Александра Маринина
Пешките падат първи (6)

1.

Телефонът в кабинета на следователя от районната прокуратура Казанцев иззвъня в момента, когато Валерий Петрович не без удоволствие правеше любов с една младичка практикантка от юридическия факултет на университета. Казанцев нямаше на главата си особено спешни дела, които да го принудят самоотвержено да дойде на работа в събота, но нямаше и самостоятелен кабинет, за самостоятелно жилище пък да не говорим, ето защо, за да укрепи взаимоотношенията си с практикантката, той се бе принудил да пожертва единия от своите два почивни дни.

Валерий Петрович беше висок и притежаваше толкова могъщ бас, че когато добросъвестно се опитваше да говори тихо, присъстващите имаха чувството, че в стаята се разнася равномерно ниско бучене.

Иззвънелият телефон беше точно до ухото на легналото на бюрото момиче. То недоволно надигна глава и въпросително погледна Казанцев. Валерий Петрович взе слушалката, при което другата му ръка остана върху гладкото бедро на бъдещото светило на следствената дейност.

— Валерий Петрович? — разнесе се в слушалката непознат женски глас.

— Аз съм, какво обичате?

— Дима Платонов ме помоли да ви напомня за Катя от Омск.

От изненада Казанцев отдръпна ръката си от уютното място, където тя бе лежала толкова удобно и уверено.

— Спомням си Катя от Омск — овладя гласа си той. — Какво става с Дима?

— Всичко с него е наред, не се тревожете. Има една молба към вас. Ако обичате, проверете кой на „Петровка“ се занимава с разследването на убийствата на Юрий Тарасов от Международния център и Вячеслав Агаев от Уралск-18. Имената на детективите, техните служебни и домашни телефонни номера, кратки характеристики. Кога и къде да ви потърся отново?

— Обадете ми се вкъщи между седем и осем довечера. Имате телефонния ми номер, нали?

— Триста деветдесет и четири, десет, петдесет и девет?

— Точно така. Кажете на Дима, че ще свърша тази работа.

Той още не бе успял да завърши последната си фраза, когато в ухото му нахлуха силните и чести сигнали на приключилата връзка.

Казанцев хвърли поглед към часовника. Да изгони момичето веднага би било грубо и не по джентълменски, трябваше на бърза ръка да завърши толкова приятно започнатата работа и да го изпрати до изхода. Изпълнението на молбата на Димка можеше да му отнеме много време, но той не можеше да не я изпълни. Още по времето, когато учеха заедно в милиционерската школа, Валера Казанцев се заплете в тягостна и грозна история с една студентка от педагогическия институт. Историята беше толкова неприятна, че на Валера му се наложи да събере доста мъжество, за да я разкаже само на един човек — на Дима Платонов. Момичето се казваше Катя и оттогава думите „Катя от Омск“ се превърнаха в нещо като парола, означаваща ситуация, при която от двамата се изисква пълно взаимно доверие, незабавна помощ и строга конфиденциалност. През последните двайсетина години по-често следователят Казанцев, отколкото оперативният работник Платонов, бе произнасял тези магически думи.

— Благодаря ти, малка моя — учтиво каза Валерий Петрович. — Искаш ли довечера да отидем някъде?

— Да си тръгвам ли? — обидено попита практикантката.

Последните петнайсет минути бяха показали, че разследването на криминални дела е останало единственото нещо в живота й, по което още би трябвало да попрактикува. Всичко останало тя умееше да прави превъзходно и не се нуждаеше от никаква допълнителна практика.

— Миличко, нали чу, че ми се обадиха по телефона, изникна една спешна работа.

Казанцев бързо опипа костюма си, за да провери всичко на мястото си ли е, всички копчета закопчани ли са, после оправи поличката на момичето и нежно го погали по рамото.

— Всичко е наред. Хайде, ще те изпратя.

— Някаква жена ти се обади — упорито възрази практикантката, не помръдна от мястото си и бързо прибра ръцете си зад гърба, за да не поеме чантичката, която вече й подаваше Казанцев.

— Тя се обади по работа. Именно с тази работа трябва да се заема, и то веднага. Хайде, миличко, нека не се препираме, да си кажем довиждане до понеделник.

Момичето си тръгна, като се връцна наскърбено, а Валерий Петрович Казанцев седна зад бюрото си и започна да върти шайбата на телефона.

2.

След Казанцев Кира се обади на Сергей Русанов, на когото каза абсолютно същите думи, които Дмитрий й бе наредил да предаде.

— Дима иска да ви даде едни документи…

— Къде е той? — нетърпеливо я прекъсна Русанов. — Трябва да говоря с него лично.

— Не е в Москва — отговори Кира, следвайки безпрекословно получените от Платонов инструкции. — Замина и ми остави едни документи, които трябва да ви предам.

— Закъде замина?

— Не знам.

— Какви са тези документи?

— Не съм ги чела. Те са в запечатан плик, Дима ми забрани да го отварям. Ще го оставя утре сутринта в гардероба на Киевската гара. Клетка номер двайсет и седем, кодът е шест-две-девет-пет.

— Откъде сте сигурна, че клетка номер двайсет и седем ще бъде свободна, когато отидете утре на гарата?

— Заех я тази сутрин. А утре ще поставя там документите. Ако искате да предадете нещо на Дима, оставете в клетката бележка. Възможно е той да се свърже с мен.

— Дайте ми телефонния си номер за всеки случай — поиска Русанов.

— Нямам телефон — невъзмутимо отвърна Кира. — Скоро се преместих в нов квартал, телефоните не са прекарани. Довиждане, Сергей Георгиевич.

— Почакайте! Почакайте, госпожице, една минутка.

— Моля?

— Кажете на Димка, че ситуацията е много лоша. Търсят го усилено, снимката му е изпратена във всички областни управления на вътрешните работи. Не знам къде се крие, пък и не ме интересува. Нека си седи в убежището и да не си подава носа навън. Когато напрежението поспадне, ще го предупредя, а засега и през ум да не му минава да се показва навън. Кажете му още, че аз не вярвам в приказките, че бил виновен. Включиха ме в групата за разследване убийството на момчето от Урал, така че постоянно ще бъда в течение на всичко. Ще го спася. Ще му предадете това, нали?

— Добре, ще му предам.

Кира затвори телефона, излезе от телефонната кабина, качи се на тролея, който обикаляше Садовое колцо, по посока към метрото. До дома й не беше близо, но Дима специално я бе помолил да се обади от центъра, най-добре — от някоя кабина близо до Садовое колцо. Ако се случеше невероятното и Кира попаднеше от първия път на подслушван телефон, за три минути милицията не би могла да стигне до нея: този централен район винаги беше претъпкан с коли, на всяко кръстовище постоянно ставаха задръствания.

Когато влезе вкъщи, не чу нищо, освен абсолютна тишина. Нито звук, нито шумолене. Да не би гостът да си е тръгнал?

— Дима? — колебливо го повика тя.

В отговор — нищо. Мълчание. Кира бързо свали ботушките си и без да съблича шлифера, влезе в кухнята. Платонов спокойно стоеше в ъгъла и наблюдаваше вратата.

— Защо не се обаждаш? Вече се притесних, че си си тръгнал.

— Трябваше да бъда сигурен, че се прибираш сама — тихо отговори той.

— Ти какво, нямаш ли ми доверие? — възмути се Кира.

— Извинявай, но нали и ти снощи поиска да видиш документите ми. Ами ако беше срещнала на улицата някоя приятелка или съседка и тази приятелка или съседка беше дошла заедно с теб да й дадеш кибрит или сол? И утре целият блок научеше, че у Кира живее непознат мъж?

— Ти да не ме смяташ за абсолютна глупачка? — обиди се тя. — Да не си мислиш, че имам в главата си гънка и половина и ще довлека вкъщи първата срещната приятелка, за да се похваля с новия си приятел?

— Моля ти се, разбира се, че не — миролюбиво каза Платонов, седна до масата и извади цигарите си. — Просто прекалено добре знам как заради някакви глупави случайности един внимателно планиран замисъл може да се провали. Съседката например може да се окаже твърде нахална и да се домъкне в апартамента ти въпреки твоята съпротива. И изобщо знае ли човек… Хайде разказвай.

Кира му докладва накратко за двете си обаждания по телефона.

— Довечера ще трябва да отидеш отново до центъра. Ще отнесеш документите на гарата, ще ги сложиш в клетка номер сто двайсет и седем…

— В номер двайсет и седем — поправи го Кира.

— Казах — сто двайсет и седем. Утре сутринта ще се обадиш на Русанов, ще се извиниш и ще кажеш, че нещо си сбъркала.

— Но защо, Дима? Нали каза, че Русанов ти е приятел. Нямаш ли му доверие?

— Мила моя, когато над теб надвисне обвинение във вземане на подкуп и две убийства, ти ще изгубиш доверие и в самата себе си. Ще седиш и ще мислиш: Много добре си спомням, че не съм вземала пари и не съм убивала хора, но нали и в милицията хората не са глупаци и щом толкова сериозно ме подозират, значи имат солидни доказателства. Ами ако наистина съм направила всичко това, само че не си спомням? С една дума довечера документите трябва да се оставят в клетката, а после да се обадиш на Казанцев. Той ще ти казва имената и телефоните, но ти не бива нищо да записваш, трябва всичко да запомниш. Ще можеш ли?

— Ще се постарая — засмя се Кира.

— Да, моля те, постарай се. След като говориш с Казанцев, веднага се обади тук — два сигнала, после три, после четири и после аз ще вдигна, така ще бъда сигурен, че си ти. Ще ми преразкажеш каквото е успял да научи Казанцев и тогава може би ще те помоля да му се обадиш отново.

— А утре ще ти трябвам ли?

— Може би. Някакви планове ли имаш?

— Нали вече ти казах, че родителите ми живеят постоянно на вилата и аз винаги в събота или неделя трябва да им нося продукти. Но първо, това няма да ми отнеме цял ден, мога да не оставам там, а просто да занеса чантите и веднага да се върна, и второ, ако наистина ще ти бъда нужна през целия ден, мога да тръгна късно довечера, с последната мотриса, а утре рано сутринта да се върна. Защото през нощта не съм ти нужна, нали така?

— Кира, постъпи така, както на теб ти е удобно — смути се Платонов.

Разбира се, той би предпочел тя да замине вечерта и сутринта да се върне. Така той ще може спокойно да се наспи, без да се вслушва в шумовете откъм стаята и без да трепва всеки път, когато му се стори, че Кира се кани да стане от леглото и да дойде при него в кухнята. Платонов още веднъж мислено се зачуди защо ли тази красива и явно неглупава жена не предизвиква влечение у него. Нима дотолкова е излязъл от релси, че може да мисли за една млада, привлекателна жена единствено като за помощник и опора в нещастието, като за стопанка на неговия временен пристан?

— Добре, ще видим как ще тръгнат нещата довечера — реши тя. — Може пък всичко да свърши благополучно и ти да се прибереш в дома си.

— Дори не мечтай за такова нещо — засмя се Платонов. — При подобни дела няма бързи резултати, ще падне голямо разтакаване.

— Колко голямо?

Изведнъж на Платонов му се стори, че Кира се напрегна. В тъмните й очи той отново видя разгарящия се пламък и отново не можа да разбере какъв пожар пламти в нея. Снощи тя, като тактична и гостоприемна домакиня, не го попита колко време смята да живее в апартамента й. Човекът е изпаднал в беда и се нуждае от помощ и щом ти доброволно му предлагаш тази помощ, някак си е неприлично да питаш колко време ще си му нужен. Днес, след като се е успокоила и е поразмислила, тя естествено иска да разбира перспективата по-определено. Може да е свободна временно, да очаква след известно време да дойде постоянният й приятел и присъствието на Дмитрий Платонов в дома й да представлява неудобство.

— Ще отнеме най-малко седмица — твърдо отговори той. — И нека се разберем още отсега, Кира. Щастлив съм, че те срещнах вчера и ти изрази готовност да ми помогнеш, но аз гледам на това като на неочакван и незаслужен подарък от съдбата, който също съдбата може да ми отнеме всеки момент. Искам да кажа, че веднага щом моето присъствие в дома ти започне дори мъничко да те обременява, ако ти причини дори най-дребното неудобство, аз веднага ще си тръгна и ще те оставя на мира. При което няма да си мисля, че ти — такава зла и жестока, си изгонила мен — такъв нещастен и бездомен, на улицата. Ще ти бъда благодарен за всичко, което направи за мен, и ще смятам, че съм ти длъжник до края на живота си.

Огънят в шоколадовите й очи угасна, те отново станаха спокойни и матови. Тя мълчаливо сложи яденето да се стопли, като току се усмихваше на Дмитрий. Той се почувства невероятно спокоен и уверен край тази толкова усмихната и уравновесена жена.

Внезапно тя прекъсна мълчанието.

— А откъде си сигурен, че клетка номер сто двайсет и седем ще бъде свободна?

— Защото вчера сутринта заех две клетки: номера двайсет и седем и сто двайсет и седем. Имат еднакъв код.

— Всичко си предвидил — одобрително кимна Кира. — Аз нямаше да се сетя.

Кой знае защо, похвалата й го зарадва. „Нима искам да й се харесам? С мен стават някакви странни чудеса“ — смаяно си помисли Платонов. Той продължаваше внимателно да я наблюдава, правеше му силно впечатление колко е грациозна и същевременно колко пестеливи са движенията й. Тя не се суетеше, не правеше излишни жестове, не размахваше ръце и не се луташе безцелно из кухнята. Дори когато стоеше неподвижно до печката, бъркайки в тенджерката нещо очевидно вкусно, ако се съди по аромата, гърбът и раменете й бяха равни, наистина малко прегърбени, но не огънати, както обикновено става с хората, които „завалят“ на десен или на ляв крак, пренасяйки върху тях центъра на тежестта.

— Кира, била ли си омъжена? — изведнъж ни в клин, ни в ръкав попита той.

Тя се обърна и топло се усмихна на Дима:

— Бях, но съвсем за кратко. И отдавна. Вече успях да го забравя…

3.

На свекърва й, й бяха достатъчни три месеца, за да разведе Кира със сина си. Бяха се оженили много набързо и тя не успя да предотврати сватбата, за сметка на това след бракосъчетанието разгърна активна дейност.

— Никаква шапка няма да ти става — високомерно заплаши тя сина си.

— Какво общо има тук шапката?

— Ами общото е, че ще ти пораснат рога, преди да си се опомнил. Жена ти е прекалено красива, за да можеш да се надяваш на верността й.

— Мамо, как можеш… — възмущаваше се Саша. — Кира не е имала никого преди мен, не е някоя уличница.

— Точно така, синко, не е уличница — кимаше в знак на съгласие майка му. — Но тя нищо не умее и не може да постигне нищо в живота сама. Няма образование, не е и кой знае колко природно интелигентна, значи смята да проправя жизнения си път с помощта на тялото си. Разбира се, че не е имала никого преди теб, че как иначе? Та тя е планирала да улови златната рибка, а за целта кукичката трябва да бъде в девствено състояние.

— Мамо!

— Какво „мамо“, какво „мамо“! — свадливо го имитираше майка му. — Тя успя да се напъха в прилично семейство, а знаеш ли после какво ще стане? Ще започне да спи с приятелите ти, за да ти помогнат да я уредиш на добра служба в някоя фирма, после ще спи с началника си, за да я издигне в службата, а после, току-виж, започнала да си ляга и с твоите началници — за да издигнат по-бързо и теб. Тя си няма собствен мозък, за да постигне нещо сама, следователно ще експлоатира тялото си. Вече е на двайсет и две, защо още не е опитала да получи някакво образование? Защото не й достигат ум и трудолюбие. Бива я само за креватна гимнастика.

Свекървата не криеше мнението си по въпроса и го изказваше, без да снишава глас. След три месеца търпението на Кира се свърши и след един дълъг и много сериозен разговор с мъжа си, при който се разбра, че Саша няма навик да спори с майка си и не ще успее да наложи волята си, младата съпруга си събра багажа и се върна при родителите си.

Половин година по-късно Кира влезе да учи във вечерен институт и на двайсет и осем години получи диплома за висше образование със специалност „библиотечно дело“. Дипломата не й беше особено необходима за работата, защото както на осемнайсет години бе започнала да работи в библиотека „Раритет“, така и щеше да си продължи чак до пенсия, но уязвеното й самолюбие търсеше удовлетворение. Беше й скучно да учи, но тя упорито ходеше на лекции, зубреше конспекти и пишеше контролни, за да докаже на Саша и майка му колко не са били прави за нея. Известно време след развода тя все още обичаше бившия си съпруг, затова мнението му не й беше безразлично. После любовта отмина, но тя не напусна института. Не й беше в характера да изостави по средата нещо вече започнато.

4.

Кира излезе и Платонов се приготви за мъчителното очакване. Беше само шест часът, докато тя стигнеше до гарата и оставеше документите в клетката, щеше да стане седем, после трябваше да търси Казанцев, той й беше казал да му се обади между седем и осем, но Валерка открай време си беше разпилян и несериозен, тъй че можеше да се прибере и в десет, и в единайсет. И през цялото това време Кира щеше да се скита като бездомна котка по улиците, от кабина до кабина, а той, Платонов, щеше да се лута из чуждия апартамент, хипнотизирайки с поглед телефона.

Кира неслучайно го похвали, той наистина прояви доста предвидливост, като зае в гардероба на гарата едновременно две клетки с подобни номера. В министерството приятелството им с Русанов не беше тайна за никого, затова не беше изключено веднага да са започнали да подслушват телефона на неговия най-близък и стар приятел с надеждата, че беглецът ще му се обади. А Серьога дори не знае, че телефонът му се подслушва. Клетка номер двайсет и седем не се намира в залата, където е номер сто двайсет и седем, и ако разговорът между Кира и Русанов е стигнал до нечии уши, те ще причакват Кира близо до двайсет и седем, а тя през това време спокойно ще остави документите в съседната зала, където никой не я очаква. А пък да съобщи на Русанов утре, че клетката е с друг номер, е въпрос на техника и съобразителност. Може Кира да му се обади и да каже например, че не бива да забравя пет пъти по двайсет или три пъти по трийсет плюс десет. Абе има много начини, не е трудна работа.

5.

В залата на гардероба при Киевската гара те влязоха заедно. Огледаха се, намериха клетка номер двайсет и седем, прецениха къде ще е най-добре да застанат, за да я държат постоянно под око и същевременно самите те да не бият на очи. Набелязаха си няколко точки, за да не стърчат на едно и също място и някой да се запита защо са там: кой знае колко щяха да чакат, не беше изключено да дремят до утре сутринта.

Бяха братовчеди, но външно много си приличаха. По-възрастният наближаваше петдесет, а по-младият беше малко над трийсет, тъй че при желание спокойно минаваха за баща и син, само трябваше правилно да се облекат, така че да състарят малко по-възрастния и съответно леко да подмладят по-младия.

По-младият от братовчедите се настани между редиците метални шкафове с клетки, по-големият излезе на перона да запали цигара и да огледа къде може да се хапне, да се купи вода, да се поседне на пейка, да се отиде до тоалетна. След двайсет-трийсет минути той щеше да се върне и да смени по-младия на поста около двайсет и седма клетка, докато братовчед му се поразтъпче наоколо. Все още не бе нужно да се напрягат особено — щом е казала, че ще остави документите в гардероба утре, най-вероятно ще го направи днес следобед. Дългогодишните наблюдения ги бяха убедили, че най-често се прави точно така. Никой глупак няма да иде при скривалището точно по времето, за което е съобщил — това са азбучни правила на детективската професия. Тоест час-два може да постоят спокойно, а вече след четири ще започне истинската работа. Тогава един от тях ще трябва да бъде постоянно в залата, а другият — на перона, запазвайки визуалния контакт.

Размотаваха се така почти до седем часа, когато по-възрастният братовчед усети, че нещо става. През залата бавно мина много красива жена с къдрави кестеняви коси. И макар че не спря пред клетка номер двайсет и седем, а премина в другата зала, наблюдателят с някакво дванайсето чувство разбра: тя е. Дали долови някакво напрежение, което тя излъчваше, или като добро куче усети миризмата на страха, а може би си каза думата и дългогодишният му опит. Той лениво се прозя, без да се прикрива с ръка, и с крайчеца на окото си видя как братовчед му, който бе застанал на перона и го наблюдаваше, прие сигнала и бавно се запъти към следващата зала. По-възрастният излезе на перона, сега те си смениха ролите. През прозореца той виждаше братовчед си, облегнат на стената в ъгъла, и жената, която отваряше вратичката на клетка номер сто двайсет и седем. Стар трик, помисли си по-възрастният, добре известен, но въпреки това ефективен, ако нямаш пълно доверие на някого и искаш да провериш доколко е добросъвестен партньорът ти. Ако той излезе честен и се досети, че са го проверявали, винаги можеш да се направиш на луд — сбъркал съм номера или пък вие не сте чули добре, или нещо подобно. Именно затова номерата се избират така, че да си приличат, тоест да могат лесно да се сбъркат. 96 и 98 — пред мисления ти поглед застават заоблени цифри, после е трудно да си спомниш кои са били именно. 47 и 74 също лесно се заменят една с друга, състоят се от прави черти. 27 и 127 наистина не могат лесно да се объркат, но тъй като в работата участваше междинно звено — жената, можеха да се оправдаят с нея — аз, видиш ли, й казах 127, а тя не е чула първата дума.

Жената постави в клетката голям кафяв плик, набра откъм вътрешната страна на вратичката шифъра и я затвори. По-възрастният, който стоеше на перона, направи едва забележим жест: проследи я докрай. По-младият леко се наведе, уж изтърсваше от шлифера си невидими кални пръски. Разбрах нареждането, започвам изпълнението.

6.

Той очакваше обаждането на Кира с такова напрежение и тревога, че посегна към слушалката едва ли не преди телефонът да иззвъни. Посегна — и веднага отдръпна ръката си. Два сигнала. Пауза. Три сигнала. Разбира се, това е Кира, защо трябва да протака, трябва да вдигне слушалката и най-сетне да научи новините, но обичайната му предпазливост и дисциплинираност надделяха. Четири сигнала. Пауза. Край, сега, щом телефонът звънне, ще може да говори.

— Ще ти кажа всичко веднага, докато не съм забравила нещо — чу той припрения глас на Кира. — Игор Валентинович Лесников, служебен телефон… домашен… Анастасия Павловна Каменская, служебен… домашен… Юрий Викторович Коротков… И освен това твоят приятел Русанов. Валерий Петрович каза, че не можел да разбере как Русанов се е озовал в тази група, нали всички знаели, че сте приятели. Той разузнал специално, оказало се, че било инициатива на генерал Заточни.

Дмитрий бързо си записваше имената и номерата на телефоните, смаян как тя е успяла да запомни всичко от едно чуване. Наистина ли не е нарушила инструкцията и не си е записвала всичко, което й е казал Казанцев?

— Браво, умно момиче! — с неочаквана нежност каза Платонов. Вече можеше да се отпусне. — Какво ти разказа Валерий Петрович за тях?

— Лесников имал втора жена и малко дете. Разполагали с много пари, но те идвали по линия на жена му. Минавал за най-красивия детектив в Министерството на вътрешните работи. Тежък, неотстъпчив характер, много сериозен, рядко се усмихвал. Каменская не била омъжена, след месец и половина й предстояла сватба. Хората казвали, че трябвало да се стои по-далеч от нея, била непредсказуема и превъзходна актриса, можела да заблуди всекиго. Голяма преструвана и измамница. Коротков бил обаятелен, весел, с проблеми в семейството, затова седял в службата дори когато не било твърде необходимо. Влюбчива натура, вечно въртял някакви извънбрачни връзки. Били близки с Каменская, често си приказвали и си споделяли. Уф! Май че това беше всичко.

— А Лесников с кого от тях е близък?

— С никого. Валерий Петрович каза, че Лесников изобщо странял от колектива, с никого не завързвал приятелства и с никого не споделял лични проблеми.

— И какво ти подсказва интуицията? На кого от тях може да се довери човек?

— Но защо питаш мен, Дима — изненада се Кира, — та аз не познавам никого от тях, как мога да реша?

— Е, и аз не познавам никого. Обаче трябва да реша. И то веднага, докато разговаряме с тебе.

— Ами… — Тя се замисли, после решително каза: — Ако ще трябва отново да се обаждам на някого, аз бих предпочела да разговарям с жената.

— Защо? Да не би да имаш проблеми в общуването с мъже?

— Не че имам проблеми, но… Разбираш ли, на Казанцев и Русанов се обаждах, сякаш не бях аз, а ти — само с гласа си. И те контактуваха с мен, сякаш че беше ти, на тях им беше все едно каква съм, интересуваше ги само онова, което казвах от твое име. Разбираш ли?

— Естествено. Е, какъв е проблемът тогава?

— Ти не се познаваш с никого от тези трима служители на „Петровка“ и аз вече не мога да кажа: „Добър ден, много поздрави от Дима.“ Ще трябва да бъда самата аз, да говоря от свое име и да ги накарам да ми повярват. Така е, нали?

— Така е — потвърди Платонов, вече започнал да разбира какво има предвид Кира.

— Никога през живота си не съм успявала да изградя отношения с мъж така, както ми се иска. Вероятно имам някакъв дефект или нещо не ми достига, или просто не умея… Не знам. Нещо не ми върви с мъжете. Може би не будя доверие у тях. Може би те не будят доверие у мен и затова не мога да бъда искрена. Но, Дима, ако не си ме излъгал, сега става дума за живота ти. Аз не мога да поема отговорността, без да съм те предупредила. Едва ли ще мога да убедя непознат мъж, че може спокойно да ми има доверие.

— Ас жените по-лесно ли ти е да разговаряш?

— Представи си — да. Не знам защо, но с жените някак по-лесно намирам общ език. Моля те, ако трябва да се обаждаме на детективите от „Петровка“, нека да разговарям с Каменская.

Ние. Ние трябва да се обаждаме. Горкото ми момиче, трудно стигна до това признание, помисли си Платонов. И до това „ние“. Ти вече си се решила да застанеш на моя страна, включила си се в играта, готова си да споделиш с мен и опасността, и победата, и поражението.

— Добре, нека бъде Каменская. Помниш ли телефонния й номер?

— Да.

— Кажи й следното…

7.

Настя Каменская оклюмано се мотаеше из апартамента си и правеше безплодни опити да надвие мързела си. Трябваше да измие прозорците, но това можеше да се отложи още, докато времето се позатопли. Не би било зле да пусне пералнята и най-сетне да изпере купищата спално бельо. Процесът на прането не би й отнел много усилия, но нали после трябваше да глади всичките тези чаршафи… Добре би било и да прескочи до магазина — хладилникът е съвсем празен, а довечера ще дойде бъдещият й съпруг Льоша Чистяков. Вярно, Льошка ще донесе цяла камара продукти, той твърде отдавна и добре познава приятелката си, за да разчита на нейното домакинско усърдие, но все пак е някак неудобно.

Тя направи нужното усилие на волята и решително започна да се облича — дънките, пуловера. Добре, все пак ще прескочи до магазина.

Докато крачеше бавно по улицата с огромния спортен сак през рамо и влизаше във всеки магазин по пътя си, Настя продължаваше да си мисли за двамата убити, които по един или друг начин бяха свързани с Министерството на средното машиностроене. За убийството на оперативния работник от Уралск Вячеслав Агаев беше заподозрян Дмитрий Платонов. В деня, когато е станало това убийство, сряда, Платонов не се е прибрал вкъщи за през нощта, а е отишъл у любовницата си Елена Русанова, бил е потиснат и й е казал, че е починал някакъв добър и достоен човек. Кого е имал предвид? Агаев ли? Тогава излиза, че Дмитрий е знаел за смъртта му. Откъде, ако не го е убил той? И ако е знаел за смъртта на Агаев, тогава на другия ден е разигравал спектакъл в кабинета на началника си Мукиенко. А ако с думите си за умрелия не е имал предвид Агаев, кого тогава? Дали не е говорел за Тарасов?

Как да се разбере били ли са познати Тарасов и Платонов? И ако да, какво ги е свързвало?

Вчерашният ден бе прояснил картината донякъде. Юрий Ефимович Тарасов е държал три кучета не от страх пред някакви неведоми врагове, а от съжаление и природна доброта. И не е бил фанатичен поборник за чистота и ред. Тогава с какво може да се обясни ентусиазмът му да въвежда ред и чистота на новото си работно място?

Към това може да се пристъпи от гледна точка на психологическите теории и да се каже, че Юрий Ефимович все пак много е обичал чистотата и реда, но още повече е обичал кучетата си. Понеже не е имал възможност да пожертва своята привързаност към животните, той е пожертвал вродената си чистоплътност и обич към реда, но щом му се е открила възможност да реализира неосъществените си желания, станало е онова, което е хвърлило в ужас тримата служители от протоколния отдел при Международния център. Това е възможно, нали? Разбира се, защо не! Дори е много правдоподобно.

Но към същия въпрос може да се пристъпи и от криминална гледна точка и да се предположи, че Юрий Ефимович вкъщи е бил истинският, какъвто си е бил в действителност, а в службата се е преструвал, играел е ролята на глуповат безцеремонен добряк, преизпълнен с добри намерения. Защо? Ами защото тази роля му е позволявала да се рови във всички книжа и папки, из рафтове и бюра, и то да го прави не тайно, озъртайки се и когато няма никого в стаята, а съвършено открито, пред очите на всички, без да се крие и спотайва. Интересно — какво ли в такъв случай е търсил Тарасов, какви документи или предмети?

В хлебарницата Настя освен хляб, купи и шоколадово-вафлена торта, три пакета френски бисквити, които Льоша толкова харесваше, и две кутии кашкавалени топчета, които самата тя обожаваше. Помисли малко и добави към всичко това половин кило халва и пакетче стафиди в шоколадова обвивка. „Чистяков ще ме убие за тези покупки — помисли си с усмивка. — Но какво съм виновна, че съм способна, докато седя пред компютъра, да излапам цяла кутия кашкавалени топчета и после цял ден нищо да не хапна? Ами не обичам да готвя и това си е, какво да правя, късно ми е да се превъзпитавам, след три месеца ставам на трийсет и пет.“

Докато стигна до гастронома, тя се опомни и започна добросъвестно да купува шунка, свински врат, бекон, пушени кренвирши, кашкавал, майонеза. Най-сетне, като напълни догоре огромния сак, тя се потътри към къщи, чувствайки как гърбът започва да я прещраква, и мислено се върна към двете неизвестно по какъв начин свързани помежду си убийства.

Ако Тарасов се е опитвал да открие нещо, трябва да се доберем до отговора на два въпроса: намерил ли е онова, което е търсел, и дали не е бил убит именно заради тази находка? Но за да разберем това, първо трябва да се опитаме да разберем какво е търсил. Е, какво може да е било?

Настя реши да тръгне от друга точка. Ще играем на червени и бели, на добри и лоши. И тъй, ако Юрий Ефимович Тарасов наистина е търсел нещо — в името на какво или за кого го е правел? За някакви криминални структури, за мафията или за някакви други „лоши“? Да допуснем, че е така. Ще вградим в тази схема предположението, че Дмитрий Платонов е бил опечален именно от неговата смърт, когато е отишъл на гости на Елена Русанова. Тогава как да свържем в едно факта, че Тарасов е работел за „лошите“ — и добрите, искрено добри думи, които е казал за него Платонов? Не става. Или Платонов е мамел Лена — макар че никак не е ясно защо — или не е знаел за тайния живот на Тарасов, или пък изобщо не е ставало дума за Тарасов.

Друг вариант: Юрий Ефимович е бил от „червените“, а не от „белите“, с други думи — почтен и честен човек. И изобщо не е действал в интерес на някаква мафия. Тогава ще трябва да признаем, че Тарасов е бил… Да, при такава схема всичко се връзва. Юрий Ефимович търси нещо. А Дмитрий Платонов е искрено опечален и казва за него добри и хубави думи. Оттук неумолимо следва, че Тарасов е бил агент на Платонов. И то агент именно по делата, така или иначе свързани със средното машиностроене, с отбраната. Но тогава ще трябва да признаем, че между убийствата на Тарасов и Агаев наистина има връзка и щом за убийството на Агаев е заподозрян Платонов, именно него трябва да подозираме и за убийството на Тарасов. Да убие собствения си агент? Рядък случай, макар че в това няма и нищо невероятно — случват се такива работи. И тук много точно се вписва подкупът, който Дмитрий е взел от фирма „Артекс“. Изровил е нещо сериозно и мафията го е купила, като го е накарала да потули случая. За целта е трябвало в частност да бъдат премахнати хората, в чиито ръце са се намирали важни документи. Да бъдат премахнати Тарасов и Агаев.

При този вариант излиза, че Платонов е тотално виновен, затова е избягал. И тогава присъствието на Сергей Русанов в тяхната група много ще им пречи, защото Русанов няма да предаде приятеля си и няма да повярва в неговата непочтеност.

И накрая — последният вариант. Платонов не е виновен за нищо — нито за подкупа, нито за убийствата. Парите от фирма „Артекс“ и двамата загинали изобщо не са свързани помежду си, това е просто нещастно стечение на обстоятелствата, което позволява Дмитрий да бъде подозиран достатъчно обосновано.

Когато се прибра, Настя подреди покупките си в кухнята и си свари кафе. Гърбът я болеше и не й се ставаше от удобния стол с твърда облегалка. Седя така почти два часа, през което време само посягаше към печката, стопляше вода и си наливаше още кафе, изяде два сандвича с шунка и кашкавал и изписа няколко листа с разбираемите само за нея стрелки и завъртулки. Мислите в главата й се подредиха донякъде или поне сега тя доста отчетливо си представяше в каква посока трябва да продължат техните търсения.

В осем часа дойде Льоша Чистяков — ужасно висок, рижав, разчорлен и добродушен. Като го гледаше човек, беше невъзможно да си представи, че е доктор на науките, професор, който има свои ученици, автор на няколко издадени в чужбина учебника и лауреат на много международни награди за изследвания в областта на математиката. За Настя той си оставаше Льошка, какъвто беше в девети клас, когато се запознаха, а оттогава бяха минали двайсет години.

— Какво, пак ли гърбът? — веднага попита Льоша, когато видя с какво усилие тя се надигна от стола. — Мъкнала си тежести, нали?

— Не кой знае колко — усмихна се Настя. — Ходих до магазина, сакът беше тежък.

— Аска, ще поумнееш ли някой ден или не?

— Льошик, не се ядосвай, хладилникът беше съвсем празен, трябваше да купя толкова много неща.

Докато я слушаше, Чистяков си върза престилката и започна да вади от чантата си прясното месо и рибата. Тези покупки той не доверяваше на Настя, защото неговата приятелка — милиционерката не можеше да различи прясното месо от замразеното, а хека от треската. Льоша приемаше тези неща като съвсем естествени, тъй като смяташе, че ако поне един от двамата умее да готви и да купува добри продукти, това е напълно достатъчно за нормален семеен живот. Професор Чистяков беше един много рационален човек. И освен това предано и нежно обичаше Настя Каменская ето вече двайсет години и беше готов да се ожени за нея, дори наличните й недостатъци да нараснеха няколко пъти. Всъщност недостатъците нямаха никакво значение, значение имаха само качествата, а с недостатъците просто трябваше да се примири и толкоз. Настя беше единствената жена, с която не му беше скучно. А нейната невзрачна външност не играеше абсолютно никаква роля. Това не означаваше, че професор Чистяков беше сляп — ни най-малко! Той реагираше остро на брюнетки с тъмни, блестящи очи и разкошни бюстове, те му харесваха ужасно и понякога — но много рядко — си позволяваше… Точно за два часа и половина. Именно толкова време бе необходимо на професора по математика, за да изпълни прелюдията и фугата, а вече свалил ръце от клавиатурата след заключителния акорд, за пореден път да се убеди, че отново се е затъжил за Настя, че му се иска да си побъбри с нея, да й сготви вечеря, да я нахрани вкусно, да поседят двамата, прегърнати на дивана пред телевизора, да обсъдят някакви важни за него и нея проблеми. А с легналата до него брюнетка, кой знае защо, не му се разговаря.

— Ася, майка ти ще си дойде ли за сватбата? — попита Льоша, докато режеше на тънки парченца телешкото месо за бифтеците.

— Смята да си дойде.

Майката на Настя вече от няколко години работеше по договор в един университет в Швеция, прибираше се веднъж годишно и очевидно засега не планираше да се завърне окончателно.

— Минаха ли тревогите ти заради връзката й с онзи германски професор?

— Отдавна. — Настя безгрижно махна с ръка. — Прав беше, като казваше, че сключването на брак силно променя възгледите на човека, включително и по отношение на нарушаването на съпружеската вярност от страна на родителите му. Спомняш ли си как бях откачила от тревога, че мама си има приятел, а татко — приятелка? Място не си намирах, по цели нощи не мигвах. А сега, когато самата аз реших да се омъжа, ми се струва, че всичко е нормално и сякаш така и трябва да бъде. Забавно, нали?

Льоша извади тигана, сложи го на печката и започна да начуква парчетата месо. В този момент иззвъня телефонът.

— Може ли да се обади Анастасия Павловна? — чу се в слушалката непознат женски глас.

— На телефона.

— Анастасия Павловна, не се познаваме с вас, обаждам ви се по молба на Дмитрий Платонов. Ще можете ли да ме изслушате?

— Да, разбира се.

— Той ме помоли да ви предам, че не е убивал Агаев. Агаев е носел със себе си документи за бракуването на прибори, съдържащи благородни метали. Дмитрий е видял с очите си тези документи, когато се срещнали. Те останали у Агаев, Дмитрий не ги взел. Слушате ли ме, Анастасия Павловна?

— Слушам ви. Продължавайте.

— Не е убивал Агаев, но разбира, че доказателствата срещу него са много силни. Всичко, което той може да направи, е да разкаже какво точно се е случило. Агаев е пристигнал в министерството на „Житная“, Дмитрий слязъл при него във фоайето, двамата се качили в колата и Платонов го откарал на улица „Володарски“, където живеел някакъв роднина на Агаев. Този роднина трябвало същата вечер да лети за САЩ и Агаев бързал, страхувал се да не би да го изпусне. Трябвало непременно да се види с този чичо, за да вземе някакво лекарство за детето си. Платонов го свалил на улица „Володарски“ и си заминал. Това е всичко.

— Платонов може ли да докаже по някакъв начин, че точно това се е случило?

— Страхувам се, че не.

— Вие смятате ли да ми се обаждате пак?

— Не знам.

— От какво зависи?

— От вас.

— За съжаление аз не разбирам съвсем добре какво искате да ми кажете. Но много ви моля — ако Платонов измисли как може да докаже своята невинност, незабавно ми се обадете. И му предайте, че още утре ще проверя сведенията за роднината на Агаев. Ако те се потвърдят, все още бихме могли да помогнем на Дмитрий. Ако ли не, повече не ще мога да вярвам нито на вас, нито на него.

— Благодаря ви, Анастасия Павловна. Не ме попитахте къде е Дмитрий.

— Има ли смисъл да ви питам? И без това няма да ми кажете. Само да си хабя въпросите… Между другото имате ли номера на служебния ми телефон?

— Да.

— Обадете ми се, ако Платонов измисли нещо. Можете да се обаждате по всяко време — вкъщи или в службата ми, не се притеснявайте. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Още веднъж ви благодаря, Анастасия Павловна. Всичко хубаво.

— Довиждане.

Стъпвайки на пръсти, Настя се върна в кухнята. Сега щеше да върне в главата си разговора от самото му начало, да го разчлени на атоми, да го анализира, за да разбере какви грешки е направила, докато е разговаряла с непознатата жена, изпратена от Платонов. За едно нещо постъпи правилно — не зададе нито един въпрос, който да засяга непосредствено избягалия заподозрян. Попита дали непознатата знае служебния й телефон. Не се опита да научи откъде тази жена знае името и телефоните й, коя е, къде се крие Платонов, кога трябва да очаква да й се обадят отново. Тя, Настя, не се опита да наложи на жената своята воля. Тази жена се беше обадила, за да й каже няколко съвсем определени неща — и Настя й предостави тази възможност. Тя каза всичко, което Платонов й бе възложил да каже. С други думи каза всичко, което Платонов е искал да се узнае на „Петровка“. Не й е било наредено да говори за каквото и да било друго, тъй че беше безсмислено Настя да й задава въпроси — тя не би отговорила. Да, май беше провела разговора правилно, не бе настроила жената срещу себе си. От друга страна, не бе проявила и показно дружелюбие, във всеки случай Настя честно я бе предупредила, че въпросът за доверието в Платонов си остава на дневен ред и е напълно възможно след утрешната проверка да си остане отново на дневен ред.

Едно беше ясно: Платонов е в Москва, скатал се е в жилището на тази жена и изчаква да види как ще потръгне разследването. Настя не си изкриви душата, беше принудена да признае, че това не е чак толкова глупаво. За да имаш възможност да се реабилитираш, не е нужно да седиш по цял ден в някоя килия, а ако имаш какво да кажеш, можеш да изпратиш приятелката си да се обади по телефона и да каже всичко, което трябва. А докато е заподозрян в убийство и корупция и го издирват из цялата страна, Платонов се крие с надеждата, че ще се намери някой умен и почтен човек, който ще му помогне. А пък ако е виновен, тогава е съвсем естествено да се крие — не можем да виним престъпника, че спасявайки кожата си, създава известни неудобства на детективите.

8.

Генерал Иван Алексеевич Заточни беше вече на вратата, когато го спря иззвънелият телефон. Беше почти десет вечерта, неговият шестнайсетгодишен син Максим току-що се беше обадил от дискотеката и беше му казал, че са го понатупали и си тръгва за вкъщи. Генералът добре познаваше мъжествения характер на момчето си и напълно допускаше, че то е изяло доста солиден пердах, а ако, не дай си боже, са го ударили по главата, възможно е и да изгуби съзнание по пътя. Затова въпреки спокойния тон на сина си, Иван Алексеевич беше решил все пак да отиде до най-близката станция на метрото, за да посрещне Максим.

Вече беше завъртял ключа в бравата, но бе принуден да се върне, за да вдигне слушалката.

— Иван Алексеевич?

— На телефона.

— Говори ли ви нещо името Платонов?

— Разбира се.

— Той много разчита на вас. Нещо повече — разчита единствено на вас. Затова ме помоли да ви кажа, че вие ще бъдете централното звено. За вас отляво и отдясно ще се закачат други звена и тогава ще се възстанови цялата верига. Ако дори едно звено се окаже прогнило или изкуствено изтънено, веригата няма да се получи. Дочуване, Иван Алексеевич.

Оттатък затвориха телефона. Генералът постоя замислен няколко секунди, после излезе от апартамента и отиде да посрещне сина си.