Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (6)

Глава шеста

На следващата сутрин Гейбриъл се събуди преди майка си и започна да се приготвя за училище, а в това време Хана пържеше бъркани яйца и препичаше филийки.

— Как е картината?

Татко вече бе на телефона. От мястото, където стоеше, Гейбриъл виждаше мъжка риза, преметната на облегалката на един стол.

— Добре е.

— Свърши ли с нея?

— Още не.

— Майка ти видя ли я?

— Да.

— Е как така?

— Пъха си носа навсякъде. Нищо не й убягва — каза Гейбриъл.

— Да — съгласи се татко. — Хареса ли ѝ?

— Много.

— Ти какво й каза? — попита Рекс. — Спомена ли за Лестър?

— Да. Нали не съм сбъркал? Тя остана впечатлена от това, татко.

— Сигурен съм. Не си й говорил лоши неща за мен, нали?

— Какво например? Не.

Татко въздъхна.

— Пазиш ли я на безопасно място? Сега някъде до теб ли е?

— О, да. Тук при мен е. Даже… я гледам сега!

— Обади ми се, когато си готов. Днес по-късно може да я взема, след като си дойдеш от училище — татко учтиво добави: — Удобно ли ти е?

— Какво друго ще правиш днес?

— Не знам още. Трябва да видим какво ще излезе.

— Къде е картината на Лестър? — Гейбриъл попита Хана, която си похапваше от тъмносива смес с фъстъчено масло. — Виждала ли си я?

Тя го изгледа озадачено. Не разбираше за какво говори.

За последен път я видя на масата в хола. Но вече я нямаше там. Навярно майка му я бе прибрала в стаята си на съхранение. Едва ли щеше да му е благодарна, ако сега той влезеше при нея и я събудеше.

Отиде на училище, но не внимаваше в часовете. Започваше да си мисли, че е твърде пораснал да ходи на училище или пък самото училище е някак изостанало или старомодно за него. Не му предоставяше достатъчно материал за размишление. Щом започнеше да се концентрира върху някой урок, усещаше, че някъде другаде се случват по-вълнуващи неща.

Тази сутрин учителят го хвана, че си драска филмови бележки в тетрадката, за да не ги забрави, грабна тетрадката му и попита:

— Защо се разсейваш с това, Гейбриъл Бънч?

— Урокът не е достатъчно интересен, за да задържи вниманието ми, сър — отговори той, без да се замисля.

— Не бил достатъчно интересен! Ти какво си мислиш, че е училището — забавление?

— Де да беше, сър. Де да беше.

Другите деца се разсмяха.

Учителят се закани:

— Ще те смажа като купчина тухли.

— Клиентът е винаги прав, сър! — подвикна едно хлапе.

— Един размер пасва навсякъде! Един размер пасва навсякъде! — обади се друго.

— Следвайте инструкциите!

— Не опитвайте това вкъщи!

— Сега извърнете поглед!

— Отиваме на „Уембли“!

Лудница.

Гейбриъл погледна учителя и отговори:

— Това представлявате, сър. Голяма купчина тухли.

— Повтори го, Бънч.

Единствената задача, която Гейбриъл с радост изпълняваше.

Учителят се сдържа и не го удари, но Гейбриъл цяла седмица трябваше да остава след часовете за наказание. Не че щеше да се весне. Зак, който много четеше и използваше сложни думи (дори можеше да напише без грешка „одухотворявам“), му каза да не се притеснява, на системата й липсва въображение и си служи с толкова насилнически методи, че провалът е единственото разграничение. Конформизмът е вид смърт. И както веднъж отбеляза татко, предполага се, че това е училище, а не приют за душевноболни и в никакъв случай затвор.

Изгониха Гейбриъл от час и той остана сам в коридора като куче, принудено да чака стопанина си отвън пред магазина.

— Фашизъм — прошепна Зак, минавайки наблизо. — Звънни ми.

— Ще ти звънна — отговори приятелят му.

Гейбриъл и Зак сега учеха в различни класове и рядко се виждаха. За да избегне неприятностите от това, че беше от средната класа, Зак трябваше да стане библиотекар. Откри, че книгите са много удобни да се скриеш зад тях. Възрастните се отнасяха с уважение към книгите, въпреки че никой не беше обяснил защо.

Зак беше умен. Разбираше ги нещата. Можеше и да се оправя в различни ситуации. „Родителите са смешни, подметна веднъж. Какво искат от нас? Да ги почитаме и да ги слушаме. А те правят ли си труда да ни почитат? Колко често ни слушат и обръщат внимание на желанията ни?“

На Зак също не му беше интересно в училище. Примиряваше се, понеже съзнаваше, че то е само преходен етап. Виждаше колко много неща тепърва го очакват.

Откакто татко напусна, Гейбриъл почти не се беше срещал с приятеля си извън училище. Зак знаеше какво е преживял Гейбриъл — същото му се случи и на него, както и на още няколко деца в класа. Да бъдеш част от „цялостно“ семейство в днешно време означаваше да принадлежиш към някакво малцинство. Но Гейбриъл не желаеше да говори за раздялата. Думите бяха опасни като бомби, както откри, когато веднъж изруга пред майка си. Думите не бяха само описание. Те причиняваха разни неща на хората или караха нещата да се случват, а в момента се случваха предостатъчно събития.

Децата надушваха тиранията, мислеше си той, защото живееха с онези злобни раздразнителни шефове, наречени родители, в режим, в който детските мисли и действия бяха строго ограничавани. Малчуганите бяха анархисти и дисиденти и действаха подмолно, в тайни стаички, опитвайки се да намерят неприкосновено уединение.

В този момент той не се чувстваше като славен анархист.

Край него минаваше учител, който беше разменил досега не повече от пет-шест изречения с Гейбриъл, спря за момент и каза:

— Помня те, Бънч. Нали така ти е името?

— Да, сър.

— Когато дойде при нас, имаше голямо самочувствие. Сега все ми изглеждаш изплашен — учителят докосна лицето му. — Пак се е появил този тик.

— Така ли?

Гейбриъл имаше тик на едното око, което мигаше като затвор на повреден фотоапарат. Когато му напомняха за него, момчето се чувстваше сякаш лицето му е населено от паяци. Насекомите сновяха под кожата му.

— Грижи се за себе си — посъветва го учителят.

— Благодаря, сър.

Щеше да се погрижи за себе си. Преживяването с Лестър беше разкрило пред него друг свят, към който, изглежда, принадлежеше. Нямаше търпение да си го припомни, разглеждайки отново картината.

Този следобед, когато се прибра вкъщи, никъде не успя да я намери, нито в стаята на майка си, нито в своята стая.

Надникна в шкафовете, потърси на едни и същи места по няколко пъти, а после отиде при Хана, която стоеше пред банята.

— Извинявай, Хана — подхвана той делово. — Налага се да изляза на една среща. Ще ти бъда благодарен, ако запазиш вечерята ми топла.

— След минута ще ти загрея задника! — при нужда Хана винаги намираше подходящата фраза. Беше се сприятелила с други детегледачки. Лондон ставаше по-богат, но в същото време в някои отношения все повече заприличваше на град от викторианската епоха. Нейните приятелки сигурно й предаваха опит. — Време за къпане! Вода прелива!

Тя посочи пълната вана.

— Ти се изкъпи! — предложи Гейбриъл. — Една вана добре ще ти дойде!

С още по-голямо изумление Хана видя как момчето си сложи палтото, взе мъжката риза от облегалката на стола и излезе от къщи, заявявайки:

— Каква чудна вечер за разходка!

Тя застана на прага и извика на сносен английски:

— Чакай, чакай! Аз съм отговорна!

— Отивам при мама — каза той. — Не съм дете.

Извърна се и видя, че тя се кани да тръгне по петите му, но скоро я изгуби от поглед.

Майка му работеше през няколко преки и той скоро стигна мястото.

След края на работния ден в бара наставаше шумотевица и се изпълваше с костюмирани служители от офисите. На вратата една сервитьорка се опита да го спре.

— Много си малък!

— Вкарай ме в затвора!

Зърна вътре майка си. Тя стоеше край масата на някакъв човек, който му се стори познат, но не се сещаше къде го е виждал. Странно: тя беше най-важната жена в живота му, а тук изглеждаше незначителна, поредната сервитьорка. И което беше по-лошото — в този момент тя вероятно не мислеше за него.

— Мамо! — извика, изправен на пръсти.

Кристин чу гласа му и вдигна поглед. Изведнъж той беше в състояние да разполага с вниманието ѝ, да я направи пак своя. Чудесна власт.

Тя бързо се приближи.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Какво? Кажи! Да не ти е зле? — допря ръка на челото му. — Топъл си.

— Разбира се, че съм топъл! Къде ми е картината? Тази, дето ми е подарък от Лестър.

— А, какво било. Затова ли дойде? Това в ръката ти какво е?

— Ризата, която снощи остави единият от ония очарователни мъже.

Тя я взе и я сгъна някак твърде старателно за негово неудоволствие.

— Прибрала съм я на съхранение.

— Благодаря. Но на мен сега ми трябва.

— За какво ти е?

— Моя работа си е.

— Не ми викай. Аз съм самотна майка и ме боли главата!

— Чудно как въобще се държиш на краката си.

Огорчение се изписа на лицето й и той се почувства виновен заради неразумните си прищевки.

Сервитьорката, която се опита да го спре на входа, се приближи до майка му.

— Кристин, чака те клиент!

— Идвам. — После каза на Гейбриъл: — Върви си вкъщи.

— Искам да я погледна — настояваше той.

— Не я съсипвай. Ако всеки почне да я дърпа, ще се повреди.

— Татко ли имаш предвид?

— Той е едно хипи. Тези хора пет пари не даваха за стойността на нещата. Защо според теб сме бедни вече толкова години? Татко не искаше да бъде „материалист“. Сложила съм картината… на сигурно място. Ще ти я дам — разбира се, че ще ти я дам, — но като пораснеш.

— Като порасна! Кога най-после ще стигна подходящата възраст? Когато той ми я даде, бях достатъчно голям. Тя си е моя и това е безспорно.

— Безспорно? Безспорно! — засмя се тя. — Но нали сме семейство?

— Какво ти семейство!

— Можем да я разглеждаме като семейство.

— Аз държа и татко понякога да я гледа.

— Ще си помисля. Той ни напусна. Не ни иска. Защо се изнесе, как мислиш?

Гейбриъл трепереше. Мразеше я, а се боеше от собствената си ярост. Майка му отказваше да го разбере и имаше несериозно отношение към него. Тя дори се дразнеше на гнева му.

— Забелязала съм — каза мама, докато вървяха към вратата, — че идваш тук само когато искаш нещо за себе си. Щом те видях, не знам защо, но си помислих, че идваш да видиш как върви работата ми.

— Как върви работата?

— Какво? Добре. Харесва ми. Веднъж баща ти спомена, че имам манталитет на сервитьорка. Може би е бил прав, а?

Гейбриъл вдигна очи и видя черната пощенска кутия Хана да влита в бара.

— Лошо, лошо момче.

Тя за малко не се строполи и се наложи да се подпре на една маса.

— Благодаря ти, Хана — каза майка му и се върна към поръчките.

— Момче — извика Хана. — Момче — ела тук.

Навън тя го хвана за ръката и се опита да го издърпа през улицата като някой малечко. Той залиташе след нея и си спомни как майка му го влачеше като дете и го пляскаше по крачетата.

На ръба на тротоара Гейбриъл спря и отскубна ръката си от нейната. Докоснеше ли го детегледачката, той щеше да я нокаутира и да понесе последствията.

Наблюдаваше: очите му горяха. Обзе я страх.

— Окей, окей — каза тя. — Върви след мен.

Хана поемаше ту в една, ту в друга посока.

— Накъде? — попита той.

— О, не знам — обърка се тя. — Къде сме?

— В Лондон — отговори момчето. — По-добре ти върви след мен.

Свивайки на ъгъла в края на тяхната улица, Гейбриъл видя, че баща му стои пред къщата. Грабна Хана за ръката и я изтегли зад един микробус.

— Аз оставам тук — прошепна той. — Ти се върни вкъщи. Вижте се с татко.

Хана бе слисана, но направи каквото й нареди момчето. Щом татко забеляза, че тя се приближава, с бърза крачка се отдалечи и зави на ъгъла, без да се обръща.

По-късно Гейбриъл отново потърси картината, но не я намери. Хвана го още по-голям яд на майка му и реши да чака, докато се върне, и тогава да я разпита. Но когато тя си дойде, Гейбриъл чу мъжки глас и реши да изчака да се тръшне входната врата. Но заспа от изтощение.