Майкъл Конъли
Град от кости (23)

23.

Бош си тръгна преди зазоряване, без да буди Джулия Брашър. Преди да потегли пи кафе наблизо. Венис приличаше на призрачен град, обвит от носещата се над улиците мъгла. Колкото повече се доближаваше до Холивуд обаче, светлините на коли се увеличаваха — напомняха му, че за града от кости няма почивно време.

Прибра се, изкъпа се и се преоблече. После, в седем и половина, вече беше в холивудското полицейско управление. За негова изненада, не беше първият на работното си място — доста други вече се занимаваха с дела и документи. Едгар не беше сред тях. Бош отиде в дежурната, за да си налее кафе и да види дали някой доблестен гражданин не е донесъл понички — това беше начин да се покаже, че все още се намират хора, които си дават сметка за трудностите на професията. Всеки ден, във всяко управление, безброй ченгета навличаха униформата и се опитваха да работят според силите си сред хора, които не ги разбираха, не изпитваха особено топли чувства към тях и в много случаи направо ги презираха. Няколко понички бяха достатъчни да стопят много лед и от двете страни.

Наля си кафе, взе си поничка и пусна един долар в кутията на фонд „кафе“. Манкиевич седеше зад бюрото си — веждите му бяха сключени в остър ъгъл; четеше нещо, което приличаше на задачи за деня.

— Манк, мисля, че изтеглихме печеливш билет от обажданията.

— Добре — отговори Манкиевич, без да вдига поглед. — Уведоми ме, когато момчетата ми могат да се откачат от тая работа. През следващите дни ще ми трябва всеки човек.

Това означаваше, че ще му се наложи да жонглира с подчинените си. При недостиг на хора за патрулните коли — заради отпуски, болнични или съдебни заседания, главният дежурен взимаше от хората си и ги качваше по колите.

— Дадено.

Когато се върна в стаята, Едгар още не се беше появил. Следващите петнайсет минути писа допълнение към заповедта за достъп до архивите на болницата „Куийн ъв Ейнджълс“, с което изискваше дневниците от престоя там на Артър Делакроа, за периода между 1975 и 1985 година. После го пусна по факса на съдия Джон Хутън, който предишния ден беше подписал всички заповеди. Добави и бележка, изискваща съдията да обърне внимание на допълнението колкото е възможно по-скоро, защото чрез него можеше да се стигне до идентифициране на костите и промяна на следствието в положителна посока.

Извади от чекмеджето на бюрото си купчината преснети досиета на изчезнали, които беше подбрал от микрофилмовия архив. Преглеждането им само по име отне точно десет минути. Сред тях не фигурираше Артър Делакроа. Бош не беше наясно какво може да означава това, но възнамеряваше да си поговори по въпроса със сестрата на момчето.

Стана осем. Никакъв Едгар. Бош реши да даде на партньора си още десет минути преди да тръгне сам. От десет години работеха в тандем, но липсата на чувство за точност у Едгар все още го нервираше. Закъснението за обяд и закъснението за работа бяха съвсем различни неща. Винаги беше възприемал мудността на партньора си като нежелание за отдаване на професията.

Телефонът звънна и той раздразнено вдигна слушалката — очакваше да е Едгар и да му каже, че ще закъснее. Беше обаче Джулия Брашър.

— Така ли изоставяш всички жени? Самотни в леглото?

— Малко ми е напрегнат денят. — Бош се усмихна. — Просто се наложи да се изнеса по този начин.

— Знам. Но можеше да кажеш едно чао все пак.

Влезе Едгар. Последното, което искаше Бош, беше да му даде възможност да се заеме с целия сутрешен ритуал: кафето, поничката и спортната страница.

— Окей, чао сега. Трябва да бягам.

— Хари…

— Какво?

— Помислих, че се каниш да ми затвориш телефона или нещо подобно.

— Няма такова нещо, но наистина трябва да тръгвам. Виж, мини оттук преди да ти започне смяната, става ли? Сигурно дотогава ще съм се върнал.

— Добре. Ще се видим.

Бош затвори телефона и стана точно когато Едгар хвърли вестника върху бюрото.

— Хайде.

— Обаче аз още не съм…

— Тръгваме. Не ми се ще да караме жената да ни чака. Колкото до кафето, тя сигурно ще направи.

На излизане Бош погледна в кутията за получени факсове. Допълнението към заповедта за преглед на архивите беше върнато, подписано от съдия Хутън.

— Развързаха ни ръцете — каза Бош и го показа на Едгар. — Виждаш ли? Който идва рано, си свършва работата навреме.

— Това камъни в моята градина ли са?

— Че то останала ли ти е градина?

— Пие ми се кафе бе, човек.