Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (14)

XIII
Клеветата

King Henry IV

Thou dost belie him, Percy, thou dost belie him.

Shakespeare — „King Henry IV“^[1]

Тази сутрин Жорж бе ходил при Адмирала да му говори за брат си. Разказал му бе с две думи каква е работата.

Докато го слушаше, Адмирала дъвчеше зъбочистката си — признак, че проявява нетърпение.

— Познавам случая — рече той — и не разбирам защо ми разказвате неща, станали вече известни на всички.

— Позволих си да ви безпокоя, господин Адмирал, само защото зная благосклонното внимание, което проявявате към нашето семейство, и смея да се надявам, че ще благоволите да се застъпите за моя брат пред краля. Вашето влияние пред негово величество…

— Моето влияние, ако го имам — живо го прекъсна Адмирала, — се дължи на това, че аз се обръщам към негово величество само със законни искания.

Произнасяйки думите „негово величество“, той почтително свали шапка.

— Обстоятелството, което принуждава брат ми да потърси вашата отзивчивост, стана, уви, в наше време твърде разпространено явление. Миналата година кралят подписа над хиляда и петстотин указа за опрощаване. Противникът на Бернар сам често се е ползувал от кралската милост.

— Вашият брат е отправил поканата за дуела. Може би той само се е поддал на лоши съвети и аз бих желал това да е така.

Като произнасяше тези думи, Адмирала не сваляше очи от капитана.

— Аз направих усилие да предотвратя пагубните последици за тази свада, но вие знаете, че господин дьо Коменж беше човек, който не признаваше друго удовлетворение, освен даденото със сабя. Честта на един благородник и мнението на дамите направиха…

— Аха, ето какво внушавате на младия човек! Сигурно искате да направите от него пристрастен дуелист? О, колко би страдал баща му, ако научи, че неговият син пренебрегва съветите му! Боже господи! Не са минали и две години, откакто утихна гражданската война, а ето че тези хора забравиха вече проляната от самите тях кръв. Малко им е, та трябва всеки ден французи да колят французи!

— Ако знаех, господине, че моята молба ще ви бъде неприятна…

— Слушайте, господин дьо Мержи, аз бих могъл като християнин да потисна чувствата си и да извиня предизвикателството на вашия брат, но както се мълви, поведението му в дуела не било…

— Какво искате да кажете, господин Адмирал?

— Че двубоят не се е състоял по правилата, не така, както е прието сред френските благородници.

— А кой е посмял да разпространява такава подла клевета? — извика Жорж и очите му гневно блеснаха.

— Успокойте се. Не ще можете да поискате удовлетворение, защото не сме започнали още да викаме жените на дуел… Майката на Коменж е съобщила на краля подробности, които не говорят никак добре за честта на вашия брат. Те обясняват по какъв начин един толкова опасен дуелист е могъл да падне тъй лесно под ударите на едно момче, едва излязло от бащина опека.

— Майчината скръб е велика и свещена скръб! Чудно ли е, че тя не е могла да види истината, когато очите й са още пълни със сълзи? Лаская се от надеждата, че вие, господин Адмирал, ще съдите за брат ми не от разказа на госпожа дьо Коменж.

Колини сякаш се разколеба и гласът му загуби малко от предишната язвителна насмешка.

— Но вие не можете да отречете, че Бевил, секундантът на Коменж, е ваш близък приятел.

— Познавам го отдавна и дори съм му задължен. Но и Коменж беше близък с него. Впрочем Коменж го избра за свой секундант. Най-сетне храбростта и честта на Бевил го поставят вън от всякакво подозрение във вероломство.

Адмирала сви устни в знак на дълбоко презрение.

— Бевил и чест! — повдигна рамене той. — Безбожник! Човек, потънал в разврат!

— Да, да, Бевил е човек на честта! — твърдо заяви капитанът. — Но защо да спорим? Нали и аз бях на дуела? Та нима вие, господин Адмирал, ще поставите под въпрос нашата чест и ще ни обвинявате в убийство?

В гласа му се долавяше нещо като заплаха. Колини не разбра или пък отмина с презрение намека за убийството на херцог Франсоа дьо Гиз, което католишката омраза му приписваше. Лицето му беше спокойно и неподвижно.

— Господин дьо Мержи — заговори той хладно и пренебрежително, — човек, който се е отрекъл от религията си, няма вече право да говори за чест, защото никой не ще му повярва.

Лицето на капитана пламна, после побледня като на мъртвец. Сигурно за да не се поддаде на съблазънта да удари един старец, той отстъпи две крачки назад.

— Господине — извика той, — вашата възраст и вашият ранг ви позволяват да обиждате безнаказано един беден благородник, да хулите това, което е най-ценно за него. Но умолявам ви, заповядайте на един или на неколцина от вашите приближени да повторят вашите думи. Кълна се в бога, че ще ги накарам да ги глътнат тъй, че да се задушат.

— Вероятно така постъпват господа „пристрастените“. Аз не се придържам към техните обичаи и ще изгоня моите приближени, ако им подражават.

При тези думи той обърна гръб. Жорж с буря в душата излезе от двореца Шатийон, метна се на коня и сякаш за да облекчи яростта си, пусна в див галоп бедното животно, като непрекъснато го пришпорваше. Летеше така неудържимо, че неведнъж щеше да премаже мирни пешеходци и за голямо щастие не срещна по пътя си нито един от „пристрастените“, защото, както беше разярен, сигурно нямаше да изтърве случая да извади шпагата. Чак когато стигна до Венсен, кръвта му започна да се успокоява. Той дръпна юздата и подкара към Париж своя окървавен и потънал в пот кон.

— Бедни друже — каза той с горчива усмивка, — теб наказах заради обидата, която ми нанесоха!

После погали невинната си жертва по врата и яздейки бавно, пристигна у брат си. Уведоми го само, че Адмирала отказал да се застъпи за него, а подробностите на техния разговор премълча.

Малко по-късно обаче в стаята се втурна Бевил и се хвърли на врата на Мержи.

— Поздравявам ви, драги — извика той, — ето вашето помилване, получих го благодарение застъпничеството на кралицата.

Мержи остана по-малко изненадан от брат си. В себе си той смяташе, че дължи тази милост на забулената дама, сиреч на графиня дьо Тюржи.