Александра Маринина
Пешките падат първи (5)

1.

Жилището на Кира беше малко, но удобно. Когато се прибра заедно с Платонов след ресторанта, тя първо включи чайника, настани Дмитрий в кухнята и отиде да се преоблече. Върна се с дълъг до петите златист халат, който изцяло закриваше красивите й крака, но пък откриваше съблазнителния бюст.

— Слушай, Кира — внимателно подзе Платонов, — все още имаш възможност да ми откажеш помощта си. Не си длъжна да ми помагаш, в края на краищата това може да се окаже сложно и дори опасно. Вече ти казах, че ще трябва да си вземеш отпуск и да седиш с мен в дома си. Помисли си още веднъж. Ако не искаш да рискуваш, просто ще пренощувам при теб и на сутринта ще си отида — и ти никога повече няма да ме видиш, освен случайно, както днес. Ако пък твърдо си решила да ми помогнеш, сега ще ти разкажа всичко поред и подробно, така че ясно да разбираш смисъла на всяка моя молба, същината на всяко мое поръчение. За мен е много важно ти да знаеш всичко и да го разбираш, защото човек, който не е наясно с нещата, лесно може да обърка нещо. Е, какво ще кажеш? Ще си помислиш ли?

— Няма какво да мисля — усмихна се Кира. — Разказвай. Готова съм да изслушам твоята история.

— Ще съжаляваш — предупреди я Платонов.

Всичко се задейства като в добре смазан механизъм.

Дългата тирада, която току-що бе произнесъл, беше съставена от край до край от въдички, на каквито обикновено се хващаха жените. Най-важната от тях беше любопитството, защото той казваше: ако решиш да не ми помагаш, ще си тръгна, без нищо да ти разказвам, а съгласиш ли се — ще ти разкажа всичко, без да скрия нищичко. Имаше също и илюзия за свобода на действията: помисли си още веднъж, вземи решението си. Чиста формалност — щом го е довела в дома си, значи се е решила. Е, и естествено осъзнаването на важността на възложената й мисия. Че трябва да разбира всичко, за да не би, не дай си боже, да обърка нещо, от което зависи толкова много.

— Навремето една учителка ни каза: винаги е по-добре да съжаляваш за нещо, което си направил, отколкото за нещо, което не си направил. Разказвай.

— Добре тогава… — Платонов въздъхна. — Слушай. Преди осем месеца един човек на име Сипко написа до прокуратурата на Русия писмо, че в завода, в който работел, се вършели някакви безобразия. Продукция на ракетостроенето, която във връзка с конверсията останала непотърсена, вместо да бъде предадена за преработка в близки по характер предприятия в Русия, се оказала продадена на някакво дружество с ограничена отговорност. Този Сипко работи в завода като счетоводител и се занимава конкретно с групата на благородните метали, с тяхното отчитане и заприходяване. А тъй като в тези прибори има много и различни благородни метали, с тяхното бракуване и оформянето на документацията за това се занимава също той. И ето че на него никак не му харесало, че приборите, които дотогава винаги отивали за преработка в рамките на същия отрасъл, изведнъж започнали да изтичат в някаква чужда фирма. Разбра ли всичко дотук?

— Дотук — да — кимна Кира. — Да ти налея ли чай?

— Да, ако обичаш. Та значи този гражданин Сипко пише писмо до прокуратурата, от прокуратурата препращат това писмо до нашето министерство и то попада за проверка при мен, защото аз работя в Главното управление за борба с организираната престъпност. Заводът, а който работи Сипко, се намира в Уралск-18, аз отидох там, свързах се със служителя от милицията, който обслужва завода. Той се казваше Слава Агаев. Добро момче, младо, интелигентно. Добре се разбрахме и се сработихме. Сега искам да обърнеш внимание на една подробност — това е важно, Кира. Когато бъде извършено убийство и се започне работа по разкриването и разследването на това престъпление, никой не крие, че се извършва такава работа. Трупът си е труп, фактът на насилствената смърт на един човек е очевиден и на никого и през ум не му минава да скрие това. Когато обаче става дума за злоупотреби и машинации, ситуацията е принципно различна. Никой не вижда подобно престъпление, някои хора може да се досещат за него, дори може да знаят със сигурност, че то се извършва, но за да се види то наяве, трябва да имаш маса документи, които го потвърждават. И дори само един необходим документ да липсва, съдът няма да признае това престъпление. Сипко може да ми е писал какво ли не! Ами ако лъже? Или ако добросъвестно се заблуждава? Или ако иска да си разчисти сметките с някого и клевети невинен човек? Ето по тази причина работата по тези престъпления се води дори не с месеци — понякога и с години. Внимателно, с малки стъпчици, тъй че не дай си боже да подплашиш престъпниците, защото тогава те за три секунди ще унищожат всички документи и с какво после ще докажеш престъпната им дейност? И ето че ние с Агаев започнахме тихо и предпазливо да се разравяме в тези машинации с приборите, съдържащи благородни метали. Обаче гражданинът Сипко не мирясва, нали знаеш, такива хора у нас наричат „народни отмъстители“. Те са свестни, почтени хора, които не искат да се примиряват с недостатъците и да си затварят очите пред явните нарушения, но пък вдигат прекалено много шум, в резултат на което престъпниците успяват да унищожат следите от своята дейност, преди писмото да стигне до милицията. Подобен „народен отмъстител“ не желае да разбере, че има законност, че има съдилища и прокурори, че всяко обвинение трябва да се доказва, да се потвърждава документално. Той не желае да знае колко трудно и бавно ние се сдобиваме с тези доказателства. Написал е човекът писмо до прокуратурата и иска незабавно да види резултата. А резултат, кой знае защо, няма.

Дмитрий изразително разпери ръце, после отпи голяма глътка от силния чай с лимон.

— И тогава гражданинът Сипко пише още едно писмо, с което гневно настоява администрацията на завода най-сетне да бъде вкарана в правия път. Това стана три месеца след първото писмо. Тогава още имах над главата си предишния началник, който добре разбираше нашите проблеми, тъй че прочете писмото на гражданина Сипко и го пъхна в чекмеджето си, дори не ми продума за него, за да не ме ядосва напразно. Работя си аз, опитвам се в Москва да изясня какво представлява това дружество „Артекс“ и кой му е дал лиценз за продажба на приборите в чужбина. Напредвам внимателно, бавно, като крадец в нощта. А Славка Агаев рови в Уралск как се извършва бракуването на тези прибори, как става изпращането им, изравя фактури, сметки и така нататък. Дотук ясно ли е?

— Аха — изхъмка Кира, която точно в този момент беше сложила в устата си лъжичка със сладко. — Продължавай, много е интересно.

— Не те ли дострашава?

— Засега не. Защо трябва да ме дострашава?

— Е, не знам — неопределено изхъмка Платонов. — После аз явно все пак някак съм се издал, защото фирмата „Артекс“ изведнъж ни в клин, ни в ръкав обяви самоликвидацията си, за което публикува и съобщение във вестника, с което предлага на всички, които имат към нея имуществени претенции, да ги предявят до един месец от деня на публикацията на съобщението. Тоест всичко, както си му е редът в света на големия бизнес. И не е възможно да се открият никакви документи за тази фирма — във връзка със самоликвидацията всички документи са унищожени. С една дума — чао, малката, сватбата се отменя във връзка с липсата на младоженец и младоженка. Както разбираш, аз беснея и ми иде да плача, но не и да се самоубия. Първо, в моята богата практика това ми се е случвало неведнъж, и второ, същата тази практика ми говори, че хората, скалъпили историята с „Артекс“, няма да се спрат и няма за миг да станат добри, защото са решили, че са крали достатъчно. Те просто ще намерят друга фирма и ще продължат да вършат същото. Така че шансовете да открия и докажа вината им си остават. Ето защо не се измъчвах дълго заради блаженопочившата фирма, а зачаках кога тя ще се възроди. Сега ще ти кажа още едно важно нещо. Ти сигурно четеш книжки за детективи и знаеш, че всеки оперативен работник си има агентура. Знаеш, нали?

— Разбира се — отново се усмихна Кира. — Решил си да ме просвещаваш ли?

— Защо, не е ли необходимо? Добре, тогава преминавам към главното. Имах си в системата на Министерството на средното машиностроене един човек, казваше се Юрий Ефимович. Той беше изтъкнат експерт по благородни метали, кандидат на науките, автор на няколко книги по специалността си. Но освен че беше превъзходен специалист, той беше и чудесен човек. Това е важно, Кира, слушай внимателно, това е важно, за да разбереш останалото. Обикновено агентите се вербуват чрез компромати. Това са хора, които те мразят, но изпълняват поръченията ти, защото ги е страх от теб, защото имаш нещо компрометиращо срещу тях и ти, грубо казано, ги шантажираш с него. Една по-малка част от агентите работи не от страх пред теб, а за да направи мръсно на ближния. И буквално единици ти сътрудничат, защото споделят твоите възгледи и убеждения. Дето се вика, съвестта им ги води. Човек пази тези агенти като зеницата на окото си, за тях не се водят никакви лични дела и отчети, за да не би някой да ги открие. С такива агенти често се завързват истински приятелства, появяват се дълбока привързаност, чувство за взаимно доверие и подкрепа. Далеч не всеки оперативен работник има такъв късмет в живота и успява да завербува такъв агент. На мен ми провървя. Имах този Юрий Ефимович Тарасов — един безупречно честен и невероятно добър човек, висококвалифициран. Той ми помогна много в работата с уралските прибори. След като „Артекс“ предаде богу дух, в организацията, където работеше Юрий Ефимович, направиха някакви съкращения и ние с него решихме да се опитаме да осъществим една комбинация. Тъй като и без това трябваше да смени работата си, ние задействахме всичките си връзки и го направихме заместник-началник на протоколния отдел в Международния център. Няма да ти пълня главата с подробности, ще ти кажа само, че работата в протоколния отдел щеше да му позволява да получава най-точни сведения за това кои представители, на кои фирми, кога и за колко дни пристигат в нашата страна, както и къде, кога и за колко време заминават работещите в тези фирми руски граждани. След като обнародва съобщението за своето погребение, „Артекс“ унищожи своята документация, но в Международния отдел останаха документи, по които можеше точно да се определи с кои чужди държави, фирми и банки е контактувал покойникът. И ако сега, пролели сълзите си на погребението, опечалените задружно и в същия състав започнеха да посещават друг гостоприемен дом, сведенията за това биха могли да се получат преди всичко откъде? Правилно — от Международния център. Тъй че Юрий Ефимович Тарасов по моя молба започна работа в протоколния отдел. И работи там точно четири дни.

Дмитрий замълча.

— Четири дни ли? — попита Кира. — А после какво е станало?

— А после го убиха — тихо каза Платонов. — Това се случи в понеделник.

— Какво, този понеделник ли? — ужасена попита Кира и кой знае защо, чукна на дърво. — Буквално сега, тази седмица, така ли?

— Да, буквално сега, тази седмица. Но дори само за тези четири дни, през които поработи в Международния център, той успя да открие нашата птица Феникс — фирмата, която се е появила на мястото на „Артекс“. Сега тя се казва „Вариант“. Нагло, нали? Тия момчета не си поплюват. Но по-нататък, Кира, работите тръгнаха още по-зле.

— Че какво по-лошо може да стане? Убили са човек, какво по-лошо от това?

— Само послушай, тогава ще разбереш. Миналата седмица Славка Агаев ми изпрати съобщение, че освен приборите, в този завод има и още нещо. Аз приех информацията, но както се казва, не шибнах конете — вече ти обясних, че моята професия изисква да работим бавно и предпазливо. Да, но когато научих за смъртта на Тарасов, веднага изпратих съобщение в Уралск до Славка: Грабвай под мишница всички документи и по най-бързия начин идвай в Москва! Славка веднага взе самолета и пристигна. В сряда вечерта се срещнахме с него, дойде в министерството, обади ми се от фоайето долу, аз слязох, качих го в колата и го закарах в района на Таганка. Той имаше работа там, при свой роднина, който намерил някакво рядко лекарство за дъщеричката на Славка. И като напук — точно тази вечер по-късно този роднина трябвало да лети за Щатите, затова Славка бързаше толкова, страхуваше се, че няма да го свари, че онзи ще тръгне за летището. Докато пътувахме, той ми разказа, че на работниците от нашия любим уралски завод не можели да им изплащат заплатите, държавата нямала пари. Градчето е малко, всичко се върти около завода, един работник няма откъде да припечели допълнително, тъй че без заплата обстановката става опасна: само една крачка остава до социалния взрив. А заводът имал големи количества златосъдържащи отпадъци от производството, които открай време се изпращали за преработка в други заводи. Но сега ситуацията била стресова, нямало пари и заводът се обърнал към своето министерство с молба да му разрешат да продава тези отпадъци от производството. В министерството се почесали по тиквите и решили да дадат такова разрешение. Общо взето, правилно реагирали. И тогава изведнъж се появява… кой? Точно така, мила — появява се фирма „Вариант“, която изкупува тези златосъдържащи отпадъци на много ниска цена, но пък плаща в брой, така че на работниците може да се изплатят честно отработените заплати. Сега за трети път те моля да слушаш по-внимателно. Отговори ми: на тебе лично трябват ли ти тези златосъдържащи отпадъци от производството?

— За какво са ми? — искрено се учуди Кира. — Какво ще ги правя?

— Е как, нали съдържат злато. А?

— Те може да съдържат всичко — резонно възрази тя. — Но нали трябва да умея да го извличам, а аз не умея.

— Точно така. Отпадъците представляват ценност за хора, които умеят да извличат от тях злато. Сега втори въпрос: представи си, че имаш технология, която позволява от отпадъците да се извлича приблизително половината от намиращото се там злато. Аз пък имам по-развита технология и умея да извличам от тези отпадъци практически всичкото останало там злато. Но щом аз мога да извлека от едно и също количество отпадъци два пъти повече злато от теб, ще бъде справедливо, ако платя на завода за тези отпадъци два пъти по-висока цена от твоята. Така е, нали?

— Вероятно е така — кимна Кира. — Поне от гледна точка на аритметиката ми изглежда правилно.

— Сега виж какво става всъщност. Фирма „Вариант“ обявява, че разполага с технология, която позволява да се извлича от отпадъците не повече от 47% от реално съдържащото се в тях злато. По принцип това е средният показател в нашата страна, тъй че всичко изглежда напълно нормално. В съответствие с това се договаря продажната цена на отпадъците, която после силно се занижава, тъй като плащането е в брой. При плащанията по сметка цените винаги са по-високи, отколкото при плащанията в брой, знаеш ли това?

— Ами чувала съм нещо такова, но никога не съм се замисляла.

— Добре, не се замисляй и сега, просто го имай за сведение. „Вариант“ изразява готовност да купи отпадъците, като плати в брой, експертната комисия оценява тези отпадъци от гледна точка на нивото на реалното съдържание на злато в тях и изхождайки от технологичните възможности за извличане на ценния метал, се договаря продажната цена. Разбираш ли? На всеки етап има възможност да се извърши мошеничество. Ето виж, ще ти покажа с условни цифри, за да ти е по-лесно да пресметнеш. Да предположим, че в действителност във всеки килограм отпадъци се съдържа един грам злато, а комисията пише в заключението си, че не е един грам, а само нула цяло и четири десети от грама. По-нататък: „Вариант“ казва, че може да извлече 47% от златото, тоест от всеки реално съдържащи се 100 грама злато може да извлече не повече от 47 грама. А всъщност той няма намерение да извлича нищо, той ще изнесе тези отпадъци в чужбина, а по тамошните технологии отдавна вече се извличат до 86%. Ние, честни и наивни, смятаме, че ценността на отпадъците за фирма „Вариант“ се измерва с цената на златото, което тя може да извлече, тоест с цената на четири десети от грама на всеки килограм отпадъци. Хайде сега пресметни колко прави това, ако един грам струва например 10 долара.

— Сега. — Кира сбърчи чело. — 47% е приблизително половината, половината от четири десети от грама е две десети. Ако от всеки килограм отпадъци „Вариант“ може да извлича по две десети от грама злато, то за да получи един грам, трябва да купи 5 килограма отпадъци. Следователно от пет килограма може да се извлече злато приблизително за десет долара, ето защо цената на един килограм не трябва да надвишава два долара, инак ще бъде неизгодно. А ако в действителност във всеки килограм отпадъци се съдържа цял грам злато, а и технологията позволява да се извлекат 86%, тогава цената на един килограм отпадъци трябва да бъде осем долара и шейсет цента, не повече. Да не сбърках в сметките?

— Не, Кира, ти си не само красива, но и умна. Сега си спомни, че добрите чичковци от администрацията на завода правят съществена отстъпка на фирма „Вариант“, задето тя плаща в брой, и й вземат не два долара, а само един за килограм отпадъци. В резултат „Вариант“ купува отпадъците на осем пъти по-ниска цена от тази, на която ги продава в чужбина. Осем пъти! Схващаш ли какви огромни печалби са това? Та ето за такива весели празници на дългия долар ми разправи Славка Агаев, докато го карах с колата си към Таганка, където живеел неговият чичо. Взех от него документите за златото, а за приборите му ги оставих. Свалих го пред блока, стиснах му ръката… И това беше.

— Как така „това беше“? — не разбра Кира.

— Убиха го. Изглежда — направо във входа, където живее неговият роднина. Сега, Кира, се приближаваме към най-главното. Дотук чу само предисловието. Вчера следобед ме вика моят нов началник и ми казва, че гражданинът Сипко — нашият неуморен народен отмъстител, отново ме е разкритикувал в поредното си писмо, че съм бил безделник и измамник, той бил свършил своята работа, уведомил компетентните органи, а органите спели дълбоко и не смятали да се събуждат, сигурно били взели подкуп, та да спят по-спокойно. Вика ме началникът и започва да ми задава въпроси, иска да му покажа всички документи, свързани с проверката в уралския завод. А аз съм наясно, че когато става дума за ТАКИВА печалби, нещата сигурно са вързани на най-високо място и човек не бива да вярва на никого, дори на собствения си началник. Буквално всеки може да се окаже предател и провокатор, особено ако е нов човек — тогава винаги има опасност да е бил назначен специално. Нали Юрий Ефимович беше назначен точно по този начин. С една дума документите за златото не биваше да се показват на никого, дори под смъртна заплаха. За този случай бяха хвърлени толкова сили и време, че ако го погубех накрая, за мен нямаше да има прошка. Освен това в онзи момент се сетих за Славка. Бях сигурен, че вече е пристигнал в своя Уралск. Представяш ли си — той, съвсем млад оперативен работник от провинцията, разкрива такъв случай! Аз и без това съм си в главното управление, няма накъде да се издигам повече, но пак щях да се пръсна от яд, ако бях погубил разкритията. Славка обаче тепърва имаше да расте, да прави кариера. С една дума — опънах се на началника, замънках нещо, само и само да не му покажа документите. И не щеш ли, той ми съобщава, че по сметката на фирмата, където работи жена ми, били преведени двеста и петдесет хиляди долара. И знаеш ли кой ги бил превел? Фирма „Артекс“. Нещо като предсмъртно подаръче… Уж задето съм потулвал случая и тихомълком съм го провалил. Още не бях се съвзел от тази новина, когато началникът ми съобщава, че Слава Агаев бил убит. Колеги ни видели да излизаме заедно от министерството, да се качваме в моята кола, а след половин час го намерили мъртъв на улица „Володарски“. И не открили у него документите за приборите. И моят началник ме гледа едно лошо. И аз разбирам, че ме обвинява в корупция и убийство, а аз се виждам в чудо как ще се оправдавам. Откъде са тия пари във фирмата на жена ми — нямам представа. Кой е убил Юрий Ефимович? Кой е заклал Славик? И за всичко това ми се дават десет минути. Излязох от кабинета на началника — уж да отида да взема документите за Уралск, а всъщност хукнах към изхода — и право в метрото. Вероятно са ме обявили за издирване още до вечерта, но до днешната сутрин — със сигурност. Не мога да напусна Москва, пък и не искам, защото преди всичко искам не само да си почина, но и да разбера какво става около целия този случай. Нямам алиби за часа, когато е бил убит Славик. През това време пътувах с колата си сам. Не мога да докажа, че нямам нищо общо с парите от „Артекс“. Хванат ли ме, веднага ще ме тикнат в килия и тогава вече нищо няма да мога да разбера и да докажа, защото документите за златните отпадъци ще попаднат в нечии ръце и цялото дело ще рухне като къщичка от карти. А на мен ми е жал. Когато човек се занимава толкова дълго с един случай, той започва да гледа на него като на свое творчество. И после — аз съм нормален човек, в никакъв случай не искам да вляза в затвора. Ето това беше целият ужас, който ме владееше в метрото в момента, когато ти ме видя. Как ти се видя разказът ми?

— Нормално. — Кира се умълча и започна да доизгребва остатъците от сладкото от чинийката, после облиза лъжичката, потропа със среброто по ситните си, равни зъбки. — И как виждаш моята роля във всичко това?

— Ти трябва да станеш мой глас, мои уши и мои очи. Аз не мога да излизам, защото ме търсят. Не мога никъде да се обаждам от твоето жилище, защото има голяма опасност хората, които търся, да имат на телефона си определител на номера, откъдето са ги търсили, след което е въпрос на три минути да открият адреса, на който се намирам. Ето защо ще се обаждаш само ти и само от кабини, и то от различни части на града. Ще говориш това, което те помоля, и ще ми предаваш отговорите. Ще ходиш където ти кажа и ще ми казваш какво си видяла там. Именно затова трябва да си вземеш отпуск.

— Аха — кимна Кира. — А какво ще правиш ти през цялото това време? Аз ще ходя, ще се обаждам, ще наблюдавам, ще говоря с разни хора, а ти какво ще правиш?

— Аз… — Платонов сви рамене, после огледа кухнята и се усмихна. — Искаш ли да ти ремонтирам апартамента? За всичко ме бива: и таваните да ти боядисам, и тапети да ти налепя, мога да лепя и плочки, да цикля паркет, да шпакловам стени… Ако донесеш материалите, ще ти направя пълен ремонт. Искаш ли?

Дмитрий не лъжеше. Той наистина умееше да прави всичко това, и то добре. Имаше зад гърба си доста ремонтирани апартаменти, чиито стопанки бяха самотни жени „малко над четирийсет“. Платонов умееше да бъде благодарен и не понасяше използвачеството.

2.

Дмитрий се обърна на другата страна и походното легло страдалчески изскърца под силното му тяло. Кира му бе постлала в кухнята, след като той й бе заявил:

— Луд съм по тебе, но това не означава, че ще се държа като грубо животно. Просто запомни: много искам да бъда в едно легло с теб, но ще го направя само когато ти самата го поискаш — нито минута по-рано. Не желая да те поставям в трудно положение, затова повече няма да се връщам към този въпрос. Ако в един момент го поискаш, ще ми кажеш. Нали?

На жената не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Платонов беше повтарял тази фраза много пъти в живота си и тя обикновено действаше така, както на него му бе нужно. Жената се чувстваше привлекателна и желана, което беше важно, за да се поддържа доброто й отношение спрямо Дима, но същевременно обикновено й беше трудно да направи първата крачка. Поканата за леглото се отлагаше, което бе добре дошло. Ако това бе необходимо, Платонов би могъл да демонстрира сексуалните си качества пред всяка жена, независимо от възрастта и външността й — той нямаше такива проблеми, но по възможност гледаше да го избягва. Най-важното бе да създаде атмосфера, да убеди временната си помощничка, че я желае, но търпеливо чака, създавайки при това съвсем незабележими, но абсолютно непреодолими препятствия пред нейните намерения да заяви своето желание. За целта той трябваше да играе ролята на целомъдрен романтик, за когото душата е по-важна от телесните наслади, и Платонов винаги успешно изиграваше тази роля. Разбира се, рано или късно му се налагаше да изпълни „мъжките“ си задължения по отношение на гостоприемната домакиня и тогава го правеше добре и не без удоволствие — изкуството се състоеше в отлагането на този момент колкото може по-близо до края на познанството.

Но тази вечер му се стори, че добре регулираният механизъм не сработва както трябва. Да, очите на Кира пламтяха, когато тя го гледаше, когато обгръщаше с поглед мускулестото му тяло, но в този огън той не забеляза познатата искрица. Тя явно беше силно развълнувана от неочаквания обрат в еднообразния си „библиотечен“ живот, но Дмитрий така и не долови зов на тялото, колкото и да напрягаше вътрешния си усет. Дори му се стори, че Кира въздъхна с облекчение, когато той изрази готовност да спи на походното легло в кухнята.

Намести се по-удобно и започна да се вслушва в долитащите откъм стаята шумове — по навик се опитваше да отгатне какво прави Кира. Ето, разтегателният диван изскърца, тропна вратичката на скрина — Кира застилаше леглото си. После леките стъпки се чуха в антрето, затвори се вратата на банята, чу се шумът на водата от душа. Платонов се опита да си представи голата жена в банята, успя, но не изпита мъжки интерес към нея. Водата спря, по фаянса на плочките едва чуто тропна пластмаса — Кира бе свалила пешкира от кукичката. Бурканче с крем звънна о стъклената полица. Дмитрий имаше чувството, че вижда всяко нейно движение, всеки жест. Скръцна райберът на вратата, Кира излезе от банята. Стъпките замряха почти веднага — явно се бе спряла в антрето. Платонов разбра, че тя иска да влезе в кухнята и не може да се реши. Най-сетне жената приближи до него, без да пали лампата.

— Дима — пошепна тя, — не си ли заспал още?

— Не — отговори той, без да снишава глас.

От опит знаеше, че ако една жена е решила да му каже, че е съгласна на близост, с нея трябва да се говори на висок глас, та атмосферата на интимност да се разруши веднага. Тъмнината и шепотът са най-добрите приятели на съблазънта и най-върлите врагове на целомъдрието.

Неочаквано Кира запали лампата, после приседна на табуретката.

— Искаш нещо да ме питаш ли? — сети се Дмитрий.

— Да. — Тя помълча, не знаеше как да започне. — Знаеш ли, това, което ми разказа… С една дума — звучи доста необичайно. Иска ми се да ти вярвам, но… но не мога. Извинявай, Дима. Не ти вярвам.

Той рязко се надигна и седна, спусна нозе на пода, покрит с линолеум.

— Да си отида ли? — попита хладно.

— В никакъв случай, изобщо нямах предвид това. Изпаднал си в беда — очевидно е, нямаш къде да пренощуваш. Аз ти предложих помощта си и нямам намерение да се отричам от думите си. Просто ми се струва, че ме излъга и нещастието ти се състои в нещо съвсем друго, а не в това, което ми разказа.

— Казах ти истината. Как мога да те убедя?

— Наистина ли работиш в Министерството на вътрешните работи?

— Наистина.

— Можеш ли да ми покажеш документите си?

— Ама разбира се — облекчено се разсмя Платонов. — Трябваше да го направя веднага. Извинявай. — Протегна ръка към окаченото на стола сако и извади от джоба му служебното си удостоверение. — Ето, заповядай.

Кира внимателно прочете всичко, което беше написано в удостоверението, и се усмихна.

— Значи си подполковник?

— Защо, не приличам ли на подполковник?

— Никога не бях виждала истински подполковник от МВР. Само на кино. Нали не ми се сърдиш?

— Моля ти се, всичко е наред. Би било странно, ако беше повярвала само на думите ми, особено като се има предвид, че се познаваме едва от няколко часа.

В кафявите й очи Дмитрий отново улови отблясъци от онзи огън, който ги правеше да приличат на изгарящо-горещ течен шоколад.

— Да те събудя ли утре или сам се събуждаш? — попита тя, сякаш нищо не се бе случило.

— Аз ще се събудя сам — веднага щом ти станеш. Имам лек сън.

— Лека нощ тогава. Да не ти е студено? Искаш ли да ти донеса още едно одеяло?

— Благодаря, няма нужда. Много ми е добре тук, наистина. Благодаря ти.

Кира угаси лампата и се прибра в стаята си. Дмитрий чу как тя запали аплика над дивана и легна. Това беше, помисли си той, временното убежище е намерено, сега трябва да помисля какво да правя с това обвинение в убийство и във вземане на подкуп.

3.

Вдовицата на Юрий Ефимович Тарасов с всички сили се стараеше да се владее. Отново и отново отговаряше на въпросите на Юра Коротков за покойния й съпруг, подробно описваше всички стъпала в служебната му кариера, разказваше за неговите колеги, другари и приятели, за характера и увлеченията му.

— Кажете, Клавдия Никифоровна, никога ли не сте имали чувството, че в живота на Юрий Ефимович съществува някаква страна, до която той не ви дава достъп?

— Вече ви казах — не е имало такова нещо. Живяхме заедно повече от трийсет години, нали разбирате…

Очите й се напълниха със сълзи, но тя успя да се въздържи и да не се разплаче.

— Някога да сте имали усещането, че Юрий Ефимович се страхува от нещо? От някакво събитие или може би от някакъв човек?

— Страхуваше се от инсулт. Страхуваше се да не се парализира. Разбирате ли, имаше високо кръвно и много се страхуваше… Пазеше диета… Разбирам, вие питате за други страхове.

— А защо имате три кучета? — внезапно попита Коротков. — Апартаментчето ви е малко, сигурно ви е тясно.

— О, това ли… — Клавдия Никифоровна се разрида.

На Коротков му стана неудобно, но трябваше да зададе този въпрос. Анастасия му беше казала непременно да попита за какво са му били на Тарасов три кучета, и то служебни, а не декоративни. Какво се бе захванала Каменская с тези кучета — никак не му беше ясно, но щом го бе помолила, той трябваше непременно да го направи. Юра често повтаряше, че „главата на Аска е някак странно подредена“, затова се отнасяше сериозно към молбите и поръченията й, дори да не разбираше техния смисъл и цел.

— Отначало имахме само Наркис, той е най-големият, вече е на осем години. Медалист, елитно куче. Още от тригодишен го вземат за планирани оплождания. Когато беше на пет, отидохме на вилата, а там нали знаете как става — любов и тем подобни… С една дума — съседите ни по вила имаха женска овчарка, с добро потекло, нищо лошо не мога да кажа, та когато Наркис стана татко, стопанинът на Елза ни донесе две кученца. Оплождането не беше планово, от клуба не пожелаха да вземат кученцата — къде да ги дяваме? Съседът си остави половината, даде на нас другата половина — продайте ги, ако искате. Юрий Ефимович взе мъничетата и ги занесе на Птичи пазар. А там при него дошла някаква компания кавказци с момиче — всичките пияни. Госпожицата видяла едното кученце и започнала да настоява — купете ми го, и то веднага. Един от мъжете подал пари, много, дори не попитал за цената, просто извадил пачка хилядарки и се опитал да ги даде на Юрий Ефимович. И представете си, Юра не могъл да даде кученцето. Само като си помислил, че това е моментна прищявка на тази пияна госпожица, а след десет минути мъничкият ще й се изпишка на палтото и тя ще го захвърли насред улицата, ще го остави безпомощен да замръзва и да умира, сърцето не му дало да го стори. Не приел парите и веднага си тръгнал от пазара. Спомням си, че когато се прибра, просто не беше на себе си. Клава, рече, прости ми, голям глупак съм, не мога да продавам кучета, сърцето ми се къса — та това са живи същества, а аз трябва да ги дам кой знае в какви ръце. Отиде на пазара и следващата неделя и пак се върна с кученцата. Не могъл. А след две седмици вече аз му казах да не ги продава — бяхме свикнали с тях, все едно с деца. И знаете ли кое е странно? Наркис сякаш чувстваше, че искаме да продадем децата му. И двата пъти, когато Юрий Ефимович тръгваше за Птичи пазар, Наркис виеше като по покойник, стоеше пред вратата, пъхаше се в краката му, пречеше му да излезе. Хем не е майка, но явно пак усещаше нещо.

— Сигурно ви е било трудно и с трите кучета? — съчувствено попита Коротков. Аска му бе наредила непременно да разбере дали покойният е бил страстен привърженик на чистотата и реда, тъй че темата за трите кучета му позволяваше плавно да премине към интересуващия го въпрос. — Косми, кал, специално готвене…

— Трудно беше. — Вдовицата слабо се усмихна. — Апартаментът е малък, нали виждате, а кучетата са големи. Разбира се, че беше трудно. Но някак се научихме да не обръщаме внимание на неудобствата. Вярно — кал, козина, постелки, паници… Разбира се, в началото се опитвахме да поддържаме чистотата и реда на предишното ниво, а после се примирихме. Каквото е, такова. Но пък колко радост ни доставят — нямате представа! Ами че те са като хора, всеки си има свой характер, свои особености. Единият има алергия към свинско, другият не може да понася апарата за кръвно налягане. Страхуваше се от него, представяте ли си? Щом Юрий Ефимович извадеше апарата, Фред, когато беше мъничък, се втурваше при мен и започваше да скимти. Какво ли страшно виждаше в този апарат? Сега, когато порасна, вече не бяга, пази достойнството си, но въпреки това очите го издават, че не обича този апарат. Седи, гледа Юрий Ефимович, а по муцуната му изписана мъка и тревога. Абе какво да ви обяснявам! Те са членове на нашето семейство, винаги сме ги обичали като собствени деца.

— Юрий Ефимович сигурно е бил добър и мек човек?

— Добър — да. По-добър човек не съм срещала в живота си. Обаче мек… — Клавдия Никифоровна погледна Коротков някак странно. — Не бих го нарекла мек.

— Защо? Неотстъпчив ли беше? Упорит, така ли?

— Трудно е да се обясни — поклати глава вдовицата. — Просто така го чувствах. Ако поискате да ви приведа пример, от който да личи, че не беше мек, сигурно няма да мога да го направя. Но вътрешното ми усещане винаги беше именно такова: добър, но корав.

— И все пак, Клавдия Никифоровна, защо? Това е важно за мен, разберете. Само ако познавам с подробности характера на мъжа ви, ще мога да си представя какво толкова може да е направил, че накрая е загинал. С какво и на кого може да е попречил, кой може да е поискал да му отмъсти, да си разчисти сметките с него. Моля ви, Клавдия Никифоровна, опитайте. Разбирам мъката ви, разбирам колко ви е тежко да говорите за мъжа си, но трябва да го направите. Ще ми помогнете ли?

4.

Лена Русанова гледаше слисано капитан Лесников и мълчеше. Защо този красив, строг милиционер я разпитва за Дима? С какво се е провинил той? Какво може да му се е случило?

— Лена, не бива да мълчите. Съпругата на Платонов ни каза, че през нощта в сряда срещу четвъртък Дмитрий не е нощувал в дома си. Вашият брат е сигурен, че е бил при вас. Вярно ли е?

— Какво толкова ви интересува? — рязко отвърна тя. — Дори да е бил при мен, какво ще промени това? Защо сте ме заразпитвали?

— Не сте права — меко отвърна Лесников. — В четвъртък сутринта Дмитрий е отишъл на работа, посред работния ден си е тръгнал, без да се обади на никого, и ние и досега не знаем къде е. Явно случило се е нещо важно, нещо, което го е накарало да напусне работното си място и сега да се укрива някъде. И това важно нещо може да се е случило или сутринта в четвъртък, или в сряда. И щом в сряда вечерта е бил при вас, може да ви е разказал нещо или поне да е споменал за някакво важно събитие.

— Нищо не ми е разказвал. Той изобщо никога не ми разказваше за работата си. Сякаш не знаете! — презрително подвикна тя. — И брат ми е същият — излишна дума не може да се чуе от него.

— А за какво обикновено си говорехте с Дмитрий?

— Не е ваша работа! — ядно тръсна Лена. — Не и за работата му във всеки случай.

— Кажете ми — внезапно смени посоката на разговора Лесников, — Дмитрий много ли четеше?

— Дали четеше? — повтори въпроса тя, като дори се позапъна. — Какъв странен въпрос.

— И все пак?

— Ами… струва ми се, че не. Той няма много време за книги.

— Откъде знаете? Питали ли сте го за това?

— Не, защо — и така си личеше.

— По какво си личеше?

— Ами например започнех ли да му разказвам за някой нашумял роман или повест, виждах по реакцията му, че за пръв път чува за това.

— А вас това не ви ли дразнеше? Извинете, Лена, но вие учите в консерваторията, човек на изкуството сте, вероятно имате високи изисквания към общата култура на един човек, а Дмитрий, изглежда, не е отговарял твърде на тези изисквания. Примирявахте ли се с това?

— Говорите глупости! — каза тя ядосано и малко високомерно. — Ценността на един човек не се състои в броя на книгите, които е прочел, а в отношението му към другите хора. Да, Дима не знае кой е Губерман, не е гледал нито една пиеса на Тенеси Уйлямс и никога не е слушал музиката на Губайдулина, но винаги се е отнасял с уважение към хората и никога не ги е унижавал. Той изобщо почти никога не е казвал нещо лошо за когото и да било.

— Имахте ли общи приятели? — с невинен тон се заинтересува Лесников.

Момичето се държи нахакано, но не защото е такова по природа, а от стъписване и уплаха, тъй че на него няма да му струва големи усилия да я накара да каже всичко, което той иска да чуе. Трябва само да направи така, че тя да не почувства как я подвежда.

— Не. — Лена помълча малко, вперила поглед някъде в пода. — Никъде не ходехме заедно, беше ни достатъчно да сме само двамата, никой не ни трябваше — добави внезапно.

— А за какви хора ви е разказвал Дмитрий? Кого е преценявал? Нали току-що ми казахте, че никога не е унижавал хората и не е говорил лоши неща за когото и да било. Кого имахте предвид?

— Никого конкретно. — Тя сви рамене. — Понякога ми говореше за хора, които аз изобщо не познавам.

— Например?

— Ами например когато дойде в сряда, беше много тъжен и каза, че е умрял един много добър и достоен човек. Помоли да му налея малко водка и пи за бог да прости. Знаете ли, стори ми се, че малко оставаше да заплаче. Естествено аз разбирам, че за покойниците не се говори нищо лошо, но щом той реши да пие, за да помене душата на този човек — не пред хората, а сам, сякаш за себе си, това значи, че…

Тя отново се запъна и млъкна. Игор не прекъсна мълчанието й, за да не би да стресне момичето — разбираше, че сега ще чуе най-важната информация от целия този разпит.

— Господи, колко лошо формулирам! — ядосано въздъхна тя. — Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се, че разбирам — предпазливо отговори Лесников. — Искате да кажете, че съществуват такива неща като морален дълг и че много от нас са големи майстори да го отдават пред хората, на всеослушание, ала малко са тези, които са способни да не го забравят и да го отдават тихо и насаме със себе си. Освен това Дмитрий вероятно е бил способен на силна привързаност и предано приятелство, а и това не е присъщо на много хора. Така ли е?

— Да, да, така е — припряно и нервно заговори момичето. — Но ако Дима наистина е изчезнал, както ми казвате вие, не разбирам как неговата способност да се привързва силно ще ви помогне да го намерите. Казах ви неща, които не биваше да ви казвам, подведохте ме, това не е честно. Вървете си, ако обичате. Повече няма да отговарям на въпросите ви. Вървете си!

— Добре, Лена, сега ще си тръгна, но може би ще ми кажете кой е бил човекът, който е умрял и когото Дмитрий е поискал да помене?

Лена стана от дивана и се изопна с целия си невисок ръст. Очите й гневно святкаха, устните й побеляха.

— Вие постъпвате подло, чувате ли — подло! Принуждавате ме да ви преразказвам думи, които са били предназначени само за мен. Принуждавате ме да предавам Дима. Да, вие ме надхитрихте и в един момент аз започнах да говоря прекалено много, но се разкайвам за това, а вие сте се вкопчили в гърлото ми и настоявате… — Тя се задъха от ярост и беше готова да избухне в плач. — Вървете си!

Вече застанал на вратата, Игор Лесников изведнъж се обърна към нея.

— Лена, не искам да ме смятате за негодник, затова още отсега ви предупреждавам: щом не искате да разговаряте с мен, ще помоля брат ви да ви зададе същите въпроси. На него няма да можете да не отговорите. Така че за да не си мислите, че се опитвам да ви надхитря и затова пращам при вас Сергей, за да измъкне от вас някакви тайни, казвам ви за това свое намерение предварително.

— Защо? — студено попита тя, вече успяла напълно да се овладее. — Свирите на тънката струна на благородството?

— Свирите вие, а не аз, и не на струната на благородството, а на цигулка. А аз се опитвам да спася приятеля ви Платонов. И ако на вас ви харесва да ми пречите, лично аз не изпитвам удоволствие от това. Всичко хубаво.