Александра Маринина
Пешките падат първи (10)

1.

Ирина Корольова посрещна Настя хладно, но след като научи целта на посещението й, омекна.

— Какви сведения могат да се получат от нашите документи ли? Ами най-вече кои фирми какви чуждестранни гости приемат и за какви цели. А също и кой, кога, защо и за колко време пристига в Москва във връзка с бизнеса си. Оказваме им визова помощ, оформяме паспортите им в ОВИР разменяме си визови телекси с нашите посолства и консулства в чужбина.

— Ще трябва да търсим — въздъхна Настя. — Давай тук всички папки.

— Как така всички? — ужаси се Ирина. — Кажи поне приблизително какво търсим.

— Приблизително казано, ще търсим всичко, което засяга фирма „Артекс“. А после ще видим.

След един час пред Настя имаше лист с бележки, в които бе отразена международната дейност на безславно предалата богу дух фирма.

— А сега какво?

— А сега започва най-туткавата работа. Ще търсим следите на хора, които са имали вземане-даване с „Артекс“. Ето имената им. Много сериозно подозирам, че Юрий Ефимович Тарасов е търсил във вашите книжа именно тези сведения.

Ирина подреди папките върху своето бюро, Настя се настани на бюрото на Светлана Науменко, която била болна и днес не беше на работа. След известно време за пръв път изплува името на фирма „Вариант“, след което работата тръгна по-бързо и още по обяд стана ясно, че „Вариант“ напълно е заменил починалия „Артекс“.

2.

По молба на Платонов Кира донесе купчина вестници, който отпечатваха делови съобщения. Дмитрий й обясни какво трябва да прави и двамата потънаха в мълчание, докато преглеждаха с моливи в ръка дебелите издания. Платонов бързо се измори, от зрителното напрежение го заболяха очите, ситните букви започнаха да се сливат. Кира обаче работеше и окото й не мигваше, беше потънала изцяло в изпълнението на задачата, без нищо да я разсейва.

— Нима твоите очи не се уморяват? — учуди се Платонов и отметна глава със затворени очи, за да си почине малко.

— Не, защо, трябва ли да се уморяват? — отвърна Кира, без да откъсва поглед от вестника.

— Щастливка! — завистливо въздъхна той. — Аз пък имам чувството, че някой ми е пръснал пясък в очите.

Тя мълчаливо сви рамене, без да откъсва поглед от текста. След известно време изведнъж каза:

— Дима, ако ти е трудно, дай аз да прегледам всички вестници. А ти се заеми с нещо друго.

— Ще започна да лепя тапетите в антрето, съгласна ли си? — оживи се Платонов.

Той бързо обу стария анцуг, който Кира изрови от скрина, и започна работа. Лепилото се нанасяше равно и добре стягаше, стените постепенно се покриваха със светлите тапети със златист орнамент и скоро Дмитрий изпита познатото радостно чувство, което го спохождаше винаги когато работата му спореше и резултатът беше налице. Днес успяваше дори да изрязва ролките така, че рисунъкът по местата за прихлупване на ивиците да съвпада до милиметър. Сепна се едва когато разбра, че се занимава с антрето почти от три часа и през това време не е чул никакъв звук, освен шумоленето на вестникарските страници.

Дмитрий тихичко надникна в стаята. Кира седеше в същата поза, в която я бе оставил, и внимателно преглеждаше вестниците.

— Кира, защо не си починеш малко? — предложи й той. — Ще запаря пресен чай.

— Не съм уморена — тихо отвърна тя, без да повдигне глава.

На Платонов му стана неудобно, реши да отложи пиенето на чай и да довърши лепенето на тапетите. Щом Кира не е уморена, и той ще трябва да поработи още, за да не изглежда като мързеливец.

Точно когато мажеше с лепило последната лента, чу гласа на Кира:

— Струва ми се, че намерих. Фирма „Вариант“ обявява, че прекратява дейността си и предлага на всички, които имат претенции към нея, да ги предявят в течение на един месец от датата на публикуването на тази обява.

Дмитрий се втурна в стаята:

— Къде е? Покажи ми!

— Ето тук, оградих я с молив.

Той внимателно прочете набрания със ситен шрифт текст. Точно така, фирма „Вариант“ бе тръгнала по същия път, по който бе минала предшественичката й „Артекс“. Но защо? Нима Серьожка Русанов е действал непредпазливо и ги е подплашил? Колко жалко! Серьога е опитен детектив, но никой не е застрахован от грешки. В края на краищата и самият той, Платонов, преди няколко месеца подплаши „Артекс“.

— Това ли е, което търсеше? — попита Кира, която внимателно го наблюдаваше.

— Да. Благодаря ти.

— Разстроен ли си?

— Разбира се. Сега те с чиста съвест ще унищожат всички документи, свързани със златосъдържащите отпадъци, и ще измислят някаква друга афера, ще създадат нова фирма и ще започнат всичко отначало. Разбира се, рано или късно аз ще ги измъкна на бял свят, не могат да ми избягат. Естествено, при условие че не вляза в затвора за подкуп, който не съм вземал, или за убийство, което не съм извършвал. Но пак е жалко: толкова труд на вятъра. Заради това убиха Тарасов, Славка Агаев, мен изтормозиха, а накрая взеха, че се самоликвидираха. И сега иди, че ги лови.

След обяда чак до вечерта Платонов се занимава с ремонта на жилището, без повече да продума. Кира изми съдовете и започна да пере. След като приключи работата си, Дмитрий отиде в банята да се измие и остана като гръмнат: Кира бе застанала на един крак върху крайчеца на ваната и повдигната на пръсти, простираше прането.

— Слизай веднага — уплашено засъска той, — ще паднеш и ще се потрошиш цялата.

— Няма да падна — невъзмутимо отвърна тя. — Имам добър баланс и никога не губя равновесие.

— Слизай, като ти казвам! — ядоса се Платонов. — Аз ще просна прането.

Той протегна ръце, внимателно свали Кира и я постави върху теракотения под. За някакви мигове те се озоваха съвсем близо един до друг и Платонов отново видя познатото лумване на загадъчния пламък в дълбочината на очите й. Замря, като си помисли, че сега вече няма измъкване от целувката, но в същата секунда Кира леко се отблъсна от него и направи няколко крачки назад.

— Простирай прането, а аз ще ида да приготвя вечерята — с лека усмивка каза тя и излезе от банята.

Късно вечерта, преди да си легнат, Кира му напомни, че утре е събота.

— Трябва да отнеса продукти на родителите си. Помисли по кое време ще ти трябвам и тогава ще замина и ще се върна по най-бързия начин. Ако искаш, да направим като миналия път. Ще замина късно вечерта в събота и ще се върна с първата мотриса в неделя.

— Не искам да пътуваш късно вечерта — възрази Платонов. — Пълно е с разни пияници и хулигани. И после, нали чу как по телевизията говореха за някакъв убиец, който обикаля Подмосковието.

— Е, и какво предлагаш? Не мога да не отида, а вече ти решавай кога да тръгна.

— Защо да не е утре сутринта? — предложи той. — И следобед — обратно, та да се прибереш по светло.

— Няма ли да съм ти нужна утре?

— Кира, мила моя, ти си ми нужна постоянно — усмихна се Дмитрий. — Но нали това не е достатъчна причина да оставим старите ти родители да умират от глад!

— Добре, така да бъде. Тръгвам утре сутринта и до вечерта се връщам.

Легнал на походното легло в кухнята, Платонов по навик се вслушваше в звуците, долитащи откъм стаята. Ето, Кира разтяга дивана, застила спалното бельо. Прошумоляват вестници — Кира ги прибира от холната масичка — интересно къде ли? Платонов наброи четири крачки, значи, ако си спомняше правилно обстановката в стаята, вестниците са преместени на полицата под телевизора. Меко щракване — тя пали аплика над дивана, отново стъпки и по-силно щракване — угася горната лампа. Още едно, почти нечуто тропване — пластмасовото копче на коприненото пеньоарче, небрежно хвърлено на фотьойла, се удря о полираната повърхност на страничната облегалка. Въздишката на пружините. Шумоленето на прелистваните страници — Кира обича да чете преди заспиване.

Докато се вслушваше в движенията на Кира и си представяше мислено всички нейни действия, Платонов изведнъж изпита остра тъга по жена си — Валентина. И причината изобщо не беше внезапно възникнало желание за близост с жена, не, напротив, нямаше никакво желание за близост — беше се озовал в прекалено сложна и тревожна ситуация, за да изпита нужда от секс. Просто той беше силно привързан към жена си, ценеше я много, бяха приятели и когато се разделяха, обикновено много скоро му домъчняваше за нея. Да, той обичаше Альона Русанова, изпитваше едновременно нежност и възторг, когато я прегръщаше, но кой знае защо, никога не тъгуваше за нея при раздяла, никога не му домъчняваше. Не се замисляше с какво може да се обясни подобен феномен — просто го приемаше и толкоз.

3.

След посещението си в Международния център Настя намери експерта Олег Зубов, човек винаги мрачен и вечно недоволен от нещо, постоянно оплакващ се от различни здравни проблеми. Впрочем всички прекрасно знаеха, че могат да не обръщат внимание на настроението на Олег, защото то винаги е лошо, а инак той е първокласен експерт и най-важното — обича работата си и не го мързи да я върши.

Настя завари Зубов с огромно, вдигащо пара канче в едната ръка и сандвич с невероятни размери — в другата. Той седеше в нисичък фотьойл, изпружил дългите си крака и отпуснато притворил очи.

— Може ли да привлека вниманието ти за малко? — плахо попита Настя и приближи до Зубов, като се стараеше да не се препъне в краката му.

— Не може! — измуча той през зъби, като продължаваше бавно да дъвче сандвича. — След денонощно дежурство съм, няма ме.

Настя хвърли поглед към часовника — четири и половина. Денонощното дежурство завършваше в десет сутринта и щом Олег още не си беше отишъл вкъщи, тя можеше да си представи колко е уморен.

— Смяташ ли да си тръгваш?

— Ха, ще си тръгне човек с такива като вас! — отново процеди той и леко размърда изпружените си крака, което явно трябваше да означава страстно намерение да се махне оттук, на чието осъществяване пречат лошите милиционери. — Развъдихте бандити и крадци, разбираш ли, а после честният експерт не може дъх да си поеме. За какво си дошла?

— Ще ти се обяснявам в любов.

Олег вяло поотвори едното си око, отхапа огромно парче от половинметровия сандвич и отново със затворени очи започна бавния процес на дъвкането на храната.

— Започвай! — измуча след известно време.

— Олеженка, лястовичке моя, ягодке моя алена и пъпчива — започна Настя вдъхновено, защото знаеше, че от нея се иска само едно: да разсъни експерта.

— Каква ягодка?

Зубов бързо отвори и двете си очи и повдигна глава, при което по издълженото му конско лице се изписа неприкрит интерес.

— Пъпчива — високо и отчетливо повтори Настя.

— Защо?

Той прибра краката си и ги сгъна в колената.

— Защото най-вкусните ягоди винаги са на пъпчици — обясни му Настя. — И не само ягодите, а и малините, и къпините, и черниците. Разбра ли сега?

— Не разбрах, обаче се събудих.

Олег повъртя глава и отпи голяма глътка от силния чай. Настя познаваше това състояние на сънено замаяна глава, което настъпва след денонощно дежурство, ако не си легнеш навреме да спиш.

— И какво искаш от мен, значи?

— Едно листче с номер на банкова сметка — от делото за убийството на Агаев.

— Ей, много искаш бе! — изпухтя Зубов. — То е при следователя.

— Олежка, какво общо има тук следователят, при теб със сигурност е останало и копие от заключението, и снимка.

— И искаш да ти ги дам, така ли?

— Аха.

— Не се казва „аха“, а „дайте ми ги, ако обичате, господин Зубов“. Чрез бюфета.

— Какво да ти донеса? — с готовност попита тя.

Навикът на експерта да прави всякакви услуги „чрез бюфета“ беше добре известен в управлението. При това всички знаеха, че Олег никога не би поискал скъпа почерпка, а ако му донесат такава, няма да я приеме. За него беше важен самият факт, че получава малък хранителен подарък като знак на уважение и признание, че прави услуга, а не онова, което и без това е длъжен да прави. Кой знае защо, мисълта, че прави услуга, стопляше Зубов, но всички отдавна бяха свикнали с това и гледаха на тази странност в характера му като на нещо неизбежно, като на каприз на гений.

— Пакет бисквити. Финландски — уточни той.

След петнайсет минути Настя се върна и донесе синята цилиндрична опаковка с финландски бисквити. На бюрото пред експерта вече беше извадено копието от заключението и снимката на продълговато листче бяла хартия с написани цифри и букви. Снимките бяха две — в реален мащаб и увеличена двойно.

На увеличената снимка можеха да се забележат някакви странни следи по края на листчето, напомнящи точки или може би драскотини. Точките бяха всичко десет — пет на едно място и пет на друго.

— А това какво е? — попита Настя и посочи на Зубов следите.

— Печатарско мастило. И на мен ми направиха впечатление. Обикновено печатарско мастило.

— Интересно откъде ли е било отрязано това листче? — каза тя замислено. — Ти имаш ли някаква идея?

— Ако съдя по качеството на хартията, това е било някакъв албум — нещо като албум за рисуване или тетрадка за хербарий, или някаква детска книжка за оцветяване. Хартията не е за писане на ръка, не е машинописна, нито за принтер.

— С други думи трябва да търсим човек, в чието семейство има дете на възраст от пет до дванайсет години. Половината Москва.

— Е, драга, на тебе човек не може да ти угоди — разпери ръце Зубов, отвори подарения му пакет бисквити и го подаде на Настя. — Вземи си.

Тя машинално взе една бисквита и я захапа, без да усеща вкуса й. Някаква смътна мисъл се мерна в недрата на съзнанието й и изчезна, като само предизвика неспокойно раздразнение.

Настя знаеше, че работата на нейния вътрешен компютър работи в три различни режима. При първия вариант продължителната и задълбочена работа, изискваща безупречно внимание и прекрасна памет, позволяваше да намира сред разхвърляните камари информация това, което й трябва. При другия вариант вътрешният компютър се включваше внезапно, реагирайки на абсолютно неочаквани неща, както това се случи например снощи, когато съчетаването на сватбения тоалет от различни комплекти и костюми наведе Настя на мисълта, че Дмитрий Платонов дава на различни хора късчета информация с надеждата, че събрани заедно, те ще възстановят истината. А при третия вариант компютърът буквално преставаше да се подчинява на стопанката си и се държеше, както му хрумне. Той намираше вярното решение и веднага съобщаваше това на Настя, като й изпращаше сигнали, които я караха да се мръщи от неприятния хлад някъде в областта на слънчевия сплит, обаче не бързаше да обнародва това решение, а принуждаваше стопанката си да подбира по метода на пробите и грешките специални програми и ключове.

Когато усети познатото безпокойство, Настя разбра, че в близко бъдеще не може да разчита на здрав сън и нормален апетит. Ще си върши работата, ще търси изтъненото звено, през което не е преминала информацията от Дима Платонов до генерал Заточни, ще обсъжда с Андрей Чернишов вариантите за издирване на краймосковския стрелец убиец — и същевременно постоянно ще си мисли за листчето, отрязано или от училищен албум, или от детска книжка.

Защо листчето с номера на сметката, на която бяха преведени парите от фирма „Артекс“ във фирмата на съпругата на Платонов, се намери у Слава Агаев? Ако Слава е научил, че Платонов е взел подкуп, и го е казал на Дмитрий, тогава ясно е защо Платонов може да е убил помощника си от Уралск. Но е абсолютно неразбираемо защо убиецът не е взел това листче от жертвата. Защото ако не беше то, фактът на подкупа никога нямаше да излезе на бял свят.

А ако Агаев е научил за парите, но нищо не е казал на Платонов? Но защо всъщност не му е казал? Нямал му е доверие? Искал е лично да провери? Тогава много е важно да се разбере откъде изобщо се е появило това прословуто листче: дали Агаев го е донесъл със себе си от Уралск, или го е получил от някого тук, в Москва?

Настя още веднъж провери всички придвижвания на Агаев по минути. Излизаше, че не е имал време да се отбие някъде на път от летището до министерството на „Житная“. Освен ако някой не го е посрещнал на летището. Някой, който му е дал това листче хартия с реквизитите на банковата сметка — обикновено листче, отрязано от детски албум.

Тя се опита да си представи най-естествения път, по който толкова сериозна банкова информация може да се свърже с една невинна детска принадлежност. Картинката се очерта бързо и лесно. На човека му се обаждат по телефона вкъщи и му казват: Запишете си! Той грабва първото, което му попада подръка — например албума на своя малък син или дъщеря, записва в края на листа цифрите и буквите, а след приключване на разговора внимателно отрязва ивицата с ножица. Да, очевидно точно така е станало. Ако този човек сам е потърсил някого по телефона, той е щял предварително да си приготви по-подходящ лист, например бележник. А ако разговорът се е провел по служебен телефон, а не по домашен, откъде в такъв случай може да се е взело детското албумче?

4.

В събота Кира стана рано и започна да се приготвя за пътуването до вилата на родителите си. Трябваше да стане и Платонов, защото разпънатото в кухнята походно легло пречеше на Кира да стигне до печката, за да сложи вода за кафето. Дмитрий наблюдаваше как тя разглажда на масата и сгъва на малки квадратчета черните найлонови торбички, които свободно се побираха в джобовете на широкото й яке.

— Имам късмет, че точно до гарата има огромен гастроном, който работи без почивни дни от осем сутринта до девет вечерта. Поне не се налага да мъкна продуктите през цяла Москва, а ги купувам точно до влака.

Тя изпи бързо кафето си и отиде в банята да се облече. Копчетата на пеньоарчето изтропаха по пластмасовото покритие на пералнята, после се чу характерният звук на металния цип — Кира си обуваше дънките. Няколко пъти изфъшка спреят-дезодорант — в този момент Платонов се опита да си представи стройната, стегната фигура на жената: как е застанала пред огледалото само по дънки и си слага сутиена. Пред мисления му взор се появиха извитите към гърба ръце, съединяващи пластмасовите закопчалки, отразените в огледалото стегнати красиви гърди, изопнатите в дънките „стреч“ мускулести бедра. Жената несъмнено беше красива. Но още по-несъмнен беше фактът, че не будеше у Платонов никакви „странични“ мисли. „Нищо чудно — помисли си Дмитрий. — В такова тресавище, в каквото съм затънал сега, не съм попадал никога. Пак добре, че съм запазил способността си да мисля. Организмът ми няма сили и за секс.“

Той машинално продължи да се вслушва в звуците, долитащи откъм банята. Сочният звук на магнитчето — Кира вади нещо от огледалното шкафче, окачено на стената. Онова сухо шумолене, чийто произход така си и остана неизяснен за Платонов. Щракването на металната шнола, с която Кира прибира на тила си тежките гъсти коси.

Най-сетне тя излезе в антрето и започна да се облича. Като гледаше нейното замислено и малко тъжно лице, Платонов внезапно усети прилив на нежност към тази тиха жена, стоварила на плещите си огромен и опасен товар — да помогне на един изпаднал в беда детектив. Под влияние на този порив той пристъпи към нея, прегърна я през раменете, притисна буза до косите й.

— Връщай се по-бързо, а? — помоли я шепнешком. — Ще ми е мъчно за теб.

— Добре, ще се постарая — също шепнешком отвърна тя.

Дмитрий почувства как гърбът й се напрегна, сякаш жената искаше да се изтръгне от ръцете му, но с огромно усилие на волята се въздържаше.

— И внимавай, Кира.

— Добре, ще се постарая — повтори тя.

— Кира, аз съм глупак, върша всичко не както трябва — неочаквано за себе си каза Платонов. — Когато се върнеш довечера, всичко ще бъде различно. Обещавам ти. Всичко ще бъде различно.

Той самият не разбираше какво говори в момента, не знаеше какво точно върши не както трябва, просто инстинктивно усещаше, че е длъжен да каже това, а тепърва ще помисли как да изпълни обещаното. Пред него е цял ден.

— Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея за влака — каза Кира и отстъпи назад.

Платонов рязко я притегли към себе си и бавно и нежно я целуна по устните.

— Върви — каза тихо, усмихнат, — но не забравяй, че те чакам. Чакам те с голямо нетърпение. Връщай се по-бързо. И се пази, моля те.

Когато остана сам, Дмитрий се помота безцелно из апартамента, погледа телевизия, после се стегна и започна да сваля старите тапети в кухнята. Работеше ентусиазирано — бързо извади съдовете и разните кухненски принадлежности от шкафовете, отмести хладилника, отнесе в стаята всичко, което можа. Стените се оказаха изненадващо хубави, не изискваха шпакловане и той реши, че вероятно до завръщането на Кира ще успее да налепи новите тапети.

Докато мажеше методично тапетите с лепило, прилепваше ги към стената и ги заглаждаше с парцал, Платонов си мислеше колко ли още време ще трябва да прекара в този апартамент, докато обстановката се поуспокои. От опит знаеше, че комбинацията с късчетата информация е най-правилната, най-безопасната, но именно затова и най-бавната, тъй че ще трябва да се въоръжи с търпение и да чака. Той може да се обади и да каже всичко от начало до край само на един човек, тъй че да не чака мъчително няколко души да се досетят да я съберат в едно и от мозайката да подредят цялата картинка. Но винаги съществува риск да сгрешиш, да довериш безценната информация на човек, който ще те предаде — дали от корист, от злоба или поради глупост, но ще те предаде. Информацията ще попадне при престъпниците, а не при детективите, и престъпниците ще те намерят и ще те накарат да млъкнеш много преди детективите да заподозрат предателството. Ако пък раздробяваш информацията и я даваш на различни хора, винаги съществува възможност, и то значителна, дори някой от тях да се окаже предател, останалите да се съберат, да схванат, че някаква част от мозайката липсва — и все пак да стигнат до истината. Само че за това е нужно време, защото нито един що-годе опитен детектив, на когото се е обадила непозната жена и му е предала информация от издирван престъпник, няма тутакси да хукне по коридорите и да се разкрещи: Обадиха ми се по телефона! Казаха ми! Най-вероятно няма да го каже и шепнешком. Той мълчаливо ще предъвква тази информация в опитите си да отговори първо на въпроса: А защо се обадиха точно на мен? Нали този престъпник не ме познава, и аз не го познавам — защо тогава е решил да се довери именно на мен? Защо? Дали не е защото знае за другите нещо, което го кара да ги подозира? Тогава и аз трябва да помълча известно време, да се вгледам по-внимателно в околните, преди да тръгна да разправям, че избягалият убиец и корумпиран тип е влязъл в контакт с мен.

Завчера вечерта, в четвъртък, на генерал Заточни още не бяха се обадили нито Каменская, нито Серьожа Русанов. Обмислят, преценяват, предпазливи са. Пръв, разбира се, ще му се обади Серьога — просто защото по-добре познава Иван. От Каменская е трудно да се очаква, че ще се сети да се обърне към Заточни. Тя по-скоро ще каже за обажданията на Кира или на Русанов, или на началника си, а вече от тях нишката ще се прехвърли към Заточни. Самият Серьога Русанов, то се знае, за нищо на света няма да изпее на Каменская, че Кира му се е обаждала и че е получил от Платонов документите, свързани със златосъдържащите отпадъци. Той ще каже това само на Заточни, единствено на него, защото това е взривоопасна информация и с нея трябва да се действа крайно предпазливо.

Платонов отдавна беше разбрал, че Уралск-18 е обсаден от административно-финансовите органи, защото всички заводи в това до неотдавна закрито и засекретено градче имаха отношение към отбраната, а значи бяха работили със стратегически суровини и благородни метали. Някоя гадина от правителствените сфери бе натиснала копчето и бе спряла финансирането на тези заводи, бе замразила сметките им, като ги бе обявила за губещи, и работниците бяха престанали да получават заплати, а администрацията, за да помогне на хората, е била готова на всякакви сделки, като често си е затваряла очите за тяхната съмнителност.

В престъпната група, която източваше пари от многострадалния Уралск, вероятно имаше хора от Централната банка, както и човек, издаващ лицензи за изнасяне на стратегически суровини и благородни метали от страната. Със сигурност в нея имаше и човек от комисията по митниците, а понеже тези хора бяха и прекалено алчни, очевидно бяха привлекли при себе си и данъчната полиция. С такава солидна банда шега не бива и информацията трябва да се крие от всички, докато не се събере пълният комплект доказателства, от които никой не може да избяга.

След като изглади с парцала и последния тапет, Платонов отстъпи няколко крачки назад към антрето и се полюбува на резултата от труда си. Кухнята беше станала по-светла и красива, тапетите бяха легнали добре, а тъмните влажни петна по тях след няколко дни щяха да изсъхнат и да изчезнат.

Дмитрий бързо събра изрезките от тапетите и мръсните парцали в огромна пластмасова торба за боклук, занесе я близо до входната врата, грижливо изми пода в кухнята и влезе в банята да се изкъпе. Застанал под горещия душ, той изведнъж си спомни за странните, шумолящи звуци, които се чуваха откъм банята, когато Кира отваряше огледалното шкафче. Протегна ръка, отвори дясната вратичка и видя на полиците грижливо подредени бурканчета с кремове. Тук определено нямаше какво да шумоли. Зад средната вратичка нямаше полици, там стояха високи шишета с шампоан, течен сапун, пулверизатор с лак за коса и гел за душ. Платонов отвори лявата вратичка и още веднъж си отбеляза, че не е сбъркал, когато бе определил звука на вратичките с магнити, които Кира отваряше. Тук видя малки кутии с „Тампекс“, дамски превръзки „Carefree“ и голяма кутия с превръзки „Силует“. За миг изпита остро чувство на неудобство, както се случва винаги когато се докоснеш до нещо много интимно. Дощя му се да види може ли съдържанието на тези кутии да шумоли, но с изненада разбра, че не може да надвие себе си и дори да ги докосне. Кой знае защо, всичко, свързано с гинекологията, предизвиква у средностатистическия мъж, ако не е лекар, странна смесица от ужас и погнуса. Платонов се позасмя вътрешно, внимателно затвори вратичката на шкафчето и се облещи насреща си с някаква глупава физиономия, която го гледаше от огледалната повърхност. Ха, ето го нашия Еркюл Поаро на акустиката, помисли си весело.

5.

Седемнайсетгодишният Володя Трофимов свали велосипеда от мотрисата, после по дървените стъпала — и от перона и весело завъртя педалите. Обичаше да ходи при дядо си на вилата, където имаше голям двор с тенис корт и басейн и където се радваше на пълна свобода. Дядо му беше голяма клечка в бизнеса, Володя прекрасно знаеше това — не току-така и в градския им апартамент, и на вилата постоянно се мотаеха по двама-трима телохранители, а двата автомобила имаха бронирани стъкла и мощни двигатели. Някога, още когато момчето беше в осми клас, един от хората на дядо му чу как някой от съучениците се обърна към Володя с името Трофим, което беше напълно нормално, защото училищните прякори най-често се образуват от фамилните имена. Той извика Володя настрана и му каза:

— Кажи на приятелите си да ти измислят някой друг прякор.

— Защо? — учуди се Володя.

— Защото Трофим е име. Име с главна буква. Такова име трябва да се заслужи. Носи го дядо ти. Разбра ли?

Тогава Володя се престори, че е разбрал, но от този ден започна по-внимателно да се вглежда в дядо си и в неговото обкръжение. Момчето почти не помнеше баща си — убиха го, когато Володя беше на шест години. Когато няколко години по-късно майка му реши да се омъжи отново, дядо му каза на снаха си:

— Щом искаш да напуснеш нашето семейство — прав ти път, но внука ми ще оставиш при мен. Ти не можеш да го отгледаш сама, а аз няма да допусна внукът ми, синът на моя Николай, да расте край чужд мъж и втори баща. Решавай.

Майка му се измъчва известно време, но все пак се омъжи и оттогава момчето беше изцяло под властта на дядо си — великия и могъщ Иля Николаевич Трофимов, когото всички наричаха просто Трофим.

От гарата до вилата на дядо му имаше почти десет километра и Володя с удоволствие си мислеше за предстоящия му дълъг пробег — отначало по широкия път, а после по тясната пътечка, обградена от двете страни с дървета. Снегът отдавна се беше стопил и макар че земята бе още мокра, с велосипед пътят се изминаваше спокойно. На вилата щеше да поплува в басейна, да потренира на уредите във фитнес салона, после щяха да го нахранят вкусно, а когато се спуснеше вечерта, той щеше да отиде да вземе Наташа и двамата щяха да се разхождат, докато родителите й си легнат. А после… Момчето примижа сладко от предвкусваното удоволствие.

Володя тренираше тежка атлетика и само на седемнайсет години вече имаше толкова мощен торс, та отдалеч човек би помислил, че е двайсет и пет годишен мъж. Осъзнаването на властта и могъществото на дядо му отдавна бе изтрило детската наивност и неувереност от лицето му и той не знаеше какво е да му откаже момиче или жена. Наташа, която идваше с родителите си на вилата всяка събота, беше с пет години по-голяма от него, но какво от това! Нито на Трофим, нито на нейните старомодни родители можеше да им мине през ума, че между десетокласника Володя и завършващата студентка има нещо друго, освен трогателно детско приятелство. Трогателно детско приятелство, разбира се, беше имало, децата бяха плували заедно в басейна, бяха играли тенис, бяха се надбягвали с велосипедите и бяха гледали до среднощ филми на ужасите на видеото. Но веднъж след „ужасите“ тръгна някакво страхотно хард порно. Двайсетгодишната Наташа се възбуди веднага и Володя, на когото чак му притъмня от желание, от пръв поглед разбра, че сега тя е готова да се отдаде на първия срещнат и изобщо няма да й пука от възрастта му — на петнайсет ли е или на седемдесет и пет. Той вече имаше доста солиден опит в сексуалните контакти и със съученички, и със спортистки, с които беше ходил на лагер-сборове, тъй че не изпитваше страх пред близостта с по-голямата Наташа. Всичко мина прекрасно и ето вече две години той редовно ходеше на вилата, като гледаше да не пропусне нито една събота.

Широкият път свърши и премина в тясна пътека — около метър и половина, обградена с дървета. Володя Трофимов си помисли, че само след месец голите клони ще се покрият с нежна листовина, а след два зеленината ще стане сочна и толкова гъста, че тогава изобщо няма да е задължително да чакат родителите на Наташа да заспят и ще могат да правят любов посред бял ден, на някое скрито местенце…

Ако се намереше някой ангел, готов да отговаря на глупавите въпроси на следователите, щеше да им каже, че Володя Трофимов е умрял с мисълта за любов.

6.

Този път не се наложи да чака до понеделник. Трофим, разтревожен, че внукът му се забави прекалено много, изпрати един от телохранителите да посрещне момчето, като му каза да вземе и някой и друг инструмент — в случай че му се е счупил велосипедът. След един час телохранителят се върна и донесе страшната вест. А след четири часа Трофим изпрати служителите на милицията, влезе в къщата, заключи се в кабинета си и се обади на Виталий Николаевич Кабанов.

— Знам, че тия дни те е посетил един човек — започна той, като се стараеше да говори спокойно и с нищо да не издава сполетялата го мъка.

— Посети ме — потвърди Кабанов.

— Каза ли ти молбата си?

— Да.

— Ти нае ли се да я изпълниш?

— Да.

— Добре. Сега чуй мен, Локомотиве. Слушай внимателно, защото няма да повтарям. Този снайперист днес уби внук ми. Милицията не може да го намери, а ти, Локомотиве, го познаваш. Давам ти три дни срок. Да изпълни поръчката и да изчезне от лицето на земята. Ако след три дни това животно е още живо, ченгетата ще научат, че снайперистът е твой човек и тогава край с тебе. Разбра ли ме, Локомотиве?

— Разбрах те, Трофим.

— Добре. Три дни. Не забравяй!

Трофим затвори телефона, но изведнъж осъзна, че не може да разтвори пръстите си, обхванали слушалката. Гърч огъна цялото му тяло, той изскърца със зъби, опитвайки се да сдържи изтръгващия се от гърлото му дрезгав стон, и рухна по лице върху полираната повърхност на голямото писалище.

7.

Снайперистът бе застрелял внука на самия Трофим! Никой не бе очаквал това. Беше невъзможно да се предвиди. И все пак злобата и страхът бяха толкова големи, че Виталий Николаевич, макар да осъзнаваше, че не е прав и не е справедливо, се нахвърли с упреци върху помощника си — Генадий Шлик.

— Нали ти казах, че е време да сложим край! Казах ти! Казах ти! Трябваше да спрем с това веднага, още след първия труп, ама ти само ми повтаряше, че трябвало да почакаме! На ти сега — дочакахме. Поне проумяваш ли какво ни чака занапред?

Шлик потиснато мълчеше. Нямаше какво да каже.

— Откъде е научил Трофим, че имам връзка с този стрелец? От тебе ли? Казвай, кучи сине, мизернико неден, ти ли пееш на Трофим? С какво те купи? С пари ли?

— Имайте страх от Бога, Виталий Николаевич, та вие никога не сте се съмнявали в моята преданост. Защо да търся нещо, дето вие и без това ми го давате, нали знаете?

— Аз може всичко да знам! — беснееше Кабанов. — Обаче знам и друго: много граници съм престъпвал в този живот, но винаги съм излизал сух, защото не съм си имал работа с убийци. Не ми тежи нито една смърт, не съм оставял след себе си нито един труп. И ето че Трофим научава, че имам контакт със снайперист, изпраща ми човек — и край, за една секунда се превръщам в съучастник. Не ми стига това, ами сега Трофим иска и да премахна този снайперист. Ти разбираш ли какво ще последва? Чака ме или затвор — като подарък от ченгетата, или до края на живота си да робувам на Трофим, който знае, че имам труп в биографията си, а това робство е по-лошо и от държавния затвор. А ако не предам поръчката на снайпериста и после го оставя на мира, най-много до три дни Трофим ще ме пипне. И от него никъде не мога да избягам. Властта ми не е достатъчна, за да приключа за три дни всичките си работи, да си купя билет, да взема виза и да изчезна оттук на майната си. Пък и е безсмислено — Трофим ще ме намери в която и да е цивилизована страна, неговите хора са пръснати из целия свят.

Той млъкна, потри с длани лицето си и за пореден път избърса потта, която избиваше по врата му. Генадий продължаваше да мълчи, докато си мислеше, че ще бъде невъзможно да се докаже връзката му с Трофим. Самият той никога няма да си признае, а Трофим няма да го предаде. Разбира се, Локомотива ще го подозира — абе да го подозира, какво толкова, няма да посмее да го изгони: страх го е от Трофим, а пък сърце няма да му даде да го убие. Всичко ще си остане, както преди.

— За утре сутринта ми уговори среща със стрелеца! — каза Кабанов, след като се поуспокои. — Имаме на разположение само неделя, понеделник и вторник. Значи — до сряда сутринта. До сряда всичко трябва да бъде свършено. Естествено ще премахнем снайпериста — не е трудна работа, обаче как да направим така, че дотогава да изпълни поръчката, е вече друг въпрос.

— Не мислете за това, Виталий Николаевич, за вас няма по-важен човек от Трофим. Ако снайперистът не успее да очисти двойката в онзи апартамент — голяма работа! Ще го ликвидираме, ще изпълним нареждането на Трофим, а онези да се оправят, както щат.

— И това е вярно — съгласи се Кабанов. — Двойката в апартамента не е моя грижа, друг ще си получи хонорара за нея. Я ми налей една чашка, Генадий.

8.

Кира се върна по светло, Платонов дори още не бе започнал да се безпокои за нея. Като видя облепената с нови тапети кухня, тя възторжено плесна с ръце:

— Колко е хубаво! Нали, Дима? Каква красота!

Той реши да започне да изпълнява обещанието, което й бе дал сутринта — че от тази вечер всичко ще бъде другояче, затова се приближи до нея изотзад и я прегърна, като уж случайно докосна гърдите й под свободния дебел пуловер. Ала от намерението му нищо не излезе, защото Кира се разсмя и се изплъзна от сключените му ръце.

— Платонов, защо винаги те спохожда прилив на нежност, когато трябва да бягам? Сутринта заради това едва не изтървах мотрисата.

— А сега закъде си се разбързала? — попита я той недоволно и смутено.

— Да се изкъпя. Нали ти казах — след вилата винаги съм мръсна и потна. Я ти се опитай да мъкнеш две десеткилограмови чанти с бърза крачка, тогава ще те видя колко време ще изтърпиш без душ.

Тя затвори вратата на банята след себе си и щракна с райбера. Отново се заредиха познатите звуци — ципът на дънките, шнолата, магнитчето, шумоленето, водата, падаща от душа по дъното на ваната. Днес обаче шумът на водата, изливаща се безпрепятствено във ваната, продължи повече от обикновено. Платонов си представи как Кира, вече съблечена, изведнъж е приседнала на края на ваната, сякаш останала без сили. Да не би да й е прилошало?

Той приближи до вратата и се ослуша. Май не се чуваха стонове. Дали плаче? И това не се чува.

— Кира! Всичко наред ли е? — извика високо той.

— Наред е — веднага отговори тя.

Стори му се, че гласът й прозвуча точно над ухото му. Сигурно Кира е застанала до вратата и се оглежда в огледалото. Може би пробва нова прическа? Или угрижено разглежда появилите се наскоро бръчки покрай очите? Ах, тези жени!

Най-сетне шумът на водата се промени — Кира бе застанала под душа и Платонов се успокои. Мислеше си за намиращата се на няколко метра от него гола ослепително красива жена и не подозираше, че часовникът е започнал да отброява последните три денонощия, отредени му от „възложителя“.