Александра Маринина
Пешките падат първи (2)

1.

Ароматът на прясно свареното кафе приятно гъделичкаше ноздрите и създаваше в помещението на протоколния отдел някаква съвсем домашна обстановка. Работата тук не можеше да спре, деловите пътувания на чуждестранните и руските бизнесмени не биваше да се провалят поради обстоятелството, че някой, кой знае защо, бе убил Юрий Ефимович Тарасов. Консултантката трета категория Светлана Науменко приемаше посетителите, началникът на отдела Игор Сергеевич Шулгин осъществяваше, както обикновено, общото ръководство, а Ирина Корольова черпеше с кафе в кухнята своята състудентка Анастасия Каменская и й разказваше кратката четиридневна епопея на пребиваването на новия заместник–началник в отдела.

Настя слушаше Ирина и пред очите й се очертаваше образът на натрапчиво нелепо създание, което не разбира същината на собствената си роля в работата, която се върши тук, и не осъзнава какво ужасно впечатление създава у околните.

Още първия ден Тарасов се захванал да въвежда ред, като започнал от бюрото на началника на отдела Шулгин. През това време началникът, заедно с генералния директор, присъствал на някакви преговори, Светлана Науменко поднасяла на високите договарящи се страни кафе и разхладителни напитки, а Ирина била тръгнала за ОВИР тъй че чевръстият Тарасов моментално се вмъкнал в ограденото с ажурна стойка с лавички кътче, където се намирали бюрото на Шулгин и неговият компютър.

— Игор се върна от преговори, видя бюрото си и буквално побеля като платно — разказваше Ира, докато наливаше кафето в изящните малки чашки. — Колко захар да ти сложа?

— Две бучки. А защо Шулгин е реагирал така?

— Ами защото в неговото бюро имаше какво ли не. Презервативи, порнографски списания, неизмити чаши, документи, които трябваше да бъдат прибрани в папки, а не да се търкалят из шкафчетата. И представи си сега — той идва и вижда, че всичко това е подредено на спретнати купчинки върху бюрото му. Презервативите отделно, порнографските списания отделно, а върху тях — картички от подобен характер. Чашите измити до огледален блясък и изнесени в кухнята. Документите — отделно, подредени в папка. Човек изпитва чувството, че някой е надничал през ключалката, за да гледа как например правиш любов, а после с невинно загрижени очи да те съветва как е правилно да си държиш краката при тези действия. Разбираш ли, Настя, на него и през ум не му минаваше, че това, което върши, е неприлично. Неприлично е да се ровиш в чуждите неща. Неприлично е да натрапваш своя стил на живот на хора, които дълги години са работили заедно и са си изработили свои вътрешни правила за съвместно съществуване. Неприлично е по цял ден да обикаляш насам-натам из офиса, неспирно да бъбриш и да пречиш на работата на всички. Невъзможно беше да му се разсърдиш, защото при все това той изглеждаше много искрен. Но положението беше абсолютно непоносимо. В моето бюро например нямаше нито едно листче, нито един предмет, от които бих могла да се изчервя — честна дума, но въпреки това просто ми прилоша, когато видях как е постъпил с него. Така че можеш да си представиш как се е почувствал Шулгин, когато е видял всичките си натурии, извадени пред погледите на колегите.

— Ами Светлана? И на нейното бюро ли въведе ред?

— И още как! Първо беше разместил всичко по него, а после и в шкафа, където се съхраняват протоколните флагчета.

— С една дума изтормозил е всички ви — обобщи Настя, след като допи кафето си и остави чашката върху малката красива чинийка.

— Какво искаш да кажеш? Че го е убил някой от нас, така ли?

Настя мълчаливо бръкна в чантата си, извади цигарите и дълго рови вътре, докато намери запалката.

— Слушай. — Ирина стана и отиде до отсрещната стена, сякаш се страхуваше да остане в този момент близо до бившата си състудентка. — Вярно е, че не съм работила нито ден по специалността си, но все помня едно-друго от следването. На първо място ти подозираш мен, защото съм дошла в необичайно ранен час и съм го намерила, при което не е имало никакви свидетели. Така е, нали? Мислиш си, че той е открил в бюрото ми нещо, което е дало в ръцете му тайна, изключително опасна за мен, в случай че бъде разгласена. Нали? Хайде кажи, Анастасия, права ли съм?

Настя не отговори. Да, Ирочка Корольова беше много способна студентка и макар през дванайсетте и половина години след завършването на юридическия факултет да не бе работила в правоохранителната система нито ден, разсъждаваше като истински детектив. Най-малкото — не беше се превърнала в квачка, което много често се случва с жените, изоставили основната си професия в името на семейството и децата.

— Защо мълчиш? — продължи Ирина и гласът й прозвуча още по-сурово. — Подозираш ли ме или не?

— Да — въздъхна Настя, дълбоко вдиша и рязко издиша цигарения дим. — Принудена съм да подозирам и тебе, и Шулгин, и Науменко, и още три хиляди служители от Международния център, както и още толкова хиляди гости, настанени в хотела ви. Освен това — и десетки хиляди души, които работят в системата на Министерството на средното машиностроене.

— Не го усуквай! — ядно каза Корольова. — Мен не ме интересуват всички. Интересува ме твоето отношение лично към мен. Учили сме в една група с тебе, заедно сме се готвили за изпити и заедно сме ходили да поливаме отличните си оценки в „Космос“ и „Светлините на Москва“. Какво, забравила ли си го вече?

— Не, не съм го забравила.

Настя тръсна дългото стълбче пепел в една чинийка, като предварително махна от нея чашката с останките от кафеена утайка на дъното. Разговорът ставаше тягостен и неприятен, но не можеше да бъде избегнат — тя си бе дала сметка за това още когато вземаше решението си да отиде в Международния център, за да разговаря лично със служителите от протоколния отдел.

Гледаше Ирина и се чудеше сама на себе си. Излизаше, че е забравила всичко за тази жена. Или може би зле я беше познавала? Във всеки случай сега пред нея седеше човек, съвсем различен от онзи, когото бе очаквала да види, опирайки се на спомените си отпреди дванайсет години. Ирина влезе в юридическия факултет, бременна в седмия месец. До последния ден идваше на лекции, откараха я в родилния дом направо от аудиторията. Не си взе академичен отпуск, идваше на изпити заедно с всички и за всеобща изненада получи само отлични оценки. При което очевидците, присъствали в аудиторията, когато Ирина давала отговорите си според изтегления билет, се кълняха, че тя наистина се представяла блестящо и си заслужавала отличните оценки, а не й ги пишели по милост, като на млада, кърмеща майка. През всичките пет години Ирина Корольова успяваше да съчетава ученето с отглеждането на детето, макар че никой не знаеше как успява да го прави и какво й струва това. Разправяха, че имала някакъв невероятен съпруг, който печелел толкова, че можел да плаща на готвачка, домашна помощничка и бавачка, освобождавайки любимата си съпруга от грижи по домакинството, за да й даде възможност да овладява правните науки. Други говореха, че всичко било точно така, само че плащал не съпругът, а, високопоставеният й баща. Трети твърдяха, че всичко било много по-просто: Ира била пробутала детето на майка си, както правят много от родилите рано госпожици, и се посветила на ученето, а колкото до прането, чистенето, готвенето и грижите за съпруга, което също изисква време и сили — тя изобщо нямала съпруг. Как е било в действителност — Настя не знаеше, защото не я интересуваше много. Никога не бе питала Ирина нито за мъжа й, нито за сина й, говореха си предимно за учебния материал, за другите студенти и преподаватели, за книги и филми. Между тях нямаше истинско приятелство, не си бяха близки, но винаги се радваха да бъдат заедно.

И ето че сега Настя гледаше Ирина Корольова и осъзнаваше, че нищо не знае за нея. Какво ли трябва да й се е случило, та след петте години каторжен труд, когато е била принудена да се разкъсва между следването и семейството, да зареже всичко и сега да не се занимава с юриспруденция? В името на какво са били дадени всички тези жертви? Или не е имало никакви жертви? Но как е възможно да не е имало, щом според официалните документи Ирина е омъжена от 1975 година, а през 1977 е родила син? И ако се вярва на същите тези документи, и съпругът й, и родителите й са били и са най-обикновени хора, и дума не е можело да става за някакви огромни доходи, тъй че не е възможно да е имало нито готвачки, нито бавачки, нито прислужнички. Тогава излизаше, че Ирина вероятно е била не само изключително интелигентна, но и рядко упорита, работоспособна и целеустремена. Но какво се е случило после? Защо дванайсет и половина години по-късно тя заема високоплатената, но скучна до втръсване длъжност консултант в протоколен отдел, за която не е нужно да имаш не само юридическо, но и изобщо висше образование?

— Виж какво, Ира, аз съм професионалист и нямам право да намесвам емоциите в работата си. Ако на твое място беше Науменко, щях да подозирам преди всичко нея. Фактът, че се познаваме, не играе никаква роля. Не ми е приятно да ти го казвам, но явно трябва да го направя, за да не се породят недоразумения помежду ни. Подозренията по отношение на теб са доста силни, но това се отнася в не по-малка степен и за Светлана, и за Шулгин, а утре ще възникнат още стотина души, за които също ще се намерят причини да ги подозирам. Започнали сме една нормална работа, която се нарича проверка на версиите. И ти не бива да намираш в това нищо оскърбително за себе си. Друг е въпросът, че имаш чувството, че след като те познавам добре още от студентските години, аз би трябвало да съм сигурна в невинността ти, и се чувстваш обидена, задето не те зачерквам от списъка на заподозрените само поради обстоятелството, че сме учили заедно. Съжалявам, че това те обижда. Но и двете ще трябва да се примирим с този факт. Ситуацията е такава, каквато е, аз не мога да я променя.

— Можеш, но не искаш — уточни Ирина, която все така стоеше до стената.

— Не смятам, че е необходимо. Ирочка, аз вече отдавна не живея с днешния ден. Уверявам те, че щеше да ми бъде много по-лесно да се хвърля в прегръдките ти и да ти кажа, че те познавам от сто години и съм абсолютно убедена в твоята невинност. Веднага щях да ти стана симпатична и сега нямаше да стоим тук като непримирими врагове преди дуел, а седнали една до друга и хванати за ръце, щяхме развълнувано да разсъждаваме кой ли може да е убил нашия Юрий Ефимович. И ако, не дай си боже, в главата ми започнеха да се прокрадват подозрения относно тебе, ръцете ми щяха да бъдат вързани. Нямаше да мога да ти задам нито един въпрос, защото постоянно щях да срещам твоя недоумяващ и наскърбен поглед: „Ти какво, мене ли подозираш? Не ми ли вярваш?“ И как щях да ти отговоря, че да, не ти вярвам, подозирам те? Ти какво искаш — да пожертвам служебната си кариера, за да не си разваля отношенията с тебе? Днес щеше да ми е по-лесно и приятно, а утре щях да си скубя косите. Именно затова не искам да променям ситуацията. Нека си остане такава, каквато е днес. Да, днес ми е трудно да разговарям с теб, ти си настроена враждебно, обидена си ми, но ще го преживея някак. За сметка на това после, когато се убедя двестапроцентово в твоята невинност, ще бъда сигурна, че за това има обективни причини, а не само моето сляпо доверие в човек, когото някога — подчертавам: някога — съм познавала добре.

В кухнята се възцари неприятно мълчание. Настя запали още една цигара, дръпна няколко пъти.

— Можем да променим ситуацията само по един начин. Ако ти е неприятно да контактуваш с мен, сега ще си ида и повече няма да ме видиш. С теб ще работи друг наш служител. Но това по принцип едва ли ще промени нещо за теб, защото аз от всяко положение ще те подозирам. Е, какво решаваш, Ира? Ще работим ли или ще предъвкваме емоции?

Ирина бавно се отдели от стената и седна на една табуретка до бюрото.

— Ще направя още кафе — каза тя, без да поглежда Настя, и започна да сипва от смляното кафе в кафеварката на масата. — Можеш да задаваш въпросите си.

— Защо все пак не се усмихнеш от приличие? — пошегува се Настя в старанието си да разведри създалата се неприятна атмосфера.

— А, не, чак пък толкова! Ще отговарям добросъвестно — това ти го обещавам, но не бих успяла да се усмихвам.

— Сърдиш ли ми се?

— А ти как мислиш? — Ирина вдигна глава и погледна предизвикателно Настя. — Ти на мое място нямаше ли да ми се разсърдиш?

— Сигурно щях — призна Настя. — Добре, така да бъде. Ще си останем аз с моите подозрения, ти — с твоята обида. Ще трябва да се научим да живеем по този начин. Да започваме тогава. Защо Тарасов е дошъл толкова рано в понеделник?

— Не знам.

— Да е споменал в петък, че в понеделник сутринта има определена някаква среща?

— Не, не е споменавал.

— Може би е трябвало да чака някакво телефонно обаждане в понеделник сутринта?

— Аз поне не знам за такова нещо.

— С кого от служителите на Международния център е общувал Тарасов през четирите дни на работата си във вашия отдел?

— Трудно ми е да кажа. Тук никой не го е търсил, а с кого е общувал, когато излизаше от офиса — не знам.

— А често ли излизаше от офиса?

— Доста често…

2.

Светлана Науменко се държеше далеч не толкова хладнокръвно, колкото Ирина Корольова. Тя беше много притеснена, час по час се разплакваше, гълташе капки за сърце и се секнеше.

Настя й задаваше същите въпроси като на Ирина: с кого е общувал Юрий Ефимович Тарасов, какво им е разказвал за себе си и за познатите си, защо в този фатален ден е дошъл на работа по-рано от обикновено.

— Може би е искал да измие стените — предположи Светлана.

— Какво да е искал?! — Настя си помисли, че не е чула добре.

— Ами разбирате ли, Юрий Ефимович смяташе, че стените ни са мръсни и трябва да се измият. Чистачката не го прави, но тя не е и длъжна. Игор Сергеевич категорично му забрани да се занимава с чистене в работно време, нали тук идват хора, а Юрий Ефимович смяташе, че стените непременно трябва да се измият. Та може би…

Науменко изхлипа и отново се пресегна за носната си кърпичка.

— Защо, Игор Сергеевич много ли се ядосваше, че Тарасов се опитва да въведе ред в помещенията на отдела?

— Много. Дори не можете да си представите колко се ядосваше. Вярно, нищо не казваше, не мъмреше Юрий Ефимович, но въпреки това си личеше. Знаете ли, Шулгин е толкова добродушен човек, дори малко лекомислен, обича да си пийне, да се пошегува, да се посмее. А след като Юрий Ефимович подреди бюрото му, изобщо не му говори, дори сякаш се поболя, лицето му пребледня.

— Вие не знаете ли защо? Нямате ли някакви предположения?

— Че кому е приятно да извадят такива гадости от бюрото му и да ги оставят на показ!

— А Шулгин не се ли опита да се разберат с Тарасов, да му каже, че не е прилично да бъркаш в чуждо бюро, камо ли пък в отсъствието на стопанина му?

— Не знам. — Светлана подсмръкна. — Не съм чула нищо подобно.

— Ами вие, Светлана? Нали той е подреждал и вашето бюро? Вие направихте ли му забележка?

— Не. Нали все пак ми е началник!

— Е, какво от това? Като е началник, значи може да прави каквото си иска?

— Ами… не знам… — Науменко се разрида. — Той… Той каза, че скоро започват съкращения… С трийсет процента… Всеки може да…

„Ясно — помисли си Настя. — На прага на едно трийсетпроцентно съкращение тя естествено не е рискувала да направи забележка на новия началник. Примитивна, но желязна логика. Щом са решили да съкращават една трета от работните места и същевременно назначават на вакантното място заместник–началник нов служител, вместо да съкратят тази абсолютно ненужна длъжност, значи очевидно новоназначеният е важна персона или човек, приближен на императора, тоест на генералния директор. Само се опитай да му направиш забележка — току-виж, утре си останал без работа.“

— Ами Ирина? Тя как възприе факта, че Тарасов се е ровил в бюрото й?

— Ядоса се естествено. Дори го нагруби, но той май не разбра.

— И какво му каза?

— Нещо, в смисъл че за човек, който си няма и понятие от дамски превръзки, няма нищо неудобно да се рови в женско бюро. Помислих си, че той ще се изчерви, но на него и окото му не мигна, сякаш дори не я чу.

— Защо, Ирина не се ли страхува от съкращението?

— А, и тя се страхува.

— Как тогава се е осмелила да говори така на Тарасов?

— Разбирате ли, по-рано в нашия отдел имаше според щата двама началници и петима консултанти. Когато назначиха Ира, трите консултантски места бяха заети, на нея й дадоха четвъртото и я помолиха по възможност да работи и вместо пети консултант. Тя се съгласи, още повече че й обещаха да я стимулират материално за работата по съвместителство. Естествено не й дадоха никакви пари, а при първото съкращение просто съкратиха петото място за консултант, като вписаха в служебната характеристика на Ирина изпълнението на неговите функции — срещу същата заплата между другото. Е, нашата Ирина не се бои от работа, много е чевръста. После един наш служител загина при автомобилна катастрофа, Ирка пое и неговите задължения — за това вече й повишиха категорията. После имаше още едно съкращение, взеха ни бройката на загиналия колега, изхвърлиха и един алкохолик — заедно с бройката му, то се знае. А на Ирка казаха: „Щом като сега сте консултант втора категория, трябва да работите повече. Ще имате добрината да поемете и този участък.“ И стана така, че Ира работи за четирима, а аз само поднасям кафе и подреждам флагчетата и цветята. Тя определено може да се справи и с тази работа. Затова нея не могат да я съкратят, незаменима е. Вместо нея ще трябва да вземат четирима души, а места откъде? Няма ги длъжностите, всичките ги изпосъкратиха.

— Ясно. Все пак хайде да се върнем към Шулгин. Как мислите, защо толкова лесно е простил на новия си заместник тоя номер с обнародването на съдържанието на бюрото му?

— Ами по същата причина, по която си премълчах и аз. Страх го е от съкращение. Кому са потрябвали двама ръководители за двама подчинени? Смешна работа. Съвсем ясно е, че единия ще го съкратят. И то се знае — няма да е онзи, когото са назначили току-що.

— Но щом това е съвсем ясно, Шулгин е нямало какво да губи — каза Настя. — Щяха да го съкратят при всяко положение. Защо поне не си е облекчил душата и не е казал на всеослушание на простака, че е простак?

— А, не е точно така. — Светлана плесна с ръце. — За него е много важно да остане на работа тук, в Международния център. Тук заплатите са огромни и част от тях ни се дават във валута. Макар и не в нашия отдел, той непременно трябва да остане тук. А Юрий Ефимович беше човек на генералния директор — това го знаеха всички, никой не смееше да се кара с него.

„Значи Тарасов е бил човек на генералния директор. Това е вече интересно. Разбира се, аз няма да отида при него, нямам фасон. При генералния директор ще отиде Юра Коротков.“

— Припомнете си, моля, всичко, което Тарасов е разказвал за себе си, за семейството си — помоли Настя.

— Ами не е разказвал нищо особено. Когато ни обясняваше как трябва да се грижим за цветята, спомена, че отглеждал рози на вилата си. Освен това каза, че имал вкъщи три кучета, овчарки, само че не разбрах в градския апартамент или на вилата. Децата му били вече големи, живеели отделно, а те били двамата с жена си. Не е говорил нищо за внуци, поне аз не си спомням. Може още да няма.

— Ами за предишната си работа говорил ли е? С какво се е занимавал по-рано, защо е решил да я смени?

— Не, за това не е споменавал почти нищо. Само че е работил в деловодството на Министерството на средното машиностроене. А пък на нас и през ум не ни е минало да го питаме защо е решил да си смени работата. Тук плащат много добре… Знаете ли — оживи се изведнъж Науменко, — имаше един забавен момент. Когато си изваждаше нещата от чантата и ги подреждаше в бюрото, забелязах един такъв стъклен предмет, нещо като къса тояга или пънче, дебело едно и късо. Попитах го какво е това, а той ми отговори, че това нещо тежало точно седемстотин петдесет и шест грама, защото това било най-оптималното тегло за преса за залепване на снимки върху пропуските. Средното машиностроене са затворена система, там се влиза само с пропуск. Ако пресата била прекалено тежка, изпод снимката изскачало лепилото, ако пък била прекалено лека — не се залепвала добре и започвала да се нагърчва.

— Какво започвала да прави? — не повярва на ушите си смаяната Настя.

— Ами той така каза — да се нагърчва. В смисъл — остава неравно залепена. А за да изглеждал пропускът достойно, теглото на пресата трябвало да бъде точно седемстотин петдесет и шест грама. Че това пънче с толкова точно тегло го били отлели специално за него.

— Ум да ти зайде! — сви рамене Настя.

— Не знам — поклати глава Светлана. — Това са негови думи, нищо не си измислям. Ира може да го потвърди, и тя чу за тази преса.

3.

Игор Сергеевич Шулгин разговаряше неохотно с Настя. Беше вече краят на работния ден, той явно бе успял да удари някъде една или две чашки и напомпаното му настроение вече се бореше с нежеланието да разговаря със служител на милицията, за да не се издаде, че е пил.

— Игор Сергеевич, вярно ли е, че предстоят съкращения в отдела почти с една трета?

— Не знам. Аз не обръщам внимание на разни слухове и клюки.

— Но сте чували да се говори за това?

— Не се вслушвам в приказките на разни безделници.

Настя внимателно погледна Шулгин. Едър, започнал да пълнее и да оплешивява, той все още бе запазил определена привлекателност, макар да беше ясно, че още мъничко — и ще се превърне в затлъстял, проскубан павиан, който има зад гърба си активно алкохолно-сексуално минало, а в бъдещето го очаква безцветна и дълга старост със заболявания на черния дроб и простатата. Може би беснее именно защото предчувства всичко това?

— Игор Сергеевич, посъветваха ли се с вас, когато назначаваха новия ви заместник?

— Естествено. Никога не съм позволявал да ми назначават подчинени без моето знание.

„Боже, боже, колко сме горди! Заместникът ти между другото е подчинен не на теб, а на висшестоящия ви началник. Този висшестоящ началник решава кой би могъл да те замества, когато те няма, и кой не би могъл.“

— И вие предварително сте проучвали кандидатурата на Тарасов?

Бърз поглед встрани, трескаво потреперала буза, но всичко това — толкова мимолетно, сякаш просто така ти се е сторило.

— Да, гледах документите му.

Този път отговорът на Шулгин не прозвуча чак толкова уверено.

— Игор Сергеевич, постарайте се да си спомните кое в неговата характеристика ви убеди, че Тарасов е подходящ за длъжността ваш заместник. Защо се съгласихте с кандидатурата му?

— Ами… вече не си спомням.

— Но това не е било отдавна, Игор Сергеевич. Корольова и Науменко работят при вас от няколко години, през последните години не сте вземали никого на работа, Корольова е била последната, а после само сте съкращавали длъжности и хора. Просто не може да не сте запомнили какво е пишело в характеристиката на човека, когото са назначили за ваш заместник. Та това е единственото ново назначение в отдела ви за пет години!

— Нали ви казах — не помня.

В гласа на Шулгин явно прозвуча раздразнение, което той веднага се постара да приглуши.

— Добре, нека продължим — не настоя повече Настя.

— Как реагирахте, когато видяхте, че Тарасов се е ровил в бюрото ви и е подреждал?

— А как трябваше да реагирам? — отговори той на въпроса с въпрос.

— Ами не знам — разсмя се Настя. — В такава ситуация хората се държат различно. Едни се възмущават и вдигат скандали, други благодарят за въведения най-сетне ред, трети изобщо не обръщат внимание, сякаш точно така е трябвало да бъде. Някои прихват да се смеят, други просто излизат от кожата си от негодувание. Вие конкретно какво направихте?

— Какво отношение има това към убийството на Тарасов? — рязко попита Шулгин. — Да не би да мислите, че съм го убил, задето се е ровил в бюрото ми?

— Защо не? — невинно реагира Настя, на която вече здравата й бе писнало от този Игор Сергеевич с неговата показна самоувереност и зле прикрития му ужас пред перспективата да изхвърчи от яслата на Международния център. Не стига, че заместникът му е бил убит в самия офис, ами и тази мацка от милицията души нещо, види се — усетила е алкохолния му дъх. Ами ако каже на някого… — Защо да не мога да си мисля това? — продължи тя, сякаш без да обръща внимание на преливащата от очите на Шулгин ненавист. — Какво противоестествено виждате в моето предположение?

— Вие… вие… Как смеете?!

— Защо пък да не смея? — повтори тя уморено. — В еднаква степен допускам, че Тарасов може да е бил удушен и от Корольова, и от Науменко, и от вас, и от всеки друг. Разберете, Игор Сергеевич, ние знаем за убития толкова малко, че не можем да зачеркнем със сигурност нито вас, нито когото и да било. Ако знаете за него повече, отколкото знам аз, помогнете ми, споделете знанията си. Може би това ще ни улесни да премахнем подозренията и спрямо вас, и спрямо вашите колежки. А вие сега само се зъбите и с целия си вид показвате колко не ви харесвам — така ситуацията няма да се подобри, уверявам ви.

— Вие нямате право да ми говорите по този начин! — избухна Шулгин. — Коя сте вие, та да ме подозирате? Аз съм по-възрастен от вас с двайсет години, вие сте просто една сополанка, а сте дошли да ми се правите на важна! Длъжна сте да търсите убиеца, а не като Тарасов да се ровите в чуждото мръсно бельо и в чуждите книжа, дори да са лични. Не желая повече да разговарям с вас. Ще давам показания само пред началника ви, надявам се, че за разлика от вас, той е приличен и достоен човек.

— Принудена съм да ви разочаровам, Игор Сергеевич, с моя началник едва ли ще се разберете по-добре. Той има тежък характер, в сравнение с него аз съм просто пеперудка — безтелесна и безвредна. И друго ще ви кажа. Не преувеличавайте възрастовата разлика между нас, аз съм много по-голяма, отколкото си мислите.

Настя методично събра от бюрото листовете със записките си, цигарите, запалката, грижливо прибра всичко в необятния си спортен сак и стана.

— Няма да ви отнемам повече време, Игор Сергеевич. Утре ще ви се обади моят началник, с когото вие толкова мечтаете да се срещнете, и ще ви определи ден и час, за да се явите при него на „Петровка“. Там ще ви хареса доста по-малко, отколкото тук, в уютната кухня, с която сте свикнали, където сте на своя територия и можете да се държите както си искате. Да, между другото не искам да ви нанасям удар в гърба, затова ви предупреждавам: утре моят началник, полковник Гордеев, непременно ще ви попита защо показанията ви не са оформени в протокол. И какво ще му отговорите вие?

— Че какво трябва да му отговоря? — наежи се Шулгин. — Откъде да знам аз защо не сте записали показанията ми в протокол! Защо ме заплашвате?

— Ами правилно — въздъхна тя. — Вие не знаете. Тогава той ще извика мен и ще ме попита за същото. И аз ще трябва да му кажа, че в момента на разговора с мен сте били в нетрезво състояние, а от хора в нетрезво състояние не може да се вземат показания. Как ще се развият събитията по-нататък — не знам. Следователят може например да изпрати до вашия генерален директор писмо, че отговорни служители от Международния център пият в работно време и дори при такава тежка ситуация като разследване на убийство смятат, че е възможно да се явят за разговор със служители на милицията в пияно състояние. А за това какво държат в бюрата си — ще се говори отделно. С ваше позволение аз ще изпуша още една цигара, а после вие ще ми кажете ще разговаряте ли с мен или ще отидете утре на „Петровка“ при полковник Гордеев.

— Как можете да твърдите, че съм пиян? — упорито се възмущаваше Шулгин. — Не можете да го докажете.

— Ще го докажа — спокойно каза тя, запали цигара и прибра запалката в чантата си. — Във вашето учреждение има медицински пункт, ще поканя лекаря и подписаната от него служебна бележка ще има достатъчна сила пред следователя. А една казана от него дума ще бъде достатъчна, за да бъде сложен кръст на кариерата ви в този валутен рай. Едно е когато човек си пие кротко, на скрито място, и при това не му личи. И съвсем друго — когато не съумява да овладее съблазънта, след като знае, че с него ще разговаря детектив от милицията или следовател. Вие не умеете да се владеете и постепенно деградирате и фактът, че за определяне на състоянието ви служител на милицията е извикал лекар, говори за това повече от красноречиво. Две минути, Игор Сергеевич, още две минути и аз ще си тръгна. Разбира се, ако не решите друго.

След две минути Анастасия Каменская уви около врата си дългия топъл шал, закопча якето си догоре и тръгна по дългия, криволичещ коридор към асансьора. Игор Сергеевич Шулгин не бе продумал повече.

4.

След седем часа вечерта в управлението на криминалната милиция хората изобщо не бяха по-малко, отколкото през деня. Никой не се изненада, че към седем и нещо в службата дойде Каменская — това си беше в реда на нещата. Без да се отбива в кабинета си, тя отвори вратата на стаята, в която работеха Юра Коротков и Коля Селуянов. И двамата си бяха зад бюрата и като по команда вдигнаха към нея въпросителни погледи.

— Е, как е? Стана ли, както го мислеше? — попитаха я те едва ли не хорово.

— Да се надяваме. — Без да се съблича, тя седна на един свободен стол и бръкна в чантата си за цигарите. — Никога не бях предполагала, че е толкова трудно. Половин ден се правих на лошата леля Настася, и то само за да може утре там да отидат добрите момчета Юрочка и Коленка и целият протоколен отдел да се хвърли в обятията им, леейки сълзи и сополи. Много хубав сценарий ми пробутахте, момчета, дума да няма!

Всъщност старата като света схема „лош следовател — добър следовател“ беше използвана днес с малко по-различна цел. Настя не си бе поставила задачата да събира информация. Днес тя искаше да види с очите си тримата главни заподозрени, да си състави впечатление за техните характери и начин на мислене. А вече по-късно да прибави към впечатлението цялата онази информация, която щяха да съберат за нея Коротков и Селуянов. И то се знае, те щяха да събират тази информация не с помощта на сърцераздирателни разговори с трите главни фигури. Момчетата си имаха за целта свои начини, похвати и източници за получаване на сведения.

И тъй — Ирина Корольова. Умна, хладнокръвна, пресметлива. Внимава за всяка своя дума, не допуска да се изтърве случайно за нещо. Кой знае защо, занимава се със скучна и неперспективна работа, макар да има добро образование и прекрасен интелект. Имала е всички възможности да убие Тарасов. Ако се съди по заключението на лекаря, смъртта му е настъпила не по-късно от осем и четирийсет и пет, а след двайсет минути, ако се вярва на Корольова, тя е открила трупа в кухнята. Ако престъпничката е тя, дали според характера й е могла да седи двайсет минути в едно помещение с покойник и едва след тях да се обади на охраната? Би ли й достигнала твърдост? Несъмнено. Може ли някой да потвърди, че е влязла в зданието на Международния център в осем и петдесет, както твърди тя, а не десет–петнайсет минути по-рано? Не, никой не може да го потвърди.

Светлана Науменко. Четирийсетгодишна увяхваща хубава женичка, угрижена от семейни проблеми и от перспективата да загуби мястото си. Нервите й са разклатени, постоянно се разплаква, ръцете й се разтреперват. В онзи ден е дошла на работа в девет и трийсет, през това време в протоколния отдел, освен Корольова, са били служителите от охраната. Кой може да гарантира, че не е идвала и един час преди това? Мъжът й не живее с нея, дъщеря й е тръгнала за училище в седем и половина и не знае кога майка й е излязла за работа — в осем без четвърт или в девет без четвърт. Науменко ужасно се страхува от съкращение, тя, за разлика от Корольова, няма никакво образование и ако я изгонят от Международния център, никога няма да намери толкова добре платена работа. За да печели пари без образование и интелект, жената трябва да бъде млада и дългокрака — тогава все може да разчита на секретарско място в някоя фирма. Ако смъртта на Тарасов е можела да опази Светлана от неминуемото съкращение, то е твърде възможно тя да се е постарала да ускори тази смърт. Защо да съкращават живи хора, щом може просто да се съкрати бройката…

И накрая — Игор Сергеевич Шулгин. Упорит човек, липсва му гъвкавост. Мисли бавно. Не приема компромиси, но не от принципност, а от тъпо упорство и идиотска самовлюбеност. Да приеме компромис за него означава да отстъпи, да признае, че не е бил прав, а такива хора никога и при никакви условия не признават, че не са били прави. Настя го провери днес. Отначало го постресна, после му предложи изход, а той не се възползва от него. Не умее да пресмята варианти, надява се, че най-важното е да устои днес, а утре всичко ще се уреди от само себе си. Днес за него най-важното е било да не отстъпи на тази сополанка, да й демонстрира превъзходството си, а пък че утре неведомият полковник Гордеев ще го сравни със земята (за което сополанката честно го предупреди), не иска дори да помисли. До утре тепърва трябва да се доживее. Типична психология на убиец. Днес очистих онзи, дето ми пречеше, а пък че утре може да ме хванат и накажат — е, има време до утре…

И последният. Юрий Ефимович Тарасов. Веднага разпределяме в две основни групи всички обяснения за нелепото му поведение. Група първа: обяснения, произлизащи от предположението, че той е неособено умен и на туй отгоре — зле възпитан човек. Група втора: обяснения, произлизащи от предположението, че той изобщо не се е държал по този странен начин. Че е бил абсолютно нормален, съвсем обикновен човек, а всичко, което разправят за него, е лъжа. Трима негови колеги задружно говорят лъжи, защото някой от тях го е убил и това се е оказало изгодно за всички. Може да са се наговорили предварително. Може убийството да е станало спонтанно, но после всички да са решили да помогнат на убиеца и да го опазят от отговорност. Може в протоколния отдел на Международния център да са се вършили някакви крупни машинации и непосредственият Юрий Ефимович не само да ги е разкрил, но и да е заявил на всеослушание за откритието си. Но ако колегите на Тарасов лъжат, защо са измислили именно такава лъжа? Защо не започнат да разказват какъв чудесен, какъв прекрасен човек е бил Юрий Ефимович, как не е имал никакви врагове и как никой не би казал лоша дума за него и изобщо всички дружно скърбят и си скубят косите от мъка. Напълно традиционен начин — така постъпват много хора. Но служителите от протоколния отдел, кой знае защо, започнаха да обливат с кал покойния, и то така, че от приказките им излизаше, че всеки от тях е имал повод да го убие. Ако някой от тях — или и тримата! — са замесени в убийството, тогава подобен ход, като се замисли човек, е по-сложен, но и по-правилен. Да се разпределят подозренията между тримата е много по-ефективно, отколкото да се бяга от тях. Интересно — кой ли сред тях е толкова умен? Дали не е Ирина?