Майкъл Конъли
Град от кости (42)

42.

Съдебната зала за предварителни заседания приличаше на зверилник по всяко време на деня. Бош влезе в нея в девет без десет в петък сутринта. Мястото на съдията още бе празно, но за сметка на това адвокатите се съвещаваха и се разхождаха отпред като разтревожени мравки. Човек трябваше да е опитен ветеран, за да схваща какво се случва във всеки един момент.

Бош първо огледа пейките на публиката за Шийла Делакроа, но не я откри. Партньорът му и Портюгъл — младият прокурор, също липсваха. За сметка на това двама оператори подготвяха техниката си до бюрото на квестора. Позицията им осигуряваше пълна видимост на остъклената затворническа клетка, когато започнеше заседанието.

Бош мина през задната врата, извади значката си и я показа на квестора, който беше зает с разучаването на разпечатания списък на заседанията за деня.

— Има ли в списъка Самюъл Делакроа? — попита Бош.

— В сряда или в четвъртък е арестуван?

— В четвъртък. Вчера.

Квесторът отметна горната страница и мина с пръст по редовете на втората. Спря се на името на Делакроа.

— Намерих го.

— Кога е редът му?

— Имаме няколко от сряда преди него. Като дойде редът на четвъртък, ще зависи от това кой е адвокатът му. Частно или от общ характер е делото?

— Общ, мисля.

— Вървят поред. Говорим за час, поне. И то ако съдията започне навреме. Последното, което чух, беше, че още не е дошъл.

— Благодаря.

Бош тръгна към масата на прокурорите, като заобиколи две групички адвокати, които оживено обсъждаха делата си в очакване на появата на съдията. Зад масата се беше настанила непозната жена. Прокурорският помощник, най-вероятно. На такива като нея се възлагаха около осемдесет процента от случаите, тъй като повечето дела бяха незначителни и като такива не се даваха на отделен прокурор. Пред нея лежеше не много дебела купчина документи — сутрешните дела. Бош й показа значката си.

— Знаете ли дали Джордж Портюгъл ще се появи за насрочване на делото на Делакроа? От четвъртъчните е.

— Ще дойде — отговори жената. — Току-що говорих с него. — Погледна раната на бузата му и добави: — Няма да е по-рано от час. Делакроа има назначен служебен защитник. Сигурно доста боли, а?

— Само когато се усмихвам. Мога ли да ползвам телефона ви?

— Докато се появи съдията.

Бош вдигна слушалката и избра номера на прокуратурата три етажа по-нагоре. Поиска да говори с Портюгъл и го прехвърлиха на вътрешния му номер.

— Ало, Бош е. Става ли да се кача? Трябва да поговорим.

— Тук съм, докато ме повикат на заседание.

— След пет минути съм при теб.

Помоли квестора да упъти към прокуратурата детектив Едгар, когато се появи, и получи уверение, че ще бъде направено.

Коридорът пред залата вече гъмжеше от адвокати и граждани, дошли по свои дела в съда. Сякаш всички говореха по мобилните си телефони. Мраморният под и високият таван отразяваха гласовете и ги умножаваха в ужасна какофония. Бош се мушна в малкото ведомствено барче и му се наложи да чака пет минути на опашка за чаша кафе. След което се заизкачва по аварийното стълбище — не му се губеше повече време в очакване на някой от свръхбавните асансьори.

В кабинета на Портюгъл го очакваше и Едгар.

— Започнахме да се чудим къде може да си — посрещна го прокурорът.

— Какво ти е станало? — попита Едгар, щом видя бузата му.

— Дълга история, която имам намерение да разкажа.

Той се настани в свободния стол пред бюрото на Портюгъл и остави кафето си на пода, защото се усети, че не е взел и за тях, и му стана неудобно. Отвори куфарчето си и извади сгънат брой на „Лос Анжелис Таймс“.

— Та какво става? — Портюгъл очевидно нямаше търпение да узнае причината за това непредвидено събиране.

Бош започна да разгъва вестника.

— Става това, че сме обвинили не когото трябва и ще е най-добре да се заемем да оправим грешката преди да са му друснали обвинение.

— Леле майко! Знаех си, че ще чуя нещо такова от теб — каза Портюгъл. — Не съм сигурен, че искам да слушам по-нататък. Объркваш опечената работа, Бош.

— Хич не ме е грижа. Този човек не е виновният, и толкова.

— Но той ни каза, че го е направил. Няколко пъти го повтори.

— Остави Хари да каже каквото има — намеси се Едгар. — Не е желателно да се оплескваме.

— Може и да е малко късничко.

— Продължавай, Хари. Какво има?

Бош им разказа за разходката си с куклата.

— Изкачих се едвам-едвам — каза той и докосна бузата си за илюстрация. — Но мисълта ми е, че Де…

— Изкачил си се — прекъсна го Портюгъл. — Значи и Делакроа е могъл да се изкачи. Къде е проблемът?

— Проблемът е, че аз го направих на трезва глава, а той е бил пиян. Аз също така знаех пътя. Знаех, че горе има равно място. Той не е знаел.

— Глупости без значение.

— Глупости са приказките на Делакроа. Никой не е влачил тялото на детето догоре. То е било живо по това време. Някой го е убил чак там, на хълма. Портюгъл заклати раздразнено глава.

— Това са празни предположения, детектив Бош. Няма да слагам спирачка на цялата процедура само защото…

— Предположения са. Но не са празни.

Бош погледна партньора си. Едгар се беше намръщил.

— Не съм свършил, има още. Като се прибрах снощи у дома, си спомних за котката на Делакроа. Оставихме я в караваната му и казахме, че ще се погрижим за нея, но забравихме. Затова отидох там.

Бош чу учестеното дишане на Едгар и се сети какво го е раздразнило. Беше го поставил в неудобното положение да научава новините едновременно с Портюгъл. При идеални обстоятелства Бош би го уведомил по-рано, но в случая просто не беше останало време за това.

— Възнамерявах единствено да нахраня котката. Но когато отидох там, заварих дъщеря му вътре. Правеше си собствено претърсване. Заяви ми, че също е отишла от грижа за котката, но я сварих да ровичка.

— За какво? — попита Едгар.

— Не пожела да ми каже. Твърдеше, че не търси нищо. Но аз останах, след като тя си тръгна, и намерих едно-друго. — Бош вдигна вестника. — Голяма статия по случая — основно за работата на „съдебна медицина“ по подобни дела. Но съдържа много подробности по нашия случай, от неназован източник. Предимно за мястото на огледа.

Когато прочете статията за първи път, Бош беше решил, че източникът е Тереза Корасон, защото името й беше цитирано във връзка със случаи на намиране на кости. Наясно беше за алъш-вериша, който се въртеше между репортери и източници; директно назоваване за част от информацията, неназоваване за друга част. Но самоличността на източника на конкретната статия не беше важна и затова той не се занима с обсъждането й.

— Добре, има статия — каза Портюгъл. — И какво от това?

— В нея се споменава, че костите са били поставени в плитък гроб, като за изкопаването му не са използвани инструменти. Говори се и за раница, заровена заедно с тялото. Има и други подробности. Има и неспоменати неща, като например дъската за скейтборд на момчето.

— Накъде биеш? — Досадата в гласа на Портюгъл беше ясно доловима.

— Натам, че ако някой е възнамерявал да направи лъжливо самопризнание, голяма част от нужната му информация е в статията, подръка.

— О, я стига, детектив. Делакроа ни даде много повече от няколко детайла за мястото. Той ни описа самото убийство, както и разкарването на тялото в колата му впоследствие.

— Нищо сложно. Може да бъде доказано или оборено. Няма свидетели. Не можем да видим колата, защото е смачкана в някакво гробище за коли във Вали. Разполагаме само с неговия разказ. А той съвпада с извлеченото от веществените доказателства само що се касае до мястото. Всичките му опорни точки могат да бъдат извлечени оттук.

Бош хвърли вестника на бюрото на прокурора, но той дори не го погледна. Вместо това се опря на лакти върху бюрото и събра една до друга дланите си с разтворени пръсти. Някакъв вид упражнение за отпускане на работното място. Притисна дланите си и каза:

— Така се освобождавам от напрежението.

Упражнението завърши с шумно издишане и връщане в изходно положение.

— Е, добре, имал е възможност да изфабрикува показанията си. Но защо ще иска да го направи? Става дума за собствения му син. За какво му е да каже, че е убил сина си, ако не е?

— Заради тези — каза Бош.

И бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади сгънат на две плик. Наведе се и внимателно го постави върху вестника.

Докато Портюгъл отваряше плика, Бош продължи:

— Мисля, че това е търсила Шийла в караваната снощи. Намерих го под най-долното чекмедже на нощното шкафче на баща й. В нарочно скривалище. Трябва да се извади чекмеджето, за да се намери. Не се е сетила да потърси там.

Прокурорът извади няколко снимки от плика и започна да ги разглежда.

— Господи! — реагира той почти моментално. — Това тя ли е? Дъщерята? Не искам да гледам повече.

Портюгъл остави снимките на бюрото. Едгар се изправи и ги разбута с пръст, за да вижда всичките. Челюстта му се стегна, но той не отрони и дума.

Полароидните снимки бяха стари. Краищата им бяха пожълтели, а цветовете — почти избелели. Бош непрекъснато използваше полароиден апарат в работата и му беше ясно, че снимките са на много повече от десет години. Бяха четиринадесет. С един повтарящ се във всичките елемент — голо момиче. Ако се съдеше по промяната на тялото на момичето и на дължината на косата, можеше да се прецени, че са правени в период от поне пет години. На някои от снимките момичето се усмихваше невинно. На други в очите му се виждаше тъга, дори гняв. Без никакво съмнение снимки на Шийла Делакроа.

— Вчера това ми се виждаше от лесно по-лесно — каза Портюгъл. — Днес ми изглежда като кълбо от змии и гущери. Допускам, че ще ми представите теорията си за тези шедьоври, детектив Бош?

Бош кимна.

— Всичко идва от семейството. — Бош събра снимките и ги пъхна в плика. — По една или друга причина, майката е слаб характер. Твърде млада да се омъжва, твърде млада да има деца. Мъжът й е неуправляем. Тя разбира каква посока взима животът й и се отказва да я следва. Вдига си чукалата и оставя Шийла… с малкия и с неуправляемия им баща. Очевидно нетърпима ситуация за момичето. И какво може да направи то? Да обвинява майка си, баща си, брат си. Но на кого може да си го изкара? Майка й я няма. Баща й не е от нейната категория. Командва парада. Остава само… Артър.

— Какво искаш да кажеш? Че тя го е убила? Абсурдно е. Тя ни се обади и ни насочи към разпознаването.

— Знам. Но баща й не е наясно, че ни се е обаждала.

Едгар се намръщи. Портюгъл отново се зае с упражнението си.

— Не съм сигурен, че следвам нишката, детектив — каза той. — Какво общо има това с факта дали Делакроа е убил или не сина си?

Бош развълнувано се наведе напред, с плика в ръка — сякаш в него бяха събрани всички отговори.

— Не разбирате ли? Костите. Всичките наранявания. Не са били от бащата. Тя го е малтретирала. Шийла. Била е тормозена и се е обърнала по същия начин срещу брат си.

— Значи все пак твърдиш, че тя го е убила и двайсет години по-късно се е обадила, за да ви даде ключа към загадката. Да не би да смяташ, че страда от амнезия?

Бош не обърна внимание на сарказма.

— Не казвам, че го е убила тя. Но историята на малтретирането е накарала бащата да мисли, че го е направила тя. През всичките години след изчезването на Артър. И той е знаел причината тя да го направи. — Бош размаха плика. — Носел е в себе си осъзнатата вина, че сам е подтикнал Шийла към такава постъпка. После костите излизат наяве, той прочита вестника и събира две и две. Отиваме при него и той се разпява още преди да сме успели да му кажем „добър ден“.

— И защо?

— Изкупление. — Бош си беше блъскал мозъка над това от момента на намиране на снимките.

— О, хайде стига!

— Говоря сериозно. Човекът остарява, разбит е. Когато зад гърба ти има много повече, отколкото пред теб, започваш да преосмисляш живота си. Опитваш се да поправиш грешки. Делакроа е убеден, че дъщеря му е убила брат си заради това, което й е причинил той. Затова сега иска да поеме нейната вина. Какво има да губи? Живее в каравана до магистралата и работи на игрище за голф. Човек, който някога се е докоснал до известността. Може да е решил, че това е последният му шанс да изкупи всичките си грешки.

— И греши за нея, но не го знае.

— Точно така.

Портюгъл се оттласна със стола си и го остави да се удари шумно в стената.

— Долу разполагам с човек, когото мога да пъхна на топло с една ръка, и ти идваш и ми казваш да го пусна да си ходи по живо, по здраво.

Бош кимна.

— Ако греша, винаги можеш пак да го окошариш. Но ако съм прав, той ще пледира вина в съдебната зала. Без процес, без адвокат. Това иска и ако съдията го допусне, нещата приключват дотук. Истинският убиец на Артър остава на свобода.

Бош погледна Едгар.

— Ти какво мислиш?

— Че пак правиш магии.

Портюгъл се усмихна, но не защото ситуацията му се виждаше забавна.

— Двама на един. Не е честно.

— Две неща можем да направим — каза Бош. — Най-вероятно Делакроа чака да го въведат в залата. Можем да слезем при него, да му кажем, че сме разпознали жертвата по обаждане на самата Шийла, и направо да го попитаме прикрива ли я.

— Второ?

— Да го прекараме през детектор на лъжата.

— Загуба на време. Не можем да го приеме…

— Не говоря за вкарването на резултата в съда, а за блъф. Ако лъже, ще откаже.

Портюгъл придърпа стола си до бюрото. Взе вестника и заразглежда статията.

— Добре — каза накрая. — Действайте. Свалям обвинението. Засега.