Майкъл Конъли
Град от кости (47)

47.

От уредбата се носеха звуците на „К В1ие“ [???]. С бутилка бира в ръка, затворил очи, Бош се беше отпуснал на люлеещия стол. Краят на един объркан ден в края на една объркана седмица. Искаше да се остави на музиката да го прочисти. Сигурен беше, че е събрал всички парчета от загадката и оставаше само да ги подреди правилно и да се освободи от ненужното, което му пречеше да види цялостната картина.

С Едгар бяха работили до седем. Решиха да си тръгнат по-рано, защото партньорът му не можеше да се съсредоточи. Новината за преместването на Бош му се беше отразила по-силно, отколкото на самия Бош. Едгар приемаше прекалено лично, че и той не е избран за „Кражби и убийства“, и никакви обяснения от страна на Бош, че това е истинско гнездо на змии, не бяха в състояние да го успокоят. Накрая Бош се отказа от опитите си да му го налее в главата и го изпрати вкъщи със заръка да пийне едно и да си легне рано. През уикенда ги чакаше работа по събирането на информация за Трент.

Сега Бош беше този, който си пийваше и постепенно заспиваше в стола. Чувстваше се на прага на нов период в живота си. Период на повече опасности, по-високи залози, носещи по-голямо удовлетворение. Усещането го накара да се усмихне.

Почти подскочи от звъна на телефона. Изключи уредбата и отиде в кухнята. Когато вдигна слушалката, женски глас му каза да изчака да говори със заместник-шеф Ървинг. След дълга пауза от другата страна се чу:

— Детектив Бош?

— Да?

— Получихте ли заповедта си за прехвърляне?

— Получих я.

— Хубаво. Исках да знаете, че аз взех решението да ви върна в отдел „Кражби и убийства“.

— Каква е причината, шефе?

— След последния ни разговор реших да ви дам още един шанс. Това назначение е шансът. В новото ви положение ще мога да наблюдавам действията ви съвсем отблизо.

— Какво ще бъде положението ми?

— Не ви ли съобщиха?

— Казаха ми само да се явя в ОКУ на петнайсети януари.

Мълчанието от другата страна го накара да се замисли дали всъщност не са му приготвили най-гадното назначение в рамките на най-доброто място, където би могъл да бъде преместен. Най-накрая Ървинг проговори отново:

— Връщате се на предишната си длъжност. Специална група по убийствата. Днес се освободи място там, след като детектив Торнтън предаде значката си.

— Ще работя с Киз Райдър?

— Това ще реши лейтенант Енрикес. Но понастоящем детектив Райдър е без партньор, а вие двамата имате установени работни взаимоотношения.

Сам в тъмната кухня, Бош се стараеше да не издава обзелите го емоции.

Сякаш доловил чувствата му, Ървинг добави:

— Детектив, може да се изживявате като света вода ненапита, след като сте газили в ямата с лайната. Обаче не си го и помисляйте. Не си правете предположения. Не правете грешки. Ако сгрешите, аз първи ще науча. Ясен ли съм?

— По-ясно няма накъде.

Ървинг затвори без повече разяснения. Бош остана в мрака, притиснал слушалката до ухото си, докато не го стресна пискливият тон на централата. Затвори и се върна в дневната. Помисли си да се обади на Киз, но реши да изчака. Почувства нещо твърдо да го подпира в бедрото, когато седна на люлеещия стол. Знаеше, че не е пистолетът, защото го беше свалил. Бръкна в джоба си и извади касетофона.

Включи го и чу размяната си на реплики с репортерката пред къщата на Трент във вечерта на самоубийството му. Връхлетя го чувство на вина за това, което може би трябваше да направи тогава, за да я възпре.

На мястото, където се чуваше затръшването на вратата на колата му, Бош спря касетата и я върна в началото на записа, — сети се, че все още не е прослушал целия разпит на Трент, защото през по-голямата му част се разхождаше из къщата и оглеждаше. Реши да го направи сега. Щеше да му послужи като отправна точка за работата през уикенда.

Докато слушаше, се опита да анализира думи и изречения в опит да надуши потенциален убиец. През цялото време му се налагаше да се бори с инстинкта си, който убедително му говореше, че отчаяните протести на Трент са на невинен човек. А това беше в противоречие с наскоро наученото. Дъската за скейтборд, намерена в гаража на Трент, носеше инициалите на момчето и годината на убийството. Твърда опорна точка в хипотезата за убиеца.

Прослушването на целия разпит не породи гениални идеи, затова Бош върна касетата още веднъж. И скоро долови нещо, от което кръвта нахлу в лицето му. Върна и за трети път прослуша размяната на реплики между Едгар и Трент, привлякла вниманието му. Беше пропуснал важността й, до този момент:

— Харесваше ли ви да гледате как децата си играят, Трент? — попита Едгар.

— Не можех да ги видя, ако бяха в гората. Понякога се качвах с колата или разхождах кучето, докато беше живо, и виждах деца да се катерят нагоре. Момиченцето от другата страна на улицата. Децата на Фостърови. Всички деца от квартала. Правото на преминаване е на общината — това е единственият неразработен парцел наоколо. Затова се качваха там да играят. Някои съседи мислеха, че по-големите се качват, за да пушат, и се притесняваха, че може да причинят огромен пожар.

Той спря записа и се върна в кухнята. Едгар отговори след първия сигнал. Беше още само девет и по гласа му можеше да се разбере, че не е заспал.

— Не си донесъл нищо от работата със себе си, предполагам?

— Например?

— Списъците с имената и адресите?

— Не, Хари, останаха в службата. Какво има?

— Не съм сигурен. Спомняш ли си днес, като правеше схемата върху дъската, дали в нея имаше някой си Фостър?

— Фостър?

Зачака отговор, но Едгар мълчеше.

— Джери, спомняш ли си?

— По-полека, Хари. Мисля.

Още мълчание.

— Нямаше Фостър — каза накрая Едгар. — Поне не помня да е имало.

— Сигурен ли си?

— Стига де, Хари. Схемата не е пред очите ми. Защо е толкова важно?

— Ще ти звънна пак.

Бош взе телефона в трапезарията, където беше куфарчето му, извади дневника на разследването и бързо отгърна на страницата с имената на обитателите на Уъндърланд Авеню, с адресите и телефонните номера. Нямаше семейство Фостър. Вдигна слушалката и набра. След четирикратно прозвучаване на сигнала му отговори познат глас.

— Доктор Гайо, обажда се детектив Бош. Прекалено късно ли се обаждам?

— Здравейте, детектив. За мен не е късно. Четиридесет години са ми звънели по всяко време на нощта. Девет часът ли е? Девет е за аматьори. Как е положението с многобройните ви наранявания?

— Няма проблем с тях, докторе. Не разполагам с много време и ми е необходимо да ви задам няколко въпроса, свързани с квартала.

— Да?

— През хиляда деветстотин и осемдесета на вашата улица живяло ли е семейство Фостър?

— Мисля, че не — отговори Гайо след известен размисъл. — Не помня никой с името Фостър.

— Добре. В такъв случай можете ли да ми кажете дали на улицата ви са живели хора, грижещи се за деца?

Този път отговорът дойде без замисляне:

— Да. Семейство Блейлок. Много добри хора. Помогнаха на много деца. Много им се възхищавах.

Бош си записа името на първата страница на дневника и прелисти отново до списъка на обитателите. Там не беше отбелязано семейство Блейлок.

— Спомняте ли си малките им имена?

— Дон и Одри.

— Спомняте ли си кога са се преместили от квартала?

— О, поне преди десет години. След като и последното дете порасна, вече не се нуждаеха от толкова голяма къща.

Продадоха я и се преместиха.

— Някаква представа къде? Все още ли са някъде в района?

Гайо не отговори веднага. Бош зачака.

— Опитвам се да си спомня — каза докторът. — Сигурен съм, че го знам.

— Спокойно, докторе, не бързайте — каза Бош, въпреки че желаеше точно обратното.

— Знаете ли какво? Пазя всичките получени картички за Коледа в една кутия. За да знам на кого да изпратя аз картичка на следващата. Съпругата ми винаги правеше така. Почакайте да намеря кутията. Одри все още редовно ми изпраща картичка всяка Коледа.

— Намерете кутията, докторе. Ще почакам.

Гайо се върна на телефона след няколко минути. През цялото време Бош чакаше с приготвена химикалка.

— Детектив Бош, намерих картичката.

Гайо продиктува адреса и Бош едва се удържа да не въздъхне от облекчение. Дон и Одри Блейлок не бяха отишли в Аляска или някое също толкова отдалечено кътче на земното кълбо. До новото им местонахождение се стигаше с кола. Той благодари на доктор Гайо и затвори.