Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (10)

IX
Ръкавицата

Сауо se un escarpin de la derecha

Mano, que de la izquierda importa poco,

A la senora Blanca, у amor loco

A dos fidalgos disparo la flecha

Lope de Verga — „Elguante de Dona Blanca“^[1]

Целият кралски двор се беше настанил в Мадридския замък. Кралицата — майка, заобиколена от своите придворни дами, очакваше в стаята си краля на закуска, преди той да възседне коня за лов. А кралят, последван от принцовете, бавно минаваше през салона, където се бяха събрали мъжете, които трябваше да го придружат в лова. Той слушаше разсеяно какво му говорят царедворците и често им отговаряше рязко. Когато мина край двамата братя, капитанът коленичи пред него и му представи новия корнет. Мержи направи дълбок поклон и благодари на негово величество за честта, която бе получил, преди да я е заслужил.

— За вас ми говори моят скъп побащим Адмирала. Вие сте брат на капитан Жорж, нали?

— Да, господарю.

— Католик или хугенот?

— Господарю, аз съм протестант.

— Питам само от любопитство, защото, дявол взел го, никак не се интересувам каква вяра изповядват моите предани служители.

Като произнесе тези паметни думи, кралят влезе при майка си, кралицата.

Тутакси салонът се изпълни с цял рояк жени, сякаш изпратени, за да забавляват господата. Ще говоря само за една от красавиците при този двор, където имаше такова изобилие от хубавици. Искам да разкажа за графиня дьо Тюржи, която ще играе голяма роля в тая история. Тя беше облечена в костюм на амазонка, лек и същевременно изящен, и още не беше сложила своята маска. Черните смолисти коси изглеждаха още по-черни около ослепително бялото лице, чиято бледнина беше съвсем равномерна. Нейните извити, леко сключени вежди му придаваха израз на твърдост или по-скоро на гордост, без да отнемат нещо от общото очарование на чертите. При пръв поглед в големите й сини очи се четеше само високомерие и пренебрежение. Но щом разговорът се оживеше, зениците се разширяваха като зеници на котка, в очите й пламваше огън и тогава дори самонадеяният, обигран кавалер трудно издържаше на нейното обаяние.

— Графиня дьо Тюржи! Колко е прекрасна днес! — шепнеха придворните. И всеки се буташе напред, за да я види по-добре. Мержи, попаднал случайно на пътя й, бе до такава степен поразен от нейната хубост, че остана като прикован и можа да се отдръпне, за да й стори път едва когато широките й копринени ръкави докоснаха дрехата му.

Тя забеляза, може би с удоволствие, неговото вълнение и благоволи да втренчи за миг хубавите си очи в очите на младия момък, който веднага сведе поглед, а бузите му се покриха със силна руменина. Графинята се усмихна и минавайки, изпусна пред него едната си ръкавица, но нашият герой, застанал като истукан, не беше на себе си, та не се и сети да я вдигне. Тозчас един светлокос младеж (това беше самият Коменж), който стоеше зад Мержи, го блъсна грубо, мина пред него, взе ръкавицата и като я целуна почтително, подаде я на графиня Тюржи. Без да му благодари, графинята се обърна към Мержи и го изгледа с унищожаващо презрение. После, като забеляза до него капитан Жорж, каза високо:

— Капитане, откъде дойде този хлапак? Ако се съди по неговата любезност, сигурно е хугенот.

Дружен смях окончателно смути нещастния Бернар.

— Това е моят брат, госпожо — отговори Жорж, като снижи глас. — В Париж е едва от три дни и, честна дума, не е по-несръчен, отколкото беше Ланоа, преди да се заемете вие с възпитанието му.

Графинята леко се изчерви.

— Капитане, това е жестока лъжа. За мъртвите не бива да се говори лошо. Подайте ми ръката си, трябва да ви съобщя нещо от страна на една жена, която не е много доволна от вас.

Капитанът учтиво пое ръката й и я поведе към един отдалечен прозорец, но отправяйки се нататък, графинята се обърна още веднъж и погледна Бернар.

Мержи стоеше все още като замаян от появяването на хубавата графиня и гореше от желание да я гледа, но не смееше да вдигне очи, когато почувствува, че някой го потупа леко по рамото. Обърна се и видя барон дьо Водрьой. Баронът го улови под ръка и го отведе малко настрани, за да могат, както се изрази той, да си поговорят на спокойствие.

— Драги приятелю — започна баронът, — вие сте съвсем нов тук и вероятно не знаете още как трябва да постъпвате.

Мержи го погледна учудено.

— Вашият брат сега е зает и не може да ви даде съвет. Ако разрешите, аз ще го заместя.

— Не разбирам, господине, какво…

— Вас ви оскърбиха сериозно и като гледах загрижения ви вид, реших, че обмисляте по какъв начин да си отмъстите.

— Да си отмъстя? На кого? — попита Мержи, като се изчерви чак до ушите.

— Та нали онова хлапе Коменж ей сега ви блъсна грубо? Целият двор видя и очаква, че няма да оставите така работата.

— Но — отговори Мержи — в една зала, където има толкова народ, никак не е чудно някой да ме блъсне неволно.

— Господин дьо Мержи, нямам честта да ви бъда близък, но с вашия брат сме големи приятели и той може да ви потвърди, че аз, според силите си, изпълнявам Христовата заповед — да забравяме обидите. Не бих желал да ви натопявам в лоша кавга, но смятам за свой дълг да ви кажа, че Коменж не ви блъсна по невнимание. Той ви блъсна, защото искаше да ви оскърби. Но дори да не беше ви блъснал, пак ви обиди, тъй като, вдигайки от земята ръкавицата на Тюржи, той си присвои едно право, което принадлежеше само вам. Ръкавицата бе във вашите крака, ergo само вие имахте право да я вдигнете и да я предадете… Впрочем обърнете се и вижте в дъното на залата как Коменж ви сочи с пръст и ви се подиграва.

Мержи се обърна и видя Коменж, заобиколен от пет-шест младежи. Той смеешком разказваше нещо, което те, изглежда, слушаха с любопитство. Нищо не показваше, че в тази малка компания става дума за Бернар, но съветите на неговия доброжелател го изпълниха със силен гняв.

— Ще го намеря след лова — каза той — и ще разбера от него…

— Никога не отлагайте едно мъдро решение. Освен това, ако повикате противника си веднага след обидата, по-малко ще обидите господа бога, отколкото ако го направите, след като поразмислите. Да повикате някого на дуел в момент на силно раздразнение, не е голямо прегрешение, ще ви се прости, но ако направите това после, то ще бъде само за да не изпаднете в много по-голям грях, а именно — да измените на думата си. Но аз забравям, че говоря на протестант. Както и да е, уговорете незабавно среща с него. Аз ще ви свържа веднага.

— Надявам се, че той няма да откаже да ми се извини.

— Колкото до това, драги приятелю, не се заблуждавайте. Коменж никога досега не е казал: „Виновен съм.“ Впрочем той е твърде благовъзпитан човек и ще ви даде удовлетворение.

Мержи направи усилие да успокои вълнението си и да си придаде безразличен вид.

— Щом ме е обидил — заяви той, — дължи ми удовлетворение. Аз ще съумея да го изискам.

— Чудесно, юначе. Радвам се на вашата смелост, защото вие не може да не знаете, че Коменж е една от най-добрите шпаги на Франция. Честна дума, господинът добре владее оръжието. Вземал е уроци при Брамбила в Рим и дори дяволът не иска да се бие с него.

Говорейки така, Водрьой внимателно наблюдаваше леко побледнялото лице на Мержи. Младият човек обаче беше по-развълнуван от обидата, отколкото да е уплашен от нейните последици.

— Много бих искал да ви стана секундант, но освен дето утре ще се причестявам, трябва да се бия с дьо Ренси, а нямам право да вадя шпага, преди да свърша дуела с него.

— Благодаря ви, господине. Ако стигнем до крайност, брат ми ще бъде мой секундант.

— Капитанът е отличен познавач в тази област. Междувременно ще ви доведа Коменж, за да се обясните с него.

Мержи се поклони, обърна се към стената и се зае да обмисля изразите, с които трябваше да предизвика Коменж, стараейки се наред с това да придаде на лицето си съответно изражение.

Предизвикателството трябваше да се отправи с известна грациозност, а тя, както и много други неща, се придобива с навика. Нашият герой за първи път се сблъскваше с такъв случай и следователно изпитваше известно затруднение. В този момент обаче той се боеше по-малко от шпагата, отколкото, да не би да каже нещо неподходящо за един благородник. Едва бе успял да измисли една решителна, но едновременно с това учтива фраза, когато барон дьо Водрьой отново го бутна по рамото и той веднага я забрави.

Държейки шпагата си в ръка, Коменж се поклони с подигравателна учтивост и попита с мазен глас:

— Пожелали сте да говорите с мене, господине.

Гневът тласна кръвта в главата на Мержи. Той отговори незабавно, и то с глас, чиято твърдост учуди и самия него:

— Вие се държахте към мен нахално и аз очаквам удовлетворение от вас.

Водрьой одобрително кимна с глава. Коменж се изправи и като сложи юмрука си на кръста, държане, строго изисквано в подобни случаи, каза натъртено:

— Вие сте ищец, господине, и аз като ответник имам право да избера оръжието.

— Изберете каквото желаете.

Коменж си даде вид, че размишлява.

— Мечът е добро оръжие, но раните от него обезобразяват лицето, а на нашата възраст — каза той, като се усмихна — не е приятно да се явяваме пред възлюблените си с широк белег през лицето. Рапирата прави само малка дупка, но е достатъчна. — И той пак се усмихна: — И тъй, избирам рапира и дага.

— Отлично — отвърна Мержи и понечи да си тръгне.

— Един момент! — извика Водрьой. — Забравихте да уговорите времето и мястото на срещата.

— Всички от двора се бият в Пре-о-Клер — каза Коменж, — но ако господинът предпочита друго място…

— В Пре-о-Клер, добре.

— Колкото до часа… По причини, известни само на мене… аз не ще стана преди осем. Разбирате, нали?… Тая нощ няма да спя у дома си и ще мога да дойда в Пре-о-Клер към девет часа.

— И тъй, в девет.

Като отмести очи, Мержи забеляза, че графиня дьо Тюржи е съвсем наблизо. Тя беше се разделила с брат му, който сега говореше с друга дама. От само себе си се разбира, че като видя прекрасната виновница за тази неприятна случка, нашият герой придаде на лицето си важно и престорено безгрижно изражение.

— Модата от известно време насам е да се излиза на дуел с червени панталони — каза Водрьой. — Ако случайно нямате, ще ви изпратя едни. Кръвта не личи по тях, по-чисто е.

— Според мене това е детинщина — отговори Коменж.

Мержи се усмихна принудено.

— И тъй, приятели — рече барон Водрьой, който се чувствуваше като риба във вода, — сега остава само да се разберете за секундантите и третите лица на вашата среща.

— Господинът е нов в двора — заявя Коменж — и вероятно ще му бъде трудно да намери трето лице. Следователно аз ще направя отстъпка и ще се задоволя само с един секундант.

С известно усилие Мержи разтегна устните си в усмивка.

— Това е връх на учтивостта — каза баронът. — И наистина цяло удоволствие е да имаш работа с толкова сговорчив човек като господин дьо Коменж.

— Тъй като ви трябва рапира със същата дължина като моята — продължи Коменж, — препоръчвам ви Лоран, от магазина „Солей Д’Ор“, улица дьо ла Феронри. Той е най-добрият оръжеен майстор в града. Кажете му, че ви изпращам аз, и той ще ви услужи добре.

При тези думи Коменж се обърна кръгом и с подчертано спокойствие се върна при младежите, с които преди малко бе се разделил.

— Поздравявам ви, господин Бернар — каза Водрьой. — Добре се справихте. Малко е да се каже добре — просто отлично! Коменж не е свикнал да му с говори така. От него се страхуват като от огъня, особено откакто уби грамадния Каниак, защото със Сен Мишел, когото уби преди два месеца, не си спечели голяма слава. Сен-Мишел не беше от най-опитните, докато Каниак беше свалил вече пет или шест други благородници, без дори да получи и най-малкото одраскване. Обучавал го е Борели в Неапол и се говореше, че предсмъртния си час Лансак му предал тайната на своя удар, с който извършил толкова много пакости. Вярно е — продължи баронът, сякаш говорейки на себе си, — че Каниак бе ограбил църквата в Оксер и бе разхвърля по земята нафора, затова никак не е чудно, че господ го наказа.

Всички тези подробности никак не интересуваха Мержи, но боейки се да не би у Водрьой да се породи оскърбителната мисъл, че е малодушен, той се сметна задължен да продължи разговора.

— За щастие — каза Бернар, — аз не съм ограбил църква и никога през живота си не съм докосвал нафора. Така че за мене опасността е по-малка.

— Трябва да ви дам още един съвет. Когато кръстосате оръжие с Коменж, внимавайте много добре при неговите финти, една от тях коства живота на капитан Томазо. Коменж извика, че върхът на сабята му се е счупил. Тогава Томазо, в очакване на сечащ удар, вдигна своята шпага над главата си, но шпагата на Коменж се оказа цяла-целеничка и се заби в гърдите на Томазо до дръжката, защото Томазо не очакваше такъв удар и не беше се покрил… Но вие ще си служите с рапири, а то не е толкова опасно.

— Ще направя каквото мога.

— Да. И ето още какво. Изберете си дага с много здрав щит — има голямо значение за парирането. Виждате ли тази рана на лявата ми ръка? Получих я, защото бях излязъл веднъж без дага. Бяхме се скарали с младия Талар и понеже бях без дага, едва не загубих лявата си ръка.

— А той беше ли ранен? — попита Мержи разсеяно.

— Аз го убих, но благодарение на обета, който бях дал на моя патрон свети Морис. Вземете си също така бельо и превръзки, не е излишно. Човек невинаги пада веднага мъртъв. Добре ще е също да сложите рапирата си върху олтара по време на литургията… Впрочем вие сте протестант… И още нещо. Не мислете, че уронвате честта си, ако отстъпвате. Напротив, оставете го той да напада. Ще се умори, ще се задъха, а вие избирате удобен момент — внезапен удар в гърдите и вашият човек е повален.

Баронът сигурно би продължил още дълго да дава все такива полезни съвети, ако не бяха се разнесли силни звуци на рог, които известяваха, че кралят ще се качва на коня си. Вратата към покоите на кралицата се отвори и техни величества в ловни костюми се упътиха към стълбището.

Капитан Жорж се раздели със своята дама, върна се при брат си и като го потупа по рамото, весело каза:

— Върви ти на тебе, немирнико! Виж го ти тоя мамин син с котешките мустачки! Стига само да се покаже, и всички жени почват да лудеят по него. Знаеш ли, че хубавата графиня четвърт час само за тебе ми говори? Хайде, по-смело! През време на лова гледай да си все около нея, бъди колкото можеш по-изискан. Но, дявол да го вземе, какво ти е? Да не си болен? Лицето ти се е удължило като на протестантски пастор, когото ще качват на кладата. Хайде, развесели се.

— Нямам особено желание да присъствувам на лова и бих искал…

— Ако не отидете на лова, Коменж ще помисли, че вие се страхувате — прошепна му барон Водрьой.

— Да вървим — рече Бернар, като прекара ръка по пламналото си чело. Той разсъди, че е по-разумно да изчака края на лова и тогава да довери на Жорж случилото се.

„Какъв срам! — мина му през ума. — Ами ако госпожа дьо Тюржи помисли, че се боя, ако допусне, че мисълта за предстоящия дуел ми е развалила удоволствието от лова!“