Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (4)

III
Придворната младеж

Jachimo. The ring is won.

Posthumus. The stone’s too bard to come by.

Jachimo. Not a whit,

Your lady being so easy.

Shakespeare — „Cymbeline“^[1]

Бернар дьо Мержи разчиташе, че в Париж ще успее да се представи на адмирал Колини по препоръка на високопоставени личности и ще получи служба във войската, която, както се мълвеше, щяла да се сражава във Фландрия под предводителството на този велик пълководец. Младият човек се ласкаеше от надеждата, че приятелите на баща му, до които носеше писма, ще го подкрепят и ще го въведат в двора на Шарл и при Адмирала, който също имаше нещо като свой двор. Мержи знаеше, че брат му се ползува с известно влияние, но още се колебаеше дали да го потърси, или не. Чрез вероотстъпничеството си Жорж дьо Мержи се беше почти откъснал от семейството си, което гледаше на него едва ли не като на чужд човек. Това не беше единственият случай на разединение в семейството поради верски различия. От дълго време бащата на Жорж бе забранил името на вероотстъпника да се произнася в негово присъствие и в своята неумолимост се опираше на следния цитат от евангелието: „Ако дясното ти око те съблазнява, извади го.“ Макар младият Бернар да не споделяше бащината си непреклонност, все пак гледаше на братовото си отричане като на позорно петно върху семейната чест, а това неизбежно водеше до охлаждане на братските му чувства.

Преди да реши как да се държи с брат си, преди дори да връчи препоръчителните писма, трябваше да помисли как да напълни отново празната си кесия. За тази цел той излезе от странноприемницата и се запъти към един златар на моста Сен-Мишел, който дължеше на семейството му известна сума. Мержи трябваше да я получи.

В началото на моста той срещна неколцина елегантно облечени младежи, които вървяха уловени под ръка и препречваха почти изцяло тесния път между двата реда магазинчета и барачки, образуващи две успоредни огради, скриващи изгледа към реката. Зад тези господа вървяха прислужниците им и всеки от тях носеше в ножница по една от онези дълги шпаги с две остриета, с които тогава се биеха на дуел, както и по един кинжал с толкова широк ефес, че при случай той можеше да послужи и за щит. Вероятно тези оръжия бяха твърде тежки за младите благородници, а може би те просто искаха всички да видят богато облечените им прислужници.

Младежите, изглежда, бяха в добро настроение, поне ако се съди по непрекъснатия им смях. Минеше ли покрай тях хубава жена, те й се покланяха с почтителна дързост. Някои от тия ветрогонци изпитваха особено удоволствие да блъскат с лакът достопочтените, наметнати с черни плащове граждани, които се отдръпваха да им сторят път, проклинайки нахалното държане на дворцовите хора. Само един от групата вървеше с наведена глава и не вземаше участие в забавленията на своите другари.

— Ей богу, Жорж! — възкликна един от младежите и удари приятеля си по рамото. — Ставаш ужасно скучен. От четвърт час не си отворил уста. Да нямаш намерение да влизаш в манастир?

Името Жорж накара Мержи да трепне, но отговора на лицето, назовано с това име, той недочу.

— Обзалагам се на сто пистола^[2] — продължи първият, — че Жорж пак е влюбен в някоя прекалено добродетелна дева. Горкият! Жал ми е за теб. Цяло нещастие е да не ти върви в любовта, и то не другаде, а в Париж.

— Иди при магьосника Рюдбек — обади се друг, — той ще ти даде някое чародейно питие, за да я накараш да те обикне.

— Може би — изказа предположение трети, — може би нашият приятел капитанът се е влюбил в някоя монахиня. Тези дяволи хугенотите не оставят на мира Христовите невести.

Един глас, който Мержи мигновено позна, печално отговори:

— По дяволите! Ако беше само любовна история, нямаше да бъда толкова натъжен. Но работата е там — добави той по-тихо, — че дьо Поне, когото бях натоварил да предаде едно писмо на баща ми, се завърна и ми съобщи, че татко все още не искал да чуе за мене.

— Баща ти е със стара закалка — каза един от младежите, — той е от онези стари хугеноти, които искаха да вземат Амбоаз^[3].

В същия момент капитан Жорж обърна случайно глава и видя Бернар. Той извика от изненада, хвърли се към него с отворени обятия. Бернар не се поколеба нито за миг, също протегна ръце и го притисна до гърдите си. Може би, ако срещата не беше така неочаквана, той би се опитал да покаже безразличие, но изненадата го накара да прояви истинските си чувства. Двамата братя се гледаха като приятели, които се срещат след дълга разлъка.

След прегръдките и първите въпроси капитан Жорж се обърна към своите другари, които се бяха спрели, за да гледат тази сцена.

— Господа — каза той, — виждате ли каква неочаквана среща! Простете, че ще ви оставя. Искам да се видя с моя брат, с когото повече от седем години не сме се срещали.

— Дума да не става! Това няма да го бъде днес. Вечерята е поръчана и ти трябва да дойдеш с нас.

Младият човек, които говореше това, държеше Жорж за плаща и не го пущаше.

— Бевил е прав — обади се и друг, — няма да те пуснем.

— Дявол да го вземе, нека и брат ти дойде да вечеря с нас — продължи Бевил. — Вместо един добър другар в пиенето ще имаме драма.

— Извинете — намеси се и Бернар дьо Мержи, — но аз имам много работа днес. Трябва да предам някои писма…

— Утре ще ги предадете.

— Необходимо е да се предадат още днес… А освен това… — продължи той, като се усмихна свенливо — да ви призная, останал съм без пари, затова трябва да отида да взема.

— Е, ама че извинение! — развикаха се всички изведнъж. — Отказвате да вечеряте с добри християни като нас, за да отидете да търсите заем от евреи! Няма да допуснем подобно нещо!

— Ето на, драги — каза Бевил, като друсаше надуто една голяма сребърна кесия, увиснала на колана му, — считайте ме за ваш ковчежник. От петнадесет дни насам ми върви добре на зар.

— Да вървим! Какво чакаме! Да отидем да вечеряме при Мавъра! — завикаха всички.

Капитанът погледна брат си, който още не беше решил какво да прави.

— Е, все ще има време да предадеш писмата си. А колкото до парите, аз имам. Хайде, ела с нас. Ще се запознаеш с парижкия живот.

Мержи се остави да го повлекат. Брат му го представи поред на всичките си приятели: барон дьо Водрьой, рицаря дьо Ренси, виконт дьо Бевил и други. Те отрупаха с любезности новодошлия, който трябваше да прегърне всички поред. Бевил последен го притисна в обятията си.

— О-хо! — извика той. — Дявол да го вземе! Драги приятелю, замириса ми на еретик. Обзалагам златната си верижка за един пистол, че сте протестант.

— Вярно е, господине. Само че не съм толкова добър протестант, колкото би трябвало да бъда.

— Кой смее да каже, че не мога да различа един хугенот измежду хиляда души! Тези господа парпайоти^[4], щом заговорят за своята вяра, веднага стават сериозни.

— Струва ми се, че на тази тема шега не бива.

— Дьо Мержи е прав — обади се барон дьо Водрьой, — а вас, Бевил, ще ви сполети нещастие, задето се подигравате със свещени неща.

— Виждате ли го този светец! — каза Бевил на Мержи. — Най-разпуснат измежду нас е той, а пък от време на време почва да ни поучава.

— Не се занимавайте с мен, Бевил — възрази Водрьой. — Разпътен съм, защото не мога да обуздая плътта си, но поне уважавам това, което е за уважение.

— Аз също много уважавам… майка си. Тя е единствената почтена жена, която познавам. А колкото до ония католици, хугеноти, паписти, евреи или турци, за мен, драги, всички са едно. За техните спорове ме е грижа толкова, колкото за строшената ми шпора.

— Безбожник! — промърмори Водрьой и направи кръстен знак върху устата си, като се прикри с носната си кърпичка.

— Трябва да знаеш, Бернар — каза капитан Жорж, — че между нас няма толкова запалени учени като нашия магистър Теобалд Волфщайниус. В теологични спорове ние се впускаме малко, но, слава богу, умеем по-добре да прекарваме времето си!

— Може би — отговори Мержи с лека горчивина в гласа, — може би за теб щеше да бъде по-полезно, ако беше слушал внимателно научните трудове на достойния проповедник, чието име току-що спомена.

— Стига за това, братле. По-късно може би ще поговорим пак на тази тема. Зная какво мнение имаш за мене… Но това няма значение… Сега не е време за такива разговори… Аз се смятам за честен човек и един ден ти сам ще се увериш, че е така. Да оставим това, по-добре да помислим как да се забавляваме сега.

Той прокара ръка по челото си, сякаш да пропъди някаква тягостна мисъл.

— Мили братко — промълви тихо Бернар и стисна братовата си ръка.

Жорж също отговори с ръкостискане и двамата братя ускориха крачки, за да се изравнят с другарите си.

Случи се тъй, че минаха край Лувъра тъкмо когато оттам излизаха множество богато облечени придворни. Капитанът и неговите приятели поздравяваха или се прегръщаха с почти всички. Те представяха и младия Мержи, който по този начин само за няколко минути се запозна с голям брой знаменитости от онова време и дори научи и техните прякори (в оная епоха всеки високопоставен човек имаше прякор), както и скандалните истории около тях.

— Виждате ли оня бледия, жълтия? — И младите хора му сочеха един съветник с изпито лице. — Това е монсиньор Petrus de finibus^[5], на френски Пиер Сегие. Тоя човек се справя така добре с всяка предприета работа, че винаги постига целта си. А това е шмекерчето капитанче Торе дьо Монморанси. Ето го и бутилковия архиепископ. Крепи се добре на мулето само когато не е още обядвал. Този пък е един от героите на вашата партия, славният граф дьо Ларошфуко, по прякор Зелкомразец. Понеже недовижда, в последната война заповядал да покосят с аркебузен огън една злополучна нива, засята със зелки — взел ги за ландскнехти.

За по-малко от четвърт час Мержи научи кой е любовникът на всяка дворцова дама и коя колко дуела е предизвикала. Стана му ясно, че репутацията на всяка жена зависеше от броя на загиналите на дуел заради нея мъже. Така например госпожа дьо Куртавел беше много по-голяма знаменитост от графиня дьо Померанд, тъй като нейният настоящ любовник убил двама свои съперници, а заради бедната графиня бе се състоял един нищо и никакъв дуел, който на всичко отгоре завършил само с леко нараняване.

Една жена с пищна снага привлече вниманието на дьо Мержи. Тя яздеше бяло муле, което един оръженосец водеше, а двама лакеи следваха. Дрехите й по последна мода бяха претрупани с толкова бродерии, че стояха изопнати и корави като дъска. Доколкото можеше да прецени, тая жена сигурно беше красива. Известно е, че в онази епоха дамите излизаха на улицата само с маски. Тя носеше маска от черно кадифе. През малките отвори за очите се виждаха, или по-скоро отгатваха, тъмносини очи и ослепително бяла кожа.

Когато мина край младите благородници, дамата забави хода на мулето и дори погледна с известно внимание младия дьо Мержи, когото виждаше за пръв път. При нейното приближаване перата на всички шапки пометоха земята. Тя грациозно навеждаше глава, за да отговори на многобройните поздрави, които наредените в две редици поклонници й отправяха. Когато вече се отдалечаваше, лек повей на вятъра повдигна края на дългата й копринена рокля и разкри за миг, като светкавица, малка обувка от бяло кадифе и тясна ивица от розов копринен чорап.

— Коя е дамата, на която всички се кланят? — попита Мержи с любопитство.

— Ето го вече влюбен! — извика Бевил. — Впрочем нищо чудно в това! Хугеноти и паписти, всички са влюбени в графиня Диан дьо Тюржи.

— Тя е една от придворните красавици — добави Жорж, — една от най-опасните Цирцеи за нашите млади кавалери. Но, дявол да го вземе, не е крепост, лесна за превземане.

— Колко дуела наброява? — запита със смях Мержи.

— О, тя ги брои на дузини — отвърна барон дьо Водрьой, — но най-любопитното е, че дори сама пожела да се дуелира: повика на дуел по всички правила една придворна дама, която се бе опитала да я засенчи.

— Не може да бъде! — учуди се Мержи.

— Казват, че това не е първият дуел между жени в наше време — отговори Жорж. — Веднаж тя изпрати покана за дуел на Сент-Фоа, призовавайки я на бой до смърт с шпага и дага, и то по риза, като изпечен дуелист.

— Бих искал да съм секундант на някоя от тези дами, за да ги видя по риза — заяви рицарят дьо Ренси.

— А дуелът състоя ли се? — попита Мержи.

— Не — отговори Жорж. — Помириха ги.

— Жорж ги сдобри — каза Водрьой. — По онова време той беше любовник на Сент-Фоа.

— Какво говориш? Не е вярно! — възрази Жорж сдържано.

— Диан дьо Тюржи прилича на Водрьой — рече Бевил. — Бърка някаква каша от вярата и обичаите на времето: от една страна, иска да участвува в дуел, нещо, което, струва ми се, е смъртен грях, от друга, слуша по два пъти на ден литургии.

— Не се занимавай с моите литургии! — изръмжа Водрьой.

— Да, тя ходи на църква — забеляза Ренси, — но само за да се покаже без маска.

— Смятам, че много жени само затова ходят на църква — подчерта Мержи, зарадван от случая да се присмее на чуждата религия.

— Същото е и в протестантския храм — забеляза Бевил. — След свършването на проповедта загасяват светлините и тогава там стават разни работи. Ужасно ми се иска да стана лютеран!

— Нима вярвате на всички тези измислици? — презрително запита Бернар.

— Как да не вярвам! Нали малкият Феран, всички го познаваме, ходеше при протестантите в Орлеан, за да се среща със съпругата на един нотариус, прекрасна жена, бога ми! Лигите ми течаха, като го слушах какво разправяше. Нямало къде другаде да се вижда с нея. Добре, че един негов приятел хугенот му съобщил паролата. Пускали го в храма и можете да си представите как нашият приятел е прекарвал времето си в тъмното.

— Това е невъзможно — каза сухо Бернар.

— Невъзможно ли? Защо?

— Защото никога един протестант няма да падне толкова ниско, че да вкара един папист в храма.

Този отговор предизвика дружен смях.

— Аха! — каза барон дьо Водрьой. — Мислите, че щом човек е хугенот, не може да бъде нито крадец, нито предател, нито любовен посредник?

— Той наистина пада от луната! — закрещя дьо Ренси.

— А пък аз, ако ми се случи да изпратя бележчица на някоя хугенотка, бих се обърнал към нейния проповедник — каза Бевил.

— Сигурно защото сте свикнали да възлагате подобни поръчки на вашите свещеници — отговори Мержи.

— Нашите свещеници… — пламнал от гняв започна Водрьой.

— Стига с тези скучни разправии — намеси се Жорж, като напомни, че всяко възразяване добива обидна острота^[6]. — Да не се занимаваме с всички лицемери от нашата и вашата религия. Предлагам първият, който произнесе думата хугенот, папист, протестант или католик, да бъде наказан с глоба.

— Съгласен! — извика Бевил. — Нека почерпи всички ни с хубавото каорско вино в гостилницата, където отиваме да вечеряме.

Настъпи кратко мълчание.

— Откакто пред Орлеан убиха бедния Ланоа, графиня Тюржи, изглежда, няма явен любовник — опита се Жорж да отвлече приятелите си от теологическите спорове.

— Кой смее да твърди, че в Париж може да се намери жена без любовник! — извика Бевил. — Едно е сигурно: Коменж я държи изкъсо.

— Затова оня хлапак Наварет се отказа — рече Водрьой. — Уплаши се от такъв страшен съперник.

— Значи, Коменж е ревнив? — попита капитанът.

— Ревнив е като тигър — отговори Бевил. — Заявява, че ще убие всеки, който се осмели да се влюби в хубавата графиня. Така че, за да не остане без любовник, тя ще се принуди да вземе Коменж.

— Но кой е този страшен човек? — задавайки въпроса си, Мержи не съзнаваше, че започва да изпитва живо любопитство към всичко, което засягаше отблизо или отдалеч графиня дьо Тюржи.

— Един от нашите най-знаменити дуелисти, от „пристрастените“ — му отговори Ренси. — И понеже вие идвате от провинцията, ще ви обясня какво значи това. „Пристрастеният“ е мъж, галантен до съвършенство, мъж, който се бие, ако плащът на друг докосне неговия плащ, ако някой плюе на четири крачки от него или при всички други все толкова основателни поводи.

— Веднаж — добави Водрьой — Коменж закарал едного в Пре-о-Клер^[7]. Там свалят връхните си дрехи и изваждат сабите. „Ти не си ли Берни от Оверн?“ — запитал Коменж. „Не съм — отговорил другият. — Аз съм Вилкие и съм от Нормандия.“ — „Няма как! — рекъл Коменж. — Взел съм те за друг, но какво да правя, като съм те повикал, трябва да се бием.“ И му светил маслото.

Всички започнаха да разказват за ловкостта и свадливия нрав на Коменж. Темата се оказа неизчерпаема и те разговаряха из целия път до странноприемницата на Мавъра, която се намираше сред една градина вън от града, недалеч от мястото, където в 1564 година бе започнат строежът на замъка Тюйлери. Там Жорж и неговите приятели намериха познати благородници и на масата се събра твърде голяма компания.

Мержи, който се случи до барон Водрьой, забеляза, че сядайки на масата, баронът се прекръсти и тихичко, със затворени очи произнесе някаква особена молитва:

— „Laus Deo, pax vivis, salutem defunctis, et beata viscera virginis Mariae quoe portaverunt aeterni Patris Filium!“^[8]

— Знаете ли латински, господин барон? — запита Мержи.

— Чухте ли моята молитва?

— Да, но трябва да ви призная, че нищо не разбрах.

— Да ви кажа право, не зная латински, затова и на мене не ми е много ясно какво се говори в тази молитва. Научил съм я от една моя леля, на която много помагала, а откакто я казвам, и аз съм видял само полза от нея.

— Предполагам, че това е католически латински и следователно ние хугенотите не го разбираме.

— Глоба! Глоба! — завикаха едновременно Бевил и капитан Жорж.

Бернар на драго сърце изпълни задължението си и масата се покри с нови бутилки, които не закъсняха да създадат отлично настроение сред цялата компания.

Разговорът бързо се оживи и Бернар използува глъчката, за да поговори с брат си, без да следи какво става наоколо.

Едва при второто ястие тяхното a parte^[9] беше нарушено от бурния спор между двама от сътрапезниците.

— Това не е вярно! — крещеше рицарят Ренси.

— Не е вярно ли! — отвърна Водрьой и без това бледото му лице доби мъртвешка бледнина.

— Тя е най-добродетелната, най-непорочната жена! — продължаваше рицарят.

Водрьой се усмихна ехидно и повдигна рамене. Всички приковаха очи в действуващите лица на тази сцена, сякаш очакваха резултата от свадата, но не искаха да се намесват.

— За какво става дума, господа, и защо е тази врява? — запита капитан Жорж, готов както винаги да пресече всеки опит да бъде нарушено спокойствието.

— Нашият приятел рицарят твърди — обясни спокойно Бевил, — че Силери, неговата любовница, била най-целомъдрената жена, а нашият приятел Водрьой уверява, че не е и че той може да ни каже нещичко за нея.

Общ смях избухна и още повече разяри Ренси, който мяташе гневни погледи към Водрьой и Бевил.

— Бих могъл да ви покажа някои нейни писма — каза Водрьой.

— Лъжеш, не можеш! — извика Ренси.

— Е добре — каза Водрьой със злобна усмивка, — сега ще прочета пред всички тези господа едно от нейните писма. Те може би познават почерка й не по-зле от мен. Аз наистина нямам претенциите да съм единственият, който получава записчици от нея и се ползува с благоразположението й. Ето и днес дори получих писъмце.

И той бръкна в джоба си, като че ли търсеше писмото.

— Безсрамен лъжец!

Масата беше твърде широка и ръката на барона не можа да достигне седналия насреща противник.

— Ще ти го докажа, и то тъй, че да ти преседне на гърлото — викна той и хвърли върху Ренси една бутилка.

Рицарят избягна удара и като катурна в бързината си стола, изтича да откачи сабята си от стената. Всички скочиха: едни, за да ги разтърват, други, за да се дръпнат по-настрани.

— Спрете, да не сте полудели! — извика Жорж и застана пред барона, който беше по-близо до него. — Нима двама приятели трябва да се бият заради някакво си глупаво женче?

— Една бутилка по главата е равностойна на плесница — отбеляза студено Бевил. — Хайде, рицарю, приятелю мой, изтегли сабята!

— По правилата! По правилата! Направете място — развикаха се всички.

— Ей, Жанд, затвори вратата! — обади се лениво гостилничарят, свикнал на подобни сцени. — Ако мине патрул, тези благородници ще трябва да прекъснат, а това ще увреди и на заведението.

— Нима ще се биете в кръчмата като пияни ландскнехти? — продължи Жорж, желаейки да печели време. — Изчакайте поне до утре.

— Добре, до утре — каза Ренси и понечи да пъхне сабята в ножницата.

— Уплаши се нашето рицарче! — подхвърли Водрьой.

Ренси тутакси изблъска всички пред себе си и се втурна към своя противник. Двамата яростно се нахвърлиха един върху друг. Водрьой обаче бе успял да навие около лявата си ръка една кърпа и ловко отбиваше косите удари; Ренси не бе взел подобни предпазни мерки и още при първите схватки бе ранен в лявата ръка. Биеше се обаче храбро и накрая поиска от своя прислужник да му подаде кинжала. Бевил спря прислужника, като заяви, че щом Водрьой е без кинжал, то и противникът му няма право да си служи с второ оръжие. Приятелите на рицаря възразиха. Размениха се твърде остри думи и двубоят вероятно би се превърнал в общо сбиване, ако Водрьой не бе сложил край, като събори своя противник с един опасен удар в гърдите. Той бързо настъпи с крак сабята на Ренси, за да му попречи да я вземе, и вдигна своята да го довърши. Законите на двубоя позволяваха тази жестокост.

— Врагът е обезоръжен! — изкрещя Жорж и изтръгна сабята от ръцете му.

Раната на рицаря не бе смъртоносна, но той губеше много кръв. Превързаха го криво-ляво с кърпи, а в това време той се смееше принудено и процеди през зъби, че случаят не е ликвидиран.

След малко пристигнаха един свещеник и един хирург, които известно време си оспорваха ранения. Хирургът обаче надделя и нареди да пренесат пациента му до брега на Сена, където го качи на лодка и го отведе в дома му.

Докато едни от слугите отнасяха кървавите кърпи и миеха окървавените плочи на пода, други нареждаха върху масата нови бутилки. Водрьой грижливо избърса сабята си, пъхна я в ножницата, прекръсти се, после с невъзмутимо хладнокръвие извади от джоба си едно писмо, помоли за тишина и прочете първия ред, който предизвика гръмогласен смях:

— „Скъпи мой, този досаден рицар, който ме преследва…“

— Да излезем оттук — каза погнусен Мержи на своя брат.

Капитанът го последва. Всички слушаха внимателно писмото и никой не забеляза тяхното излизане.