Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (13)

Глава тринайсета

Две-три седмици по-късно Гейбриъл с изненада установи, че Хана не го чака на ъгъла след училище. В последно време тя никога не закъсняваше. Той очакваше важно телефонно обаждане, което го изпълваше едновременно с възбуда и страх. Трябваше да разбере дали Хана е приела съобщението.

Вече се беше запътил към къщи, когато видя баща си забързан да пресича улицата, понесъл китарата и чантата с нотите и улисан в разговор по мобилен телефон. Тези дни Гейбриъл два пъти трябваше да се вижда с него, но татко беше отменил срещите. „Нещо“ беше изникнало; той „работеше“.

— Звъннах на Хана и й казах, че аз ще те прибера — обясни татко, като изключи телефона. — После заминавам за Южен Лондон да преподавам.

— Ще ходиш отвъд реката?

— Налага се. Вече обикалям из града и съм във възторг от някои мостове и къщи, чудати улици, Спайтълфиилдс, Брик Лейн, Лондонското сити — като турист. Навън се чувствам крехък като старец, когото лесно могат да катурнат. Но сякаш виждам Лондон за първи път от много години. Нещата отново придобиват цвят. Ще ти кажа какво е времето там на юг. След това ще ходя до един музикален магазин с един човек, който ще си купува китара.

Освен масажисти, наркопласьори, счетоводители, лични инструктори, учители по езици, проститутки, маникюристки, терапевти, вътрешни дизайнери и безброй други подчинени и псевдослужители, и татко беше намерил място на трапезата на богатите. Той им предлагаше музика, също както други им шиеха панталони, оформяха им маникюра или им правеха счетоводни отчети. Ако благосъстоянието пристигаше капка по капка, както разправяха, че става винаги, при Рекс то се настани отведнъж.

На татко много му харесваше как се развива новата му работа, с изключение на най-добре платената от всички длъжности, която той обичаше да твърди, че е приел само от любопитство. Започнал да помага на някакви тузарчета от ситито, които имали група на име „Бум“ и свирели по купони и по сватби на приятели. Татко ги учел как да осакатяват велики песни и им показвал походки ала Чък Бери, пируети ала Пит Таунжънд и жестове ала Кийт Ричардс, които те до този момент практикували единствено в спалните си. Най-неприятната част била ходенето по концерти, първият от които се състоял в провинцията, в една шатра, с гости в официални тоалети и с кални лачени обувки. Въпреки всичко Гейбриъл знаеше, че колкото и да се оправдава татко, трябва да му е харесало шампанското, храната, уважението и другите неизбежни екстри. Следващият път щял да вземе и Гейбриъл със себе си. Според татко щяло да му хареса.

Татко все още бил озадачен от факта, че макар хората да не искали той да свири за тях, имало доста желаещи да се учат от него. За щастие най-много му харесвало — и това го разбрал моментално — да работи с млади хора. Поради причини, които самият той не разбирал, татко можел да ги обгради с вниманието, което те не получавали от своите родители. Днес щял да се вижда с ученичка, препоръчана от Карло — анорексична бивша приятелка на Карло, която се учела да свири на бас, макар че едва го повдигала, както и баща ѝ, който започвал да се учи на китара.

— Тъкмо ходих до библиотеката — каза той. — Вземам книги за преподаване и музика. Четенето е много интересно, да знаеш. Да бях чел повече, вместо да вися пред телевизора или в кръчмата.

— И какво те накара да започнеш да четеш сега?

— Искам да съм с едни гърди пред учениците си. Някои са много умни. Дневникът ми се запълва. Вече записвам часове за новата година.

Гейбриъл се изненада, че баща му изобщо има дневник; доскоро едва ли би имал какво да записва в него. Той дори не ходеше на зъболекар. Преди, за да си купи календар-бележник, изчакваше до март, за да ги намалят наполовина.

— Май ти харесва да преподаваш, а? — попита Гейбриъл. — Как е онова идиотче, дето си мисли…

— Карло ли? Започвам да му хващам цаката. Все едно извеждаш малко дете на разходка. Дребосъците ходят бавно и постоянно спират. Не вървят с твоята скорост. Ти трябва да вървиш в крачка с тях и да следваш техния ритъм. Карло е тунел със зазидан изход… Но се забелязват проблясъци: има неща, които обича да свири и да слуша. Голям образ е. Когато го накарам да се почувства по-добре, когато видя удоволствието в очите му, аз се изпълвам с…

— Удоволствието в очите му?

— Да. И на мен ми става хубаво. С каквото и друго да се занимавам, ученето е нещо здравословно.

— С Карло прекарваш повече време, отколкото с мен — отбеляза Гейбриъл.

Рекс прегърна сина си.

— Божичко, миличък, така ли ти се струва? Самотен ли си напоследък?

През последните две седмици майката на Гейбриъл беше излизала повечето вечери, в които не беше на работа. Виждаше се с Джордж, предположи той. Една нощ изобщо не се прибра. Дойде си рано сутринта и се престори, че тъкмо е станала от сън.

— Как спа? — я беше попитал Гейбриъл.

— Добре, благодаря.

Безпокойството, изписано на лицето ѝ, и скромните дрехи, които обличаше, му подсказваха, че от време на време се вижда и с татко.

Когато си беше вкъщи, с часове говореше по телефона с приятелките си. Развикваше се на Хана за реда в къщата, а после пак излизаше. На Гейбриъл не казваше какво прави — без съмнение за „негово добро“.

И въпреки всичко, става ли въпрос за родителите, всички деца са детективи: действат в тъмното, търсят улики и разследват всяко доказателство, което би могло да помогне в разбулването на загадките. Той бе чул мама да слуша касетите си „Да научим италиански“. Освен това тя разглеждаше книга с картини на Пиеро дела Франческа. Спомняше си как Джордж бе казал, че картината „Бременната мадона“ на Пиеро — младата жена в синя рокля — не е далеч от неговия дворец.

Но неговата „майка тийнейджърка“, както я наричаше, като че ли не се чувстваше добре. Сякаш доста плачеше, отслабваше и бе започнала да натрупва все повече книги с настолна психология; беше напълнила леглото си с опаковки от шоколад, а сутрин пиеше „Тиа Мария“. Все още не беше остаряла, но той започваше да си я представя като старица и образът не съвпадаше с картината, която му бе описала в Кю Гардънс. Беше по-тъжна и по-безнадеждна.

Ядосваше се, че най-често не си е вкъщи. Искаше да я накара да се почувства пренебрегната, но за да я пренебрегва, тя трябваше да бъде до него; не можеш да пренебрегваш човек, който не осъзнава, че е пренебрегван, или който пренебрегва теб. Тя беше решила, че той ще става адвокат, и точка по въпроса. Не смяташе за необходимо синът й да има каквито и да било други интереси.

— Откакто не живея у нас, аз и ти сме някак по-отдалечени, Гейбриъл — продължи татко. — Всеки път, когато се срещнем, се налага да започваме отначало. И трябва да полагаме усилия. Аз сигурно съм ти омръзнал, а и по-добре да си гледам работата. — Татко посочи канавката. — Ангелче, знаеш къде щях да бъда без тази работа.

— Добро ли е заплащането?

— За съжаление да. В края на урока винаги е много смущаващо, когато започнат да драскат по чековете. Идва ми да им кажа: „Ама това за какво е?“

— Само че не им го казваш, нали?

— Мислиш ме за ненормален ли?

— Какво носиш в чантата с нотите?

— Леко е… и е тежко. Петата на Малер.

— Само това ли?

— Ще му изсвиря само адажиетото на това хлапе, може би няколко пъти, за да го попие — каза татко и се потупа по корема.

— Ама нали преподаваше блус китара?

— Влюбих се в Малер.

— Дръж за себе си.

— Хлапето ще разбере тъгата в произведението. А какво според теб да му изсвиря, „Сюприймс“?

— Ти обичаш „Сюприймс“.

— Можеше и по-зле да е. Можеше да го накарам да слуша оня струнен квартет от Барток. Старата музика ме отегчава. Петдесетте, а не шейсетте, са златните години за американската музика. Почти всичко след това е надценено. Според мен попмузиката днес зарежда с енергия единствено младите и педофилите. Но както открих днес, немският писател Гьоте казва: музиката започва там, където свършват думите. За някои хора думите явно обясняват всичко твърде добре. Така че мога само да добавя: при Малер думите изчезват, приятелче!

— Така ли?

Гейбриъл се притесняваше, че учениците на татко ще му се присмиват, така както се присмиват на останалите си учители: ще му се подиграват за влудяващата плетеница от жици около врата му — от уокмена, очилата и телефона му, или за това как си загащва целия корем в панталоните, или пък за навика му да се чеше с нокти и дори за ентусиазма му, когато седи с влажни очи, рухва и се разплаква от някое печално произведение на Малер за сметка на родителите им.

— Искам да го изсвирят на погребението ми. Може и нещо от Майлс. И това адажието.

Споменаването на собствената му смърт за пръв път беше повод за емоционално изнудване, но този път татко представи кончината си като възможност да обсъди любимите си мелодии.

Автобусната спирка беше на няколко метра от къщата им, горе на баира. Тъй като татко днес изглеждаше развълнуван, Гейбриъл реши да почака с него.

Рекс бръкна в джоба си и даде на Гейбриъл малко пари.

— Това е за теб. Преди… все исках… нямах възможност…

Гейбриъл взе една част и понечи да върне останалото.

— Не са ми нужни повече. Само трябва да си платя сметката във видеотеката.

— Вземи ги всичките. На мен ми трябват само за билет. Дай остатъка на мама. Не забравяй да кажеш, че са от мен. Как е старото момиче?

— Не знаеш ли?

— Какво? Може и да знам. Може и да не знам. Помогни ми, Гейбриъл — говори ли за мен с умиление?

— Все още не.

— Щом се излее омразата, за любовта има шанс. Не става ли винаги така? Ти какво ще правиш сега? Искаш ли да пием по едно?

— Татко, какво ти става днес? Гледаш ококорено. Притесняваш се за уроците ли? Ами ако не искат да учат?

— Не е трудно да забележа, че хората ме вземат за садист, маскиран като учител. Ако не искат да учат, седя с тях… и си мисля.

— За какво мислиш?

— Аз ги уча как да слушат това, което се случва в музиката, да чуват какво има в нея. Не можеш да правиш музика, ако не знаеш какви възможности съществуват. Хлапетата разбират това. Те не са ми грижа. До тях лесно намирам път, а и те до мен. Тия, които ми тежат, са по-големите и техните родители. Имаш ли минутка да поговорим? — каза татко. — Хайде само по едно. Не ми е за напиването — просто ми е пресъхнало гърлото. Само да си утоля жаждата.

Татко вече крачеше към старата си квартална кръчма на ъгъла, където не пускаха деца след осем вечерта и където добре познаваха Рекс и Гейбриъл.

Мястото беше пълно с вдетинени мъже от пощата и от местното автобусно депо, вперили погледи в големия телевизионен екран. Сиволиките другари на татко играеха билярд. На Гейбриъл всичките му се струваха еднакви — с тези техни саморъчно свити цигари, халби и вмирисани дрехи. Рядко излизаха на светло, освен за да поседят пред кръчмата в слънчев ден, а вероятността да хапнат нещо зелено беше толкова голяма, колкото да пият нещо синьо или да носят нещо розово.

Едва-що прекрачили прага на кръчмата, халбата на татко цъфна на масата до безалкохолния коктейл на Гейбриъл. Седнаха на обичайната си маса, на която преди Гейбриъл пишеше домашните си, докато татко говореше на бара.

Рекс сякаш в миг се успокои: Гейбриъл се зачуди дали изобщо възнамерява да ходи на урока. Обичаше новата си работа, а винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще я зареже.

Татко изпи половината халба и облиза устни.

— Исках да кажа… — започна той.

— Една игра, Рекс? — подвикна един от приятелите му, който се бе приближил.

— Не сега, Пат. С малкия съм.

— Гейбриъл — каза Пат. — Рекс, къде се изгуби?

— Работя.

— Работиш?

— Изненадан съм, че се изненадваш, Пат, и ме дразниш. Да, работя. Ще ти обясня, след като си изпия бирата със сина ми.

— Записи?

— Нещо такова — продума татко.

— Нямаш време за старите приятели?

— Пак ще се виждаме — каза Рекс. — Нали знаеш, което лети, ще кацне. Не се притеснявай!

— Да, ама се притеснявам — рече Пат. Сложи ръце на масата и се надвеси над татко. Ноктите му бяха мръсни. — Дължиш ми пари.

— Да, може и така да е — изсмя се татко. — Май че и ти ми дължиш. Тук всеки дължи пари на останалите и никой няма да получи и стотинка!

— Ти работиш — натърти Пат. — А аз не.

— Тази седмица работя, но не нося в себе си излишни пачки, нали така, Гейбриъл? Не бих издържал тази тежест. — Татко продължи: — Пат, а помниш ли как веднъж те попитах дали мога да остана у вас и ти дори не си направи труда да ми отговориш?!

— Не беше по моя вина, приятел. Жената…

— А, така ли? Жената.

— Поне още си имам такава!

— Благодаря ти. Дори предложих да си легна със спален чувал на пода в бараката ти. Сега знам кои са ми приятелите.

— Ти работиш — повтори човекът. — Кого се опитваш да баламосваш…

— Гледай — каза татко раздразнен. — Остави ме за малко на мира, а? С момчето си съм. Просто се разкарай!

— Ама ти ми дължиш пари! — възкликна Пат с тона на жертва на ужасна несправедливост. — Я гледай какво ново сако си облякъл!

Пат посегна и бръкна във вътрешния джоб на татко. Татко изблъска ръката му.

— Няма да ме джобиш! — озъби се татко. — Омитай се веднага!

— Дай ми това, което си е мое! — настояваше Пат.

Всички гледаха. Бяха свикнали с тези сцени и зяпаха доволни. Управителят бръкна под бара и взе бухалката си за крикет.

— Не точно сега — каза татко. — Ще почакаш още няколко дни, нали? Винаги мога да те намеря — тук или по телефона.

— Виж сега… — рече Пат.

Гейбриъл тъкмо вадеше парите, които му беше дал татко.

— А такааа — каза Пат. — Имаш си добро, разумно момче, човече.

— Не, не джобните ти пари — извика татко. — Прибери си ги, Гейбриъл — веднага!

Пат взе парите, целуна ги и каза:

— Мно’о мерси.

Отиде до бара и си поръча питие.

— Копеле! — изкрещя татко. Пат си поклати задника. Рекс се обърна към сина си: — Ще ти се реванширам. Господи, съжалявам. Тия отрепки са пълни идиоти. Не работят, ама всичко биха награбили…

— Татко…

— Тихо!

От джукбокса се носеше „All along the watchtower“ и заглушаваше телевизора. При първите акорди на Джими един от татковите приятели на билярдната маса вдигна поглед. Татко застана в поза, сякаш държи китара, и изкриви физиономия като че в екстаз.

— „Трябва да има някакъв изход оттук“ — запя той. — Ето това беше най-голямата ми мечта. Да сътворя подобна шумотевица и след трийсет години хората още да я слушат. Сигурно ти изглежда доста наивно. Може би всички ние сме превърнали попмузиката и попзвездите в прекалено голям мит и отказваме да разберем какво друго си струва да се прави. Снощи си мислех какъв саморазрушителен период е това и колко много хора доброволно и съвсем излишно са си причинили сериозна вреда. Кои от нас — като изключим Лестър — излязоха с добро здраве и добро разположение на духа?

— Ти.

— Аз? Знам, че съм склонен да се саморазрушавам, но както с всичко останало, и тук не ме бива особено. — Зарови ръка в косата на Гейбриъл. — Градиш ли, или рушиш? Това е всичко, което искам да знам. Не е прекалено късно да кажа, че ти се възхищавам, Гейбриъл.

— На мен? Че за какво?

— Ти правеше училищното списание. Участваше в групата по дебати и в театралната трупа.

— Вече не.

— Не — ти се бунтуваше, но поне участваше. Ти се включи и ще го направиш отново. Няма да рухнеш. Ще стигнеш много по-далеч от мен. Аз се разпаднах на парчета. Знам, че съм интелигентен. Само че всичко се пропиля в отрицателна енергия. Исках да разкъсам всичко. Това беше идеята през шейсетте — да пикаеш на всичко, най-вече на „порядъчния“ свят. Смяташе се за бунтарско. Но всъщност означаваше, че си циник, а ми се ще да не беше така. Нищо не харесвам изцяло. Не съм отворил прозорците на душата си. Не съм допуснал света до себе си. Само ако имах твоя ентусиазъм! Ето това е всъщност амбицията — ентусиазъм с крака. Сигурно Лестър го е забелязал у теб.

— Благодаря, татко. Много си…

— Не, не. Не съм. — Татко се наведе през масата. — Останаха ли ти от ония пари? Да ги изпием. Хайде по още едно — да празнуваме!

— Няма да имаш какво да празнуваш, ако не се появиш на урока си — рече Гейбриъл.

— Забрави го — отсече Рекс. — Халба бира! — викна той.

— Какво щеше да каже майка ти, ако те видеше сега? — попита Гейбриъл. — Тя не се е появявала на училище фиркана до козирката, нали?

— Не е. Прав си. Засрами ме. Това го умееш. Но слушай — преди да ни прекъсне оня глупак, бях започнал да казвам нещо важно. Преди малко по телефона говорих с Джейк. Всъщност той ми даде телефона. „Имаш нужда от телефон, ми каза. Ето ти — вече си бизнесмен“. „Наистина?“, рекох аз. Надявам се да не се е стигнало дотам!

— Значи той се грижи за теб?

— Прекалено добре. Гейбриъл, той не ме оставя на мира. Канен съм на… на…

— На какво?

— На вечеря. На официална вечеря.

— Супер. Безплатно ядене.

— Не е супер.

Татко обясни, че Джейк Амблър бил възхитен от напредъка на сина си. Момчето дори говорило с него веднъж, без да споменава за мастурбирането. За отплата Джейк поканил татко у тях заедно с други хора, които според него щели да се харесат на татко: артдилър, кинорежисьор, манекенка, която обожавала кожени фетиши, и други.

— Спомена името на режисьора. Гледали сме негови филми. Той беше герой.

— Значи още по-добре!

— Ама за какво говориш? За какво му е да се среща с мен? Ще седя там, ще се потя като кретен и ще се чудя какво да кажа. „С какво се занимавате?“ Хората все задават тоя въпрос на подобни партита. Какво да им отговоря? С какво се занимавам?

— Едно време ми казваше, че истината би била добро начало.

— Гейбриъл, да можеше да дойдеш с мен. Но вечерята не е за деца.

— Защо се притесняваш толкова?

— Не съм нито талантлив, нито успял или идеален. — Той махна с ръка към кръчмата. — Аз съм като тия типове. Само дето ме е срам, че съм обикновен. Талантът е паспорт — осигурява ти достъп до разни места. Без него си за никъде, миличък.

— Но Джейк те харесва — отбеляза Гейбриъл.

— Аз съм единственият възрастен, който може да разговаря с онова негово побъркано изчадие. Защото го слушам. Аз съм добър слушател.

— Че това си е дарба. Колко хора умеят да го правят?

Някакъв човек ги наблюдаваше от бара. Когато Гейбриъл го погледна отново, видя как мъжът се заклати към тях на патерици. Татко изохка.

Мъжът каза:

— Видях те да връщаш пари на Пат.

— Е, и? — попита татко. — Шибанякът взе, че открадна джобните на Гейбриъл. Отвратително!

— Ами аз, Рекс? И аз съм на същото дередже като Пат. Дори една бира не мога да си позволя.

— Божичко, ама за какъв ме взехте, за благотворителна организация? Оставете ме да ида на работа и ще се разплатя с всички след седмица, когато ми платят.

— С мен се разплати сега — настоя мъжът.

— По-късно — тихо рече Гейбриъл.

— Веднага — сопна се онзи. — Погледни ме!

— Всички в тая кръчма ли са лешояди? — възкликна татко.

— Ти се мислиш за нещо повече от нас! Всички човешки същества са равни, дори ако…

— Интересно, че го казваш, човече. Аз съм нещо повече от теб. Без съмнение! Повече съм във всички отношения! И хубав, и известен, и…

— Татко…

— Каквото и да правиш, не ставай като тия тук, Гейбриъл. Нямат шанс да…

— Груб си — рече мъжът. — Ти си един шибан задръстен чекиджия, даже вече бивш…

Преди играта съвсем да загрубее, Гейбриъл стана, вдигна баща си на крака и го издърпа до вратата.

— Ама аз не съм си допил!

— Вън, вън, вън! — рече Гейбриъл и здравата смушка баща си.

— Ега ти дупката — възкликна Рекс, след като излязоха на улицата. Блъскаше по прозореца и показваше през него среден пръст на бившите си приятели. Гейбриъл смутен разбра, че татко не е преодолял тези „пристъпи“.

— Да ви го начукам отзад, братлета! Мухльовци! Да го духате, лигльовци! — крещеше татко. — Гейбриъл, не ти ли приличат на трупове, готови за гроба? Няма да стъпя повече там! Цялата атмосфера е гранива, пропита е с отчаяние и насилие! Не мога да повярвам, че някога съм бил като ония там…

— Не си. Сега работиш.

— Да. Може би. Може би работя. Чувствах се чудесно, докато не прекрачих тоя праг!

— Внимавай! — рече Гейбриъл. — Не си си сложил очилата, но ще ти кажа, че ни преследва!

— Че какво си се запритеснявал, момче? Шибанякът няма крака!

— Не — Пат е, с патерицата на сакатия.

— О, да… вярно… — Татко засенчи очи и се наведе към прозореца. — Ааа, сега виждам! Да бе, това са му жълтите зъби!

Гейбриъл изтича през улицата, а баща му се дотътри след него, като сипеше ругатни.

На автобусната спирка Гейбриъл рече:

— Искам да попиташ Джейк Амблър дали знае някого, който да ми продаде евтино 16-милиметрова камера.

— Божичко, не съм сигурен, че ще стане. Знаеш, че не обичам да изглеждам по-нахален, отколкото съм всъщност. Заради теб ще ме уволнят!

— Може да му е приятно да ни помогне.

— Ще видя — каза татко. — Дори не знам дали ще успея да се добера до тази вечеря без носилка.

— Ще успееш — рече Гейбриъл. — И наистина голяма услуга ще ми направиш, ако говориш с Джейк. В края на краищата, ако не бях аз, изобщо нямаше да преподаваш.

— Благодаря ти, че го изтъкваш, ангелче. А с коя жена ще отида на бала?

— Ама ти за какъв ме взимаш — за сводник ли? Не излизаш ли с момичета?

— Може и да се смееш на стария си, окаян баща, но всъщност майката на един от учениците ми напоследък проявява с нищо непровокиран интерес към мен. Всеки път, когато отида, тя тъкмо се кани да влиза в банята. А е и богата. Но рибата още е в морето.

Автобусът спря до тях и татко се качи.

— Ще си помисля — рече Гейбриъл. — Мисля, че имам една идея!

— Каква?

— Ще видиш!

Гейбриъл остана на спирката и помаха с ръка, докато автобусът не се скри зад ъгъла.

Татко си беше отишъл, но за да се прибере у дома, Гейбриъл трябваше да мине покрай кръчмата. Другият вариант беше да заобиколи по отсрещния тротоар, но това би било унизително. Докато минаваше край прозореца на кръчмата, той лесно можеше да се наведе, за да не го видят, но не искаше. Щом мина, забеляза Пат. Пат излезе на вратата, а Гейбриъл вместо да избяга, се спря.

— Да? — рече Гейбриъл разтреперан.

— Ти не си като него — рече Пат. — Той е лош, много лош човек. Взел пари назаем, а сега не иска да ги връща. Гледай да не ставаш такъв.

— По-добре да съм като него, отколкото като теб, човече.

Пат поклати глава.

— По-късно — каза той.

— Майната ти, нещастник такъв! — изруга Гейбриъл. Пат вдигна ръка. Гейбриъл се изсмя насила.

Хана чакаше на вратата.

— Добре дошъл у дома, господарю Гейбриъл.

— Благодаря ти, Хана. — Радваше се да я види.

— Задъхан си.

— Точно така. Моля те, оправи дивана и да не забравиш да наредиш възглавничките. Определени обстоятелства ме изтощиха. Трябва да си възвърна силите.

— Съжалявам, че прекъсвам твоите мисли, но господин Спийди те търси по телефона.

— Сега ли?

— Да.

— Благодаря ти, Хана. Разговорът ще е личен.

— Ще ти приготвя чая, господарю Гейбриъл. Същият като вчера?

— Не забравяй мармалада, Хана.

— Няма, господарю Гейбриъл. Ето го мармалада! Заедно със сметаната ли го искаш?

— Зарежи сега сметаната, Хана.

— Да, сър!

— Да, господин Спийди? — рече Гейбриъл в телефонната слушалка. — С какво мога да ви помогна?

— Добър ден, Гейбриъл — обади се Спийди. — Съжалявам за закъснението. Как беше в училище?

— И по-зле е било.

— Можеш ли да говориш? Готов ли си?

— Да, сър!

— И аз, миличък. Слушай сега. Ето какво ще направим. Ето значи как ще…