Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
aNn (2013)

Издание

Христо Христов. Селските вълнения и бунтове 1899–1900

Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

Коректор: Милка Томова

Редактор: Есто Везенков

Художник: Вл. Паскалев

Худ. редактор: Цв. Костуркова

Техн. редактор: Н. Панайотов

Дадена за набор на 8.VI.1962 г.

Подписана за печат на 20.VI.1962 г.

Печатни коли 4,25

Издателски коли 3,23

68 страници, формат 1/32 от 84/108

Тираж 25100

Поръчка №532

Цена 1962 г. — 0,18 лв.

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

История

  1. — Добавяне

5. БЗС и социалистите

Отбелязахме по-горе, че селските вълнения и бунтове през 1899–1900 год. избухнаха без предварителна политическа и организационна подготовка. Те избухнаха и се развиха стихийно, нямаха обща програма и общо организационно ръководство. Въпреки това обаче в развитието на селските вълнения и бунтове взеха участие различни политически сили, които бяха предварително организирани или се организираха по време на самата борба. Това бяха буржоазните политически партии, Българският земеделски съюз и Българската работническа социалдемократическа партия.

Когато вълненията против натуралния десятък надхвърлиха рамките на едно обикновено движение против политиката на радославовото правителство, водачите на буржоазните партии, както отбелязахме, започнаха да бият отбой, да съветват за запазване легалността на борбата. Те се уплашиха от размаха на движението и се стремяха да ограничат неговото по-нататъшно разрастване и превръщане в открита съпротива против престъпната радославистка власт. В това отношение те бяха последователни и верни на себе си, защото въпреки своите противоречия, борби и дрязги с радославистите, имаха общи интереси с тях и преди всичко общ беше стремежът им да лъжат, потискат и ограбват народа и да го държат в покорност спрямо цялата капиталистическа класа.

Селските вълнения и бунтове против натуралния десятък дадоха тласък на движението за създаване на отделна селска или по-точно земеделска организация, което беше започнало да се проявява още преди това. Това — от една страна, а от друга, обстоятелството, че на някои места създадените и създаващите се по време на вълненията и бунтовете земеделски дружинки или дружби заставаха начело на движението, създаде убеждението, че вълненията и бунтовете са дело на Българския земеделски съюз и се ръководят от него. Това обаче не беше така. По това време Българският земеделски съюз се намираше в началния период на своето изграждане и в него се бореха много взаимно противоречиви сили, които не му позволиха да види, правилно да изясни и последователно да се бори за защитата на жизнените интереси на трудещото се селско население против грабителската политика на буржоазията. Въпреки това обаче Българският земеделски съюз (по-късно преустроен като политическа партия Български земеделски народен съюз) като цяло или с отделни свои организации и дейци взе активно участие в развитието на събитията.

Идеята за създаване на отделна селска (земеделска) организация води началото си от второто десетилетие след Освобождението. Тази идея беше израз на стремежа да се защитят интересите на дребните селски производители от хищническата експлоатация на търговско-лихварския капитал и на държавата. Тя се роди и се разви първоначално като идея за създаване на земеделска „професионална“ организация, а не политическа партия.

Възникването на идеята за създаване на отделна селска (земеделска) организация беше един продължителен и труден процес. След Освобождението част от селяните бяха включени в политическия живот на страната чрез участието си в борбите на двете политически партии — консервативна и народнолиберална. Скоро консервативната партия слезе от политическата сцена поради наличието на остри противоречия и борби в нейните редове, а народнолибералната се разпадна на няколко фракции, които по-късно се превърнаха в самостоятелни партии — прогресивнолиберална (цанковисти), народнолиберална (стамболовисти), народнолиберална (каравелисти) и либерална (радослависти). По-късно беше образувана в народната или народняшката партия, начело с К. Стоилов. Всички тези партии изразяваха интересите на различни прослойки от едрата, средната и на част от дребната, предимно градска буржоазия, и водеха остри борби помежду си за политическата власт.

Обременени с тежки данъци, ограбвани от търговско-лихварския капитал и задъхващи се от изостаналостта и малодоходността на своите стопанства, дребните и средните селяни дълго време живееха с лъжливата надежда, че идващите една след друга на власт буржоазни партии ще подобрят тяхното положение. Това обаче не ставаше и процесът на обедняване и разоряване на селяните се засилваше. Тогава сред някои селски интелигенти се зароди идеята за създаване на отделна земеделска организация, която да защитава икономическите интереси на селяните и да води масова културно-просветна работа сред тях. Тази идея се роди и разви до известна степен под влияние на разрастващата се социалистическа пропаганда в страната и под влияние на работническото социалистическо движение, което печелеше своите първи успехи в борбата против капиталистическата експлоатация и гнет.

В своята пропаганда българските социалисти правилно изясняваха причините и характера на икономическите процеси, които се извършваха в страната след Освобождението, разкриваха тежкото положение на народните маси поради засилващата се експлоатация и гнет на търговско-лихварската и новообразуващата се промишлена буржоазия, разобличаваха грабителската и противонародна политика на сменящите се една след друга на власт буржоазни партии. Те разкриваха класовата същност на буржоазната държава и изтъкваха нейната роля на оръдие в ръцете на буржоазията за потискане и ограбване на народните маси. Всичко това помагаше за освобождаване на част от селяните и особено на селската интелигенция от влиянието на буржоазните партии и за възникване на идеята за създаване на отделна селска (земеделска) организация, която да защитава селските интереси.

Социалистите призоваваха към организиране и борба против буржоазията работническата класа, но това намираше отзвук и сред селяните. Обаче селяните не можеха да възприемат идеята за неизбежността на своето пълно разоряване и превръщане в наемни работници, та едва като такива да водят борба против буржоазията. Те се стремяха да запазят своето положение на дребни производители и се насочваха към борба с оглед на своите тогавашни, а не бъдещи интереси. Идеята за създаване на отделна селска (земеделска) организация доби широка популярност в края на народняшкия режим, когато положението на дребните селски производители рязко се влоши. Тя стана още по-популярна след идването на власт на либералите, които се нахвърлиха със стръв за ново, още по-голямо ограбване на селяните. Тази идея пропагандираха отделни земеделски дейци като Ю. Пекарев във Варна, Я. Забунов в Плевен, Д. Драгиев в Ст. Загора и др. В схващанията на първите дейци за характера и задачите на земеделската организация имаше съществени различия. Едни смятаха, че трябва да се създаде икономическа организация за осигуряване на евтин земеделски кредит, въвеждане на нови култури и внедряване на рационални способи за обработване на земята, други изтъкваха необходимостта от засилване на земеделската просвета, а трети говореха за прокарване на данъчни, административни, медицински, просветни и други реформи в полза на селяните. Едновременно с това възникнаха първите земеделски дружинки, наименувани така по подобие на социалистическите дружинки. Те се образуваха в най-развитите в селскостопанско отношение райони на средна и източна Северна България.

Още преди вземането на решение от страна на либералното правителство за въвеждане на закона за натуралния десятък, група обществени дейци от с. Бяла Черква, Търновски окръг, начело с Цанко Бакалов Церковски, създадоха „Привременен комитет“ за свикване на учредителен конгрес на земеделците в България. На 20 септември 1899 год. комитетът издаде „Възвание към българските земеделци“, което беше разпратено из цялата страна. Във възванието се отправяше призив за създаване на български земеделски съюз като икономическа организация, в която да членуват всички, които се занимават със „земеделски занаят“. За пример се сочеха професионалните организации на учителите, книжарите, пчеларите, обущарите и панталонджиите (шивачите).

Решението на правителството да въведе закона за натуралния десятък даде тласък на движението за създаване на земеделски дружби. През ноември и декември 1899 год., във връзка с борбата против законопроекта за десятъка и предстоящото свикване на учредителния земеделски конгрес, в страната се създадоха около 70 земеделски дружинки, главно в средна и източна Северна България. В Южна България се създадоха отделни дружинки в Панагюрско, Пазарджишко, Харманлийско и др. Движението за създаване на дружинки още не беше обхванало цялата страна. То се развиваше във връзка с борбата против десятъка и имаше най-големи успехи там, където тази борба беше най-силна.

Учредителният конгрес на Българския земеделски съюз се състоя на 28, 29 и 30 декември 1899 год. в Плевен. На него присъствуваха 800 делегати, които имаха различен социален произход и класова принадлежност. Мнозинството бяха дребни и средни селяни, но имаше и богати селяни, а даже и едри земевладелци, които се стремяха да прикрият съществуващите класови противоречия сред селяните и да вземат ръководството на конгреса в свои ръце. На конгреса присъствуваха представители на различни буржоазни партии, ръководени от тайната надежда да поставят новообразуващата се земеделска организация под свое политическо ръководство. Значителен брой от делегатите бяха социалисти. Те водеха на конгреса социалистическа пропаганда и даваха отпор на домогванията на селските кулаци и на представителите на буржоазните партии. Но мнозинството от присъствуващите на конгреса социалисти, начело с Я. Сакъзов, стояха на неправилни теоретически и тактически позиции. Те погрешно смятаха, че могат да дадат „социалистическа“ насоченост в работата на конгреса, като създадат масова селска организация, намираща се под тяхно ръководство. Това беше проява на техния опортюнизъм, на стремежа им да намерят база за своята „широка“ дейност извън редовете на българската работническа класа.

Българските революционни марксисти, начело с Д. Благоев, не бяха съгласни със схващанията и с дейността на Я. Сакъзов на учредителния земеделски конгрес. Благоев правилно изтъкваше, че земеделското движение в България не може да се развива като социалистическо движение, защото не почива на класово-пролетарски основи: Партията според него не трябваше да се отказва от воденето на социалистическа пропаганда сред бедните и дребните селяни, настоящи или бъдещи пролетарии, но главното й внимание и сили трябваше да бъдат насочени към класовото осъзнаване и организиране на градския пролетариат.

Схващането на Д. Благоев и на българските революционни марксисти по този въпрос бяха правилни. При тогавашните условия на неукрепнало още работническо революционно движение в България, чрез впущането си в „широка дейност“ сред дребните селски производители и изобщо сред селяните партията можеше да се изроди от социалистическа в демократическа или радикалдемократическа партия. Но Благоев и другите български революционни марксисти допущаха грешка, като не виждаха революционни възможности и у селяните още преди превръщането им в пролетарии. Те погрешно смятаха, че в стремежа си да запазят своето съществувание като дребни производители селяните не могат да играят революционна роля. Поради това не бързаха и с изработването на революционна аграрна програма за работа на партията сред селяните.

Въпреки това обаче, българските революционни марксисти взеха активно участие в движението за защита на селяните от насилническата и грабителска политика на буржоазията. Те се отнасяха с дълбоки симпатии към селските вълнения и бунтове и всячески се стараеха да ги подкрепят. В случая те действуваха в съгласие с издигнатия по-късно от В. И. Ленин принцип за това, че пролетариатът трябва да поддържа всяко демократическо движение, без да е длъжен да се слее с него (В. И. Ленин, Съч., т. 35, стр. 229).

А селските вълнения и бунтове в България през 1899–1900 год. бяха действително едно широко демократично и прогресивно движение. Те бяха не само израз на стремежа да се защитят интересите на селските производители от грабителските домогвания на радославистите, но и съпротива против една реакционна политика, която задържаше икономическото развитие на страната и следователно пречеше за нарастването и укрепването на демократическите и революционните сили. Още преди избухването на селските вълнения и бунтове, в редактираното от Д. Благоев сп. „Ново време“ бяха обнародвани редица материали, които разкриваха по най-ярък начин тежкото положение на селяните, притискани от алчните търговци и лихвари и от данъчните органи на държавата. „Положението на селяните в Бургаския окръг, писа Благоев в статията си «Няколко бележки върху земледелческия въпрос у нас», е извънредно лошо. То е задлъжняло «до уши» и по-голямата част от него работи чужда земя, на която безбожно го експлоатират земевладелците. Селяните вземат на заем пари от едно място, за да платят на друго. Правят все нови и нови дългове и бързо се разоряват.“ Същата картина за положението на селяните Благоев рисува и за Видинско, Ломско, Пазарджишко и др. места. Той поздравява селските учители-социалнсти, които развиват активна просветна и културна дейност в селата, и ги препоръчва като пример на истинска народополезна дейност.

Д. Благоев се обяви решително против въвеждането на закона за натуралния десятък. Този данък според него действуваше съсипателно по отношение на малките и средните земеделски стопанства, а едрите губеха и собствениците им се връщаха назад към примитивни и съсипателни начини на производство, каквито бяха изполицата и обработването на земята на трето. Макар да засягаше цялото земеделско население, законът за натуралния десятък се стоварваше най-много върху гърба на бедните и дребните селяни, които ставаха изполичари и третинници и се лишаваха от насъщния си хляб. Със своята политика на засилено ограбване на селския труд либералната партия според Благоев създаваше положение, от което не можеше да се излезе с обикновени средства. Той говореше, че изходът е само един — борба за отменяне на закона за десятъка и за събаряне на радославистката власт. Тази борба трябваше да се води неотстъпно и смело. Тя трябваше да се води не само за отменяне на закона за десятъка и за промяна на правителството, но и за прекратяване на системата на дворцови режими и за установяване на истинско конституционно управление в страната.

На учредителния конгрес на Земеделския съюз в Плевен беше избран Централен управителен комитет, който се опита да вземе под свое ръководство движението против натуралния десятък. В състава на Централния управителен комитет обаче влязоха представители на селската буржоазия, градски търговци и буржоазни интелигенти, които се страхуваха от разрастването на движението и особено от излизането му извън рамките на буржоазната „законност“. Това бяха едрият земевладелец Холевич, ветеринарният лекар и търговец Н. Корманов, учителят Д. Драгиев и др. Те смятаха, че борбата против десятъка трябва да се води „мирно и тихо“, като се изпращат „верноподани“ молби до княза за отменяване на закона за десятъка и за сваляне от власт на либералното правителство. Тази линия на поведение на Централния управителен комитет на Българския земеделски съюз никак не отговаряше на бурния кипеж сред селяните в борбата против десятъка и не осигуряваше нейния успех. Тя беше линия на ограничаване ръста на движението в същото това време, когато правителството полагаше усилия с най-жестоки мерки да го потуши.

Тази линия на поведение на Централния управителен комитет на БЗС не беше правилна, не отговаряше на интересите на огромното мнозинство от селяните, които участвуваха в движението против десятъка. Тя водеше обективно до подчиняване на селяните на интересите на буржоазията и на монарха, който се представяше като някакъв надпартиен и безпристрастен общонароден ръководител. И това се правеше в същото това време, когато Фердинанд подписа указа за влизане в сила на закона за десятъка и когато чрез министър-председателя Т. Иванчев изяви своята пълна солидарност с насилствените действия на правителството.

Българските революционни марксисти бяха решително против тази неборческа линия на поведение на Централния управителен комитет на БЗС. И това намери израз както в статиите на Благоев, поместени в сп. „Ново време“ по време на селските вълнения и бунтове, така и в материалите, обнародвани във в. „Работнически вестник“ в края на 1899 и първата половина на 1900 год.

Редица материали за положението на селяните и за селските вълнения и бунтове бяха обнародвани в „Работнически вестник“ от Г. Кирков, един от редакторите и издателите на вестника по това време. Кирков пишеше задълбочени статии върху икономическото развитие на страната и положението на селяните. Но той притежаваше и крупен литературен талант. В своите фейлетони той умееше да приближи и да направи понятни за читателите на вестника и най-сложните икономически и политически въпроси и да посочи конкретно кои са виновниците за бедственото положение на селяните и как трябва да се води борбата против тях. Когато на учредителния конгрес на Земеделския съюз беше направено предложение да се изпрати поздравителна телеграма до княза, Кирков написа фейлетона „Вълци и овце“, в който разобличи хитрата политика на „вълците“ (буржоазията) спрямо „овцете“ (селяните) и призова последните към борба в защита на своите интереси. Когато избухнаха първите масови вълнения и бунтове, Кирков написа фейлетона „На връщане“, в който приветствува засилващата се борба против десятъка. Той писа, че горчивата чаша на селското търпение вече прелива; навред из страната се носят проклятията на селяните и земята кънти под тежките им стъпки.

Д. Благоев и Г. Кирков приветствуваха и насърчаваха участието на социалистите в протестните събрания и демонстрации против десятъка. На много места тези събрания и демонстрации се свикваха по инициатива на местните социалдемократически организации и групи, например в Хасково, Пловдив, Ямбол, Казанлък, Ески Джумая (Търговище) и др., и това беше оценявано от „Ново време“ и от „Работнически вестник“ като „добро начало“ в борбата против престъпленията на радославистката власт.

Изобщо българските социалисти не само се отнасяха със симпатия към справедливите искания на селяните и насърчаваха тяхната борба, но и активно участвуваха в нея. Те се стремяха да дадат правилна политическа насоченост на движението против десятъка, като разобличаваха поведението на буржоазията и на буржоазните елементи в Земеделския съюз. По време на вълненията и бунтовете социалистите пропагандираха лозунги за провъзгласяване на България за република. Това съдействуваше за внедряването на антимонархически чувства и убеждения сред селяните и подкрепяше растящите демократически и антимонархически сили в Българския земеделски съюз.