Александра Маринина
Пешките падат първи (11)

1.

През нощта в събота срещу неделя, осми срещу девети април, Настя се събуди към три и нещо и повече не можа да заспи. Още снощи бе взела приспивателно с надежда мозъкът й да успее да си почине поне седем-осем часа, но нищо не излезе от това начинание. Приспивателното й подейства около един и половина, а в три и петнайсет сърцето й започна глухо да блъска в гърдите и очите й се отвориха от само себе си.

Настя знаеше, че лесно се поддава на съжаление. Но докато е под властта на това меко сантиментално чувство, тя волю-неволю се старае да избира методи на работа, отговарящи на това чувство. Ако ли пък се случеше да се поддаде на омразата и яростта, започваше да руши всичко наред, без да гледа колко е часът, забравяйки за приличието и без да изпитва никакъв глад или умора.

Да убият младо момче, седемнайсетгодишно хлапе! И макар Настя вече да знаеше, че това момче е внук на самия Трофим и че на вилата го е очаквала неговата двайсет и две годишна любовница, все пак загиналият е бил непълнолетен юноша, почти дете. И дори всички жертви на снайпериста да не са случайни, дори зад всяка от тях да се крие абсолютно конкретен платен от някого замисъл, ако гибелта на внука е разправа със самия Трофим, ако всичките тези убийства са само част от местните мафиотски войни и криминални разчиствания на сметки — Дори да е така, всичко това не бива да се допуска. Не може да убиват деца.

Посред нощ Настя Каменская се събуди с мисълта, че трябва да пипне този проклет снайперист. Трябва. Длъжна е.

Глупаво беше да се надява, че ще успее да заспи. Изхлузи се от топлото одеяло, уви се в дългия мъхест пеньоар, навлече на краката си дебел вълнен голф и се потътри към кухнята. След няколко минути чайникът завря. Настя си направи огромна чаша кафе, изпружи нозе върху другата табуретка, запали цигара и заразглежда снимката, която си беше донесла от службата, същата, която в петък й бе дал Олег Зубов.

По молба на московските си колеги оперативните работници от Уралск бяха ходили в дома на Агаев и бяха прегледали и албуми на дъщеричката на Слава Агаев, търсейки в тях страница с отрязан край. Не успели да намерят нищо. Нещо повече — получените образци на документи, написани без никакво съмнение от самия Агаев, красноречиво говореха, че почеркът, с който са били записани банковите реквизити, не е неговият. Излизаше, че Агаев е получил това листче от друг човек. Но къде и кога? В Уралск? В Москва? И от кого?

Тревожното чувство не изчезваше, напротив, засилваше се, а после внезапно се изгуби някъде. Вместо него в главата на Настя, кой знае защо, изплуваха полските фамилни имена Томашевски и Кислевски.

Кошмар, помисли си тя и завъртя глава. Какви са тези Томашевски и Кислевски? Борис Викторович Томашевски е руски литературовед, текстолог, занимавал се е с Пушкин. Кшищоф Кислевски е прочут кинорежисьор, автор на „Кратък филм за едно убийство“, който Настя искрено смяташе за шедьовър, защото на никого преди това не се бе удавало с такава прямота, честност и болка да докаже, че насилието поражда само насилие и нищо друго и единственият начин да бъде спряна страшната ескалация на смъртта е да разберем това и да се въздържаме от отмъщение. Не може да се иска това от човека, той е прекалено слаб за такова мъдро решение, но можем и трябва да изискваме това от държавата.

Това добре, но по какъв начин в нейния недоспал мозък се бяха събрали Пушкин и идеята за възмездието? Пушкин и убийството. Томашевски и Кислевски. О, господи! Ама разбира се, това няма никакво отношение нито към Пушкин, нито към филма за убийството. Томашевски и Кислевски са полски музиканти, пианисти, навремето бяха много популярни и дори имаха гастрол в Москва. Те изпълняваха на четири ръце на два рояла свои аранжименти на популярни класически произведения — от песните на Шуберт до сонатите на Бетховен. Именно вариациите на тема от сонатата в g-mol навремето толкова бяха харесали на Настя и тя ги бе запомнила задълго.

От сонатата на Бетховен мисълта й бързо прескочи към френския трилър „Соната на смъртта“, над чийто текст Настя здравата се бе измъчила някога при разкриването на едно на пръв поглед съвсем просто убийство на млада алкохолизирана проститутка. Веднага в паметта й изплува рисунката на обложката на онази книга — кървавочервени линии, имитиращи нотна стълбица, и нарисуван напряко на тях ключ „сол“.

Въпреки парещото кафе, стомахът й изведнъж се сви на ледена буца. Десетте точки в края на листчето, по-точно двете групички по пет точки, не бяха ли крайчета от линиите в нотна тетрадка? Тогава можем да си обясним и особената хартия — нито машинописна, нито принтерна, а по-скоро като за албуми или специални тетрадки. За нотни тетрадки…

Настя погледна часовника — още нямаше четири, трябваше да чака поне два часа. В шест можеше да се обади на генерала. И по дяволите приличието!

2.

Сутринта се оказа много по-студена, отколкото си бе помислила Настя, когато бе погледнала през прозореца. Алеите в Измайловския парк бяха покрити с тънък слой скреж и надничащото през облаците слънце май не смяташе да набира сила и властно да напомня за настъпилата пролет — толкова вяло и безрадостно беше.

Генерал Заточни крачеше до Настя, облечен в анцуг и топло яке, подплатено с кожа, и тя със завист гледаше сухите му жилави ръце без ръкавици — явно на Иван Алексеевич изобщо не му беше студено. Самата Настя беше премръзнала до кости само десет минути след като бе излязла от метрото, защото явно не се беше облякла подходящо за този студ.

— Разбирате ли, Иван Алексеевич — говореше тя с треперещ от студ глас, като движеше с усилие вдървените си устни. — Няма друг изход, освен да подозирам Русанов. Знам, че това е не просто глупаво, сигурно дори е непрофесионално, но аз обикновено не намирам аргументи, които влизат в противоречие с логиката.

— Но всички ваши аргументи са косвени — възрази Заточни — и дори да са твърде много, те няма да заменят едно пряко доказателство. Вие не може да не разбирате това.

— Съгласна съм. Именно затова ви моля за помощ.

— Искате да ви помогна да намерите преки улики ли?

— Не, искам да ми помогнете да реша дали косвените улики по отношение на Русанов не са преки по отношение на някой друг.

— Тоест вие самата не вярвате Сергей да е замесен?

— Разбира се, че не вярвам. Не виждам смисъл. Не виждам мотив.

— Но за някого има смисъл.

— Има — кимна Настя. — Има и мотив. Просто всичко се подрежда някак лошо — отначало за Платонов, сега за Сергей. Изглежда, някой иска да натопи и двамата. И аз искам да разбера кой. Ще ми помогнете ли?

— Ако съм ви разбрал правилно, искате да подхванете разследването, като тръгнете от последните дела, водени от Платонов?

— Ами да, в частност ме интересуват подробности от уралското разследване. Може би Тарасов и Агаев са били убити именно защото са знаели прекалено много за уралските машинации.

Генералът забави крачка, после спря. Явно ръцете му все пак започнаха да измръзват, защото той потрепери и ги пъхна в джобовете си. Оредялата коса на главата му откриваше череп с хубава форма и като го гледаше, Настя с изненада се улови в мимолетно мерналата й се мисъл, че тя май може много да харесва оплешивяващи мъже. Преди това винаги бе смятала, че човек трябва да се притеснява от липсата на коса по главата, а мъжете, които й бяха харесвали, винаги имаха гъсти, добре гледани коси. А сега, като поглеждаше изкосо петдесетгодишния генерал, тя си мислеше, че той ужасно й харесва. Въпреки започващото оплешивяване. Въпреки че той беше мъничко по-нисък от нея. Въпреки че след месец и нещо тя щеше да се омъжва. Въпреки всичко… Генерал Заточни й харесваше и това е. И като детектив. И като генерал и ръководител. И като мъж.

— Казахте „може би“. Че може би Тарасов и Агаев са били убити заради уралските дела. Защо, може би пък не? — най-сетне прекъсна мълчанието Иван Алексеевич.

— Разбира се! — възкликна Настя. — Искате ли веднага да ви изредя поне десет причини, поради които в разстояние на три денонощия ние получихме два трупа — на Агаев и на Тарасов. И Уралск е само едната от тях.

— Но за сметка на това — най-очевидната — възрази Заточни.

— Тъкмо това е лошото. Аз винаги гледам да внимавам с най-очевидните неща. Имам чувството, че насила ми ги бутат пред очите.

— А вие не обичате това, така ли? — насмешливо попита генералът.

— Не — завъртя глава тя. — Не мога да понасям такива неща.

— Сигурно сте много независима?

— Много.

— И не се поддавате на внушение?

— По никакъв начин. Веднъж двама хипнотизатори се мъчиха, мъчиха с мен и нищо не можаха да направят.

— А обичате ли елдена каша?

От изненада Настя се препъна и за да не падне, се хвана за ръкава на синьото яке, с което беше облечен Иван Алексеевич.

— Елдена каша ли? — недоверчиво попита тя. — Добре ли чух?

— Да, попитах именно за елдена каша. Е, обичате ли я или не?

— Мразя я.

— Жалко! — шеговито въздъхна той. — Аз пък я обичам. Вкусовете ни не съвпадат. Добре, Анастасия Павловна, аз като крупен ръководител ще използвам властта си, за да разпределя работата. Имате ли нещо против?

— Не, моля ви.

— Ще се опитам да изясня всичко, което е възможно, относно Уралск. А вие се заемете с останалите десетина причини, поради които за кратко време са били убити двама души, свързани и с Уралск, и с Платонов. Мисля, че е справедливо, а вие? Аз съм началник, затова на мен се пада една версия. А вие сте талантлива подчинена, затова на вас — десет.

— Както кажете, Иван Алексеевич — отвърна Настя. — Благодаря ви, че поехте Уралск.

— Защо?

— Аз не мога да понасям разни икономически тънкости. Гади ми се от тях — призна тя.

— Не ви разбрах.

Генералът отново се спря и втренчено погледна Настя. Веждите над жълтите му очи леко се повдигнаха, лицето беше студено и някак отчуждено.

— Какво значи „гади ми се от икономически тънкости“?

— Ами точно това значи — гади ми се — отговори тя, внезапно ядосана. — Единственият предмет, по който в университета нямах отличен, е политикономията. От самото начало отношенията ми с нея не потръгнаха. Явно е нещо генетично, природно, човек нищо не може да направи за това. Гади ми се от думите „банка, кредит, емисия, инфлация, борса, акция“. Всичко това ми е безинтересно. Скучно ми е. Разбирате ли?

— Какви чудеса! — удивено разпери ръце генералът. — За вас ми казаха, че сте голяма умница, много способна, че сте се занимавали с математика, че имате прекрасна памет. Нима не можете да усвоите такива дреболии като основите на икономическата теория? Та вие знаете четири чужди езика…

— Пет — машинално го поправи Настя.

— Така ли? Тогава е още по-странно. А вие клечите в ъгълчето и плачете, че не можете да направите нещо си там, вместо да си избършете сълзите, да вземете две книжки и на бърза ръка да изучите всичко, което е нужно. Срамота, госпожице!

— Не ме разбрахте, Иван Алексеевич. Разбира се, вие сте напълно прав — мога да взема книжките и за три дни да навляза в проблема. Обаче не искам.

— Но защо?

— Защото ми е скучно. Парите никога не са първопричина за едно убийство. Те могат да бъдат повод, дори могат да бъдат втора причина. Но първа — никога.

— И пак не ви разбрах. Винаги съм смятал, че парите, користта са една от най-разпространените причини, поради които едни хора убиват други. Нима не е така?

— Не е, разбира се. Причината е съвсем друга. Причината се крие в това за какво въпросните пари са нужни на даден човек. И отговорът на този въпрос е от областта на обикновените човешки чувства, а не от областта на икономическата теория. Човекът иска власт. Той иска физически и материален комфорт. Или психологически комфорт. Или иска да спечели жена, която обича. Или иска да запази живота си. За всичко това може да са му нужни пари. Но ако за това са му нужни не пари, а нещо друго, той пак би убил, само че не човека, който има пари, а човека, който има онова „друго“ нещо. Но пак би убил. Защото онова главно нещо от областта на човешките чувства, заради което убива, се е оказало по-силно от библейската заповед „Не убивай“. Ето това ми е интересно, Иван Алексеевич. За мен не е важно по какъв начин човек получава парите, как ги краде и пере, защото за това си има служба за борба с организираната престъпност и корупцията, където се трудите и вие, другарю генерал. За мен е важно защо го прави. Ние някак сме свикнали, че отговорът „той иска да има много пари“ сам по себе си е окончателен и не изисква никакви по-нататъшни разяснения. Сиреч желанието да имаш много пари е съвсем естествено, също като желанието да живееш и същевременно да запазваш свободата си.

— Защо, всъщност не е ли така? — иронично попита генералът.

— Разбира се, че не е. Желанието да живееш е заложено от природата, това е нормален здрав инстинкт. А виж, желанието да имаш много пари е нещо по-сложно. Какво ще направи човекът с тези големи пари? Ще ги похарчи за ядене ли? За пътешествия? За създаване на сигурна охрана около себе си? За жени? Ще ги вкара в оборот? Или ще ги сложи в куфар — като Корейко, защото за него психологическият комфорт да осъзнава, че е милионер, е напълно самостоятелна ценност? Ето това е важно, Иван Алексеевич. Защото хората се решават на убийство заради това, а парите са нещо вторично.

— Значи вие съвсем сериозно допускате, че зад убийствата на Агаев и Тарасов може изобщо да не се крият финансови интереси?

— Допускам. И за да бъда честна, би ми се искало да е точно така. Да се окаже, че парите тук нямат нищо общо.

— Но защо?

— Така ще ми е по-интересно да работя. Защото хората са много по-интересни от икономическите глупости.

— Е, значи бях прав, като поех икономическата част от работата, а на вас оставих житейската психология.

Те вече отдавна бяха стигнали до метрото и стояха под пронизващия вятър на открития перон.

— Къде отивате сега? — попита Заточни.

— Вкъщи. Ужасно премръзнах и освен това трябва да влея в организма си литър силно кафе, инак не съм човек, а умряла котка.

— Господи, но защо не ми казахте! — изгледа я огорчено Иван Алексеевич. — Нямаше да ви мъкна из парка, а щях да ви поканя у дома.

Гласът му звучеше виновно, но очите отново грейнаха с онази топла светлина, която казваше на събеседника: „Да, не бях прав, но вие няма да ми се сърдите, нали? Защото вие не можете да ми се сърдите. Защото въпреки всичко аз ви харесвам и вие всичко ми прощавате.“

— И да ме накарате да ям елдена каша? — усмихна се Настя.

И отново, като го гледаше в жълтите тигрови очи, си помисли, че е просто ужасно странно колко много й харесва той. Никога по-рано не бе харесвала мъже от този тип. Какво става с нея?

3.

В неделя сутринта Кира тръгна за пазара и по магазините. Повечето магазини не работеха в неделя, но гастрономите в центъра на града все пак бяха отворени. Докато я гледаше как се облича, Платонов още веднъж й повтори днешното си поръчение: Кира трябваше да намери Каменская по телефона и да й предаде подробната информация какво е правил Дмитрий в понеделник, вторник и сряда, преди да изчезне. Такава беше молбата на Каменская и Платонов бе сметнал, че тя е напълно разумна и правилна.

Кира не можа да намери Каменская от първия път, никой не вдигаше слушалката.

4.

Чернишов успя да хване бившия европейски шампион по спортна стрелба, а сега командир на отряд със специално предназначение, старши лейтенант Борис Шалягин, чак в неделя. Шалягин беше в гаража си, правеше отчаяни опити да върне към живот един неизлечимоболен москвич и разговаряше с Андрей, легнал по гръб под търбуха на колата си.

— Деветмилиметров „Стечкин“ ли? — попита той. — Ами да, нормално.

— Кое е нормалното? — не разбра Чернишов. — Говори като хората!

— Всеки добър стрелец трябва да обича „Стечкин“ — обясни Борис, търсейки опипом някакъв изтърколил се болт. — Виж, ако твоят клиент предпочиташе нещо друго, тогава бих се замислил. А така всичко е нормално.

— Как мислиш, възможно ли е той да работи в нашата система?

— Като нищо. Къде другаде може да намери реализация един снайперист, ако не в отряд със специално предназначение? Спортистите нямат голям избор, ако искат да запазят кондицията си: или остават в спорта, или идват при нас, в милицията, или може би във федералните спецслужби, в отрядите „Алфа“, да речем. Къде другаде може да е нужен такъв човек с неговите специфични умения?

— Боря, помисли сериозно — възможно ли е някой стрелец да откачи и да започне да отстрелва всички наред? Искам да разбера трябва ли да продължа да се ровя в картоните в психоневрологичните диспансери или мога да сложа кръст на това.

Шалягин излезе изпод колата и започна внимателно да бърше мръсните си ръце с парцала.

— Ако е стрелец — възможно е. Снайперист — никога.

— Каква е разликата?

— Знаеш ли какво казваме ние? Всеки снайперист е стрелец, но не всеки стрелец е снайперист. Стрелец означава майсторство, ръка, око. Снайперист — това е характер, тип личност, особена психика.

— Но защо? — учуди се Андрей. — Искам да разбера каква е разликата. Може би точно това е главното, което ми липсва, за да се придвижа напред в разследването.

Шалягин запокити парцала в ъгъла, отвори вратата на колата, седна на шофьорското място и извади изпод седалката начената бутилка уиски.

— Искаш ли? — предложи на Чернишов. — Само че от бутилката — не съм те очаквал и не съм взел чаша.

— Не, благодаря — врътна отрицателно глава Андрей.

— Гнусиш ли се? Или си трезвеник? — изхъмка Борис и отпи солидна глътка от бутилката.

— Трезвеник съм. Особено днес, защото ще трябва да разговарям с ръководството, не бива да му замириша.

— А, щом е така, не ще и дума! — разбиращо кимна баретата. — Ти изобщо знаеш ли нещо за спортната стрелба?

— Фактически нищо — призна Андрей. — На нивото на занятията по физическа подготовка. Изпълнявам нормативите, но в сравнение с големия спорт нашите нормативи са нулев клас от началното училище.

— Тогава ще ти обрисувам с две думи картинката, за да разбереш най-важното. Стрелецът е човек, който трябва да направи за едно контролно време определен брой изстрели, като куршумите попаднат приблизително там, където трябва. Той трябва да съумее да се съсредоточи за десет секунди, през това време да стреля десет пъти и да се постарае всички куршуми да улучат горе-долу една точка. Колкото по-близо един до друг попаднат куршумите, толкова по-добре. След десет секунди той е приключил със стрелбата и може да се отпусне, да си почине и да запали цигара. А снайперистът е съвсем друго нещо. Снайперистът е ловец, който избира мястото, приготвя се и чака. С часове. С денонощия. И при него няма „отпускане, почивка, цигарка“, защото жертвата може да се появи всяка секунда, точно в секундата, когато се е разсеял. Но най-важното е, че снайперистът има само един изстрел. Разбираш ли? Само един. Не десет, както при стрелеца, а един-единствен, от който зависи всичко. Ето например престъпник е взел заложник и го държи в отделна къща. Позната ситуация, нали?

— Дори много — кимна Андрей, който внимателно слушаше Шалягин.

— И ето че снайперистът идва, прокрадва се близо до къщата, заема позиция, подготвя се и зачаква кога престъпникът ще загуби бдителност и главата му поне за част от секундата ще се покаже на вратата или на прозореца. През тази част от секундата може да се изстреля само един куршум, а не десет. Времето тече, снайперистът лежи, не мърда, за да не размести прицела. Нито може да хапне, нито да запали цигара, нито да се почеше, нито да изтича до тоалетна.

— Ами как… — слисано попита Чернишов, който някак не беше се сещал за такива прости неща.

— Ами никак. В гащите. Лежи и подгизва в собствената си пот и урина. С една дума — снайперистът е човек, който умее да понася физически дискомфорт. Който умее да лежи или седи неподвижно, който умее да чака, без да нервничи и да се дразни, без да се разсейва по нищо наоколо. По темперамент той трябва да бъде флегматик или в краен случай сангвиник. Най-добре е да бъде емоционално студен, да не се поддава на остри емоционални пристъпи.

— Защо? Каква е връзката?

— Пряка. Ръката му ще трепне. Ръката, Андрюха, може да трепне не само от съжаление към жертвата, но и от омраза към нея, изобщо от всяко силно вълнение. Снайперистът не бива да бъде такъв, разбираш ли? Той не бива да знае що е съжаление, но и не бива да мрази човека, когото се готви да убие. Той трябва да бъде или да умее да бъде равнодушен — само тогава е истински снайперист. Така че едва ли ще го намериш сред лудите. Най-вероятно е нормален, но е невероятна гадина.

— Но ако е нормален, значи между всичките шест трупа трябва да има някаква връзка — замислено каза Андрей. — А аз не виждам никаква връзка помежду им.

Шалягин съчувствено сви рамене, още веднъж надигна бутилката, след което отново я прибра под седалката.

5.

Виталий Николаевич Кабанов си мислеше, че всяка произнесена от него дума прилича на движението на лопата в ръцете на гробар. Колкото повече думи — толкова по-дълбок става гробът, в който сам се закопава, изпълнявайки нареждането на Трофим.

— Мъж и жена в едностаен апартамент, четвърти вход, трети етаж. Блокът, в който се намира магазин „Даровете на океана“. Срок — до вторник вечерта. Краен срок — трябва да се срещнем в сряда сутринта. Ще докладваш за изпълнението и ще получиш хонорара си. Тъй като ти е първа поръчка, не ти се полага аванс. Ясна ли е задачата?

— Да.

— Наемаш ли се?

— Да.

— Хубаво си помисли — докато разговаряме, още можеш да откажеш. Щом се разделим, започва отброяването на часовете. Имаш на разположение три дни.

— Ще го направя.

И отново, загледан в спокойните очи на снайпериста, Кабанов си помисли, че в случая изобщо не може да става дума за болна психика. „Не е човек — каза си Виталий Николаевич, — а машина за убиване, която нищо не изпитва, която не знае що е съмнение, страх или съжаление. Господи, откъде ли се пръкват на света такива хора?“

6.

Кира отново влезе в една телефонна кабина и набра номера на Каменская. Най-сетне отсреща вдигнаха слушалката и тя с равен тон преразказа на Анастасия всичко, което Дима й бе наредил да предаде.

— В понеделник сутринта е говорил по телефона с Русанов, Сергей ще го потвърди, едва ли е забравил, защото именно той се е обадил на Дима, за да се уговорят за подаръка за Лена…

— Момент — прекъсна я Каменская. — Казахте, че Русанов се е обадил на Платонов в понеделник сутринта?

— Да, около девет.

— А не обратното? Да не бъркате нещо?

— Русанов се е обадил на Дима, нищо не бъркам. Така ми каза Дима.

— Добре, продължете, ако обичате.

— След разговора с Русанов Дмитрий е слязъл в гаража, качил се е в колата си и е тръгнал за работа…

Кира излезе от телефонната кабина, бавно отиде до булеварда, прекоси платното и седна на една скамейка. Трябваше да помисли.

7.

Днес Платонов се зае със стаята, реши да я подготви за ремонта. За целта трябваше по възможност да премести мебелите в средата, да ги покрие с найлон и да свали старите тапети. Докато се опитваше да се справи с високата секция, Дмитрий откри стара дамска чантичка от змийска кожа, пъхната между стената и секцията.

Ръцете му сами откопчаха чантичката, преди той да помисли редно ли е да го прави.

В чантичката имаше документи — акт за раждане на Кира Левченко, институтска диплома, удостоверение за развод, три акции от Акционерно дружество „МММ“, купени очевидно за опит или за майтап — под влияние на всеобщото вълнение в онези години. Пак там Дмитрий намери и документ за собственост над апартамента и още един странен документ, според който гражданката Зоя Фьодоровна Левченко притежава гробно място номер 67 в Манихинските гробища, на което е погребан гражданинът Владимир Петрович Левченко. Платонов бързо прегледа останалите документи, не намери в тях нищо интересно и вече щеше да ги пъхне обратно в чантичката, но професионалното му любопитство надделя и той дръпна ципа на вътрешното джобче. Там имаше два смъртни акта — за смъртта на Зоя Фьодоровна Левченко, починала през 1987 година, и Владимир Петрович Левченко, починал три години по-рано.

С треперещи пръсти Платонов затвори всички ципове и закопчалки и остави чантичката на един от откритите рафтове на секцията. Значи родителите на Кира бяха починали. Къде тогава ходи тя всяка седмица в почивните дни? При любовник? Напълно възможно е. При стари роднини, на които трябва да помогне с продукти? Навестява детето си, което поради някакви причини не живее с нея? И това е възможно, макар наистина да не е ясно защо трябва да го крие. Каквото и да е там, но Кира Левченко не ходи при родителите си.

Подтикнат от внезапен порив, Платонов се завтече към банята и отвори огледалното шкафче. Преодолявайки острото чувство на неудобство, което отново се породи у него при вида на чисто женските хигиенни принадлежности, Дмитрий свали от полицата голямата небесносиня кутия, която се оказа неочаквано тежка. Бръкна в нея и извади увит в няколко найлонови торбички револвер, още преди да проумее какво точно държи в ръката си, той позна същия онзи шумолящ звук, чийто произход толкова дълго не бе успял да установи.

Платонов разви торбичките и носът му усети добре познатата миризма на барут. С този револвер беше стреляно, и то не много отдавна.

Истината, която толкова дълго се бе крила от него, се разкри пред Дмитрий внезапно и безсрамно, изпъчи се демонстративно и нагло се присмя на неговата недосетливост. Боже мой, колко сляп и глупав е бил! А беше длъжен да види и разбере това по-рано, докато той, самонадеяният глупак, си блъскаше главата дали трябва да си легне с Кира веднага, или може още да отлага.

Спомни си нейната съсредоточеност, умението й да изпълнява монотонна и скучна работа, без да се дразни и разсейва. Спомни си как тя можеше да седи с часове, замряла в една поза, без да издава нито звук. Колко изправена стоеше до печката, без да криви рамене и да „заваля“ на единия крак. Как без ни най-малко напрежение балансираше на един крак на края на ваната и не губеше равновесие. Как, когато извръщаше и леко накланяше глава, винаги я фиксираше в едно и също положение, както я е учил треньорът, когато са обработвали стойката й. Тя имаше тяло и движения на трениран стрелец и само абсолютен глупак не би го забелязал.

Кира никога не примижаваше с едното око, ако трябваше да види нещо в далечината. Закриваше окото си с длан. Платонов си спомни как ги беше учил техният инструктор по стрелба: в стойка работи всеки мускул от вашето тяло, работят дори лицевите мускули. Ако сте застанали в стойка и сте примижали — край, стойката е нарушена, прицелът е изместен.

Платонов целият пламна. Спомни си как Кира се отдръпваше от него, когато той се опитваше да я прегърне и притисне до себе си. Вчера, когато уж тръгваше за вилата при родителите си. И после — когато се върна. Естествено, че ще се дърпа, как иначе — нали под пуловера й, под колана на дънките е бил револверът.

Револверът, с който е стреляно неотдавна.

Веднъж ли? Или няколко пъти? В барабана липсва един патрон. А къде е ходила миналата седмица?

Въпросите се стовариха върху Платонов от всички посоки и той отначало се опита да намери поне какви да е отговори, после изведнъж се сепна и се сети, че сега трябва да мисли за съвсем друго.

Той се намира в жилището на убийца-маниачка. Доверил й е живота си, свободата си. Няма къде да се дене, не може да излезе от нейния апартамент, защото вече от десет дни е обявен за всерусийско издирване и всеки милиционер има в ръцете си негова снимка. Не може да си излезе оттук и доброволно да се остави да го арестуват, защото тогава документите за злоупотребите ще попаднат един господ знае в чии ръце и разследването ще бъде съсипано за нула време.

Но е страшно и да остане тук. Ако Кира е лудата убийца, която отстрелва по веднъж седмично млади мъже, кой може да гарантира, че няма да й хрумне нещо остроумно и весело, толкова весело, че Платонов, току-виж, умрял от смях?

Какво да прави тогава? Да скрие револвера? Ами ако тя има и друго оръжие? Ще открие, че револверът е изчезнал, ще разбере, че Платонов го е намерил и…

Да остави всичко, както си е? И да се моли на Господ до следващата събота всичко да свърши? Тогава той ще може да излезе оттук, да се върне на работа и да съобщи на когото трябва за Кира.

Да съобщи за Кира ли? За жената, която се съгласи да му помогне, довери му се, пусна го в дома си, храни го и добросъвестно изпълнява всички негови поръчения?

Какво, какво да прави? Кира може да се върне всеки момент и той трябва да вземе решение колкото може по-бързо.

8.

Кира седеше на скамейката, без да обръща внимание на ръмящия студен дъжд, и мислеше как да спаси живота си. Преди два часа получи задача да убие мъжа и жената, които живеят в едностайния апартамент на третия етаж на блока, в който се намира магазин „Даровете на океана“. Да убие Дмитрий Платонов и себе си.

Бившата й свекърва беше отчасти права — Кира много разчиташе на външността си и беше готова да печели житейските си блага чрез леглото. Сама по себе си тази практика е твърде разпространена, но на Кира, кой знае защо, й се струваше, че никой никога няма да си помисли за нея толкова лошо нещо, че никой няма да се сети, че тя експлоатира екстериора си. Постоянните монолози на свекърва й я убедиха, че нейният простичък замисъл не ще остане тайна за никого. Това доста разстрои Кира, защото добре разбираше, че Бог не я е надарил с големи способности и тя едва ли ще успее самостоятелно да постигне нещо прилично в живота.

Когато, напук на мъжа си и на омразната си свекърва, влезе да учи в института, Кира съвсем случайно се озова на състезания по спортна стрелба. Институтът трябваше да се представи с отбор, а една от спортистките точно преди състезанията бе зарязала учението и бе заминала в далечното си родно село. Треньорът дълго придумва Кира, като я уверяваше, че няма да е нужно да прави каквото и да било. Отборът непременно трябва да има основен и резервен състав, тя ще влезе в резервния, шансът е само едно на милион в състезанието да се включат всички резерви и работата да стигне до нея.

Но когато пристигнаха за състезанието, Кира отиде на тренировка заедно с всички и заяви на треньора, че иска да се опита да постреля. Дадоха й пистолет, обясниха й с две думи кое как се прави, как трябва да се цели и какво трябва да натисне, а после ахкаха и размахваха ръце, понеже не бяха в състояние да повярват, че човек, който за пръв път в живота си хваща оръжие, е показал такъв резултат.

Тя се оказа не просто талантлива за този вид спорт. Явно имаше природна дарба. И, разбира се, много й провървя с треньора. Той веднага видя в тази стройна дългокрака красавица упорството, стремежа й да довежда до край всяка, макар и най-незначителната започната работа, умението й да се съсредоточава и напълно да се разграничава от всичко странично. Мъжът разбра, че второкурсничката с красиви кестеняви очи е родена за стрелбата, че природата я е създала точно за този спорт. В нейния характер се съдържаше всичко необходимо на добрия стрелец. Треньорът се убеди в това още при първите тренировки, когато работеше върху стойката на спортистите. Никакви изстрели, никаква работа с оръжие — само стойката. Приготви се за стрелба — остави, приготви се — остави, и така десетки, стотици пъти, докато новият стрелец не се научи да заема стойка автоматично, докато всеки мускул, всяка клетчица от тялото му — от стъпалото до челото — не запомнят единствено правилното, избрано от треньора специално за този човек положение, което позволява да се изпълни стрелбата по мишена. Кира беше една от съвсем малкото, които не се дразнеха от тези тренировки, не се учудваха и не питаха за какво е нужно това, не хленчеха, че им е скучно, и не врънкаха по-скоро да им дадат пистолет в ръцете. Тя имаше способността да вижда целта и да не търси развлечения и празници по пътя към нея. Нещо повече — треньорът виждаше, че скучната, монотонна, еднообразна и тежка ежедневна работа харесва на красивата Кира с кестенявите очи, защото за нея тя е огряна от бляскавата светлина на далечната цел: да стане първа, да стане най-добрата.

Но треньорът виждаше и друго — тя не беше честолюбива. Кира никога не говореше за титли, награди и звания, нещо повече — олимпийският шампион Владимир Усков, при когото заведе Кира нейният пръв треньор от института, безпогрешно определи, че момичето мълчи не от скромност, а защото това наистина не я интересува. Интересуваше я само едно: какво трябва да направи, за да стреля още по-добре.

След две години Кира Левченко спечели всички възможни награди и медали. И още тогава за пръв път я споходи мисълта, че с това може да печели пари. И то много пари. Толкова много, колкото никоя красота не може да спечели.

Появила се за пръв път тогава, тази мисъл веднага изчезна. Беше 1991 година, хората започнаха да свикват с приказките за мафия, за наемни убийци, за оръжие, което абсолютно неконтролирано преминава от ръка на ръка, и за други страховити неща — и те вече никого не учудваха. Мисълта, че би могла да печели мечтаните пари, използвайки таланта си на снайперист, все по-често спохождаше Кира. За да не губи форма, тя си купи от някакъв тип на пазара револвер „Стечкин“ и голям запас от патрони за него и систематично ходеше извън града да тренира. Естествено ходеше и при Усков, който така и не разбра защо Кира изведнъж напусна отбора и престана да ходи на състезания. На стрелбището тя поддържаше своята „скорост и точност“, но само в гората можеше да провери способностите си за всичко, което се изисква от един снайперист. Търпението. Устойчивостта. Неподвижността. Съсредоточаването. Няколко часа в една и съща поза. И след мъчителните часове на очакване — единственият точен изстрел.

През всичките тези години тя работеше в библиотека „Раритет“, известна на всички московски библиофили с фондовете си от стари книги, включително и отпреди революцията. Библиотеката беше разположена на два етажа и в избеното помещение на една голяма сграда, където някога имаше хлебарница, битов комбинат, юридическа консултация и работилница за ремонт на радиоапаратура. Консултацията и работилницата още си бяха там, а останалите помещения постепенно преминаваха в ръцете на нови стопани, които отваряха в тях магазини и търговски офиси.

Веднъж, докато подбираше книги от фондовете в избеното помещение, Кира чу някакви гласове, и то толкова наблизо и отчетливо, че неволно започна да се оглежда и да търси непознатите, които бяха проникнали в светая светих на „Раритет“, но едва по-късно се сети, че гласовете идват откъм противоположната страна на сградата. Там някаква поредна нова фирма ремонтираше помещението за офиса си и работниците, изпаднали в трудов ентусиазъм, очевидно без да искат, бяха пробили стената.

Това, което Кира чу тогава, я заинтересува. Тя разбра, че разговарят собственикът на фирмата и неговият помощник и от техните думи абсолютно недвусмислено личеше, че подкупите, шантажът и тем подобни неблаговидни форми на поведение са за тях нещо обичайно и ежедневно, а вложените в различни — включително и чуждестранни — банки парични суми отдавна са надхвърлили рамките, които са необходими на дори твърде капризен човек, за да удовлетворява страстта си към материалния комфорт и пътешествията.

Неподвижно, като се страхуваше да помръдне, за да не издаде присъствието си, Кира внимателно дослуша разговора до края. На другия ден пак слезе в избеното помещение, но дупката вече беше запушена и тя не чу нищо. Въоръжи се с търпение, изчака да свърши ремонтът и новият стопанин окончателно да се премести в новия офис, после няколко седмици само го оглежда, понеже не знаеше как да завърже познанство с него.

Шансът й да влезе в заветното помещение се появи неочаквано. Докараха им книгите, които библиотеката бе дала за реставриране. Шофьорът, както става винаги, безгрижно си пушеше цигарата в кабината на уазката и с насмешка поглеждаше Кира, която измъкваше от колата тежките пакети с книги. Натоварена кола пред вратата на офиса е нещо опасно и съвсем естествено Генадий Шлик моментално излезе на улицата, спря се наблизо и внимателно заразглежда уазката, за да види кой или какво се намира вътре. Той отговаряше за безопасността на Кабанов, ето защо още през първите дни бе обиколил всички учреждения, помещаващи се в сградата, и бе запомнил всички служители, които за щастие не бяха много на брой. Библиотекарката не будеше у него никакви подозрения, затова той дори прояви благосклонност към нея и на драго сърце й предложи помощта си.

— Дай да понося — грубовато процеди през зъби и буквално измъкна от ръцете на Кира тежките пакети.

Шофьорът на уазката презрително изкриви физиономия — сиреч на Шлик изобщо не му прилича да мъкне тежести. А Кира благодарно се усмихна на неочаквания си помощник, подържа му вратата и се постара между другото, но твърде многозначително, да докосне с гърди рамото му. Сигналът бе приет и след като книгите бяха поставени на определеното им място, последва запознанство и покана за вечеря.

Вечерята премина в топла и наелектризирана от неизказани намеци и обещания атмосфера. На другия ден Кира отиде в офиса на Кабанов и каза, че търси Генадий. Тя много се надяваше да види тук Шефа и да се запознае с него. Но не й провървя, Шлик веднага излезе да я пресрещне, хвана я под ръка и решително я изведе навън, а чак след това я попита какво всъщност се е случило и защо тя го търси в службата му, нали са се разбрали той сам да отиде при нея в библиотеката към края на работното време. Кира се усмихваше мило и бъбреше, че я изпращат в библиотечния колектор, затова просто се отбила да го предупреди, че ако не се върне до шест часа, Геночка да не си мисли, че му е „вързала тенекия“ и че непременно ще се върне на работа — ако не в шест, най-късно до шест и половина. Шлик омекна, любезността и предвидливостта на новата му позната му харесаха. Вечерта те отново отидоха на ресторант.

Естествено Шлик беше много разочарован, когато разбра, че Кира се интересува не от него, а от шефа му Кабанов, но не го показа — сиреч няма да умрем от мъка.

— За какво ти е Виталий Николаевич? — попита я на няколко пъти, но тя само загадъчно се усмихваше.

Шлик й обясни популярно, че Виталий Николаевич не приема хора „от улицата“ и ако иска да говори за нещо с Шефа, Кира трябва първо да изложи питането си пред него — Генадий. Възможно е Кабанов дори да не й е необходим.

— Добре — решително отвърна Кира. — Ще кажа на теб, а ти предай всичко на шефа си. Аз съм шампионка по спортна стрелба, майстор на спорта. И искам да имам много пари. Това е, Геночка, нищо повече няма да ти обяснявам. Ти си умен, сам ще разбереш за какво говоря.

— Ама откъде ти хрумна, че Виталий се интересува от такива неща? — облещи се от неподправена изненада Шлик. Той беше сигурен, че красивата мадама ще моли за работа като секретар-референт или ще поиска спонсорска помощ за някой свой тъп приятел. — Ние търгуваме с печатарско оборудване, а не с майстори на спорта по стрелба.

— Абе ти предай това, Геночка — нежно каза Кира. — И не ми разправяй, че съм сбъркала адреса, не е необходимо да ме лъжеш.

След два дни Шлик отиде в „Раритет“ и намери Кира.

— Тук ли ще поговорим или ще потърпиш до довечера? — хладно я попита той.

— Ще потърпя — нежно се усмихна Кира, с което доста озадачи Генадий.

Той имаше чувството, че Кира просто кипи от нетърпение. В този момент, оценил нейната устойчивост и самообладание, той за пръв път се усъмни, че е разбрал правилно тази жена. Разбира се, не можа да се въздържи да не проточи нещата. Каза й, че Кабанов ще има нужда от него до късно вечерта, така че ще могат да поговорят с Кира по интересуващия я въпрос не по-рано от единайсет и половина.

— Добре — спокойно отвърна Кира, — ще почакам. Къде ще се видим?

Шлик й определи среща, като си мислеше злорадо, че тя няма да дочака нищо интересно. Кабанов не се бе заинтересувал от предложението й.

— Аз те предупредих, че нищо няма да излезе — каза й, когато се срещнаха късно вечерта. — Деловите хора не се занимават с такива глупости, още повече че никой не те познава и не може да ти даде препоръки. Вярно, има и такива, които може да се заинтересуват от твоето предложение, но не и ние. И после — за такава работа трябва да имаш съответната репутация, а ти я нямаш. Коя си ти? Откъде си се взела? Може ли човек да разчита на тебе? Зарежи тая работа, момиче, не е лъжица за твоята уста. Стой си кротко в библиотеката и си търси приличен съпруг — това е моят съвет за теб. Бил съм в затвора, мога да те уверя, че там няма нищо хубаво. Нищо. Само лошо.

— На мен, Геночка, не ми трябват твоите съвети — студено отвърна Кира. Тя крачеше бавно до него по алеята и здраво го стискаше под ръка. — Трябва ми помощ. Но щом ти ми отказваш помощта си, ще трябва да се справям сама. От тази седмица нататък всяка събота или неделя в Московска област ще има труп. Изстрел от двайсет и пет метра в тила с револвер. И ти гарантирам, че, първо, винаги улучвам целта, и второ, никой няма да ме открие. Труповете ще се появяват дотогава, докато ти и твоят шеф не разберете, че можете да работите с мен.

Шлик спря и внимателно я погледна.

— Ти да не си луда? — попита я, изпълнен с тих ужас.

— Аз съм целеустремена — също тъй тихо отговори Кира. — И моля те, недей да си мислиш, че твоите детински съвети и придумки ще ме накарат да се откажа от целта си. Не ме гледай, че съм красива жена, характерът ми е твърд. И винаги удържам на думата си.

Тя меко освободи ръката си, леко целуна Шлик по бузата и замина извън града да причаква първата си жертва. Сега, седнала на мократа скамейка под ръмящия дъжд, Кира си спомняше как бе пътувала в мотрисата, как после бе вървяла по пътя, избирайки мястото и часа, когато би могла да причака някой самотен пътник и спокойно да се скрие. Реши да не закача жени и стари хора, ще се постарае да избира млади мъже на приблизително еднаква възраст. Нека милицията си мисли, че ги отстрелва някой откачен маниак.

Тогава, първия път, я безпокоеше опасението, че няма да може да стреля по жива мишена, по човек. Нали беше чувала, че когато работата опре до стрелба по човек, много стрелци се прекършват, оказва се, че не е по силите на всеки. Но тя произведе онзи първи изстрел с изненадваща лекота. Просто трябва да се съсредоточиш върху целта и да не мислиш, че това е нечий живот, че това е жив човек като тебе самата. Кира умееше да се абстрахира от несъществени неща и да не мисли за тях.

И ето че изминаха шест седмици, само шест седмици — и собствената й идея се обърна срещу нея.

След първото убийство изпита съвършено нови, непознати чувства, когато гледаше по телевизията поредната криминална хроника. Те няма да ме намерят, повтаряше си радостно, никога няма да ме намерят!

След второто убийство отиде на „Житная“ и застана точно пред широкия вход на Министерството на вътрешните работи. Покрай нея минаваха служители от министерството, униформени и цивилни, някои хвърляха на красивата млада жена погледи, които й бяха добре познати, и продължаваха пътя си, а тя стоеше, радостно възбудена, и си повтаряше: „Вие минавате покрай мен, дори можете да ме докоснете, и никой от вас не знае и не се досеща, че аз съм човекът, когото търсите. Аз съм престъпница. Аз съм убийца. Трябва да ме хванете и затворите в килия, а вие ме подминавате, усмихвате се и си мислите, че би било хубаво да преспите с мен.“ Това усещане я опияняваше и вълнуваше, то беше едно от най-силните чувства, които Кира Левченко бе изпитвала в живота си.

И след третото убийство дойде тук, на улица „Житная“. Министерството я привличаше като магнит. И точно тогава видя Дмитрий Платонов, който се качваше в красивата си скъпа кола. Всъщност тя му обърна внимание именно заради колата, запомни лицето му, защото, втренчено загледана в него, си помисли: „Няма да мине много време, когато и аз ще имам такава кола. Не, моята ще бъде по-хубава. Непременно ще имам, защото ти никога няма да ме хванеш.“

А след четвъртото убийство го видя в метрото. Той стоеше, вкопчил ръка в пилона и опрял чело на ръката, сякаш дремеше. Имаше уморен и измъчен вид и Кира го заразглежда с интерес, като се опита да отгатне защо той пътува с метрото, а не с разкошната си кола. Очите им се срещнаха и у Кира избухна хазартът на картоиграча…

Тя знаеше какво трябва да направи и как да го направи, та мъж, който й е харесал, да поиска да се запознае с нея. Всичко стана така, както го бе замислила. Докато цялата московска милиция я търси, тя се сближава със служител на Министерството на вътрешните работи. Нещо повече — оказва му помощ, наслаждавайки се на всяка минута, прекарана край него, защото това са минути, изпълнени с непоносимо острото чувство на смъртен риск. Тя излиза извън града, за да убие поредната си жертва — и той, детективът, я изпраща до вратата и я моли да се върне по-скоро, защото му е нужна. Тя се прибира вкъщи, усещайки при всяка крачка пъхнатия под колана на дънките и прикрит от свободния пуловер револвер, с който преди два часа е застреляла човек — и той, служителят на милицията, я посреща на вратата, радва й се и й топли гозбата за обяд. Никакъв наркотик не би й дал подобна наслада. А й предстои и едно ново усещане, ако се реши да преспи с него. И това може да се окаже интересно…

Платонов й харесваше и тя искрено искаше да му помогне, искаше неприятностите му да свършат и той да може спокойно да заживее у дома си и да ходи на работа. Кира не му желаеше злото, напротив, беше благодарна на Дима за онези часове и дни на необикновена душевна приповдигнатост, която изпитваше, играейки с него хазартната и опасна игра, без той нищо да подозира. Стараеше се колкото може по-добре и по-точно да изпълнява всички негови поръчения, преизпълнена с острото чувство, че той, подполковникът от МВР, й е поверил живота си. На нея — убийцата снайперистка. Като си помислиш само! На никой фантаст и през ум няма да му мине, мислеше си тя, вътрешно усмихната.

А сега шегата се превърна в страшна истина. Животът на Дима наистина се оказа в нейните ръце, защото й бе наредено да го убие.

Кира си даваше ясна сметка, че сама си бе навлякла сериозни неприятности. С хората, в чиято среда толкова упорито се бе стремила да проникне, шега не биваше. Не можеше да не изпълни поръчката — те веднага щяха да я намерят и накажат. Но въпреки това Кира не възнамеряваше да я изпълни. Тя никога, при никакви обстоятелства не би убила Платонов. Защото, седнала сега на скамейката насред пустия булевард, облизвайки от устните си капките дъжд, които се стичаха по лицето й, тя внезапно проумя, че бе изхвърлила от живота шест души с едно-единствено леко движение на пръста си върху спусъка — също както картоиграчите, взели в ръка колодата карти, първо изхвърлят ненужните за играта им шестици. Първо изхвърлят тези шестици и едва после започва истинската игра. Оказва се, че да убиеш непознат човек, като си внушаваш, че той не е нищо повече от движеща се мишена, далеч не е същото като да убиеш човек, с когото си живяла десет дни в едно жилище. С когото си разговаряла. На когото си готвила. На когото си помагала и съчувствала. Човек, който те харесва. И който ти се доверява. Не, далеч не е същото.

Затова единственото, което трябва да направи сега, е да измисли как да спаси Дмитрий и себе си. И за всичко това разполага с времето до вторник вечер. В краен случай — до сряда сутринта.