Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (27)

XXVI
Набегът

Hamlet

Dead, for a ducat dead!

Shakespeare^[1]

Ситният хладен дъждец валя цяла нощ и престана едва когато изтокът побеля в предизвестие на настъпващия ден. Бледата светлина трудно пробиваше тежката гъста мъгла, която вятърът разкъсваше и местеше, оставяйки широки просеки ту тук, ту там, но тези сиви валма бързо се скупчваха пак, както прорязаните от кораба вълни се събират и изпълват браздата зад него. Само върховете на дърветата из полето пробиваха гъстата пелена и сякаш стърчаха над водата при наводнение.

В утринната дрезгавина, подсилена от светлината на факлите, се виждаше как по улицата, извеждаща към Евангелското укрепление, се събира многочислен отряд войници и доброволци. Като потръпваха от пронизващата студена влага, която съпровожда изгрева на слънцето през зимата, те се поклащаха от крак на крак и потропваха по каменната настилка, за да се сгреят. Проклятия и ругатни се сипеха по адрес на онзи, който бе заповядал да вземат оръжието още в тъмно, но въпреки хулите в думите им се долавяше бодрост и надежда, с каквито се проникват бойците, командувани от уважаван военачалник. Говореха помежду си полушеговито, полусърдито:

— Тоя проклетник Желязната ръка цяла нощ бодърствува като вампир. Да закуси не сяда, докато не разбуди ония детеубийци.

— Дано треска го разтресе! Дяволът му неден! Не те оставя да си поспиш.

— Кълна се в брадата на покойния Адмирал, ако не затрещят скоро аркебузите, ще заспя ей тъй, както стоя прав, все едно, че съм в постеля.

— Аха, браво! Ракия носят! Сега ще дойде сърце на място и няма да хванем хрема в тая дяволска мъгла.

Докато раздаваха ракия на войниците, Ла Ну, застанал под стряхата на едно дюкянче, започна да излага на офицерите своя план за нападение срещу обсадилата ги войска, който те изслушаха внимателно. Заби барабан. Всички се разотидоха по местата. Един пастор пристъпи напред, благослови войниците, призова ги да изпълнят дълга си и обеща вечен живот на онези, на които не е писано да се върнат в града, за да получат награда и признателност от своите съграждани. Проповедта беше кратка, но на Ла Ну се стори прекалено дълга. Сега той не беше същият човек, който предишния ден скърбеше за всяка капка френска кръв, пролята в тая война. Беше само войник и гореше от нетърпение да се хвърли отново в бой. Щом пасторът свърши и войниците отговориха: „Амин“, той извика с твърд и суров глас:

— Другари! Пасторът право каза. Да се оставим в ръцете на бога и на светата майка съкрушителница. Първият, който напусне бойното поле, без да е вкарал куршум в корема на някой папист, ще го убия лично аз, стига да остана жив.

— Господине — пошепна му Мержи, — сега говорите съвсем другояче.

— Знаете ли латински? — рязко запита Ла Ну.

— Да, господине.

— Е добре, спомнете си тази мъдрост „Age quod agis!^[2]“

Той даде знак, едно оръдие изгърмя и целият отряд, крачейки по военному, се отправи към полето. В същото време малки бойни групи излязоха от различните врати на града и отидоха да всеят тревога в отделни точки на неприятелските линии, за да накарат католиците да помислят, че са нападнати от всички страни и от страх да не оголят някой участък да не посмеят да пратят подкрепления срещу главния удар.

Евангелското укрепление, срещу което бяха насочени най-вече усилията на католиците, беше подложено на батарейния огън на пет оръдия, разположени на едно малко възвишение сред развалините на разрушена при обсадата вятърна мелница. Един ров с отбранителен насип пазеше достъпа до батареята откъм града, а пред рова стояха на пост неколцина стрелци. Но както предвиждаше протестантският военачалник, овлажнените аркебузи на часовоите отказаха да стрелят, тъй че нападателите, добре снаряжени, подготвени за атака, имаха голямо предимство пред хора, нападнати ненадейно, изморени от безсъница, мокри и премръзнали от студ.

Първите постове са посечени. Няколко аркебузи, изгърмели като по чудо, събуждат охраната на батареята тъкмо навреме, за да види как неприятелят вече е завладял насипа и се катери към вятърната мелница. Някои от католиците се опитват да окажат съпротива, но вкочанясалите им от студ ръце изтървават оръжието; почти всички аркебузи правят засечка, докато при нападателите нито един изстрел не отива напразно. Победата е сигурна и протестантите, вече господари на батареята, надават кръвожаден вик:

— Никаква пощада! Помнете 24 август!

В кулата на мелницата бяха настанени петдесетина войници заедно с техния капитан. Капитанът, по долни гащи и нощна шапка, уловил в една ръка възглавницата си, а в друга — сабята, отвори вратата, за да разбере какъв е този шум. И през ум не му мина за неприятелско нападение. Смяташе, че войниците се карат за нещо. Остана жестоко излъган — удар от алебарда го простря на земята, плувнал в собствената си кръв. Войниците успяха да залостят вратата на кулата и известно време се отбраняваха успешно, като стреляха от прозорците. Но до самата мелница се издигаше голяма купа сено и слама, както и купчина клони за плетене на защитни кошове. Протестантите подпалиха всичко това и огънят за миг обхвана кулата чак до върха. Оттам се раздадоха ужасени викове. Обхванатият от пламъци покрив заплашваше да се сгромоляса върху главите на нещастниците. Вратата гореше, но тъй като я бяха затиснали отвътре, не можеха да излязат през нея. Който се осмеляваше да скочи от прозореца, падаше в пламъците или се набучваше на пиките. И тогава стана нещо ужасно: един знаменосец в пълно бойно облекло реши да скочи през тесния прозорец. Бронята му завършваше, както го изискваше тогавашната мода, с нещо като желязна фустичка, която покриваше корема и бедрата и се разширяваше надолу като фуния, за да не пречи при ходенето. Прозорецът се оказа тесен за тази част от бронята му и тъй като изплашеният знаменосец беше се засилил с голям устрем, увисна надолу, уловен като в менгеме, без да може да мръдне ни навън, ни навътре. А пламъците идеха все по-близо, нажежаваха бронята му и го печаха бавно като в пещ или в прочутия бронзов бик на Фаларис^[3]. Нещастникът крещеше неистово и махаше с ръце, напусто зовейки за помощ. Атакуващите за миг притихнаха, после изведнъж, като по команда, дружно нададоха боен вик, за да заглушат стенанията на горящия човек. А той изчезна в пламъците и дима и само един нажежен димящ шлем тупна сред разваляните.

През време на бой чувствата на ужас и съжаление са краткотрайни: инстинктът за самосъхранение говори твърде силно и войникът бързо забравя чуждите нещастия. Докато част от протестантите преследваха бегълците, други затъкваха оръдията, чупеха колелата им, хвърляха в рова защитните кошове на батареята и труповете на войниците.

Мержи беше един от първите, които преминаха рова и изкачиха насипа. Той спря, колкото да си поеме дъх и да драсне с върха на кинжала си името на Диан върху едно от оръдията на батареята, после се залови заедно с другите да разрушава отбранителните съоръжения на противника.

Един войник улови за главата католическия капитан, който не даваше никакъв признак за живот, а друг го хвана за краката и като го залюляха в такт, двамата се приготвиха да го хвърлят в рова. Неочаквано мнимият мъртвец отвори очи, позна Мержи и извика:

— Милост, господин дьо Мержи, предавам се, спасете ме! Не познавате ли приятеля си Бевил?

Лицето на нещастника беше покрито с кръв и Мержи с мъка разпозна в този умиращ младия жизнерадостен благородник от Париж. Той нареди да го положат внимателно на тревата, сам превърза раните му и като го постави напреко на един кон, заповяда да го откарат бавно в града.

Когато се сбогуваше с него и помагаше да изведат коня от местонахождението на батареята, Мержи забеляза, че една кавалерийска част напредваше в тръс по поляната между града и възвишението с мелницата. Съдейки по всичко, това сигурно беше отряд от католическата войска, който идеше да им пресече пътя за отстъпление. Мержи изтича незабавно да доложи на Ла Ну.

— Дайте ми само четиридесет стрелци — каза той, — ще залегна зад храстите в дола, откъдето ще минат, и ако не ги накарам да обърнат бързо-бързо конете си назад, заповядайте да ме обесят!

— Чудесно, моето момче, един ден ти ще станеш добър пълководец! Ей, вие! Вървете след този благородник и правете, каквото ви заповядва.

Мержи бързо разположи своите стрелци по дължината на храсталака, заповяда им да застанат на едно коляно и да приготвят аркебузите си за стрелба, но им забрани да стрелят без команда.

Неприятелските конници бързо приближаваха из дола и вече се чуваше ясно как конските копита жвакат из калта.

— Капитанът им е оня с червеното перо на шапката — рече тихо Мержи. — Вчера го изпуснахме, но сега не бива да го изтървем.

Стрелецът отдясно кимна, с което искаше да каже, че поема грижата за капитана. Ездачите бяха вече на двадесетина крачки, капитанът се обърна към хората си, за да им даде някаква заповед, но в тая минута Мержи неочаквано скочи и викна:

— Огън бий!

Капитанът с червеното перо обърна глава и Мержи позна брат си. Той протегна ръка към аркебузата отдясно, за да я отклони, но преди да успее да стори това, изстрелът проехтя. Ездачите, изненадани от тази неочаквана стрелба, се разбягаха кой накъдето види. Капитан Жорж падна пронизан от два куршума.