Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (9)

Глава девета

На входа на татковата сграда, в компанията на няколко мъже и с дълга броеница в ръка, седеше човекът с къдравите чехли, който беше заел на татко пари. Той отново кимна на Гейбриъл и баща му.

На път за вкъщи татко беше купил няколко кутии бира. Преди да се качи в стаята си и да се напие подобаващо, Гейбриъл го заведе до телефона в коридора и му каза да се обади на филмовия продуцент.

— Сега ли? — повтаряше баща му. — Защо сега?

— Защо не?

— Той е важен човек. Сигурно е в Лос Анджелис при кинозвездите или някъде далеч оттук.

Гейбриъл извади листа хартия от джоба си, набра номера и подаде слушалката на баща си.

— „Биг пикчър филмс“. Ало, ало — обади се гласът отсреща.

— Обажда се Рекс Бънч — прошепна татко. — За добро или за зло.

— Кой? — попита гласът. — Ще ми кажете ли за какво се отнася?

— За китари. И акорди.

— Моля?

За учудване и разочарование на татко накрая го свързаха с Джейк, който каза:

— Много се радвам, че се обаждаш, Рекс…

Гейбриъл доближи ухо до слушалката и чу ентусиазирания глас на Джейк, който говореше как преди години гледал концерт на баща му с Лестър.

— Това бяха моите песни — прекъсна го татко. –С Лестър правехме музиката заедно!

— Невероятно! Още слушам записите ви в колата. Можеш ли да дойдеш днес следобед и да помогнеш на моето момче?

— Бих могъл — каза татко. — Но работата е там, че… — той се впусна да обяснява, че работи върху операта си за прераждането.

— Аха — обади се Джейк. — Все пак благодаря, че се обади. Сигурен ли си, че…

Гейбриъл стисна ръката на баща си и започна да я извива, докато татко се съгласи да даде първия си урок по-късно същия ден.

Гейбриъл беше доволен: това означаваше, че може да отиде с баща си, за да се увери, че той няма да оплеска нещата.

— Защо ме занимаваш с това? — татко с усилие се изкачваше по стълбите. Гейбриъл започна да разбира колко пиян е баща му след посещението при Спийди. — Трябва да си почина, докато още имам легло.

— Да си починеш? Ти нищо не си правил!

— Срещите със Спийди ме изтощават.

Може и да се чувстваше изтощен, но до леглото му имаше оранжева кутия, в която стояха хартийките за цигари, очилата и бележниците му. Татко ритна кутията в другия край на стаята.

— Майната му на всичко, никъде не отивам! — той се просна на леглото и затвори очи. Кутиите бира, едната отворена, бяха на пода наблизо, за да може да ги стигне. — Лека нощ. Извинявай за всичко, хлапе. Угаси лампите. Прости ми и ме целуни.

— Не целувам задници като теб.

— Значи родният ти баща вече е проклет задник?

— Такъв си — отвърна Гейбриъл.

Баща му каза:

— Да имах сили да те напляскам! Сега се омитай и не тряскай вратата, може да падне от пантите и ще трябва да плащам за нея! — татко се засмя на себе си и запя: — Валхала, идвам!

Скоро баща му захърка. Гейбриъл знаеше, че татко няма да се събуди навреме за урока.

Остави го да спи и слезе долу. С всяка крачка, която го отдалечаваше от сградата, той се чувстваше все по-зле. Арчи беше неспокоен, не казваше нищо, но не беше доволен. На Гейбриъл му се прииска да отиде в бара на майка си и да я помоли да вдигне татко от леглото. Но тя не би го направила, беше вдигнала ръце от него. Като всички.

Гейбриъл зачака на автобусната спирка. Реши да брои до сто. Ако автобусът не дойдеше, той щеше да се върне. Започна да брои, обърка се и започна отначало. Реши да брои отзад напред. Автобусът дойде. Гейбриъл се качи и отиде на горния етаж. Не можеше просто да се прибере и да мисли за нещо друго.

Докато автобусът набираше скорост, Гейбриъл тичешком слезе по стълбите и изскочи навън, като ожули коляното и одраска ръцете си. Не можеше да забрави как преди месеци баща му го измъкна от „бърлогата“.

Той се върна, коленичи до леглото и заговори в ухото на татко. За пръв път от месеци баща му изглеждаше спокоен и Гейбриъл не искаше да го стресне.

— Събуди се — каза той. — После ще спиш.

Татко погали Гейбриъл по лицето.

— Сега е после. Сънувах, че съм на летище, но не ме пускат на самолета и аз плача. Гейбриъл, когато спя, не се чувствам пропаднал.

— Знаеш ли какво казва мама?

— На кого му пука? Какво си мисли тя?

— Казва, че си безполезен, прахосник, мързелив и муден. Какво бъдеще ме чака, като те гледам как по цял ден седиш на задника си и се наливаш?

— Така ли казва?

— Казва, че по-добре да не те виждам, ако ще ме депресираш със своята безнадеждност и самосъжаление.

— Как няма да го каже. Всички го казват.

— Аз не. Ако нямам свестен баща, кой ще се грижи за мен? Все още имам нужда от теб, татко. Искам да направиш това за мен.

— Кое?

— Иди при Джейк, както се уговорихте.

— Не съм в настроение, Гейбриъл. Знаеш как се чувствам.

— Щом пристигнеш там, ще се ободриш. Парите ни трябват. Татко…

— Защо се ядосваш?

— Твоята глупост ме ядосва! Дай да си пийна!

— Хей, веднага остави бирата! Тази е най-силната, ще драйфаш! Успокой се, млади човече. Не искам да те гледам такъв!

Гейбриъл отсече:

— Няма да си тръгна, докато не станеш!

— Добре, добре — каза татко. — Разбирам. Моля те, остави бирата.

— Тогава ставай!

— Чакай…

Гейбриъл видя как татко бавно се размърда, сякаш едва сега установяваше, че има тяло. Щом баща му стъпи на крака, Гейбриъл нададе радостен възглас.

Татко започна да хвърля дрехите си из стаята.

— Помогни ми да намеря бръснача. Няма да си прережа гърлото, макар че от няколко дни го обмислям. Ще се избръсна. Ти си единственият човек, за когото бих го направил. На никой друг не давам да ми нарежда!

Гейбриъл тръгна по коридора да търси ютия от съседите, заедно изгладиха бялата риза на татко, като я държаха и обръщаха ръкавите ту на една, ту на друга страна като изследователи, натъкнали се на предмет, какъвто не са виждали досега.

— Вземи да си измиеш зъбите — отбеляза Гейбриъл.

— Мириша ли?

— Пил си. И миришеш на риба.

— Това е то рокендролът.

— Не днес, струва ми се.

— Как се чувстваш сега? — попита Рекс.

— Малко по-добре.

Той накара баща си да излезе доста по-рано, както преди, когато водеше Гейбриъл на училище. Този път татко взе китарата си и понеже не беше далеч, тръгнаха пеша.

През целия път татко хленчеше като кисел тийнейджър.

— За какво му е на някого учител по китара? Това се учи със свирене. Аз се учих от плочите.

— По-полека с философията — предупреди го Гейбриъл. — Съсредоточи мислите си върху петпаундовите банкноти.

— Парите не са всичко. Просто напоследък се чувствам малко отпаднал…

— Пак ли ще ми кажеш, че те боли корем?

— Хората се учат само когато искат да се научат, също както не можеш да ги накараш насила да ядат.

Гейбриъл бързо отвърна:

— Можеш да им предложиш храна, каквато не са яли досега.

Това окуражи татко, но Гейбриъл виждаше, че гордостта му е накърнена от самата възможност за такава работа. Татко искаше да мисли за себе си като за работещ музикант. Преподаването беше смъртта на творчеството и със сигурност на поп-блясъка. Татко трябваше някак да бъде убеден, че е възможно едновременно да се преподава и да се свири по концерти.

Двамата застанаха пред голяма къща с желязна порта като просяци пред средновековен замък. Гейбриъл държеше с една ръка китарата, а с другата ръката на баща си от страх, че той може да избяга.

— Боже — каза баща му. — Никога няма да накараш Джими Пейдж да прави това.

— Ти не си… — Гейбриъл млъкна.

Татко не го чу: гледаше къщата.

— Виж ги колко са изтънчени, сигурно дават пижамите си на химическо чистене.

Портата се отвори автоматично и електронен глас обяви по невидим интерком:

— Моля посетителите да влязат.

В коридора минаха покрай редица прислужници ориенталци в бели униформи с лъскави копчета, в които Гейбриъл виждаше разкривеното отражение на притесненото татково лице. След като получиха инструкции от човек с бял костюм, слугите сключиха ръце пред себе си, сякаш бяха голи и искаха да прикрият срамните си части.

Гейбриъл погледна нагоре към широките вити стълби и си представи как по тях слиза пееща дива в бяла рокля с дълъг шлейф. Наоколо беше оживено като зад кулисите на опера. Слугите и помощниците на продуцента сновяха между просторните стаи с мебели в позлата и кадифе, осветени от тежки полилеи. В къщата явно имаше карнавал, защото по коридорите вървяха момичета в рокли на принцеси и момчета в костюми на пирати, придружавани от бавачките си.

Самото момче, Карло, беше с около две години по-голям от Гейбриъл. При тях го доведе — или по-скоро довлече — жена, която, както Гейбриъл предположи въз основа на познанията си от готическите приказки, беше икономка. Тя се отърва от момчето — ако то беше предмет, щеше да им го подхвърли, а ако й позволяха, несъмнено щеше и да го стъпче — и с облекчение побърза да изчезне.

Карло беше кльощав и късо подстриган, с физиономия на престъпник, облечен с тениска на „Челси“ и скъсани провиснали дънки, краката му бяха боси и мръсни.

— Как си днес? — попита татко. — Това е моето момче, Гейбриъл. Учи в гимназия „Чапман“. Знаеш ли я?

— Тц.

— Ти къде учиш?

— Никъде… ако питаш мен.

— Какво искаш изобщо?

Настъпи мълчание. Накрая момчето каза:

— Татуировка.

— Аха. Къде?

— На топките и около задника.

— Ясно — каза татко. — Интересно. На това място малко хора ще й се радват.

— Откъде знаеш?

— Всъщност не знам. Аз нямам татуировки, но мога малко да свиря на китара.

Карло със сигурност беше добре отгледан, но не можеше да върже две думи, без да сумти и да ръмжи, и му беше трудно да гледа хората в очите.

— Насам, предполагам — измънка той, след като тримата се затътриха по коридора. Обърна се към Гейбриъл: — К’во, идваш ли?

— Искаш ли? — промърмори Гейбриъл.

— Твоя си работа.

Карло тръгна нагоре по стълбите.

— Частно училище — прошепна татко на Гейбриъл. — От онези училища за талантливи родители. Работническата класа поне има обноски. И фен на „Челси“ на всичкото отгоре. Махам се.

— Почакай — Гейбриъл се хвана за баща си с две ръце. — Хайде. Поне да разгледаме.

Те тръгнаха нагоре след Карло към просторна всекидневна с изглед към Темза. Момчето застана с гръб към библиотеката и си показа задника. Библиотеката плавно се премести и отвори врата към неговата част на къщата.

Зад библиотеката Карло имаше две-три стаи, кухня и баня. Тук момчето си беше устроило луксозна кочина: сред купчините с дрехи, списания и дискове Гейбриъл забеляза компютри, барабани, няколко китари и лъскав роял в дъното. Имаше и кошница с няколко дузини слънчеви очила.

Карло седна на един прозорец, обърна се с гръб към тях и проточи врат, сякаш трябваше спешно да нагледа Батърсий.

— Искаш ли да изсвириш нещо… на китарата? — попита татко. — Или ти се прави нещо друго? Не ми дре… — Гейбриъл стрелна с поглед баща си. — Нямам нищо против. Ти решаваш — той гледаше момчето с досада и седеше със закопчано догоре яке.

Карло сви рамене.

Гейбриъл започна да се страхува, чудеше се кога търпението на баща му ще се изчерпи. Ако татко си тръгнеше, това щеше да е краят, учителската му кариера щеше да приключи за двайсет минути. Гейбриъл нямаше представа каква работа би могъл да върши баща му. Вярно, умееше да свири, освен това можеше едновременно да се чеше по гърба и да си бърка в ухото: от това не следваше, че го бива да учи някого да си служи еднакво с двете ръце.

Накрая Карло реши да каже нещо.

— Знаеш ли какъв си ти?

— Какъв съм? — попита татко. — От години се мъча да го проумея.

— Ти си… Ти си…

— Аз седя и чакам, само че на теб не ти стиска да ми кажеш, дребен надувко — обади се татко. — Ако го направиш, ще е досадно, но поне ще има рокендрол.

— Чекиджия — изтърси Карло.

Гейбриъл затаи дъх. Татко му намигна.

Той разкопча калъфа на акустичната си китара и леко задрънка нещо, което звучеше като приятна простичка мелодия.

— Как ти се струва? — попита татко.

— Чекиджия и отрепка — повтори момчето.

— Хей! — намеси се Гейбриъл.

— Какво? — попита Карло. — Искаш нещо да ми кажеш?

— Татко… — започна Гейбриъл.

— „Татко“ — подразни го Карло. — Да ти имам лайняното татенце!

Погледът на Гейбриъл се съсредоточи върху бутилка от кока-кола на масата. Той сплете пръсти и кокалчетата му изпукаха. Карло се хилеше. Гейбриъл тръгна да става, като дишаше тежко. Карло също скочи на крака. Момчетата се приближиха едно към друго и почти допряха лица.

— Е? — попита Карло.

— Е? — повтори Гейбриъл.

— Сядай, Гейбриъл. И ти, Карло — разпореди татко. — Седнете! По-кротко, момчета. По-кротко! Боже, целият се изпотих. Добре.

Когато момчетата седнаха по местата си, Рекс остави китарата и се огледа наоколо с блеснали от злоба очи. Нищо не беше наред и нямаше изгледи да се оправи. В края на краищата „Пъргавите пръсти“ беше свирил с Лестър Джоунс в „Медисън скуеър гардън“. Те забиваха здраво три вечери подред. Никой освен „Стоунс“ не можеше да се мери с тях.

Татко свали якето си, метна бутилката от кока-кола в кошчето и взе една от електрическите китари на момчето.

— Кажи ми нещо, Карло — започна той, — как наричаш това?

— Някои хора му викат китара.

Татко я включи и удари по струните. Те издадоха тенекиен звук.

— Какво е това, по дяволите, хленчеща мишка? — попита той.

Момчето сви рамене.

— Наречи го както щеш, човече, не ми пука.

Татко стана.

Рекс, в много отношения улегнал баща на средна възраст, отстъпи назад, ритна една от скъпите тонколони и ботушът му се заби в нея. След това със сигурност щяха да я изхвърлят.

Татко се усмихна самодоволно при спомена за рокендрол, усили звука до непоносимост и задраска по струните. Взрив от звук и накъсани вибрации пронизаха и тримата като огнени стрели. Момчето, което беше скочило на крака, като че ли залитна от звуковата вълна.

— Защо да шепнем? — каза татко. — Това е дяволска музика. Или се превръща в такава, когато се прави както трябва.

Беше блус, един от любимите на Гейбриъл, „Жесток стар свят“. Татко тропаше с крак и пееше, но те не чуваха нито дума, само виждаха отворената му уста, която напомняше за един от крещящите папи на Бейкън.

Приклекнали, сякаш за да избегнат дъжд от куршуми, в стаята се втурнаха двама прислужници, запушили ушите си с ръце. Те бързо затвориха прозорците и за по-сигурно дръпнаха пердетата. После на бегом прекосиха вибриращата стая, охкайки.

Момчето грабна една китара, усили звука, с размах заби крак в друга колона — поне се беше научил, че агресията е задължителна част от живото изпълнение — и засвири, като следваше учителя си от разстояние.

То докара приличен блусарски звук и когато татко спря да си почине, момчето подхвана ритъма и продължи.

Докато баща му се трудеше, давайки възможност на Карло да свири с него, без да го принуждава да прави нещо конкретно, и момчето постепенно се убеждаваше, че може да се справи, Гейбриъл седеше, гризеше си ноктите и си хапеше бузата. Той никога не се беше тревожил толкова много, колкото за картината на Лестър, макар че засега нямаше нужда да предприема нищо. Лестър можеше и да не разбере веднага за съдбата на картината си и дори след това да не види, че творбата е фалшификат. По-късно Гейбриъл би могъл да му напише писмо. Татко имаше адреса.

Когато станаха да си ходят, Гейбриъл с учудване забеляза, че бащата на Карло стои на вратата. Филмовият продуцент беше нисък, приветлив и плешив, с хубав костюм без вратовръзка. Горното копче на ризата му беше закопчано и адамовата му ябълка сякаш още подскачаше в ритъма на блуса, от което главата му изглеждаше издута като цирей, готов да се пръсне.

По думите на татко, Джейк Амблър беше толкова зает, че хората, които искаха да се срещнат с него, трябваше да сядат в колата му на път за летището или да вървят с него из сградата, докато той яде или ходи до тоалетната.

— Много ти благодаря — каза Джейк, докато вървеше с Гейбриъл и баща му надолу по стълбите и отброяваше банкноти от внушителна пачка, за да ги даде на татко. — Заслужи си ги. Толкова ми беше хубаво, че ми идваше да извадя кожените си панталони.

Татко се обърна и го погледна, като очакваше да види снизхождение. Нямаше нищо такова: човекът го гледаше с благодарност.

— Дано Карло не ти е казал нещо обидно — тихо добави Джейк.

— Какво например?

— Ами… нали знаеш… че си мастурбатор.

— Не — отговори татко. — Не спомена нищо такова.

— Какво облекчение! Не мога да намеря подходящия тон с него. Той е единственият ми син, Рекс. Ужасно е, момчето има странни приумици.

— Така ли?

— Когато заспива, му се струва, че по тялото му лазят мухи. Мисли, че полицията го следи. Изпратихме го при онази терапевтка, при която всички ходят напоследък, онази, която написа книга… Диди Осгуд. Познаваш ли я? Карло много се привърза към нея, но това не му помогна. На нищо не се учи, единственото, което го интересува, е музиката. Или свири, или слуша, през цялото време. Музиката кара хората да се чувстват добре, нали?

— На мен винаги ми е действала по този начин.

— Ще се заемеш ли с него? Моля те.

— Как да се заема?

— Научи го на това-онова, на каквото знаеш, чрез музиката.

— Бих се радвал да помогна, Джейк. Поласкан съм. Но никога досега не съм го правил. Не съм квалифициран.

— Не се тревожи за това. Момчето от години боготвори Лестър. Не го показва, но много се развълнува, като му казах, че ще дойдеш. Ще те приеме, сигурен съм. Моля те, опитай — поне за малко. Ако не се получи, нищо няма да загубим.

— Странно — каза татко. — Знам как се чувства момчето. Години наред и аз почти не говорех. Не понасях край мен да има хора. В главата ми имаше само музика. Нека да помисля.

Татко тръгна и като че ли се замисли, макар че предимно играеше с косата си. Джейк и Гейбриъл го наблюдаваха. Накрая татко се съгласи да идва през ден, за да дава уроци на момчето.

— Не знам какво ще постигна — каза той. — Но нямам нищо против да му покажа някои неща, които знам.

— Радвам се! — възкликна Джейк и стисна ръката му. — Трябва да дойдеш на вечеря. Ще поканя хора, които може би ще ти допаднат. Искаш ли шофьорът ми да те закара? Той и на твое разположение — и на двама ви.

— Не, благодаря — каза Рекс, като изпревари Гейбриъл. — Ние обичаме да ходим пеша. Свикнали сме да стъпваме с двата крака на земята.

Когато Гейбриъл и татко свиха зад ъгъла, Карло ги настигна, пъхна в ръцете на Гейбриъл няколко филма на баща си и прошепна:

— Бива си го твоя баща.

— Благодаря за тия думи — отвърна Гейбриъл.

Татко запали един джойнт и двамата закрачиха в хладния въздух.

— Учудих се, че на запрати това хлапе в другия край на стаята — подхвърли Гейбриъл. — Аз за малко да го направя.

— Забелязах. Лесно можеше да нокаутираш мършавото копеленце. Само че нямаше да създадеш добро впечатление у стареца, ако го беше фраснал с бутилката по главата.

— Не.

— Изобщо не ме подразни — каза татко. — Радвам се, че отидохме. Но сега съм уморен. Не мога да го преживея втори път, дори да ми плащат. Ще звънна и ще кажа, че съм емигрирал в Африка.

— Не, няма да го направиш. Не сме изтърпели всичко това напразно.

— Знаеш ли защо хората стават учители? — попита Рекс.

— Ако съдя по личния си опит, защото обичат другите да ги слушат.

— Това е добра причина да станеш учител, ако имаш какво да кажеш — татко преброи парите три пъти и подсвирна. — Само като си помисля, че през всичките тези години съм давал съвети по баровете безплатно! — и бързо добави: — Знаеш ли, когато момчето започна да ме ругае, си спомних, че майка ми беше начална учителка. Почти го бях забравил. Тя беше отдадена на професията си. Рядко се задържаше у дома, а когато си беше вкъщи, се готвеше за следващия ден. Навсякъде се сблъсквахме с нейни бивши ученици, които я обожаваха, махаха й и я поздравяваха. В училище винаги някое дете искаше да си говори с нея. Мразех това.

— Защо?

— Исках да е само моя. Но тя притежаваше една дарба — знаеше как да показва на децата, че е на тяхна страна.

— И как го е правила?

— Наистина беше на тяхна страна. Не признаваше авторитетите — татко се разхлипа. — Отдавна не се бях сещал за нея. Представяш ли си, това са спомени отпреди четирийсет години. Може би след четирийсет години, дълго след като умра, ти ще си спомниш този момент. Често си мисля как ще ме запомниш. Може би ще направиш филм за мен, а? Как мислиш, кой ще ме играе? Какво ще кажеш за Робърт де Ниро?

— Няма ли да си жив, когато порасна? Искам да останеш с мен завинаги.

— Да, знам. Ще се опитам да остана колкото може по-дълго, приятелче. Но се надявам, че ще умра преди теб. Ти ще имаш син и ще му разкажеш всичко за нашите приключения. За глупостите, които съм вършил… и как съм продал картината ти… и как…

— Да.

— Както и да е. Да идем ли да хапнем? Положението малко се разведрява. Да го отпразнуваме, а?

Той заведе Гейбриъл в хубав италиански ресторант, където двамата се натъпкаха със спагети и сладолед.

Денят беше напрегнат, но за учудване на Гейбриъл татко не беше изтощен. Преподаването му бе вдъхнало сили. Самият Гейбриъл успя временно да забрави за картината. Разбира се, тя продължаваше да виси в „Сплитс“, но Лестър не ходеше там.

— Мама ще се зарадва — каза Гейбриъл по-късно на път за вкъщи.

— За кое?

— За работата ти като учител.

— Ще й кажеш ли?

— По-добре ти да й кажеш — отговори Гейбриъл. — Тя все повтаря, че иска да говори с мен за нещо важно, но никога не намира време.

— Знаеш ли за какво става дума?

Гейбриъл сви рамене.

— За бъдещето, предполагам. Татко, защо не дойдеш у нас?

— Мислил съм за това. Но не мога да вляза в тази къща… мъчително е. Само като мина покрай нея, ми става лошо.

— Иди в бара, където работи мама.

— Мислиш ли, че ще й бъде приятно да говори с мен? Тя е на път да се влюби в друг.

— Няма значение. Не съм срещал по-голям идиот от този тип. Тя само иска да те накара да ревнуваш.

— Така ли? Ще си помисля. Проблемът ми е, че сега нямам нужда от никого. А и тя се държа доста грубо с мен.

— За твое добро е.

— Благодаря ти, Гейбриъл, но досега това с нищо не ми е помогнало.

Гейбриъл целуна баща си.

— До скоро, татко.

— До скоро.