Христо Христов
Селските вълнения и бунтове 1899–1900 (4)

4. По кой път?

Въпреки масовите протести на селяните против законопроекта за натуралния десятък, правителството на Т. Иванчев не прояви и най-слабо желание да се вслуша в техния глас. То внесе законопроекта за обсъждане в Народното събрание. Там народните представители от опозицията оказаха съпротива, но законопроектът беше приет на първо четене (по принцип). Това показа, че правителството е твърдо решило да осъществи поставената цел.

В законопроекта за въвеждане на натуралния десятък се предвиждаше плащане на десятък в натура за произведените през 1900 и следващите няколко години зърнени храни: пшеница, ръж, ечемик, овес, просо, лимец и царевица. За сеното от ливадите, розовите градини, оризищата, градините, бостаните, пасищата, блатата и нивите, засети с цвекло, мак, сусам, анасон, резине, рапица, лен, коноп, памук, боб, грах, леща, нахут, картофи и др. се предвиждаше плащане на паричен десятък. За лозята се запазваше данъкът, с който те бяха обложени преди това, а за горите се предвиждаше плащане на данък от 40% върху стойността. Освобождаваха се от облагане зеленчуковите градини в планинските места по-малки от 1/2 декар, нивите, засети с тютюн, новопосадените лозя с американски пръчки и др.

Законопроектът за натуралния десятък засягаше интересите на селяните в цялата страна. Но най-много бяха засегнати интересите на селяните в зърнопроизводителните райони на Северна и източната половина на Южна България. Макар да беше насочен против интересите на всички селяни, натуралният десятък лягаше като тежко бреме главно върху гърба на бедните и средните селяни. Защото, докато чрез десятъка от богатите селяни и едрите земевладелци се вземаше само част от тяхната стокова продукция, от бедните и средните селяни се отнемаше част от насъщната им храна, която беше необходима за изхранването на собствените им семейства. Поради това въвеждането на десятъка за тях означаваше засилване на недоимъка и глада, хвърлянето им с още по-голяма сила в хищническите лапи на лихварите и на зеленичарите.

От въвеждането на натуралния десятък бяха недоволни някои представители на търговската буржоазия — житарите и брашнарите, а също така и собствениците на големи мелници и воденици, където селяните меляха зърнените си храни срещу удържане на натурален уем, обикновено 10%. С въвеждането на натуралния десятък се отнемаше част от стоковата продукция, която минаваше през ръцете на търговците житари и брашнари, а собствениците на по-големи мелници и воденици щяха да получат по-малък уем. Но това, както се казва, бяха за тях „бели кахъри“. Те нито участвуваха в производството на зърнени храни, нито пък бяха застрашени от гладуване. Затова и протестите им против натуралния десятък бяха вяли. Те само молеха и леко протестираха. И ако някои от тях участвуваха в протестните събрания и демонстрации, това те правеха, за да имат под свой контрол борчески настроените селски маси. Те водеха „борба“, но в рамките на „законността“, без да споделят исканията за провеждане на радикални реформи в данъчната политика на държавата.

Същото поведение имаха богатите селяни и едрите земевладелци. Те също участвуваха в протестното движение, но колебливо и плахо, повече с оглед на това да не изпуснат от своето ръководство и контрол бушуващите селски маси. Богатите селяни и едрите земевладелци в много случаи бяха селски бакали, кръчмари, лихвари и зеленичари. Те стопански господствуваха в селата и това им даваше възможност да влияят върху бедните и средните селяни, да ги отклоняват от пътя на смелата борба. Обикновено те сами обработваха само част от своите земи, и то с труда на наемни работници — ратаи. Другата, по-голямата част от земите си, те даваха на изполица и на трето и по този начин имаха възможност да прехвърлят тежестите от натуралния десятък върху изполичарите и третинниците.

Но въвеждането на натуралния десятък не трябва да се разглежда само от гледището на непосредственото му отражение върху положението на отделните прослойки сред българското селячество. Въвеждането на натуралния десятък водеше до последици, които имаха голямо значение за общото икономическо развитие на страната. При тогава съществуващите условия (наличието на капиталистическа система) добре разбраната политика на държавата трябваше да бъде насочена към максимално развитие на производителните сили на страната, към подпомагане на това развитие както в промишлеността, така и в селското стопанство. Само по този начин можеше да се очаква повишаване на общото промишлено и селскостопанско производство и разкриване на нови ресурси за покриване разходите на държавата. Дребното, технически изостанало и разпокъсано селско стопанство не можеше да бъде надежден източник на приходи за буржоазната държава. То трябваше да бъде издигнато на по-високо производствено-организационно и техническо ниво. С въвеждането на натуралния десятък обаче от селяните се отнемаше нова голяма част от техните приходи, които те можеха да вложат за подобряване на своите стопанства. Като форма на данъчно облагане натуралният десятък беше присъщ на феодализма. Той задържаше развитието на новите капиталистически отношения в селското стопанство, следователно задържаше развитието на самото стопанство, на неговите производителни сили. Това беше в противоречие с интересите и на самата капиталистическа класа в България. Но тази класа все още беше слабо развита и поради това буржоазните партии често провеждаха не класова, а котерийна политика. Те не действуваха в съгласие с изискванията на основните икономически закони, а с оглед на своите тясно егоистични прослоечни интереси. Това беше особено характерно за радослависткия режим. Изработването на законопроекта за натуралния десятък беше най-ярък израз на неговата реакционна и късогледа политика.

Приемането по принцип от Народното събрание на законопроекта за натуралния десятък даде нов тласък на селските вълнения. Едновременно с това в развитието на движението настъпиха качествени изменения. В началото движението против натуралния десятък се изразяваше в свикването на локални, с ограничен брой участници, протестни събрания, на които се приемаха резолюции против десятъка и данъчната политика на държавата изобщо, но които имаха, така да се каже, мирен характер. Селяните смятаха, че е станала някаква грешка, че законопроектът за десятъка е плод на някакво недоразумение и че правителството ще се убеди в това и ще го оттегли. Поради това, повечето от резолюциите имаха характер на разяснение и молби. Не се схващаше наличието на дълбоки противоречия между интересите на управляващата върхушка и масата от селското население или ако това беше ясно за отделни групи селяни, не се предполагаше, че правителството ще отиде толкова далече в незачитане волята на народа. Мнозинството от селяните живееха с илюзията за „общонародна“ държава, която според тях не можеше да бъде майка за едни, а мащеха за други. Макар да имаха ярки примери на грабителство и терор от страна на радославистката партия в годините непосредствено след Съединението, когато В. Радославов си спечели прозвището „сопаджия“, мнозина селяни хранеха известна вяра в отделни радославистки депутати. Затова им изпращаха своите резолюции с молба за защита. Но всичко това рухна с приемането на законопроекта за десятъка по принцип от Народното събрание. Тогава настъпи нов период в развитието на борбата — период на масови събрания и демонстрации, в който надеждата и молбите бяха заменени с гневни протести. Тук-таме почнаха да се чуват първите призиви за борба против правителствената политика и за събаряне на радослависткия режим.

За да сплаши селяните и ги отклони от пътя на откритата борба, правителството прибягна до изпитаната практика на терора. Това обаче даде обратни резултати. Вместо ограничаване и стихване, движението против десятъка се разрасна с голяма сила в ширина и дълбочина. В него се включиха селяни от нови райони и по този начин то стана повсеместно, обхвана цялата страна. Едновременно с това движението стана по-масово, като обхвана трудещите се в градовете. Непосредствено след приемането на законопроекта за десятъка по принцип от Народното събрание, бяха организирани големи протестни събрания в редица села на Русенска, Разградска и Поповска околии. След това, когато законопроектът беше окончателно приет, по инициатива на русенската околийска земеделска дружба на 10 февруари 1899 год. в Русе беше организиран голям протестен митинг с участието на около 10 000 селяни от околните села. В отговор на това правителствените партизани замислиха провеждане на контрамитинг. Той беше насрочен за 18 февруари. В определения за митинга ден обаче в Русе се събраха повече от 15–20 хиляди селяни и правителственият митинг беше превзет, а организаторите му прогонени. На митинга станаха сбивания, които говореха за твърдото решение на селяните да бранят своите интереси.

След втория митинг в Русе, министърът на вътрешните работи В. Радославов изпрати до окръжните управители в страната окръжно №777 от 21 февруари с нареждане да бъдат предавани на съдебните власти всички, които „проповядват“ непокорство на законите. Това окръжно развърза ръцете на административните и полицейските власти за извършване на насилия и жестокости над населението. Русенският окръжен управител заповяда да бъдат арестувани селяните, които бяха взели най-дейно участие в митинга на 18 февруари.

Във връзка с усилията на правителството да ограничи и потуши борбата против натуралния десятък, на 2 март 1900 год. министър-председателят Т. Иванчев изпрати окръжна телеграма, в която изрази „недоволството“ на княз Фердинанд от движението против закона за десятъка. В телеграмата се съобщаваше, че князът окачествил това движение като „престъпно съпротивление на действуващите в страната закони“ и заявил, че не ще приема изпращаните в столицата делегации, за да му бъдат поднасяни резолюциите на митингите.

Телеграмата на Т. Иванчев внесе нова, още по-голяма яснота в разположението на силите, обявяващи се в подкрепа на закона за натуралния десятък или борещи се против неговото прилагане. След рухването на илюзията, че правителството само ще се откаже от своето мероприятие, когато узнае волята на народа, беше подкопана и надеждата, която част от селското население хранеше по отношение на княз Фердинанд. Макар да беше ненавиждан от селяните още в първите години след идването си в България като немски агент и натурник на Стамболов, Фердинанд дълго време беше изтъкван от буржоазията като „умен“ и „справедлив“ княз, който стои над политическите партии и защитава интересите на целия народ. Освен това, сред част от селяните имаше известни верноподанически чувства, които само времето и опитът можеха да изкоренят. А опитът не закъсня да дойде. След приемането на закона за десятъка в началото на 1900 год. от Народното събрание, Фердинанд побърза да издаде указ за неговото одобрение. После дойде изпращането на окръжната телеграма на Т. Иванчев и селяните разбраха, че тяхната справедлива борба се осъжда и преследва не само от правителството, но и от Фердинанд. С това той беше разобличен като защитник на „народните интереси“ и беше нанесен удар върху една илюзия, която спъваше развитието на селското движение, като движение, насочено не само против буржоазията, но и против монархизма.

Междувременно борбата против натуралния десятък все повече и повече се разрастваше. От средна и източна Северна България, където беше главната база на движението, и от Причерноморието борбата се пренесе и в западната част на Северна България, и в Тракийската равнина. Протестни събрания бяха организирани или бяха изпратени протестни телеграми от отделни села в подбалканските долини, Софийско и Югозападна България. Негодуващият глас на селяните ставаше все по-гневен и по-мощен. Борбата се засилваше с всеки изминат ден и увличаше все по-широки маси от населението в селата и в някои градове.

През януари протестираха против приемането на закона за десятъка селяните в Смоляновци, Фердинандско (Михайловградско), и Рабиша, Белоградчишко. В началото на февруари масово протестно събрание против десятъка устроиха селяни от 4 свищовски села, а също и селяни от 25 плевенски и никополски села. Протестен митинг беше свикан на 30 януари в гр. Разград. На него беше прието „Възвание към земеделците от Разградски окръг“, в което се изтъкваше, че управляващите партии след Освобождението не са развили производителните сили на страната, но са я заложили на немските банки. Тези партии, а именно каравелисти, цанковисти, стамболовисти и народняци, непрекъснато лъжат народа, за да се докопат и задържат на власт. Такава е политиката и на радославистите. Но те отиват още по-далече, като въвеждат закона за натуралния десятък.

Възванието беше съставено в духа на социалистическата пропаганда. То беше подписано, освен от няколко българи, и от двама турци. Турци участвуваха и в протестните събрания, организирани в някои лудогорски и добруджански села. Това беше ново явление в развитието на селското движение, когато в борбата против натуралния десятък започваха да се преодоляват националните различия, и националната вражда отстъпваше място на идеята за защита на общите селски интереси.

Възванието, издадено на 30 януари в Разград, призоваваше селяните да се борят за въвеждане в страната на прогресивно-подоходен данък, включен като задача в минималната програма на БРСДП. Това показваше, че в съставянето на възванието бяха взели участие някои от местните учители-социалисти, които по-късно бяха подложени на преследване от органите на властта.

На 6 февруари в Разград се състоя нов протестен митинг с участието на повече от 10 000 души. Двадесет дена по-късно масов протестен митинг беше свикан в Шумен (Коларовград). В него участвуваха 12 000 души. На 27 февруари протестни митинги бяха устроени в Луковит (4000 души), в Силистра (6000 души), Провадия (5000 души), с. Летница, Ловешко, (20 000 души) и др. През февруари многолюдни протестни събрания бяха устроени и в някои южнобългарски села.

Борческият дух, който владееше на митингите, намираше израз в приеманите резолюции. „Обаждаме на всички настоящи и бъдещи управници, се казва в една резолюция, че ние не сме вече стадо за стрижене, а народ, който знае да наказва и възнаграждава.“ А в друга резолюция се заявяваше: „… Апелираме към угнетения, оголял и изгладнял българин да разтърси мощните си плещи и да прати по дяволите веднаж за всякога всякаквито натрапени режими с букетите и баловете им.“

Не навсякъде обаче резолюциите бяха така смели и категорични в решението на участниците в митингите да се борят за защита на своите интереси. На много места, където беше силно влиянието на буржоазните партии или където ръководството на земеделските дружби се намираше в ръцете на селски кулаци, търговци и буржоазни интелигенти, резолюциите имаха не заплашващ, а умоляващ тон и изразяваха надежда, че Фердинанд ще отмени закона за десятъка.

Но тази надежда беше суетна. Това ставаше все по-ясно за мнозинството от участниците в движението против десятъка и пред тях открито се поставяше въпросът, по кой път трябва да се върви, за да се принудят правителството и Фердинанд да отстъпят. След приемането на закона за десятъка и одобрението му от Фердинанд правителството изработи правилник за неговото приложение. Това правеше борбата още по-належаща. Но по кой път трябваше да се върви? Трябваше ли да се следват съветите на водачите на буржоазните партии за извършване на мирни протести с искане да бъде сменено правителството (за да дойдат те на власт!), или трябваше да се следва пътят на смелата и непримирима борба. С бързото развитие на движението този въпрос се поставяше за разрешение пред селяните в цялата страна. Той се поставяше особено остро там, където движението беше най-силно и където органите на властта вземаха най-драстични мерки за неговото потушаване.

По-нататъшният ход и вътрешната логика на събитията дадоха отговор на този поставен за разрешение пред селяните въпрос. В изпълнение на правителствените нареждания за вземане на строги мерки против участниците в движението против натуралния десятък, някои местни органи на властта пристъпиха към извършване на репресии и арести и това предизвика засилване на селската борба. При опит да бъдат арестувани участници в движението против десятъка, на редица места в Североизточна България селяните се противопоставяха на стражарите, прогонваха ги и ги набиваха. С това борбата против натуралния десятък навлезе в нов, трети етап, който се характеризираше с открита съпротива на селяните против правителствените нареждания и с масови репресии отстрана на полицията и войската. Това беше етапът на селските бунтове.

Началото на този нов етап в развитието на борбата против десятъка беше поставено с оказването на съпротива от страна на селяните в някои лудогорски и добруджански села и главно със събитията във Варна, Хасково и с. Красен, Русенско.

Преди да минем към разглеждането на този въпрос, нека накратко се опрем върху ролята на Българския земеделски съюз и на Българската работническа социалдемократическа партия в развитието на селските вълнения и бунтове, тъй като без това не ще можем да изясним правилно техния характер и значение.