Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
aNn (2013)

Издание

Христо Христов. Селските вълнения и бунтове 1899–1900

Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

Коректор: Милка Томова

Редактор: Есто Везенков

Художник: Вл. Паскалев

Худ. редактор: Цв. Костуркова

Техн. редактор: Н. Панайотов

Дадена за набор на 8.VI.1962 г.

Подписана за печат на 20.VI.1962 г.

Печатни коли 4,25

Издателски коли 3,23

68 страници, формат 1/32 от 84/108

Тираж 25100

Поръчка №532

Цена 1962 г. — 0,18 лв.

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

История

  1. — Добавяне

2. Селяните след Освобождението

Освобождението на България от турска власт беше голяма крачка напред по пътя на прогресивното развитие на българския народ. Осъществена беше вековната мечта на народа за политическа независимост. Едновременно с това беше извършен дълбок преврат в обществено-икономическите отношения, който засегна най-вече положението на селяните. Голяма част от селяните в Северна и Южна България още преди Освобождението владееха като самостоятелни производители значително количество обработваема земя и гори. Но те не бяха освободени от феодалната експлоатация на държавата и от гнета, насилията и грабежите на опорочената администрация и на цялата турска феодална класа. Друга по-малка част от селяните не притежаваха или притежаваха незначително количество земя и бяха принудени да арендуват чифлишка земя или да се наемат като ратаи в чифлиците и в по-големите селски стопанства.

Руско-турската война освободи селското стопанство от ограничителните рамки на господствуващата феодална система. Селяните бяха освободени от феодална експлоатация и гнет и станаха свободни стокопроизводители. Земята на турските чифликчии беше завзета или закупена от тях. Започна масово изселване на турското население, което също така разпродаваше своите недвижими имоти. Така българските селяни, като се освободиха от феодалната експлоатация и гнет на чифликчиите и на турската държава, увеличиха фонда на притежаваната от тях земя. След Освобождението България се превърна в страна на преобладаващо дребно земевладение и производство, което заедно с дребното занаятчийско производство служеше като изходна база за развитието на капитализма.

Освобождението на България създаде условия за свободно развитие на стоковото производство. Разчистени бяха пътищата на свободната капиталистическа конкуренция и на стихийно действуващия закон за стойността. Бързо се рушаха устоите на затвореното натурално стопанство и селското производство все повече се свързваше с пазара. То обслужваше разширяващия се вътрешен пазар и се насочваше към увеличаване износа на селскостопански произведения на външния пазар, където срещаше конкуренцията на големите земеделски страни с напреднало, модерно земеделие.

Дребните селски производители се свързваха с пазара не само като производители на селскостопански произведения, но и като консуматори на промишлени и други стоки и на различни видове услуги. Те се нуждаеха от непрекъснато увеличаващо се количество пари, които можеха да добият като остоковяват част от своето производство. Нуждаеха се от пари за покупка на промишлени и други стоки и за изплащане на непрекъснато нарастващите държавни и общински данъци, налози и такси, които лягаха като тежко бреме главно върху техния гръб.

Селското стопанство в България след Освобождението беше примитивно, разпокъсано и малодоходно. Земята се обработваше с крайно изостанали оръдия на производството, така както беше обработвана от деди и прадеди. Поради това доходите бяха ниски и непостоянни. Освен това като дребен производител селянинът беше слаб и неустойчив на пазара. Там той ставаше жертва на градския търговец, който закупуваше неговите произведения, главно зърнени храни, на ниски цени и ги продаваше на значително по-високи цени, като реализираше голяма печалба. В селото той ставаше жертва на местния бакалин, лихварин или кръчмар, до „услугите“ на които прибягваше, за да получи някои необходими за стопанството или домакинството си стоки или да вземе в заем пари.

Селянинът беше принуден да прибягва до „услугите“ на лихварина при неплодородие, за покупка на добитък, за изплащане на държавни и общински данъци, налози и такси, за лекуване на болен член от семейството си и пр. И понеже беше икономически слаб, с незначителни доходи от собственото си стопанство и крайно ограничена възможност за стокова реализация на своето производство, направените дългове бързо нарастваха и водеха до изпадането му в икономическа несъстоятелност. Той беше принуден да залага или да продава своята земя, добитък и инвентар и по този начин се разоряваше. Така за сравнително кратко време след Освобождението в страната се извърши бръз процес на относително и абсолютно намаляване броя на самостоятелните селски стопани, притежаващи своя земя.

Крайно неблагоприятно се отразяваше върху отделното, еднолично селско стопанство и върху цялото селско стопанство изобщо обстоятелството, че в страната се произвеждаха главно зърнени храни, които служеха за консумация в семейството на производителя, а малка част отиваха на пазара. Съвсем слабо бяха застъпени техническите, маслодайните и др. интензивни и следователно по-приходоносни култури. Повечето от селяните и да желаеха, не можеха да засяват такива култури било поради липса на свободни средства и производствен опит, било пък, от друга страна, поради стремежа си да засяват зърнени храни за изхранване на собствените си семейства. Голям брой селяни — около 30% според данните на официалната статистика от 1897 год., притежаваха от 1 до 20 декара земя, а 27%, според данните на същата статистика, притежаваха от 20 до 50 декара земя. Тази земя беше крайно недостатъчна за организиране на модерно и многокултурно стопанство. Освен това тя беше разделена на много късове и разпръсната на много места, без възможност за напояване и за въвеждане на технически подобрения при нейната обработка.

Селяните и селските общини се стараеха да преодолеят безземелието и малоземелието чрез усвояване на общинските мери, но те обикновено попадаха в ръцете на ограничен брой правителствени партизани и местни богаташи, които ги заграбваха чрез груб произвол, подкупи и насилия. От друга страна, разораването на мерите се отразяваше неблагоприятно върху състоянието на животновъдството, което също така беше крайно изостанало и екстензивно.

В някои райони на страната положението на селяните се влошаваше и поради упадъка на селските занаяти, самостоятелни или включени в т.н. разпръснати капиталистически манифактури. Те задоволяваха местни нужди или произведенията им бяха предназначени за по-широкия районен или национален пазар — вълнени и памучни тъкани, килими, съдове от глина и дърво, рогозки, украшения и др. При условията на натуралното стопанство тези занаяти бяха естествено допълнение на селското стопанство и в тях се влагаше свободният труд на някои от членовете на семействата и на самите селяни през зимния сезон. С развитието на стоковото производство и на търговията обаче, селските занаяти упадаха и селяните бяха принудени все по-често да прибягват до пазара. А за това трябваха пари. Но при ограничените размери и изостаналостта на преобладаващия брой селски стопанства, пари мъчно можеха да се спечелят. Тогава селяните се принуждаваха да продават или да залагат своите имоти и да търсят постоянна или сезонна работа извън своите стопанства.

Тук именно те се сблъскваха с още по-голяма трудност, тъй като постоянна или сезонна работа извън своите стопанства те трудно можеха да намерят, а пък и да намереха, тя беше ниско платена. Хиляди бяха тези, които търсеха работа, за да припечелят нещо, а обектите, където можеше да се приложи свободният селски труд — малко. Това бяха главно държавните и общинските строежи — ж.п. линии, шосета, административни сгради, казарми и др. или пък частни постройки на новообразуващата се градска и селска буржоазия. Известен брой селяни намираха работа в по-едрите селски стопанства като ратаи, пастири, овчари и пр. или пък като работеха чужда земя на изполица и на трето. Част от разоряваните и обезземлявани селяни се насочваха към градовете, където се развиваше новата капиталистическа промишленост. Но тя беше още твърде слаба, за да поеме свободната работна ръка. Поради това повечето от селяните, търсещи работа в градовете, ставаха дребни служещи — разсилни, пазачи, стражари, подофицери и пр., и по този начин се откъсваха от селския бит и ставаха проводници на разложителното влияние на новата буржоазна култура, която се създаваше в градовете като култура на безскрупулно потискане и ограбване на трудещите се, алчност, лицемерие, упадък на стария семеен морал и пр.

След освобождението на България, на основата на развитието на капитализма все повече и повече нарастваше разликата и противоположността между селото и града. Капиталистическият град все повече се превръщаше в място, отдето идваха мизерията, страданията и сълзите на трудещите се селяни. Там живееха лихварите, които ги ограбваха и разоряваха, адвокатите, които ги лъжеха, лекарите, които вземаха и последните им грошове при заболяване на някой член от семейството, стражарите, които ги арестуваха и биеха, съдиите и съдебните пристави, които им продаваха земите заради неизплатени данъци и дългове към лихварите, офицерите, които ги „усмиряваха“ и „екзекутираха“ със собствените им синове и братя-войници и пр. Най-после, там живееха господарите на селските момичета, на слугините, унижавани, обиждани и ограбвани по най-различни начини и с най-различни средства. От града идваха модите, сладникавите песни, половата разпуснатост, пиянството, егоизмът и индивидуализмът, които рушеха селския бит и морал и бяха източник на много страдания и несгоди за „простия селяк“, за „чичото“, както презрително се изразяваха за селянина полуинтелигентните градски буржоа и лумпени.

Градът беше мястото, където се събираха от всички места плодовете на селския труд, за да живеят охолно шепа богаташи. Той беше символ на новата буржоазна култура, център на новата буржоазна власт. Селото работеше и страдаше, за да преуспява, да се развива и благоустроява капиталистическият град, разбира се, градът на промишлениците, търговците, лихварите, предприемачите и пр., а не градът на дребните занаятчии и новообразуващата се работническа класа. В капиталистическия град имаше хубави жилищни сгради, ресторанти, болници, училища, чисти улици, паркове и др., а в селата беше бедно, мръсно, кално, върлуваха болести по хората и по животните, разнасяше се зловоние и зараза от отходните места и от торищата, владееше суеверие и тъмнина. Само селските учители, тези благородни пионери на демократичната просвета и култура, внасяха светлина и надежда в тежкия селски бит. Те живееха сред селяните, познаваха техните страдания и беди, учеха техните деца и самите тях, основаваха читалища, бореха се против пиянството и разпуснатия живот, внасяха в селата политическа просвета. Мнозина от тях пропагандираха идеите на социалистическото движение сред селяните и по този начин служеха като свързващо звено между новообразуващата се българска работническа класа и трудещите се селяни, живеещи и работещи на различни места, но имащи един и същ общ неприятел — капитализма. Не случайно, когато през есента на 1899 год. избухнаха селските вълнения и бунтове, десетки и стотици селски учители се включиха активно в борбата, заради което бяха подложени на жестоко преследване от органите на властта.

Противоположността между селото и града се създаваше най-вече поради съзнателно провежданата политика на буржоазните правителства за ограбване на селския труд под формата на непрекъснато нарастващи държавни данъци. Тези данъци отиваха за издръжка на големия административен апарат, за увеличаване и издръжка на армията, за строежи на ж.п. линии и шосета, за изплащане на големите външни заеми и пр. За десет години — от 1886 до 1895 год. — данъчното бреме в страната се почти удвои при никакво или почти никакво увеличение на производителността на труда и при крайно ограничено увеличение на общия национален доход. Разпределението на данъците се извършваше много несправедливо. Селяните, в сравнение с другите слоеве на населението, бяха претоварени с данъци. Те бяха обложени с около 18 пъти по-големи данъци от чиновниците, 8–10 пъти по-големи данъци от търговците и около 6 пъти по-големи данъци от занаятчиите. За всеки декар обработваема земя те плащаха от 80 стотинки до 1,50 лв. данъци, което беше необикновено много и непосилно за тях. Чрез тежкото данъчно облагане и грабежите на лихварите и търговците, от селяните се отнемаше онази част от техните приходи, която те можеха да отделят за подобряване на своите стопанства и за повишаване на общия бит и култура на своите семейства.

Тежките данъци бяха една от главните причини за разоряването на селяните от лихварите и зеленичарите. За да изплатят данъците, те бяха принудени да вземат в заем пари от лихварите при много висока лихва. Поради малодоходността на своите стопанства те не можеха да върнат взетите в заем пари и по този начин се разоряваха. Други пък прибягваха до „услугите“ на зеленичарите, за да изхранят при неурожай или недостиг на производството своите семейства. Обикновено селяните получаваха от зеленичарите през гладните пролетни месеци определено количество царевица, ръж или смес със задължение при следващата вършитба да върнат получената храна в пшеница, и то в значително увеличен размер.

Но не беше така лесно да се върне взетата в заем храна при следващата вършитба. За мнозинството от селяните произвежданите храни бяха недостатъчни за изхранване на собствените им семейства, а трябваше да се отделя и за изплащане на държавните и общинските данъци, налози и такси, на бакалина за взети на „вересия“ промишлени стоки — газ, сол, въжета, катран и др., на занаятчията за направата или за поправката на някое сечиво или за подковаване на работния добитък, на селския пъдар, на пастира, на попа и пр. Пред дребния и средния селянин винаги стояха широко отворените уста на недоимъка и той, като не можеше да изплати взетата в заем храна, се принуждаваше да се обърне за ново, още по-тежко задължение, което окончателно го съсипваше. Наистина освен лихварите и зеленичарите, които вземаха лихва по 20, 30, 50, 100 и повече процента, имаше и държавни земеделски каси, които отпущаха пари при сравнително по-ниска лихва. Но те не можеха да задоволят голямата нужда от евтин земеделски кредит и често пъти средствата им отиваха в ръцете на същите тези лихвари, които ги даваха на селяните срещу много по-голяма лихва.

Лихварите и зеленичарите обикновено започваха своята грабителска дейност в селата. Там те бяха селски бакали и кръчмари и при големия недоимък и нужди на селяните бързо ги уплитаха в своите лихварски мрежи. Във всяка селска кръчма, както пишат съвременниците, имаш „тайна стаичка“, в която се сключваха сделките. Там селяните подписваха полици (писмени задължения) да върнат взетите в заем пари или храни. При неустойка сроковете се продължаваха с увеличение на задълженията или пък полиците се предаваха за събиране на вземанията по съдебен ред. Имотите на селяните се продаваха на публичен търг както за неизплатени задължения към лихварите, така и за неизплатени данъци към държавата. При това се продаваха на публичен търг не само недвижимите имоти на селяните, но и тяхната покъщнина, добитък и пр.

В българската преса през 1897–1900 год., както и преди това, се обнародваха стотици обявления за насрочени от съдебните пристави публични търгове за продажба на селски имоти. В обявленията се съобщаваше за публична продажба на ниви, ливади, лозя, къщи, стопански сгради, добитък, съдове и пр. Обикновено дълговете на селяните бяха по-големи от стойността на всички техни имоти. Нека приведем няколко примера, за да стане по-ясна картината на селската неволя. Например жителите на с. Тръстеник, Плевенско, наброяващо в навечерието на вълненията и бунтовете 400 къщи с около 3800 души население, дължаха на държавните кредитни учреждения и на лихварите общо 298 250 лв. Цялата обработваема земя на това село възлизаше на 58 600 декара с продажна цена средно 1,50 лв. на декар. При това положение при продажба по съдебен ред даже на цялата земя на селяните от съдебните пристави те не можеха да съберат от това село и половината от задълженията. Същото беше положението и в с. Славовица, със 163 къщи и 1063 жители. Там селяните дължаха на държавата и на лихварите 153 000 лв. при общо обработваема земя 17 200 декара и продажна цена на декар 3–5 лв. В с. Крушовица, с 230 къщи и 1565 жители, дългът на селяните възлизаше на 180 000 лв., при 10 547 декара обработваема земя и средна пазарна цена на декар 2–3 лв. В Долни Дъбник, с 350 къщи и 2040 жители, дългът на селяните възлизаше на 193 715 лв., при обработваема земя 26 140 декара и средна пазарна цена на декар 5–8 лв. В с. Блъсничево (сега Румянцево), 250 къщи, 1800 жители, дългът на селяните възлизаше на 200 000 лв., при обработваема земя 8300 декара и средна пазарна цена на декар 3 лв.

Във вестниците и някои официални съобщения (до кладите на окръжните управители) се разкриваха начините и степента на експлоатация на селяните от лихварите. Обикновено заемите бяха с много висока лихва, която изсмукваше всичките жизнени сили на селяните и напълно ги разоряваше. Така например един селянин от Радинец (сега слято със с. Обнова), Плевенско, взел от местен лихвар през 1896 г. в заем 60 лв. Всяка година след това той плащал на лихварина срещу дълга по няколко кила храна (едно кило се равнява на 5 крини, средно по 16 кг. крината, т.е. около 75–80 кг.), дал му освен това една крава, едно теле, един вол, една засята нива от 22 декара и 80 лв. в брой. В доклада си до правителството, няколко години преди селските вълнения и бунтове, видинският окръжен управител шише: „Аз не познавам по-страшни врагове на селянина от лихварите. Лихварите тук (т.е. във Видински окръг) са заробили не само селянина и неговото огнище, но и децата, и внуците му…“ Такова беше положението на селяните не само във Видински окръг, но и в цялата страна. Навсякъде местните селски и по-едрите градски лихвари бяха вплели селяните в своите хищнически мрежи и като паяци безжалостно изсмукваха тяхната кръв. В Пазарджик се подвизава лихваринът Михалаки Пожарчето, който продава в с. Сарая 30 къщи и около 300 декара земя и в с. Динката — 20 къщи и 400 декара земя на свои длъжници. В с. Пищигово се „подвизава“ местният лихвар Димитър Димов, който заграбва земите почти на цялото село. В с. Мало Конаре бил лихвар някой си Хаджи Мито, който не отстъпвал по алчност на своя събрат от Пищигово. А в с. Варвара най-алчният лихварин бил някой си Палауза, от когото, както се казва, селяните кански пищели.

В навечерието на селските вълнения и бунтове грамаден брой села в цялата страна бяха напълно съсипани от лихварите, а селяните бяха лишени от собствена земя. За по-малко от пет години (от 1888 до 1893 год.) броят на самостоятелните селски стопани, притежаващи своя обработваема земя, гори и пр., намаля от 524 183 души на 412 415 души, т.е. със 111 768 души. Така се прояви със страшна унищожителна сила стихийно извършващият се процес на първоначално натрупване на капитала, като лиши от средства за производство и за живот стотици хиляди души. Първоначалното натрупване на капитал се извършваше не само в селското стопанство, но и в промишлеността. Там то доведе до масово обедняване и разоряване на хиляди дребни производители-занаятчии в градовете.

Макар да беше освободено от ограничителните рамки на турската феодална система, дребното производство в промишлеността и в селското стопанство беше изостанало, слабопродуктивно производство. То неизбежно трябваше да отстъпи място на едрото, машинно производство. При съществуващите условия в България след Освобождението това едро, машинно производство можеше да бъде само капиталистическо производство. Неговото развитие изискваше извършването на процес на първоначално натрупване на капитала, за да се натрупат, от една страна, средствата за производство в ръцете на капиталистическата класа, и да се лишат, от друга, дребните производители от средства за производство и за съществувание и да се принудят по този начин да продават работната си сила на капиталистите като наемници. Извършването на този процес беше съпроводено с океан страдания, лишения и несгоди за дребните производители-селяни и за занаятчиите в градовете. Но те бяха безсилни да спрат този процес. Той беше, както казахме, закономерен и исторически неизбежен процес, разкриващ перспективи за развитие на производителните сили на страната чрез създаване на ново, капиталистическо стоково производство, което можеше да устои на вътрешната и чуждестранна конкуренция.

Дребното производство беше осъдено на смърт от самите закони на обществено-икономическото развитие. Това обаче не означаваше, че трябваше да бъдат осъдени на смърт и носителите, така да се каже, на този начин на производство и техните семейства. Съществуваха обективни условия родилните мъки на новото капиталистическо общество да не бъдат толкова тежки за експроприираните дребни производители. Това можеше да стане, ако стихийно действуващите закони на икономическото развитие се овладееха и се прилагаха рационално. Новообразуващата се българска буржоазна класа обаче никак не беше заинтересована и не можеше да направи това. Тя се стремеше колкото се може по-бързо и колкото се може повече да се обогати за сметка на народните маси, като действува брутално и жестоко. Освен това тя полагаше твърде малко усилия за развитието на производителните сили чрез прилагане на капиталистическия начин на производство в промишлеността и в селското стопанство. Поради това, лишавайки се от средства за производство и за съществувание, дребните производители и в градовете, и в селата не можеха да намерят приложение на своя труд и положението им ставаше трагично.

Отнемайки земята на селяните, лихварите не ставаха организатори на модерни, капиталистически селски стопанства. Те или продаваха заграбената земя, или я даваха за обработване на изполица и на трето. По този начин се засилваше експлоатацията на селяните, без да се променя начинът на производство. Изполицата и работенето на чужда земя на трето бяха преходни форми в експлоатацията на селския труд (преходни от феодализма към капитализма), които осигуряваха на собственика на земята големи приходи без никакви усилия и труд. Те се прилагаха широко в цялата страна и задържаха развитието на селското стопанство. Те бяха проява на разложителната и грабителска роля на спекулативния лихварски капитал, който не създаваше нови форми на производство, а само жестоко угнетяваше и експлоатираше селяните. Затова лихварите навсякъде в страната бяха жестоко мразени и нерядко имотите им биваха унищожавани (запалвани или разрушавани), а самите те бити или убивани. Те бяха наричани от населението „селски вълци“ и бяха считани за главни виновници за селските страдания и неволи.

Дребните производители в България — селяните и занаятчиите — страдаха не само от развитието на капитализма, но и от неговото недостатъчно развитие. В селата съществуваше огромна армия от напълно или частично незаети работни ръце, които можеха да се включат в промишленото и в селскостопанското капиталистическо производство, ако те бяха развити. Но такова производство, особено в селското стопанство, липсваше. Макар да бяха изминали 20 години от освобождението на България от турска власт, капиталистическият начин на производство, който беше по-прогресивен от феодалния начин на производство, се намираше все още в своя начален стадий. Поради това разоряваните градски и селски производители в своята по-голяма част не се пролетаризираха, т.е. не се превръщаха в наемни работници-пролетарии, а се пауперизираха (осиромашаваха), без да намерят възможност да приложат своя и на членовете на семействата си труд. Това водеше до голяма явна и скрита безработица и до масов глад. В навечерието на селските вълнения и бунтове на редица места в страната селяните, градските дребнобуржоазни маси и работническата класа страдаха от глад и открито се бунтуваха. Например през есента и зимата на 1899–1900 год. имаше глад в десетки села на Хасковски окръг. Една година преди това във Варна избухна масов бунт на гладуващи жени. Протестна демонстрация на гладуващи жени имаше и в София. Глад се ширеше също така в Самоков и Самоковско, Панагюрище и Панагюрско, Трън, Бургаско, Анхиалско (Поморийско), Шуменско (Коларовградско) и на още много други места. Още в ранна есен голяма част от селяните привършваха добитите през лятото в техните малки стопанства зърнени храни и започваха да търсят на заем пари и храни или направо гладуваха. Обикновено търговците житари закупуваха наесен от селяните предназначените за пазара зърнени храни, отделяни не толкова като излишъци, колкото поради нужда за пари, след което през гладните зимни и пролетни месеци ги продаваха на много по-високи цени на гладуващото население, включително и на някои селяни, които есента са им продали тези храни. Макар да беше земеделска страна, България произвеждаше сравнително малко зърнени храни на глава от населението (средно около 300–350 кг годишно), които не бяха достатъчни за изхранването му, като се има пред вид, че хлябът беше основната, ако не и единствената храна за голяма част от селяните, занаятчиите и работническата класа и че част от зърнените храни се изнасяха на външния пазар. Месото, млечните продукти, яйцата и други силни храни бяха лукс. Обикновено храната на селяните се състоеше от черен хляб, качамак или просеник, зрял фасул, зеле, картофи, варена царевица с фасул („манджура“), кромид, праз, чесън, чубрица („сиромашко сирене“), туршия и др. Ако в стопанството имаше дойни крави или овце, млякото се събираше за производство на масло и сирене за пазара, а яйцата бяха преди всичко разменно средство при покупките на газ, сол, „забела“ (растително масло), гвоздеи, цървули и др. от бакалина. От млечните продукти в семействата обикновено се консумираше обезмаслено („бито“) сирене, извара и мътеница. С нетърпение се очакваше идването на пролетта, за да могат селските сиромаси и градската беднота да се „хванат“ за зелено. Затова копривата, киселецът, лободата и охлювите се ползуваха с голяма почит в уважение. Сиромашката трапеза биваше бедна през дългите коледни, великденски и богородични пости, а също и при постенето всяка сряда и петък за „опрощаване“ на греховете и за „душевно спасение“.

Глад, немотия, болести, невежество и суеверие се ширеха в селата и положението на селяните ставаше от ден в ден все по-тежко, все по-безнадеждно. Това ги караше да отправят поглед и за защита от една или друга от редуващите се на власт буржоазни партии. Пред всички парламентарни избори те затаяваха надежда, че новоизбираните от тях народни представители ще направят нещо, там, горе, в Народното събрание, за подобряване на техния хал. Кандидатите за народни представители от буржоазните партии бяха щедри в своите предизборни обещания. Те, както се казва, сваляха звезди от небето само и само да спечелят гласовете на своите избиратели, да се докопат до депутатски мандат. След това, разбира се, забравяха своите обещания и се впущаха с всички сили и всички възможни средства да печелят пари, като вършеха нечестни сделки и спекулации, легнали в крайна сметка пак върху охлузения селски гръб. И понеже след Освобождението това се повтаряше много пъти, а народни представители от буржоазните партии обикновено ставаха разни търговци, лихвари, адвокати, предприемачи и др., които ограбваха селския труд, в селата постепенно се пораждаше дълбока омраза и ненавист към буржоазните политически котерии, които лъжеха селяните, за да могат по-лесно да ги ограбват.

В навечерието на селските вълнения и бунтове значителна част от селяните в някои райони на страната, въз основа на собствения си политически опит, започнаха да се освобождават от влиянието и политическото ръководство на градските буржоазни елементи и да се стремят към създаване на своя, отделна организация, характерът на която обаче не беше изяснен. Някои от първите пропагандатори на идеята за създаване на отделна земеделска организация се влияеха от социалистическата идеология и от борбите на българската работническа класа и изтъкваха необходимостта от създаването на земеделска „професионална“ организация, по подобие на възникващите по това време работнически професионални организации в отделните клонове на производството. Така се създадоха първите земеделски дружинки или дружби (по подобие на социалистическите дружинки), които се създаваха като организации за взаимопомощ и просвета на своите членове. С това беше сложено началото на процеса за образуване на Българския земеделски съюз (по-късно Български земеделски народен съюз), чиито учредителен конгрес се състоя в края на декември 1899 год.

Като изтъкваме наличието на стремеж към освобождаване от политическото ръководство на градската буржоазия обаче, не трябва да преувеличаваме степента на неговото развитие. Първо, той беше все още начално състояние и второ, проявяваше се открито и доведе до образуване на земеделски дружби само в един ограничен район — част от средна и източна Северна България. Огромната маса селяни, макар да кипяха от негодувание и гняв, се намираха в състояние на политическа неориентираност и не знаеха как конкретно трябва да се борят за подобряване на своето положение и за защита на своите интереси. Само там, дето дейците на Българската работническа социалдемократическа партия сееха социалистическа просвета, където беше станала известна програмата и особено минималната програма на партията, част от бедните и средните селяни си бяха изработили по-определени политически искания, които те отстояваха по време на вълненията и бунтовете. Общо взето обаче, в навечерието и по време на вълненията и бунтовете селската маса не беше нито организирана, нито проникната от общи идейни схващания. Тя се вълнуваше и бореше разпокъсано и стихийно. Образуващият се по това време Български земеделски съюз, макар да положи значителни усилия, не можа да застане начело и да ръководи борбата против въвеждането на натуралния десятък в нейната цялост. Обхватът на неговото въздействие беше твърде ограничен и идеологията му твърде неопределена, за да оглави вълненията и бунтовете в цялата страна. Освен това в избрания на учредителния конгрес на БЗС Централен управителен комитет, както и в някои околийски и местни дружби, имаше търговци, едри земевладелци и буржоазни интелигенти, които водеха примиренческа, а не борческа политика. Впрочем, за това ще говорим по-подробно при разглеждането на самите вълнения и бунтове. Тук ще се ограничим само да подчертаем, че поради горепосочените обстоятелства селското движение в България през 1899–1900 год. се развиваше неорганизирано, стихийно.