Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (17)

Глава седемнайсета

Няколко месеца по-късно семейството се премести в нова къща наблизо. Татко се чувстваше добре, а мама работеше за Спийди, но все пак новата къща беше малка, с пристройка за кухнята и стая с голям прозорец, където татко приемаше учениците си. Реката беше наблизо, отвъд шосето, а отзад къщата гледаше към един парк. Стаята на Гейбриъл бе по-голяма от предишната. Над камината той закачи картината на Лестър в рамка — оригинала, копията с радост унищожи.

Кристин и Рекс спориха за завесите и за цвета на стените. Бяха изхвърлили повечето от старите мебели и в търсене на по-добри мебели на старо по „Голбърн роуд“ те се надвикваха и се препираха.

Щом се случеше нещо неприятно, татко често го обземаше униние и той пропадаше в познатата бездна на параноята, гнева и отчаянието — неговото „убежище“. Но нямаше възможност дълго да стои в него, защото се налагаше да преподава. Дори ако се улавяше, че изпитва необяснима омраза към някои от учениците си, уроците винаги променяха настроението му. Казваше, че от години не са му задавали подобни въпроси, каквито му отправяха учениците. Всеки ден трябваше усилено да мисли, което той приемаше като удоволствие.

Мама и татко сега не се спираха на едно място, е, почти. Налагаше се да ходят на разни събития. Татко обикаляше колежи и театри в страната, организираше „майсторски клас“ и наблюдаваше как хората попиват знанията дори когато той им преподаваше. Все повтаряше, че ще напише учебник — „Как да слушаме“ или „За какво имате ухо“, и непрекъснато си правеше записки. Нито Гейбриъл, нито мама вярваха, че татко някога ще завърши учебника, но не биха се обзаложили и за обратното.

У дома телефонът често звънеше. В къщата идваха учениците на татко, най-често след училище или в събота и неделя. Татко не спираше да говори за учениците си и да се притеснява за напредъка в обучението им. Но не друг, а мама го караше да мисли за посоката, в която да насочва учениците си — в музикално отношение. Той не можеше непрекъснато да „импровизира“. С леко остър тон мама го съветваше да не свири своите произведения — „ето един пример от моите мелодии“ — на учениците си по китара. Не че татко престана да композира музика. Възнамеряваше да постави операта си с учениците, когато му останеше време да я завърши. Сега работеше върху музиката към филма на Гейбриъл.

И мама, и татко работеха, но излизаха повече от преди. В началото Джейк ги снабдяваше с билети, тъй като него го канеха навсякъде, но беше твърде зает. Мама обичаше да се издокарва и плюс поканите, които им даваше Джейк, тя придумваше татко да ходят по театри и галерии, на концерти, изложби и ресторанти, препоръчвани от вестниците. Ако татко беше зает, мама взимаше Гейбриъл.

Мама и татко спореха, но се подкрепяха един друг както никога досега. Двамата бяха на ресторант, когато татко падна на коляно. Мама си помисли, че е изпуснал бележка от химическото чистене, но той й правеше предложение. След като спря да се смее, тя се съгласи да се омъжи за него.

Няколко седмици по-късно се отправиха към ритуалната зала заедно с Гейбриъл, облечен в най-хубавите си дрехи, и по пътя мама все повтаряше:

— Но не съм сигурна, не съм сигурна.

— И аз не съм — казваше татко.

— Тая работа няма да се получи, без да се изпотрепем! — подхвърли мама.

— Млъкнете и двамата — скастри ги Гейбриъл. — Лика-прилика сте.

На сватбеното тържество, организирано от Спийди в една от залите на „Сплитс“, дойдоха приятели, роднини и Хана. Всички важни за тях хора бяха там, с изключение на Арчи, който присъстваше духом. Зак беше изумен и се пукаше от завист. Не бяха много децата, които ходеха на сватбата на родителите си. Спийди бе разположил няколко инстумента върху един подиум. Татко и приятелите му свириха парчета от старото време, всички танцуваха до сутринта.

Когато дойде лятото, Гейбриъл за пръв път застана зад камерата. Той и Зак тъкмо се канеха да заснемат първата сцена от филма на пазара в техния квартал. Притеснена, Рамона ронеше сълзи, облечена в дрехи, които мама й бе избрала, в това число чифт сандали с каишки на висок ток. Хана беше статистка, пазаруваше на заден план и се усмихваше срещу камерата, като си мислеше, че нейните хора вкъщи можеха да я видят. Карло се грижеше за звука, а двама-трима от татковите ученици помагаха за осветлението и техниката. Гейбриъл щеше да монтира филма в къщата на Джейк, с неговата апаратура и под неговото ръководство.

Най-после Гейбриъл погледна през камерата и видя първата сцена точно така, както си я представяше. Беше я отрепетирал. Осветлението бе идеално и всичко си беше на мястото.

Арчи си мълчеше. Беше спокоен и му вдъхваше кураж.

Това бе единственото вълшебство, за което жадуваше Гейбриъл — една споделена мечта, да превръщаш историите във филм. Скоро кадрите щяха да се свържат в обща лента. Не след дълго хората щяха да видят какви образи бе носил в съзнанието си през последните няколко месеца и той нямаше да бъде повече сам с тях.

Увери се, че всички са готови и вдигна ръка.

— Камера — извика той. — Работи! Снимаме!