Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harlequin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Никита (2013)

Издание:

Морис Уест. Арлекин

Американска. Първо издание

ИК „Ведрина“, София, 1993

ISBN: 954-404-035-8

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Върнах се в апартамента си в пет и половина. На бюрото ми бяха оставени съобщения: мис Халстрьом би желала да се срещнем в осем, вместо в седем и половина, мистър Франсис Ксавиер Мендоса телефонирал от Крайбрежието и мистър Базил Янко помолил да му се обадя в службата преди седем. Реших да науча първо добрите новини — ако въобще имаше такива — и се обадих на Мендоса. Беше загадъчен, но ме обнадежди:

— Относно нашия общ познат… Бях ти казал, че трима мои приятели изгоряха. Единият от тях е много упорит. В продължение на две години е съставял досие. Виждал съм го — очарователно нещо, но не всичко би могло да бъде използвано като доказателство. Накарах го да направи два фотостата[1], да депозира единия в трезор и да ми даде другия. Ще го изпратя по сигурен човек. Още нещо: сред политиците и военните има хора, които обичат Янко, има и други, които го мразят до смърт. Направих списък. Той също ще бъде в пакета. Помни, че те предупредих. Когато прочетеш материалите, ще разбереш защо. Как са нещата в Ню Йорк?

— Притиснати сме силно.

— Досетих се за това. Току-що прочетох новините. Ако ти е необходима помощ на Крайбрежието, аз съм на твоите услуги. Vaya con Dios![2]

Затворих телефона и го благослових за почтеността, която бе проявил в този кучешки свят. След това се обадих на Базил Янко. Държа се почти като човек, поне първите няколко минути.

— Благодаря ви, че се обаждате, мистър Дезмънд. Изгарях от нетърпение да науча някакви новини от мистър Арлекин.

— Днес свърши малко работа, но вечерта се почувства много уморен.

— Това е естествено. Мислех дали да не му се обадя от уважение.

— Предлагам да го оставите за утре късно сутринта.

— Разбира се. Мадам Арлекин добре ли е?

— Да, благодаря.

— Четохте ли нашето съобщение за пресата?

— Да.

— Някакъв коментар?

— Никакъв. Моят принципал пое нещата в свои ръце.

— Много удобно, но днес в клуба си сте направил някои доста неуместни изказвания.

— Това, което говоря в клуба, мистър Янко, не ви влиза в работата.

— Цитирам, мистър Дезмънд: „Не я приемаме и смятаме, ме е непочтено тя да се публикува, преди дори да е била обсъдена от двете страни.“ Всъщност офертата бе обсъдена с вас като директор на „Арлекин и Сие“. Вашето изказване може да се разглежда като подсъдно.

— Въз основа на приказките на един доносник? Съмнявам се. Но ако ми дадете името му, е удоволствие ще се изправя срещу него в присъствието на клубния комитет. Нещо друго, мистър Янко? Имам уговорка за вечеря.

— Една подробност, мистър Дезмънд. „Арлекин и Сие“ обслужва някои от нашите инвестиционни фондове.

— Доста печеливши, струва ми се.

— Да, действително. Но при операциите с тези фондове са били удържани незаконни комисионни. Според нашите адвокати съществуват основания за завеждане на гражданско и наказателно дело.

— Тогава, без съмнение, ще обсъдите въпроса утре с мистър Арлекин. Приятна вечер, мистър Янко.

Треснах слушалката и го напсувах. После се ядосах на себе си. Ето ме мен, ветеранът от стотици битки на пазара с белези по гърба и печалби в банката, да се гърча като кучето на Павлов, когато Янко пуска електричество. Това беше най-простата техника на терор: неотлъчният доносник, неочакваното предупреждение от господаря му, заплахата от смърт зад близкия ъгъл. Внезапно избухнах в смях, разтичах се из апартамента, подхвърляйки възглавници и викайки на Такеши да ми направи питие, да приготви банята, да извади най-хубавия ми костюм, да се обади за маса в „Кот Баск“, да поръча лимузина от „Колби Кадилак“, да изпрати рози на Валери Халстрьом преди осем часа. Всичко беше объркано, объркано, объркано в този алчен свят; но ако спасях парите и ги вложех в компютрите на Янко, щеше ли в купичката ориз на някой индиец да се появи поне още едно зърно? Знаех, че не. Казах си, че не ме интересува. Най-лошото бе съзнанието, че ако някой по телефона ме накара да се свия под леглото от страх, тогава е време, много ви благодаря, да хвърля картите и да си пръсна мозъка в първата по-удобна алея.

Бръснех се, когато си спомних, че трябва да се обадя на Богданович. За миг се поблазних от мисълта да го изпързалям, после промених решението си. Набрах номера, представих се като Вайцман и след секунди чух гласа на Богданович.

— Откъде се обаждате?

— От апартамента си.

— Казах ви да използвате улични телефони.

— Знам. Закъснявам. Едва не забравих да се обадя.

— Този път имате късмет. След малко щях да ви телефонирам. Един човек наблюдава входната ви врата.

— Вашият?

— Моят и още един. В зелен корвет от лявата страна на улицата.

— Неприятно. Ще вечерям с дамата, за която говорихме.

— Каква е програмата?

— Поръчал съм лимузина за 7:45. Ще мина да я взема в осем. Ще отидем в „Кот Баск“.

— Променете поръчката. Телефонирайте и й кажете, че ще се забавите. Изпратете лимузината да я вземе и отведе в „Кот Баск“. Вие ще отидете до „Сейнт Реджис“ и ще влезете в „Кинг Коул Бар“. Ще получите съобщение, след което ще отидете в „Кот Баск“. Ясно ли е?

— Дотук, да. А как ще се прибера?

— Чий дом имате предвид?

— Нейният, надявам се.

— Ако има някакъв проблем, ще ви съобщим. Ако не, дръжте се нормално.

— Доста неясно указание.

— Въобще не е неясно. Този апартамент е вражеска територия, докато не успеем да прегледаме всеки негов сантиметър.

— Двупосочни огледала и микрофони в маслинките на коктейла, а?

— Радвам се, че можете да се шегувате. А сега, чуйте следната шега. Човекът в зеления корвет е Бърни Куниг. Вече е убил двама мъже и една жена. Приятно прекарване, мистър Дезмънд!

Показателно за лудостта на Америка е, че новината ме уплаши доста, но не ме изненада истински. След като известен социолог може свободно да пише за „приемливо равнище на насилие“, след като телевизионна звезда може да интервюира човек с маска на лицето, който твърди, че е убил по поръчка и безнаказано тридесет и осем души, не остава място за изненади, а само за всепроникващ ужас, сякаш оградата е била срутена и зверовете се носят с рев из територията на хората. Така че постъпих според инструкциите.

Когато напуснах апартамента си, видях, че зеленият корвет е притиснат до бордюра от патрулна кола и двама полицаи са накарали шофьора да се опре на колата с разперени ръце. Аз, умникът, не видях нищо, не чух нищо. Отправих се към „Сейнт Реджис“, седнах в „Кинг Коул Бар“ и зачаках, докато накрая един току-що влязъл клиент пъхна под носа ми купичка с фъстъци и промърмори, че мога да тръгвам.

Когато пристигнах в ресторанта, Валери Халстрьом вече се бе настанила с коктейл пред себе си и бъбреше с оберкелнера. Усмихна ми се топло и ме докосна с ръка за добре дошъл. Благодари ми за цветята; отнесе се снизходително към закъснението ми. Поговорихме относно напитките и менюто. Прекарахме много добре, докато чакахме да ни поднесат ястията — аз експлоатирах репертоара си с невероятни истории, беше й интересно и тя се забавляваше, благодарна, както каза, че си е починала от традиционната агресия на деловия живот.

— … След време, Пол, този град те поглъща. Всичко е толкова спешно, толкова безлично и толкова безсмислено. Аз съм провинциално момиче. Баща ми все още отглеждат коне за езда във Вирджиния. Копнеех да се измъкна оттам и да преуспея в големия град. Е, успях, а сега искам отново да се върна вкъщи. Но не мога, нали? Домът ми не се е променил, но аз съм. А ти, Пол?

— Моят дом е там, където окача свитъка в стил „Канджи“.

— Не си ми разказвал за това.

Разказах й. Разказах й старата легенда за жените, които се превръщали в лисици и изоставяли любимите си осакатени и отчаяни. Говорих за гравьорите и грънчарите, за изящните японски занаяти, за хората, които живеят край реките в Тайланд, за мъжа в Рангун, който ме научи да разпознавам истинските рубини от фалшивите, за незабравимата красота на джунглите на Арнхем, за тъмнокожите жители, които пеят край огньовете.

Накрая тя ме попита:

— А сега какъв си?

— Търговец, финансист.

— Не е само това.

— Не. Но ако не бях търгувал, нямаше да пътувам. Ако не бях пътувал, нямаше да имам и всичко останало.

— А приятелят ти Арлекин, той какъв е?

— Джордж? О, Джордж е съвсем различен. Той знае всичко. Притежава такава дарба за езици, история, картини… че бих дал едната си ръка за нея. Когато пътуваме заедно, той винаги се чувства като у дома си. Или трябва да се оправям сам, или да се оставя да ме води. Миналата година плавахме из гръцките острови. Аз бях капитанът, но в момента, в който стъпихме на сушата, Джордж започна да си говори приятелски с рибарите, свещеника, местния антиквар. Завиждам му за това.

— Но го обичаш?

— Като брат.

— И въпреки това седиш тук с мен?

— Е и…?

— Аз съм врагът. Работя за Базил Янко.

— Непрекъснато?

— Почти.

— Дори когато се отбиваш в бара на Гъли Гордън?

— Не… там не.

— А сега?

— Сега не. Утре, може би, не знам.

— Янко знае ли, че вечеряш с мен?

— Не. Ако научи, ще ме уволни.

— Шегуваш се.

— Истина е и никога няма да мога да си намеря работа в тази област. Където и да отида, той пак ще има власт над мен.

— Ти имаш досие?

— Всички имаме. Такъв е стилът на Янко. Досието те следва навсякъде, но ти никога не го виждаш. А докато съществува, ти никога не си свободен.

— Това е шантаж, тирания, робство.

— Избрала съм подчинението.

— Защо? За седемстотин долара на седмица плюс допълнителните облаги?

— Чувствам се сигурна.

— Така ли мислиш? Тази вечер апартаментът ми бе наблюдаван от един мъж. Имам основание да смятам, че е нает от Базил Янко.

Тя пребледня. Изпусна вилицата с трясък. За момент помислих, че ще припадне. След това се съвзе с голямо усилие.

— Истина ли е това?

— Да.

— О, Боже!

— Спокойно! Не е проследил нито мен, нито теб. Затова промених уговорката ни. Разбираш ли, ние също сме под закрила, ден и нощ. Изпий си виното!… Така е по-добре. Каквото и да държи Янко срещу теб, то не може да бъде по-лошо от непрестанния ужас.

— Моля те, не искам да говорим за това.

— Добре. Сега ще играем игра. Аз ти казвам: „Валери Халстрьом, кажи ми страшната си тайна и аз ще те освободя и поставя под своя закрила.“ Тогава ти си помисляш: „Виждаш ли, той иска само да те използва. На страната на дявола е по-сигурно.“ После се опитвам да те убедя. Ти отказваш. А на сутринта отиваш в службата и разказваш всичко на чичо Базил, който те наказва леко, а после те утешава и те изпраща, разкаяла се и щастлива, да опишеш всичко в поверителен доклад… Така че нека не играем тази игра, а? Нека пием кафе и калвадос[3], след това ще те изпратя у дома с блестящата си лимузина и ще те оставя пред прага ти невредима и невинна.

— Ти си копеле, Пол Дезмънд!

— Не, грешиш. Това е близнакът ми.

На устните й отново се появи слаба, неуверена усмивка. Поседяхме няколко минути ръка за ръка, наблюдавайки как сервитьорите се въртят около масите и се опитват да четат по лицата на нашите гости, преди ние да можем да го направим. Донесоха ни кафе и калвадос и докато отпивахме от силното, неразредено питие, Валери Халстрьом каза:

— Пол, трябва да те предупредя. Базил Янко е много опасен.

— Вече го знам.

— И не може да понася Джордж Арлекин.

— Защо?

— Мисля, че поради същата причина, заради която ти му се възхищаваш. Той е роден с късмет, изключително културен, привлича хората. Янко се е измъкнал от бедняшки квартал в Чикаго. Той е гениален, наистина гениален, но е противен и груб. Той е като жабата със златна корона на главата и го знае. Ето кое го прави жесток и извратен. Някога го съжалявах. За известно време дори мислех, че съм влюбена в него. Романтично, нали?… Красивата принцеса целува отвратителната гадина — и хоп! — тя се превръща в красив млад мъж.

— Само че не се превърна?

— Не.

— Значи затова прекарваш вечер след вечер при Гъли Гордън? И не можеш да се влюбиш, защото царят на жабите е винаги там и ти се смее, защото животът ти е заключен в машинния му мозък.

— Това не е шега, Пол.

— Чу ли ме да се смея?

— Мисля, че трябва да си тръгваме.

Ако това беше любовна история — което, Бог ми е свидетел, не беше така! — щях да разкажа как я откарах до нейния апартамент и тя ме покани вътре, и как танцувахме на тиха музика, и как се любихме до сутринта, когато чухме чуруликането на врабчетата, и как си тръгнах, научил всички тайни на Базил Янко. Една пряка преди апартамента й тя помоли шофьора да спре. Искаше да извърви пеша останалата част от пътя. Предложих й да я изпратя. Тя отказа с усмивка и една-единствена загадъчна забележка:

— Понякога Бог иска да знае какво правят децата му вечер. Благодаря ти за вечерята. Лека нощ, Пол!

Тя ме целуна леко по бузата и излезе. Накарах шофьора да я проследи бавно по пътя й до дома, така ме да я предпазя от крадци и пласьори на наркотици. Когато вратата се затвори зад нея, ние обърнахме и се насочихме към бара на Гъли Гордън, където се отпуснах да си отпочина сред хора като мен и слушах тъжната приятна музика, докато стана един през нощта.

По някое време през малките студени часове сънувах един сън. Видях огромно кръгло поле, без никаква растителност под студената луна. В центъра на полето, малка и самотна, бе седнала една фигура, за която не можех да кажа дали е човек или животно. Знаех само, че силен копнеж ме влече натам, но някаква осезаема заплаха ме възпира. По края на кръга имаше множество ездачи, някои от които черни на фона на луната, други — осветени в призрачно бяло. Край всеки ездач имаше хрътка, застинала неподвижна на границата. Те се намираха на огромно разстояние от мен, но ги виждах съвсем ясно, сякаш бяха на една крачка. Ездачите нямаха лица, а безизразни маски като черупка от яйце. Опитах се да различа чертите на клекналата фигура, но сякаш очните ми ябълки се бяха свили и не можех да фокусирам.

Тогава ездачите и хрътките започнаха да се движат бавно, с траурна стъпка, приближавайки неумолимо самотната фигура. Ездачите мълчаха. Хрътките също. Не се чуваше никакъв звук от конски сбруи или тропот на копита. Фигурата се размърда, протегна ръце, изправи се и се разкри. Оказа се, че е гола жена, която се обърна бавно и се завъртя като манекен на подиум, докато успях да различа лицето й. Беше Валери Халстрьом — засмяна, прелъстителна, забравила опасността.

Почувствах огромен прилив на сексуално желание. Извиках я, но от устата ми не излезе звук. Посегнах към нея, но нечии гигантски ръце ме задържаха. После кавалкадата премина в галон и хрътките се спуснаха с големи скокове по фланговете и по-скоро почувствах, отколкото чух, дивото насъскване и лай и потреперването на земята от конския тропот, когато те връхлетяха върху нея…

Бях още полусънен, когато позвъни Саул Уелс. Беше възбуден и словоохотлив. Представих си го с пура в устата. Чувах го как я дъвчи. Миризмата й проникна в стаята ми.

— Какво има, Саул?

— Ела Дийн.

— Кой?

— Сещате ли се, онази жена от компютъра. Тази, която напуснала през януари по здравословни причини.

— О, да, Саул. Да?

— Много тъжно. Много лошо за нас. Тя е умряла.

— Кога?

— Преди две седмици. Блъснала я кола. Шофьорът избягал.

— Какво казва полицията?

— Все същото. Водели разследване. Удобно, нали?

— Все същото. Нещо друго?

— Потвърждения. От утре нашите служители отиват по останалите ви клонове.

— Работите бързо, Саул. Благодаря.

— Още нещо. Ела Дийн е умряла богата. — Колко богата?

— Около тридесет хиляди.

— Откъде ги е получила… и кога?

— Работя върху това. Ще ви се обадя. Засега дочуване! Малко по-късно, докато махах от брадичката си яйцето от закуската, пристигна Арон Богданович, облечен като разносвач на стоки по домовете, с кошница свежи цветя и девиза на продавача:

— Цветята правят живота по-приятен, мистър Дезмънд.

— Не мислех, че ви е грижа за това, мистър Богданович.

— Кажете ми какво се случи снощи.

Въпросът беше рязък, сякаш се надяваше да ме принуди да си призная нещо, което не е в моя полза.

— Нищо. Вечеряхме. Говорихме. Каза ми, че ще изгуби работата си, ако Янко узнае, че сме вечеряли. Каза ми, че някога е била влюбена в него, но всичко свършило зле. Предупреди ме, че е опасен и мрази Джордж Арлекин. После ме помоли да я отведа вкъщи. Настоя да измине пеша последната пряка. Следвахме я с лимузината. Отидох при Гъли Гордън за последна чашка преди лягане.

— И как се прибрахте вкъщи?

— С лимузината.

— По кое време?

— Един и петнайсет.

— Можете ли да го докажете?

— Разбира се. Подписах дневника на шофьора. Когато се прибрах, Такеши беше буден. Взех душ, облякох си пижамата и преди да си легна, той ми поднесе чаша чай. Защо са всички тези въпроси?

— Валери Халстрьом е мъртва. Била е убита веднага след като се е прибрала.

— Всемогъщи Боже!

— Надявам се, че ще можете да изглеждате също толкова изненадан и когато полицията ви съобщи новината!

— Полицията…? Не разбирам.

— Вие и аз, мистър Дезмънд, сме последните, които са я видели жива… Остана ли още кафе?

— Налейте си… Вижте, ще трябва да започнете отначало. Аз съм объркан…

Той се усмихна студено и зловещо, наля си кафе, добави захар и сметана и каза:

— Докато, вие двамата вечеряхте, аз отидох в жилището на Валери Халстрьом. Виждал сте го отвън. Стара триетажна сграда с мазе, облицована с червеникавокафяв пясъчник. Цялата е нейна и всичко вътре е много скъпо. В спалнята имаше един Матис, а в салона — Армадио. Дрезденски порцелан и много от това, което, струва ми се, наричат скъпоценности. Гардеробът бе пълен с кожени палта и дрехи от висшата мода. Тя има два телефона — номерът на единия липсва в указателя. В другия имаше подслушвателно устройство. Необявеният е скрит зад дрехите в гардероба, където има и стенен сейф, който успях да отворя. Ще ви кажа след малко какво открих. Така, това кратко проучване продължи от осем и половина до девет и половина. В девет и половина иззвъня регистрираният телефон. Изчаках да спре и излязох през мазето, седнах в колата си от другата страна на улицата и зачаках. В десет и половина в къщата влезе мъж с куфарче. Той използва ключ. Остана вътре. Не запали нито една лампа. Изчаках, докато Валери Халстрьом се прибра вкъщи. Минахте с лимузината. В хола и спалнята светна, но завесите бяха дръпнати и не успях да видя нищо. След около десет минути излезе мъжът с куфарчето. Тръгна на запад, към другия край на града. Проследих го. Взе такси и на следващото кръстовище мина на червено, така че го изгубих, но записах номера на таксито. Спрях пред един уличен телефон и позвъних на Валери Халстрьом. Никой не вдигна. Върнах се в къщата. Лампите още светеха. Влязох и я намерих на пода в дневната… Била е застреляна в главата… Краят е много прост. Върнах се до автомата и телефонирах на полицията. Те още работеха, когато на сутринта минах оттам. Все още се чудя какво ли би станало, ако бяхте влязъл с нея.

— Кой беше мъжът. Разпознахте ли го?

— Не. Но ще го позная, ако го видя.

— Какво намерихте в сейфа?

— Пари — около двадесет и пет хиляди долара. Папка с компютърни разпечатки. Бележник, съдържащ списък на компании и техните компютърни кодове. Изброени са всички клонове на „Арлекин и Сие“, всеки със своя собствен код. Сигурен съм, че и другите компании са клиенти на „Криейтив Системс“. Взех бележника и останалите материали.

— Какво?

— Получихме сила, мистър Дезмънд. Преди я нямахме. Сега я имаме… на много, много сигурно място.

— Но това е безсмислено.

— Смятам, че ще открием, че има голям смисъл, мистър Дезмънд. Да предположим, че мис Валери Халстрьом е играла своя собствена игра — извличала е информация от компютрите и я е продавала. Да предположим, че Янко е научил. Какво би направил?

— Ще я предаде на полицията.

— За да се стигне до процес и цялата мръсна история да излезе наяве в съда? Това ще нанесе парализиращ удар на „Криейтив Системс“ и самия Янко. Ще му трябват години, за да се съвземе. Не, мистър Дезмънд, има прецеденти, прекалено много прецеденти. Някои компании дори предпочитат да платят заради служителите си, които са престъпили закона, и да им дадат отлични характеристики, вместо да ги подведат под отговорност и да понесат загуби в размер на милиони долари. Но не мисля, че Янко би направил това. А вие?

— И аз.

— Така че той се отървава от нея по лесния начин. Сейфът е намерен празен. Полицията предполага, че мис Халстрьом е изненадала неканения си гост и е била застреляна. Това се случва всеки ден със самотни богати жени. А и начинът на живот на мис Халстрьом говори в подкрепа на подобна версия.

— Но ние знаем…

— Аз знам, мистър Дезмънд. — Той го каза почти нежно. — Всичко, което сте чул, е една измислица и ще я забравите в секундата, в която си тръгна. Така се споразумяхме, спомняте ли си? По-късно, когато открия човека, убил мис Халстрьом, ще видим.

— Смятате ли, че ще го намерите?

— Уверен съм, мистър Дезмънд. Това е професия на много тесен и затворен кръг хора и добрите специалисти се знаят. Ще го открия.

Той продължи да се усмихва; но когато си тръгна, остави след себе си мирис на сяра и предчувствие за вечни мъки. Открих, че съм изправен пред същата дилема, както и Джордж Арлекин: изпирахме парите чисти като тензух, но самите ние никога не можехме да избегнем позорните петна. В този момент се обади Джордж Арлекин, бодър, делови и в толкова нетипична роля, че дори аз не можах да се досетя каква точно си е избрал днес.

— Пол? Имаш ли нещо против да дойдеш в „Салвадор“, да кажем след около двадесет минути? Ще обядвам с Хърбърт Бахман. Трябва да се посъветвам с теб. В три часа ще пристигне Базил Янко. Бих желал да присъстваш. Между другото, тук има и други хора, които изгарят от нетърпение да разговарят с теб… Половин час? Добре, опитай се да дойдеш по-скоро, ако можеш. А, още нещо. Имаш ли нещо против да заведеш Жулиет на обяд? Много се отегчава от компанията ми, за което не я обвинявам. Благодаря ти, Пол. A bientot.[4]

Хората, които искаха да ме видят, се оказаха двама учтиви млади детективи от нюйоркското полицейско управление. Те обясниха, като се редуваха да говорят, че се били обадили в банката, от банката ги препратили към мистър Арлекин, който любезно се съгласил да ме повика и те искрено се надявали, че не са ме обезпокоили. Уверих ги, че не са. Попитаха дали мистър Арлекин има нещо против да ни остави насаме за момент.

Арлекин имаше нещо против. Той имаше много против. Обясни го с изрази от висшата дипломация. Аз съм бил негов дългогодишен приятел, директор, на когото имал пълно доверие, висш служител на международна банка. Намирали сме се на територия, собственост на банката. Ставало въпрос и за нейното име. Той щял да остане, освен ако аз изрично не пожелая да излезе. Разсъжденията му не отнеха много време, но достатъчно, че да мога да събера обърканите си мисли и да скалъпя прост, достоверен разказ.

— Излязох от апартамента си в осем без петнайсет и стигнах пеша до „Сейнт Реджис“. Пийнах в „Кинг Коул Бар“. Около осем и петнайсет отидох в „Кот Баск“, където вечерях с една дама. Тръгнахме си около единадесет и половина с лимузина на „Колби“. Оставих я пред дома й. Шофьорът ме закара до бара на Гъли Гордън на Първо авеню. Там останах до един часа. Шофьорът ме откара до апартамента ми. Прислужникът ми може да потвърди, че пристигнах около един и петнайсет. Приготвяше си късна вечеря. Разделихме си я… А сега мога ли да науча причината за тези въпроси?

— Моля проявете търпение, мистър Дезмънд… Вечерял сте с една дама. Името й?

— Мис Валери Халстрьом.

— Отдавна ли я познавате?

— От три дни. Мис Халстрьом работи за „Криейтив Системс Инкорпорейтид“, чиито системи ползваме. Ние сме техни гаранти и инвестиционна банка. Тя бе подготвила доклад относно наши компютърни операции. Срещнахме се, за да го обсъдим. Тя бе услужлива и го обсъдихме заедно. Поканих я на вечеря.

— Но не сте я взел от дома й?

— Да. Изпратих лимузина от „Колби“.

— Защо го направихте?

— Така беше по-лесно, а и исках да се поразтъпча. Цял ден стоя на едно място.

— Казвате, че сте изпратил мис Халстрьом до дома й. Тя покани ли ви вътре?

— Напротив. Помоли ме да я оставя една пряка преди дома й.

— Не сметнахте ли това за необичайно?

— Доста необичайно. Но, от друга страна…

— Да, мистър Дезмънд?

— Мис Халстрьом е делова позната. Не знам нищо за нейните… домашни навици. Ню Йорк е ексцентричен град. Намирам за по-лесно да приемам чудатостите му за чиста монета, отколкото да задавам въпроси. Наредих на шофьора да следва мис Халстрьом до дома й. След като тя се прибра благополучно, ние потеглихме. Сигурен съм, че „Колби“ и шофьорът на лимузината ще потвърдят думите ми.

— Какво ще нравите през следващите няколко дни, мистър Дезмънд?

— Това зависи изцяло от мистър Арлекин.

— Мистър Арлекин?

— В момента е невъзможно да ви кажа със сигурност. Участваме в изключително деликатни международни преговори. Може да стоим тук цяла седмица. Може да се наложи да взема светкавични решения и да изпратя мистър Дезмънд в Европа или Южна Америка. Защо питате?

Единият от детективите извади кафяв плик, изсипа от него няколко снимки и подаде по една на всеки от нас.

Въпреки че бях подготвен, се потресох от ужас и отвращение. Валери Халстрьом лежеше като парцалена кукла на пода на дневната. Лицето й бе кървава каша.

Детективът протегна ръка и взе фотографията от мен.

— Била е застреляна, мистър Дезмънд. Отблизо, с 38-калибров пистолет с ниска скорострелност.

— Н-не разбирам… Кога? Как?

— Работим върху това. Имате ли нещо против, мистър Дезмънд, да отидем във вашия апартамент, да поговорим с прислужника ви, да проверим вещите ви?

— Ни най-малко. Но, разбира се, не смятате, че…

— Обичайна практика, мистър Дезмънд. Ще ви бъде от полза.

— Разбира се.

— Преди да си тръгнете, господа!… — Джордж Арлекин се изправи — железен мъж, чието превъзходство чувствахме всички. — Аз съм свидетел на разговора. Мистър Дезмънд отговори свободно на всички зададени въпроси. Той ви предостави, господа, свободен достъп до апартамента си, без да имате заповед за обиск. Съобщи ви фактите и начините да ги проверите. Междувременно се нуждая от услугите на мистър Дезмънд. Бих желал той да остане тук за делови разговори, които засягат неотложните интереси на чуждестранни клиенти. Така че мога ли от уважение към полицейските власти да направя едно предложение: мистър Дезмънд ще телефонира на прислужника си и ще му нареди да ви пусне в апартамента. Той ще остане тук на ваше разположение, ако по-късно пожелаете да му зададете нови въпроси… Е, господа?

Те бяха от новия тип полицаи: предпазливи, образовани и рационални. Съгласиха се след кратко обсъждане. Обадих се на Такеши, дадох им ключовете и обещах да ги изчакам в „Салвадор“.

Когато двамата с Арлекин останахме сами, той ми зададе един-единствен въпрос:

— Ти скри нещо, Пол. Какво е то?

— Нищо, Джордж.

Това го обиди и той положи големи усилия да не го покаже. После каза тихо:

— Помни само, че не искам да се излагаш на риск заради мен.

— Не се излагам на риск, Джордж. Да оставим нещата така, а? Следобед ще се срещнеш с Янко. Какво ще правиш?

— Ще отхвърля офертата.

— А след това?

— Ще използвам правото си да купя малките пакети акции.

— Не можеш да си го позволиш.

— Хърбърт Бахман смята, че ще успее да набере средства за мен. Обсъждахме го по време на обяда.

— Дори да успееш, ти поемаш един десетгодишен дълг, а при днешната стойност на парите, дори повече. Освен това какво ще стане, ако Янко вдигне офертата? Знаеш, че би могъл да го направи, ако вместо пари в брой предложи акции на „Криейтив Системс“. На „Уол Стрийт“ има граница, която дори Бахман не може да премине, без да подплаши конете.

— Нека видим каква е тази граница, Пол. И колко време ще спечелим за другите си дейности. Смятам, че Богданович може да ни изненада.

— Той беше съвсем ясен, Джордж. Рано е за сблъсък. Арлекин се раздразни. Отговорът му бе рязък и категоричен.

— Плащаме за информация, съвети и помощ. Аз решавам кога да ги използваме. Отказвам да ме манипулират.

— Прав си, Джордж, парите са твои. Но тук не е Европа, а положението в Америка е доста объркано в момента.

— Тогава трябва да бъдем наясно, Пол. Аз рискувам, аз решавам.

— Трябвам ли ти за срещата с Янко?

— Да. Казах му, че ще присъстваш. Поканих го да дойде с някой от хората си, ако желае. Отвърна, че не се нуждаел от помощ, но естествено разбирал, че все още съм под лекарско наблюдение.

— Нахално копеле!

— Това помага, Пол. Не мога да отстъпя. Аз съм заложил всичко, което съм, всичко, което притежавам. Ако хора като Янко контролират машините, за нас няма никаква надежда.

— Как е Джули?

— Сега сме по-близки. Макар че понякога се питам дали нямаше да бъде по-щастлива, ако се бе омъжила за някой по-обикновен човек…

Навлизахме в опасна тема. Не исках да говорим за това. Преди да успея да кажа нещо, телефонът иззвъня. Джордж Арлекин ми направи знак да вдигна слушалката.

Обаждаше се Базил Янко.

— Мистър Арлекин?

— Не, Пол Дезмънд е.

— О, мистър Дезмънд, както знаете, трябваше да се срещнем днес следобед. За нещастие съм въвлечен в една трагична ситуация, която засяга моя служителка. Чудя се дали не бихме могли да го отложим за утре?

— Разбира се. Аз ще се уговоря с мистър Арлекин. Удобно ли ви е пак в „Салвадор“ по същото време?

— Да, моля… — той се поколеба за момент и после продължи: — При тези обстоятелства вероятно би трябвало да ви кажа, че въпросната служителка е мис Валери Халстрьом. Била е убита снощи.

— Знам. Говорих с полицията. Видях снимките.

— Вие, мистър Дезмънд? — Или бе превъзходен актьор, или наистина бе шокиран. — Не разбирам.

— Вечерях снощи с мис Халстрьом. Очевидно аз съм последният човек, който я е видял жива.

— Тя каза ли нещо? Видяхте ли…?

— Не, мистър Янко. Цялата информация, която бях в състояние да представя, е в ръцете на полицията. Аз съм силно разстроен. Иска ми се да мога да кажа или направя нещо… До утре тогава.

— До утре… — Гласът му заглъхна в едва доловимо мърморене. — Довиждане, мистър Дезмънд.

Когато поставих слушалката, Арлекин попита внимателно:

— Мислиш ли, че беше разумно?

— Беше неизбежно.

— Той разтревожи ли се?

— Мисля, че да. Надявам се.

— Смятам, че трябва да се обадиш на нашия приятел Богданович.

— Предпочитам да изчакам, докато полицията приключи с апартамента ми.

Те се върнаха след петдесет минути. Бяха огледали апартамента, бяха разговаряли с шофьора на лимузината и Гъли Гордън. Благодариха ми за съдействието. Единственото, от което се нуждаели сега, били кратки, подписани от мен показания. Написах ги на лист хартия със знака на „Салвадор“, подписахме ги аз и Джордж като свидетел. Благодариха ми и изразиха надежда, че няма да се наложи да ме обезпокоят отново.

Имаше само една малка подробност. Чудели се защо не съм споменал за срещата си с Валери Халстрьом в бара на Гъли. Казах им полулъжа, полуистина. Срещата бе случайна и без особено значение. На тях, естествено, им било ясно. Това, което аз не съм разбирал, било, че момичетата, които редовно посещават барове за самотни хора, често намират странни приятели. Съгласих се, че е възможно. Надявах се, че нямат предвид мен. Разбира се, че не; но дори и най-заклетият ерген трудно може да докаже, че през цялата нощ е спал в собственото си легло.

Джордж Арлекин се подигра с моето смущение. Той дори придума полицаите, че не са на дежурство и биха могли да приемат по един коктейл преди обяд. Не ми беше весело, но успях да изобразя усмивката на щастливия ерген и да разкажа една неприлична история от младите ми години в Токио. Ако ни бяхте видели как се смеем, никога нямаше да се досетите, че сме били събрани заедно от убийство.

Жулиет се върна в един часа, поруменяла и щастлива от сутринта, прекарана из Ню Йорк. Била на фризьор, пила кафе с приятелка, прахосала сума пари по магазините и щяла да бъде щастлива, ако я заведа на обяд във „Fleur de Lys“. Джули в жизнерадостно настроение все още можеше да завърти главите на мъжете и най-лесно — моята. Разходихме се по Пето авеню, хванати под ръка. Гледахме витрините на „Бергдорф“, „Клийф“ и „Хари Уинстън“. Играхме на „Помниш ли…“ и „Нямаше ли да бъде чудесно, ако…“ Пихме големи мартинита и обмислихме менюто, сякаш това щеше бъде последния обяд на земята. Докато се хранехме, съставихме планове за театър вечерта и екскурзия в провинцията в неделя. Говорихме да организираме коктейл за приятели и колеги и коя от жените би била добра партия за мен. Беше весела, приятна игра и аз се радвах, че я играем, след като и дамата беше щастлива.

Тя не знаеше нищо за сутрешната драма и не ми влизаше в работата да я осведомя. Джордж Арлекин искаше да взима решенията сам. Колко трябва да знае жена му, бе едно от тях. Освен това се изморявах от ролята си на кръстник, приятел на семейството и момче за всичко. Бях заложил парите си; полицията се ровеше в личния ми живот; разни хора дишаха тежко в телефонната ми слушалка; и това, което исках, бе да се държа приятелски с всички и да се сбогувам по ирландски, когато момичетата са прекалено грозни или пиенето свърши прекалено рано. Не исках кой знае какво, но тогава никога не бих опознал добре жените. Когато стигнахме до crepes Suzette[5], Жулиет се бе уморила от празни приказки и реши да направи признание.

— … Аз съм щастлива, Пол. Отдавна не съм била толкова щастлива. Джордж укрепва с всеки изминал ден. Тази битка му доставя удоволствие. По-често сме откровени един с друг. Сега, когато е ядосан, той е рязък. Преди беше толкова любезен и спокоен, сякаш нищо не го притеснява. По-лесно е да се живее с него.

Сега какво бихте казали на мое място? Доволен сте. Знаете как се развиват нещата. Бракът не е градина, пълна с рози. Дори нещо повече. Но разбира се, това не е достатъчно. Признанието беше в самото начало.

— … Пол, ще бъда откровена с теб…

Когато една жена ви казва, че ще бъде откровена, трябва да й обърнете гръб и да хукнете да се скриете някъде, но не го правите. Оставате на мястото си, търпелив и усмихнат. Потупвате я по ръката и мърморите изрази на съчувствие, и чувате за стотен път песента на сирената.

— … Ревнувам Джордж. Чувствам се неуверена. Обичам го безразсъдно, но да си омъжена за човек като него е постоянна заплаха. Той знае прекалено много. Вижда прекалено ясно. Чувствам, че ме преценява във всеки един момент и през цялото време не успявам да отговоря на изискванията му. Тази криза ни сближи, но също така може и да го отдалечи от мен толкова, че да не успея да го последвам. Ако той падне победен, да, аз ще бъда там, за да го изправя, да го изтупам от праха и да го обичам. Но ако спечели, той отново ще се отдалечи на милиони мили от мен. Разбираш ли?

Въпросът беше глупав. Защо иначе бях там, ако не за да отвърна, че разбирам, и да премълча онова, което не трябва да казвам: че Жулиет Жерар се е омъжила за благословен от Господа човек; че тя не е доволна, но трябва да продължи да се чуди как би се справял в ада заедно с нас. Но не можете да кажете това във „Fleur de Lys“. Не можете да й кажете, че ако се бе омъжила за вас, щеше да бъде доволна и щастлива с хванали се за полата й дечурлига, че нямаше да чувства отсъствието на Сезан в салона и на Йеронимус Бош над трегера в банкетната зала. Така че се усмихвате и кимате, и се чудите какво ще стане, когато Джордж Арлекин се върне вкъщи с изцапани с кръв ръце и пясък в устата.

Навън времето бе мрачно и предвещаваше буря. Жителите на Ню Йорк още продължаваха своето шумно, сърдито пътуване за Никъде. Тяхното негодуване бе изписано на строгите им, замислени лица. Убеждението им личеше ясно, сякаш го носеха изписано на знамена: Манхатън е лудница. Не може да се оправи. Може само да стане още по-зле. Беше луд град — ненаситен за пари и плът. Ръмжеше срещу теб всеки час, всяка минута и ако ти не му отвърнеш със същото, ще те погълне целия — тялото, душата, панталоните. Все пак предизвикателството съществуваше. Ако успееш в този град, ще бъдеш крал на всяко друго място. Но трябва да го побеждаваш всеки ден, и то през целия ден. Ако не можеш, ако почувстваш, че се отпускаш или спираш, за да се усмихнеш, трябва да стиснеш зъби, да се върнеш отначало и спреш, да останеш там.

Не беше много трудно да се стигне до извода, че накрая ще изгубиш. Годините се трупат на гърба ти, а младоците се бият до кръв. Парите са се превърнали в безумно чудовище, което дъвчи собствената си опашка и се самоизяжда. Имуществото е нещо, което си заложил, за да получиш кредит, с който да закупиш още имущество, което отново да заложиш за следващата покупка и накрая да натрупаш капитал, в случай, че лъкатушната улица свърши без изход. Всички бяхме осъдени на каторжнически режим: краткотрайно бодърстване, малко сън, изкупване на вината чрез ужасно страдание, малко любов, повече самота и опрощаване на греховете два пъти на ден, за да се почувстваме чисти, дори и да не сме. Накрая идва моментът, когато се чудим дали просто не сме си губили времето, преди времето да ни погуби.

Обядът на Арлекин с Хърбърт Бахман ни вдъхна слаба надежда. Биха могли да бъдат събрани средства, които да ни позволят да се справим с липсите и да купим малките пакети акции, но изчислена дори и по основния лихвен процент, лихвата щеше да бъде огромна и да погълне печалбите на банката за дълъг период. Още по-тежка би била вероятната загуба като гаранти, задължили се да поемат остатъка, ако пазарът не изкупи цялата емисия. Щяхме да понесем и друг удар. Инвеститорите избягват банки, които взимат заеми, за да се задържат на повърхността.

Базил Янко бе преценил нещата до съвършенство. Премията бе достатъчно висока, за да подмами алчния продавач и да уплаши предпазливия купувач. Не се бе размирисало достатъчно, че да стане скандал, а точно колкото да изпрати потенциалните клиенти при конкуренцията. Джордж Арлекин можеше да продаде скъпо или да спечели пирова победа. Той виждаше това съвсем ясно, изрази го по-точно от мен; но виждаше и надежда, макар и много слаба, да заздрави положението си.

— … И така, Пол, допуснали сме най-лошото — че всеки дребен акционер ще иска да продаде. Основали сме изчисленията си на това предположение. Така, аз имам първа опция за покупка; възнамерявам да се свържа с всеки акционер, да го запозная с моето предложение и препоръката ми да не продава на никого. Искам лични срещи, когато е възможно, така че няма да се налага да пиша много. В момента работя по тази програма. Нуждая се от помощта ти, естествено. Повиках Сюзън от Женева. Ние тримата ще трябва да свършим всичко. Веднага щом събера списъците и ги подредя, ще съставим план за действие.

— Но си решил да отхвърлиш предложението на Янко без колебание?

— Абсолютно. Намирам действията му за обидни. Защо се колебаеш, Пол?

— Защото, докато не завърши разследването и докато Богданович не ни осигури някаква сигурна информация, нямаме карти, с които да играем. Янко повтаря предложението си. Ти казваш „не, не, не“ и това е краят на обсъждането. Поставя ни в по-лошо положение, отколкото сме сега. Янко е злобен. Ако го притиснеш до стената, ще скочи да хапе.

— Пол, трябва да ми имаш доверие.

— Добре, Джордж. Казах си мнението. Ще ти се обадя утре сутринта и ще се срещнем в три часа тук.

— Каква е програмата ти сега?

— Ще отида на сауна в клуба. Ще се обадя на Менди Дюкейн. Ще разбера къде ще ходят довечера и ще отида там. Оглупявам, Джордж. Нуждая се от почивка.

— Тогава до утре. Поздрави Менди от мен. Тръгнах си ядосан. Чувствах, че ме е изолирал, че вече не обръща внимание на съветите ми. Липсваха ми предишната любезност, предишната изтънченост, смешното чувство за мярка. Сега той бе рязък и твърд, още един търгаш в града на безчувствените търгаши. Прииска ми се, страшно ми се прииска да се отърся от бремето на приятелството и да се върна към приятния, макар и безсмислен, обичаен ергенски живот.

След едночасово потене настроението ми се подобри малко и се почувствах по-добре разположен към човечеството. Обадих се на Менди — жизнерадостна вдовица, чието сърце бе голямо колкото състоянието й и която се страхуваше от празна дата в календара си за светски живот. Щяла да ходи на опера, но ако съм се отбиел за вечеря, там щели да бъдат Харълд и Луиз, и Монти, и онзи бразилски сопран, и, о, дузина други. Казах й, че ще се опитам да отида, но ако не успея, да им предаде поздрави и целувки. Което ме остави свободен вечерта с убеждението, че вече ставам прекалено стар за брачния танц на пеперудите. Ето защо слязох в билярдната и спечелих десет долара от Джек Уинтърс, който през целия си живот не бе вършил нещо по-трудно от това да подрязва рози и да избягва брачните окови. Можех да си се представя след десет-петнадесет години — първият, който идва, последният, който си отива, копнеещ за четворка бридж и малко клюки на бара.

Когато се прибирах вкъщи сред първите неонови светлини и последната суетня на мравките из града, ме потиснаха ужасно чувство на самота и панически страх от насилие и нещастие. Основите на закона, по които бях вървял толкова сигурно през годините, се пропукваха под краката ми като речен лед при внезапно затопляне. Бях въвлечен в кражба, заговор и убийство. Бях сключил договор за терор — именно защото бях попаднал в клопка, над която законът нямаше власт; клопка, която покваряваше закона и го правеше безсилен и раболепен.

Машината казва „Тревога!“ и великите сили започват да се подготвят за война. Машината изплюва астрономическа сметка; валутата девалвира. Дори Бог може да ви прости греховете, но машината ще запази позора ви до Второ пришествие — и дори него ще осигури навреме… Така че великата илюзия бе подхранена: че човек не може да търси отговорност, защото самият той е безотговорен; че той трябва да бъде смирен, защото съдбата му е предначертана; че само машината може да контролира космическите течения. Това, което никой не казваше, защото всички прилежно го криеха, бе, че машините се обслужват от хора, също толкова лоши и добри, глупави и мъдри като всички останали, и че машината само умножава техните грешки в една луда математика и не ти обръща никакво внимание. Освен, разбира се, ако не атакуваш машината с томахавки, бомби, ракети и смъртна ненавист, което представлява същността на съвременния терор, същността на общественото отчаяние, до което той води.

Видях за миг отражението си във витрината на един магазин. Оттам ме погледна мъж на средна възраст, мрачен и враждебно настроен, отхвърлящ всякакъв човешки контакт. Обърнах се и започнах с бърза крачка да си пробивам път сред тълпата, в безплодно усилие да се отърся от своя двойник.

Когато пристигнах вкъщи, всички нещастия от деня отстъпиха място на домашното нещастие. Такеши прекарваше един от лошите си дни. Сега трябва да обясня, че Такеши в добро настроение е съкровище, което струва повече от виното, жените и смарагдите. Готви превъзходно. Може да изглади риза така, че да я почувствам като втора кожа. Бърше прах и лъска, сякаш е пазител на императорското съкровище. От друга страна, Такеши в лошо настроение е непоносима напаст. Влачи се като паралитик. Мръщи се като зъл дух. Подсмърчането, охкането и хленченето му са цяла симфония на тъгата. Когато благоволи да си отвори устата, то е или за да каже някоя глупост, или за да прояви инат. Единственото лекарство, което съм открил досега, е да го разкарам от апартамента и да го оставя да се пречисти със саке, покер и посещение при мама-сан, която държи крайпътно заведение за японски господа на Петдесет и осмо шосе.

В момента, в който прекрачих прага, разпознах симптомите. Точно за пет минути го изхвърлих от апартамента. Половин час по-късно, изкъпан, избръснат и заприличал поне малко на човек, се свих на дивана с чаша до мен и заслушах как фон Караян дирижира „Патетичната“. Пакетът от Франсис Ксавиер Мендоса бе пристигнал, но не го отворих. Имах право на малко спокойствие.

Прелистих едно списание за ветроходство и се отдадох на фантазии за пътуване по море с яхта от Европа до Карибите, от Панамския канал до Галапагос през Папеете, Тонга и островите Фиджи. Можех да го направя. Длъжен бях да го направя, вместо да се лутам из мръсотията на пазара. Можех да си взема отпуск от банката за една година, дори за две, ако пожелаех. Екипажът не беше проблем. Изборът за приятна компания бе богат. Джени Лейдъм бе свободен и имаше желание… Полет, може би… Но защо да се обвързвам? Защо да не сменям екипажа във всяко пристанище, след като продължителното люшкане по морето се замени със спокойствието на сушата… Събудих се от настоятелно звънене на вратата и се затътрих възмутено да отворя. На прага стоеше Джордж Арлекин и се усмихваше разкаяно.

— Обикалям от един час. Рискувах да не те открия вкъщи. Ако те нямаше, щях да ти оставя бележка.

— Влизай, за Бога! В този град никой не се разхожда нощем.

— Знам. Но трябваше да помисля. Днес се спречкахме, Пол. Не трябваше да го допускам. Извинявай.

— Няма нищо, Джордж. Моментът бе труден и за двама ни. Кафе?

— Да, моля. Не си излязъл.

— Менди е на опера. Покани ме на вечеря, но не ми се ходеше. Такеши е в депресия. Джули къде е?

— Чака Сюзън. Тя пристига с един от късните полети.

— Каза ли на Джули какво се е случило?…

— Да. — Той се усмихна по момчешки дяволито. — Чудеше се защо не си й казал на обяд. Мисля, че вече ти е простила.

— Надявам се… Виж, на фотьойла има един пакет. Това е досие на Базил Янко. Мендоса го изпрати от Калифорния. Защо не го отвориш и не го прегледаш, докато направя кафе?

През следващите десет минути се суетях из кухнята, доволен, че той бе дошъл, и обезпокоен, че бях премълчал за разговора си с Богданович. Не страхът бе причината, която ме бе възпряла. А засегнатото честолюбие и ревност, малкият триумф да притежаваш информация, която за момента на него му е било отказано да получи. Не бе лесно да се обясни, но засрамен от благородството на неговото извинение, бях длъжен да го направя. Той остана потресен от подробностите около смъртта на Валери Халстрьом, но не позволи да се самоунижавам.

— Не, Пол! Позволих да понесеш прекалено много за прекалено дълъг период. Ти си поел рисковете. Аз си играех на критик и съдия. Отсега нататък ще работим заедно. Без тайни, без караници. Съгласен?

— Да.

— Имам някои лоши новини тази вечер. Лари Оливър дойде да ме види. Предложили му друга работа. Подаде оставка.

— Кога иска да напусне?

— В края на месеца. Има право на тримесечен отпуск за продължителен стаж, което покрива предупредителния период.

— О, по дяволите! Това ще ни навреди, Джордж.

— Предложих на Стендиш повишение. Остана доволен, разбира се.

— Той не е толкова опитен, но ще трябва да се справи.

— Едно нещо ме безпокои, Пол. Позициите ни пред закона са слаби. Първо, има prima facie[6] случай срещу мен като президент. Като включваме „Лихтман Уелс“, ние печелим време, за да отговорим на обвиненията; но всеки клиент, който реши, че е пострадал, може да подаде оплакване, когато поиска, пред всяка юрисдикция, под която действаме. Оливър знае това и не желае и петънце по снежнобелите си ръце. Не мога да го обвинявам. После ние наемаме Богданович, който действа извън рамките на закона и в действителност е нелегален агент на чужда държава. Ти, Пол, сега си в положението на укривател на факти при разследване на убийство. Сякаш това не е достатъчно, та се обади и Базил Янко. Каза, че имало проблем, свързан с професионалната етика…

— Не мога да повярвам! Професионална етика!

— Така каза. Посочи, че мис Халстрьом имала достъп до строго поверителна информация, свързана с националната сигурност. Поради тази причина той бил принуден да повика ФБР. Те неизбежно щели да изискат и да получат достъп до всички документи, включително и тези, които се отнасят до „Арлекин и Сие“. Той се надявал да не приемаме това като враждебен ход от негова страна или опит за упражняване на натиск в хода на преговорите. Нещата били извън негов контрол… Сега виждаш защо исках да поговорим.

Виждах нещо повече: виждах огромните заглавия и потръпналия от ужас пазар, и цели трупи клиенти, които се отдръпват, сякаш това е отстъплението при Монс. А там, в центъра на вниманието, бе Джордж Арлекин, който здраво държеше чаша кафе в ръка, спокоен като дзен будист, комуто току-що е била зададена неразрешима загадка.

Направих плах опит да намеря отговор.

— Нека поговорим първо за положението ни пред закона. И двамата сме чужди поданици. Няма доказателства, че ти си извършил някакво престъпление в Ню Йорк. Има доказателства, че подписът ти е бил използван за получаване на печалбата от престъпление в Швейцария… Моите показания относно убийството не са на очевидец. Само двамата с Богданович знаете, че съм излъгал. Никой не знае, че сме наели Богданович, освен Саул Уелс, с когото си сътрудничат. Дори да го узнаят, ще им бъде много трудно да ни обвинят в престъпни намерения. Можем да наемем и боклукчия, ако искаме, стига да не планираме углавно престъпление. ФБР е нещо съвсем друго. Ако решат, че е засегната националната сигурност, те ще получат достъп до нашите трансакции, легални или не, под тази юрисдикция. Няма начин да не ни посетят. Какво ще им кажем?

— Истината, Пол. Разследваме международна измама. Аз съм замесен, макар и да съм невинен. Бивша наша служителка — Ела Дийн, е умряла при автомобилна злополука и е оставила подозрително голяма сума пари. Смятам, че можем да добавим и това, че не възнамеряваме да приемем доклада, който оневинява „Криейтив Системс“ с единственото изречение, че техният персонал бил проверен и препроверен.

— Разумно ли е да повдигаме въпроса?

— Така мисля. Не обвиняваме никого. Изказваме логично съмнение. Можем да отидем още по-далеч. Ще посочим съвпадението с предложението на Базил Янко за поемане на контрол.

— Така се издаваме, Джордж.

— Виновен или не, Янко ще се обезпокои. ФБР също, защото Валери Халстрьом е имала достъп до тайни и е умряла от насилствена смърт.

— Веднъж разчуе ли се, може да се стигне до ограничаване на дейността ни.

— Защо, Пол? Ние действаме напълно в рамките на закона.

— Богданович трябва да бъде в течение; преди да кажем каквото и да било.

— Съгласен съм. Защо не му се обадиш сега?

— Трябва да използвам уличен телефон.

— Още е рано. Защо не се облечеш и не ме заведеш при Гъли Гордън? Можеш да позвъниш по пътя и ако Богданович е свободен, ще се срещнем довечера.

— А доклада на Мендоса?

— Ще го взема със себе си и ще го проуча. Когато не го ползвам, ще го оставям в трезора на банката. Не е нещо, което можеш да оставиш така. Особено сега…

Не можах да се въздържа да не се усмихна и да не го подразня.

— Бързо се учиш, Джордж!

За моя изненада той прие думите ми сериозно.

— Не… Винаги съм го знаел, Пол. Беше въпрос на лична суета да избягвам мошениците и измамниците, да се изолирам срещу злобата чрез изисканост, да препречвам пътя на насилието чрез стена от пари и привилегии. Докато вървях тази вечер по улиците, разбрах, че всичко това е било илюзия. Злото е реалност. То те дебне. То се крие в храстите. То напада собствения ти дом. Рано или късно ще трябва да се пребориш с него.

За мен моментът е настъпил. Радвам се, че отново сме приятели…

Отидохме при Гъли Гордън, поседяхме половин час, изпихме по две чашки и слушахме музика. Когато излязохме, отвън ни посрещна лимузина с шофьор. На задната седалка бе Арон Богданович. Насочихме се към центъра на града, площад „Вашингтон“, а след това отново към периферията, бавно, докато Богданович попиваше новините и ни даваше указания.

— Съгласен съм с вас, мистър Арлекин. Не си играйте игрички с ФБР. Дайте им цялата информация, която могат да получат от вашата документация. Не смятам, че ще навреди, ако изразите известно безпокойство от действията на „Криейтив Системс“. Мога да ви кажа, че ФБР също се безпокои. Но помнете, че сте чужденци; не разбирате американските начини на мислене и действие. Това е от полза, когато си имате работа с правителствени агенции… Единственото, което не трябва да споменавате, е връзката си с мен. О, те знаят, че аз съществувам! Политиката на администрацията облагодетелства Израел. Тъй като досега винаги съм оставал в сянка и от време на време съм им подшушвал някоя полезна информация, те не ме закачат. Но частна практика е нещо, което не биха ми позволили. Засега нямам особени новини за вас. Открихме таксито. Шофьорът призна, че е взел клиент. Откарал го е на терминала на TWA[7] на „Кенеди“. След това, разбира се, нищо. Би могъл да вземе самолет на TWA. Би могъл да се върне обратно в града и да отиде на друг терминал. Няма как да научим. Както и да е, следим щателно пазара на убийства по поръчка… Работим и върху личния персонал на Янко — шофьора му, икономката, прислужничката, личната секретарка. Полицията разследва личния живот на мис Халстрьом. Един мой приятел ще ми снеме копие от делото в подходящ момент. Изисква се време, за да направи всичко както трябва. А, едно нещо, мистър Дезмънд. Онзи, със зеления корвет, който наблюдаваше апартамента ви…

— Бърни Куниг, какво той?

— Момчетата ми поговориха с него. Казал им; че негов приятел го наел, за да ви следи и докладва за движението ви.

— Кои е този приятел?

— Франк Лемиц. Шофьорът на Янко.

— Това е нещо. Можем ли да го използваме?

— Мислих върху това. Рисковано е, но може би си заслужава да опитаме. Защо не подхвърлите името при срещата си с Янко?

— С удоволствие.

— Нека аз да го направя — пожела Джордж. — Може да се окаже по-голяма изненада, отколкото очакваме. Нали в театъра казват, че на всяка шега трябва да се смееш два пъти.

— Три — каза Арон Богданович. — Но трябва да бъдете сигурен, че последният път няма да е за ваша сметка.

Закъсняхме за вечерята в „Салвадор“, но не много. Сюзън бе там и аз я прегърнах и задържах малко по-дълго от обикновено, защото Арлекин не би го направил, а и тя като мен се нуждаеше от повече обич, отколкото получаваше. Докладът й от Женева не бе обнадеждаващ.

В „Юниън Бенк“ държали стриктно на правата си, били много прецизни относно положението си пред закона. Сметката на Арлекин е била открита според изискванията; всички преводи по нея били редовни; парите били изплатени в брой срещу подпис, който бил проверен. Отговорността на банката свършвала тук. Стига тази позиция да се възприеме от нас, те биха били щастливи да помогнат на уважаемия си колега по всеки възможен начин.

От швейцарската полиция също нямало особена полза. Те изследвали предполагаемия фалшив подпис, съпоставен с истински. Останали възхитени от майсторството на фалшификатора. Изтъкнали, че проследяването на пари в брой било много трудно и че те биха могли да бъдат изнесени съвсем легално от Швейцария. Положението на Арлекин било ясно, макар и не особено удобно; загубите били покрити, освен ако и докато трета страна не подаде официално оплакване, срещу него не може да бъде повдигнато обвинение.

Новините от бранша бяха злокобни. В града на Жан Калвин трудът бе свещен; парите бяха неговият плод; всичко, което хвърляше петно върху светостта на парите, биваше анатемосвано. Джордж Арлекин все още не бе отлъчен; външно не бе подложен и на критика. Но вътре, в самата Швейцарска банкова асоциация, вече се поклащаха глави и се шушукаше усилено. Засега не бяхме изгубили нито един клиент, но потокът от пари за инвестиране бе намалял значително.

Сюзън ни разказа всичко това в обичайния си сериозен, скучен стил, сякаш ставаше въпрос за бакалски стоки, а не за нещастия. Жулиет бе бясна, задраскваше име след име в списъка на приятелите си. Арлекин обобщи в кратко заключително слово:

— Едно нещо е ясно. Не можем просто да спечелим и да се върнем накуцвайки вкъщи. Нуждаем се от знамена и фанфари, а враговете ни да бъдат отъпкани в праха. Твърде късно е за риторика. Военният съвет ще започне в десет сутринта. Наспете се добре, деца. Приятни сънища!

Това бе любезно пожелание, но не ми донесе щастие. Веднага след като платих на таксито пред дома ми, от сянката изникнаха трима мъже и ме заобиколиха. Единият от тях каза:

— Трябва да ти предадем нещо от името на Бърни.

Друг ме удари с палка. Опитах се да отвърна, но те бяха професионалисти. Събудих се в собственото си легло с бинтовани ребра, болки в бъбреците, в присъствието на лекар и двама полицаи, които очакваха показанията ми.

Бележки

[1] Фотостат (англ.) — факсимилно копие във вид на негатив. — Б.пр.

[2] Vaya con Dios (исп.) — Бог с теб! — Б.пр.

[3] Калвадос (исп.) — сухо ябълково бренди, приготвяно от ябълков сайдер в Нормандия. — Б.пр.

[4] A bientot (фр.) — Довиждане! — Б.пр.

[5] Crepes Suzette (фр.) — вид палачинки. — Б.пр.

[6] Prima facie (лат.) — убедителен на пръв поглед. — Б.пр.

[7] TWA (Transworld Airlines) — една от най-големите американски авиокомпании по това време. — Б.пр.