Фабиан Ленк
Пиратът на кралицата (3)

Бълващият огън

Небето беше мастиленочерно и осеяно с милиони звезди. Лек бриз гонеше облаците и те час по час закриваха бледата луна. Една чайка изпищя над главата на Леон и той потрепери. Къде попаднаха? Момчето прокара език по устните си и усети вкус на сол. Постепенно очите му привикнаха с тъмнината и се огледа наоколо. Подът под краката им леко се поклащаше. Разбраха, че се намират на кораб, по-точно на бака^[1], откъдето нагоре, към тъмното небе, се извисяваше фокмачтата^[2]. През тази мачта Темпус ги остави на кораба и тя щеше да им служи за ориентир по обратния път към Зибентан. Леон погледна към краката си. Както винаги при техните пътувания с Темпус, бяха облечени подходящо за мястото, на което се озоваваха. Носеха широки ризи, дебели жилетки, подплатени панталони и здрави кожени ботуши. Кия ги гледаше с широко отворени очи — цялата тази работа й изглеждаше подозрителна.

От всички страни ги заобикаляше вода. На около петнайсет метра Ким забеляза тънка ивица пясък, зад която се виждаха осветените прозорци на няколко къщи.

— Дали сме на „Златната кошута“? — неволно сниши глас момичето, въпреки че на борда не се виждаше никой.

Вместо отговор Леон се запъти към рейлинга^[3]. Зад него се плискаше морето, което преливаше от черно към тъмносиво. Луната очертаваше светла пътека върху вълните. Леон погледна наляво. Галеонът беше дълъг около трийсет метра. В центъра на палубата и пред юта^[4] се издигаха още две мачти — гротмачтата^[5] и бизанмачтата^[6]. После обърна поглед в противоположната посока. Там се извисяваше бушпритът^[7] като заплашително вдигнат нагоре пръст. Чу се плисък и Леон погледна към водата. В този миг видя, че върху корпуса на кораба е изписано нещо. Сърцето му заби бързо, докато опитваше да разчете името.

— Да, „Златната кошута“ е! — развълнувано потвърди той, когато се върна при приятелите си. — Само че защо няма никого?

— По-тихо! Струва ми се, че чувам гласове! — прошепна Юлиан.

Децата се ослушаха. Откъм юта наистина се чуваха приглушени гласове.

После се появи светлинка, която се понесе над палубата също като светулка.

— Двама мъже с фенер идват насам — тихо каза Ким. — Наведете се!

— Защо? — попита Юлиан.

Ким ги дръпна зад фалшборда^[8]:

— Как ще им обясниш какво правиш тук? Ще ни вземат за крадци!

Ким имаше право. Юлиан се приведе колкото можа.

Леон и Кия се сгушиха в края на малката стълба, водеща към средната палуба. С разтуптяно сърце Юлиан се осмели да погледне надолу.

Някой се засмя, прозвуча дрезгав глас и фенерът се отмести. Леон видя как мъжете седнаха на палубата с гръб към приятелите. Единият извади бутилка и отпи голяма глътка, после я подаде на мъжа до себе си. Скоро двамата изпразниха бутилката, а после се излегнаха на палубата и захъркаха.

— Тези двамата са на вахта^[9], но май не гледат много сериозно на задълженията си.

— А къде са останалите, къде е Дрейк? — разсъждаваше на глас Юлиан. Откъм къщите на брега до ушите му достигнаха неясни звуци. Чуваха се силни гласове и смях.

— Това трябва да е кръчма. Хващам се на бас, че Дрейк и моряците са там — каза той и се наведе през рейлинга. — Вижте, на носа има лодка. Дали да не я вземем за малко?

— Идеята не е лоша, да тръгваме! — и Ким взе Кия в ръце.

Не изминаха и пет минути, и децата изтеглиха лодката на тясната ивица пясък. Тук вече имаше няколко лодки, а нагоре, към набързо струпаните дървени къщички, се виеше кална пътека. Пред някаква разкривена барака съхнеше рибарска мрежа. Отвсякъде се носеше силна миризма на риба.

Приятелите стигнаха до къщата, откъдето идваше смехът — някаква кръчмичка, над чиято врата бе закован грозен надпис „Абордажна кука“. Без много колебания Ким посегна към дръжката, но в същия момент вратата се отвори и двама мъже минаха край тях, като се държаха за главите и се олюляваха.

— Тръгваме си! — крещеше единият.

— Горещо ви го препоръчвам, тъпанари такива! — прозвуча гневен глас.

Приятелите се втрещиха. В слабо осветения десен ъгъл на вратата се появи напориста млада жена с огненочервена кърпа на главата, златни обеци и угаснала цигара в ъгъла на устата. Зад нея се изправиха трима мъже със свити юмруци.

— Окрадохте гостите ми! — просъска жената и артистично изплю фаса. — Да ви няма!

Крадците се втурнаха по пътя и изчезнаха в тъмното.

Погледът на жената се спря върху децата:

— Вие пък кои сте, дребосъци?

Юлиан направи крачка напред:

— Загубихме родителите си, когато пирати нападнаха рибарското ни селце. И сега…

— Пирати? — прекъсна ги жената и се разсмя. — Срещат ли се такива тук?

Мъжете зад гърба й прихнаха.

— Така беше — повтори Юлиан. — Търсим Франсис Дрейк. Имаме нужда от работа и се надяваме да постъпим на служба при него.

Жената издърпа нова цигара иззад ухото си.

— Тъпанарите, на които разреших да напуснат живи кръчмата, са от хората на Дрейк. Може би ще има нужда от попълнение, попитайте го.

— Това твоята кръчма ли е? — полюбопитства Ким. Жената много й хареса.

— Разбира се! Аз съм Долорес и тази съборетина е моя. Хайде, влизайте!

Въздухът вътре беше плътен и тежък, сякаш можеше да се реже с нож. Миришеше на мазни манджи, ром, цигари и моряци, чиято единствена баня през живота май е била моряшкото им кръщение. Пред тезгяха се блъскаше шарена тълпа от всички краища на света — азиатци, африканци, европейци… Нисък дебеланко носеше куртка със златни копчета, явно притежание на офицер, преди да се окаже в сегашния си собственик. Друг беше с прилепнал по тялото брич, трети носеше риза с волани, която някога може и да е била бяла, но сега имаше неопределен мръсносив цвят. Повечето носеха обеци, а лицата им бяха брадясали. Почти всички имаха някакъв белег и всички бяха здраво въоръжени. Отвсякъде стърчаха саби, ножове и ками.

Мъжете пиеха, крещяха и играеха на зарове и карти.

Ким се огледа — в единия ъгъл седеше мъж, който видимо се отличаваше от останалите. Носеше снежнобяла риза, а върху нея — перфектно скроена златистокафява куртка. Червеникавата му брада бе добре поддържана, а лицето му, с невероятно сини очи и гъсти вежди, излъчваше смелост, интелигентност и достойнство. Обгръщаше го странен ореол на царственост и Ким можеше да се закълне, че това е Дрейк.

— Вървете, не хапе, доколкото ми е известно — подвикна им Долорес, докато пълнеше една кана зад тезгяха.

Приятелите се отправиха към масата на Дрейк. Капитанът оживено разговаряше с някакъв мъж. Бяха долепили глави, сякаш се бояха да не ги чуе някой.

Другият мъж беше с черна къдрава коса, тъмни очи и зигзагообразен белег на челото. Той енергично жестикулираше с ръце — явно се опитваше да убеди в нещо капитана. Когато наближиха масата, Ким чу, че мъжът с къдравата коса споменава „Какафуего“.

Тя наостри уши, но в същия миг Дрейк погледна към децата и направи знак на мъжа да замълчи.

Юлиан отново пое ролята на говорител. Той вежливо помоли капитана да ги приеме на служба на кораба си.

— Вас ли? — попита Дрейк. Гласът му беше почти приятелски и вдъхваше доверие. Той изпитателно огледа децата.

— Ние сме много работливи, а котката може да лови мишки на борда — бързо добави Юлиан!

— Нямаме мишки — отвърна Дрейк. — Само плъхове. Но да опитаме, имате късмет — днес загубих двама млади мъже. Оказаха се непоправими измамници, непрекъснато лъжеха на карти, нещо, което нямам намерение да търпя на борда. Така че ще ми трябват двама юнги да мият палубата и да помагат на домакина и кока^[10]. Ще поемете тази работа.

Погледът му се спря на Ким:

— А какво ще правим с теб, момиче?

— И аз работя здраво! — не се предаде Ким.

Капитанът въздъхна дълбоко.

— Наистина е издръжлива и ще работи здраво — намесиха се Юлиан и Леон. Трябваше на всяка цена да убедят Дрейк.

Капитанът махна с ръка и се засмя:

— Е, добре, щом непременно искате да сте заедно — после изведнъж стана сериозен. — Но ви предупреждавам, че ако не се справите, ще ви хвърля в морето. Може да ни последвате, когато си тръгнем оттук, а сега ни оставете сами, имаме да си казваме нещо.

Понеже нямаше свободни маси, приятелите се упътиха към тезгяха.

„Щял да ни хвърли зад борда“, помисли Ким. Не прозвуча окуражаващо, особено ако смята да го направи в открито море. Момичето потрепери.

— Говореха за кораба със съкровищата — прошепна тя. — Любопитна съм да разбера какво планират.

— Аз също — отвърна шепнешком Леон. — Но оттук не можем да ги чуем. — А после на висок глас добави: — Ох, много съм жаден!

Долорес го подкачи:

— Жаден ли си? Да ти налея чаша ром?

Мъжете, които се бяха облегнали на тезгяха, избухнаха в смях.

— Не, благодаря — отвърна Леон.

Долорес се усмихна и пусна във въздуха кръгче дим:

— Има и мляко, козе, но ще се наложи сами да издоите козата. Не е далеч, в обора е — и тя посочи малка врата, близо до масата на Дрейк.

В този момент на Ким й хрумна нещо:

— Аз ще я издоя!

Юлиан и Леон я погледнаха изненадано, а тя им намигна съзаклятнически.

— Е, желая ти успех! — изсмя се Долорес и избърса челото си с ръка. — Само че трябва да те предупредя — това не е обикновена коза!

Ким сви рамене, докато поемаше от Долорес кофата и железния фенер:

— Ще се справя!

Съдържателката отново се засмя:

— Не съм много сигурна…

Все едно, помисли Ким, и без това нямам намерение да се боря с някаква луда коза. Момичето бързо мина край Дрейк и влезе в обора. Удари я остра миризма на тор. Козата беше завързана с въже за една греда и неспокойно потропваше с малките си копитца. Рогата й бяха наистина внушителни.

Ким й заговори успокоително, докато се оглеждаше наоколо. После долепи ухо до грубо скованата дървена стена, зад която се намираха Дрейк и събеседникът му. През процеп между две дъски можеше да види какво става в царството на Долорес. Сърцето й заби по-бързо — масата на Дрейк беше точно пред очите й. Ким се заслуша и с изненада установи, че чува ясно думите на мъжете.

— Среброто от Лима^[11]? — попита Дрейк. — Сигурен ли си, Фелипе?

— Да! — изстреля бързо мъжът. — „Какафуего“ всяка година плава на север край брега и товари в различни пристанища сребро, злато и скъпоценни камъни. Галеонът спира и в Каляо^[12], а това е само на няколко километра от Лима и испанските сребърни мини. В Каляо товарят съкровищата на борда на „Какафуего“, видях го с очите си!

— Да не си бил на борда? — отново попита капитанът.

— Не в буквалния смисъл. Наблюдавах „Какафуего“, защото възнамерявах да го нападна, но си счупихме зъбите с него. Потопиха кораба ми, а приятелите ми загинаха. Единствено аз оцелях.

Разнесе се кашлица.

— „Какафуего“ се отправя от Каляо към Панамския провлак — продължи Фелипе. — Там ще разтоварят съкровищата и ще ги транспортират по суша чак до Атлантическия бряг, а оттам ще продължат за Испания. Между другото тези дни „Какафуего“ хвърля котва в Каляо.

Настъпи кратка пауза. После отново се чу гласът на Дрейк:

— Много ли е… среброто?

Фелипе се засмя тихо:

— „Какафуего“ просто ще се пръсне от сребро и злато. Как мислите, сър, защо галеонът има трийсет оръдия и най-малко сто войници на борда? Този кораб е плаваща крепост!

— Няма недосегаеми кораби — каза тихо Дрейк.

— Нали не искате да кажете, че…

Този път Дрейк се засмя:

— Да кажем, че бих искал да го разгледам отблизо…

Ръцете на Ким се изпотиха. Дрейк току-що взе решение да нападне „Какафуего“!

— В такъв случай със сигурност ще ви е нужен лоцман^[13] — каза Фелипе. — В тази част Пасификът^[14] е доста непредвидим, сега е периодът на многото мъгли, а и крайбрежието е коварно.

Дрейк се изкашля, а после каза:

— Доколкото схващам, искаш ти да си този лоцман.

— Познавам много добре тези води, от години плавам по тях — самоуверено отвърна Фелипе.

— Е, добре — рече капитанът след дълга пауза. — Можеш да дойдеш с нас, но да сме наясно — ще си получиш заплатата едва в края на пътуването.

— Договорихме се! Ще ви заведа без проблеми до „Какафуего“ — твърдо обеща Фелипе. — Мразя този кораб, мразя оръдията му! Имаме сметки за разчистване с него!

Чу се звук от преместване на стол:

— Това не ме интересува. Тръгваме утре — хладно отвърна Дрейк, след което разговорът замря.

Ким се подпря на стената. Този Фелипе още утре ще поведе Дрейк и пиратите към пълния със съкровища кораб. И те тримата ще са с тях! Трябва да го разкаже на Юлиан и Леон! Но преди това — да издои козата, а нямаше и най-малка представа как да го направи.

Ким предпазливо пристъпи към животното. Козата замръзна на място, след това наведе глава и се устреми към Ким. Ако не беше въжето, щеше да набоде момичето с рога.

— Мисля, че ще трябва да се откажа — заключи Ким. — И още нещо — вониш!

След това бързо излезе от обора.

Леон и Юлиан я чакаха до тезгяха, а Кия се беше свила на топка отгоре му. Долорес й хвърли насмешлив поглед, когато се приближи с празната кофа.

Ким повдигна рамене в знак на извинение:

— За съжаление не се получи!

Долорес се засмя:

— Нали ти казах. Е, в такъв случай ще пиете вода. Или ром, като всички тук.

— По-добре вода — любезно отвърна Ким и изчака Долорес да се заприказва с моряците. След това се обърна към Леон и Юлиан:

— Момчета, имам да ви казвам нещо важно.