Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (2)

Глава втора

На другия ден след училище Гейбриъл чакаше до прозореца в хола, а зад него стоеше Хана. Затвори очи, а когато ги отвори, баща му беше на портата.

— Ето го! — извика Гейбриъл. — Ето го! — обърна се към Хана. — Виждаш ли, наистина дойде.

— Без шум — каза Хана, като гледаше татко внимателно.

Макар да знаеше, че мама е на работа, татко не влезе в къщата, а застана на стъпалата с гръб към вратата, потропвайки с крака, а в това време Гейбриъл сложи в раницата си нещата за рисуване и албумите.

Татко беше небръснат, носеше тъмни очила и бе прихлупил вълнената си шапка над очите. Момчето си спомни как мама го предупреждаваше:

— Бъди внимателен. Хората ще те помислят за крадец. Ще те запишат в регистъра на полицията и това ще ти е единственият запис!

— Ей сега ще ти открадна дупето! — беше отговорил той, сграбчвайки я.

В добрите дни той се държеше любвеобилно, като все докосваше, целуваше и прегръщаше.

Под шапката си татко оплешивяваше. Косата, която не бе окапала, прибираше назад с ластиче, намерено на улицата. Останалото бяха разпилени и къдрави косми. Носеше скъсани дънки — „за проветрение“, както казваше — и кецове, които му даваха „лекота и издигане“. Когато се обличаше официално, просто вадеше чифт нови обувки от еднаквите кутии в мазето.

— Хайде да вървим — подкани го татко, отвеждайки го бързо от къщата.

Хана стоеше до прозореца и мънкаше: „Пръждосай се!“

— Цял ден съм въодушевен — каза Гейбриъл. — Две къщи вместо една. Вече ще съм като другите деца.

Той мислеше за децата, на които един от родителите се е изнесъл и се чувства толкова виновен, че постоянно им угажда и ги отрупва с подаръци.

— Не е къща, а апартамент — обясни Рекс.

За изненада на момчето, те не отидоха направо в квартирата на татко, а в галерия „Ви & Ей“ в южен Кенсингтън, минавайки покрай старите делви и гърнетата в трепетно безмълвие, което татко наричаше „медитативно“.

Гейбриъл беше свикнал баща му да го води да види най-новите творби — най-странните неща — на младите художници, които работеха по разни дупки, тавани и изоставени гаражи. Той бе разглеждал глави, направени от кръв, коса и стара кожа, а също и разрязани животни, причудливи снимки на части от тялото. Единственото платно, което видя, беше палатката на Трейси Емин. Гейбриъл бе разбрал, че всичко може да бъде изкуство. Баща му изобщо не се срамуваше да почука на вратата на някой млад художник, на когото се възхищаваше, и да влезе, за да си побъбрят, тъй като знаеше, че художниците умират да говорят за произведенията си. Днес обаче той не изпитваше „любопитство“.

Гейбриъл беше започнал да се занимава сериозно с рисуване преди две години, когато баща му работеше от дъжд на вятър и повечето време си стоеше вкъщи. В семейството никой не се занимаваше с изкуство, но Гейбриъл се насочи към рисуването и правенето на филми може би защото татко никога не бе мислил да се захване с това.

За разлика от повечето музиканти, татко умееше да чете нотите и владееше твърде добре няколко инструмента. Къщата беше пълна с китари. Преди той имаше и саксофон, пиано и комплект барабани. Веднъж в един гараж наблизо беше започнал да си майстори и клавесин.

От четиринайсетгодишна възраст татко свиреше в доста дългокоси, късокоси, а сега предимно плешиви банди. Изпълняваше какви ли не стилове, но пееше само в един стил. Майката на Гейбриъл го наричаше „Джони, който скоро ще се прочуе“. Татко беше достатъчно умен, за да осъзнае, че на неговата възраст или си постигнал успех, забогатял си и те преследват разни адвокати, почитатели и журналисти, както стана с някои от бившите му приятели, или си захванал да правиш нещо друго. „Нещо друго“, разбира се, беше признание на провала, „нещо друго“ беше краят.

По-лошо от това според мама бе да играеш всеки ден билярд в кръчмата с други „старомодни типове с дълги коси и мръсни дънки“ и да заявяваш, че днешната бибипкаща музика не може да стъпи и на малкия пръст на Джими и Ерик. Тази компания от минали величия, която едва съумяваше да води „свързан диалог“, както веднъж отбеляза саркастично Гейбриъл, излизаше от кръчмата само за да посещава сбирките на анонимните алкохолици. Мама, която си спомняше как беше в центъра на рок сцената, не пускаше тия безделници вкъщи. Вечер татко ходеше по домовете на своите другари, за да пие, да импровизира музика и да пуши трева.

Любовта му към музиката никога не бе секвала. Само дето не му плащаха за нея.

Той продължаваше да свири с приятелите си по кръчми, купони и сватби, където никой не ги слушаше, а хора на средна възраст танцуваха, без да движат телата си. Неотдавна ги бяха поканили да свирят в един хотел, докато гостите вечерят. Мястото беше снобско, но поръчаха музика от седемдесетте. Гейбриъл също отиде с тях, за да им помогне да се подготвят, понеже повечето членове на бандата бяха в толкова лоша форма, че едва вдигаха инструментите си.

Бандата на татко свиреше парчета, които милиони фенове обожаваха по времето, когато той беше в групата на Лестър Джоунс, но гостите един по един се изнизаха от ресторанта като бежанци, носейки в ръце чиниите си, а някои все още дъвчейки, докато накрая остана само един червендалест старец, който танцуваше пред групарите. Танцуваше и в един момент се строполи в ръцете на някакъв доктор наблизо.

Понякога татко се потискаше или се изяждаше от завист заради тийнейджърите, не много по-възрастни от Гейбриъл, които изгряваха за кратко по телевизиите, влизаха в чартовете и блясваха в списание „Хелоу!“, а после, ако имаха късмет, изчезваха с добра пачка пари.

От ранна възраст Гейбриъл свиреше на китара и пиано и няколко седмици беше участвал в един училищен състав, който изпълняваше инди-рок. Не умееше да композира песни и не се разви като музикант. Измъченото изражение на татковото лице — татко не понасяше синът му да свири лошо — увеличаваше шансовете за убийство и правеше ученето невъзможно. По-лесно за Гейбриъл беше да не свири, а и бездруго баща му мразеше някой да му пипа инструментите. Гледаше сина си само защото се притесняваше той да не изпусне най-хубавата му китара. Когато за всеобщо облекчение Гейбриъл се отказа от музиката, започна да чувства липсата на нещо голямо и интригуващо.

Един ден майка му го заведе на изложба на стари и нови картини в Британския музей. След това му купи моливи и скицник. Също като баща си Гейбриъл скоро се сдоби със свои „свещени“ предмети, закупени почти без пари от многобройните магазини за втора употреба в квартала: четки за рисуване, моливи, видеокасети, стари фотоапарати „Кодак“. Започна да ги носи в раницата си навсякъде, където ходеше. Ако поставеше, да речем, молив или фотоапарат между себе си и света, разстоянието или пространството провокираше развитието на добри идеи. Той и баща му работеха успоредно, но не се съревноваваха.

Когато времето беше хубаво и татко изпитваше „любопитство“, двамата караха колелета покрай реката. Татко отказваше да напуска Лондон. За него останалата част от страната представляваше пустош, населена със селяни и тъпаци, тънещи в мръсотия и мизерия. Приятно беше, че пътеката минава през доста уединени места и човек се чувства сякаш е в провинцията, а се намира само на няколко мили от глъчката и шумотевицата на града.

Привечер, преди да иде в кръчмата, татко се упражняваше на инструментите, на бас-китарата, на акустичната китара, на електрическата китара, на мандолината, дори на старото си банджо. Казваше, че го гледат укорително и копнеят някой да посвири на тях. Отделяше време на всички.

Татко свиреше, седнал на пода по турски, тананикаше и надигаше бирата, хванал между изцапаните си пръсти ръчно свита цигара, твърдите върхове на пръстите на дясната му ръка — вдясно бе закрепил нотите — пробягваха по прагчетата, а през това време Гейбриъл също работеше. Рисуваше лицето и ръцете на баща си, рисуваше китарите и лицата на училищните си приятели, експериментираше с цветни моливи, с писалка и мастило, с боички — той и татко му заедно, и двамата погълнати от някакво занимание.

В новото му жилище пристигнаха по мръкнало. На момчето му се стори, че баща му иска да идат там колкото се може по-късно. Къщата беше огромна и почти порутена, разделена на дузина малки стаи.

— Великолепна стара сграда с куп оригинални решения — отбеляза татко. — Струва милиони. Моята стая е в надстройката най-горе.

Гейбриъл извади от раницата си фотоапарат.

— Татко, застани там до оная рушаща се колона.

— По-късно. Зарежи сега.

— Тати…

— Зарежи тая работа, ти казах. Сигурно ще забележиш… че тук се навъртат разни странни птици. Много неща можеш да научиш от тях. Малко като в шейсетте е.

— Супер.

— Да.

Баща му говореше за шейсетте години почтително, както другите говореха за „войната“ — време на велики дела и неповторимо въодушевление. Навсякъде всички прозорци бяха отворени и в един „сублимен момент“ бе прозвучал за пръв път „Сарджънт Пепър“^[1] — любимият албум на Господ. Татко често започваше някое изречение с „Един ден през шейсетте…“. Например: „Един ден през шейсетте, когато играех на бесеница с Кийт Ричардс — той беше доста силен противник и обичаше думата смешен“.

На Гейбриъл му се въртеше идеята да направи филм за татко със заглавие „Един ден през шейсетте“. Предполагаше, че по онова време баща му всъщност е бил твърде млад и е преживял по-малко, отколкото обичаше да изтъква. Но на татковците не им се нрави, когато се съмняват в думите им. Дойде ли реч за тях, изгубват чувството си за хумор.

— Сега си поеми дълбоко въздух — каза Рекс във фоайето. — Наведи глава. С удоволствие ти съобщавам, че няма асансьор. Чудесна възможност за благотворни физически упражнения.

Гейбриъл ходеше с приведена глава и не можеше да не забележи, че избледнелият килим на стълбището е прокъсан и изцапан. Щом вдигна очи, видя, че на всяка стълбищна площадка има тоалетни и подгизнали бани. Пред стаите брадати мъже в роби, тюрбани и фесове като че приказваха отзад напред, използвайки мистериозни езици.

Татко вървеше тромаво след Гейбриъл, като спираше да си почива на всеки завой. Накуцваше, „рана от войната“, която получил — обясняваше понякога на непознати — по време на „революционната борба, чиято цел беше да превърне този свят в по-добро място и навсякъде да се предлага безплатна храна и марихуана“. Всъщност тази „рана“ имаше далеч по-позорна, макар и за някои по-забавна история.

Когато най-после се изкачиха до горе, а татко спря, за да си поеме дъх, и се облегна на влажната лющеща се стена, която остави бяла следа по палтото му, Гейбриъл взе ключовете му и ги пъхна в ключалката. Но ключалката заяждаше, а вратата беше отворена. Протегна нагоре ръка и натисна ключа за лампата.

— Малко уютно стайче — дъхът на татко сякаш стържеше в гърлото му. — Много си е добре, нали? Какво ще кажеш?

Гейбриъл се огледа.

Баща му не беше нечистоплътен, но беше от хората, които ще почистят стаята през юли, а през декември с изненада ще установят, че мръсотията се е върнала. Не че някой можеше да направи нещо повече с тази стая.

Вятърът блъскаше по трополящия прозорец като животно, което се мъчи да се намъкне вътре. Умивалникът в ъгъла беше поръсен с пепел от цигари. Имаше единично легло, покрито с пухен юрган и одеяло.

Гейбриъл не спираше да се пита какво би рекъл Арчи.

— Оригинални решения, а? Какво има в другата стая?

— Каква друга стая? — възкликна учудено Рекс. — Англичаните непрекъснато говорят за имоти. Цената на къщата им е равна на цената на живота им. Биха изтъргували душата си за едно канапе. Виждал ли си ме някога да се привързвам към имущество? Питам те, Гейбриъл, колко стаи му трябват на човек?

— Ами, една, в която да седи, и една, в която…

— Не ми се прави на специалист. Това е най-доброто, което можех да си позволя… с моите пари.

— Твоите приятели идваха ли вече?

— Не. Нито един. Не бих могъл да ги поканя на вечеря. Макар че вече пиша писма. Като по-млад не си представях, че ще стигна дотук. Не че съм толкова глупав. Дори не мога да си обясня как стават тия неща.

— Всичко е наред, татко.

— Много е смущаващо внезапно да усетиш, че животът ти вече свършва, че е твърде късно за всички хубави неща, които си си представял, че ще ти се случат.

— Татко, не е късно.

— Късно е. Опитвам се да приема раздялата като ново начало, но тази стая все ме кара да си мисля, че вече съм бил тук.

— Дежа вю или прераждане? — попита Гейбриъл. — Да не си започнал да вярваш в странни…

— Какво? Не, стига. Като бях дете, така изглеждаха всички места, преди светът леко да се отклони в друга посока…

— През шейсетте?

— Да.

— Супер.

Дрехите на баща му вероятно бяха в гардероба. Колкото до музиката, той си беше донесъл няколко касети и само една акустична китара, а останалите инструменти оставил у един приятел от страх да не му ги откраднат от стаята.

— И какво правиш тук?

— Каквото човек прави навсякъде. Ти ме знаеш — допее ми се, пея си. А сега трябва да те нахраня, че иначе майка ти ще ме обвини… в безобразие. Неспокойна ли беше, че те пуска да дойдеш при мен?

Гейбриъл предпочете да не споделя какво беше казала мама предишната вечер, когато го събуди, за да поговорят за следващия ден. Татко не бил „дисциплинирал“ достатъчно сина си. Гейбриъл бил слаб ученик заради лошия пример на баща си. Мама наела Хана, за да подобри „дисциплината“. Покажел ли процесът признаци на влошаване, мама щяла да предприеме допълнителни „мерки“. А ако татко почнел да пие, докато Гейбриъл му е на гости, „обади ми се“, заръча тя, „и ще те прибера вкъщи. Ако той те потиска или в стаята е прекалено мизерно, звънни ми и веднага идвам.“

— Не беше неспокойна. Мисля, че сега има други планове.

— Какви?

— Не съм много сигурен. Просто нещо друго.

— Добре, тъкмо това ми се ще да направим сега. Да хапнем.

На единичния газов котлон Гейбриъл беше забелязал отворена консерва равиоли с лъжица в нея, почерняла на дъното и вероятно все още топла.

— Чакай — каза Гейбриъл.

Извади от раницата си няколко кабарчета и закачи рисунката с жълтия стол над леглото на баща си.

Съжаляваше, че е копие на друга рисунка. Искаше му се да беше нарисувал нещо свое. Щеше да нарисува нещо свое.

Междувременно жълтият стол вършеше работа.

Това му напомни, че имаше намерение да поговори с татко за „халюцинациите“ и за другите странни сцени и кошмари, разиграващи се в театъра на съзнанието му. Сега видя, че баща му и без това е достатъчно угрижен.

След като закачи рисунката, забеляза, че очите на татко са влажни като стената.

— Вълшебство — продума Рекс. — Ако имам още няколко такива картини, ще се гъделичкам под брадичката, вместо да се опитвам да си прережа гърлото. Ти ми помагаш, ангелче. Надявам се, че каквото и да стане, аз ще ти отвърна със същото. Мисля, че трябва да намерим някой ресторант.

— Супер.

— Стига с това „супер“!

В пицарията Рекс не хапна нищо, изпи една бира и гледаше Гейбриъл, като го разпитваше за училище и за приятелите му. Малкият не беше сигурен дали татко си е загубил апетита. Помисли си, че не може да си позволи да яде.

— Къде беше тия дни? — попита Гейбриъл.

— Съжалявам. Опитвах се да започна новия си живот…

— Защо не се обади? Помислих, че си станал гей.

— Гей? — татко изглеждаше изумен. После се засмя. — Сетих се, че си ми разказвал как бащата на твоя приятел Зак е обърнал резбата. Как един ден се събудил и решил, че иска да спи с момчета. Откъде-накъде пък на мен ще ми се случва такова нещо? Нали той събираше порцеланови чайници? А казваш, че не знаел, че е хомосексуалист! Аз кога съм се занимавал с чайници или с други префърцунени гейски работи?

В главата на Гейбриъл изплува образът на Заковия баща — с изрусени кичури в оредяващата коса, с тясна бяла тениска и пакет „Марлборо“, втъкнат в ръкава.

Зак и Гейбриъл бяха приятели още от първия ден в училище, когато откриха, че не само харесват едни и същи филми и музика, но се очертава да имат и общи врагове.

Родителите на Зак бяха заможни. Баща му беше издател на компютърно списание, а майка му — журналистка. Записаха сина си в държавно училище, а не в частно „заради принципа“. Зак вероятно нямаше да получи кой знае колко ценно знание в училището, но се предполагаше, че поне ще общува с обикновени хора, за пръв и последен път в живота си — образование, за което почти си струваше да се плаща. Някои от другите деца се намираха в същата ситуация: родителите им бяха политици или актьори, или държаха кварталното кино, където Гейбриъл и Зак влизаха без пари. Тези деца ги малтретираха за това, че са „сноби“, сякаш обикаляха бедните квартали и раздаваха подаяния или пък си мислеха, че правят услуга на училището, като го посещават, отбивайки се за по един урок след закуската с родителите си и с децата на други знаменитости в някое шикозно кафене в Нотинг Хил, където модели, продуценти и филмови звезди уговаряха по телефона първите си ангажименти за деня. Хулиганите знаеха, че никой нормален родител — освен ако не е извънредно привилегирован или политически враждебен — не би изпратил доброволно детето си в училището.

Зак никога не беше живял в нищета. Не знаеше какво е. Хората от средната класа изпитваха различни страхове от всички останали. Те никога не се отчайваха заради безпаричие; нямаше опасност да ударят дъното безвъзвратно.

Понякога с Гейбриъл се отнасяха по същия начин, както със Зак. Макар да беше вън от всякакво съмнение, че родителите му не са в състояние да го запишат на друго място, макар баща му да се появяваше в училището не с кола, както някои други родители, а с колело, чакайки отвън с ръчно свита цигара и с вестник, който бе извадил от боклукчийското кошче, Рекс продължаваха да го уважават като „рокзвезда“, понеже беше свирил в групата на все още популярния Лестър Джоунс. Той го приемаше с насмешка и с възторг едновременно. В двора зад гърба на Гейбриъл децата подхващаха песни на Лестър Джоунс.

— Ти си слагаше пайети и грим — каза сега момчето.

— Разбира се! Аз участвах в попгрупа. Хетеросексуалните англичани обичат да се издокарват в рокли. Нарича се пантомима. Така или иначе, аз се възхищавам от бащата на Зак.

— Наистина ли?

— Да промени целия си живот по тоя начин. Това е нещо голямо, великолепно. Странно е, че в днешно време сякаш всички си живеят бохемски, освен хората в правителството, които сигурно са светци. И освен мен — рече важно той. — Доскоро работех.

— Работил си? — учуди се Гейбриъл.

— Изненадваш ме, че си изненадан. Намерих си доходна работа — навън на чист въздух.

— И защо?

— Беше ми мечта. Бях нещо като черноработник. Куриер с колело.

— Какво стана?

— Стори ми се много трудно. Разболях се. Тая работа ме омаломощи. Разстоянията в Лондон се оказаха твърде големи за мен. Нямах си идея, че този град е толкова… вълнообразен.

— В какъв смисъл?

— Хълмист, мамка му. Чувствах, че гърдите ми ще експлодират.

— И отказа ли се?

— Ами… почти рухнах. Сега търся нещо, свързано с умствена дейност.

— Какво например?

— Много въпроси задаваш. Как върви филмът?

— Почти е готов за снимки — излъга Гейбриъл. — Остава ми само да събера пари за камера.

— Де да можех да ти помогна. Ще ти намеря отнякъде камера, обещавам. Едно ни трябва — късмет. Друго какво става вкъщи?

— Дойде една космата детегледачка, казва се Хана.

— Знам. Видях, че ме оглежда. Какво е работила преди? Пускала е газта в Аушвиц ли?

— Всъщност тя е емигрантка. Живее като в някакъв лош сън. Повечето време не знае къде се намира.

— Да, да, съжалявам. И тая жена сигурно се излежава по кожените кресла, дето ги взех на сметка. Дано не ги е изкривила.

— Не. Мама ги размени за ново канапе.

— Разменила ги е? Ти не се ли опита да я спреш?

— Знаеш каква е, като си науми нещо. Изхвърчаха навън! — татко отмести поглед. Гейбриъл продължи: — Сега е на работа, сервитьорства. И това го знаеш.

— Някой идвал ли е?

— В смисъл?

— Вкъщи?

— Само приятелките на мама — Норма, оная дебелата, дето все вика: „Целуни ме, глупчо.“ И другата — Анджи, и оная компания с големите палта и многото шалове.

— Някой, когото не съм виждал? Непознати?

Гейбриъл поклати глава.

— Не, непознати не идват.

Татко допи бирата си.

— Боя се, че ще й бъде трудно да се справя без моите напътствия. Ако се обади за съвет, може и да я отрежа. Един ден ще разбереш, че жените се блазнят от мисълта, че могат да минат и без нас. Но ние им даваме…

— Какво?

— Ъъ… стабилност.

Гейбриъл бутна чинията напред.

— Не искам повече.

Татко дояде пицата и избърса уста с ръкава си.

— Защо ме гледаш така? — попита Гейбриъл.

— Ако не броим косата, одрал си кожата на майка си. А и говориш като нея.

— Не зависи от мен.

— Не, не, разбира се, че не. Хайде.

Когато се върнаха в стаята, Гейбриъл седна на края на леглото. Гледаше акустичната китара на баща си и имаше чувството, че той отдавна не е свирил на нея.

— Татко, ще посвириш ли?

— Не ми се свири. Мисля, че една игра на морски шах ще ни ободри. Преди обичаше да я играеш.

Гейбриъл си спомни как няколко години след смъртта на Арчи попита баща си: „За какво служат песните?“

„За доста неща, едно от които е да ни накарат да се почувстваме по-добре — беше отговорил татко, — когато ни е много тежко.“

Този отговор подтикна Гейбриъл да повярва в нуждата от забавление.

— Искам да нарисувам човек, който свири на китара. Тук имам една рисунка, мога да я копирам. Ако свириш… ще се концентрирам по-добре — каза момчето.

— Наистина ли?

— Моля те.

Картината беше „Слепият китарист“ на Пикасо и изобразяваше съсухрена, печална фигура с дълги крайници, но човекът не свиреше на китарата, а скръбно се бе опрял върху нея.

Докато Гейбриъл я разглеждаше, татко си взе кутийката с бира и една цигара и подхвана със затворени очи тъжна мелодия. Посвири дори на слайд-китара, като обясни по типичния си мил, но неизбежно високопарен начин, че песента е една от най-старите в историята на съвременната музика.

— Когато свириш блус, трябва да обърнеш поглед дълбоко в себе си.

— Аха, ясно.

Гейбриъл отвори скицника и започна да рисува. Когато копираше нещо, понякога променяше оригиналния образ. Този път той развесели тъжния китарист, като го дари със зрение и удоволствие от свиренето.

От стената се разнесе силно думкане.

— Тихо! — извика някой.

— Какво е това? — попита Гейбриъл.

— Тихо!

— Луди — каза татко. — В съседната стая са. Странно място, пълно с откачалки.

— Молим се!

— От шейсетте ли са? — предположи Гейбриъл.

— Няма значение — отговори баща му. — Няма да доживеят до следващия век. — Рекс извика: — Продължавайте с молитвите, тъпаци!

Лицето на татко започна да почервенява. Когато отново издумкаха, Гейбриъл се притесни. Вкъщи баща му хвърляше чинии, книги и плочи, но нищо ценно. С дни се цупеше. Можеше да кръстосва разярен улиците часове наред. Да направи пет крачки по пътя и да намери някого, с когото да спори. Ако беше жена, навярно щяха да казват, че е истеричен. Но хората го смятаха за „сприхав“, което съдържаше оттенък на „артистичност“ и поради това, уви, му прилягаше. Кажеха ли му, че е сприхав, той вдигаше яката си и търсеше огледало, жест, който синът му обичаше да имитира заради майка си, като го допълваше с думите: „Джеймс Дийн от Хамърсмит“. Това винаги разсмиваше мама.

Все пак присъствието на Гейбриъл в живота на татко почти винаги го подбуждаше да проявява най-добрата страна на характера си. Гейбриъл беше единствената му неотстъпна гордост.

Татко хвърли китарата си, свали си едната обувка и заудря по стената с нея.

— Оставете ни на мира! — викна той, подскачайки насам-натам на един крак. — Ако искаш да се разправяме, излез в коридора, шибаняк!

— Върви на майната си! — отговори съседът.

— И ти, и ти! Ще се видим отвън!

Гейбриъл се опита да разсее баща си.

— Виж какво нарисувах!

Беше вдигнал скицника си.

Баща му седна и обхвана главата си с ръце. След малко разгледа рисунката и се усмихна.

— Красива е. Ставаш все по-добър. Дай да излезем от тая дупка.

— Къде ще идем?

— Може да погледаме телевизия, а? Два-три часа тъпотии ще ни успокоят. Нервите ми са опънати като струни на пиано.

— Трябваше да донеса малко касети.

От години двамата гледаха заедно филми. „Абсолвентът“ беше сред любимите им, харесваше им и музиката към него. Когато мама не бе наблизо, на Гейбриъл се разрешаваше да гледа и „Представление“, държаха го в кутия без обложка. Няколко пъти бяха гледали „Кръстникът“, а също и повечето филми на Уди Алън, особено „Изсвири го пак, Сам“. А „Лято с Моника“, „Моят живот като куче“, както и всичко с Лаурел и Харди и филмите на Тарковски знаеха наизуст. Гейбриъл изговаряше диалозите успоредно с филма, а когато си пишеше домашните, пускаше някой филм и намаляваше звука. Всеки кадър, който съдържаше диалог, той гледаше отново и отново, докато запомни фразите. После си представяше сцената със свои герои, които произнасяха измислен от него диалог.

Гейбриъл огледа стаята, чудейки се дали телевизорът и видеото не са скрити в някой шкаф.

— Къде е телевизорът?

— На долния етаж. В тази стая няма телевизор. Щеше да е екстра. Всякакви екстри са изключени. Напълно.

В задимена стая на първия етаж те гледаха програма за префасониране на градината заедно с шепа съсредоточени чужденци, забили нагоре поглед в телевизора, прикрепен и привързан с катинар за железни конзоли на стената.

Не след дълго Гейбриъл го заболя вратът от гледането нагоре.

„Скука“, канеше се да продума момчето, когато забеляза, че баща му дори не гледа в екрана, а подобно на другите мъже като че ли се беше изключил за околния свят.

До вратата се приближи мъж в бяла роба и чехли, извити на върха като въпросителни знаци.

— На телефона.

— Татко — Гейбриъл смушка баща си, който насочи безизразния си поглед към човека с кръвнишките очи.

— На телефона — повтори онзи.

— Кой ли може да е? — обърна се Рекс към сина си. — Не че познавам някого.

— Може да е мама — предположи момчето.

— Тя пък какво ще иска? Да те провери? Ти нали добре се чувстваш тук? А и аз се грижа за теб.

— Така е — потвърди Гейбриъл.

— Лестър — рече мъжът с робата.

Татко се изправи.

— Лестър? Лестър ли казахте?

— Да. Мисля, че го повторих няколко пъти това име.

Татко хвана Гейбриъл за ръката.

— Момчето ми, това е Лестър — обажда ни се Лестър Джоунс — в този момент!

Гейбриъл последва баща си до вратата, като го гледаше как шляпа в антрето. „Раната от войната“, с която всъщност Рекс се бе сдобил — при доста странни обстоятелства — когато беше в групата на Лестър Джоунс, сега като по чудо заздравя.

На прага Гейбриъл внимателно го наблюдаваше как оживено говори с Лестър. Забеляза, че мъжът, който го повика на телефона, не се е прибрал и също гледа баща му от другия край на антрето.

Рекс свърши разговора и затвори телефона.

— Гейбриъл… — поде той.

Мъжът с извитите чехли се приближи до татко, сграбчи го за раменете, блъсна го в стената и поклати пръст. Докато му се заканваше, Рекс се дръпна рязко и си удари ухото. Мина някой и онзи го пусна.

За момент двамата стояха и се зъбеха един на друг. Гейбриъл се канеше да нападне мъжа с юмруци и ритници, но татко му нареди да не мърда от мястото си.

— Не казвай на мама — пребледнял и разтреперан, татко дръпна Гейбриъл встрани. — Това само ще я разтревожи. Обещаваш ли?

— Добре. А този какво искаше?

— Няма значение! Слушай — излезе ни късметът. Знаех си аз. На телефона беше Лестър! Лестър ми се обади!

Ако татко беше на градус, щеше да му разкаже за времето, когато е бил басист в групата на Лестър Джоунс „Ледър пигс“ преди повече от двайсет и пет години и е обикалял света с тях.

Щеше да отвори кутията от обувки, пълна със снимки — на Рекс и Лестър заедно, изрязани от списания и вестници. По това време Лестър беше една от най-големите световни попзвезди, боготворен и слушан от милиони фенове в десетки страни. Мнозина групи имитираха песните и стила му. Както повечето попидоли, Лестър притежаваше най-важните черти — нежност и бруталност едновременно, и не беше сто процента нито мъж, нито жена, постоянно се променяше, като изразяваше себе си чрез различни маски, в които изгубваше идентичността си.

Преди Гейбриъл да се роди, хората в този свят вършеха по-странни неща, отколкото сега. Татко много обичаше да се хвали, че „си е лягал в Мемфис и се е събуждал в Сан Франсиско“. Имаше сребрист костюм, носеше го разкопчан, за да се вижда подскачащият тежък медальон на гърдите му. С подплънки на раменете, върху които падаше къдравата му коса — толкова разкошна, че Гейбриъл се чудеше откъде ли е намерил перуката, — с тъмни сенки, които слагаше на очите си „отгоре-отгоре“, и с обеци, които приличаха на обеците на баба му. Носеше обувки с дебели подметки и това щеше да се окаже фатално.

Мама, тъкмо завършила художествената академия, помагала за костюмите. Така се запознали с татко, тя била коленичила, за да премери дължината на крачолите от вътрешната страна на едни червени сатенени панталони, макар че той си бил поръчал само жилетка с пайети.

Тъкмо обувките с дебелите подметки, тези Айфелови кули на обувните изделия със светкащи лампички на токовете, се оказали пагубни. Лестър и „Ледър пигс“ имали концерт в Северна Финландия. На сцената било тъмно и Рекс, превъзбуден, след като някаква жена от публиката разголила гърдите си, изпробвал едно неблагоразумно танцувално движение. Когато свирел, обикновено не помръдвал. Лестър мятал ръце и крака предостатъчно, за всички от групата.

Изведнъж Рекс си изкълчил глезена. Докато се мъчел да запази равновесие, забелязал, че Лестър му се усмихва, мислейки, че татко танцува. Рекс се сгромолясал и запълзял по сцената като ранено насекомо. Общите работници с грубовати лица тутакси дотърчали до него. Но вместо да го закарат бързо в болница, те се опитали да наместят глезена му, за да може да си довърши концерта, и го подпрели като развалено украшение между няколко микрофона.

Оказало се, че кракът и глезенът на Рекс са счупени. Общите работници предложили да го прихванат с ремъци и да го провесят от тавана и така да виси до края на турнето, почти като кукла на конци. Рекс отхвърлил това унижение. Бандата привършвала турнето, а той се прибрал вкъщи.

Когато Рекс се възстановил, Лестър бил преминал към друг музикален стил, който включвал по-плоски обувки, по-фънк звучене и по-тъмни коси. Рекс пожелал да се върне в бандата, но Лестър натъртено му казал, че вече му трябва различна музика и не толкова космати изпълнители. Татко предложил да си обръсне тялото, но никога повече не свирил с Лестър.

Татко тръгнал по концерти още като тийнейджър. Малко след това започнал да свири. Харесвали му страхът и очакването преди излизане на сцената, както и глъчката и обожанието на публиката. Обичал да ходи в различни градове и концертни зали. Започнал да разбира нуждата на актьорите да играят; знаел, че всяка вечер те го правят по различен начин. Вярвал, че неговата публика също разбира, че изпълненията му са различни, или трудни, или иронични, или такива, каквито ги изискват обстоятелствата.

След добър концерт спретвали купони и вършели щуротии по гримьорните. Татко казваше, че в такива моменти ти сам си си наркотик. Опиянението траело няколко часа, макар че съвсем скоро се налагало отново да свири. Моряшки живот. Рекс мислел, че такъв ще бъде животът му, изолиран от тежките проблеми на всекидневието като готвене или поддържане на сериозна връзка.

Една година след инцидента татко пак хванал пътя — с Чарли Хироу, последовател на Лестър Джоунс, чиято музика се доближаваше до тази на Лестър. Но Рекс остарявал. В бандите, в които свирел, макар и да беше най-завършеният музикант, го слагали отстрани на сцената, в сянка, и той настивал и трябвало да си обува дебели чорапи. Не влизал във видеозаписите, защото бил твърде грозен и лека-полека престанал да влиза и в бандите.

Преди случката с крака татко бил известен като Независимия Фред. За разлика от много музиканти, той рядко пиел или взимал стимуланти. Но след инцидента започнали да го наричат Нервния Рекс. Разправяли, че вече не можел без подкрепа, без питие в ръката.

След разговора с Лестър татко купи няколко бири, за да отпразнуват събитието. Бързо се качиха обратно в стаята и легнаха заедно на единичното легло.

— Обичам да лежа на твърдо легло — каза татко.

— Полезно е за кръста.

— Точно така.

— Татко, ухото ти кърви — Гейбриъл взе мокра кърпа и избърса ухото на баща си. — Не мърдай.

— Наистина беше Лестър Джоунс. Получил ми е писмата.

— Ти си му писал?

— Непрекъснато му пиша. Двамата с мениджъра му лежахме заедно една вечер в затвора. Редовно информирам Лестър какво става в реалния свят.

— А ти откъде знаеш какво става в реалния свят?

— Не бъди нахален.

— Не си ми казвал, че му пишеш.

— Много неща не знаеш за мен. Ходя по кафенетата с другите чичковци и всичко записвам. Децата виждат само малка част от родителите си.

— Хм — отрони Гейбриъл. — Да не се шокирам от теб? Да не се наложи да ходя на психиатър?

— С очите си съм го видял, шушко. Когато родителите се побъркат, тутакси пращат децата си на кушетката. Не стана ли същото със Зак?

— Аха. Една неделя по време на обяд неговия старец изплюл камъчето и веднага пратили Зак на психолекар, който му задавал мръсни въпроси и го посъветвал да изразява себе си.

— И той почнал ли да изразява себе си?

— Толкова много, че майка му забранила да ходи при доктора, а на психиатъра казала да отиде на психиатър. Мислела, че консултациите ще направят Зак по-добър, а не бунтар.

Татко се смееше.

— За твой късмет ние не можем да си позволим подобни смехории. А и ти си прекрасно дете, ангелчето ми — Рекс смени темата: — Поръчали на Лестър да си напише автобиографията. Единственият проблем е, че паметта му е пълна с бели петна. Аз загубих само косата си. Налага се да му припомня колко близки приятели бяхме и как му помагах за записите. На някои от тях звучи и моята китара. Тъкмо аз го насърчавах да бъде смел. „Давай“, казвах му винаги. „Бъди колкото можеш по-луд.“ Все ми напомняше на Орсън Уелс.

— Уелс на по-млади или на по-стари години? Къде ще се срещнеш с него?

— Искаш да кажеш къде ще се срещнем с него?

— И мен ли ще ме вземеш?

— Утре сутринта.

— На училище съм.

Татко се поколеба.

— Образовал си се повече от достатъчно. Лестър е по-важен от алгебрата. Обещай да не казваш на мама — татко започна да си свива джойнт. — Нищо не й разправяй за мен. Кажи й само, че в баща ти има още хляб.

Преди три години тримата отидоха на концерт на Лестър на един футболен стадион. Той, мама и татко цял ден ровиха в разни кутии, за да се облекат в стил ала Лестър, дрехи от седемдесетте и пайети, които мама поставяше. Разбира се, Лестър излезе на сцената с тъмен костюм, макар че беше на високи токове. За Гейбриъл беше потискащо да гледа баща си сред хората, натрапчиво предлагащи билети, и как се провираше напред, блъскайки се в истеричната тълпа, сред боклуци до глезените, заобиколен от фенове с тениски с Лестъровото лице, а татко можеше сега да забива рок на тази сцена.

— Кой беше онзи? — попита Гейбриъл.

— Кой по-точно?

— Дето те притисна към стената. Какво иска от теб?

— Не ме питай. Той просто иска… пари. Преди няколко дни ми услужи с малък заем. Тогава обикалях с колелото за онази компания и мислех, че ще мога да му ги върна.

— А ще можеш ли?

— Май вече всичко ще се нареди.

— Как?

— Лестър ще се погрижи за нас. Сигурен съм. След няколко седмици ще се измъкна оттук. Даже след няколко дни. Ще заживеем като баровци! Решил съм да те заведа до Ню Йорк.

— Ню Йорк!

— Ще навлезем в света на удоволствията! А сега да влизаме в леглото.

Гейбриъл и баща му се съблякоха по бельо и се пъхнаха в тясното легло. Като малък той обичаше да спи между родителите си и те непрекъснато го местеха в студеното му креватче. Сега му се щеше да легне в своето си легло, понеже татко се оригна, пръдна и дръпна юргана към себе си, без да забележи, че на Гейбриъл му остава да се завие само с тънкия чаршаф.

Рекс беше въодушевен и се питаше на глас дали Лестър ще му намери някаква работа в новата банда, с която тръгваше на турне. Или да поиска да чуе някоя от най-новите песни на татко, или даже да напишат заедно нова песен. Когато пушеше трева, татко се размечтаваше.

След това Рекс започна да си фантазира какъв апартамент — в голям жилищен блок с портиер — щеше да си купи с парите от начинанието.

— Един ден — рече татко — искам двамата с теб пак да заживеем заедно.

— Смяташ да се връщаш вкъщи ли?

— Защо? Мама още ли подхвърля, че иска да се върна?

— Не точно.

— Ясно. Много ми се ще да си имам собствено жилище, в което да се прибирам след концерт, и да знам, че понякога и ти си там, синко. Нямам търпение това да се случи.

Гейбриъл се опита да го отклони от тия въображаеми планове, като насочи разговора към музиката.

Татко веднага захвана своя монолог за „Бийтълс“, Джими Хендрикс и „Доорс“, за соул музиката, за Арета Франклин, Нина Симон и „Сюприймс“. Обясняваше как текстът и музиката въздействат едновременно. Говореше за културния и политическия контекст, в който се изпълнява дадена песен.

Когато най-накрая татко заспа, продължавайки да мънка защо брас-секцията в някоя си плоча била по-добра от тази в друга, Гейбриъл най-после се отпусна. Мислеше си за рисуване и за Дега, и за момичетата на Дега. Не можеше да заспи с ерекция. Бързо мастурбира, внимавайки да не изпръска баща си, и се измъкна от леглото.

Чу хлопване на врати някъде долу в къщата. Някой се смееше продължително. Стори му се, че дочува трясък на стъкло и някакъв плъх, който скърцаше под дъските на пода. Под вестника зърна ъгъла на омачкано порносписание и прочете думите „отвъд тъгата“. Сети се за две момчета, чиито майка бяха починали, Ленън и Маккартни, и как в предната стая на къщата на Пол пишат песни цял следобед с китари в скута, и как искат да бъдат най-добрите. Прошепна нещо на Арчи, но дори и той не отвърна.

Всички спяха. Всички бяха в безопасност. Но не и Гейбриъл, не и тази вечер, когато имаше да мисли за толкова много неща.

Отвори прозореца, допуши татковия джойнт и го хвърли на улицата, гледайки как искриците се разпръсват и угасват в мрака.

Седнал на перваза на прозореца до млякото и маратонките на татко, загледан навън в Западен Лондон, той извади скицника и моливите си и нарисува спящия си татко — с отворена уста и с леки похърквания, подобни на мехурчета, които излизаха от устата му в студената стая. В същото време в този град, не много далече, Лестър Джоунс живееше и дишаше, и си мислеше за Рекс. Утре щеше да се срещне и с двамата.