мистър Дезмънд.

Сега беше мой ред. Нямаше да го пропусна; не можех.

— Мистър Фром?

— Да, мистър Дезмънд?

— Вярвам, защото искам да вярвам, че сте честен човек. Ще ми отговорите ли на два въпроса?

— Да, стига да мога.

— Получавал ли сте заповед да подслушвате телефона ми и да инсталирате микрофон в стаята ми?

— Не, не съм.

— А да сте го направил вие или някой от вашите агенти?

Доколкото зная, не.

— Някой го е направил, мистър Фром. Саул Уелс я провери рано тази вечер.

— Провери ли и тази стая?

— Да. Чиста е.

Той поклати бавно глава. Погледна мен, Джордж Арлекин, Джули. Стана, отиде до телефона и бавно и ядосано набра един номер.

— Кал?… Майло Фром е. Знаеш къде съм. Изпрати ми Пит с неговото вълшебно куфарче — веднага!

Седна. Джордж Арлекин наля уиски в една водна чаша и му я подаде. Той отпи бавно и остави чашата прекалено внимателно.

— Виждате ли какъв е проблемът, мистър Фром? — попита спокойно Арлекин. — Трябва да го виждате.

Майло Фром закима — нагоре-надолу, нагоре-надолу — като онези стари порцеланови Буди, които моряците донасят от Сингапур.

— Да… да… да. Виждам го, мистър Арлекин. В момента не знам какво трябва да направим. Но едно нещо е сигурно: когато пристигнете в Мексико Сити, трябва да бъдете много, много внимателни.

Напуснахме Вашингтон безславно. От мрачното оловно небе валеше дъжд. Масовото изселване за уикенда бе започнало и ние бяхме още четири овце, които трябваше да минат през дезинфекционния разтвор и да бъдат натоварени, колкото е възможно по-скоро. Ръчният ни багаж бе претърсен, накараха ни да минем през врата-детектор; дрехите ни бяха опипани и бяхме изследвани със сонда-металотърсач и останахме наблъскани в кошарата, докато хората от службата за сигурност претърсваха самолета за смъртоносни устройства. Като добри овце си казахме един на друг, че одобряваме грижите, които се полагат, за да останем живи. Обсъдихме насилието, което водеше до необходимостта от тези предпазни мерки и се оставихме с пълна вяра в ръцете на нашите по-възрастни събратя и въоръжените ни овчари. С годините вярата ми бе станала по-крехка; така, след като веднъж се качих на борда, изисках порцията си коктейли и се потопих в доклада на Мендоса относно забележителната кариера на Базил Янко.

Първата част съдържаше обичайния фолклор: син на бедни емигранти от Бохемия, той продавал вестници и разнасял бакалски стоки, за да плати образованието си, и благодарение на волята и способностите си си проправил път в новата наука на компютърните технологии. Кариерата му в гигантските компании била бърза и без нито едно петънце. Плащали му добре. Той пестял. Пестеливостта бе единствената по-характерна черта от личния му живот. Не се обвързвал политически и очевидно не изпитвал особена необходимост от приятели. Подчинявал се, без да се оплаква, на дисциплината на корпоративната общност. Не е търсил протекции. Бил безпощаден към подчинените си. Отказвал да участва в интригите в компанията. Едно негово документирано изказване представляваше недвусмислена присъда по време на спор в ръководството: „Ние правим мозъци и учим хората как да ги използват. Поне веднъж използвайте вашите собствени.“

Бил на тридесет и две, когато напуснал гигантите, за да направи сам един такъв. Чистата му стойност тогава била четвърт милион долара, с които купил една трета от малка фирма за обработка на данни. Още същата година се оженил за дъщерята на своя старши съдружник. На следващата тя заминала за Невада и се развела. Тя също участваше в досието с едно леко истерично описание на характера му: „Той не беше жесток. Той не беше мил. Той просто не беше там. Омъжих се със звезди в очите, но това, което в действителност видях, бяха мигащи светлини и въртящи се ленти… Когато протягах ръка към него, докосвах единствено изпечен емайл. Той не беше човек. Той беше механично чудовище.“

Шест месеца преди развода Базил Янко основал компания, наречена „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. Тя не правела нищо друго, освен да съществува. Шест месеца след развода старшият съдружник умрял от свръхдоза барбитурати. Носели се слухове за скандал: злоупотреби със сметки, промишлен шпионаж, продаване на информация на конкуренти на клиентите. Покойният отказал да се защитава. Базил Янко го защитил достатъчно смело, за да си изгради репутация на справедлив, верен приятел и да запази най-важните клиенти. После „Криейтив Системс Инкорпорейтид“ изкупила компанията на изключително изгодна цена. Базил Янко я притежавал изцяло. Сега вече можел да предложи самостоятелните услуги на един гений, без да робува на по-нисши духове. Гигантите започнали да му възлагат поръчки. Той разширявал дейността си бавно, но с неумолима увереност, купувал таланти, продавал идеи, винаги изпълнявал договора си добросъвестно.

Променил се и начинът му на живот. Заживял по-богато, намерил си по-скъпи развлечения, но в същото време се оградил с атмосферата на Фаустовска мистерия. Това му навлякло критики, защото предполагало шарлатанство, но се изплатило с лихвите, когато шарлатанинът доказал по безспорен начин, че е истински вълшебник. Могъщи компании финансирали неговите проучвания. Високопоставени мъже търсели съветите му и той на свой ред им предоставял инструменти на властта.

Оженил се за дъщерята на един от тях — тридесетгодишната не особено красива Джейн, за която се говорело, че обича малки момичета, но била достатъчно богата, за да си позволи ексцентричността. Тя загинала, когато натиснала стартера на своя скутер на езерото Тахо[9] и бензинът избухнал. По това време Базил Янко бил в Ню Йорк. Долетял, за да изрази скръбта си над гроба й, да вземе парите от застраховката и да легализира завещанието, направено три месеца преди това, което го обогатило с осем милиона долара.

Тогава започнал да разширява компанията си, като поглъщал по-малки фирми, обирал активите им, запазвал най-добрите им служители, а останалите подхвърлял на конкуренцията. През щастливите дни в средата на шейсетте, когато всеки малък крал плащаше цяло състояние за невидими дрехи, Базил Янко предложил акциите си на борсата, от което направил още едно състояние. Купил хардуер. Нахлул в Европа, купувайки акции и недвижими имоти, съюзявал се и изграждал дъщерни компании. Носели се злонамерени слухове, че и той продавал: информация в замяна на големи дялове от европейски предприятия. Докладът на Мендоса изброяваше няколко случая, но те се основаваха на недостатъчни доказателства. Ето един зловещ пример: европейска фармацевтична фирма била обвинена в кражба на тайни и три дни след това високопоставен аналитик от „Криейтив Системс“ бил убит при автомобилна катастрофа в Доломитите[10].

В известен смисъл това бе стара изтъркана история: нова версия на онези за тютюневите барони, петролните императори и търговците на оръжие. Знаете, че е било точно така. Но ще ви струва цяло състояние и ще ви бъдат необходими три живота, за да го докажете. И ако успеете, никой няма да ви награди с медал — дори да сте жив, за да го получите… Което е хубаво, стига да се е случило вчера и с някой друг. В действителност се случваше днес, на нас. Момчетата от занаята го знаеха; но след като това не засягаше собствените им джобове, въобще не ги интересуваше. Ако ние спечелим, те дори могат да се почувстват малко неудобно. Ако загубим, ще продължат да обядват с Янко в „Бенкърз Клъб“ и да ни отпишат с дежурния епитаф: „Това е бизнесът.“

Светна лампичката за коланите. Стюардесата ни съобщи, че кацаме в Далас, където убили Джон Кенеди, погребали истината заедно с убиеца му и всички заживели щастливо.

Бележки

[1] Саймън Пюър — герой от пиеса на С. Сентливър; в случая означава привидно чист, лицемерен. — Б.пр.

[2] Потомак — река в Източната част на САЩ, разделя Западна Вирджиния, Мериленд и Вирджиния, дълга около 462 км. — Б.пр.

[3] Центурион (лат.) — стотник, началник на отряд от сто войници в древноримската войска. — Б.пр.

[4] Кемпетай — японската тайна полиция по време на Втората световна война. — Б.пр.

[5] Cervelli al buro (итал.) — мозък с масло. — Б.пр.

[6] Forces de frappe (фр.) — бойни отряди. — Б.пр.

[7] Левант — земите в Източното Средиземноморие, по-специално Сирия, Ливан и Израел. — Б.пр.

[8] Техниколор (Technicolor) — трицветен процес на снимане в киното. — Б.пр.

[9] Тахо (Tatyoe) — езеро в Източна Калифорния и Западна Невада, в планините Сиера Невада. — Б.пр.

[10] Доломити — планинска верига в Северна Италия, част от Алпите. — Б.пр.