Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (9)

VIII
Диалог между читателя и автора

— Ах, господин автор, какъв прекрасен случай ви се удаде да рисувате портрети! И то какви портрети! Сега ще ни отведете в Мадридския замък, сред кралския двор. Двор за чудо и приказ! Ще ни покажете този франко-италиански двор, нали? Запознайте ни последователно с няколко ярки характера. Колко неща ще научим! И колко интересен ще бъде денят, прекаран между толкова забележителни личности!

— Уви, господин читателю, какви неща искате от мен? Бих желал да притежавам дарбата да напиша историята на Франция. Тогава няма да е необходимо да съчинявам. Но кажете, защо искате да ви представя хора, на които не се полага роля в моя роман?

— Грешите много, че не им отреждате роля във вашия роман. Как така! Отнасяте ме в 1572 година, а искате да отминете портретите на толкова видни личности! Хайде, няма защо да се двоумите, започвайте. Аз ще ви кажа първото изречение: „Вратата на салона се отвори и на прага се появи…“

— Но, господин читателю, Мадридският замък имаше не един салон, а салони…

— Е добре! „Голямата зала беше пълна с народ…“ и т.н., „сред тълпата човек можеше да забележи…“ и т.н.

— Какво ви се иска да забележи човек?

— Дявол да го вземе! Primo^[1], Шарл IX.

— Secundo^[2]?

— Спрете! Опишете най-напред неговия костюм, после външността и накрая нравствения му облик. Такъв е днес отъпканият път за всеки съставител на романи.

— Костюмът на Шарл IX ли? Облечен беше като ловец и на врата си бе провесил голям рог.

— Много накратко.

— А колкото до външността му… Почакайте малко… Бога ми, по-добре идете в музея „Ангулем“, там ще видите бюста му. Намира се във втората зала, номер 98.

— Но, господин автор, аз живея в провинцията. Нима искате да отида в Париж само за да видя бюста на Шарл IX?

— Добре тогава! Представите си един строен млад човек с глава, малко потънала в раменете. Той протяга врат и подава несръчно челото си напред. Носът му е големичък. Устните тънки, дълги, горната твърде издадена. Блед е, големите му зелени очи никога не поглеждат лицето, с което говори. Впрочем в погледа му не е написана думата „Вартоломеева нощ“ или нещо подобно. Съвсем не. Само че изражението му е по-скоро тъпо и неспокойно, отколкото твърдо и сурово. Бихте добили ясна представа за това лице, ако си въобразите как някой млад англичанин влиза сам в обширен салон, където всички вече са насядали. Той преминава покрай редица нагиздени жени, които веднага млъкват. Закача роклята на една от тях, блъсва стола на друга и с голяма мъка стига до домакинята, но чак тогава забелязва, че на слизане от колата ръкавът му е обърсал колелото и се е изплескал с кал. Не може да не сте виждали такива изплашени лица. Може би дори вие самият сте се упражнявали пред огледалото, преди светският живот да изработи у вас самоувереността, необходима за появяването ви в салон.

— А Катерина Медичи?

— Катерина Медичи ли? Дявол да го вземе, дори не се сетих за нея. Мисля, че повече няма да напиша името й. Тя е едра жена, още твърде сочна и, както казват, добре запазена за възрастта си, с голям нос. Държи устните си свити като човек, който чувствува първите пристъпи на морска болест. Очите й са полузатворени, непрекъснато се прозява, гласът й е равен, произнася с един и същи тон: „О, кой ще ме отърве от тази отвратителна беарнезка?“ и: „Мадлен, дайте мляко със захар на моето неаполитанско куче.“

— Добре, но все пак накарайте я да каже нещо по-забележително. Тя наскоро отрови Жана Д’Албре, така поне се мълви, и това трябва да й проличи.

— Съвсем не, защото, ако проличи, къде ще остане нейното прословуто притворство? И после, сведенията ми са точни, този ден тя не е говорила за нищо друго, освен за времето.

— А Анри IV? А Маргарита Наварска? Покажете ни Анри смелчагата, любезния и най-вече добрия човек. Нека Маргарита мушне в ръцете на някой паж любовно писъмце, а Анри от своя страна да стисне ръката на някоя от придворните дами на Катерина.

— Що се отнася до Анри IV, то никой не би могъл да познае в тогавашното лекомислено момче героя и бъдещия крал на Франция. Майка му е умряла само преди петнадесет дни, а той вече е успял да я забрави. Погълнат е от безконечен разговор с един от гончиите по въпроса за следите на елена, който се готвят да гонят. Искам да ви избавя от подобно четиво, особено ако, както предполагам, не сте ловец.

— А Маргарита?

— Тя тогава е била малко неразположена и останала в стаята си.

— Намерили сте начин да се отървете и от нея. А херцог Анжуйски? А принц дьо Конде? Ами херцог дьо Гиз? А Таван, Рец, Ларошфуко, Телини, Торе, Мерю и още толкова други?

— Бога ми, вие ги познавате по-добре от мен. Затова аз ще ви говоря за моя приятел дьо Мержи.

— Виждам, че във вашия роман не ще намеря онова, което търся.

— Боя се, че е така.