Майкъл Конъли
Град от кости (9)

9.

До задния вход на холивудското полицейско управление имаше пейка със сандъчета, пълни с пясък, от двете й страни. Наричаше се Код 7, по позивните за почивка или край на смяна. В 11,15 в събота вечерта Бош беше единственият седящ на Код 7. Не пушеше, макар че му се искаше. Чакаше. Пейката слабо се осветяваше от лампите над задната врата на участъка и предоставяше гледка към паркинга, поделян между полицията и пожарната в задния край на централния градски комплекс.

Полицейските коли се прибираха в края на смяната от три до единайсет и полицаите влизаха в сградата, за да смъкнат униформите, да вземат бърз душ и да се приберат у дома, ако им бъде дадена такава възможност.

Бош държеше фенерчето на Джулия Брашър. Беше доста тежко и той мислено го добави към списъка на оръжията, с които би могло да е убито момчето.

Поредната кола спря до гаража и от нея слезе Еджууд, партньорът на Джулия Брашър. Носеше автомата, с който разполагаше всяка патрулна двойка. Бош внезапно се разколеба в намеренията си и се зачуди дали не би могъл да се промъкне в участъка, без да бъде забелязан от никого.

Но преди да успее да реши какво да прави, Брашър се измъкна от мястото на шофьора и тръгна към участъка. Вървеше с наведена глава, като човек, напълно изтощен от дългия ден. Можеше да е от умора, а можеше да е заради някакъв проблем. В начина, по който Еджууд не я беше изчакал, имаше нещо не наред. Брашър беше новобранец, въпреки че той беше поне пет години по-млад от нея — и беше неин обучаващ. Полът и възрастта може би ги поставяха в неудобна ситуация. Или пък имаше нещо друго.

Брашър не забеляза Бош на пейката. Беше стигнала почти до вратата на участъка, когато той се обади:

— Забрави да изчистиш повърнатото на задната седалка.

Тя хвърли поглед през рамо, без да спира. Когато го позна, се обърна и отиде до пейката.

— Донесох ти нещо — каза Бош и й подаде фенерчето. Тя се усмихна уморено и го взе.

— Благодаря, Хари. Нямаше нужда да ме чакаш, за да…

— Така исках.

За момент и двамата замълчаха.

— Тази вечер работи ли по случая? — попита тя.

— Донякъде. Започнах да се занимавам с бумагите. А и приключихме по-рано с аутопсията. Ако това може да се нарече аутопсия.

— По лицето ти личи, че не е било приятно преживяване.

Бош кимна. Чувстваше се странно. Тя все още стоеше права.

— Май и на теб не ти е било леко днес.

— Не е ли винаги така?

Преди Бош да успее да отговори, двама полицаи в цивилно облекло излязоха от участъка и тръгнаха към личните си коли.

— Горе главата, Джулия — каза единият. — Ще се видим, нали?

— Разбира се, Кико — отвърна му тя.

После се обърна отново към Бош и му се усмихна. — Ами…

— Не се притеснявай. Като те гледам, и ти имаш нужда от едно питие.

— Така е. Всъщност точно затова те чакам. Просто не съм сигурен дали съм в групово настроение за бар.

— Какво предлагаш тогава?

Бош погледна часовника си. Беше единайсет и половина.

— В зависимост от това колко ще се бавиш в съблекалнята, може би ще хванем последната поръчка на мартини в „Мусо“.

Усмивката й стана по-широка.

— Обичам „Мусо“. Дай ми петнайсет минути.

И тръгна към участъка, без да дочака отговор.

— Ще те чакам — извика Бош след нея.