Майкъл Конъли
Град от кости (35)

35.

Бош провря главата си през вратата на кабинета на лейтенант Билетс. Тя работеше нещо на компютъра си. Бюрото й беше почистено — явно се готвеше да си тръгва.

— Да? — каза тя, без да поглежда кой е.

— Изглежда, късметът ни споходи — каза Бош.

Билетс се обърна към него.

— Нека да позная. Делакроа ви кани на гости, сяда и признава.

Бош кимна.

— Горе-долу.

Очите й се разшириха от изненада.

— Мамка му, бъзикаш ме!

— Каза, че той го е направил. Наложи се да му затворим устата, за да го запишем тук на касета. Изглеждаше, сякаш ни е чакал да се появим.

Билетс продължи да пита, докато Бош ней предаде цялата поредица от събития, включително липсата на работещ касетофон, на който да запишат признанията на Делакроа. Последното предизвика раздразнението на лейтенанта, еднакво към Едгар, Бош и към Брадли от „вътрешни разследвания“, задето не беше върнала касетофона на Бош.

— Мога само да кажа, че се надявам добре да си вържем гащите, Хари — каза тя. Имаше предвид възможността самопризнанието на Делакроа да бъде оспорено в съда поради това, че не е записано веднага на касета. — Ако загубим делото, защото сами сме се прецакали… — Тя не довърши, а не беше и нужно.

— Мисля, че всичко ще е наред. Едгар записа всяка дума. Спряхме веднага с разпита, когато се появи достатъчно основание да го задържим. Сега просто всичко ще бъде подкрепено с образ и звук.

Билето не изглеждаше съвсем убедена.

— Ами правата му? Сигурни ли сте, че това няма да ни изяде главата?

— Не виждам как. Той се разприказва преди изобщо да успеем да си отворим устата. И така си продължи. Понякога нещата се развиват така. Подготвяш се за дълга обсада, а крепостта директно се предава. Когото и да наеме да го защитава, може да получи инфаркт и да се развряка, но до никъде няма да стигне. Чисти сме, лейтенант.

Билетс кимна — знак, че приема думите на колегата си.

— Ще ми се всички да бяха толкова лесни. Ами прокурорът?

— Той е следващият, на когото ще се обадя.

— В коя стая ще сте, ако реша да надзърна?

— Трета.

— Добре, Хари, приключвай с него. — Тя се обърна към компютъра си. Хари понечи да излезе, но спря. Билетс усети, че не си е тръгнал, и го погледна отново.

— Какво има?

Бош сви рамене.

— Не знам. Мисля си колко много неща можеха да се избегнат, ако направо бяхме отишли при него вместо да стесняваме кръга отдалеч.

— Хари, знам какво си мислиш, но нямаше начин да знаеш, че този човек, след повече от двайсет години, просто е чакал да почукате на вратата му. Ти направи каквото трябва и сигурно би процедирал по същия начин, ако ситуацията се разиграе повторно. Жертвата се обгражда постепенно. Стореното от полицай Брашър няма нищо общо с твоите действия по случая. — Бош я гледа няколко секунди, после кимна. Може би думите й щяха да поуспокоят съвестта му. — Както вече казах, приключвайте с него.

Бош се върна в отдела си, за да се свърже с канцеларията на областния прокурор и да докладва за извършен арест по разследване за убийство, придружен с взимане на самопризнание. Свърза се с една сътрудничка, казваше се О’Брайън, и й съобщи, че или той самият, или партньорът му ще посетят канцеларията до края на деня, за да донесат обвинителното заключение. Информацията на О’Брайън очевидно идваше само от изваденото в медиите. Тя изрази желание да изпрати прокурор, който да надзирава снемането на самопризнанието, както и по-нататъшното движение по случая на този етап.

Бош прецени, че в часа на задръстванията прокурорът не би могъл да се придвижи до участъка за по-малко от четиридесет и пет минути, и каза на О’Брайън, че няма нищо против присъствието на прокурора, но че не възнамерява да чака никого за направата на самопризнание. О’Брайън настоя да изчака.

— Вижте — каза Бош, — човекът иска да говори сега. След четиридесет и пет минути или след час положението няма да е същото. Не можем да чакаме. Кажете на вашия колега, когато дойде, да почука на вратата на стая за разпит номер три. Ще го въведем в ситуацията по възможно най-бързия начин.

В един идеален правов свят присъствието на прокурор в случай като този би било задължително, но Бош от опит знаеше, че чувството за вина не е непроменливо. Когато някой ти каже, че иска да си признае, че е извършил убийство, не се чака втори шанс. Просто включваш на запис и му казваш: „Разправяй“.

О’Брайън прие доводите на Бош с нежелание, основавайки се на своя собствен опит, и разговорът им приключи. Бош веднага набра „вътрешни разследвания“ и потърси Керъл Брадли, с която беше свързан.

— Тук е детектив Бош, холивудско управление. Къде е проклетият ми касетофон?

Отговорът беше мълчание.

— Брадли? Ало? Чувате ли ме?…

— Чувам ви. Касетофонът ви е при мен.

— Защо го взехте? Казах ви да чуете касетата. Не ви казах да взимате и касетофона. Той ми трябва.

— Исках да се убедя, че записът не е прекъсван.

— Ами да бяхте взели касетата. Касетофонът не ви трябва за това.

— Понякога има нужда от оригиналното записно устройство, за да се потвърди автентичността на записа.

Бош невярващо заклати глава.

— Господи, защо правите всичко това? Знаете от кого е изтекла информацията, защо губите време?

Отново пауза преди отговора.

— Детектив, трябваше да проверя всичко. Своето разследване водя така, както аз преценя.

Беше ред на Бош да замълчи. Дали пък не пропускаше нещо? Реши, че не си струва да го мисли. Усилията му трябваше да са в посока само на финалния спринт. Неговото дело.

— Проверявайте си, чудесно. Аз пък почти пропилях самопризнание днес, защото нямаше на какво да го запиша.

Ще ви бъда благодарен, ако ми върнете машинката.

— Свърших с нея и в момента ви я изпращам с вътрешен куриер.

— Благодаря. Дочуване.

Затвори точно когато Едгар се появи с три чаши кафе. Кафето го подсети за друго, което трябваше да свършат предварително.

— Кой дежури? — попита Бош.

— Видях Манкиевич и Янг.

Бош преля кафето си от картонената чаша в своята, която извади от чекмеджето. После вдигна слушалката и избра дежурната стая. Обади се на Манкиевич.

— Имаш ли някой в подземието?

— Бош? Мислех, че ще си вземеш почивка.

— Объркал си се. Кажи — има ли някой?

— Никой до осем часа. Какво ти трябва?

— Ще снемам самопризнание и не искам някой адвокат да ми бутне палатката, след като си свърша работата. Клиентът ми вони на „Ейшънт Ейдж“, но мисля, че е в границите. За всеки случай искам формална проверка.

— Случаят с костите?

— Да.

— Свали го долу и аз ще го направя. Имам разрешително.

— Благодаря, Манк.

Той затвори и се обърна към Едгар:

— Давай да го сваляме долу и да видим какво ще издиша. Да сме спокойни.

— Умно.

Занесоха кафетата в трета стая, където вече бяха закопчали Делакроа за масата. Освободиха го и му дадоха да пийне няколко глътки, после го заведоха по задния коридор до арестантското отделение, състоящо се от две големи клетки за пияници и за проститутки. Имаше и малка трета килия, известна като „кат“, съкратено от кръвен и алкохолен тест.

Манкиевич ги чакаше в коридора и ги последва в килията. Включи апарата и инструктира Делакроа да духа в чистата пластмасова тръба. Бош забеляза, че си е закачил черна лента за Брашър.

Резултатът беше готов след няколко минути. Три промила, много над разрешената граница за шофиране. Бош сви устни. Нямаше обаче установена граница при даване на самопризнания в убийство.

Докато извеждаха Делакроа от помещението, Манкиевич го потупа по ръката. Бош остави Едгар да отведе арестувания в стаята за разпит и погледна колегата си.

— Хари, исках само да ти кажа, че съжалявам. За това, което се случи в гаража.

Бош кимна.

— Благодаря. Трудно ми е, наистина.

— Знаеш, че трябваше да я включа. Знаех, че е зелена, но…

— Манк, ти постъпи правилно. Не си го слагай на сърцето.

Манкиевич кимна.

— Трябва да вървя — каза Бош.

Отиде в стаята за наблюдение, нагласи видеокамерата и постави нова касета. После включи камерата и звукозаписната уредба. Всичко беше подготвено. Можеше да се заеме с полагането на последните щрихи.